Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 30 страниц)
– Моето мнение е, че убиецът е местен човек.
– Какво искате да кажете с това „местен“? Че е от Югозападен Канзас ли?
– Не, че е от Медисин Крийк.
Лъдуиг усети как кръвта се оттича от лицето му. Това бе невъзможно. Той познаваше всички в града. Агентът от ФБР грешеше тотално.
– Кое ви кара да мислите така? – попита едва-едва.
Пендъргаст приключи с месото си и се облегна назад.
Бутна кафето нас грани и взе менюто.
– Как е сладоледът? – попита със слаба, но добре различима нотка на надежда в гласа.
Лъдуиг също отговори съвсем тихо:
– „Нилтона бранд екстра крийм“.
Пендъргаст потрепери.
– Онази тъпотия с прасковите ли?
– От кутия.
– А някакъв пай?
– Не рискувайте.
Пендъргаст остави менюто.
Лъдуиг се наведе напред.
– Десертите не са силната страна на Мейси. Тя е момиче на месото и картофите.
– Разбирам. – Пендъргаст го погледна отново с бледите си очи и заговори: – Медисин Крийк е изолиран като остров в Пасифика. Никой не може да дойде или да замине по пътищата, без да бъде забелязан, а разстоянието до Дийпър, най-близкият град с мотел, през царевичните масиви е двайсет мили. – Направи пауза, усмихна се леко, след това погледна бележника. – Виждам, че не си водите бележки.
Лъдуиг се разсмя нервно.
– Дайте ми нещо, което мога да отпечатам. В града цари едно непреодолимо убеждение – че и убиецът, и жертвата са „външни“ хора. И ние си имаме обичайните беляджии, но, повярвайте ми, нямаме убийци.
Пендъргаст го изгледа с леко любопитство.
– Какво точно означава „беля“ в Медисин Крийк?
Лъдуиг осъзна, че ако искаше да получи информация, трябваше и да даде в замяна. Само че нямаше много за даване.
– Домашно насилие, понякога. Като дойде събота вечер и ние си имаме своята порция от пиянски хулигански действия, незаконни състезания с коли по „Край роуд“. Миналата година имаше взломна кражба в „Гро Бейн“, ей такива неща.
Той замълча. Пендъргаст изглежда очакваше още.
– Дечурлига, които дишат аерозоли, понякога – свръхдоза наркотик. Плюс това винаги са били проблем и нежеланите бременности.
Пендъргаст повдигна вежда.
– Повечето пъти нещата се уреждат, като двамата се оженят. В отминалите времена момичетата биваха отпращани да раждат бебетата си някъде другаде и да ги дадат за осиновяване. Знаете как е в малък град като този, младите хора нямат какво толкова да правят, освен… – Лъдуиг се усмихна като си спомни дните, когато той и жена му учеха в гимназията, как в съботните вечери паркираха край реката и стъклата на колите бяха винаги изпотени… Стори му се толкова отдавна – един отдавна изчезнал свят. Отхвърли спомените от мислите си. – Е – продължи той, – това са белите, които се случват наоколо. Доскоро.
Агентът от ФБР се усмихна, наведе се напред и заговори толкова тихо, че Лъдуиг едва го чуваше:
– Жертвата е идентифицирана, казва се Шийла Суег от Оклахома. Дребна престъпничка и художник менте. Намерили са колата й – скрита в царевицата на пет мили от „Край роуд.“ Изглежда е разкопавала някакви индиански могили в района.
Смит Лъдуиг погледна Пендъргаст.
– Благодаря ви – рече той. Това вече бе нещо по-добро. Това бе повече от троха. На практика бе цяла торта. Почувства как го облива вълна на благодарност.
– И още нещо. Около трупа са били намерени подредени множество старинни стрели на южни шайени, почти в идеално състояние.
На Лъдуиг му се стори, че Пендъргаст го наблюдава много напрегнато.
– Това е изключително – отвърна той.
– Да.
Прекъсна ги неочакван шум навън, накъсван от висок, протестиращ глас. Лъдуиг погледна към улицата и видя, че шериф Хейзън бе подкарал по тротоара към офиса си момиче в девическа възраст. То се съпротивляваше дръзко, забиваше пети, дърпаше белезниците си и лакираните й в черно нокти прорязваха въздуха. Той веднага я позна – беше прекалено очевидно по късата черна кожена пола, светлата кожа, яката с шипове, косата, боядисана в светлоотразителен червен цвят и проблясъците на втъкнати на най-различни места обеци. Един пронизителен вик успя да проникне в ресторанта на Мейси – „Любител на понички, лентяй, дето ще пукнеш от рак заради цигарите“ – преди шерифът да я вкара през вратата на офиса и да я затръшне подире си.
Лъдуиг поклати глава хем развеселен, хем невярващ на ушите си.
– Коя е тя? – попита Пендъргаст.
– Кори Суонсън, наша местна забележителност. Мисля, че е нещо, което хлапетата наричат „гот“ или нещо подобно. С Хейзън са на нож от известно време. И както изглежда, ако се съди по белезниците, този е успял да й лепне нещо.
Пендъргаст остави едра банкнота на масата и се надигна, кимвайки към съдържателката.
– Надявам се, че ще се видим отново, господин Лъдуиг.
– Разбира се. И благодаря за подсказките.
Вратата звънна и се затвори. Лъдуиг гледаше как тъмният силует на специален агент Пендъргаст премина отвън покрай витрината и пое по здрачната улица, докато не се сля с мрака.
Лъдуиг бавно посръбваше кафето си и размишляваше върху казаното от Пендъргаст. И докато го правеше, уводната статия, която съчиняваше наум, се промени: той разхвърли набора, пренаписа уводния абзац. Материалът беше динамит, особено онази работа със стрелите. Сякаш самото убийство не стигаше, ами тези стрели щяха да предизвикат неприятна асоциация у всекиго, запознат с историята на Медисин Крийк. Веднага щом нахвърли този абзац, той се надигна от масата. Беше надхвърлил шейсетте и ставите го боляха от влагата. Но дори и да не беше такъв, какъвто бе някога, пак можеше да стои цяла нощ, да напише остър увод, след като удари две уискита, да състави безупречна в последователността си история и да успее с графика. А тази вечер му предстоеше да напише страхотна статия.
Девета глава
Уинифред Краус се суетеше в старомодната кухня, препичаше филийки, приготвяше портокалов сок, вареше яйце за госта си и подготвяше каничката му със зелен чай. По този начин се опитваше да отвлече мислите си от ужасните новини, които бе прочела в тазсутрешния „Край каунти куриър“. Кой би могъл да извърши толкова ужасно нещо? А и стрелите, които били намерили до трупа, те да не би да означаваха, че… Тя отхвърли тези си мисли с леко потреперване. Въпреки необичайния режим на агент Пендъргаст, тя се радваше много, че той се намира под покрива й.
Той бе много взискателен към храната и към чая си и Уинифред внимаваше всичко да бъде перфектно. Бе извадила старата дантелена покривка на майка си и бе застлала масата с нея – току-що изгладена, заедно с малка ваза с току-що откъснати невени, за да изглежда всичко жизнерадостно. А и отчасти да се съживи сама от злочестото си състояние.
Докато щъкаше из кухнята Уинифред почувства как ужасът й от убийството бавно отстъпва място на усещането за очакване. Пендъргаст я бе помолил да направи екскурзията в Пещерите. Е, не бе я помолил директно, но изглеждаше доста заинтересуван, когато тя му предложи предишната вечер. Бе минало повече от месец от последните посетители на Пещерите, двама симпатични свидетели на Йехова, които направиха екскурзията и след това бяха достатъчно любезни, за да прекарат по-голямата част от деня в приказки с нея.
Точно в осем тя дочу леките стъпки по стълбището и Пендъргаст се появи в полезрението й, облечен в обичайния си черен костюм.
– Добро утро, госпожице Краус – каза той.
Докато Унифред го въвеждаше в трапезарията и започна да сервира закуската, тя се усети почти задъхана. Още като момиче обичаше семейния бизнес: различните хора от всички краища на страната, пълния с големи коли паркинг, възторга и удивлението по време на туровете. Да помага в пещерите по време на екскурзиите – това бе един от начините, които бе опитвала, за да спечели одобрението на баща си. И макар нещата да се промениха коренно с построяването на междущатската магистрала на север, никога не я напускаше това чувство на вълнение преди всеки тур – дори той да бе за един човек.
Закуската приключи и тя остави Пендъргаст с броя на сутрешния „Край каунти куриър“, за да се оправи към Пещерите. Поне веднъж дневно ходеше там, дори когато нямаше посетители, просто да измете листата и да смени изгорелите крушки. И сега направи бърза проверка и установи, че всичко бе абсолютно тип-топ. След това се върна зад тезгяха на магазина за сувенири и зачака. Пендъргаст се появи няколко минути преди десет часа. Купи си билет – два долара – и тя го поведе по циментираната алея към дупката в земята. Хладният въздух, който извираше от входа на пещерата бе приятно примамлив. Тя отключи и махна катинара, след това се обърна и започна уводната си реч, която не се бе променяла, откакто татко й я бе научил с добро и с лошо преди повече от половин век.
– Пещерите Краус – започна тя, – са били открити от дядо ми Хайръм Краус, който е дошъл в Канзас от северната част на щата Ню Йорк през 1888 година, за да започне нов живот. Бил един от първите заселници на окръг Край и обработвал сто и шейсет акра земя около Медисин Крийк.
Тя направи пауза и се изчерви, доволна от вниманието на аудиторията си.
– На 5 юни 1901 година, докато търсел изгубена телица, той попаднал на входа на пещера, почти напълно скрит зад шубраци и храсталаци. Върнал се с фенер и с брадва и си проправил път надолу в самата пещера и започнал да я изследва.
– Намерил ли телицата? – попита Пендъргаст.
Въпросът изненада Уинифред. Никой не я бе питал за телицата.
– Ами да, намерил я. Юницата влязла в пещерата и паднала в Бездънната яма. За съжаление, била мъртва.
– Благодаря ви.
– Нека да видим. – Уинифред стоеше на входа на пещерата, опитвайки се да поеме отново нишката на разказа си. – О, да. Точно по това време своя дебют на американска сцена прави автомобилът. По „Край роуд“ се появил трафик, пътували най-вече семейства към Калифорния. На Хайръм Краус му била необходима година, за да построи дървените пътеки – същите, по които вървим сега, след което отворил пещерата за посетители. Тогава входът струвал един петак. – Тук тя се изкикоти, както го правеше винаги, леко объркана, че не последва съответната реакция. – Била е абсолютен успех. Скоро последвал магазинът за сувенири, където посетителите можели да си купят парчета скали, минерали и вкаменелости, както и произведения на занаятчийското изкуство и бродерии, като десет процента от приходите отивали за подпомагане на църквата. А сега, ако пристъпите насам, ще влезем в пещерата.
Тя отвори широко желязната врата и даде знак на Пендъргаст да я последва. Слязоха по широко, износено стълбище, построено върху наклона, водещ към търбуха на пещерата. От двете страни се издигаха стени от варовик, които образуваха арката на тунел. От скалистия таван висяха голи крушки. След слизане от около шейсет метра стъпалата преминаха в дървена пътека, която рязко зави и навлезе в същинската пещера.
Тук, дълбоко под земята, въздухът миришеше на вода и мокър камък. Тъкмо тази миризма обичаше Уинифред Краус. Нямаше го неприятният привкус на плесен или на птичи тор – в пещерите Краус не живееха прилепи. Напред пътеката се виеше през гора от сталагмити. Още крушки, монтирани сред сталагмитите, хвърляха гротескни сенки върху стените на пещерата. Таванът й тънеше в мрак. Тя продължи до средата й, спря се, обърна се и отпусна ръце, така както я бе учил татко й.
– Сега се намираме в Кристалната катедрала, първата от трите големи пещери в системата. Тези сталагмити са високи средно седем метра. Таванът е на почти двайсет седем метра над главите ни, а самата пещера е широка трийсет и седем метра.
– Великолепно – каза Пендъргаст.
Уинифред засия в усмивка и заговори за геологията на варовиковите подземни корита в Югозападен Канзас и как пещерата се формирала от бавното процеждане на вода в продължение на милиони години. Завърши с изброяването на имената, които дядо Хайръм дал на различните сталагмити: „Седемте джуджета“, „Белия еднорог“, „Брадата на дядо Коледа“, „Игла и конец“. След това спря в очакване на въпроси.
– Всички от града ли са посещавали пещерите? – попита Пендъргаст.
И този въпрос изненада Уинифред.
– Ами, да, така мисля. Местните хора влизат безплатно, разбира се. Не бива човек да печели от съседите си.
След като нямаше повече въпроси, тя се обърна и го поведе през гората от сталагмити по нисък и тесен проход, водещ към съседната пещера.
– Внимавайте да не си ударите главата! – предупреди тя Пендъргаст през рамо. Влезе във втората пещера, отиде в центъра й, обърна се рязко и роклята й изшумоля.
– Сега се намираме в „Гигантската библиотека“. Дядо ми я кръстил така, защото ако погледнете надясно, ще видите как пластовете травертин или шуплест варовик са се формирали в продължение на милиони години в образувания, които приличат на струпани книги. А ей там, вертикалните варовикови колони напомнят книги върху лавици. А сега…
Тя отново пое напред. Предстоеше им да влязат в любимата й част – Кристалните камбани. И тогава тя изведнъж се сети: бе забравила малкото си гумено чукче. Попила джоба, в който винаги го държеше скрито, за да изненада гостите. Нямаше го. Сигурно го бе оставила в магазина за сувенири. Забравила бе и фенерчето, което винаги носеше в случай, че спре токът. Уинифред бе покрусена. Петдесет години водеше гости в пещерите и нито веднъж не бе забравяла чукчето си.
Пендъргаст я гледаше внимателно.
– Добре ли сте, госпожице Краус?
– Забравила съм гуменото си чукче, с което бия кристалните камбани.
Беше на път да се разплаче.
Пендъргаст огледа гората от сталактити.
– Разбирам. Представям си как резонират, когато бъдат почуквани.
Тя кимна.
– На тези сталактити може да се изсвири бетовеновата „Ода на радостта“. Това е кулминацията на тура.
– Колко интересно. Ще трябва да се върна отново.
Уинифред се замисли как да продължи беседата си, но не можа да се сети за нищо. Усети как я обзема засилваща се паника.
– Този град сигурно има много богата история – промърмори Пендъргаст, докато небрежно разглеждаше някакви гипсови пера, проблясващи в поток от отразена светлина.
Уинифред изпита благодарност към него за тази малка помощ.
– О, да.
– И вие знаете голяма част от нея.
– Мисля, че знам почти всичко – отвърна тя.
Почувства се малко по-добре. Предстоеше й втори тур и тя никога повече нямаше да забрави гуменото си чукче. Ужасното убийство я бе объркало доста. Навярно – повече, отколкото си мислеше.
Пендъргаст се наведе, за да разгледа букет кристали.
– Снощи в ресторанта на Мейси се случи странен инцидент. Шерифът арестува едно момиче, казва се Кори Суонсън.
– О, да. Тя създава проблеми от доста време. Баща й избяга, а майка й е сервитьорка на коктейли в „Кандълпин касъл“. – Наведе се напред и заговори шепнешком: – Мисля, че пие. И… се среща с мъже.
– Аха! – поклати разбиращо глава Пендъргаст.
Уинифред се почувства насърчена.
– Да. А казват, че Кори вземала наркотици. Тя ще напусне Медисин Крийк, както много други, и градът ще се отърве. Така е в наши дни, господин Пендъргаст: младите израстват и заминават, за да не се върнат никога повече. Макар да има някои – мога да ги назова по име – които би трябвалода си тръгнат, но стоят. Бръши Джим, например.
На пръв поглед агентът на ФБР разглеждаше внимателно една могилка, формирана от шуплест камък.
– Шерифът изглеждаше много ентусиазиран при арестуването на госпожица Суонсън.
– Не се учудвам. И все пак този шериф е деребей. Така мисля. И бих го казала всекиму. Държи се добре само с един човек – с Тад Франклин, помощника си.
Тя се спря, питаше се дали не бе отишла твърде далеч, но господин Пендъргаст само я гледаше и кимаше съчувствено.
– И синът му също е хулиган. Мисли си, че щом баща му е шериф, може да прави каквото си поиска. Тероризирал гимназията, така чувам.
– Разбирам. А кой е този Бръши Джим, за когото споменахте?
Уинифред поклати глава.
– Най-дискредитираният човек, когото сте виждали – изкудкудяка неодобрително тя. – Живее в едно сметище до „Дийпър роуд.“ Твърди, че е потомък на единствения оцелял от Клането на Медисин Крийк. Бил е във Виетнам, нали разбирате, и това с нещо го е повредило. Повредило е мозъка му. Не бихте могли да видите по-изпаднал екземпляр на човечеството, господин Пендъргаст. – Използва напразно името Божие. Пие Никога не е стъпвал в църква.
– Снощи видях един голям флаг, издигнат на моравата пред църквата.
– Това е за онзи от Канзаския щатски университет.
Пендъргаст я погледна.
– Моля?
– Той иска да посади нов царевичен масив тук. Някакъв експеримент. Спрели са се на два града – на нашия и на Дийпър. Решението трябва да бъде обявено следващия понеделник. Човекът от Канзаския университет трябва да пристигне днес и се готвят да постелят червената пътека пред него. Не че всеки е доволен, разбира се.
– И защо?
– Става дума за царевицата, която искат да изпробват. Нещо била променена. Да ви кажа истината, не разбирам много от това.
– Виж ти, виж ти – рече Пендъргаст и протегна ръката си. – Но аз прекъсвам беседата ви със своите въпроси.
Уинифред си спомни къде бе прекъснала нишката. Закрачи доволна напред и доведе Пендъргаст до ръба на широка, черна дупка, от която извираше по-хладен въздух.
– Това тук е Бездънната яма. Когато дядо я открил, пуснал камък и не го чул да пада на земята.
Тя направи драматична пауза.
– И как тогава е разбрал, че телицата е паднала там? – попита Пендъргаст.
Тя изведнъж изпадна в паника. Ето че и този въпрос не й бяха задавали никога.
– Ами, не знам – отвърна тя.
Пендъргаст се усмихна и махна с ръка.
– Продължете.
Минаха към Басейна на безкрайността, където Уинифред бе разочарована, че той не си пожела нищо – някога хвърлените в него монети носеха добър страничен доход. От Басейна завиха обратно и излязоха в Кристалната катедрала, откъдето започнаха тура. Тя приключи беседата си, ръкува се с Пендъргаст и бе приятно изненадана от щедрия бакшиш. След това бавно го поведе обратно по дървените стъпала към повърхността. Когато стигнаха горе, горещината я удари като с чук по главата. Отново спря.
– Както споменах, всички участвали в тура имат право на десет процента отстъпка в магазина за сувенири в деня на посещението си.
Тя влезе в магазина си и не бе разочарована, защото Пендъргаст я последва.
– Бих искал да видя бродериите и дантелите – каза той.
– Разбира се.
Тя го отведе до щанда, където той прекара много време да разглежда експонатите, преди да избере една красива калъфка за възглавница с ръчна бродерия. Уинифред бе особено доволна, защото бе нейна изработка.
– Моята скъпа пралеля Корнилия ще се възхити от нея – каза Пендъргаст, докато плащаше за покупката си. – Виждате ли, тя е инвалид и може да се радва само на такива дребни неща.
Уинифред се усмихна и опакова калъфката като подарък. Толкова приятно бе да си в компанията на такъв джентълмен, като господин Пендъргаст. И колко мило, че се бе сетил за възрастната си роднина. Уинифред бе сигурна, че пралелята на Пендъргаст ще хареса много възглавницата.
Десета глава
Кори Суонсън седеше върху сгъваемото легло в единичната килия на ареста в Медисин Крийк и гледаше графитите, покриващи белещите се стени. Бяха много, но въпреки разнообразието от мастила и почерци, бяха забележително последователни в темите си. Чуваше бумтенето на телевизора в офиса на шерифа. Излъчваше една от онези сапунени опери за домакини с празен живот, изпълнени с треперлива органна музика и истерични женски ридания. Чуваше и как шерифът крачи из кабинета си с клоунските си обувки, неспокоен като пор в клетка, шумеше с разни книжа и водеше телефонни разговори. Как бе възможно толкова дребен мъж да има такива големи крака? И да пуши – целият офис вонеше. Още четири часа и майка й щеше да изтрезнее достатъчно, за да дойде да я прибере. Ето защо сега бе тук, „да получи урок“ – по думите на майка й – да слуша как идват и си отиват най-долните човешки създания. Ега ти урокът! Е, не беше по-лошо, отколкото да си седи у дома и да слуша заяжданията на майка си или пиянското й похъркване. А и сгъваемото легло бе поне толкова удобно, колкото и издънения матрак в собствената й спалня.
Чу вратата на външната врата да се хласва, последваха стъпки, приглушени поздрави. Кори разпозна един от гласовете. Принадлежеше на Брад Хейзън, синът на шерифа и неин съученик, който бе с приятелчетата си. Размениха някакви приказки, че ще отидат отзад да погледнат телевизора.
Тя бързо легна на леглото и се обърна с лице към стената.
Чу ги да влизат във вътрешния офис. Един от тях започна да сменя телевизионните канали, натиснал непрекъснато бутона: игри, сапунки, анимационни филмчета, всички разделени от силния шум на белия екран.
След като търсенето се оказа неуспешно, се възобнови тътренето на крака и сърдитите забележки. Кори ги чу да минават през отворената врата към задната част на сградата, където се намираше килията й. Последва неочаквана пауза, след което Брад заговори с нисък тон:
– Ей, момчета, я вижте кой е тук. Виж ти, виж ти.
Тя ги чу да минават през вратата, кискайки се и шепнейки. Бяха най-малко двама, може би трима. Един от тях несъмнено бе Чад, другият – може би Биф. Брад, Чад и Биф. Шибаните „Хард бойс“.
Някой издаде с устни неприличен звук. Последва сдържан смях.
– Каква е тази миризма? – Пак беше Брад. – Някой да не е настъпил нещо?
Още смях.
– Какво си сторила този път?
Кори заговори, без да се обръща:
– Твоят заместник Дог Джон К. Ратфейс си остави половин час колата запалена, с ключовете на таблото, със свалени прозорци пред „Уагън уийл“, докато се зареждаше с понички. Как бих могла да устоя?
– Моят какъв?
– Твоят – ако щеш вярвай, ако не – не, – твоят удивителен, непрекъснато димящ и тъпчещ се до насиране с понички родител.
– За какво, по дяволите, говориш? – Тонът му започна да се повишава.
– За бащати, глупако.
Двамата му приятели се засмяха приглушено.
– Каква п… – рече Брад. – Аз поне имамбаща. Нещо, което не може да се каже за теб. А и не би могло да се каже много сигурно, че имаш и майка.
Чу се кикот и някой – навярно Чад – отново издаде отвратителен звук с устни.
– Градската курва. Тя беше в тази килия предния месец, нали така, заради пиянство и нарушаване на реда. Каквато майката, такава и дъщерята. Крушата не пада по-далеко от корена си. Или в твоя случай – лайното не пада по-далеч от задника.
Последва нов изблик на приглушен смях. Кори лежеше с лице към стената.
Брад продължи да шепне:
– Ей, чете ли днешния вестник? Пише, че убиецът може да е местен. Може би – поклонник на дявола. Ти тъкмо отговаряш на описанието – с тази шибана морава коса и с черния си грим. Това ли правиш нощем? Излизаш и – мамбо-джамбо?
– Точно така, Брад – отвърна Кори, без да се обръща. – Всеки път като залезе луната се къпя в кръвта на новородено агне и произнасям Клетвата на деветте порти, след което викам Луцифер да ти попари пишката. Ако имаш такава.
Това предизвика нов приглушен кикот на приятелите на Брад, но самият Брад не се присъедини към тях.
– Кучка – прошепна той. Пристъпи крачка напред и сниши още тона си: – Я се погледни. Сигурно се мислиш за много готина, дето си се облякла в черно. Е, не сиготина. Ти си неудачница. И се обзалагам, че този път май не лъжеш. Обзалагам се, че наистинаизвършваш нощем тези малки животински убийства. Или се онождаш с животинките – изхили се тихо той. – Защото никой мъжникога не би чукал изрод като теб.
– Ако видя някой мъж наоколо, ще ти се обадя – отвърна Кори.
Тя чу как вратата към вътрешните помещения се отвори и изведнъж настъпи тишина. Заговори шерифът и тонът му бе нисък, спокоен и изпълнен със заплаха:
– Брад? Какво си мислиш, че правиш тук?
– О, здравей, татко. Просто си говорехме тук с Кори и толкоз.
– Така ли?
– Точно така.
– Я не ме будалкай. Знам какво точно правехте.
Последва напрегнато мълчание.
– Ако още веднъж тормозите моя арестантка, аз сам ще ви издам заповедите и ще ви окошаря. Чухте ли ме?
– Да, татко.
– А сега изчезвай от тук – ти и твоите приятелчета. Закъснелите сте за мелето.
Чу се тътренето на гузни подметки, докато Брад и приятелите му излизаха от помещението с килиите.
– Добре ли си, Суонсън? – попита сърдито шерифът.
Кори игнорира въпроса му. Скоро след това вратата се затвори и тя остана отново сама, вслушана в телевизора и гласовете във външния офис. Опита се да успокои дишането си, да забрави казаното от Брад. Още една година и тя щеше да напусне този град на неудачници, тази шибана столица на Канзас. Само още една година. И след това – довиждане, Медисин шибан Крийк. За хиляден път си помисли, че ако не се бе провалила в десети клас, отдавна щеше да е заминала. Е, нямаше смисъл да мисли за това.
Вратата на външния офис иззвънтя отново. Някой бе дошъл. Във външния офис започна разговор. Дали бе Тад, заместник-шерифът? Или майка й, както никога – трезвена? Но не, новодошлият говореше толкова тихо, че Кори не можеше да разбере дори дали бе мъж или жена. От друга страна, тонът на шерифа стана по-твърд, ала Кори не можеше да дочуе думите му поради бучащия телевизор.
Най-накрая чу стъпки, които влязоха в задната част.
– Суонсън?
Беше шерифът. Чу го да дръпва силно от цигарата си и подуши свежия дим. Загракаха ключове, чу се изщракване и килията й бе отворена.
– Излизай оттам.
Тя не помръдна. Тонът на Хейзън бе особено плътен. Беше вбесен.
– Някой току-що ти плати гаранцията.
Тя още не помръдваше. Дочу другия глас. Беше нисък и мек, с непознат акцент.
– Госпожице Суонсън? Свободна сте да си вървите.
– Кой сте вие? – попита тя, без да се обръща. – Мама ли ви праща?
– Не. Аз съм специален агент Пендъргаст от ФБР.
Господи! Беше онзи ужасен на вид мъж, облечен като погребален агент, когото бе забелязала в града.
– Нямам нужда от вашата помощ – сопна се тя.
С глас, все още плътен от раздразнение, Хейзън се обърна към Пендъргаст:
– Може би по-добре щеше да е да спестите парите си и да стоите настрани от делата на местните правоохранителни органи.
Ала Кори бе завладяна пряко себе си от любопитство. След малко попита:
– Каква е уловката?
– Ще говорим за това навън – каза Пендъргаст.
– Значи имауловка. Мога да си представя каква ще е, перверзнико!
Шериф Хейзън избухна в смях, който премина в тютюнджийска кашлица.
– Пендъргаст, аз какво ти казах!
Кори си стоеше свита на леглото. Питаше се защо ли този Пендъргаст й предлагаше да я измъкне срещу гаранция. Ясно беше, че Хейзън не харесваше много-много Пендъргаст. Спомни си една фраза: врагът на твоя враг е твой приятел. Изправи се и се огледа. И ето го – погребалният агент бе скръстил ръце и я гледаше умислен. Дребният булдог Хейзън стоеше до него със спуснати ръце, с лъснал скалп под оредяващата, късо подстригана по военному коса, с червен обрив на лицето от бръсненето.
– Значи мога да стана и да си вървя, така ли? – попита тя.
– Стига да пожелаете – отвърна Пендъргаст.
Тя се изправи, мина покрай агента от ФБР и покрай шерифа и се запъти към вратата.
– Не си забравяй ключовете от колата – извика й Хейзън.
Тя спря до вратата и протегна ръка. Шерифът стоеше там и ги люлееше на пръста си. Не понечи да й ги подаде. Тя пристъпи напред и ги сграбчи.
– Колата ти е отзад на паркинга – каза той. – Можеш да уредиш по-късно сметката от седемдесет и пет долара за докарването й на буксир дотук.
Кори отвори вратата и излезе навън. След охладената от климатика килия все едно се гмурна в гореща супа. Примигвайки на светлината, зави зад ъгъла и пое по уличката към малкия паркинг зад офиса на шерифа. Ето го нейният гремлин и там, облегнат на него, бе перверзникът в черен костюм. Щом приближи, той пристъпи напред и й отвори вратата. Тя влезе, без да каже и дума и хласна вратата подире си. Мушна ключа в таблото и след като завъртя няколко пъти стартера, двигателят изкашля и запали, изпускайки голям облак мазен пушек. Мъжът в черно отстъпи встрани. Тя изчака един миг, след което се наведе през прозорчето.
– Благодаря – рече сърдито.
– Удоволствието беше мое.
Тя натисна педала на газта и колата угасна. Мамка му!
Запали я отново, натисна няколко пъти педала на газта. Изригна още пушек. Мъжът от ФБР стоеше още там. Какво, по дяволите, искаше той? Трябваше да си признае, че изобщо не приличаше на перверзник. Най-накрая любопитството я облада и тя отново се подаде от прозорчето.
– Добре, господин специален агент. Каква е уловката?
– Ще ви кажа, докато ме откарвате обратно до къщата на Уинифред Краус. Там съм отседнал.
Кори се поколеба, след което отвори вратичката.
– Качвайте се. – С едно движение помете останките от сандвичи „Макдоналдс“ от предната седалка върху пода. – Надявам се, че няма да предприемете нещо глупаво.
Агентът от ФБР се усмихна и се мушна на седалката до нея с мекотата на котка.
– Можете да ми се доверите, госпожице Суонсън. А аз мога ли да ви имам доверие?
Тя го погледна.
– Не.
Тя включи на скорост и изхвърча от паркинга, оставяйки подире си гъст облак дим и добре отличаващи се трийсетсантиметрови следи от гуми върху шерифския асфалт. Докато излизаше от уличката със свистене, с удоволствие забеляза как нисичкият шериф излиза гневен и започва да крещи нещо, точно когато гъстият черен облак от ауспуха й вече го поглъщаше изцяло.
