Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 30 страниц)
Шестдесета глава
Пендъргаст се промъкваше тихо през тъмните каменни галерии, движеше се възможно най-бързо, следвайки едва доловимите белези на пътека.
Пещерната система бе огромна и на картата му не бе отразена истинската й сложност. В много подробности картата грешеше, имаше цели нива на пещерите, които изобщо не бяха нанесени. Различните пластове се гънеха в по изключително сложен начин, така че човек, запознат с тайните й – убиецът – можеше за броени минути да отиде от една точка в друга, които на картата изглеждаха разделени от хиляда линейни метра. И все пак, въпреки недостатъците й, картата бе забележително постижение, доказващо онова, което дори Управлението за геоложки проучвания на САЩ не знаеше – че пещерите на Краус бяха само върхът на подземен айсберг, обширна пещерна система, прояла дълбините под Медисин Крийк и съседните земи – и едно от разклоненията й бе свързано с Могилите на призраците.
Пендъргаст чу пред себе си шум от вода. След една минута стигна до мястото. Тук един проход, издълбан преди столетия от вода под голям напор, пресичаше странично варовиковата кухина, която следваше. По пода му течеше бързоструен подземен поток, самотен знак за онези сили, които първоначално бяха скулптирали тези странни, дълбоки коридори.
Пендъргаст спря пред водата, гребна с шепа и я опита.
Беше същата вода, която бе пил в дома на Краус – която градът бе каптирал. Опита я отново. Както и бе очаквал, това бе същата онази вода, която Лу Ю в своята „Ча Чинг“, Книгата за чая, бе определил като идеална за заваряване на зелен чай – богата на кислород и минерали, от свободно течащ подземен варовиков поток. Точно чаят и водата го бяха довели до прозрението, че Пещерите Краус би трябвало да са далеч по-обширни, отколкото малката част, отворена за публиката. Пътуването до Топика потвърди правотата му и го въоръжи с картата, която сега държеше. Ала това познание бе струвало твърде скъпо. Той не бе очаквал Кори да действа на своя глава и да стигне толкова далеч в умозаключенията си – макар че, като се замислеше сега, беше доста ясно, че ще го направи.
Изправи се, но не тръгна веднага. Зърна нещо в самия край на периметъра на фенерчето си – брезентова ранина, разкъсана грубо по шевовете. Прекоси потока и клекна; извади златна писалка и с нея дръпна краищата на брезента. Вътре имаше пътна карта, две мистрии, няколко резервни батерии от типа, който се използва за захранване на силни фенери и металотърсачи.
Освети раницата. До нея на пода бяха пръснати върхове на стрели и останки от керамика…
… И тогава, на метър встрани, светлината му спря върху рошав кичур коса – изрусена, с черни корени.
Шийла Суег. Докато е копаела при Метлите, случайно е попаднала на задния вход на пещерите. Беше добре скрит, но леснодостъпен, ако човек знае кои камъни да отмести. Сигурно е била поразена от погребалната камера, където се намираха Воините призраци, след което е поела по-навътре в пещерата, търсейки още съкровища.
Но е намерила нещо друго. Намерила бе него…
Нямаше време за допълнително проучване. След като хвърли последен поглед към тъжните останки, Пендъргаст се обърна и последва реката покрай гладките извивки на прохода.
След неколкостотин метра реката пропадна в дълбока дупка, която изпълваше пещерата с тънка мъгла. Тук Пендъргаст пое нагоре по по-тесни тръби и шахти. Сега слабите следи от отдавна преминали ходила ставаха по-ясни – наближаваше обитаваната част на пещерната система.
Пендъргаст още от самото начало смяташе, че убиецът е местен човек. Грешката му бе в допускането, че е гражданин.Но не, името не би могло да бъде намерено в данъчните документи на Марджъри Тийландър – той бе живял състях, но не и средтях.
След като осъзна това, бе относително проста работа да се определи идентичността на убиеца. Но ведно с това дойде и разбирането – или началото на разбирането – за това с колко деформирано и аморално същество си имаха работа. Беше изключително опасен убиец, чиито действия дори Пендъргаст с дългогодишното си проучване на престъпното мислене не можеше да предвиди.
Стигна до нов тесен коридор. Калцитният поток бе рекристализирал по пода, оформяйки блещукаща замръзнала река. В средата й меката повърхност бе износена с няколко инча, вероятно от тежки крака.
В края на коридора тунелът се разклоняваше неколкократно, във всяко разклонение личаха следи от многократни преминавания. В тесните места, през които можеше само да се пропълзи и във вертикалните процепи също личаха човешки следи: строшен кристал, петно върху иначе снежнобелия сталагмит – множеството начини човек да издаде преминаването си през една пещера са почти безбройни. Веднъж, дважди Пендъргаст се изгуби в лабиринта от проходи, но всеки път успяваше да се върне на пътя си, благодарение на картата. По едно време лъчът на фенерчето му улови цветен отблясък: там, върху висока каменна лавица бе струпана сбирка от индиански фетиши, оставени там преди стотици години.
Към тях бяха добавени и други, от по-скорошни времена, направени от парчета връв и дървесна кора, дъвка и лейкопласт.
Пендъргаст спря за миг да ги разгледа. Бяха необичайни, груби, ала въпреки това – направени с много обич.
Застави се да побърза, опитваше се винаги да следва най-употребявания маршрут. От време на време спираше да отбележи нещо върху картата си или просто да запомни триизмерния план на пещерната система. Беше изумителен каменен лабиринт с проходи, които се виеха във всевъзможни посоки: разделяха се, сливаха се и отново се разделяха. Имаше и преки пътища, тайни проходи, тунели, галерии и потоци, чието изследване и проучване би отнело години. Много години наистина.
Започна да нараства броят на фетишите, както и на странните изображения и рисунки, надраскани върху скалите. Пред него – колко близо или колко далеч той още не знаеше – се намираше жилищното пространство на убиеца. Беше сигурен, че ще открие Кори там. Жива или мъртва.
При всичките си предишни разследвания Пендъргаст се бе старал с всички сили да разгадае и да очаква мислите и действията на противника си. В този случай психологията на убиеца бе толкова далеч от камбанообразната крива – защото дори убийците си имат своя камбанообразна крива – че подобно очакване бе невъзможно. Тук, в тази пещера, той щеше да се сблъска с най-дълбоката престъпна мистерия в своя живот.
И това наистина бе противно чувство.
Шестдесет и първа глава
Хейзън затича по разширяващия се склон на тунела в опит да настигне Лефти и кучетата. Чуваше тежкото дишане на Раскович зад гърба си, а още по-назад – глухите стъпки и подрънкването на снаряжението на останалите. А отпред кънтеше ужасният рев на кучетата. Всички претенции за скритост бяха отдавна забравени: лаенето се чуваше може би от километри. Пещерата бе много по-голяма, отколкото някой си бе представял. Спиртоварната се намираше на поне четвърт миля зад гърба им – трудно бе да се повярва, че кучетата бяха отмъкнали Лефти толкова далеч.
Миг по-късно, сякаш в отговор на тази мисъл, Лефти най-сетне се появи в полезрението му – стиснал здраво поводите в ръкавицата си, той говореше нещо гневно. Най-сетне бе накарал животните да спрат.
Хейзън намали темпото, благодарен за възможността да си поеме дъх. Раскович се появи до него, пуфтейки.
– Лефти, задръж за малко – промърмори мрачно Хейзън. – Да ни настигнат останалите.
Беше твърде късно. От прохода пред него се чу неочакван взрив от истеричен лай.
– Какво става? – извика Хейзън.
– Там има нещо! – отговори също с вик Лефти.
Кучетата вече бяха обезумели, мятаха се и ръмжаха и отново повлякоха протестиращия Лефти в тунела.
– По дяволите, Лефти, задръж ги! – изрева Хейзън, като тичаше напред.
– Стига си ми се зъбил! Върни ме на повърхността и тогава ми прави забележки. Ако още не си разбрал, тук, долу, не ми харесва. И тези кучета не ми харесват. Щурм! Дранг! Клекни!
Кучетата лаеха и ръмжаха ужасно, а ехото допълнително изкривяваше звука и го превръщаше в наистина адски. Лефти дръпна веригата с все сили и едно от кучетата се завъртя, озъбено диво. Водачът се сви назад и едва не изтърва повода. Хейзън видя, че Лефти е изплашен. Примамката на пътеката вече бе твърде силна – ако тези зверове докопаха Макфелти, като нищо щяха да му видят сметката.
А това щеше да бъде катастрофа.
Той усили крачка, за да ги настигне. Раскович се движеше близо до него.
– Лефти – извика – ако не можеш да овладееш тези псета, то тогава ми помогни да ги застрелям.
– Те са щатска собственост…
Хейзън видя през очилата си как светлочервените образи, се спуснаха към един завой и изведнъж изчезнаха от полезрението му. След миг се чу вик. Обезумелият лай се вдигна с няколко тона: дълбоки, гърлени звуци, които завършваха с висок вой.
– Шерифе, точно отпред! – долетя гласът на останалия без дъх Лефти. – Господи, там нещо се движи…!
Нещоли! За какво говореше Лефти? Хейзън взе завоя, пое през носа и през устата си влажния въздух на пещерата и се опита да се ориентира. И тогава спря изведнъж наместо.
Лефти и кучетата бяха изчезнали в същинска гора от варовикови колони. По стените се спускаха подобни на завеси странни образувания с тежки гънки. Накъдето и да погледнеше, се виждаха само отвори на тунели, процепи, зеещи дупки. Чуваше яростния лай, който отекваше в странната каменна гора, ала звукът бе тъй изкривен, че нямаше представа откъде идеше.
– Лефти!
Собственият му глас отекна в пещерата и мина цяла вечност, докато стихне. Облегна се задъхан на една строшена колона – чудеше се накъде да поемат оттук нататък.
Раскович спря до него също тъй задъхан. Хейзън забеляза в очите му зараждащата се паника.
– Къде изчезнаха?
Хейзън поклати глава. Акустиката бе дяволска.
Шерифът отново закрачи напред през лабиринта от колони, краката му шляпаха в плитка вода – стремеше се да следва посоката, от която лаят се чуваше най-силно. Раскович се държеше близо до него. Лаят сега се чуваше по-отдалеко, сякаш бяха навлезли в далечен тунел; ала въпреки това звукът се бе извисил с още няколко истерични тона.
И тогава той се промени изведнъж. Лаят на едно от животните се превърна в звук на свирещите при рязко натискане на спирачките гуми. Далечният писък се смеси с друг звук: нисък, гърлен, гневен.
Дори на червения фон на очилата за нощно виждане лицето на Раскович изглеждаше пепеляво. А към ужасния хор се присъедини и очевидният писък на човешко същество. Лефти.
– Света Дева Марийо! – произнесе тихо Раскович.
Погледът му се стрелкаше диво. Беше на ръба да рухне.
– Ей, я по-спокойно – рече бързо Хейзън. – Кучетата навярно са сгащили Макфелти. Мисля, че са излезли от тази пещера по някой от страничните тунели. Хайде, трябва да ги намерим. Ларсен! – изкряска той високо. – Коул! Браст! Тук сме!
Изкривените писъци и нечленоразделно ломотене продължаваха. На Хейзън му бе трудно да мисли трезво. Вече не се безпокоеше за кучетата – тревожеше се за Макфелти.
– Раскович, всичко е наред.
Онзи отстъпи, препъвайки се назад. Лицето му бе безизразно, а ръцете му здраво стискаха пушката. Хейзън вече съзря опасността в ситуацията: Раскович бе на път да изгуби самообладание, а в ръцете си държеше заредено оръжие.
Ужасните писъци се смесиха с гърлени задавени звуци на фона на охкания и кашляния.
– Човече, всичко е наред, просто се успокой, остави пушката на…
Оръжието изгърмя оглушително и отгоре се посипа дъжд от камъчета – те звънтяха, отскачайки от колоните, преди да паднат в питката вода.
Далечният писък на кучетата, отпуснатото, паникьосано лице на Раскович… Хейзън започна да разбира, че операцията бързо излиза от контрол.
– Ларсен! – изрева той. – Веднага тук!
Раскович се обърна и хукна. Пушката си лежеше там, където я бе захвърлил, и цевта все още димеше.
– Раскович! – Хейзън побегна подире му, крещейки с все сила: – Ей! Не натам!
Докато тичаше, ужасеният лай и писъците го следваха зад гърба. А след това настъпи тишина – неочаквана, изнервяща тишина.
Шестдесет и втора глава
Пендъргаст спря и се ослуша. Чу гротескните звуци, ечащи през каменните галерии. Напрегна слуха си, ала не бе възможно да долови нещо повече, освен съвсем тихия звук, тъй променен от акустичните свойства на пещерите, че изглеждаше като далечен прибой или вятър в гората.
Ускори двойно крачка в, както му се струваше, вярната посока, като изкачваше или заобикаляше огромни прекатурени сталактити. В края на пещерата, където пътеката се раздвояваше, той спря и отново се ослуша.
Звуците продължаваха.
Извади картата, консултира се с нея и определи приблизителното си местонахождение. Намираше се по средата на особено сложна част от пещерната система, изрешетена от процепи, проходи и задънени „улици“ на множество равнища. Щеше да бъде много трудно да се локализира източникът на звуците в такъв дяволски лабиринт. И все пак той знаеше, че в пещери като тази звукът обикновено следва въздушния поток. Извади от джоба си тънка златна запалка, щракна я и я отдалечи на една ръка разстояние, като внимателно наблюдаваше в каква посока ще се наклони пламъчето. След това прибра запалката и продължи срещу течението, към звука.
Ала звуците вече бяха секнали. Пещерата се бе върнала към обичайното си състояние на нарушавана само от капките тишина.
Пендъргаст продължи напред през галерии и тунели. След като вече не се чуваха звуци, той отново се върна към маршрута от картата, който изглежда водеше към централната част на пещерната система. В края на една особено тясна галерия спря и освети с фенерчето си далечната стена. Там имаше само един тесен вертикален процеп, неотбелязан на картата, който изглежда водеше към друга пещера в далечния край. Ако бе така, щеше да съкрати значително пътя си. Отиде до процепа и се ослуша.
Отново дочу едва доловими звуци. Човешки глас на фона на шуртене на вода. Поне му се струваше човешки, но звукът бе толкова изкривен, че бе невъзможно да различи каквито и да било думи – ако въобще имаше такива.
Като освети земята пред краката си, установи, че не бе първият, възползвал се от прекия път.
Вмъкна се в процепа, който скоро се разшири достатъчно, за да върви нормално. Дъното постепенно се спускаше и под него се разтвори цепнатина; ала стените си оставаха на достатъчно разстояние, за да може да продължи напред – с единия крак от едната страна, а с другия – от другата страна на цепнатината той промъкна трудно тялото си през тясна дупка. Беше позиция, която създаваше едновременно усещането и за клаустрофобия, и за акрофобия.
Пред него процепът се разтваряше в тъмно пространство. Самият той стоеше на тясна издатина на почти трийсет метра височина в стената на куполообразна кухина. Отгоре се лееше вода и се спускаше към основата, далеч под краката му, изпълвайки пещерата с екот. Милиард блещукащи светлинки – отражения от перестите гипсови кристали – изпълваха пещерата като светулки.
Лъчът на фенерчето му едва достигаше до дъното.
При входа на процепа личаха отпечатъци от стъпки; значи трябваше да има път надолу.
Под скалата, върху която стоеше, светлината му улови серия от опорни точки. Отдолу с прекъсвания се носеха вече по-ясни звуци.
Дали Хейзън и рейнджърите бяха стигнали до убиеца и Кори? Тази мисъл бе прекалено неприятна, за да се спира на нея.
Пендъргаст приклекна върху тесния ръб и светна в мрака надолу. Не видя нищо друго, освен масивна купчина от паднали сталактити, откъснати от тавана при някое отдавнашно земетресение.
Свали обувките и чорапите си, завърза връзките заедно и ги провеси на врата си. Преди да се спусне в „джоба“ изгаси фенерчето – то не можеше повече да му е от полза. След това посегна в мрака, напипа първата опора, улови я и се залюля в празното пространство. Босите му крака напипаха хлъзгаво „стъпало“. След пет минути предпазливо спускане достигна до дъното. Обу обувките си в пълния мрак, докато се ослушваше.
Шумът идваше от далечния край на пещерата. Който и да бе източникът му, той не разполагаше със светлина. Шумът ту се усилваше, ту затихваше – някакво бръщолевене, за което нямаше съмнение, че е човешко, а и изглежда човекът беше ранен.
Пендъргаст включи отново фенерчето, извади пистолета си и бързо тръгна напред.
Цветен проблясък, нещо помръдна в мъждивия конус от светлина; той завъртя фенерчето наляво-надясно и съзря нещо жълто върху земята, зад пропукан камък.
Скочи като котка върху скалата, насочил едновременно и фенера, и пистолета. Погледна в кухината зад камъка. А после прибра пистолета в кобура му, спусна се по отсрещния край и сложи ръка върху човека, който се бе свил като ембрион. Беше дребен, мокър до кости и бръщолевеше нещо неразбираемо. До него лежеше комплект очила за нощно виждане и шлем с инфрачервен визьор.
При докосването на Пендъргаст мъжът се сви още повече, покри главата си и извика.
– ФБР – каза тихо Пендъргаст. – Къде сте ранен?
Мъжът потрепери като чу гласа му, сетне погледна нагоре. Лицето му бе покрито с кръв, а очите гледаха с нечовешки ужас. Върху черното яке на мъжа се виждаха отличителните белези на отряда К–9 1414
К–9 – така се обозначават поделенията със служебни кучета в щатските правоохранителни органи. Б.пр.
[Закрыть]на Канзаската щатска полиция. Устните над рядката козя брадица трепереха, ала единствените звуци, които той издаваше, бяха несвързани стонове. Клепачите му трепереха.
Пендъргаст го прегледа набързо.
– Изглежда не сте наранен – каза той.
Последва нечленоразделен отговор.
Губеха време. Пендъргаст сграбчи мъжа за яката на униформата му и го вдигна на крака.
– Вземете се в ръце, полицай. Как се казвате?
Острият тон изглежда го сепна и върна разума му.
– Уийкс. Лефти Уийкс. Робърт Уийкс.
Зъбите му тракаха.
Пендъргаст го пусна; Уийкс залитна, но успя да се задържи прав.
– Откъде е тази кръв, полицай Уийкс?
– Не знам.
– Полицай – рече Пендъргаст. – Не разполагам с много време. Тук дебне убиец, който е отвлякъл момиче. Най-важното е да я намеря, преди приятелите ти да са я убили.
– Ясно – каза Уийкс и преглътна.
Пендъргаст взе очилата за нощно виждане, видя, че са строшени и безполезни и ги пусна. – Ще дойдете с мен.
– Не! Не, моля ви…
Пендъргаст го сграбчи за раменете и го разтърси.
– Господин Уийкс, ще се държитекато полицай. Ясно ли е?
Уийкс отново преглътна, опита се да се овладее.
– Тъй вярно, сър.
– Вървете след мен, следвайте ме и пазете тишина.
– Боже мой, не! Не, не отивайте натам… моля ви, сър. Тое там.
Пендъргаст се обърна и се взря внимателно в лицето му. Той изглеждаше травматизиран, съсипан.
– То ли?
– То. Онзи, онзи мъж.
– Опишете го.
– Не мога, не мога! —Уийкс зарови лице в ръцете си, сякаш за да прогони образа. – Бял. Огромен. Целият сякаш само мускули. Замъглени, замъглени очи. Големи крака и ръце… И… онова лице!
– Какво за лицето му?
– О, Господи Иисусе, лицето…
Пендъргаст му удари един шамар.
– Какво за лицето му?
– Лицето на… о, Господи, на бебе,толкова… толкова…
Пендъргаст го прекъсна.
– Да вървим.
– Не!Моля ви, не нататък…!
– Както искате.
Пендъргаст се обърна и закрачи. Мъжът изквича и задраска, за да го догони.
След като излезе от безредното скупчване на натрошени колони, Пендъргаст се озова в широк варовиков тунел, обсипан с големи жълти купчини от формиращи се сталактити. Уийкс го следваше, превит, леко стенейки. Боеше се да следва Пендъргаст, но още повече се боеше да остане сам. Лъчът на фенерчето на Пендъргаст пробягваше от купчинка към купчинка и отново следваше пътеката.
След малко той спря. Светлината спря фиксирана върху купчинка, която изглеждаше съвсем различна от останалите. Яркожълтото бе изпоцапано с червено, а в основата й имаше локва с яркочервена вода. Във водата плуваше нещо – приблизително с човешки размери, ала нещо във формата му не бе както трябва.
Уийкс бе притихнал.
Пендъргаст обходи с фенерчето стената на пещерата, която се издигаше зад купчинката. Черният камък бе украсен с яркочервени арки, а късове бяло, червено и жълто висяха от него и от тях се стичаха капки. Светлината най-накрая спря върху гигантски преден крайник – явно беше куче, заклещено в цепнатина на половината височина на стената. Парче от долна челюст се бе забило наблизо, а от наклонената стена стърчеше муцуна.
– Едно от вашите? – попита Пендъргаст.
Мъжът кимна безмълвно.
– Видяхте ли как се случи?
Мъжът отново кимна.
Пендъргаст се обърна и вдигна фенерчето към лицето на полицая.
– Какво точно видяхте?
Полицай Уийкс се задави, заекна и най-накрая изплю думите:
– Тойго направи. – Млъкна за миг, после преглътна с труд. И гласът му отново излезе: – Направи го с голи ръце!
