Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 30 страниц)
Шеста глава
Пътят бе прав – такъв, какъвто го бе начертал първи някой геодезист от деветнайсети век, – и бе обрамчен с неподвижни стени царевица. Специален агент Пендъргаст крачеше по трептящото в маранята шосе и лъснатите му оксфордски – ръчна изработка от „Джон Лоб“ на улица „Сейнт Джеймсис“, Лондон – оставяха колонка от леки следи в лепкавия асфалт.
Виждаше далеч пред себе си мястото, където тежки машини бяха влизали и излизали от царевичния масив, оставяйки кафяви следи и буци пръст по шосето. Като стигна до мястото, зави и пое по набързо изравнения с булдозер път през нивата към мястото на убийството. Краката му затъваха в прашната земя.
Там, където пътят се разширяваше в импровизиран паркинг, бе спряна щатска патрулка с работещ двигател, от климатика й върху праха капеше вода. Мястото бе обградено с жълта лента, увита около високите стебла и затисната с пръст. В патрулката седеше рейнджър и четеше книга с меки корици.
Пендъргаст приближи и почука по прозорчето. Мъжът се сепна, но бързо се окопити. Хвърли бързо книгата настрани, излезе от колата, застана пред Пендъргаст, присвил очи на силното слънце, и мушна палци в халките на колана си. От колата лъхна поток студен въздух.
– Кой, по дяволите, сте вие? – попита той.
Ръцете на рейнджъра бяха покрити с тънки червени косъмчета, а кожата на ботушите му поскърцваше, когато се движеше.
Пендъргаст представи значката си.
– О, ФБР. Извинете. – Рейнджърът се озърна наоколо. – Къде е колата ви?
– Бих искал да огледам мястото – отвърна Пендъргаст.
– Заповядайте. Не е останало нищо обаче. Всичко бе отнесено.
– Няма значение. Не бих искал да ви безпокоя повече.
– Всичко е наред, сър.
Не без голяма доза облекчение, рейнджърът влезе отново в патрулката си и затръшна вратата.
Пендъргаст заобиколи колата и пъргаво се мушна под оградителната лента. Измина последните двайсетина метра до полянката. Там се спря и огледа мястото. Както бе казал рейнджърът, беше празно: нищо друго, освен пръст, стъпкани царевични стебла и хиляди отпечатъци от стъпки. В самия център на полянката имаше не особено голямо петно.
В продължение на няколко минути Пендъргаст остана неподвижен под безмилостното слънце. Движеха се само очите му, които поглъщаха поляната. След това бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на трупа на място – близък план. На друга снимка бе запечатано цялото място с нанизаните птици и горичката от пръчки. Пендъргаст бързо си възстанови мислено оригиналната сцена и я задържа в съзнанието си, за да я изследва.
Стоя така неподвижен в продължение на четвърт час. След това прибра фотографиите в джоба си и пристъпи напред, за да изследва пънчето на едно царевично стебло. Беше строшено, а не срязано. Движейки се напред взе второ, след това трето и четвърто пънче. До едно строшени. Пендъргаст се върна до края на полянката и избра непокътнато стебло. Наведе се и го сграбчи, но колкото и да се опитваше, не можа да го строши.
Продължи напред по полянката. Нямаше никакво значение къде стъпва – местопрестъплението не можеше да бъде „замърсено“ повече от това. Движеше се бавно, приклякваше от време на време да изследва нещо в бъркотията от царевица и пръст. От време на време вземаше нещо с пинсетите, които бе извадил от джоба на костюма си, оглеждаше го и го пускаше. Почти час обикаля така приведен под палещото слънце.
Не взе нищо.
Най-накрая стигна до отсрещния край на поляната и навлезе в гъстака на царевичните редове. Бяха намерили висящи на няколко стъбла парчета разкъсан плат и не бе трудно да открие маркерите, с които бяха отбелязани.
Пендъргаст продължи по реда, но имаше толкова много отпечатъци от крака и от кучешки лапи, че бе безнадеждно да открие някаква следа. В доклада от огледа се казваше, че два различни екипа следови кучета били пуснати по следата, но отказали да я последват.
Спря се в гората от царевични стебла, за да развие свита на руло лъскава хартия, която извади от джоба си. Беше фотография, направена от някаква неидентифицирана точка преди престъплението, която показваше полето от въздуха. Редовете не бяха прави, както изглеждаше от нивото на земята, а по-скоро се виеха, следвайки топографията на терена и създаваха елиптични, подобни на лабиринт пътечки. Намери реда, в който стоеше, и внимателно проследи кривата му. След това с мъка си проби път към следващия, после – към по-следващия ред. Отново разгледа снимката от въздуха и проследи пътя на реда, в който се намираше. Още по-добре – той се простираше на голямо разстояние в равнината и се спускаше после към долчинката, близо до потока Медисин Крийк там, където реката правеше завой обратно към града.
Това на практика бе единственият ред, който стигаше до рекичката.
Пендъргаст пое по него и започна да се отдалечава от местопрестъплението. Жегата се бе настанила в царевичака и при отсъствието на какъвто и да било вятър, буквално изпичаше всичко по пътя си. Теренът започна да се спуска надолу и монотонният царевичен пейзаж се разкри, простирайки се дори до по-далечни хоризонти, потискащ с огромността и с липсата на изходи. Далечната рекичка, обрамчена от мършави, полуизсъхнали канадски тополи, само добавяше своя дял към усещането за пустота.
Пендъргаст от време на време спираше, за да огледа някое стебло или парче земя. Понякога пинсетите вземаха нещо от земята, само за да го пуснат веднага.
Най-сетне царевичният масив свърши и редът излезе на брега на рекичката. Там, където царевичните стебла и пръстта отстъпваха мястото си на пясъчния бряг, Пендъргаст се спря и погледна надолу.
Тук, в твърдия пясък имаше отпечатъци от стъпки – бяха от боси крака и дълбоко вкопани. Пендъргаст се наведе и докосна един от отпечатъците. Беше на крак, който би носил обувка 44-и номер. И още нещо: убиецът е носел тежко тяло.
Пендъргаст се изправи и последва следите до мястото, където навлизаха в рекичката. На отсрещния бряг нямаше от същите следи. Тръгна по брега, за да търси мястото на излизане, но не намери нищо. Убиецът бе извървял голямо разстояние в самата река.
Пендъргаст се върна до царевичния ред и пое обратно към поляната. Градът Медисин Крийк бе като остров в морето: трудно би могъл човек да пристигне или да си замине, без да бъде забелязан. Всички се познаваха и сто чифта остри стари ечи, надничащи от веранди и прозорци, следяха идването и заминаването на автомобилите. Единственият начин външен човек да пристигне незабелязан в града бе през това царевично море – двайсет мили до следващия град.
Информацията, продиктувана от първичните му инстинкти, се потвърждаваше – убиецът навярно бе сред тях, тук, в Медисин Крийк.
Седма глава
Хари Хоч, заемащият второ място сред продавачите на селскостопанска техника в окръг Край, вече рядко вземаше автостопаджии, но в този случай реши да направи изключение. В крайна сметка господинът в траур стоеше толкова тъжно край пътя. Майката на Хоч се бе поминала само преди година и той много добре знаеше какво означава това.
Спря своя форд таурус на чакълестия банкет току до мъжа и свирна леко. Свали прозорчето, след като мъжът приближи.
– Накъде си се запътил, приятел? – попита Хоч.
– Към болницата в Гардън сити, ако това няма да ви донесе големи неудобства.
Хари потръпна. Горкият човек. Окръжната морга се намираше в сутерена на болницата. Сигурно се бе случило съвсем наскоро.
– Няма никакъв проблем. Качвай се.
Хвърли крадешком поглед на пътника си, докато влизаше в колата. С тази бледа кожа щеше да изгори жестоко от слънцето, ако не внимаваше. И определено не бе от тези краища – не и с този акцент.
– Казвам се Хоч, Хари Хоч – протегна ръка той.
Хладна и суха длан се мушна в неговата.
– Приятно ми е да се запозная с вас. Името ми е Пендъргаст.
Хоч изчака да чуе собственото му име, но не дочака. Издърпа ръката си и посегна да надуе климатика. От вентилационните отвори рукна силен порив на леден въздух. Навън беше истински ад. Включи на скорост и натисна газта, изскочи на пътя и бързо ускори автомобила.
– Трябва да ти е доста топло, а, Пендъргаст? – обади се Хоч след малко.
– Да ви кажа истината, господин Хоч, мисля, че жегата намира общ език с мен.
– Е, и така да е, но при трийсет и пет градуса и сто процента влажност? – засмя се Хоч. – Можете да изпържите яйце направо върху капака на колата ми.
– Не се и съмнявам.
Последва мълчание. „Странен тип“, помисли си Хоч.
Пътникът му не бе склонен да поддържа безсмислен разговор, затова Хоч просто млъкна и се отдаде на шофирането. Сребристият таурус летеше по правия като стрела път с деветдесет мили в час, като оставяше подире си вълна от полюшващи се, потрепващи царевични стебла. Всяка измината миля си приличаше със следващата и в този район никога нямаше ченгета. Хари обичаше да пътува бързо по тези пусти второстепенни пътища. Освен това бе в добро настроение: току-що бе продал комбайн „Кейс 2388“ за царевица с шестредов хедер за 120 000 долара. Това е третият му за сезона и означаваше, че е спечелил пътуване до Сан Диего за един уикенд с всичкото пиене и свалките с грозотийките в „Дел мар блу.“ Адски готино!
На едно място пътят се разширяваше за кратко и колата премина покрай редица бедняшки и полуразрушени къщи; няколко двуетажни тухлени сгради, мрачни и без покриви; зърнен силоз, чиято горна част се бе килнала над обраснал с бурени железопътен перон.
– Какво е това? – попита Пендъргаст.
– Крейтър, Канзас. Или по-скоро бих казал, че това бешеКрейтър. Допреди трийсет години си беше нормален град. Но просто пресъхна, досущ като много такива. И винаги става по един и същи начин. Първо затваря училището. След това – зарзаватчията. След това спират доставките за фермерите. И накрая – изчезва пощенският код. Не, не съм прав, последна изчезва кръчмата – салунът. Всичко това се случва из целия окръг Край. Вчера – Крейтър. Утре – Депю. А вдругиден – кой знае? Може би Медисин Крийк.
– Социологията на един умиращ град трябва да е доста сложна – каза Пендъргаст.
Хоч не бе сигурен какво имаше предвид Пендъргаст и затова не рискува да отговори.
След по-малко от част зърнените елеватори на Гардън сити започнаха да се извисяват над хоризонта като тромави небостъргачи, докато самият град бе залегнал ниско и беше невидим.
– Ще те оставя пред самата болница, господин Пендъргаст – каза Хоч. – И, хей, наистина съжалявам за онова, което ти се е случило. Надявам се да не е била преждевременна смърт.
Когато сградата на болницата от оранжеви тухли се появи, обградена от трепкащи на маранята коли, Пендъргаст отвърна:
– Времето е буря, в която всички ние загиваме, господин Хоч.
На Хоч му бе необходим още половин час бързо каране със свалени прозорци на колата, за да разкара тръпките от тялото си.
Шериф Хейзън, облякъл с два номера по-голяма хирургическа престилка и хартиена шапка, които го правеха смешен, стоеше, свел поглед към количката. От палеца на десния крак висеше етикет, но той нямаше нужда да го прочете. Госпожа Шнйла Суег, два пъти развеждана, без деца, трийсет и две годишна, адрес: Парк за каравани „Уиспъринг медоус“, номер 40А, Бромайд, Оклахома.
Какъв шибан боклук!
И ето я, лежеше на стоманената маса, разчекната като свинска пържола, с грижливо подредени до нея извадени органи. Темето й бе отрязано и мозъкът й лежеше в една чиния наблизо. Мирисът на разложение бе всепоглъщащ: бе лежала в горещото царевично поле над двайсет и четири часа, преди той да я намери. Съдебният лекар Макхайд, умен младеж с коса, вързана на опашка, се бе надвесил над нея и весело режеше и махаше разни парчета, като едновременно лееше водопад на медицински жаргон пред висящия микрофон. Ще минат още пет години, помисли си Хейзън, и изгарящата киселина на реалността ще го лиши от част от този веселяшки стил.
Макхайд мина от трупа към гърлото, като режеше с къси и отривисти движения на дясната ръка. При някои от разрезите се чуваше звук на изпукване и това никак не се харесваше на Хейзън. Бръкна в джоба си за цигара, но се сети за табелата, забраняваща пушенето, взе стоящото наблизо шишенце с ментолат и го поднесе под всяка от ноздрите си, след което фокусира мислите си някъде другаде. Върху Джейн Мансфийлд в „Момичето, което не можеше да устои“, танците полка в Дийпър елкс лодж. Върху неделите на риболов в щатския парк „Хамилтън лейк“. Върху каквото и да е, само да е по-далеч от останките на Шийла Суег.
– Хм – изсумтя съдебният лекар. – Ще видите ли това?
Приятните му мисли отлетяха тъй бързо, както и бяха дошли.
– Какво? – попита Хейзън.
– Както и предполагах – строшена хиоидна кост. Запишете по-скоро – „смазана“ хиоидна кост. Има леки охлузвания върху врата, които потвърждават това.
– Удушена?
– Не съвсем. Вратът е сграбчен и строшен с едно-единствено извиване. Умряла е от счупен гръбначен стълб, преди да е можела да бъде удушена.
Ряз, ряз, ряз.
– Силата е била огромна. Погледнете това. Крицоидният хрущял е напълно отделен от тироидния и ламината. Трахейните пръстени са смазани. Шийните прешлени са строшени… чакайте да видим… на четири места. Не, на петместа.
– Вярвам ви, док – каза Хейзън и извърна поглед.
Лекарят вдигна глава и се усмихна.
– Това ви е първа аутопсия, нали?
Хейзън усети как го обзема раздразнение.
– Разбира се, че не е – излъга той.
– Трудно се свиква, знам. Особено, когато дойдат „презрели“. Лятото не е добър сезон. Изобщо не е добър.
След като лекарят се върна към заниманията си, Хейзън усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се и подскочи: тук бе Пендъргаст, сякаш се бе материализирал от нищото.
Лекарят вдигна изненадано глава.
– Господине? Извинете, но ние тук…
– Той е с нас – каза Хейзън. – От ФБР е, работи по случая под мое ръководство. Специален агент Пендъргаст.
– Специален агент Пендъргаст – каза съдебният лекар с променен тон, – бихте ли се идентифицирали пред магнетофона? И облечете някакви антисептични дрехи и си сложете маска, ако нямате нищо против. Ще ги намерите ей там.
– Разбира се.
Хейзън се питаше как, по дяволите, бе успял Пендъргаст – без кола и т.н. Но не съжаляваше, че го вижда. На шериф Хейзън не за първи път му хрумваше, че участието на Пендъргаст в разследването може да му бъде от полза. Стига онзи да се придържа към програмата.
Пендъргаст се върна след малко, облякъл специалните дрехи. Лекарят сега работеше по лицето на жертвата, обелваше го на дебели каучукови на вид парчета, които отмяташе назад. Сякаш не стигаше, че носът, устните и ушите липсваха. Хейзън се вгледа в снопчетата мускули, в бялото на сухожилията… Господи, беше отвратително.
– Ще ми позволите ли? – попита Пендъргаст.
Докторът отстъпи назад и Пендъргаст се надвеси на не повече от десетина сантиметра от вонящото, подпухнало, без черти лице. Вторачи се в местата – разкъсани и кървави, където някога се бяха намирали устните и носът. Скалпът бе обелен, но Хейзън виждаше част от изрусената коса с черни корени. След това Пендъргаст отстъпи назад.
– Изглежда ампутацията е била извършена с груб инструмент.
Лекарят повдигна вежди.
– С груб инструмент ли?
– Бих препоръчал повърхностен микроскопски оглед и пълна серия от снимки. И част от скалпа е била откъсната, както без съмнение сте забелязали.
– Хубаво. Добре.
В тона на лекаря се усети раздразнение от съвета.
Хейзън трябваше да се усмихне. Агентът се перчеше пред доктора. Но ако Пендъргаст бе прав за този… Той едва се сдържа да попита какъв „груб инструмент“ имаше предвид Пендъргаст. Усети как му се повдига и мигновено се завърна мислено при Джейн Мансфийлд.
– Някакви следи от устните, ушите и носа? – попита Пендъргаст.
– Полицаите не успяха да ги намерят – отвърна съдебният лекар.
Хейзън почувства как го залива вълна на раздразнение от тази критика. Съдебният лекар цял следобед го правеше, подхвърляше една злобна забележка подир друга за недостатъците в доклада на Хейзън и, съответно – за недостатъците в полицейската му работа. А истината беше, че когато той пое разследването, щатската полиция вече бе осрала всичко.
Докторът продължи да реже тленните останки на Шийла Суег. Пендъргаст започна да обикаля около масата с ръце на гърба и да разглежда органите – все едно, че разглеждаше някоя музейна скулптура. Взе етикетчето, окачено на палеца.
– Виждам, че сте я идентифицирали.
– Да – отвърна с покашляне Хейзън. – Хубавицата е от Оклахома. Намерихме колата й, една от онези корейските, дето горят ориз, скрита в царевицата на пет мили от другата страна на Медисин Крийк.
– Някаква идея какво е правела тук?
– Намерихме няколко лопати и кирки в багажника. Търсачка на реликви – те винаги се навъртат около могилите, копаят за стари индиански артефакти.
– Значи това е често срещано, така ли?
– Не толкова наоколо, но да – някои хора от това преживяват, пътуват от щат на щат и плячкосват старите места в търсене на вещи, които после продават на битаците. Преровили са всяка могила, всяко място на стара битка, всеки хълм от Додж сити до Калифорния. Нямат никакъв срам.
– Има ли полицейско досие?
– Доста богато. Измама с кредитни карти, фалшиви продажби чрез електронен порт, дребни застрахователни измами.
– Постигнали сте отличен напредък, шерифе.
Хейзън кимна отсечено.
– Е – рече докторът, – май свършихме тук. Има ли някой от вас някакви въпроси или специални изисквания?
– Да – отвърна Пендъргаст. – Птиците и стрелите.
– Във фризера са. Искате да ги видите ли?
– Да, ако обичате.
Лекарят излезе и след малко се върна с нова количка, върху която враните бяха подредени в редички, всяка със свой етикет на палеца. До тях бе струпана купчинка стрели, върху които птиците бяха нанизани.
Пендъргаст се наведе към тях посегна и се спря:
– Може ли?
– Заповядайте.
Той взе една стрела с облечената си в найлонова ръкавица ръка и я завъртя бавно.
– Подобни копия мотат да се намерят почти на всяка бензиностанция оттук до Денвър – каза Макхайд.
Пендъргаст продължи да върти стрелата към светлината. След което каза:
– Това не е копие, докторе. Това е оригинална тръстикова стрела на Южните шайени, с пера от плешив орел, снабдена с тип II кимерийски наконечник от алибейтски кварц. Бих я датирал между 1850 и 1870 година.
Хейзън се вторачи в Пендъргаст, който остави стрелата на мястото й.
– Всичките ли? – попита той.
– Всичките. Очевидно са били комплект. Колекция от оригинални стрели като тези, запазени в отлично състояние, би струвала в „Сотбис“ най-малко десет хиляди долара.
В последвалото мълчание Пендъргаст взе една птица, обърна я внимателно върху дланта си и я опипа.
– Както изглежда – напълно смазана.
– Така ли? – Тонът на лекаря бе станал уморен, раздразнен.
– Да. Всички кости са строшени. Сега е торбичка с каша. – Вдигна глава. – Вие възнамерявате да аутопсирате птиците, налидокторе?
Лекарят изсумтя.
– Всичките две дузини? Ще отворим една-две.
– Силно бих препоръчал да ги аутопсирате всичките.
Лекарят се отдръпна от количката.
– Агент Пендъргаст, не виждам за какво би послужило това, освен да се губи времето ми и парите на данъкоплатците. Както казах, ще аутопсираме една-две.
Пендъргаст остави птицата на количката и взе друга, палпира я, после трета, докато най-сетне не избра една. И преди лекарят да успее да възрази, взе скалпел от набора хирургични инструменти и направи дълъг разрез на корема на птицата.
Докторът се възвърна дар словото.
– Една минута! Вие не сте оторизирани да…
Хейзън гледаше как Пендъргаст разкрива стомаха на враната. Агентът спря за миг с готовия скалпел в ръка.
– Веднага оставете птицата на мястото й! – рече гневно лекарят.
С бързо движение Пендъргаст отвори стомаха. И там, сред разлагащите се царевични зърна, стърчеше нещастно розово парче, което Хейзън изведнъж разпозна като човешки нос. Стомахът му отново се разбунтува.
Пендъргаст върна враната на количката.
– Ще оставя намирането на устните и ушите въз вашите способни ръце, докторе – каза той и свали ръкавиците, маската и престилката. – Моля изпратете ми окончателния си доклад чрез шериф Хейзън.
След което излезе от стаята, без да се обръща.
Осма глава
Смит Лъдуиг седеше до бара на ресторанта на Мейси, едва докоснал чинията си с кълцан шницел, и бъркаше с лъжичка чашата си с кафе. Беше шест часът и трябваше да пише статия, а не бе стигнал доникъде с нея. Може би, помисли си той, темата е прекалено голяма. Може би просто не бе готов за нея. Може, след като през всичките тези години бе писал само за местните панаири и за някоя и друга автомобилна катастрофа, бе изгубил уменията си. А кой знае, може би никога не бе имал тези умения.
Бъркаше и бъркаше кафето.
През витрината на ресторанта Лъдуиг виждаше затворената врата на шерифския офис на отсрещната страна на улицата. Боже мой, как бе успял този свадлив и неграмотен шериф да му влезе под кожата. Лъдуиг не успя да измъкне от него никаква информация. И от щатската полиция не му казаха нищо. Не можа дори да се свърже със съдебния лекар по телефона. Как, по дяволите, го правеха онези от „Ню Йорк таймс“? Може би защото бяха големи и могъщи, да не се говори с тях бе по-лошо, отколкото да се говори.
Погледна отново кафето си. Проблемът бе, че никой не се боеше от „Край кънтри куриър“. Вестникът бе нещо като местна шега. И как биха могли да го уважават като репортер, след като на следващия ден се явяваше да продава рекламна площ, а на по-следващия го виждаха зад волана на камионетката за разнос, защото шофьорът му Пол Кечъм трябваше да откара жена си в Додж сити за химиотерапия?
И ето, че се бе появила най-голямата тема в цялата му кариера, а той не разполагаше с нищо за следващия брой. С нищо. Е, разбира се, че винаги можеше да префасонира онова, което бе писал във вчерашния брой, да намекне за хипотези, да цитира омръзналото „Без коментар“ на полицията и пак да излезе един приемлив текст. Но жестокостта и необичайността на престъплението бе събудила сънливия Медисин Крийк и хората очакваха повече. А и частица от него искаше той да се издигне до висотата на положението и да напише добър репортаж. Част от него искаше – сега, след като най-сетне бе получил възможността – да бъде истински журналист.
Усмихна се вътрешно и поклати глава. Виж го ти! Жена му бе починала, дъщерята бе отлетяла към по-зелените пасища на Западното крайбрежие, вестникът губеше пари, а самият той наближаваше шейсет и пет години. Истински журналист.Малко късничко бе за това. Какво си въобразяваше той?
Лъдуиг забеляза, че ромонът на разговорите в ресторанта изведнъж бе секнал. С ъгълчето на около си забеляза една черна фигура, застанала пред ресторанта. Беше агентът от ФБР, който проучваше менюто, залепено на стъклото. След малко той приближи вратата и я отвори. Звънчето звънна.
Смит Лъдуиг се извъртя леко със столчето си. Може би не всичко бе загубено. Може би щеше да изтръгне нещо от агента. Беше малко вероятно, но си струваше да опита. И най-малката троха информация би свършила работа. Смит Лъдуиг можеше да сътвори чудеса с една троха.
Човекът от ФБР – как му беше името? – се настани в едно от сепаретата и Мейси отиде да вземе поръчката му. Не беше трудно да се чуе Мейси – бумтящият й глас достигаше всяко ъгълче на ресторанта, но за да чува тихите реплики на агента, трябваше да се напряга.
– Специалитетът днес е кълцан шницел – избоботи Мейси.
– Разбира се – отвърна агентът от ФБР. – Кълцан шницел.
– Аха. Шницел и бял сос, картофено пюре с чесън, домашно приготвено, а не от кутия, и зелен боб за гарнитура. Зеленият боб съдържа желязо, а както ви гледам, определено се нуждаете от желязо.
Лъдуиг трябваше да сдържи усмивката си. Мейси вече бе подхванала горкия непознат. Ако не наддадеше с пет килограма, докато си тръгне, това нямаше да се дължи на липса от сплашване от нейна страна.
– Виждам, че имате и свинско с боб – каза мъжът. – Боб с какъв точно вид шушулки използвате?
– Шушулки ли? В нашето свинско с боб няма никакви шушулки. Само свежи продукти. Започвам с най-добрия червен боб, хвърлям му малко по-тлъсто свинско, меласа, подправки, варя го цяла нощ на най-бавен огън. Бобчетата направо се топят в устата. Едно от най-популярните ни ястия. Значи – свинско с боб, така ли?
Започваше да става интересно. Лъдуиг се завъртя още малко, за да вижда по-добре случващото се.
– По-тлъсто свинско, Боже мой, да, колко хубаво… – повтори разсеяно агентът. – А пърженото пиле?
– Два пъти оваляно в специалната царевична галета на Мейси, изпържено до златисто, задушено с бял сос. Върви отлично с нашите специални пържени сладки картофи.
Мъжът вдигна глава от менюто, погледна жената и отново изражението му бе странно безизразно. После заговори:
– Сигурно по тези краища имате достъп до висококачествено ангъско говеждо.
– Разбира се. Мога да ви приготвя стек по десет различни начина – пържен, пържен с пиле, на скара, печен, в гърне. С пържени картофки „Велвета“ и зелена кралска салата. По-суров, среден или добре препечен. Кажете ми как да го приготвя и ако не мога да го направя, значи такъв стек не съществува.
– Дали ще ви се намери парче от филето? – попита той. Мъжът имаше копринен, почти сладък глас, забеляза Лъдуиг, и най-малкото половината ресторант го слушаше внимателно.
– Има си хас – топ филе, нюйоркско, вие само го кажете, ние го имаме.
Последва дълга пауза.
– Вие казахте, че сте готова да приготвите стек по всякакъв начин?
– Точно така. Ние се грижим за клиентите си. – Мейси хвърли един поглед на Смит Лъдуиг. Той бързо й се усмихна. – Нали, Смити?
– Точно така – отвърна той. – Шницелът е божествен.
– Тогава се залавяй за работа и го изяж!
Лъдуиг кимна все още ухилен.
Мейси се обърна отново към човека на ФБР.
– Кажете ми как го обичате и аз с удоволствие ще го направя.
– Питам се дали бихте били така любезна да ми донесете едно добро парче от филето, около шест унции, да го огледам.
На Мейси не й мигна окото от това искане. Щом човекът искаше да види стека, преди да му сготви, той щеше да го види, преди да му го сготви. Лъдуиг я видя как отиде в кухнята и как се завърна с едно хубаво парче филе. Лъдуиг знаеше, че най-доброто тя щеше да запази за Тад Франклин, който й бе слабостта.
Тя наклони чинията под носа на агента.
– Ето. И мога да ви уверя, че никъде няма да намерите равно на него оттук до Денвър.
Мъжът огледа стека, след това взе ножа и вилицата си и отряза тлъстинката от едната му страна. После й върна чинията.
– Ще ви бъда много благодарен, ако го смелите с месомелачка среден размер.
Лъдуиг затаи дъх. Да смелиш филе миньон в месомелачка? Как ли щеше да реагира сега Мейси? Той буквално не дишаше.
Мейси се бе вторачила в агента от ФБР. В ресторанта цареше пълна тишина.
– И как ще искате да бъде приготвен вашият… ъ-ъ-ъ… хамбургер?
– Суров.
– Искате да кажете силно недопечен?
– Имам предвид суров, ако обичате. Моля донесете ми го с едно сурово яйце с черупката, както и ситно нарязан чесън и магданоз.
– Със сусамено или с обикновено хлебче?
– Без хлебче, благодаря.
Мейси кимна, обърна се и само след един поглед през рамо отнесе чинията в кухнята. Лъдуиг я изгледа, изчака малко и тогава направи своя ход. Пое дълбоко дъх, взе си кафето и прекоси ресторанта, за да се изправи пред агента. Мъжът вдигна глава и фиксира продължително Лъдуиг с хладните си и изключително светли очи.
Лъдуиг протегна ръка.
– Смит Лъдуиг. Редактор на „Край каунти куриър“.
– Господин Лъдуиг – разтърси протегнатата ръка мъжът. – Казвам се Пендъргаст. Моля седнете. Бяхте на пресконференцията тази сутрин. Трябва да кажа, че зададохте няколко много смислени въпроса.
Лъдуиг се изчерви от неочакваната похвала и отпусна скърцащите си и не особено млади кокали на отсрещната пейка.
Мейси се появи на летящата врата на кухнята. В едната си ръка носеше чиния с току-що смляното филе, а в другата – чиния с останалите съставки и яйце в чашка. Постави двете чинии пред Пендъргаст.
– Нещо друго? – попита тя. Изглеждаше поразена – и кой не би бил, помисли си Лъдуиг, ако го накарат да смели такова хубаво парче от филето в месомелачка?
– Това е всичко, благодаря ви много.
– Целта ни е да удовлетворяваме клиентите.
Мейси се опита да се усмихне, но Лъдуиг видя, че бе напълно сразена. Това бе нещо, напълно чуждо на натрупания й опит.
Лъдуиг – и целият ресторант – наблюдаваха как Пендъргаст поръси със ситно нарязания чесън суровото месо, добави сол и черен пипер, счупи отгоре му яйцето и внимателно смеси съставките. След това оформи с вилицата си една приятна могилка, поръси я с магданоз и се облегна да се наслади на работата си.
Лъдуиг изведнъж се сети:
– Стек тартар? – попита и кимна към чинията.
– Да, точно така.
– Гледах по Фуд нетуърк някой да го приготвя. И как е?
Пендъргаст деликатно поднесе вилицата към устатата си и задъвка с притворени очи.
– Единственото, което му липсва, е „Леовил Поафере“, реколта 97-а.
– Но трябваше наистина да пробвате шницела – продължи Лъдуиг, снишавайки глас. – Мейси си има и силни, и слаби страни, но шницелът е от силните. Дяволски добър е всъщност.
– Ще го имам предвид.
– Откъде сте, господин Пендъргаст? Не мога да определя по акцента.
– От Ню Орлийнс.
– Какво съвпадение! Веднъж бях там за Марди Грас 66
Празник, равнозначен на нашите „Заговезни“. Б.пр.
[Закрыть].
– Блазе ви. Аз самият никога не съм присъствал на него.
Лъдуиг замълча със замръзнала усмивка на лице, питаше се как да подкара разговора към по-уместна тема. Около тях шумът на разговорите отново достигна обичайното си ниво.
– Това убийство наистина ни разтърси – рече той, като сниши още тона си. – Никога в сънливия малък Медисин Крийк не е случвало нещо подобно.
– Случаят наистина има атипични аспекти.
Изглежда Пендъргаст не кълвеше. Лъдуиг опразни чашата си с кафе и я вдигна над главата си.
– Мейси! Още едно!
Мейси дойде с каничката и с още една чаша.
– Трябва да се научиш на някои маниери, Смит Лъдуиг – рече тя, допълни чашата му и наля и на Пендъргаст. – Човек не бива да крещи така и на майка си.
Лъдуиг се ухили.
– Мейси ме учи на добри маниери от двайсет години насам.
– Но това е загубена кауза – каза Мейси, докато се извръщаше да си върви.
Подходът с безсмислените приказки се провали. Лъдуиг реши да опита направо. Извади от джоба си журналистическия бележник и го постави на масата.
– Имате ли време за няколко въпроса?
Пендъргаст го погледна е пълна вилица сурово месо, на половината път към устата му.
– Шериф Хейзън би предпочел да не говоря с пресата.
Лъдуиг още намали тона си.
– Но аз се нуждаяот нещо за утрешния брой. Хората са възбудени. Изплашени са. Имат правото да знаят. Моля ви.
Спря се, изненадал дори себе си с дълбокото чувство, което вложи в репликите си. Погледът му срещна този на Пендъргаст и това трая сякаш няколко минути. Най-сетне Пендъргаст остави вилицата и заговори по-тихо дори от самия Лъдуиг.
