Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 30 страниц)
– Защо никой не ми съобщи, че тук има човек от ФБР? – крещеше той, без да се обръща конкретно към някого. Лицето му бе дори по-червено от обичайното и Кори забеляза влажно пуешко перо, втъкнато в короната от грижливо продуханата му, прилична на шлем коса. – Това е район, забранен за външни лица.
– Съжалявам, сър – отвърна обърканият Барт. – Той просто влезе. Разследва…
– Знам много добре какво разследва. – Ридър се спусна по стълбата и се обърна към Пендъргаст, задъхан, опитвайки се да си върне усмивката, която бе негова запазена марка. – Как сте, агент Пендъргаст? – Протегна ръка. – Арт Ридър. Спомням си, че се видяхме на социалната сбирка.
– Радвам се да се запозная с вас – отвърна Пендъргаст и пое протегнатата му ръка.
Ридър се извърна към Барт и усмивката се стопи от лицето му.
– Връщай се в разтоварното. Ще се разправям с теб по-късно. – След това се обърна към Кори. – А ти какво правиш тук?
– Аз съм… – Тя погледна към Пендъргаст, но агентът бе погълнат да изследва най-различните приспособления, които висяха от тавана.
– Аз съм негова помощничка – отвърна най-сетне Кори.
Ридър издиша шумно. Пендъргаст се обърна и отиде до работното място на Джими Брийн – той бе замлъкнал, когато шефът му се бе появил – и се зае да наблюдава работата му.
Ридър заговори отново с доста по-спокоен тон.
– Господин Пендъргаст, мога ли да ви поканя в кабинета си, където ще се почувствате далеч по-удобно?
– Имам няколко въпроса към господин Брийн тук.
– Ще повикаме Джими веднага. Барт ще ви покаже пътя.
– Няма нужда да прекъсваме работата му.
– В кабинета ще бъде далеч по-тихо…
Ала Пендъргаст вече разговаряше с Джими. Мъжът продължи да работи – да пъха накрайника в пуйката и да изсмуква вътрешностите й с едно силно „шльок“, докато говореше. Погледна Ридър, а после – отново Пендъргаст.
– Господин Брийн, доколкото разбрах, вие сте видели последен Уили Стот жив.
– Така е, така е – потвърди Джими. – Горкият човек! Всичко стана заради колата му. Не ми е приятно да го казвам, но парите, с които трябваше да ремонтира тази своя бракма, той харчеше при Суийд. Онази трошка се повреждаше непрестанно…
Кори погледна към Арт Ридър, който стоеше вече зад Джими, а отвратителната усмивка отново бе цъфнала на лицето му.
– Джими – прекъсна го Ридър, – струйникът трябва да влезе докрай, а не така. Извинете ме, господин Пендъргаст, но той е за първи път на тази работа.
– Да, господин Ридър – каза Джими.
– Нагоре, ей така. Нагоре и да влезе докрай. – Той на няколко пъти мушка и вади шланга от пуйката, за да демонстрира, след което го върна на Джими. – Следваш ли мисълта ми? – След това се обърна към Пендъргаст: – Тук съм започнал, господин Пендъргаст, в Зоната на изкормянето. И стигнах до върха. Искам нещата да се правят както трябва.
Нотка на гордост прозвуча в гласа, който Кори намираше за отвратителен.
– Разбира се, господин Ридър – отвърна Джими.
– Та казахте, че… – Пендъргаст не сваляше очи от Джими.
– Точно така. Миналия месец колата на Джими пак се повреди и аз трябваше да го карам до работа. Обзалагам се, че и в този случай се е повредила и той се е опитал да стигне пешком до Суийд. И е бил убит. Господи! Поисках да ме преместят още на сутринта, когато го намериха. Нали така, господин Ридър?
– Така направи.
– По-скоро аз ще изсмуквам вътрешностите на пуйките, отколкото да го правят на мен. – Устните на Джими се разтеглиха във влажна усмивка.
– Не ще и дума – рече Пендъргаст. – Разкажете ми за бившата си работа.
– Бях нощен пазач. От полунощ до седем сутринта, когато идва групата преди първа смяна.
– А какво прави тази група?
– Проверява дали машинарията работи, тъй че когато пристигне първият камион, птиците да бъдат веднага обработени. Не можем да ги оставим в спрял нагорещен камион, за да се поправи нещо. Тогава ще имаме един камион, пълен с мъртви пуйки.
– Това често ли се случва?
Кори забеляза, че Джими Брийн хвърли нервно поглед към Ридър.
– Почти никога – отвърна бързо Ридър.
– Когато пътувахте към предприятието онази вечер – продължи Пендъргаст, – забелязахте ли нещо или някого на пътя?
– Защо мислите, че поисках да мина в дневна смяна? Тогава си помислих, че някой е изпуснал кравата си в царевичната нива. Нещо голямо и приведено…
– Къде по-точно го забелязахте?
– По средата на пътя. На около две мили от кланицата и на две мили от града. Вляво от пътя. Сякаш дебнеше. Стрелна се в царевичака, когато фаровете ми го осветиха след завоя. Скри се бързо на четири крака. Не бях много сигурен обаче. Би могло да бъде сянка. Но ако е така, това бе много голямасянка.
Пендъргаст кимна. Обърна се към Кори:
– Имате ли някакви въпроси?
Очите на Кори се разшириха от страх. Въпроси ли? Усети, че Ридър я гледа, очите му бяха червени и присвити.
– Разбира се. Да. Имам.
Последва пауза.
– Ако това е бил убиецът, какво е правел, какво е чакал там? Искам да кажа, че той не би могъл да очакваколата на Стот да се повреди, нали така? Може би се е интересувал от кланицата?
Настъпи мълчание и тя видя, че Пендъргаст се усмихва, макар и едва доловимо.
– Ами, не знам, по дяволите – отвърна Джими след малко. – Добър въпрос.
– Джими, внимавай, по дяволите – изведнъж се намеси Ридър. – Изпусна онази пуйка да мине покрай теб.
Той се втурна напред и сграбчи пуйката, която бавно отминаваше. С едно движение бръкна в нея и я изкорми с ръка, хвърли вътрешностите във вакуумния контейнер, където те бяха погълнати веднага с ужасяващо клокочене. Ридър се обърна, изтръска кръвта от пръстите си с рязко друсване на китката. Усмихна се широко.
– По мое време нямаше вакуумни шлангове – рече той. – Не бива да се страхуваш да си пооцапаш малко ръцете в тази работа, Джими.
– Да, господин Ридър.
Потупа Джими по гърба, оставяйки върху него голям кафяв отпечатък.
– Продължавай.
– Мисля, че ние приключихме тук – обяви Пендъргаст.
Ридър изглежда изпита облекчение. Протегна ръка.
– Радвам се, че ви бяхме от полза.
Пендъргаст се поклони официално, обърна се и закрачи.
Двадесет и пета глава
Кори Суонсън стоеше до банкета на пътя с ръце на кръста и гледаше как Пендъргаст измъква частите на странна на вид машина от багажника на колата й и започва да ги сглобява. Когато отиде да го вземе от къщата на старата Краус, той стоеше вече на пътя с кутията с метални части в краката си. Тогава не й обясни какъв бе планът му и изглежда нямаше намерението да го стори и сега.
– Вие наистина обичате да държите хората на тъмно, нали? – рече тя.
Пендъргаст зави и последната част на мястото й, огледа машината и я включи. Чу се леко, засилващо се бръмчене.
– Моля?
– Знаете много добре за какво става дума. Никога не казвате нищо. Като например, какво ще правите с това нещо.
Пендъргаст изключи машината.
– Намирам, че нищо в живота не е по-уморително от обясненията.
Кори не можеше да не се засмее на тези думи. Колко верни бяха те; от майка й до директора на училището и онзи тъпанар – шерифа, чуваше все едно и също: „Ще трябва да обясниш това и това“.
Слънцето се издигаше над царевицата и вече напичаше изгорялата земя. Пендъргаст я погледна.
– Това любопитство означава ли, че вече започнахте да свиквате с ролята си на моя помощничка?
– Означава, че свикнах с парите, които ми плащате. А когато някой ме кара да ставам призори, искам да знам защо.
– Много добре. Днес ще изследваме тъй нареченото Клане на воините призраци при Могилите.
– Това нещо повече ми прилича на някакъв металотърсач, отколкото на търсач на призраци.
Пендъргаст нарами машината и тръгна по пътеката, която водеше през ниските храсталаци към рекичката. Заговори й през рамо:
– Като стана дума за призраци, вие…
– Аз какво?
– Вярвате ли в тях?
Тя изсумтя.
– Нима наистина вярвате, че някакъв скалпиран, осакатен труп броди там и търси ботушите си или каквото и да било?
Тя изчака да получи отговор, но такъв нямаше.
След няколко минути навлязоха под сенките на дърветата. Тук все още бе останал едва доловим хладният полъх на нощта, който се смесваше с уханието на канадските тополи. След още няколко минути път стигнаха до самите могили, които се издигаха плавно над заобикалящите ги земи – каменисти в основата си, едва покрити с трева и храсти към върховете. Пендъргаст спря и включи машината. Бръмченето й бе силно, но намаля, след като той си поигра с датчиците й. Най-накрая тя замлъкна. Кори го гледаше как измъква от джоба си някаква жица с малко оранжево флагче в единия край и я забива в краката си. От друг джоб извади нещо, което приличаше на клетъчен телефон, и започна да работи с неговите бутони.
– Какво е това?
– GPS приемник.
Пендъргаст записа нещо във вездесъщия си кожен бележник и след това тръгна бавно на север с приближената на минимално разстояние от земята кръгла магнитна бобина на металотърсача. Кори го последва, усетила засилващо се любопитство.
Металотърсачът изписука рязко. Пендъргаст веднага коленичи. Започна да разравя пръстта с широкия си нож и след малко извади меден наконечник за стрела.
– Уау! – рече Кори и без да се замисли също коленичи. – Индиански ли е?
– Да.
– А аз си мислех, че са правели наконечниците си от кремък.
– Към 1865 година шайените тъкмо са започнали да преминават към метала. Към 1870 вече ще имат пушки. Този наконечник определя доста точно датировката на мястото.
Тя посегна да го изтръгне от земята, но Пендъргаст я улови за ръката.
– Ще си остане в земята – каза той, след което добави с по-тих глас: Отбележете посоката, в която е насочена.
Появиха се отново бележникът и GPS-ът; Пендъргаст направи още няколко бележки и те отново изчезнаха в джобовете на сакото му. Постави ново флагче на мястото и продължи по-нататък.
Изминаха може би двеста метра, като Пендъргаст непрекъснато претърсваше и отбелязваше всеки новооткрит наконечник или куршум. Кори се изуми колко много боклуци бяха зарити под земята. След това се върнаха в изходната точка и поеха в друга основна посока. Последва ново изпищяване на металотърсача. Той коленичи, разрови и извади метална кутийка от напитка от седемдесетте години.
– Няма ли да отбележите и този исторически факт? – попита Кори.
– Ще го оставим на бъдещите археолози.
Още изписуквания; още кутийки, наконечници от стрели, няколко оловни куршума, ръждясал нож. Кори забеляза, че Пендъргаст се мръщеше, сякаш обезпокоен от намереното. Едва не го попита, но се въздържа. Защо в крайна сметка изпитваше такова силно любопитство? Това бе просто поредната странност – като всичко останало, което Пендъргаст правеше.
– Добре – рече Кори. – Аз съм тъпа. Но какво общо има това с убийствата? Освен, разбира се, ако не мислите, че убиецът е призракът от Четирийсет и петимата, който е проклел земята за вечни времена или нещо подобно.
– Отличен въпрос – отвърна Пендъргаст. – Засега не мога да твърдя, че убийствата и клането са свързани. Но Шийла Суег е била убита, докато е копаела по тези могили, а Гаспариля е прекарвал доста време в ловуване по тези места. А и из целия град се носи мълвата, която ти пропускаш, че убиецът е призракът на Хари Бомонт, който се върнал да си отмъсти. Може би си спомняш, че срязали ботушите му и го скалпирали.
– Но виене вярвате в това, нали?
– Че убиецът е призракът на Бомонт ли? – усмихна се Пендъргаст. – Не. Но трябва да се признае, че присъствието на старинни стрели и други индиански артефакти предполага някаква връзка, дори тя да съществува само в съзнанието на убиеца.
– И каква е тогава хипотезата ви?
– Престъпна грешка е да се прави преждевременна хипотеза при отсъствието на категорични данни. Правя всичко възможно да не развивамнякаква теория. Единственото, което желая сега, е да събера данни. – Той продължи да изследва с металотърсача и да маркира намереното. Вече преминаваха по третата отсечка, която водеше право през една от могилите. В скалистата й основа намериха купчинка наконечници. На няколко места Пендъргаст й посочи скоро изкопани дупки, които някой бе опитвал неуспешно да прикрие с храсталак.
– Скорошните разкопки на Шийла Суег.
Продължиха по-нататък.
– Значи нямате никаквапредстава кой би могъл да бъде убиецът? – продължи да го притиска Кори.
Пендъргаст не отговори веднага. А когато заговори, гласът му бе съвсем тих.
– Аз намирам за най-интригуващо онова, което убиецът нее.
– Не разбирам.
– Имаме си работа със сериен убиец, това поне е ясно. Освен това е ясно, че той ще продължи да убива, докато не бъде спрян. Онова, което намирам за интригуващо, е, че той променя моделите. И по това не прилича на никой друг сериен убиец.
– Откъде знаете? – попита Кори.
– В центъра на ФБР в Куонтико, Вирджиния, има група, известна като Звено по поведенчески науки, чиято специалност е създаването на психологически профили на престъпното съзнание. През последните двайсет години събираха случаи на серийни убийци от цял свят, които по-късно бяха превърнати в огромна компютърна база данни.
Пендъргаст вървеше и говореше, размахал наляво-надясно металотърсача, докато не стигнаха до другия край на могилата и до дърветата зад нея. Той й хвърли един поглед.
– Сигурна ли сте, че искате да чуете една лекция за изследванията на криминалното поведение?
– Далеч по-интересно е от тригонометрията.
– Серийното убиване, досущ като другите типове човешко поведение, е подвластно на определени модели. ФБР класифицира серийните убийци в две категории: „организирани“ и „неорганизирани“. Организираните престъпници са интелигентни, социално и сексуално опитни. Те внимателно планират убийствата; жертвата е грижливо подбран непознат; поведението е под контрол преди, по време и след убийството. Местопрестъплението също е под контрол. Трупът на жертвата обикновено бива преместен и скриван. Този тип убийци обикновено се улавят много трудно.
– Неорганизираният убиец, от друга страна, убива спонтанно. Често е неадекватен в социално и сексуално отношение, трудно мисли, има нисък коефициент на интелигентност. Местопрестъплението обикновено е пълна бъркотия, дори плод на случайността. Трупът е оставен на местопрестъплението; не се правят опити да бъде скрит. Често убиецът живее наблизо и познава жертвата си. Нападението много често е т.нар. „светкавична“ атака – буйна и неочаквана, с твърде малко предварително планиране.
Продължиха да крачат напред.
– По всичко личи, че нашият убиец е от „организирания“ тип – каза Кори.
– Но всъщност не е – Пендъргаст се спря и я погледна. – Това е твърде мъчителна тема, госпожице Суонсън.
– Мога да я понеса.
Той я погледна за миг и след това рече, сякаш на себе си:
– Вярвам, че бихте могли.
Машината изпищя и Пендъргаст клекна: разрови и разкри малка, ръждясала играчка кола. Тя забеляза как той едва-едва се усмихна.
– А, морис майнър. Имах колекция от „Корги“, когато бях дете.
– И къде е тя сега?
По лицето на Пендъргаст пробяга сянка и Кори не настоя да повтори въпроса си.
– На пръв поглед нашият убиец изглежда попада в „организирания“ тип. Но има някои големи отклонения. Първо, буквално във всичкиорганизирани серийни убийства присъства сексуален елемент. Дори да не е на повърхността, той си присъства. Някои убийци се занимават с проститутки, други – с хомосексуалисти, трети – с двойки в паркирани коли. Някои убийци извършват сексуално осакатяване. Други първо изнасилват и убиват след това. Някои убийци просто целуват трупа и оставят цветя, сякаш току-що са излизали с жертвата.
Кори потрепери.
– При тези убийства, от друга страна, изобщо липсва сексуалният компонент.
– Продължете.
– Организираният убиец също така следва модус операнди (начин на действие), което поведенческите учени наричат „ритуал“. Убийствата се извършват „ритуално“. Убиецът често е облечен в едни и същи дрехи за всяко убийство, използва същия пистолет или нож, изпълнява убийството по един и същи начин. След това той често подрежда трупа по свой ритуален модел. Ритуалът може и да не е очевиден, но винаги присъства. Той е част от убийството.
Това изглежда важи и за нашия убиец.
– Точно обратното, не важи. Да, нашият убиец изпълнява някакъв ритуал. Но точно тук е загадката: всеки път това е коренно различен ритуал.И убиецът не убива просто хора: той убива животни. Убийството на кучето е характерно. В него няма никакъвритуал. То носи всички белези на „неорганизирания“ тип. Той просто е убил кучето и му е откъснал опашката. Защо? И случайното нападение срещу Джон Гаспариля е подобно – няма ритуал, няма дори усилие да бъде убит. Той просто… ъ-ъ-ъ… си е взел онова, което му е било необходимо – косата и пръста на човека – и си е заминал. Казано с други думи, тези убийства съдържат елементи и на организирания, и на неорганизирания сериен убиец. А такова нещо досега не е било наблюдавано.
Прекъсна го силно изписукване на металотърсача. Почти бяха стигнали до края на тестовата линия; пред тях покритият с трева склон се спускаше в гънка на терена към огромното пространство на царевичните поля. Пендъргаст клекна и започна да разкопава почвата. Този път не откри нищо. Постави кръга на металотърсача точно над мястото, нагласи някакви датчици, докато машината продължаваше да протестира със силен писък.
– Намира се най-малко на половин метър дълбочина – каза той.
В ръката му се появи лопатка и той започна да копае.
След няколко минути изкопа значителна по размери дупка. Вече по-внимателно, Пендъргаст оформи стените на дупката, като дълбаеше в дълбочина с милиметри, докато лопатата му не удари о нещо твърдо.
В ръката му се появи много малка четчица, с която той започна да разчиства обекта. Кори надничаше иззад рамото му. Нещо започна да се появява: старо, изкривено, свито. Още няколко движения с четчицата го разкриха напълно: стар каубойски ботуш с подкована подметка. Пендъргаст го извади от дупката и го завъртя в ръце. В задната си част бе отрязан с нож отгоре до долу. Погледна към Кори и каза:
– Както изглежда, Хари Бомонт е носел четирийсет и четвърти номер, нали?
Иззад тях се чу вик. Някаква фигура си проправяше път през Могилите към тях и размахваше ръце. Беше Тад, помощник-шерифът.
– Господин Пендъргаст – викаше той, – господин Пендъргаст!
Пендъргаст се изправи, когато длъгнестата фигура със зачервено лице приближи към тях.
– Гаспариля… в болницата. Дойде в съзнание и… – тук Тад замлъкна, за да си поеме дъх, – и иска да ви види.
Двадесет и шеста глава
Хейзън седеше на един от двата преносими пластмасови стола пред стаята на Гаспариля в интензивното отделение. Мислеше с все сила за първите хладни нощи на есента; за печена царевица; пускаше си отново и отново „Младоженци“; представяше си Памела Андерсън гола. Онова, за което се стараеше с все сили да не мисли, бяха непрестанните стонове и ужасната миризма, които долитаха от стаята дори през затворената врата. Искаше му се да си тръгне. Искаше му се поне да се отправи към общата чакалня. Но не, трябваше да изчака тук агент Пендъргаст.
Иисусе Христе!
Ето го и онзи, облечен както винаги като гробар, да върви по коридора с онези свои дълги и обути в черно крака. Хейзън се изправи и с неохота пое протегнатата му ръка. Изглежда там, откъдето идваше Пендъргаст, се ръкуваха по пет пъти на ден. Страхотен начин да се разпространява заразата.
– Благодаря ви, шерифе, че ме изчакахте – каза Пендъргаст.
Хейзън само изсумтя.
От стаята се дочу дълъг стон и ломотене, досущ като вик на малоумен.
Пендъргаст почука, вратата се отвори и пред него се появиха лекуващият лекар и две сестри. Гаспариля лежеше в леглото, бинтован като мумия, само черните му очи и част от устата се виждаха изпод бинтовете. От цялото му тяло излизаха тръби и шлангове. Машините наоколо жужаха, потракваха и бръмчаха като някакъв високотехнологичен оркестър. Миризмата тук бе доста по-силна, висеше във въздуха, сякаш осезаема. Хейзън остана до вратата, искаше му се да може да запали един кемъл, но наблюдаваше как Пендъргаст прекоси стаята и се надвеси над проснатия.
– Той е много възбуден, агент Пендъргаст – каза лекарят. – Непрекъснато искаше да ви види. Надяваме се, че вашето посещение може да го успокои.
Лекарят положи ръка върху лакътя на Пендъргаст.
– Искам само да ви предупредя, че ако той се превъзбуди, ще трябва да си тръгнете…
– Не! – извика Гаспариля с панически глас. – Оставете ме да говоря!
Една костелива ръка, бинтована с марля се измъкна изпод завивките и улови сакото на Пендъргаст, стискаше го и го дърпаше тъй отчаяно, че едно копче изхвърча и се изтъркаля по пода.
– Започвам вече да си мисля, че не биваше да… – понечи пак да се намеси лекарят.
– Не! Не! Аз трябва да говоря – Гласът бе по-пронизителен от този на духа на смъртта – банший. Една от сестрите бързо затвори вратата зад Хейзън. Дори машините реагираха с по-силни бибипкания и примигвалия на червените светлинки.
– Е, това е – каза твърдо лекарят. – Съжалявам. Беше грешка: той не е в състояние да говори. Трябва да ви помоля да напуснете…
– Не-е-е-е!
Друга ръка улови ръката на Пендъргаст и го дръпна към себе си.
Машините обаче вече бяха като полудели. Лекарят каза нещо и една сестра приближи със спринцовка, която заби и изпразни в системата, от която се подхранваше Гаспариля.
– Оставате ме да говоря!
Неспособен да се освободи от него, Пендъргаст се наведе по-близо.
– Какво има? Какво видяхте?
– О, Господи! – гласът на Гаспариля бе като прищипан и задавен, бореше се с успокоителното.
– Какво?
Гласът на Пендъргаст бе нисък, но настоятелен. Ръката на Гаспариля го държеше за костюма, въртеше, дърпаше агента от ФБР да приближи още повече. Ужасната воня сякаш се носеше на вълни от леглото му.
– Лицето, онова лице!
– Какво лице?
На Хейзън му се стори, че лежащият Гаспариля изведнъж бе дошъл в съзнание. Тялото му се вкочани и сякаш се удължи.
– Спомняте ли си какво казах? За дявола?
– Да.
Гаспариля започна да се мята, гласът му клокочеше.
– Грешах.
– Сестра! – Лекарят вече крещеше и в стаята влезе един едър фелдшер. – Инжектирайте му още два милиграма ативан и изведете този човек оттук.
– Не-е-е-е-е! – приличните на птичи лапи ръце се впиха в Пендъргаст.
– Казах да излезете! – изкрещя докторът и се опита да освободи Пендъргаст. – Шерифе, този човек ще убие моя пациент! Изведете го оттук!
Шерифът се намръщи. Моят пациент ли?Въпреки това приближи и се опита да дръпне една от кльощавите ръце на Гаспариля. Беше като да откърти стомана. А и Пендъргаст не правеше никакви усилия да се освободи.
– Сбърках! – изпищя Гаспариля. – Сбърках, сбърках!
Фелдшерът заби втора инжекция в резервоарчето на системата и вкара втора доза успокоително.
– Никой от вас не е в безопасност, никой,никой, след като тойе тук!
Докторът се обърна към фелдшера и излая:
– Извикай охраната!
Някаква аларма иззвъня зад възглавницата му.
– Какво видя? – попита Пендъргаст с тих, но убедителен глас.
Гаспариля изведнъж скочи и седна в леглото. Тръбичката на системата се откъсна от ръката му и върху перилата на леглото пръсна малко кръв. Ръката с птицевидна лапа обгърна врата на Пендъргаст.
Хейзън се сборичка с него. Господи, Гаспариля щеше да удуши Пендъргаст.
– Дяволът! Той е дошъл! Той е тук!
Гаспариля извъртя нагоре очи под въздействието на втората инжекция. И въпреки това стискаше още по-яростно.
– Той наистинасъществува! Видях го онази нощ!
– Да?
– И той е дете… дете…
Хейзън усети как изведнъж ръцете на Гаспариля омекнаха. Още една аларма прозвуча от подредената зад главата му апаратура, този път със силен, постоянен звук.
– Сигналът! – извика лекарят. – Имаме сигнал! Докарайте количка!
Неколцина души се втурнаха едновременно в стаята: охранители, сестри и лекари. Пендъргаст се изправи, освободил се от отпуснатите вече ръце, изтупа раменете си. Обикновено бледото му лице се бе зачервило, но иначе изглеждаше невъзмутим. Малко по-късно той и Хейзън бяха отведени навън от една сестра.
Изчакаха известно време в коридора – десетина, може би петнайсет минути – чуваха шумотевицата от припряната дейност в стаята на Гаспариля. А после, сякаш бе изключен някакъв прекъсвач, алармите една по една спряха да вият и настана благословена тишина.
Първи излезе лекуващият лекар. Излезе бавно, почти разсеяно, с наведена глава. Погледна първо Хейзън, а после – и Пендъргаст.
– Вие го убихте – рече уморено, сякаш това повече не го интересуваше.
Пендъргаст постави ръка върху рамото на лекаря.
– Ние двамата само си вършехме работата. Не можеше да има друг изход. След като той ме сграбчи, докторе, уверявам ви, не можеше да има друг изход, докато не изречеше думите си. Той трябваше да говори.
Лекарят поклати глава.
– Навярно сте прав.
Сестрите и останалият медицински персонал заизлизаха от стаята и поемаха по своите си пътища.
– Трябва да попитам – продължи Пендъргаст, – как точно почина той?
– От масивен инфаркт на миокарда, след дълъг период на фибрилация. Просто не можахме да стабилизираме сърцето. Никога не съм виждал човек да се бори с успокоителните по този начин. Сърцето му се пръсна. Просто експлодира.
– Имате ли някаква представа, на първо място, какво е причинило фибрилацията?
Лекарят поклати уморено глава.
– Първоначалният шок от онова, което му се е случило. Не самите рани, които не заплашваха живота му, а дълбокият психологически шок, който е съпровождал нараняванията и от който той не успя да се освободи.
– С други думи, той умря от страх.
Лекарят погледна към фелдшера, който тъкмо излизаше от стаята, бутайки количка. Тялото на Гаспариля бе завито от глава до пети в бяло и бе завързано с платнени колани. Лекарят примигна и избърса чело с опакото на ръкава си. Изгледа как тялото изчезва през двойните врати.
– Това е доста мелодраматичен начин на изразяване, но, да – горе-долу е така – отвърна той.
