Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 30 страниц)
– Караш други да вършат мръсната ти работа.
Веждите на Лавъндър отскочиха нагоре.
– Това ми прозвуча като очевидно обвинение.
Хейзън се усмихна.
– Знаеш ли, Норис, кой знае защо не видях приятелчето ти Люис Макфелти, когато идвах насам. Как е той?
– Моят помощник, горкият, има болна майка в Канзас сити. Тази седмица му дадох отпуск.
Усмивката на Хейзън се разтегли.
– Надявам се да не е нещо сериозно.
Пак настъпи мълчание.
Хейзън се прокашля и продължи:
– Ти можеше да изгубиш много, ако това опитно поле бе дадено на Медисин Крийк.
Лавъндър отвори дървена кутия, пълна с пури и я бутна през писалището към Хейзън.
– Знам, че си закоравял пушач, шерифе. Заповядай.
Хейзън погледна кутията. Кубински, разбира се. Поклати глава.
– Господин Раскович? Пура?
Раскович също поклати отрицателно глава.
Хейзън се облегна назад.
– Можеше да изгубиш всичко,нали?
– Има ли някой нещо против, ако запаля? – Лавъндър бръкна в кутията, взе си пура и я вдигна въпросително нагоре между два пръста.
– Давай – каза Ханк и хвърли на Хейзън злобен поглед.
– Човек има право да пуши в кабинета си.
Хейзън изчака Лавъндър да вземе малко сребърно ножче, да отреже крайчето на пурата, да се наслади на работата си, да вземе златна запалка, да подгрее единия край на пурата, да близне другия й край, да я мушне в широката си уста и да я запали. Процесът отне няколко минути. След това Лавъндър се изправи, отиде до прозореца, скръсти малките си ръце зад гърба си, огледа паркинга, като лениво пуфкаше и вадеше от време на време пурата, за да се взре във върха й. Зад стройната му фигура Хейзън виждаше хоризонта – черен като нощта. Бурята идеше и този път щеше да бъде много силна.
Мълчанието продължи, докато Лавъндър най-сетне не се обърна.
– А – рече той на Хейзън, имитирайки изненада. – Тук ли сте още?
– Чакам отговор на въпроса си.
Лавъндър се усмихна.
– Не споменах ли преди пет минути, че това интервю свърши? Колко небрежно от моя страна.
И той се обърна към прозореца, пуфкайки пурата си. След което каза през рамо:
– Внимавайте да не ви застигне бурята, господа.
Хейзън рязко потегли от паркинга, оставяйки добро количество гума по асфалта подире си. След като излязоха на главния път, Раскович го погледна.
– Каква бе тази история за твоя и за неговия дядо?
– Просто димна завеса.
Последва мълчание и той усети с раздразнение, че Раскович още очаква отговор. Пренебрегна раздразнението с усилие. КЩУ трябваше да му бъде съюзник, а Раскович бе ключът към това.
– Лавъндърови са започнали с ранчо, а после през двайсетте години са направили много пари от контрабанда с алкохол – обясни той. – Контролирали са нелегалното производство в окръга, купували са стоката от контрабандисти и са я дистрибутирали. По онова време дядо ми е бил шериф на Медисин Крийк и една нощ той и още двамина от данъчните спипали Кинг Лавъндър близо до къщата на Краус да товари муле с чиста проба контрабанден алкохол – старият Краус имал спиртоварна зад туристическата си пещера. Последвала схватка и дядо ми бил прострелян. Предали Кинг Лавъндър на съд, но той подкупил съдебните заседатели и бил изцяло оневинен.
– Наистина ли смяташ, че Лавъндър стои зад тези убийства?
– Господин Раскович, в полицейската работа човек търси мотив, средства и възможност. Лавъндър има мотив, а е и проклет кучи син, който би постигнал всичко с пари. Онова, което трябва да открием сега, са средствата и възможността.
– Честно казано, аз не си го представям да извърши убийство.
Този Раскович беше истински тъпанар! Хейзън се опита внимателно да подбере думите си.
– Аз наистина мисля онова, което казах в офиса му. Не смятам, че той е извършилсам убийствата – това не е в стила на Лавъндър. Той би наел някой убиец да свърши мръсната работа. – Замисли се за миг. – Бих искал да си побъбря с Люис Макфелти. Имал болна майка в Канзас сити, виж ми окото.
– Къде отиваме сега?
– Ще разберем точно колко уязвиме Норис Лавъндър. Първо ще проверим данъчното му досие в градския съвет. След това ще поговорим с някои от кредиторите и враговете му. Ще разберем доколко дълбоко е затънал в калта с този бизнес с опитното поле. Това е бил последният му шанс и няма да се учудя, ако вече не е заложил фермата на това бъдещо поле.
Той замълча. Малко пъблик рилейшънс никога няма да навредят.
– Ти как мислиш, Честър? Ценя мнението ти.
– Хипотезата е правдоподобна.
Хейзън се усмихна и насочи колата към сградата на градския съвет на Дийпър. Хипотезата му бе правдоподобна и още как!
Четиридесет и трета глава
В два и половина следобед Кори лежеше неспокойна на леглото си и слушаше „Туул“ на CD плейъра. В стаята й трябва да бе четирийсет градуса горещина, но след случилото се предишната нощ тя не смееше да отвори прозореца си. Струваше й се невъзможно да повярва, че онзи мъж от КЩУ бе убит на улицата им. Ала пък, от друга страна, цялата изминала седмица бе невероятна.
Погледът й се отклони към прозореца. Навън огромни буреносни облаци с форма на наковални се носеха по небето и се смрачаваше преждевременно. Ала от приближаващата буря ставаше само още по-задушно.
Чу гласа на майка си през стената на спалнята и в отговор само наду музиката. Последваха няколко приглушени почуквания – майка й се опитваше да привлече вниманието й, като тропаше на стената. Господи! Точно сега да избере да е болна – когато Пендъргаст повече не се нуждаеше от нея и тя бе заседнала у дома, без да има какво да прави и прекалено изплашена да избяга както обикновено по пътя под далекопровода. Почти закопня за Деня на труда и за началото на училището.
Вратата на стаята й се отвори и ето я майка й – по нощница, обгърнала с ръце прекалено отпуснатия си корем. Пушеше цигара.
Кори свали слушалките.
– Кори, виках до пресипване. Някой ден ще ти ги взема тези слушалки.
– Ти ми казада ги нося.
– Не и когато се опитвам да говоря с теб.
Кори се вгледа в майка си – в размазания грим и остатъците от снощното червило по устните й. Беше пила, но явно – недостатъчно, за да си остане в леглото. Как би могла тази толкова чужда жена да й бъде майка?
– Защо не си на работа?Да не би да си му омръзнала на онзи мъж?
Кори не отговори. Нямаше никакво значение. Майка й щеше да си говори каквото си ще.
– Доколкото разбирам, ти е платено за две седмици. Това прави хиляда и петстотин долара. Вярно ли е?
Кори се опули.
– След като живееш тук, ще трябва да даваш своя принос. Казах ти го и преди. Напоследък разходите ми са огромни.
Данъци, храна, вноски за колата, за какво ли не. А сега ще загубя и дневните си бакшиши заради тази гадна настинка.
Гаден махмурлук,искаш да кажеш! Кори мълчеше.
– Очаквам да разделиш парите поненаполовина.
– Това са мои пари!
– А чии пари те издържат през последните десет години? Сигурно не са на онзи боклук, баща ти. Моите! Аз се пребивам от работа, за да те издържам, и, за Бога, млада госпожице, ти ще ми върнеш нещичко.
Кори бе залепила с тиксо парите за дъното на чекмеджето от раклата си и нямаше намерение да казва на майка си къде са. Защо, о, защо, се изтърва да й каже колко получаваше? Тези пари щяха да й трябват за шибания адвокат, когато насрочат делото й. В противен случай щеше да попадне на някой скапан публичен защитник и да се озове в затвора. Щеше да направи страхотно впечатление – да изпрати молбата си за постъпване в колеж от затвора.
– Казах ти, че ще оставя малко пари на кухненската маса.
– Не, ще оставиш на кухненската маса седемстотин и петдесет долара.
– Прекалено много са.
– Едва ли са много за издръжката ти през всичките тези години.
– Ако не си искала да ме издържаш, да не си забременявала.
– Случват се и грешки, за съжаление.
Кори подуши острата миризма на горящ филтър, след като цигарата бе изпушена докрай. Майка й се огледа и я угаси в кадилницата й за тамян.
– Ако не искаш да помагаш, можеш да си намериш квартира.
Кори се извърна, нахлузи отново слушалките и увеличи звука толкова, че ушите я заболяха. Гледаше мръсната стена, а лицето й бе каменно. Едва чуваше крясъците на майка си. „ Ако ме докосне – помисли си Кори, – ще пищя“ Но знаеше, че майка й няма да го стори. Веднъж я удари и Кори се разпищя толкова силно, че дойде шерифът. Разбира се, дребният булдог не направи нищо – всъщност дори заплаши нея, че нарушава спокойствието – но случката въздейства на майка й да си държи ръцете настрани.
Майка й не можеше да й стори нищо. Просто трябваше да я изчака да се изприкаже.
Дълго след като майка й се прибра вбесена в стаята си, Кори продължи да лежи и да мисли. Застави се да не мисли за нея, за караваната, за потискащо празния и безсмислен ад, който бе животът й. Мислите й се отклониха към Пендъргаст. Мислеше си за хубавия му черен костюм, за светлите му очи, за високия, строен силует. Питаше се дали Пендъргаст бе женен, дали имаше деца. Никак не бе справедливо, дето така я изгони и отпраши с красивата си кола. Но може би и той, като всички останали, се бе разочаровал от нея. Може би, в крайна сметка, тя не се бе справила толкова добре с работата си за него. Тя още гореше от възмущение за начина, по който шерифът се бе появил и бе предявил онези документи на Пендъргаст. Ала той не бе човек, който ще се тръшне и ще се прави на умрял. И не бе ли намекнал, че ще продължи да работи по случая? Каза й, че трябвалода я отстрани от случая. А не заради нещо, което е сторила. Каза й го сам: „Не мога да допусна да се противопоставяте на шерифа за моя сметка“.
Мислите й поеха към самия случай. Все още бе толкова необичайно да си помисли, че някой от Медисин Крийк бе автор на тези убийства. Ако наистина бе местен, това означаваше, че ще е човек, когото познава. Познаваше всички в Лайняния Крийк, тъй че не можеше да си представи някой като сериен убиец. Потрепери като се сети за местопрестъпленията, на които бе присъствала лично – кучето с отрязаната опашка… Чонси, зашит като пълнена, препълнена пуйка.
Но най-странен бе Стот – да го свари по такъв начин! Защо убиецът бе постъпил така? И как би могло да се свари цял човек? Ще трябва да се запали огън, да се постави голям казан… Струваше й се невъзможно. Откъде може да се вземе такъв казан? От Мейси? Не, разбира се: най-големият, който веднъж бе използвала, бе да сготви чили в сряда и в него не можеше да се събере дори една ръка. „Касъл клъб“ също имаше кухня – да не би да е станало там?
Кори изсумтя. Идеята бе глупава. Дори „Касъл клъб“ не би могъл да има казан, достатъчно голям да се свари в него цял човек; за тази цел би била необходима индустриална кухня. Или пък може да е използвал вана за къпане? Би ли могъл някой да домъкне вана върху печката и да свари в нея трупа? Или да подкладе ваната някъде из царевиците? Тогава обаче щяха да я забележат от самолетите за търсене. А и димът от огъня щеше да се вижда отдалеч. Някой би подушил готвенето – или най-малкото би подушил дима.
Не, никъде в Медисин Крийк не можеше да се свари цял човек…
Тя изведнъж се изправи в седнало положение.
Пещерите на Краус.
Идеята бе шантава. Но може пък и да не беше. Всички знаеха, че по време на сухия режим старият Краус е имал спиртоварна зад онези негови пещери.
Тя усети как тръпки я побиха по гърба: беше смесено чувство на възбуда, любопитство, страх. Може би старата спиртоварна бе още там. А спиртоварните имаха големи казани, нали така? Дали онзи казан там би бил достатъчно голям да побере човек? Може би, просто може би.
Отново легна с разтуптяно сърце. И веднага си помисли колко смешно бе това. Сухият режим бе свършил преди седемдесет години и старата спиртоварна отдавна би трябвало да е изчезнала. Човек не може да остави нещо толкова ценно да ръждясва в някаква пещера. А и как убиецът ще се промъкне в пещерата и как ще се измъкне? Онази любопитна старица Уинифред Краус заключваше здраво и дебнеше като ястреб.
Кори се въртеше неспокойно в леглото. Ключалките могат да се разбият. Самата тя си бе заредила в компютъра „Наръчника на МИТ за разбиване на ключалки“, докато сърфираше из Интернет на училищните компютри, дори си бе направила сама малък шперц и експериментира върху катинарите на шкафчетата в училище.
Ако убиецът бе местен, той щеше да знае за контрабандата на Краус и за спиртоварната. Убиецът би могъл да пренесе трупа някоя нощ, да го свари и на сутринта да си тръгне. Старата Уинифред би могла и да не го усети. Факт е, че тя почти не правеше вече и екскурзии.
Кори се запита дали да позвъни на Пендъргаст. Дали той знаеше за спиртоварната? Съмняваше се – контрабандата с алкохол бе просто информация за Медисин Крийк, която едва ли някой би се сетил да сподели с него. Нали за това я бе наел – да му казва подобни неща. Ще му позвъни и ще го информира. Бръкна в джоба си за клетъчния телефон, който й бе дал, извади го и започна да набира.
После се спря. Цялата идея бе абсурдна. Глупава. Беше просто една далечна догадка. Пендъргаст ще й се изсмее. Може дори да се ядоса. Тя изобщо не би трябвало да се занимава със случая.
Пусна телефона и се обърна отново към стената. Можеше първо да провери – просто за всеки случай. Само да види дали спиртоварната още беше там. Ако е там, тогава ще позвъни на Пендъргаст. Ако я няма, няма да се прави на глупачка.
Седна и спусна крака на пода. Всички знаеха, че имаше една или две малки пещери зад туристическия район. Спиртоварната би трябвало да е в една от тях. Нямаше да е трудно да я намери. Ще се промъкне, ще провери и ще си тръгне. Тъкмо щеше да се махне и от къщи. Каквото и да е,само да се измъкне от тази адска дупка.
Намали музиката и се ослуша. Майка й бе утихнала.
Свали слушалките и отново наостри уши. После внимателно се измъкна от леглото, навлече някакви дрехи и бавно отвори вратата. Пълна тишина. Започна да се промъква по коридора с обувки в ръце. Тъкмо стигна до края му, когато чу как вратата на майка й се отвори с трясък и тя изкрещя:
– Кори! Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?
Прекоси тичешком кухнята и изскочи навън, като остави вратата да се затръшне силно. Скочи в колата, хвърли обувките на седалката до себе си, завъртя ключа и се помоли колата да запали. Тя избоботи, задави се и угасна.
– Кори! – Гласът на майка й този път долиташе от вратата, прекалено силен за някой с гадна настинка.
Кори завъртя отново ключа, като натискаше отчаяно педала.
– Кори-и-и!
Този път колата запали и тя се понесе със свирене на гумите по чакълестата алея на „Уиндъм парк естейтс“, оставяйки подире си облак дим, прах и танцуващи камъчета.
Четиридесет и четвърта глава
Марджъри Лейн, изпълнителна секретарка на корпорация АВХ все повече се изнервяше от мъжа в черния костюм, който седеше в приемната й.
Беше там вече деветдесет минути. Това само по себе си не бе необичайно, но през цялото това време той не бе взел от поставените за целта списания; не бе използвал клетъчния си телефон; не бе отворил лаптоп – не бе направил нищо от онова, което хората обикновено правят, докато чакат да се срещнат с Кенет Буут – главния изпълнителен директор. Всъщност, той изглеждаше така, сякаш изобщо не беше помръднал. Очите му – толкова странни и сребристи – сякаш бяха приковани към стъклената стена, която гледаше към центъра на Топика, към зелената геометрия на фермите извън чертите на града.
Марджъри бе преживяла в компанията редица скорошни промени. Първо компанията изостави старото си име „Андарко бейсин иксплорътори къмпъни“ в замяна на по-лъскавия нов акроним и лого. След това започна да изкупува нови бизнеси, далеч от търсенето на нефт – в областта на енергетиката, оптичните влакна и милиони други неща, които тя не разбираше и когато подпита този-онзи, разбра, че никой не е наясно. Господин Буут бе много зает човек, но дори когато не бе чак толкова зает, той обичаше да кара хората да чакат. Понякога ги караше да чакат по цял ден, както бе сторил наскоро с мениджърите на някакъв заемен фонд, които имаха някакви въпроси.
Тя скърбеше по старите времена: когато беше наясно с какво се занимава компанията, когато хората не бяха принуждавани да чакат. На нея й беше неприятно, когато се налагаше да чакат. Оплакваха се, говореха високо по клетъчните си телефони, пишеха шумно на лаптопите си и крачеха яростно. Понякога използваха неприличен език и на нея й се налагаше да извика охраната.
Но това – това бе по-лошо. От този мъж я побиваха тръпки. Нямаше представа дали господин Буут ще го приеме скоро и дали изобщо ще го приеме. Знаеше, че е агент от ФБР – беше й показал значката си, – но господин Буут и преди бе карал важни хора да чакат.
Марджъри Лейн бе заета – вдигаше телефона, пишеше текстове, отговаряше на електронни писма, ала ъгълчето на окото й не изпускаше черната фигура – неподвижна като паметник от Гражданската война. Той дори сякаш не мигваше.
Най-накрая, когато не можеше вече да търпи, Марджъри стори нещо, което знаеше, че не бива да прави: звънна на личната секретарка на господин Буут.
– Кати – рече тихо, – този агент от ФБР е тук от почти два часа и наистина мисля, че господин Буут трябва да го приеме.
– Господин Буут е много зает.
– Знам,Кати, но наистина смятам, че той трябва да го приеме. Започвам да се чувствам зле тук. Направи ми тази услуга, моля.
– Един момент.
Марджъри остана на линията. Малко по-късно секретарката се обади отново.
– Господин Буут разполага с пет минути.
Марджъри затвори.
– Агент Пендъргаст?
Светлите му очи бавно срещнаха нейните.
– Господин Буут ще ви приеме сега.
Пендъргаст се надигна, поклони се леко и без да каже нищо премина през вътрешната врата.
Марджъри въздъхна дълбоко.
Кенет Буут стоеше над чертожна маса, която му служеше за писалище – работеше прав – когато разбра, че агентът от ФБР бе влязъл в кабинета му и бе седнал. Свърши с писането на докладната записка, прехвърли я на секретарката си и се обърна към агента.
Сепна се. Този агент от ФБР изобщо не приличаше на Ефрем Зимбалист Младши, един от героите от детството му. Всъщност, не би могъл да бъде по-различен. Хубаво скроен черен костюм, ръчно изработени английски обувки, риза по поръчка, да не говорим за бялата му кожа и тънките ръце. Дрехите му струваха пет-шест хиляди долара, без да броим бельото. Кенет Буут винаги забелязваше хубавите дрехи, тъй както разбираше и от добро вино, пури и жени – нещо, което всеки мъж, шеф на компания в Америка трябва да владее, ако иска да напредва в бизнеса. На Буут не му се понрави начина, по който агентът се бе настанил твърде удобно. Погледът му блуждаеше по начин, който обиждаше Буут – сякаш едва ли не разсъбличаше кабинета му.
– Господин Пендъргаст?
Мъжът не го погледна, нито отговори. Погледът му продължи да обикаля стаята, да изследва, да се взира. Кой бе той, та да действа толкова спокойно в присъствието на главния изпълнителен директор на АВХ, седмата по големина корпорация в списъка на нюйоркската фондова борса?
– Имате пет минути и една вече измина – каза тихо Буут, като се върна зад чертожната си маса, за да напише нова записка на компютъра си. Чакаше мъжа да заговори, ала не последваха никакви слова. Буут довърши документа, погледна часовника си. Оставаха три минути.
Това наистина бе дразнещо – този човек се бе разположил най-удобно в кабинета му и зяпаше ламперията на отсрещната стена. По-точно – бе се вторачил в ламперията. Какво гледаше?
– Господин Пендъргаст, останаха ви две минути – рече тихо.
Мъжът махна с ръка и най-сетне заговори:
– Не ми обръщайте внимание. Ще си поговорим, когато свършите работата си и можете да ми предложите цялото си неделимовнимание.
Буут го погледна през рамо.
– Най-добре казвайте каквото имате да казвате, агент Пендъргаст – каза колкото можа по-безгрижно, – защото ви остава точно една минута.
Мъжът изведнъж го погледна и то толкова напрегнато, че Буут едва не подскочи.
– Хранилището е зад онази стена, нали? – произнесе Пендъргаст.
Буут остана неподвижен, благодарение на голямо усилие на волята. Мъжът знаеше къде се намираше корпоративното хранилище – нещо, което само трима души плюс председателя на борда знаеха. Дали нямаше някаква следа по ламперията? Ала в продължение на десет години никой не бе заподозрял, че то беше там. Да не би да се намираше под наблюдението на ФБР? Това бе оскърбително. Всичките тези мисли се появиха дълбоко в съзнанието на Буут, но той не им позволи да изплуват върху лицето.
– Нямам представа за какво говорите.
Пендъргаст се усмихна, ала това бе леко надменна усмивка – като на възрастен, който мъмри дете.
– Вие сте в такъв бизнес, господин Буут, в който определени документи трябва да бъдат държани в пълна секретност. Тези документи са перлите в короната на компанията ви. Имам предвид, разбира се, картите от сеизмичното проучване на формацията „Анадарко“. Тези карти показват местоположението на нефтени и газови находища и сте платили много за тях. Ето защо да имате хранилище е задължително. А тъй като сте човек, който не се доверява никому, има смисъл то да е във вашия кабинет, където можете да го държите под око. Върху три от стените в кабинета ви има скъпи картини от стари майстори. Върху онази част от четвъртата стена – там – имате евтини гравюри. Които могат да се преместят, да се махнат, без опасения, че ще бъдат повредени. Ето защо хранилището е скрито зад ламперията на онази стена.
Буут се разсмя.
– Вие се вживявате в ролята на истински Шерлок Холмс, така ли?
Пендъргаст също се разсмя.
– Най-почтително ви моля, господин Буут – и, това, разбира се, е изцяло доброволно – да отворите онова хранилище и да ми дадете сеизмичното проучване на окръг Край, Канзас. Последното, завършено през 1999 година.
Буут изведнъж усети, че бе необходимо да направи усилие да се овладее. И както винаги – успя. Беше научил преди много време, че тихият тон е по-заплашителен и затова гласът, с който заговори, едва се чуваше.
– Господин Пендъргаст, както сам казахте, тези проучвания – независимо на кои райони – са перлите в короната на АВХ. Само геоложката информация представлява трийсет години сеизмични проучвания и сондажи на стойност може би половин милиард долара. А вие искате аз просто да ви я дам?
Буут се усмихна хладно.
– Както казах, молбата ми е да го сторите съвсем доброволно. Никога не бих могъл да получа заповед за информация като тази.
Агентът нямаше как да продължи, нямаше карти, които да изиграе, както сам си призна открито. Това бе някаква шега – или номер. В цялата тази работа имаше нещо, което караше Кенет Буут да се чувства определено некомфортно. Успя да се усмихне приятно.
– Съжалявам, че не мога да ви удовлетворя, господин Пендъргаст. Ако няма нещо друго, пожелавам ви всичко хубаво.
И се зае отново със записката си. Ала черната фигура в ъгълчето на окото му не помръдна.
Буут заговори, като се помъчи да я игнорира.
– Господин Пендъргаст, след десет секунди вие ще бъдете натрапник в този офис и тогава ще повикам охраната.
Спря се, изчака десет секунди и натисна бутона на интеркома към секретарката си.
– Кати, извикай охраната да изведе господин Пендъргаст от офиса. Веднага.
Буут възобнови работата си – пишеше докладна до вицепрезидента си по финансовите въпроси. Но не можеше да не забележи, че онзи кучи син продължаваше да си седи, да почуква с пръст по облегалката на стола и да се държи по същия безгрижен начин, сякаш бе в чакалнята на лекар. Нахален негодник!
Интеркомът иззвъня.
– Охраната е тук, господин Буут.
Преди Буут да успее да отговори, мъжът се изправи с елегантна бързина и се доближи до чертожната маса. Буут се вторачи в него, отговорът заседна в гърлото му, като забеляза изражението на бледото лице на агента.
Пендъргаст се наведе напред и прошепна в ухото му едно число: 2300576700.
В първия миг Буут бе объркан, числото му звучеше познато, а като осъзна какво означаваше то, усети как скалпът му пламва. На вратата се почука, след което влязоха трима охранители. Спряха се с ръце върху оръжията.
– Господин Буут, този ли е човекът?
Пендъргаст се усмихна и им махна с ръка да си вървят.
– Господин Буут няма да има нужда от помощта ви, господа. И би искал да ви се извини за безпокойството.
Те погледнаха към шефа си. След кратка пауза той кимна вдървено:
– Точно така. Няма да имам нужда от вас.
– Бъдете така добри да заключите вратата, след като излезете – усмихна се Пендъргаст, – и моля, предупредете секретарката да не пуска посетители и да отклонява телефонните разговори в следващите десет минути. Ще имаме нужда от малко усамотение.
Гардовете отново погледнаха към Буут за потвърждение.
– Да – рече Буут, – ще се нуждаем от малко усамотение.
Мъжете излязоха, ключалката изщрака и в офиса се възцари тишина. Пендъргаст се обърна към главния изпълнителен директор на АВХ и рече жизнерадостно:
– А сега, скъпи господин Буут, да се върнем ли отново към разговора ни за перлите в короната?
Пендъргаст излезе и закрачи към своя ролс-ройс с дълго руло за чертежи под мишница. Отключи вратичката, постави рулото на дясната седалка и сам влезе в нагорещеното купе. Запали двигателя и изчака климатика добре да охлади салона, а в това време предпазливо извади картата от рулото и я разгледа набързо, за да се увери, че се нуждаеше именно от нея.
Тя бе точно това и дори нещо повече. Свързваше всички елементи: Могилите, легендата за Воините призраци, клането на Четирийсет и петимата – както и необяснимото поведение на серийния убиец. Тя дори обясняваше отличното качество на водата в Медисин Крийк, което бе необходимата му връзка. Както и се надяваше, всичко си беше тук – върху сеизмичното проучване за нефт, отпечатано в безупречно синьо и бяло.
Но – всичко по реда си. Вдигна слушалката на телефона, включи кодиращото устройство и набра номер с кода на Кливланд, Охайо. Отговориха му почти мигновено, но минаха няколко секунди, преди да чуе един изключително тънък глас.
– Е, и?
– Благодаря ви, Майм. Номерът от Каймановите острови свърши работа. Очаквам обектът да прекара поне няколко безсънни нощи.
– Радвам се, че помогнах.
След което връзката прекъсна.
Пендъргаст върна слушалката на мястото й и отново разгледа картата, взирайки се внимателно в сложния подземен лабиринт, който тя разкриваше.
– Отлично – прошепна той.
Прекрачването в паметта не се бе провалило.Даже напротив – както потвърждаваше картата, успехът му бе надминал и най-големите очаквания. Но той просто не бе успял да го интерпретира правилно. Нави картата, пъхна я отново в рулото и го затвори със сръчно потупване.
Сега вече знаеше откъде точно бяха дошли Воините призраци – и къде бяха изчезнали.
