Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 30 страниц)
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани
Първа глава
Медисин Крийк, Канзас. Началото на август. Залез.
Огромното море от жълта царевица се простира от хоризонт до хоризонт под ядното небе. Когато вятърът се надигне, царевицата се размърдва и шумоли, сякаш е оживяла, а когато вятърът утихне, тя отново изпада в мълчание. Тежката жега продължава вече трета седмица и над царевичните поля се рее неподвижен въздух – като завеси от мараня.
Един път пресича царевичните масиви от север на юг; друг – от изток на запад. Там, където те се пресичат, се намира градът. Тъжни сиви сгради са скупчени една до друга около кръстовището, като поясът им постепенно изтънява покрай двата пътя, по-нататък следват няколко пръснати безразборно ферми и след тях – нищо. Рекичката, обрамчена с хилави дръвчета, се вие от северозапад, обикаля мързеливо градчето и изчезва на югоизток. Това е единственото нещо с извити форми в пейзажа, доминиран от прави линии. На североизток се издига група могили, заобиколени от дървета.
Южно от града се издига гигантска кланица, която се губи в царевичака; металните й стени са ожулени до голо от прашните бури. Слабият мирис на кръв и дезинфектанти се носи на талази на юг от кланицата, възседнал поривистите въздушни течения. Зад нея, току отвъд хоризонта, се издигат три гигантски зърнени силоза, досущ като мачти на потънал ветроход с право стъкмяване.
Температурата е точно 38 градуса. Топлинни светкавици проблясват безшумно по целия далечен северен хоризонт.
Царевицата е висока над два метра, дебелите кочани са струпани около стеблата. До жътвата остават две седмици.
Над този пейзаж бавно пада полумрак. Оранжевото небе потъмнява в червено. В града светват десетина улични лампи.
Полицейска патрулна кола, боядисана в бяло и черно, минава по главната улица и се насочва на изток – към огромната празнота на царевиците, фаровете й пронизват настъпващия мрак. На около три мили пред патрулката, „етажерка“ от лешояди е възседнала термалния поток над нивята. Птиците се спускат надолу, след това се издигат отново, вият се безкрайно, тромаво – спускат се и се издигат в постоянен ритъм.
Шериф Дент Хейзън си поигра с копчетата на арматурното табло и изруга възтоплия въздух, който струеше от вентилационните отвори. Провери отвора с гърба на дланта си – не ставаше по-хладно; значи климатикът най-сетне се бе задръстил с прах. Измърмори под носа си още едно сквернословие и свали прозорчето, за да изхвърли фаса от цигарата си. Вътре нахлу въздух като от пещ и патрулката се изпълни с миризмата на Канзас от късното лято – на пръст и на царевични стъбла. Видя как лешоядите се издигат и пикират, издигат сей пикират над отиващото си размазано слънчево петно на хоризонта. „Ама че грозни шибаняци са тия твари“, помисли си Хейзън и погледна дългоцевния уинчестър дифендър върху седалката до себе си. Ако имаше късмет да приближи достатъчно, щеше да помогне на една-две от тях да се преселят в отвъдния свят.
Намали скоростта и погледна още веднъж тъмните птици, чиито силуети се очертаваха върху привечерното небе. „Но защо никоя от тях не каца?“, запита се той. Отби от главния път и пусна патрулката по инерция в един от многото черни пътища, които прорязваха хилядата квадратни мили с царевица, обграждащи Медисин Крийк. Наведе се напред, следеше небето, докато птиците не се оказаха почти точно над него. Дотолкова можеше да се придвижи с кола. Оттук нататък щеше да се наложи да върви пешком.
Паркира колата и повече по навик, отколкото от необходимост, включи мигащите светлини на покрива й. Излезе от нея и се спря пред стената от царевица, за да прокара длан по вече наболата си брада. Тук редовете вървяха в обратна посока и щеше да бъде адски трудно да се придвижва по тях. Само от мисълта да си пробива с рамо път през всичките тези редове се почувства уморен и за миг се изкуши да включи патрулката на задна, да излезе от нивата и да отпраши към града. Но вече бе твърде късно за това: обаждането на съседката бе регистрирано. Старата Уилма Лоури си нямала друга работа, ами погледнала през прозореца и съобщила за евентуалното наличие на мъртви животни. Но това бе последното повикване за деня и няколкото допълнителни часа щяха да му гарантират дълъг, мързелив, позамъглен от алкохола неделен риболов в щатския парк „Хамилтън лейк“.
Хейзън запали нова цигара, закашля се и се почеса, загледан в сухите царевични редове. Питаше се дали нечия крава не бе навлязла в нивите и сега лежеше там мъртва, подута от лакомия и преяждане. Откога в задълженията на шерифа влизаше и проверката на добитъка? Той обаче вече знаеше отговора: откакто ветеринарният инспектор се пенсионира. Нямаше кой да заеме мястото му, а и нямаше нужда от инспектор. Всяка година оставаха все по-малко семейни ферми, все по-малко добитък, все по-малко хора. А пък повечето държаха крави и коне само от носталгия. Целият окръг отиваше по дяволите.
Усетил, че отлага твърде дълго задачата си, Хейзън въздъхна, стегна подрънкващия си колан, извади фенерчето от калъфа му, нарами пушката и пое напред.
Въпреки късния час знойният въздух не искаше да се вдигне. Лъчът на фенерчето му осветяваше дълги редици царевични стъбла, които му приличаха на безкрайни затворнически решетки. Ноздрите му се изпълниха с мириса на сухи стебла – с тази особена миризма на ръжда, толкова позната, че сякаш бе станала част от самото му същество. Краката му разтрошаваха сухи буци пръст, вдигаха прах. През пролетта валя доста и докато не връхлетя топлинната вълна, лятното слънце бе благосклонно. Стеблата бяха най-високите, които Хейзън помнеше, поне с трийсет сантиметра над главата му. Веднъж, като хлапак, избяга в една царевична нива, за да се скрие от по-големия си брат, и се изгуби. За цели два часа. Онази дезориентация, която бе изпитал тогава, сякаш се бе възвърнала. Сред сухите стебла въздухът бе сякаш в капан: горещ, зловонен, предизвикващ сърбеж.
Хейзън дръпна силно от цигарата си и продължи напред, като раздразнено буташе настрани едрите кочани. Масивът принадлежеше на „Бъсуел Агрикон“ от Атланта и шерифът едва ли би могъл да дава и пет пари за няколко откъснати кочана при грубоватия си преход. След две седмици огромните комбайни на „Агрикон“ щяха да се появят на хоризонта, да окосят стъблата, като всеки щеше да изсипва по половин дузина струи зърно в хопера си. Зърното щеше да бъде откарано до огромните силози току отвъд хоризонта, а от там – с влак към стадата в Небраска и Мисури, за да изчезне в гърлата на безсловесния кастриран добитък, който щеше да го превърне в големи, тлъсти късове говеждо филе за богатите тъпанари в Ню Йорк и Токио. Или може би това бе една от онези ниви за газохол – царевичното зърно от тях не се изяждаше от хората или животните, а се изгаряше в двигателите на автомобилите им. Какъв свят!
Хейзън пресичаше ред подир ред. Носът му вече прокапа. Хвърли цигарата си настрани и се сети, че може би трябваше първо да я стъпче и угаси. Майната му. Можеха да изгорят хиляди акра проклета царевица и „Бъсуел Агрикон“ нямаше дори да го усети. Те трябваше да се грижат за нивите си и да прибират мъртвите животни от тях. Но началниците, разбира се, навярно никога през живота си не бяха стъпвали в царевична нива.
Досущ като повечето жители на Медисин Крийк, Хейзън произхождаше от фермерско семейство, което повече не се занимаваше със селско стопанство. Бяха продали земята си на компании като „Бъсуел Агрикон.“ Населението на Медисин Крийк намаляваше вече половин век и големите индустриални царевични блокове бяха изпъстрени с изоставени къщи, чиито врати и прозорци зееха като мъртви очи над царевичното море. Но Хейзън бе останал. Не че Медисин Крийк му харесваше особено, харесваше му да носи униформа и да бъде уважаван. Обичаше града, защото го познаваше, познаваше всеки негов жител, всяко тъмно ъгълче, всяка отвратителна тайна. Истината бе, че не можеше да си представи себе си някъде другаде. Беше станал до такава степен част от Медисин Крийк, до каквато Медисин Крийк бе част от него.
Хейзън изведнъж спря. Насочи фенерчето далеч напред. Изпълненият с прах въздух сега носеше друга миризма – на разложение. Вдигна глава. Лешоядите бяха нависоко, точно над главата му. Още петдесетина метра и щеше да стигне до мястото. Въздухът бе неподвижен, тишината – пълна. Свали пушката от рамо и пое по-предпазливо напред.
Миризмата на разложено се носеше през редовете и с всеки следващ миг ставаше все по-сладникава. Хейзън вече виждаше празно пространство в царевичака право пред себе си. Странно. Слънцето бе изригнало своето червено сбогом и вече бе тъмно.
Шерифът вдигна пушката, освободи предпазителя с палец и премина през последния ред, за да излезе на полянката. В първия миг се огледа наоколо абсолютно объркан, не разбиращ. И след това бавно осъзна какво гледаше.
Пушката изгърмя, когато се удари о земята и двата снопа едри сачми профучаха покрай ушите на Хейзън. Но шерифът изобщо не забеляза това.
Втора глава
Два часа по-късно шериф Дент Хейзън стоеше приблизително на същото място. Сега обаче царевичният блок се бе превърнал в гигантско местопрестъпление. Полянката бе обградена с преносими натриеви лампи, които къпеха мястото в ярка бяла светлина; някъде из царевицата бръмчеше генератор. Щатските полицаи бяха прокарали с булдозер път до мястото и сега почти дузина щатски патрулки, автомобили на съдебните медици, линейки и други возила бяха подредени на импровизирания паркинг в царевичака. Двама фотографи правеха снимки, светкавиците им пронизваха нощта, докато един самотен събирач на улики клечеше наблизо и чоплеше земята с пинсети.
Хейзън гледаше жертвата и стомахът му се бунтуваше. Това бе първото убийство в Медисин Крийк през живота му. Последното бе станало по време на сухия режим, когато Рокър Манинг бил застрелян край рекичката, докато купувал един товар нелегален алкохол… това бе станало кога… през 31-а? Неговият дядо бе разследвал случая и бе арестувал убиеца. Но това тук бе нещо напълно различно. Това бе една шибана лудост.
Хейзън се извърна от трупа и се вгледа във временния път през царевиците, прокаран, за да спести на рейнджърите четвърт миля вървене пеша. Съществуваше голяма възможност пътят да бе съсипал доказателства. Питаше се дали това бе стандартна процедура при щатските и дали изобщо имаха процедури при подобни ситуации. Всичките им действия се извършваха някак си ад хок, сякаш рейнджърите бяха толкова шокирани от престъплението, че просто замитаха следите му.
Шериф Хейзън не изпитваше особено уважение към щатските полицаи. Ако човек се вгледаше по-внимателно, те представляваха в основни линии банда стиснали устни тъпанари с лъснати високи обувки. Но можеше да им съчувства.
Това бе нещо, което надхвърляше всякакви очаквания. Запали нова цигара кемъл от фаса на предишната и си напомни, че това всъщност не беше първото му убийство. Случаят изобщо не бе негов. Може и да бе намерил трупа, но той бе извън чертите на града и ето защо – извън неговата юрисдикция. Беше работа на щатските и, слава Богу за това.
– Шериф Хейзън?
Високият капитан на щатските рейнджъри приближи с хрущяща стъпка, черните му обувки блестяха, бе протегнал ръка, стиснал устни в нещо, което трябваше да изобразява усмивка. Хейзън пое ръката му и я раздруса, раздразнен от жеста на капитана. Той за трети път се ръкуваше с него.
Хейзън се запита дали имаше лоша памет или просто бе толкова възбуден, че ръкуването му бе нервна реакция. Най-вероятно – второто.
– Съдебният лекар е тръгнал от Гардън сити – рече капитанът. – Трябва да пристигне до десет минути.
На шериф Хейзън му се искаше да бе изпратил Тад да провери този случай. С радост би се отказал от неделния риболов – Господи, дори би останал трезвен – само и само да можеше да пропусне това. От друга страна, помисли си той, може би случаят щеше да дойде твърде много на Тад. До голяма степен той си оставаше все още хлапак.
– Тук си имаме работа с художник – каза рейнджърът и поклати глава. – Истински художник. Смяташ ли, че ще заинтересува „Канзас сити стар“?
Хейзън не отговори. Това за него бе нова мисъл. Помисли за снимката си във вестника и намери тази идея за неприятна. Някакъв премина покрай него с флуороскоп и се блъсна отгоре му. Боже мой, местопрестъплението ставаше по-населено и от баптистка венчавка.
Напълни дробовете си с тютюнев дим и се застави да огледа още веднъж мястото. Стори му се важно да го огледа, преди да бъде разсипано и прибрано в торби и отнесено нанякъде. Погледът му пробяга по полянката, автоматично регистрирайки в паметта всяка зловеща малка подробност.
Беше почти като сцена в някаква игра. В средата на нивата бе направена кръгла полянка, откъснатите стъбла бяха грижливо събрани встрани, като така се образуваше стърнище с буци пръст в диаметър от може би тринайсет метра. Дори в ужасната нереалност на момента Хейзън се улови, че се възхищава на геометричната точност на оформения кръг. В единия край на полянката имаше миниатюрна горичка от изострени пръчки, високи петдесет-шейсет сантиметра, забити в земята; жестоките на вид върхове сочеха нагоре. Точно в средата на полянката бе подреден кръг от умрели гарвани, набучени на пръчки. Само че това не бяха пръчки, а индиански стрели, всяка с кремъчен връх. Птиците бяха поне две дузини, а може би и повече, с празни очи и насочени навътре жълти клюнове.
В центъра на този кръг лежеше трупът на жена.
Поне шериф Хейзън смяташе, че бе жена – устните, носът и ушите й липсваха.
Трупът лежеше по гръб с широко отворена уста, която приличаше на вход на розова пещера. Косата й бе безцветно русолява, кичур от нея бе изтръгнат и липсваше; дрехите й бяха накъсани на безброй малки, съразмерни ивици. Липсваше усещането за безредие. Положението на главата спрямо раменете изглеждаше неправилно. Хейзън си помисли, че навярно вратът й бе строшен. Но по шията нямаше белези, които да сочат удушаване. Ако бе строшен вратът, то това трябва да бе станало с едно рязко завъртане.
Убийството, заключи Хейзън, бе станало някъде другаде. Забеляза следите по пръстта, които стигаха досами полянката – те сочеха, че трупът е бил влачен. Като екстраполира мислено линията, той забеляза дупка в царевичните редове и пречупено стъбло. Рейнджърите не го бяха забелязали.
Всъщност някои от следите бяха ликвидирани от стъпките на самите щатски полицаи. Обърна се към капитана да му посочи видяното. Но после се спря. Какво му ставаше? Та нали това не бе негов случай! Не бе неговата отговорност. И когато лайната се разхвърчат, вентилаторът ще ги отвее в нечия друга посока. В мига, в който отвори уста, вентилаторът ще духне към него. Ако кажеше сега: „Капитане, вие унищожихте доказателства“, щяха да го накарат след два месеца да го повтори пред някой тъпанар – адвокат от защитата в съдебната зала. Защото каквото и да кажеше сега, то щеше да излезе на процеса на маниака, извършил убийството. А процес щеше да има. Един толкова побъркан тип не би могъл да остане дълго време на свобода.
Той пое огромен облак лютив дим. Дръж си устата затворена. Нека си правят грешките. Това не е твой случай.
Той хвърли фаса и го стъпка с крак.
Още една кола се клатушкаше предпазливо по черния път, фаровете й пронизваха нагоре-надолу царевичния блок. Спря на импровизирания паркинг и от нея излезе мъж в бяло с черна чанта. Макхайд, съдебният лекар.
Шериф Хейзън го гледаше как пъргаво си избира пътя през сухите буци – не искаше да изцапа мокасините си. Поговори с капитана, след което отиде при трупа. Огледа го от различни ъгли, след което клекна и внимателно завърза найлонови торбички около ръцете и краката на жертвата. Извади някакъв уред от черната си чанта – шериф Хейзън си спомни, че се наричаше анална сонда. И ето, че съдебният лекар щеше да извърши нещо интимно с трупа. Щеше да му измери температурата. Господи. И това ако е работа!
Шериф Хейзън вдигна глава към тъмното небе, но лешоядите отдавна бяха отлетели. Те поне знаеха кога да си тръгнат сами.
Съдебният лекар и санитарите започнаха да опаковат трупа за транспортирането му. Един от щатските изтръгваше стрелите с враните, етикетираше ги и ги поставяше в хладилен сандък за доказателства. Тогава шериф Хейзън усети, че трябва да се изпикае. Проклето кафе! Но не беше само от него; в стомаха му започнаха да врат киселини. Надяваше се да не се бе възбудила отново язвата му. Той определено не желаеше да си изповърне вътрешностите пред всичките тези образи от щатската.
Огледа се, увери се, че никой не го гледа и се мушна в тъмния царевичак. Пое покрай един ред, дишайки дълбоко, опитвайки се да се отдалечи достатъчно, за да не намерят следите от урината му и да ги вземат за доказателство. Нямаше нужда обаче да се отдалечава много; щатските не проявяваха особено любопитство към нещо друго, освен към самото място на престъплението.
Спря наблизо извън кръга от лампи. Тук, потънали в царевичното море, човешките гласове и бръмченето на генератора, както и необичайната жестокост на местопрестъплението изглеждаха много далечни. Лек ветрец подухна и едва раздвижи задушния въздух, но царевичните стъбла около него се разлюляха и разшумяха. Хейзън се спря за минута, душеше въздуха. След това дръпна ципа, изсумтя и се изпика шумно върху сухата земя. Накрая след едно мощно изтръскване, от което пистолета, белезниците, палката и ключовете му издрънчаха, той прибра всичко на място и вдигна ципа.
Докато се обръщаше, зърна нещо на отразената светлина от лампите. Спря и светна с фенерчето към царевичните редове. Ето го – при следващия ред. Взря се по-внимателно. Парче от някаква тъкан, закачена високо на едно от сухите стебла. Изглеждаше като да е от същата материя, с която бе облечена жертвата. Освети нагоре-надолу с фенерчето, но не видя нищо друго.
Изправи рамене. Пак го правеше. Това не бе негов случай. Можеше и да спомене за парцала; може би щеше да остави щатските сами да си го намерят. Ако това изобщо имаше някакво значение.
Когато се върна обратно, капитанът на рейнджърите веднага се отправи към него.
– Шериф Хейзън, тъкмо те търсех – рече той – В едната си ръка държеше ръчно GPS 11
GPS – глобална навигационна система за определяне местоположението чрез спътникови сигнали. Б.пр.
[Закрыть], а в другата – топографска карта, и върху лицето му бе изписано съвсем различно изражение, отколкото допреди малко. – Поздравления.
– Какво означава това?
Капитанът посочи GPS устройството.
– Според показанията му, ние се намираме в очертанията на град Медисин Крийк. На четири метра от границата му всъщност. Което означава, че случаят е твой. Ние сме тук, за да помогнем, разбира се, но случаят е твой. Така че нека пръв да поднеса поздравленията си.
Той засия и протегна ръка.
Шериф Дент Хейзън игнорира ръката му. Вместо това извади пакетчето цигари от джоба на ризата си, изтръска една цигара, лапна я и я запали. Дръпна дълбоко и след това заговори, думите му изскачаха сред димните кълбета.
– Четири метра? – повтори той. – Боже Господи!
Капитанът прибра ръката си.
Хейзън заби поглед в него:
– Жертвата е била убита някъде другаде и след това е била пренесена тук. Убиецът е дошъл през царевицата ей от там, като последните шест-седем метра е влачил трупа. Ако проследите реда от онова строшено стъбло, ще се натъкнете на закачило се парче плат. Платът е същият като дрехата на жертвата, но е закачен твърде високо на стеблото, значи тя не е вървяла, най-вероятно той я е носил на гръб. Можете да видите моите отпечатъци и мястото, където отидох да се изпикая, на съседния ред; но не си правете труда. И за Бога, капитане, наистина ли са ни нужни всичките тези хора? Това е сцена на местопрестъплението, не е паркинг на Уол-Март 22
Най-голямата верига от супер – и хипермаркети в САЩ. – Б.пр.
[Закрыть]. Искам да останат наместо само съдебният лекар, фотографът и събирачът на улики. Останалите да се отдръпнат.
– Шерифе, ние трябва да следваме собствените си процедури…
– Сега моите процедури са ваши процедури.
Капитанът преглътна, без да отговори.
– Искам чифт лицензирани и тренирани по изискванията на АКС 33
American Kennel Club – Американска асоциация за развъждане и дресура на чистопородни кучета. – Б.пр.
[Закрыть]следови кучета и веднага щом е възможно, да поемат следата. Освен това искам да повикате и екипа за събиране на улики и доказателства от Додж.
– Добре.
– И още нещо.
– Какво е то?
– Искам вашите момчета да спрат всички прииждащи представители на пресата. Особено на телевизионни микробуси. Задръжте ги, докато ние приключим тук.
– За какво да ги задържим?
– Глобете ги за превишена скорост. Вас затова ви бива, нали така?
Капитанът стисна още и без това стиснатите си челюсти.
– А ако не превишават скоростта?
Шериф Хейзън се ухили.
– О, няма начин да не я превишават. Можеш да си заложиш задника за това.
