Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 30 страниц)
Петдесет и осма глава
Хейзън вървеше след Лефти и кучетата по дървените пътечки на Пещерите Краус. За разлика от предишната двойка, тези кучета бяха силно възбудени от следата. Даже прекалено възбудени – дърпаха поводите си, стрелваха се напред, ръмжаха гърлено. Лефти едва ги овладяваше, дърпаха го насам-натам, докато той се вайкаше и се опитваше да ги уговори. Бяха големи животни, грозни като смъртта, с огромни надиплени задници и гигантски, виснали като на бикове тестиси. Преса канарио – кучета, обучени да убиват кучета. Или каквото и да било друго, което ходи на два или четири крака. Хейзън не би искал да застава срещу тях, дори с уинчестъра си, зареден с едри сачми. Забеляза, че и рейнджърите гледаха да поизостанат от тях. Ако имаше малко разум в главата си, Макфелти щеше да падне на колене и да моли за милост още в мига, в който грозните им муцуни се подадат от ъгъла.
– Щурм! Дранг! – викаше Лефти.
– Що за имена 1313
Strum und Drang – „Буря и натиск“ (нем.), литературно течение, господстващо в Германия през втората половина на XVIII век. Главни представители – Шилер, Гьоте, Хердер.
[Закрыть]са тези? – попита Хейзън.
– Нямам представа. Гледачът им ги е кръстил така.
– Е, позабави ги, Лефти. Това не ти е „500-те мили на Индианаполис“.
– Щурм! Дранг! По-полека, по-полека!
Кучетата не му обърнаха никакво внимание.
– Лефти…
– Водяги колкото мога по-бавно —отвърна Лефти с пискливия си глас. – В случай, че не си забелязал, тук си нямаме работа с чифт померански псета.
След като горното осветление на пещерите не работеше, очилата за нощно виждане осветяваха пещерата в постно червеникаво. Хейзън никога не бе ползвал очилата и не му харесваше, че свеждаха околния свят до монохроматичен и зловещ пейзаж. Беше като да гледаш стар телевизор. Дървените пътечки пред тях плуваха в червена светлина – като пътя към ада.
Минаха през „Кристалната катедрала“, „Грамадната библиотека“ и „Кристалните камбани“. Хейзън не бе влизал в пещерата, откакто ги бяха водили на екскурзия от училище, но тогава идваха всяка година и той се изненада колко много си спомняше. Екскурзоводка винаги бе Уинифред. Тогава не изглеждаше чак толкова зле. Спомняше си как приятелят му Тони правеше неприлични жестове зад гърба й, докато тя изкарваше някаква мелодия на сталактитите. Но после се превърна в смахната дъртофелница.
Стигнаха до края на туристическия маршрут и Лефти с големи усилия овладя кучетата. Хейзън също спря, като остави между себе и животните най-малко три метра разстояние. Кучетата гледаха напрегнато в мрака зад „Басейна на безкрайността“, ръмжаха, езиците им висяха като червени памперси от устите. И слюнката, която се точеше, се виждаше през очилата червена като кръв.
Хейзън изчака рейнджърите зад гърба му да се съберат, след което заговори със спокоен тон:
– Никога не съм преминавал отвъд тази точка. Оттук нататък – мълчание. Лефти, смяташ ли, че би могъл да накараш кучетата да я карат по-тихо?
– Не, не мога, ясно ли е? Ръмженето им е инстинктивно.
Хейзън поклати глава и даде знак на Лефти да тръгва.
Последва го с Раскович; Коул и Браст тръгнаха подир тях, а Ларсен завършваше процесията.
Прецапаха басейна, излязоха на отсрещния бряг и последваха Лефти в тунела, който се стесняваше, а после отново се разширяваше и завиваше рязко надясно. Там имаше втора желязна врата.
Беше открехната, а железният катинар лежеше наблизо на земята.
Хейзън вдигна палец към останалите и даде знак на Лефти да продължи.
Кучетата вече ръмжаха по-силно – дълбоки, гърлени звуци, от които косъмчетата и на врата на Хейзън настръхваха. Нямаше да могат да изненадат Макфелти, но може би това не бе чак толкова лошо. Ръмженето бе достатъчно да накара дори Рамбо да хвърли оръжията си.
След вратата тунелът се разширяваше в пещера. Кучетата душеха възбудени и теглеха Лефти напред. Хейзън даде знак на групата зад него да изчака. След това той и Раскович се пръснаха наляво и надясно с готови за стрелба пушки и огледаха помещението в инфрачервена светлина.
Бинго: гнездото на контрабандистите на алкохол. Стара маса, угарки от свещи, очукани фенери, счупени чинии и бутилки. В далечния край казанът още се издигаше в червеникавата мъгла – достатъчно голям, за да се свари в него и кон. Толкова голям, че навярно е бил внесен на части и заварен наместо – нищо чудно, че в последствие не е бил изкаран.
След като Хейзън се увери, че помещението е празно, махна с ръка и на останалите да дойдат, след което приближи казана. Във въздуха още се усещаше слаб мирис на дим, смесен с друга, по-неприятна миризма. Той се наведе над казана и погледна вътре. На дъното му имаше нещо – малко и с неясни заради очилата очертания.
Беше човешко ухо.
Обърна се, изпитваше тръпка на удовлетворение, примесено с отвращение.
– Никой да не пипа нищо.
Хейзън продължи да изследва пещерата. В един миг си помисли, че това бе краят на пещерите, които бяха празни, и Макфелти вече е избягал. Но после видя ниската арка в странична стена, едва забележимо сиво петно в по-плътния мрак.
– Изглежда има друго помещение натам – посочи той. – Да вървим. Лефти, води кучетата.
Минаха през ниската арка към следващата пещера. Очевидно някога е била боклукчийската яма на контрабандистите. Още бе пълна с разлагаща се смет, строшени бутилки, парчета хартия, празни консервни кутии и всякакви други боклуци, сметени към едната стена. Той спря. Помещението бе хладно и в още по-хладните ниши забеляза по-скорошни хранителни припаси. Своего рода килер. Насочи светлината, за да разкрие чувалчета със захар, овесени ядки, боб, торби с картофен чипс и други снаксове, самуни хляб, пакети с говеждо, буркани с масло. Имаше и сноп свещи, големи кутии кибрит, строшен фенер. В дъното купчина изхвърлени торби, опаковки, консервни кутии и угарки от свещи показваха, че Макфелти бе прекарал тук учудващо дълго време.
Като продължи да оглежда през очилата, Хейзън забеляза, че проходът продължаваше и водеше към нова пещера. Макфелти, ако изобщо бе тук, сигурно бе чул приближаването им и трябваше да е там, може би с готово за стрелба оръжие, за да ги изненада.
Сложи ръка върху лявото рамо на Лефти и заговори на ухото му:
– Пусни кучетата да проверят следващото помещение. Могат ли да го направят?
– Разбира се.
Шериф Хейзън разположи хората си около отвора на прохода, готови да заловят всеки, който излезе. След това кимна на Лефти.
Лефти разкопча карабинерите от каишките им и отстъпи назад.
– Щурм, Дранг. Претърсете.
Животните полетяха мигновено и изчезнаха в мрака. Хейзън приклекна до входа с готова за стрелба пушка. Чуваше кучетата в съседното помещение – ръмжаха, душеха, облизваха мокрите си муцуни. Минаха няколко секунди. Звуците ставаха все по-слаби.
– Извикай ги да се върнат – нареди Хейзън.
Лефти подсвирна тихо.
– Щурм, Дранг. Върни се.
Още душене и ръмжене.
– Щурм! Дранг! Върни се!
Кучетата се върнаха неохотно. През очилата изглеждаха като кучетата от ада.
Хейзън вече бе убеден, че Макфелти бе избягал. И въпреки всичко, не бяха на пълна загуба; даже обратното. Намериха сума физически улики, за да докажат, че е бил в пещерата и да го свържат с престъпленията: пръстови отпечатъци, ДНК. Несъмнено и ухото на. Стот бе страхотна находка, само заради него си струваше да слязат тук. С тези доказателства срещу Макфелти щеше да бъде адски лесно да обвини онзи тип и да „закове“ Лавъндър.
Хейзън се изправи.
– Добре, хайде де видим какво има там.
Влязоха в третата пещера. Беше по-малка от останалите. Хейзън спря изненадан. Изглежда бе използвана за жилищно помещение, но докато оглеждаше, Хейзън се чудеше що за човек би могъл да живее там. До стената имаше легло, ръждясало и потрошено, с изтърбушен дюшек, ала то бе съвсем малко – детско легло. Над леглото бе окачена пречупена рисунка на ябълково дърво и друга – на клоун. В един ъгъл имаше няколко счупени дървени играчки, изгнили и покрити с плесен. Имаше дървена ракла, някога боядисана в яркочервено, килната настрани с извадени чекмеджета. В тях се виждаха изгнили дрехи. А в далечния си край пещерата се свиваше до тесен процеп.
Господи, какво място.Хейзън бръкна в джоба си за един кемъл.
– Както изглежда, нашата птичка е отлетяла. Навярно сме го изпуснали за малко.
– Какво е това? – попита Раскович, осветявайки пещерата.
Хейзън запали цигарата си и мушна кибритената клечка в джоба си.
– Бих казал, че е останало така от контрабандистките времена.
Последва дълго мълчание. Всички се бяха сбрали на едно място и изглеждаха разочаровани.
Хейзън пое дима с пълни гърди и издиша.
– Там, в казана, е ухото на Стот – обяви тихо той. – Доказателство, че това е била базата му за опериране. Това е голям пробив в разследването.
Всички закимаха. Чуха се няколко възбудени забележки.
Кучетата заръмжаха.
– Ще докараме утре екипа за претърсване на местопрестъплението. Мисля, че нашата работа за тази вечер приключи. – Хейзън дръпна още веднъж от цигарата си, изтръска огънчето с пепелта и прибра фаса в джоба си. – Да си вървим у дома.
Като се обърна, забеляза, че Лефти се опитва да издърпа кучетата от процепа в далечната стена. Те обаче не искаха и да чуят – дърпаха се към отвора и ръмжаха гневно и гърлено.
– Какво им става?
Лефти отново ги дръпна рязко.
– Щурм! Дранг! Седни!
– Дай им да проверят, за Бога – рече Хейзън.
Лефти ги отведе до дупката. Кучетата излаяха и се скупчиха около отвора, повлекли подире си протестиращия Лефти. И в следващия миг вече ги нямаше.
Хейзън приближи и надникна през дупката. Видя, че тунелът прави завой на деветдесет градуса и се спуска стръмно надолу около метър към задънена „улица“.
Ала не, той продължаваше! Би трябвало.Чу странно изкривеният глас на Лефти да отеква някъде от невидимата тъма – викаше безполезно на кучетата си да спрат.
– Надушили са следа – рече Хейзън през рамо. – И както изглежда – гореща следа!
Петдесет и девета глава
Кори лежеше неподвижна с ръце зад гърба си. Той се бе засмял, когато тя изпищя – ужасен, писклив смях, който бе прозвучал като писукането на морско свинче. И сега правеше нещо с трупа на Тад. Тя бе извърнала глава и стискаше клепачи. Чу се шум от раздиращ се плат, след това… след това сякаш разкъсваха плът. Стисна още по-силно очи и се опита вътрешно да блокира звука. Тойбе само на метър от нея, тананикаше си и напевно си говореше нещо, докато работеше. Всеки път, когато направеше някакво движение, към нея се понасяше ужасна воня на плесен, на гнилоч, на още по-ужасни неща.
Ужасът, пълната нереалност на случващото се бе толкова потискаща, че тя усети как рухва.
Кори, дръж се, просто се дръж.
Но не можеше да се държи. Не и повече. Инстинктът за самосъхранение, който й бе подсказал да освободи ръцете си, се бе изпарил с повторното появяване на онова нещо,което влачеше мъртвия Тад Франклин.
Съзнанието й започна да витае, странно вцепенено. В него се появяваха фрагменти от спомени: как играе бейзбол с баща си като малка; как майка й с ролки на косата говори по телефона и се смее; кой знае как неволно в паметта й изникна едно дебело хлапе, което се държеше добре с нея в трети клас.
Щеше да умре, а животът й изглеждаше толкова празен. Пустош, която се простираше в миналото дотам, докъдето можеше да си спомни.
Ръцете й бяха развързани, но какво значение имаше това сега? Дори да се изплъзнеше, къде щеше да отиде? Как би могла да намери изхода от пещерата? От устните й се изплъзна ридание, но онова ужасно нещо пак не й обърна внимание. Беше застанало гърбом. Слава Богу, слава Богу.
Отвори едното си око и погледна към фенера. Беше го поставил на една издатина в скалата, където светлината му бе почти заслонена. Старинните метални вратички бяха затворени и изпускаха само едва доловими снопчета светлина. Изглежда той не обичаше светлината. Господи, беше толкова бял, брашнено бял, та чак сивееше. И това лице, изражението на това лице, малката брадичка на кичури…
Заля я вълна на ужас и обърка мислите й. Той бе истинско чудовище. Ако не се измъкнеше, онова, което се бе случило на Тад, щеше да сполети и нея.
Усети как дишането й се учестява, след като отново изпита необходимостта да действа. Ръцете й бяха вече свободни. Тук имаше фенер; разполагаше със светлина. А в далечния край на малката пещера виждаше добре утъпкана пътека, водеща в мрака. Може би тя просто водеше извън пещерата.
Нов спомен я връхлетя с почти пронизителна яснота. Беше на затревеното игрище за софтбол зад парка за каравани, учеше се да кара двуколесен велосипед, който баща й току-що й бе купил за седмия й рожден ден. Непрекъснато залиташе и падаше в меката трева. Спомни си как баща й избърса сълзите на отчаяние, как я уговаряше с успокоителен тон, който никога нямаше да стане гневен или яден: не се отказвай, Кор. Не се отказвай. Опитай отново.
Добре,рече тя на мрака. Няма да се отказвам.
Сантиметър по сантиметър започна да премества тялото си, търсеше острия скалист ръб, като внимаваше ръцете й да бъдат зад гърба. Намери го, вдигна свързаните си глезени и започна бавно да ги търка о ръба, стараеше се да бъде безшумна, да не привлича вниманието. Но той бе толкова погълнат от работата си, че не забелязваше какво прави тя. Гледаше гърба му с присвитите си очи, докато протъркваше охлабилото се въже с острия ръб на калцита. Той временно бе изоставил трупа на Тад и сега се бе навел над три малки чувалчета от зебло и ги пълнеше с… Тя се извърна, реши, че по-скоро не би искала да узнае.
Търкаше и търкаше, докато накрая усети, че въжето поддава. Извъртя се насам-натам, за да го разхлаби още. Единият й крак се изплъзна от него, после и другият.
Остана да лежи по гръб, за да размисли. Беше се освободила. А по-нататък?
Грабва фенера и хуква с все сили. Ще следва пътеката. Тя трябваше да води нанякъде.
Да, грабва фенера и хуква с все сили. Той ще я преследва, разбира се, но тя бе бърза, бе на второ място в спринта сред момичетата от класа си. Може би щеше да го надбяга.
Лежеше и дишаше дълбоко, а сърцето й тупкаше бързо от страха за предстоящото. Сега, след като бе на път да предприеме действия, тя започна да измисля десетки причини защо би било по-лесно просто да си лежи тихичко. Той имаше нещо, с което да се занимава. Може би просто ще я забрави и…
Не.Трябваше да се измъкне по един или друг начин.
Огледа се още веднъж, ориентира се. Пое дълбоко дъх, издиша, пак вдиша и задържа дъха си.
След това преброи до три, скочи, грабна фенера и хукна. Зад гърба й се понесе нисък, нечленоразделен вик.
Хлъзна се по мокрия камък, едва не падна; намери отново опора и затича право към вертикалния процеп в черния търбух в далечния край на пещерата. Дупката водеше към дълъг процеп, който се превръщаше в странна галерия от тънки, капещи израстъци и зловещи на вид варовикови образувания. По-нататък имаше плитко басейнче, над което покривът се спускаше стръмно; тя прецапа водата, пропълзя през тясното място, вдигнала високо фенера. Озова се в по-голяма пещера, изпълнена от пода до тавана с гъсто разположени сталагмити, много, от които – свързани с висящите отгоре сталактити, за да формират странни жълти и бели колони.
Дали я следваше? Дали не бе на крачка, готов да я сграбчи отново…?
Тя подскачаше между светлите, лъскави колони, задъхана от ужаса и усилията си, а светлинката се отразяваше от големите скални дънери. Фенерът се удари в един от тях и светлината потрепери. Кори бе обзета от нов страх – ако светлината угаснеше, всичко щеше да свърши.
Намали темпото, забави.
Изпълзя около една колона, блъсна се в рухнал от тавана блок калцит и лошо ожули едното си коляно. Спря за миг да се огледа и да си поеме дъх. Беше стигнала до далечния край на пещерата. Тук посипана с камъни пътека водеше нагоре. Погледна назад, после напред и забеляза груби знаци, изсечени в стените сякаш с каменно острие: странни концентрични кръгове, фигурки като пръчици, неистово очертани грамадни облаци. Но сега не бе време за разглеждане на забележителностите и тя се закатери по склона, подхлъзваше се и падаше, когато нестабилните камъни поддаваха. Наранените й китки закървиха отново. Пътеката ставаше по-стръмна и когато вдигна фенера над главата си тя забеляза един скален праг, който изглежда бе горният й край. Улови се за него със свободната си ръка и се надигна.
Пред нея се разкри лъскав варовиков тунел – син, като че направен от лед, от чийто таван се спускаха перести кристали. Продължи да тича.
Тунелът бе съвсем равен и се виеше леко напред-назад. По средата му течеше тънко поточе вода. И тук сините стени бяха изписани със странни, груби, непознати образи. Кори се втурна напред, нозете й зашляпаха във водата и шумът от стъпките й странно отекваше в дългия тунел. Не се чуваха обаче ответни стъпки.
Не можеше да повярва, но бе избягала. Беше го надбягала!
Продължи да върви колкото смееше по-бързо. Навлезе в голяма пещера, чийто под бе покрит с килим от натрошени сталактити. Запълзя по тази циклопска зидария, следвайки, където бе възможно следите от пътеката. И ето, тя продължаваше почти отвесно в дъното на пещерата.
Захапа дръжката на фенера и започна да се изкачва. Опорите за ръцете и краката й бяха хлъзгави и заоблени. Но страхът я тласкаше напред, помагаше й да забрави за болката в китките и глезените си. Колкото по-нататък отидеше, толкова повече щеше да се отдалечи от него. А и пътеката трябваше да води нанякъде, рано или късно би трябвало да намери изход. Най-сетне с въздишка на облекчение стигна догоре, издигна се и…
Той беше там. Чакаше я. Чудовищното му тяло, покрито с петна от кръв и чужда плът, кошмарното, невъзможно лице, застинало в крива усмивка.
Тя изпищя и бледните му черти се изкривиха. Последва висок и писклив смях. Смехът на детинско доволство.
Кори се опита да се промуши покрай него, но голямата ръка я обгърна и я прикова към земята. Падна зашеметена възнак. Смехът му отекваше истерично. Фенерът се търколи по пода, свещта се топеше. Той стоеше над нея, пляскаше с ръце и се смееше, с изкривено от веселие лице.
– Разкарай се от мен! – изпищя тя и зарита с крака, за да се отдръпне.
Той протегна ръце, улови я за раменете и я изправи рязко на крака. Дъхът излиташе от гадната му уста като от отдушник на кланица. Кори изпищя и той отново се изкикоти. Тя се загърчи в опит да се освободи от хватката му, ала той ядържеше с железните си ръце, смееше се, стискаше.
– Не ме наранявай! – извика тя. – Боли ме!
– Х-у-у-у! – рече той и ведно със странния му висок глас от устата излетяха зловонни слюнки. Изведнъж я пусна, изтича настрани и изчезна.
Тя се опита да стане, взе фенера и се огледа обезумяла. Бе обградена от сталактитова гора. Къде бе той? Защо бе избягал? Тя пое по пътеката – и изведнъж той изскочи със силен вик иззад сталагмит и я връхлетя, събори я и смехът му отново изпълни пещерата. След което изчезна отново.
Кори се изправи на колене, силно задъхана, чувстваше се оглупяла от ужас и от неразбиране. Изчака главата й да се проясни от болката. Беше тихо и тъмно. Светлината бе изгаснала.
– Хей-й-й-й! – долетя гласът от тъмнината, ведно с шума от пляскащи ръце.
Тя приклекна в мрака, свита, отчаяна, бояща се да помръдне. Драскане, лумването на кибритена клечка и фенерът бе запален отново. И ето го чудовището – надвесено над нея, гледаше я похотливо, лигите течаха от отворената уста, разкриваща остатъци от развалени зъби. Фенерът хвърляше мъждива светлина. Той изкряка и се скри зад една колона.
И едва сега Кори разбра. Той играеше на криеница!
Тя преглътна, разтреперана, опита се да намери гласа си.
– Искаш да играеш с мен, така ли?
Той спря, след това изпиука подобие на смях. Проскубаната му брада се поклащаше, дебелите му устни бяха влажни и червени, а петсантиметровите нокти проблясваха, докато свиваше и разпускаше юмруци.
– Играй! – извика той и тръгна към нея.
– Не! – изпищя тя. – Почакай! Не така…!
– Играй! – изрева той, разлетяха се слюнки и той вдигна масивната си ръка. – Играй!
Кори се сви в очакване на неизбежното.
И точно тогава нещото изведнъж изви глава. Гротескните му очи се завъртяха влажни в орбитите си, дългите кестеняви ресници замигаха. Ръката му увисна във въздуха, докато гледаше в мрака.
Изглежда се ослушваше.
След това я вдигна, метна я на рамо и отново пое със страховита скорост. Кори имаше съвсем смътна представа от сложната поредица от галерии и помещения. Затвори очи.
И тогава почувства, че той спря. Отвори очи и видя малка дупка, почти като тръба в основата на варовикова стена. Плъзна се от рамото му, усети как той набутва краката й в дупката.
– Моля те, недей…!
Тя се опита да се улови за стените, стискаше и драскаше, ноктите й се трошаха в камъка. Той положи длани върху раменете й, блъсна я силно и тя се плъзна надолу, последния метър – в свободно падане – и тежко се приземи върху каменния под.
Седна замаяна и изподраскана. Той се наведе отгоре с фенера в ръка и в един миг тя успя да зърне гладките като стъкло стени на шахтата, която я заобикаляше.
– Х-у-у-у! – извика той и гротескно нацупи устни.
След това изчезна с фенера и Кори остана на дъното на шахтата в пълна тъмнина, сама във влажната, студена тишина на пещерата.
