Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 30 страниц)
Единадесета глава
Търговската част на Медисин Крийк, Канзас, се състоеше от три сиво-кафяви карета от тухлени и дървени фасади. Кори стигна до края им за броени секунди. Когато натисна до дупка педала на газта, ръждясалата рама на гремлина затрепери. Между двете предни седалки имаше купчина от трийсетина касетки: любимият й дет метъл, мрачна, индустриална и грайндкор музика. Тя ги разрови с една ръка, отхвърли „Дисчардж“, „Шинджуку тийф“ и „Флешкроул“, за да избере накрая „Лъстморд“. Синкопираният, богат звук на „Ерес, част първа“, изпълни малката кола. Майка й забраняваше да пуска силно музиката си в къщата, затова тя бе монтирала един касетофон в стария гремлин.
И като се сети за любимата си, грижовна родителка, тя осъзна, че завръщането й у дома щеше да бъде ужасно. В този момент майка й щеше да е полупияна, полумахмурлия – най-лошата комбинация. Тя реши да откара този тип Пендъргаст до стария дом на Краусови, след това да паркира под високоволтовия електропровод и да убие няколко часа с книга в ръка.
Хвърли един поглед на спътника си.
– И така, защо е този черен костюм? Да не е починал някой?
– И аз, като вас, съм пристрастен към този цвят.
Тя изсумтя.
– Каква е тази уловка, за която говорехте?
– Необходима ми е кола с шофьор.
Кори се разсмя.
– И какво – аз и моят просторен АМС гремлин?
– Пристигнах с автобус и намирам, че е доста неудобно да вървя пеш.
– Сигурно се майтапите. Ауспухът е пробит, това нещо харчи по четвърт галон масло на седмица, няма климатик и кабината така се пълни с пушек, че трябва да държа прозорците отворени дори през зимата.
– Предлагам възнаграждение от сто долара на ден за колата и шофьора, плюс стандартното заплащане от трийсет и един цента на миля за гориво и амортизации.
Кори никога не бе виждала сто долара накуп. Това не можеше да е вярно, беше някаква върховна глупост.
– Щом сте важна клечка от ФБР, къде ви е колата с шофьора?
– Тъй като на практика съм в отпуск, не ми се полага кола.
– Добре де, но защо аз?
– Много просто. Необходим ми е някой, който познава Медисин Крийк, който има кола и няма какво друго да прави. Вие отговаряте на изискванията. И вече не сте „младши“ 77
В САЩ и Канада шофьорска книжка може да се вземе на шестнайсет години, но едва след 18-годишна възраст младежите стават пълноправни водачи. Б.пр.
[Закрыть]шофьор, нали?
– Наскоро навърших осемнайсет. Но ми остава още една година в гимназията. След това се махам от този кенеф Канзас.
– Надявам се да приключа с работата си далеч преди училището да започне следващия месец. Важното е, че наистинапознавате Медисин Крийк – така е, нали?
Тя се засмя.
– Ако да мразиш, означава да познаваш… Помислихте ли какво ще си рече шерифът за подобно споразумение?
– Очаквам да се зарадва, че сте си намерили доходна работа.
Кори поклати глава.
– Не сте много наясно, нали?
– Точно тази липса на информация смятам да попълня. Оставете на мен да се разправям с шерифа. А сега, сключихме ли сделка, госпожице Суонсън?
– За сто кинта на ден? Разбира се, че сключихме. И моля ви, изглеждам ли ви като госпожица „Суонсън“? Наричайте ме Кори.
– Ще ви наричам „госпожица Суонсън“, а вие мен – „специален агент Пендъргаст“.
Тя извъртя нагоре очи и отмахна пурпурен кичур от челото си.
– Окей, специален агентПендъргаст.
– Благодаря ви, госпожице Суонсън.
Той извади от сакото си портфейл и отброи пет стодоларови банкноти. Тя почти не можеше да откъсне поглед от парите, докато той спокойно отвори вързаната с тел жабка, постави ги вътре и отново завърза капака.
– Записвайте пропътуваните мили. А допълнителните часове извън осемчасовия работен ден ще се заплащат по двайсет долара на час. Петстотинте долара са предплата за първата ви работна седмица.
Той извади и още нещо от джоба на сакото си.
– А това е клетъчният ви телефон. Дръжте го включен непрекъснато и го зареждайте всяка нощ. Не водете и не приемайте лични разговори.
– На кого да се обаждам в този шибан Медисин Крийк?
– Нямам никаква представа. А сега бъдете така добра, завийте обратно и ми покажете града.
– Готово.
Кори погледна в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че е чисто. След това завъртя рязко волана, като едновременно натисна и газта, и спирачките. Гремлинът се занесе и се обърна на сто и осемдесет градуса по посока на града. Тя се обърна към Пендъргаст и се ухили.
– Този номер го научих, когато играехме „Голямата кражба на коли“ на училищните компютри.
– Много впечатляващо. Аз обаче настоявам за едно нещо, госпожице Суонсън.
– И какво е то? – попита тя, докато ускоряваше по пътя за града.
– Като моя служителка не трябва да нарушавате закона. Всички правила за движение по пътищата трябва да се спазват стриктно.
– Окей, окей.
– Мисля, че ограничението на скоростта по този път е четирийсет и пет мили в час. И не сте си закопчали колана.
Кори погледна скоростомера и видя, че караше с петдесет. Намали до позволената скорост, след това намали и още, когато навлязоха в очертанията на града. Опита се да измъкне колана изпод седалката, колата се залюля настрани, тъй като я управляваше с коляно.
– Може би ще е по-разумно да спрете встрани и да свършите това.
Кори въздъхна раздразнено и спря, извади колана и го закопча. Потегли отново със свирене на гумите.
Пендъргаст се облегна назад. Дясната седалка бе счупена и той зае полулегнало положение, при което главата му едва достигаше равнището на прозореца.
– Екскурзията из града, госпожице Суонсън – прошепна с полузатворени очи.
– Екскурзия ли? Аз си помислих, че се майтапите.
– Много искам да се запозная със забележителностите.
– Сигурно сте дрогиран. Единствените забележителности тук са дебелите хора, грозните сгради и царевицата.
– Разкажете ми за тях.
Кори се усмихна.
– Добре, разбира се. Сега приближаваме красивото селище Медисин Крийк, Канзас, население триста двайсет и пет души, което главоломно намалява.
– И защо?
– Майтапите ли се? Само най-големият тъпанар би останал да живее в град като този.
Последва пауза.
– Госпожице Суонсън?
– Какво?
– Виждам, че един недостатъчен, или дори погрешен процес на социализация ви е накарал да повярвате, че използването на трибуквени думи добавя сила на езика.
На Кори й потрябва известно време да смели казаното от Пендъргаст.
– Тъпанар не е трибуквена дума.
– Зависи дали ще използвате синоним, или не.
– Шекспир, Чосър и Джойс до един са използвали трибуквени думи.
– Разбирам, че си имам работа с квази-литератор. Вярно е също така, че Шекспир е написал следното:
В една такава нощ като тази
Когато тихият ветрец нежно целува дърветата
И те не шумят, в такава нощ
Троил се изкачил на троянските стени
И въздъхнал, взрян в палатките на гърците,
Където спяла Кресида.
Кори погледна мъжа, излегнат на седалката до нея с все още полупритворени очи. Тоя май наистина бе смахнат.
– А сега можем ли да продължим с обиколката?
Кори се огледа. От двете страни на пътя отново се бяха появили царевичните поля.
– Турът свърши. Вече излязохме от града.
Нямаше непосредствен отговор от Пендъргаст и Кори се разтревожи, че ще отмени предложението си и всичките пари в жабката на колата ще изчезнат отново в черния костюм.
– Но мога да ви покажа Могилите – добави тя.
– Могилите ли?
– Индианските могили до рекичката. Те са единственото интересно нещо в целия окръг. Някой сигурно ви е споменал за тях, за „проклятието на Четирийсет и петимата“ и прочее глупости.
Пендъргаст изглежда се замисли за миг върху това.
– Може би по-късно ще видим и могилите. Засега обаче, моля завийте обратно и карайте отново през града колкото е възможно по-бавно. Не бих искал да пропусна нищо.
– Не ми струва разумно да го правя.
– И защо?
– На шерифа това няма да му хареса. Той не обича колите да се влачат бавно.
Пендъргаст затвори съвсем очи.
– Не ви ли споменах, че аз ще се разправям с шерифа?
– Окей, вие сте шефът.
Тя отби встрани, направи образцово обръщане с маневра от три колена и пое обратно с най-малка скорост.
– Отляво – започна тя, – е кръчмата „Уагън уийл“, върти я Суийд Кейхил. Порядъчен човек, не много умен. Дъщеря му е в моя клас, истинска кукла Барби. Това е най-вече питейно заведение, няма много за ядене, освен „Слим Джим“, фъстъци, туршията „Джайънт баръл“ – и о, да – шоколадови еклери. Ако щете вярвайте, но кръчмата е прочута с шоколадовите си еклери.
Пендъргаст лежеше неподвижен.
– Виждате ли онази дама, която върви по тротоара – с прическа „Годеницата на Франкенщайн“? Това е Клик Расмусън, жена на Мелтън Расмусън, собственикът на местния магазин за пакетирани стоки. Тя се връща от обяд в клуба „Касъл“ и в торбичката си носи остатъците от сандвича си с печено говеждо за кучето си Пийч. Не иска да се храни в „Мейсис“, тъй като Мейси била гадже на мъжа й, преди да се оженят – това е било някъде преди триста години. Ако знаеше само какви ги върши Мелтън с жената на учителя по физическо…
Пендъргаст не каза нищо.
– А онази съсухрена дъртофелница, която излиза от „От бряг до бряг“ с клатушкаща се походка е госпожа Бендър Ланг, чийто баща умрял, когато къщата им изгоряла до основи, подпалена нарочно от някого. Изобщо не открили кой го е сторил или защо. – Кори поклати глава. – Някои мислят, че го е направил старият Грегъри Флат. Той бе градският пияница и малко чалнат и един ден просто поел през царевицата и изчезнал. Трупът му не бил открит. Говорел много и през цялото време за НЛО. Аз лично смятам, че желанието му най-сетне се е сбъднало и е бил отвлечен от извънземните. В нощта на изчезването му откъм север се появили странни светлини. – Тя се изсмя подигравателно. – Медисин Крийк е типичен американски градец и всеки си има скелет в гардероба.
Това поне заинтригува Пендъргаст и той поотвори очи да я погледне.
– О, да. Дори онази смахната стара дама, в чиято къща сте отседнали – Уинифред Краус. Може да се прави на набожна, но всичко е лъжа и измама. Баща й е бил търговец на ром и контрабандист. И на всичкото отгоре непрекъснато се кълнял в Библията. Но и това не е всичко. Научих, че когато Уинифред е била тийнейджърка, й се носела славата на жената вамп на града.
Пендъргаст примигна.
Кори се изхили и извъртя очи.
– Да, доста такива неща стават в Медисин Крийк. Например Вера Естръм, която го прави с месаря от Дийпър. Ако мъжът й разбере, кръв ще се лее. Дейл Естръм е шеф на фермерската кооперация и е най-гадният тип в Медисин Крийк. Баща му бил немски имигрант и през Втората световна война се върнал да се бие на страната на нацистите. Можете да си представите какво е било мнението на града по въпроса. Дядото не се върнал. Но като цяло съсипал семейството.
– Наистина.
– Имаме си и своите побърканяци също. Като калайджията, който идва тук веднъж годишно и лагерува някъде из царевиците. Или Бръши Джим, който е изкарал твърде много време във Виетнам. Казват, че видял сметката на лейтенанта си. Всички просто го чакат да превърти напълно в най-близко време.
Пендъргаст отново се излегна на седалката си. Изглеждаше като заспал.
– Както и да е. Това е дрогерията „Рексъл“. В празната сграда там се намираше музикалният магазин. А ето и лютеранската Църква на Разпятието. Към синода в Мисури е. Пастор е Джон Уилбър. Абсолютна вкаменелост.
От страна на Пендъргаст нямаше никаква реакция.
– Сега минаваме покрай бензиностанцията „Ексън“ на Ърни. Не си поправяйте колата тук. Ето го самият Ърни на колонката. Синът му е най-големият пушач на марихуана в окръг Край, а старият Ърни си няма хал-хабер. Онази старата дървена сграда е на Расмусън, магазинът за пакетирани стоки, за който ви казах. Мотото им е „Ако не можете да го намерите тук, значи нямате нужда от него там“. Винаги съм се питала какво означава „там“. Вляво е шерифският офис, но едва ли трябва да ви показвам точно товамясто. Вдясно е ресторантът на Мейси. Нейният шницел просто става за ядене. Десертите й ще накарат и хиена да побегне. Опа, знаех си аз. Ето го, идва.
Кори видя в огледалото за обратно виждане как патрулката на шерифа изскочи от една уличка със запалени буркани.
– Ей – извика тя на неподвижния Пендъргаст. – Събудете се. Сега ще ме спрат.
Но Пендъргаст изглеждаше дълбоко заспал.
Шерифът приближи и наду за кратко сирената си.
– Моля отбийте и спрете встрани от пътя – гласът му изхриптя през високоговорителя на покрива на колата. – Останете в автомобила си.
Това й се бе случвало най-малко десет пъти досега, но този път Кори имаше в колата си Пендъргаст. Тя се досети, че шерифът навярно не го бе забелязал, защото бе полегнал ниско в седалката си. Очите му си оставаха затворени, въпреки сирената и шума. Може би е умрял, помисли си тя. Определено приличаше на мъртвец.
Вратата на патрулката се отвори рязко и шерифът бавно закрачи към колата й, палката му се люлееше на кръста. Положи месестите си длан върху отвореното дясно прозорче и се наведе напред. Когато видя Пендъргаст, изведнъж подскочи и рече:
– Боже Господи!
– Някакъв проблем ли има, шерифе?
На Кори много й хареса изражението на шерифа. Цялото му лице пламна червено – от покритите с мъх гънки, надиплени върху яката му до връхчетата на ушите със стърчащи снопчета косми. Помисли си: „Дано и Брад заприлича на баща си, като остарее“.
– Ами, агент Пендъргаст – рече Хейзън, – ние просто не позволяваме колите да се влачат напред-назад из града. Тя минава вече за трети път.
Шерифът направи кратка пауза, очевидно в очакване на някакво обяснение, но след дългото мълчание стана ясно, че нямаше да получи такова.
Най-накрая Хейзън се оттласна от колата.
– Можете да вървите по пътя си – рече той.
– Тъй като проявихте интерес към нашето движение – каза Пендъргаст с мързеливо провлачен тон, – трябва да ви информирам, че ще преминем през града още веднъж, а може би и за пети път, докато госпожица Суонсън ми показва забележителностите. В крайна сметка аз наистинасъм в отпуск.
Докато гледаше потъмняващото изражение на шериф Хейзън, Кори се запита дали тъй нареченият специален агент Пендъргаст наистина знаеше какво прави. В градче като Медисин Крийк не бе никак за препоръчване да си създаваш врагове като Хейзън. Тя самата бе имала глупостта да го стори.
– Благодаря ви за загрижеността, шерифе. – Пендъргаст се обърна към нея: – Ще продължим ли, госпожице Суонсън?
Тя се поколеба за миг и погледна шериф Хейзън. След зова сви рамене и си рече „майната му“, натисна педала на газта и потегли с леко изсвирване на гумите и нов облак черен дим.
Дванадесета глава
Слънцето залязваше в кървав парцалив облак на хоризонта, когато специален агент Пендъргаст излезе от ресторанта на Мейси, придружен от мъж с униформата на „Федеръл експрес“.
– Казаха ми, че ще ви намеря в ресторанта – рече мъжът. – Не исках да прекъсвам вечерята ви.
– Няма нищо – отвърна Пендъргаст. – Не бях особено гладен.
– Ако подпишете сега тук, ще стоваря всичко до задната врата.
Пендъргаст подписа предложения му формуляр.
– Госпожица Краус ще ви покаже къде да сложите всичко. Имате ли нещо против да погледна сам?
– Моля ви. Доставката ви заема половин камион.
Лъскавият камион на „Фед Екс“ бе паркиран пред ресторанта и никак не се вписваше в прашната, едноцветна улица. Пендъргаст надникна вътре. Покрай едната стена имаше може би дузина големи кашони. Някои от тях бяха с етикет „НЕТРАЙНО – ОПАКОВАНО С ЛЕД“.
– Всичко е от Ню Йорк – каза шофьорът. – Да не отваряте ресторант или нещо такова?
– Това е моето избавление от Мейси.
– Моля?
– Всичко изглежда наред, благодаря ви.
Пендъргаст се отдръпна и изгледа как камионът се плъзга и се стопява в гъстата като супа вечер. След това пое на изток, с гръб към умиращата светлина на хоризонта. След пет минути вече бе оставил зад гърба си градчето Медисин Крийк. Пътят се простираше пред него като тъмна линия в царевичните поля.
Ускори крачка. Задачата му бе неясна – по-скоро плод на интуиция, отколкото на увереност. Пендъргаст знаеше обаче, че интуицията е краен резултат от най-съвършеното обмисляне.
Сумракът и враните се надигнаха от нивите, а във въздуха се носеше миризмата на суха шума и пръст. Появяваха се светлините на фарове, уголемяваха се и някой огромен камион с ремарке профучаваше край него, оставяйки подире си прах и мирис на нафта.
На две мили извън града Пендъргаст спря. Тук от шосето тръгваше черен път, който се отклоняваше наляво между стените от царевица. Пендъргаст тръгна по него с дълги и безшумни крачки. Пътят започна да се издига по-стръмно, насочил се към тъмна група дървета на хоризонта, които обрамчваха три ниски хълмчета, очертаващи се на фона на сумрачното небе – Могилите. След като царевицата свърши, пътят се превърна в пътека. Отпред бяха дърветата, гигантски канадски тополи с масивни дънери, с корава като напукани камъни кора. По земята бяха разхвърляни строшени клони с прилични на обърнати нагоре птичи нокти клончета.
Когато навлезе в тъмните очертания на горичката, Пендъргаст спря и погледна назад. Теренът се спускаше плавно надолу към града. Далечните улични светлини образуваха светещ кръст в морето на тъмната вече царевица. Кланицата „Гро-Бейн“ бе разположена южно от града – отделна китка светлини в ниското. Рекичката течеше между тях – издаваше я виещата се между царевиците редица канадски тополи. Колкото и равнинен да изглеждаше пейзажът, той си имаше леки спускания и изкачвания, свои върхове и падини. Мястото, на което бе застанал, бе най-високото в цялата околност, на много мили разстояние.
Летният мрак се бе спуснал тежко върху земята. Ако не друго, въздухът бе станал още по-задушен. Няколко ярки планети светеха в умиращото небе.
Пендъргаст се обърна и навлезе по-дълбоко в мрака на дърветата, превръщайки се буквално в невидим с черния си костюм. Тръгна по пътека, която се виеше несигурно през зайчи храсти и дъбов шубрак. След още четвърт миля отново спря.
Могилите се намираха точно пред него.
Бяха три, ниски и широки, подредени в триъгълник, издигаха се на седем-осем метра над околната земя. Хълбоците на две от тях бяха ерозирали, разкривайки под насипа варовикови трегери и дебели дървени греди. Тук тополите бяха по-нагъсто и сянката – съвсем дълбока.
Пендъргаст се вслуша в шумовете на августовската нощ. Яростно стържеше хорът на насекомите. Примигващите светулки се носеха покрай безмълвните стволове и очертаните при полета им линии се смесваха с далечните светкавици на север. Сърпът на луната висеше току над хоризонта и двата му рога сочеха нагоре.
Пендъргаст застана неподвижен. Нощното небе разцъфна в звезди. Започна да долавя шумоленето и драскането на малки животни, припляскването на крила. В тъмното за миг присветнаха близко разположени очи. Край реката се чу вой на койот, а едва доловимо откъм града му отвърна куче. Тънкото резенче луна хвърляше достатъчно светлина, за да се вижда. Започнаха своята песен нощните щурци – отпърво един, после още, докато цялата висока трева се огласи от хора им.
Най-накрая Пендъргаст пристъпи напред към трите тъмни могили. Вървеше бавно и безшумно, само от време на време настъпваше някое сухо листо. Щурците замлъкнаха. Пендъргаст изчака да възстановят един по един песента си. След това продължи пътя си, докато не стигна до основата на първата могила. Тук се наведе безшумно, бръсна настрани изсъхналите листа и зарови ръце в пръстта. Взе шепа от нея, разтри я между дланите си и вдиша.
Различните почви имат свои отличителни миризми. Тази, установи той, бе същата, следи, от която бяха намерени върху инструментите в колата на Суег. Шерифът бе прав: тя бе копала да търси реликви в Могилите. Сложи малко от пръстта в стъклена епруветка, затвори я и я мушна в джоба на сакото си.
Изправи се. Луната се бе скрила зад хоризонта. Светулките бяха престанали да намигат; все по-редки бяха светкавиците на хоризонта. Сега вече тъмнината бе пълна.
И въпреки това Пендъргаст чакаше. Мина половин час. Час.
А след това щурците изведнъж замлъкнаха отново.
Пендъргаст изчака отново да подемат своя хор. Мускулите му се свиха напрегнати. Усещаше присъствие в тъмното отдясно: много скрито присъствие. Движеше се съвсем безшумно – прекалено безшумно дори за неговите свръхчувствителни уши. Но щурците усещат вибрации в почвата, които хората не могат да доловят. Щурците знаеха.
Чакаше напрегнат, докато онова присъствие не наближи на метър и половина. Спря. И то също чакаше.
Един по един щурците възобновиха стърженето си. Ала Пендъргаст не се подведе. Присъствието си беше още там. И чакаше.
И ето, че то отново помръдна. Съвсем бавно се приближаваше към него. Стъпка, две стъпки, докато не наближи на една ръка разстояние.
С едно-единствено движение Пендъргаст се хвърли на една страна, извади фенерчето и пистолета си и насочи и двете към силуета. Лъчът освети един обезумял на вид мъж, приклекнал в праха, насочил двуцевката си там, където Пендъргаст се бе намирал преди миг. Пушката изгърмя със страхотен тътен и мъжът залитна назад, пищейки нещо невнятно, и в следващия миг Пендъргаст връхлетя отгоре му. Още един миг и пушката бе на земята, а мъжът бе превит на две, уловен в ключ, а в слепоочието му бе опряно дулото на пистолета на Пендъргаст. Бори се малко, след което омекна.
Пендъргаст охлаби ключа и мъжът падна на земята. Лежеше там – необичайна фигура, облечена в кожени парцали, преметнал през рамо окървавени катерички. В пояса му бе втъкнат грамаден, ръчно направен нож. Беше бос, ходилата му бяха широки и мръсни. Две съвсем малки очета като стафиди изпъкваха на толкова сбръчкано лице, сякаш принадлежеше на отдавна преселил се в отвъдното мъж. Ала въпреки това физиката му, лъскавата и изключително дълга черна коса и брада говореха за силен индивид на не повече от петдесет години.
– Не е за препоръчване да се стреля прибързано – изправи се Пендъргаст над мъжа. – Можеше да нараните някого.
– Кой, по дяволите си ти? – изкрещя пискливо онзи на земята.
– Точно този въпрос щях да ви задам и аз.
Мъжът преглътна, посъвзе се и бавно се надигна.
– Отместете проклетото си фенерче от лицето ми!
Пендъргаст свали лъча.
– Е, що за дявол се смятате, та да плашите почтените хора до смърт?
– За почтеността ще трябва да поговорим още – каза Пендъргаст. – Моля, изправете се и се представете.
– Господине, можете да се молите колкото си щете и аз да не давам и пет пари.
Въпреки това се изправи, изтръска листата и клоните от брадата и от косата си. След това изплю огромна храчка в мрака. Обърса брадата и устата си с мръсна ръка и отново се изплю.
Пендъргаст извади значката си и я поднесе пред лицето на мъжа.
Очите на онзи се разшириха и след това отново се свиха. Засмя се.
– ФБР? Никога не бих предположил.
– Специален агент Пендъргаст. Затвори кожения портфейл с плясък и в следващия миг той изчезна в джоба му.
– Не разговарям с хора от ФБР.
– Преди да направите други прибързани декларации, от които по-късно ще се срамувате, би трябвало да имате избор. Можете да разговаряте неформално с мен тук… – Пендъргаст замълча.
– Или?
Пендъргаст се усмихна неочаквано, тънките му устни се разтворих, за да разкрият съвършени бели зъби. Но ефектът от това, подсилен от лъча на фенерчето, бе всичко друго, само не и приятелски.
Мъжът извади от джоба си пакет надъвкан тютюн, отхапа една хапка и я мушна в едната си буза.
– Мамка му – рече и се изплю.
– Мога ли да узная името ви? – попита Пендъргаст.
Мълчанието продължи минута, после две.
– По дяволите – рече накрая мъжът. – Да си има човек име не е престъпление, нали? Гаспариля, Лони Гаспариля. Мога ли да си получа обратно пушката?
– Ще видим. – Пендъргаст освети с фенерчето окървавените катерички. – Това ли нрави тук? Ловувате?
– Не се въртя около Могилите само заради гледката.
– Установили ли сте се някъде наблизо, господин Гаспариля?
Мъжът се изсмя грубовато.
– Странен въпрос. – И тъй като отново не последва отговор от Пендъргаст, той кимна с глава настрани. – Установил съм се на лагер ей там.
Пендъргаст взе пушката, „счупи“ я, изхвърли гилзите и я подаде празна на Гаспариля.
– Покажете ми, моля ви.
След пет минути пеши ход стигнаха до браздата между дърветата и царевичното море. Гаспариля се мушна в един ред и двамата поеха по прашна, отъпкана пътека. След няколко минути излязоха в тополовата горичка, която обикаляше бреговете на рекичката Медисин. Тук въздухът миришеше на влага, чуваше са как водата тихо обтича глинения бряг. Пред тях се виждаше червеникавият оттенък на лагерен огън, стъкнат на самия глинен бряг. Над огъня висеше голямо чугунено гърне, което къкреше и миришеше на лук, картофи и черен пипер.
Гаспариля взе няколко клона и ги мушна под дървените въглища. Пламъците лумнаха и осветиха малкия лагер. На светлината изплуваха една омазнена палатка, пънче за табуретка, стара дървена врата вместо маса, подпряна на още няколко пънчета.
Гаспариля свали наниза от катерици от рамото си и ги стовари върху импровизираната маса. След това извади ножа си и се захвана за работа – изкормяше ги и хвърляше вътрешностите настрани. После с едно рязко движение одираше кожите им. След това с няколко бързи ряза сваляше главите, лапите и опашките; а като накълцваше по на тънко трупчетата, ги хвърляше във врящия котел.
– С какво се занимавате тук? – попита Пендъргаст.
– Тук съм на бизнес пътуване – отвърна мъжът.
– Бизнес пътуване ли?
– За наточване. Правя по два тура в моята територия в топлите месеци. През зимата слизам на юг, към Браунсвил. Точа всякакви инструменти, каквито можете да се сетите – от дърворезачките до роторите на комбайните.
– И как дойдохте насам?
– С пикап.
– Къде е паркиран?
Гаспариля нанесе ужасен удар и хвърли последната катеричка в гърнето. – Ей там, ако искате да го огледате.
– Това възнамерявам.
– В града ме знаят. Никога не съм нарушавал закона, можете да попитате шерифа. Изкарвам си хляба като вас. Само дето не се промъквам в тъмното, не светвам в лицата на хората и не ги плаша до смърт.
Той хвърли още клонки под гърнето.
– Щом в града ви познават, както казвате, защо лагерувате тук?
– Искам да имам пространство.
– А защо я карате бос?
– А?
Пендъргаст освети босите и мръсни пръсти на мъжа.
– Обувките са скъпи. – Той бръкна в един от джобовете си и извади парче тютюн, отхапа и мушна парчето в устата си. – И какво търси човек на ФБР тук? – попита, докато наместваше хапката на бузата си с пръст.
– Мисля, че можете сам да отговорите на този въпрос, господин Гаспариля.
Мъжът му хвърли един дълъг кос поглед, но не каза нищо.
– Тя е копаела при Могилите, нали? – попита най-сетне Пендъргаст.
Гаспариля се изплю.
– Да.
– Откога?
– Не знам.
– Намери ли нещо?
Той сви рамене.
– Не за първи път копаят по Могилите. Не им обръщам много внимание. Когато съм тук, ходя само на лов. Не се мешам много с мъртвите.
– Има ли погребения в Могилите?
– Така казват. Там някога имало и клане. Това е всичко, което знам, и всичко, което искам да знам. От това място тръпки ме побиват. Не бих се изкачил по Могилите, освен ако само там има катерички.
– Чух приказки за някаква легенда, свързана с това място. „Проклятието на Четирийсет и петимата“, така мисля, че се казваше.
Гаспариля не отвърна нищо и за дълго време над лагера се възцари тишина. Той бъркаше гърнето с пръчка и от време на време поглеждаше към Пендъргаст.
– Убийството е станало преди три нощи, по време на новата луна. Да сте чули или видели нещо?
Гаспариля отново се изплю.
– Не.
– Къде бяхте онази вечер, господин Гаспариля?
Гаспариля продължи да бърка.
– Ако намеквате, че аз съм убил онази жена, ще сметна разговора за приключен, господине.
– А аз бих казал, че той току-що започна.
– Не се подигравайте с мен. Не съм убивал никого през живота си.
– Тогава не би трябвало да имате никакви възражения да уточните движението си през този ден.
– Това бе вторият ми ден тук, в Медисин Крийк. Късно онзи следобед ловувах край Могилите. Тя беше там, копаеше. Върнах се при залез-слънце и прекарах нощта в лагера.
– Тя видя ли ви?
– Вие видяхте ли ме?
– Къде точно копаеше тя?
– Навсякъде. Аз я заобикалях отдалеко. Подушвам бедата отдалече.
Гаспариля разбърка енергично гърнето, извади емайлирана купа и очукана лъжица и сипа малко яхния в нея. Напълни лъжицата, подуха й, лапна я и отново бръкна с нея в купата. След това се спря.
– Предполагам, че ще искате една купа?
– Нямам нищо против.
Без да говори повече, той извади втора купа и я подаде на Пендъргаст.
– Благодаря ви. – Пендъргаст си сипа от гърнето и опита яхнията. – Задушено със зеленчуци, така ли?
Гаспариля кимна и напълни устата си, а по гъстата му черна брада потече сос. Дъвчеше шумно, изплю няколко кокалчета, преглътна. Обърса устата си с ръка, а ръката – в брадата.
Приключиха с яхнията си в мълчание. Гаспариля прибра купите, облегна се назад и извади тютюна.
– А сега, господине, ако сте намерили онова, което търсите, надявам се да се заемете с работата си. Обичам тихите вечери.
Пендъргаст се надигна.
– Господин Гаспариля, ще ви оставя на мира. Но първо, ако има нещо, което бихте искали да добавите, ще ви посъветвам да го сторите сега, вместо да чакате сам да го открия.
Гаспариля изплю една огромна кафява храчка по посока на рекичката.
– Не бих искал изобщо да се замесвам.
– Вие вече сте замесени. Или вие сте убиецът, господин Гаспариля, или вашето продължаващо присъствие тук ви поставя под сериозна заплаха. Или едното, или другото.
Гаспариля изсумтя, отхапа ново парче тютюн и пак плю. След това попита:
– Вярвате ли в дявола?
Пендъргаст го погледна, очите му просветнаха на огъня.
– Защо питате, господине?
– Защото аз не вярвам. Що се отнася до мен, дяволът до голяма степен е измислица на проповедниците. Но на земята има зло, господин агент от ФБР. Попитахте за проклятието на Четирийсет и петимата. Е, можете да си вървите веднага у дома, защото никога няма да стигнете до дъното на това.Злото, за което говоря, през повечето време си има обяснение. Но понякога – Гаспариля изплю още тютюнев сок, след това се наведе напред, сякаш да сподели някаква тайна, – понякога, обяснение просто няма.
