Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 30 страниц)
Шестдесет и трета глава
На следващия възел от разклоняващи се тунели Хейзън изчака да го застигнат щатските рейнджъри и Ларсен. Минаха пет минути, десет и затрудненото му дишане се върна към нормалното. Както изглежда, или не бяха последвали гласа му, или бяха завили погрешно някъде по пътя.
Хейзън изруга и се изплю. Раскович го нямаше, хукнал бе като заек. И макар Хейзън да го последва почти веднага, не успя да го намери. Онзи така драсна, че навярно вече бе изминал половината разстояние до КЩУ.
По дяволите!Ако не можеше да се съедини с Ларсен и рейнджърите, щеше да се наложи сам да търси Лефти и кучетата. А това означаваше да се върне като за начало във варовиковата гора.
Но като погледна назад – откъдето бе дошъл, той не бе съвсем сигурен от кой от разклоняващите се тунели бе дошъл. Помисли си, че беше десният. Но не бе сигурен.
Преглътна, прокашля се.
– Лефти?
Тишина.
– Ларсен?
Направи с длани фуния натам, откъдето бе дошъл и изрева:
– Ей! Има ли някой? Ако ме чувате, обадете се!
Тишина.
– Има ли някой там? Отговорете!
Въпреки студения въздух и влагата, Хейзън усети топли тръпки по гърба си. Погледна натам, откъдето бе дошъл; после се обърна напред. Очилата за нощно виждане придаваха на всичко блед червеникав, нереален оттенък, все едно се намираше на Марс. Провери колана си и установи онова, от което се боеше – по време на преследването бе изгубил фенерчето си.
Цялата операция се бе провалила. Бяха се разделили. Изгубиха Раскович, местонахождението на Ларсен бе неизвестно, положението на Лефти и на кучетата – несигурно. Най-малкото Макфелти знаеше, че са тук. Ако бе мъртъв или ранен… Хейзън реши, че има достатъчно работа, за да се занимава с най-различни хипотези.
Най-важното бе да събере отново всички заедно, да чуе донесенията им, да направи рекапитулация.
Мамка му, не можеше да си спомни от коя точно дупка бе излязъл…
Огледа пода на пещерата за отпечатъци от стъпки или други следи, но всеки от тунелите изглеждаше добре „обходен“. И това само по себе си изглеждаше много странно.
Превъртя назад лентата на случилото се, опита се да си спомни някакви отличителни знаци. Напразно. Беше се съсредоточил само върху бягащия Раскович. И все пак, в крайна сметка му се струваше, че най-вероятно бе да бе излязъл от прохода вдясно.
Повървя в него около петнайсетина метра. Тук бяха пръснати парчета от строшени сталактити, които стърчаха като зъби. Не си ги спомняше. Нима бе бягал толкова бързо, че да не ги забележи?
Кучи син!
Продължи по-нататък, ала нищо не му се виждаше познато. Изруга, върна се в пещерата с колоните и пое по един от другите тунели. Вървеше бавно, стараеше се да запомня обстановката, но усети как сърцето му леко ускори ход. Нищо познато. Капещите скали, перестите кристали, групите лъскави купчинки – всичко изглеждаше непознато.
И тогава чу шум. Някой пред него си тананикаше.
– Ей! – той хукна в тръс, зави зад един ъгъл, спря пред разклонение в прохода.
Тананикането бе спряло.
Хейзън се завъртя наместо и извика:
– Ларсен? Коул?
Отново – нито звук.
– Отговорете ми, дявол да го вземе!
Ослуша се. Нима не го чуваха? Той бе чул шума – кристален като камбана; а защо те не можеха да го чуят?
Чу се ново тананикане – високо и далеч, идваше от левия тунел.
– Ларсен?
Хейзън свали пушката от рамо и тръгна напред. Звукът стана по-силен, по-висок, по-близък. Вече вървеше по-предпазливо, опитваше се да овладее сърцето си, което сякаш тупкаше прекалено силно в гърдите му.
Зърна нещо за миг с периферното си зрение, спря се и се завъртя.
– Ей!
Успя да го зърне за миг, преди то да се стрелне в мрака. Но колкото и за кратко да го бе видял, то бе достатъчно да се увери, че не бе някой от екипа му.
А съвсем сигурно не бе и Макфелти.
Шестдесет и четвърта глава
Честър Раскович зави зад един ъгъл и спря, гротескната гледка пред него бе приковала изцяло вниманието му. Гледаше като замаян. Пътя му препречваше груба, обрасла с косми фигура, която го гледаше с празни очи, със зяпнала, сякаш готова да хапе уста с оголени зъби.
Раскович изцвили от ужас и се дръпна назад, искаше му се да бяга, ала не можеше; очакваше нещото да скочи и да го връхлети. Беше като в кошмар: краката му бяха вкопани в земята, парализирани, неспособни да помръднат.
Пое дълбоко въздух – отново и отново, – и постепенно парализата и страхът се поуталожиха и разумът започна да се завръща. Наведе се малко напред. Не беше нищо друго, а мумифицираното тяло на индианец, седнал на пода с прибрани костеливи колене, с отворена уста, свилите се устни бяха оголили огромен ред от кафеникави зъби. Около него бе подреден полукръг от гърнета, всяко с каменен наконечник на стрела в него. Мумията бе обвита с влакнести дрипи и нещо, което сигурно някога е било бизонска кожа.
Той извърна поглед, преглътна, погледна отново, този път издиша бавно, почти нормално. Онова, пред което се бе спрял, бе индианско погребение. Виждаше останките от украсени с мъниста мокасини върху преплетените крака, до тях парфлеш и няколко разпилени пера.
– Мамка му – изруга високо Раскович, засрамен от паниката си, едва сега осъзнал какво бе сторил.
Беше се провалил. Първата му работа като истинско ченге и той я бе изгубил. И то пред очите на шериф Хейзън! Да избяга като заек. И ето го сега тук, изгубил се в пещера, убиецът е на свобода, а той няма никаква представа накъде да поеме. Усети как го облива вълната на срама и отчаянието – трябваше да си седи в КЩУ, да пази хлапаците да не се качват на водната кула и да издава глоби за неправилно паркиране.
Изведнъж, в изблик на ярост и отчаяние той се втурна напред и ритна жестоко мумията. Кракът му попадна с едно кухо „шльоп“ в главата и тя избухна в облак от кафеникав прах. Отвътре бликна поток от бели насекоми – приличаха на хлебарки албиноси – и мумията се килна на една страна. Долната й челюст се отдели и след като се преобърна няколко пъти по земята, спря сред счупените парчета на черепа. Сребриста змия, скрита под дрипите, се разви мигновено и изчезна в мрака като едва видим призрак.
– О, мамка му! – извика Раскович и отскочи назад. – Дяволда го вземе!
Беше се задъхал, чуваше потока въздух, който гъргореше в гърлото му. Нямаше представа къде се намира, колко дълго бе тичал, накъде трябва да върви.
Мисли.
Огледа се, освети с инфрачервената си лампа влажните каменни стени. Беше дотичал дотук през тесен и висок процеп с пясъчен под. Беше толкова висок, че не можеше да стигне до тавана му. Виждаше отпечатъците си върху пясъка. Ослуша се: никакви звуци, дори и на капеща вода.
Хвърли един последен поглед на вече оскверненото погребение, обърна се и пое обратно през онази цепнатина, без да откъсва поглед от земята. Сега забеляза нещо, което бе пропуснал по време на безразсъдното си бягство – почти всяка ниша и издатък от двете страни на процепа бе отрупана с кости и с други предмети: оцветени гърнета, колчани, пълни със стрели, кухи черепи, гъмжащи с пещерен живот. Това бе мавзолей, индианска катакомба.
Потрепери.
За щастие скоро остави погребенията зад гърба си. Процепът се разшири, таванът се сниши и той отново виждаше опасните на вид сталактити над главата си. Пясъчният под отстъпи мястото си на плитки тераси, облени с вода, подредени в странно струпване, досущ като оризови ниви. Но след като пясъкът свърши, свършиха и следите му.
Пред него имаше два отвора – единият висок и отчасти блокиран от паднали варовикови плочи, другият – открит. Сега накъде?
Мисли, глупако. Спомни си.
Но Раскович за нищо на света не можеше да си спомни по кой път бе дошъл.
Хрумна му да извика, но после реши да не го прави. Защо да привлича вниманието? Нещото, което кучетата бяха открили, можеше да е все още някъде наблизо и да го търси. Пещерата бе далеч по-голяма, отколкото би трябвало да бъде, но въпреки това той би могъл да намери изхода, ако не бързаше и не се паникьосаше отново. А и другите щяха да го търсят, не биваше да забравя това.
Избра по-големия отвор и се почувства окуражен от дългия тунел пред себе си. Изглеждаше му някак си познат. Сега виждаше и още нещо, неопределимо червеникаво петно в очилата за нощно виждане, върху една каменна лавица в тъмна дупка. Подредени предмети. Още едно погребение?
Приближи. Беше още един индиански череп, няколко пера, наконечници на стрели и кости. Но те бяха подредени по много необичаен начин върху каменната лавица. Беше някак обезпокоително – в музеите не бе виждал подобно нещо. А и това не бяха индиански предмети: странни малки фигурки, направени от конци и върви; строшен молив; гниеща поставка за изучаване на азбуката; счупена глава на порцеланова кукла.
Иисусе Христе, тази подредба го ужасяваше. Отстъпи назад. Товане бе странно. Някой бе взел старите кости и ги бе пренаредил заедно с другите неща. По гърба му пробягаха тръпки.
От тъмнината зад рамото му се чу изсумтяване.
Раскович не помръдна. Нямаше повече звуци: спусналата се отново тишина бе пълна. Мина минута, после – две, а Раскович си оставаше като истукан, докато несигурността и ужасът продължаваха да се усилват.
И тогава дойде моментът, когато повече не можеше да се удържи да не се обърне. Бавно – много бавно – той се завъртя, докато не видя източника на шума.
Застина, парализиран отново, дори дъхът не напускаше устните му. Тостоеше пред него – гротескно, злокобно, отвратително. Гледката бе толкова ужасна, че всяка подробност се запечата в съзнанието му. Нима това бяха ушити от човек шорти и тиранти връз тези гигантски, изкривени крака: тиранти, украсени с танцуващи кончета? Нима тази риза, която висеше на парцали върху сплъстените му гърди бе наистина щампована с комети и космически кораби? И над тях… нима това лице бе наистина, наистинатолкова…
Ужасяващата фигура пристъпи крачка напред. Раскович бе вперил поглед в нея, неспособен да помръдне. Една месеста ръка се вдигна и го цапардоса силно. Той падна на пода на пещерата, а очилата му за нощно виждане отхвърчаха.
Ударът го извади от ужасното вцепенение и той най-сетне можеше да помръдне крайниците си. Запълзя назад, ослепен, а от гърлото му се изтръгна дълъг и пронизителен звук. Чу как чудовището идва към него, издавайки всмукващи звуци. Успя да се изправи и отстъпи с няколко крачки, но при последната кракът му не намери опора. Изгуби равновесие и падна възнак, напрегна се, очаквайки да падне тежко върху твърдия каменен под на пещерата, ала нямаше нищо, съвсем нищо, освен силния порив на вятъра, докато профучаваше в тъмната бездна – надолу, надолу…
Шестдесет и пета глава
Ханк Ларсен се обърна към Коул и Браст. На червената светлина рейнджърите приличаха на очилати чудовища.
– Аз наистина не смятам, че това е посоката, в която изчезнаха.
Изречението му потъна в тишина.
– Е? – изгледа ги Ларсен.
Двамата изглеждаха почти като близнаци: здрави, жилести, късо подстригани по военному, със стиснати челюсти и със стоманеносиви очи. Или по-скоро – с очи, които някога са били стоманеносиви. Сега, дори и на бледата светлина на очилата за нощно виждане, те изглеждаха объркани и несигурни. Грешка беше, осъзна той, да излизат от голямата пещера с варовиковите колони, за да търсят Хейзън. Лаят на кучетата изведнъж бе секнал и те бяха поели по един от безбройните странични проходи – както им се стори по посока на отдалечаващи се стъпки. Ала проходът се раздвои веднъж, после втори път, преди да се превърне в кръстопът от тунели. По едно време му се стори, че Хейзън вика името му. Но после не се чуха повече никакви звуци. Щеше да бъде истинско изпитание само да намерят пътя си обратно към повърхността.
Чудеше се как изведнъж де факто се бе превърнал в лидер на този хубав малък пикник. Коул и Браст бяха от прехваления „екип за рисковани нападения“ и бяха тренирани за специални ситуации като тази. В управлението на щатската полиция разполагаха със свой физкултурен салон, фитнес зала, басейн, стрелбище, провеждаха специални тренировъчни семинари, имаха условия за излети през уикенда. Ларсен определено се надяваше, че нямаше да му се наложи да ги държи изкъсо.
– Ей, събудете се, вие, двамата. Чухте ли ме? Казах, че не смятам, че са тръгнали по този път.
– Не знам – отвърна Браст. – На мен ми се струва, че е този.
– Струва ти се – повтори саркастично Ларсен. – Ами на теб, Коул?
Коул само поклати глава.
– Добре, това решава нещата. Обръщаме се и се махаме от тук.
– Ами Хейзън? – попита Коул. – Уийкс?
– Шериф Хейзън и полицай Уийкс са обучени служители, които могат да се погрижат за себе си.
Двамата рейнджъри само го погледнаха.
– Имаме ли съгласие по този въпрос? – попита Ларсен с повишен тон. Проклети идиоти.
– Аз съм с теб – рече Браст с очевидно облекчение.
– Коул?
– Не ми харесва да изоставяме хора тук, долу – рече Коул.
Истински герой,помисли си Ларсен.
– Сержант Коул, безсмислено е да се мотаем повече тук. Ще се върнем за подкрепления. Те могат да се намират Бог знае къде в този лабиринт. Няма да се учудя, ако вече са на път да излязат.
Коул облиза устни и рече:
– Добре.
– Тогава да вървим.
Обикаляха в кръг по пътя си обратно към варовиковата гора в продължение на пет минути и стигнаха до непознато на вид кръстовище, когато Ларсен пръв чу шума. И другите трябва да го бяха чули, защото се обърнаха едновременно с него. Беше тих, но не можеше да се сбърка – шум от тичащи крака, които приближаваха с висока скорост. Но не бяха и човешки: ритъмът на тежките стъпки бе прекалено бърз.
Беше нещо едро.
– Оръжията! – извика Ларсен, приклекна на едно коляно и опря пушката си о рамото си. Прицели се в пресичащия тунел.
Шумът от тичането приближи, придружено от подрънкване на метал. И едно голямо червеникаво петно се появи от мрака. Каквото и да бе, беше голямо.
– Готови?
Нещото се носеше към тях с ужасяваща скорост. Прекоси плитка локва и вдигна подире си завеса от пръски.
– Почакайте! – рече изведнъж Ларсен. – Не стреляйте!
Беше едно от кучетата.
Животното препускаше към тях, очевидно, без да усеща присъствието им, широко отворените му обезумели очи гледаха право напред. Единственият звук, който издаваше, бе топуркането на огромните му лапи върху камъка. Когато профуча край тях, Ларсен забеляза, че животното бе потънало в кръв и че едно от ушите му бе откъснато, както и част от долната челюст. Големите черни устни и езикът му се люлееха свободно и от тях капеха пяна и кръв.
В следващата секунда то изчезна и шумът от стъпките му затихна. Възцари се отново тишина. Всичко стана толкова бързо, че Ларсен едва не си помисли, че бе сънувал.
– Какво беше това, мамка му? – прошепна Браст. – Видяхте ли…?
Ларсен преглътна, но устата му бе пресъхнала. Толкова бе пресъхнала, сякаш бе пълна с талаш.
– Сигурно се е подхлъзнало и е паднало.
– Глупости – рече Коул с неочаквано силен за тясното пространство глас. – Не може да изгуби половината си челюст при падане. Някой е нападнал кучето.
– Или нещо – промърмори Браст.
– За Бога, Браст – рече Ларсен, – стегни се. Покажи малко мъжество.
– Защо тичаше така? Това куче бе изплашено до смърт.
Ларсен поклати глава:
– Да се махаме оттук.
– По това спор няма.
Обърнаха се обратно, Ларсен не изпускаше из очи мокрите следи на кучето. Биха могли уверено да ги следват и това да улесни до голяма степен излизането им.
Браст наруши мълчанието:
– Чух нещо.
Спряха отново.
– Нещо изпляска в онази локва там, назад.
– Не започвай отново, Браст.
След това Ларсен също го чу: едва доловим плясък от стъпка във водата, последван от втори. Впери поглед в тъмния тунел зад тях – стените на пещерата бяха размазани в червено от очилата му. Не можа да различи нищо.
– Навярно – просто капеща вода.
Сви рамене, обърна се, за да последва кучешките следи.
Мъх!
Браст изкрещя и в същото време Ларсен бе блъснат с огромна сила изотзад и се просна на земята, а очилата му излетяха нанякъде. Браст все още крещеше, а Коул нададе неочаквано висок писък.
Ларсен бе ослепен. В отчаянието си запълзя на четири крака, опипваше земята и с огромно облекчение почувства как пръстите му напипват очилата. Нахлузи ги отново на главата си с изтръпнали дебели пръсти и се огледа.
Коул бе на земята, крещеше, стиснал ръката си. Браст бе на четири крака до стената на пещерата и търсеше опипом очилата си досущ като Ларсен преди няколко секунди, ругаеше и дишаше тежко.
– Ръката ми! – изстена Коул.
Парче кост стърчеше от ръката му под странен ъгъл, от раната бликаше гореща кръв, почти бяла в сиянието на очилата.
Ларсен отмести поглед от него и се огледа като обезумял за онова, което ги бе нападнало, с готова за стрелба пушка. Ала нямаше нищо – нищо, освен мрачното изкуствено сияние на каменните стени.
Някъде от мрака се понесе един-единствен звук – подигравателен или може би триумфален смях. Ларсен стисна по-здраво пушката си. Невъзможно бе да се каже откъде точно бе връхлетяло съществото.
Но бе сигурен в едно нещо: намираше се наблизо.
Шестдесет и шеста глава
Ефрейтор Шърт от Канзаската пътна полиция опипа пушката си и се залюля на пети. Погледна часовника си: единайсет и трийсет. Хейзън и останалите ги нямаше повече от час. Колко време им трябваше да сгащят Макфелти, да му закопчеят белезниците и да измъкнат задника му? Беше изнервящо да стои там навън без всякаква връзка. Това отчасти се дължеше на времето. Цял живот бе прекарал в Канзас, но не си спомняше буря като тази. Обикновено наистина лошото време идваше и си отиваше доста бързо. А това продължаваше с часове и, както изглежда, само се влошаваше. Невероятен вятър, проливен дъжд и светкавици, които сякаш раздираха надве небето. Преди радиовръзката да прекъсне напълно, имаше съобщения за торнадо със степен F–3 на път към Дийпър, целият ад бе връхлетял земята, магистралите бяха блокирани, FEMA 1515
Federal Emergency Management Agency (англ.) – Агенция за борба с извънредните ситуации. Б.пр.
[Закрыть]се намесваше.
И електричеството – обикновено изгасваше в един, най-много в два сектора от мрежата. А тази нощ сякаш някаква гигантска ръка дърпаше щепсела на градче подир градче. След Медисин Крийк дойде ред на Хикок, Депю, Юлисис, Джонсън сити, Лейкин и накрая – на Дийпър, след което радиото изобщо спря, тъй като ретранслаторите излязоха от строя. Шърт бе от Гардън сити и се радваше, че най-лошото се бе стоварило върху другата част на окръга. И все пак се безпокоеше за жена си и децата. Беше неуютно човек да не си е вкъщи в такава нощ.
Заслонената пропанова лампа, която бяха монтирали, хвърляше слабо сияние върху входа на пещерата. Уилямс, който седеше от другата страна, изглеждаше като зомбиран, сгърбен срещу дъжда, с големи черни кухини там, където би трябвало да бъдат очите му. Единствено то, което му придаваше донякъде човешки вид, бе огънчето на цигарата, която висеше от долната му устна.
Нова гръмотевица раздра небето почти от хоризонт до хоризонт. Отвъд пещерата тя освети за миг голямата къща на Краусови – самотна и разнебитена, потъмняла от дъжда.
Хвърли поглед на Уилямс.
– И докога ще вардим входа? Вече съм вир-вода.
Уилямс пусна цигарата, стъпка я с обувка и сви рамене.
Последва нова светкавица. Шърт погледна към тъмния изкоп, който водеше надолу към пещерата. Може би бяха сгащили натясно онзи тип и го уговаряха да излезе…
И тогава от входа на пещерата дочу тропота на тежко галопиращите стъпки, по-силен от воя на вятъра.
Пристъпи напред и вдигна пушката си.
– Чу ли? – попита остро.
От черния вход срещу тях излетя тъмно петно – огромно куче тичаше като полудяло, веригата и поводът му дрънчаха подире му и му действаха като камшик, а краката му тежко барабаняха.
– Уилямс! – изкрещя Шърт.
Животното изскочи на открито. Точно тогава блесна нова светкавица, последвана от разтърсващ земята гръм. Кучето се поколеба объркано, въртеше се и се въртеше в кръг, щракаше със зъби във въздуха, а очите му изглеждаха диви. В дрезгавината Шърт видя, че бе яркочервено, мокро и с блестяща козина.
– Добри боже – възкликна тихо той.
Кучето приклекна към светлината на фенера, все още треперещо, без да издаде звук.
– Кучи син – рече Уилямс. – Виждаш ли устата му? Сякаш е простреляно с най-едрия калибър.
Животното залитна, кръвта се стичаше под него, после се изправи, но масивните му крайници трепереха безспирно.
– Улови го – рече Шърт. – Хвани веригата му.
Уилямс се наведе и бавно хвана края на веригата. Кучето просто седеше, вече неподвижно, треперещо от божа и ужас.
– Спокойно, момче. Спокойно. Добро куче.
Уилямс бавно вдигна края на каишката, за да я завърже към единствено удобното място – стърчащ болт от пантите на вратата на пещерата. Изведнъж, усетило лекото подръпване на врата си, кучето се извъртя и с яростно ръмжене се хвърли върху Уилямс. Той падна и извика, пусна повода и в следващия миг кучето вече бе изчезнало – черен силует, препуснал в царевичака.
– Онзи кучи син ме ухапа! – извика Уилямс, който се държеше за крака.
Шърт притича и насочи фенерчето си върху падналия рейнджър. Панталонът му бе раздран и от дълбока рана в бедрото му бликаше кръв.
– Господи, Уилямс! – рече Шърт и поклати глава. – И като си помисля, че го стори само с половин челюст.
