Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 30 страниц)
Седемдесет и осма глава
Уилямс закрачи тежко по пътечката, с всяка крачка раната го болеше все по-силно. Царевиците покрай пътя бяха разкъсани до неузнаваемост, кочаните ги нямаше, по пътя бяха разпилени стебла, потрошените върхари шумоляха силно, блъскайки се един в друг. Той разточително изруга дъжда и вятъра. Трябваше да тръгне още преди час. А сега бе мокър до кости и ранен.Страхотна комбинация за една хубава пневмония.
Запрепъва се по верандата, под стъпките му хрущеше стъкло, явно бурята бе избила някой прозорец. Вече виждаше слабата светлинка, идваща отвътре.
В камината гореше огън. Хубаво. Очевидно Райнбек я бе карал спокойно тук, докато той и Шърт бяха навън и пазеха в бурята входа на пещерата. Е, сега бе негов ред да се наслади на огъня.
Уилямс спря, облегна се на вратата и успокои дишането си. Опита дръжката, но вратата бе заключена. Пламъчетата на огъня играеха върху стъклата и създаваха топли калейдоскопични изображения.
Почука няколко пъти с чукчето.
– Райнбек! Аз съм, Уилямс!
Отговор не последва.
– Райнбек!
Изчака минута, втора. Пак нямаше отговор.
Господи, помисли си Уилямс, навярно е в банята. Или може би – в кухнята. Сигурно е така. Хапваше си в кухнята – или най-вероятно си пийваше – и не можеше да го чуе заради този вятър.
Заобиколи къщата, намери едно строшено прозорче на една странична врата. Приближи уста към него и извика:
– Райнбек!
Много странно.
Свали парчетата стъкло от вратата, бръкна и я отключи, след това я отвори и насочи фенерчето пред себе си.
Вътре цялата къща сякаш бе оживяла в скърцания, стонове и тих ропот от бурята. Уилямс се огледа. Изглеждаше достатъчно солидна, но тези стари къщи понякога бяха напълно изгнили отвътре. Надяваше се да не рухне цялата отгоре му.
– Райнбек!
Пак не получи отговор.
Уилямс закуцука напред. Вратата между гостната и трапезарията бе наполовина открехната. Той я бутна, огледа се. Всичко бе наред, масата в трапезарията бе застлана с дантелена покривка, в средата й имаше ваза със свежи цветя. Светна с фенерчето си в кухнята, ала там бе тъмно и не се носеше миризма на готвено.
Уилямс се върна при входа към гостната и се спря нерешително. Изглеждаше сякаш Райнбек бе заминал със старицата. Може би най-сетне бе дошла линейка. Но защо не се бяха обадили на него и на Шърт? До входа на пещерата се стигаше пешком само за пет минути. Типично за Райнбек – да се погрижи за себе си, а на другите – майната им.
Хвърли отново поглед на огъня, на веселата живителна светлинка, която той хвърляше в гостната.
Майната муна всичко, реши той. След като бе заседнал в тази скапана стара къща, можеше да се погрижи да се настани по-удобно. В крайна сметка бе тежко ранен при изпълнение на служебния си дълг, нали така?
Отиде, накуцвайки, до дивана и се отпусна върху него. Е, така бе по-добре: в топлия жар на огъня винаги имаше нещо окуражително. Въздъхна доволно и се загледа в отраженията, които огънят излъчваше от поставените в рамки гоблени, от стъклените и порцеланови дреболии. Въздъхна отново, този път по-дълбоко, и затвори очи, ала огънят продължаваше да блещука през затворените му ресници.
Разбуди се внезапно и в първия миг не можа да осъзнае къде се намира. Сетне всичко бързо изплува в съзнанието му. По всичко личеше, че бе задрямал за миг. Протегна се и се прозя.
Тогава чу как нещо приглушено издумтя.
Остана неподвижен за миг, преди да се сети, че това сигурно бе работа на вятъра, който бе нахлул през друг счупен прозорец. Изправи се и се ослуша.
Ново издумтяване.
Прозвуча така, сякаш идеше отвътре, от къщата. Някъде долу, в избата. И тогава Уилямс изведнъж проумя. Разбира се – Райнбек и старицата бяха слезли в избата заради предупрежденията за торнадо. Ето защо къщата изглеждаше като напусната.
Издиша раздразнен. Трябваше да слезе долу, само за да се обади. Надигна се от удобния диван, хвърли един жален поглед на огъня и закуцука към стъпалата на избата.
За миг се поколеба, но тръгна надолу. Дървените стъпала скърцаха жалостиво под тежестта му и надвикваха бурята. На половината път се спря и проточи врат, за да види нещо в мрака.
– Райнбек!
Чу се отново тъпият звук, последван от въздишка. Самият Уилямс също въздъхна. Господи, защо си даваше този труд? Нали бе ранен, по дяволите!
Осветяваше наоколо с фенерчето си, а перилата хвърляха своя жълтеникава светлина в ограниченото пространство. В каменната стена в дъното бе монтирана грамадна противощормова врата. Там трябваше да бъдат.
– Райнбек?
Нова въздишка. Сега, след като вече бе по-близо, това в крайна сметка не приличаше на вятър, нахлул през строшен прозорец. Звучеше някак насилено и влажно.
Той пристъпи крачка надолу, още една и накрая се озова пред вратата. Закуцука към нея и бавно, много бавно я отвори.
Върху малка работна масичка имаше угарка от свещ; там бе сервиран чай за двама: чайниче, чаши, сметана, сладки и конфитюр, подредени грижливо. Райнбек седеше на стол, обърнат към масичката, отпуснат, с увиснали ръце, а от ужасна дълбока рана на черепа му кръвта се стичаше в устата му. На земята около него се виждаха останките от строшена порцеланова статуя.
Уилямс се вторачи неразбиращо в него.
– Райнбек?
Никаква реакция. Приглушен гръмотевичен гръм разтърси къщата из основи.
Уилямс не можеше да помръдне, да мисли, не можеше дори да посегне към личното си оръжие. Кой знае защо единственото, което можеше да направи, бе да зяпа в недоумение. Дори тук, долу, старата къща сякаш бе оживяла от яростта на бурята, стенеше и се клатеше, а Уилямс не можеше да откъсне поглед от подноса с чая.
Ново издумкване зад гърба му бързо го освести. Той се обърна, лъчът на фенерчето му пробяга по стените, докато бъркаше в кобура за пистолета си. В този миг сякаш изневиделица към него се втурна някаква фигура, а по пътя й в дрезгавината падаха кутии и щайги – някаква обезумяла, прилична на призрак жена в бяло, с вдигнати ръце, с развята нощница, с разрошена посивяла коса, държеше в един от юмруците си десантния нож на Райнбек. Устата й бе отворена – розова, беззъба дупка, от която се понесе съскащ вик:
– Дяволи!
Седемдесет и девета глава
Дъждът и вятърът бяха достигнали такава сила, че Шърт започна да се безпокои дали нова колона смерчове няма да поеме към самия Медисин Крийк. Водата сега се стичаше направо в пещерата и той тъкмо се бе прикрил във входа й, когато чу шумове отвътре: стъпки, бавни и тътрещи се, приближаваха към него.
С разтуптяно сърце и ругаейки Уилямс, че го бе оставил сам, Шърт зае позиция встрани от пропановия фенер и насочи пушката си надолу, към стъпалата.
От мрачината започнаха да се очертават безмълвни, неясни фигури. Шърт си спомни за кучето и кожата му настръхна.
– Кой там? – извика, като се опитваше гласът му да не трепери. – Кажете си имената.
– Специален агент Пендъргаст, шериф Хейзън и Кори Суонсън – долетя сухият отговор.
Шърт свали пушката с огромно облекчение, взе пропановия фенер и се спусна по стъпалата да ги посрещне. Отначало не можа да повярва на очите си, като видя кървавата картина пред себе си: шериф Хейзън бе почти неузнаваем, така бе плувнал в кръв. Младо момиче, охлузено и оплискано с кал. Шърт разпозна третата фигура като агента от ФБР, който бе цапардосал яко Коул, но нямаше време да размишлява как бе влязъл в пещерата.
– Трябва да откараме шериф Хейзън в болница – каза агентът от ФБР. – Момичето също се нуждае от медицинска помощ.
– Всички връзки са прекъснати – въздъхна Шърт. – А пътищата са непроходими.
– Къде е Уилямс? – произнесе едва разбираемо Хейзън.
– Отиде в къщата да… ъ-ъ-ъ… да смени Райнбек. – Шърт замълча за миг, сякаш се боеше да зададе въпроса. – А къде са останалите?
Хейзън само поклати глава.
– Ще изпратим долу екип за търсене и спасяване, веднага щом комуникациите бъдат възстановени – каза уморено Пендъргаст. – Помогнете ми, ако обичате, да внесем тези двамата в къщата.
– Слушам, сър.
Шърт прегърна Хейзън през рамо и внимателно го поведе по стълбите. Пендъргаст идеше подире му, подпомагайки момичето. Излязоха от входа на пещерата и се приведоха под порива на бурята. Дъждът косеше почти хоризонтално на изкопа на стъпалата, запердаши по тях, обстрелвайки ги с парчета царевични стебла и листа. Пред тях се мержелееше къщата на Краус – тъмна и тиха, само в прозорчето на гостната блещукаше слаба светлинка. Шърт се запита къде ли бяха Уилямс и Райнбек. Къщата изглеждаше като изоставена.
Поеха бавно по алеята и изкачиха стъпалата към верандата. Видя как Пендъргаст опитва входната врата и я намери заключена. И тогава Шърт го чу: приглушен трясък отвътре, последван от писък и пистолетен изстрел.
С едно плавно движение Пендъргаст извади пистолета си, миг по-късно ритна вратата. След като даде знак на Шърт да остане с Хейзън и момичето, той се стрелна вътре.
Шърт надникна вътре с готова за стрелба пушка. Видя две фигури да се борят в коридора пред стълбището за избата – Уилямс и някой друг: зловеща фигура в окървавена бяла нощница, с дълга сива коса. Шърт не можеше да повярва на очите си – старата госпожа Краус. Последва нов писък, този път още по-пронизителен и почти нечленоразделен:
– Убийци на деца!
Веднага след това последва ново просветване и трясъкът на пистолетен изстрел.
С три скока Пендъргаст бе стигнал до тях и се бе счепкал с жената в бяло. Борбата бе кратка, придружена с приглушен вик. Пистолетът се плъзна по пода. Двамата се изтърколиха извън полезрението на Шърт, а Уилямс хукна надолу по стълбите. Минаха може би трийсет секунди. След това Пендъргаст се появи, понесъл старата жена в ръце, шепнейки нещо в ухото й. Малко по-късно Уилямс изкачи стълбите, прегърнал Райнбек, който залиташе и се държеше за окървавената глава.
Всички влязоха в гостната, където огънят в камината трепкаше радостно. Там Пендъргаст настани старицата във фотьойл, все още шепнейки й успокоителни, но недоловими думи; той я закопча леко с белезници към креслото. Изправи се и помогна на Шърт да положи шерифа на дивана пред огъня. Треперещият Уилямс седна на друг диван, колкото можеше по-далеч от жената. Момичето се бе отпуснало на стол от другата страна на камината.
Пендъргаст обходи с поглед стаята.
– Полицай Шърт?
– Да, сър.
– Донесете аптечка от някоя патрулка и се заемете с шериф Хейзън. Има дълбок срез на лявото ухо, както изглежда – счупване на лакътната кост, травма на глътката и множество охлузвания и натъртвания.
Когато Шърт се върна няколко минути по-късно с аптечката, стаята бе осветена със свещи, а в огъня бяха добавени нови цепеници. Пендъргаст бе завил жената с вълнено одеяло и тя гледаше свирепо към тях през кичур стоманеносива коса.
Пендъргаст се спусна към него.
– Погрижете се за шериф Хейзън.
След това отиде при момичето и му заговори тихо. То закима. После взе материали от аптечката, бинтова китките й и обработи раните по ръцете, шията и лицето й. Шърт се занима с Хейзън, който сумтеше стоически.
Петнайсет минути по-късно бяха направили всичко, което можеха. И сега, осъзна Шърт, трябваше само да чакат пристигането на спешната помощ.
Агентът от ФБР обаче изглеждаше неспокоен. Крачеше из стаята, сребристите му очи щъкаха между хората в нея. И отново и отново, докато бурята тресеше старата къща, погледът му спираше върху окървавената стара дама, която седеше неподвижна с клюмнала глава, закопчана с белезници за фотьойла.
Осемдесета глава
Топлината на огъня, парата, вдигаща се от чашата с чай, замайващият ефект на успокоителното, което Пендъргаст й бе дал – всичко това сякаш се бе наговорило да създаде у Кори чувството за растяща нереалност. Дори охлузените й и натъртени крайници й се струваха някак далечни, болката бе едва доловима. Тя сърбаше и сърбаше от чая, опитвайки се да се потопи изцяло в това просто механично движение, да не мисли за нищо. Нямаше смисъл да мисли, защото в нищо нямаше логика – нито в кошмарния призрак, която я бе преследвал из пещерите, нито в неочакваната убийствена ярост на Уинифред Краус, в нищо. Беше безсмислено като кошмар.
В далечния ъгъл на гостната седяха щатските рейнджъри Уилямс и Райнбек, вторият – с превързани глава и крак. Другият рейнджър, Шърт, стоеше до вратата и се взираше през стъклото към потъналия в мрак път. Хейзън лежеше на мекия диван с полуотворени очи, бинтован и толкова смазан, че бе трудно да го познае човек. До него стоеше Пендъргаст, вторачен в Уинифред Краус. Старицата ги гледаше от своето кресло, злобните й очички бяха като две червени дупки върху бледото напудрено лице.
Най-сетне Пендъргаст наруши дългото мълчание, което се бе установило в гостната. Заговори, без да сваля очи от старицата:
– Съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожо Краус, но синът ви е мъртъв.
Тя потрепери и изстена, сякаш съобщението му й нанесе физически удар.
– Беше убит в пещерата – продължи Пендъргаст тихо. – Беше неизбежно. Той не разбираше. Нападна ни. Там долу има доста жертви. Беше въпрос на самозащита.
Жената се клатеше напред-назад, стенеше и повтаряше отново и отново:
– Убийци, убийци.
Но обвинителната нотка почти бе изчезнала от гласа й, оставаше само тъга.
Кори погледна Пендъргаст, опитваше се да разбере.
– Нейният синли?
Пендъргаст се обърна към нея.
– Вие самата ми загатнахте за това. Как госпожица Краус, когато била млада, била известна със… ъ-ъ-ъ… свободното си поведение. Забременяла, разбира се. В обичайния случай биха я изпратили някъде да роди. – Обърна се към Уинифред Краус и заговори съвсем кротко: – Но баща ви не ви е изпрати никъде, нали? Той си е имал свой начин да се справи с проблема. Със срама.
Очите на старицата се изпълниха със сълзи и тя сведе глава. Последва дълго мълчание. И в това мълчание шериф Хейзън изпъшка силно, след като най-сетне осъзна за какво ставаше дума.
Кори го погледна. Главата му бе цялата в бинтове, напоени с кръв около отрязаното му ухо. Очите му бяха потъмнели, а бузите – охлузени и подпухнали.
– О, Боже мой! – прошепна той.
– Да – рече Пендъргаст, поглеждайки към Хейзън. – Бащата, с неговата фанатична, лицемерна набожност, я заключил заедно с греха й в пещерата.
Обърна се отново към Уинифред.
– Родили сте бебето в пещерата. След известно време ви допуснали отново да излезете на бял свят. Но не и бебето. Той, греховното отроче, трябвало да остане в пещерата. И сте били принудени да го отглеждате там.
Той спря за малко. Уинифред оставаше безмълвна.
– И все пак, след известно време, това вече не изглеждало чак толкова лошо, нали? Да бъде напълно защитено от порочния свят по такъв начин. Мечтата на всяка майка. – Тонът на Пендъргаст бе тих, успокояващ. – Вашето малко момченце винаги щяло да бъде при вас. Докато е в пещерата няма да ви напусне. Никога няма да напусне дома или да усвои лошите навици на света – никога няма да ви замени с друга жена, никога няма да ви изостави – както ви е изоставила майка ви. Винаги ще можете да го защитите – от позора на света, нали така? Той винаги ще се нуждае от вас, ще зависи от вас, ще ви обича. Той ще бъде ваш… завинаги.
Сълзите вече свободно се стичаха по лицето на старата дама. Главата й се полюшваше тъжно.
Хейзън бе отворил очи и бе вперил поглед в Уинифред Краус.
– Как си могла да…?
Ала Пендъргаст продължи със същия утешителен тон.
– Мога ли да ви попитам за името му, госпожице Краус?
– Джоб – прошепна тя.
– Библейско име 1717
Job – англоезичният вариант на библейското име Йов. Б.пр.
[Закрыть]. Разбира се. И подходящо при това, както се оказва. Отгледали сте го там, в пещерата. Израснал като едър мъж, силен мъж, изключително силен, защото единственият начин да се придвижва в онзи свят е чрез катерене. Джоб никога не получил възможността да играе с деца на своята възраст. Никога не тръгнал на училище. Едва-едва говорел. Всъщност, той никога не бил виждалдруго човешко същество през първите петдесет и една години от живота си, освен вас. Несъмнено е бил момче с интелигентност над средната и силни творчески импулси, но израснал не социализиран като човешко създание. Посещавали сте го от време на време, когато това било безопасно. Чели сте му. Но не и достатъчно, за да усвои нещо повече от елементарната реч. И въпреки всичко в някои отношения той се развивал твърде бързо. Силно творческо начало. Вижте само какво е успял да научи сам – да запали огън, да прави разни неща, които изискват сръчност на ръцете, да връзва възли, да създава цели светове от малките неща, които е откривал около себе си в пещерите. Навярно в някакъв момент сте осъзнали, че постъпвате неправилно, като го държите в пещерата – далеч от слънцето, от цивилизацията, от човешките контакти, от социалното общуване – но тогава, разбира се, вече е било твърде късно.
Старата жена стоеше със сведена глава и тихо плачеше.
Хейзън въздъхна отново – дълга, потискана дотогава въздишка.
– Но той излязъл – рече дрезгаво. – Кучият син излязъл. И тогава започнаха убийствата.
– Точно така – рече Пендъргаст. – Шийла Суег, която копаела край Могилите, разкрила старинен индиански вход към пещерата. Задния вход. Който, както личи, бил използван от Воините призраци, когато нападнали Четирийсет и петимата. Той бил блокиран отвътре, когато воините се върнали в пещерата и извършили ритуално самоубийство след нападението. Ала Суег го разкрила. За своя зла участ.
За Джоб трябва да е бил страхотен шок, когато Суег влязла в неговата пещера. Той никога не бил виждал друго човешко същество, освен майка си. Дори нямал представа, че такова би могло да съществува.Убил я от страх, несъмнено – без умисъл. И тогава намерил прясно изкопания изход, прокопан от Суег. И за пръв път излязъл в огромния и чуден нов свят. Какъв страхотен миг би трябвало да бъде за него! Защото вие никога не сте му разказвали за света горе, нали, госпожице Краус?
Тя бавно поклати глава.
– И тъй, Джоб излязъл от пещерата. Трябва да е било нощем. Вдигнал глава и видял за първи път звездите. Огледал се и видял тъмните дървета край реката; чул вятъра да шумоли из безкрайните царевични полета; помирисал плътния влажен въздух на канзаското лято. Колко различно било това от всепоглъщащия мрак, в който бил прекарал половин век! И тогава може би – надалеч, зад тъмните полета – зърнал светлините на самия Медисин Крийк. В този момент, госпожице Краус, вие сте изгубили изцяло контрол върху него. Просто така, както се случва с всяка майка. Но във вашия случай Джоб е бил над петдесетгодишен.Бил се превърнал в могъщо – и абсолютно сбъркано – човешко създание. И духът повече не можел да бъде върнат в бутилката. Джоб трябвало да излиза отново и отново и да изследва този нов свят.
Гласът на Пендъргаст бавно потъна в хладния мрак.
Старата дама тихо изхълца. В стаята се възцари тишина. Навън вятърът бавно стихваше. Чу се далечен гръм, като отглас от бурята. Най-накрая тя заговори:
– Когато бе убита първата жена, и през ум не ми мина, че може да го е сторил моят Джоб. Но после… После той ми каза.Беше толкова развълнуван, толкова радостен. Казами за света, който бе открил – сякаш не съзнаваше, че аз вече знам за него. О, господин Пендъргаст, той не е искал да убива никого, наистина не е искал. Просто се е опитвал да играе. Мъчех се да му обясня, но той просто не разбираше – рече тя и потисна ново ридание.
Пендъргаст изчака малко и продължи:
– След като поотрасъл, не е било нужно да го посещавате толкова често. Носели сте му храна и други припаси веднъж или дваж седмично, което обяснява откъде е имал масло и захар. По него време той е можел вече сам да се справя. Пещерната система била негов дом. Той научил много неща през годините – умения, които са му били нужни, за да оцелее под земята. Ала най-големите поражения, които самотният живот оказал върху него, са били в областта на човешкия морал. Той не можел да различи доброто от злото.
– Опитвах се, о, колко се опитвахда му обясня тези неща! – избухна Уинифред и отново се заклати напред-назад на стола си.
– Има неща, които не могат да бъдат обяснени, госпожице Краус – рече Пендъргаст. – Те трябва да бъдат видени. Трябва да бъдат изживени.
Бурята разтърси къщата, но никой не каза нищо.
– Каква е причината за деформирането на гърба му? – обади се Пендъргаст. – На живота в пещерата ли се дължи? Или може би е паднал лошо като дете? И е счупил кости, които са зараснали накриво?
Уинифред преглътна, посъвзе се.
– Падна, когато бе десетгодишен. Мислех си, че ще умре. Исках да повикам лекар, но…
Изведнъж се намеси Хейзън – тонът му бе дрезгав от отвращение, гняв, недоумение, болка:
– Но защо бяха онези сцени в царевичните поля? Защо ги е направил?
Уинифред само поклати в недоумение глава:
– Не знам.
Отново заговори Пендъргаст:
– Може би никога няма да узнаем какво е ставало в главата му, когато е подреждал онези картини. Било е форма на самоизразяване, странна и може би непостижима идея за творческа игра. Видяхте надрасканите рисунки в пещерата, подредените пръчици, конци, кости и кристали. Ето защо той изобщо не се вписваше в моделите на серийните убийци. Защо не е билсериен убиец. Той не е разбирал понятието „убийство“. Бил е напълно аморален, най-чистата форма на социопат, която можем да си представим.
Старата дама седеше с наведена глава, без да каже нищо. На Кори й дожаля за нея. Спомни си историите за това колко строг бил баща й; как я биел и при най-малкото нарушаване на собствените му византийски и взаимно противоречащи си правила; как плачещото момиче било затваряно на най-горния етаж на къщата дни наред. Бяха стари истории и хората винаги ги завършваха с удивено поклащане на главите и с коментара: „И въпреки всичко тя е толкова миластара дама. Може би пък тези неща никога да не са се случвали“.
Пендъргаст продължаваше да крачи из стаята, като поглеждаше от време на време към Уинифред Краус.
– Малкото примери, които имаме за деца, израсли по такъв начин – Детето вълк от Авейрон, например, или случая с Джейн Д., затворена в избата през първите четиринайсет години от живота си от майка й шизофреничка, показват, че се нанасят масивни и неотвратими неврологични и психологични поражения чрез лишаването от нормалния процес на социализация и развитие на езика. При Джоб нещата са стигнали дори още по-далеч: той е бил лишен от самия свят.
Уинифред изведнъж зарови лице в дланите си и се залюля.
– О, горкото ми малко момче – ридаеше тя. – Моят малък Джоби…
В стаята бе тихо, ако се изключат тихите ридания на възрастната жена: „Горкичкото ми момченце, моят малък Джоби…“
Кори дочу далечен вой на сирена. След малко фаровете на пожарна кола светнаха през строшените стъкла на прозорците върху стените и пода. Чу се свирене на спирачки, една линейка и патрулка спряха до къщата. Затръшнаха се врати, тежки стъпки изтрополяха върху верандата. Вратата се отвори и в стаята влезе снажен пожарникар.
– Ей, добре ли сте тук, бе хора? – попита той със сърдечен тон. – Най-сетне разчистихме пътищата и…
Той замлъкна като видя окървавения Хейзън, ридаещата старица, закопчана с белезници за стола, и останалите – изпаднали във вцепенение от шока.
– Не – отвърна тихо Пендъргаст. – Не сме добре.
