Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 30 страниц)
Петдесет и четвърта глава
Хейзън стоеше пред скупчилите се полицаи. Онова, което трябваше да им каже, нямаше да отнеме много време: бяха силен екип и имаха добър план. А Макфелти нямаше никакви шансове.
Съществуваше обаче един проблем. Тад още не се бе върнал от кланицата, а радиовръзките бяха прекъснати. Хейзън би предпочел да му възложи офиса, преди да тръгне, ала не можеше повече да чака. Медисин Крийк бе добре подготвен, правилно залегнал: Тад определено се бе погрижил вече за това. Часът беше вече десет без десет. Не искаше Макфелти да се измъкне под прикритието на бурята. Трябваше да вървят. Тад знаеше какво да прави.
– Къде са кучетата? – попита.
Отговори Ханк Ларсен:
– Ще ги докарат направо при дома на Краус. Ще ни чакат там.
– Надявам се този път да са ни пратили наистина добри кучета. Поиска ли от онази специална порода, която обучават в Додж, онези испански кучета, как се казваха?
– Преса канариос – отвърна Ларсен. – Да, направих го. Казаха, че обучението им още не било приключило, но аз настоях.
– Добре. Писна ми да си играем с домашни палета. Кой е водачът им?
– Същият като последния път. Лефти Уийкс. Той е най-добрият водач.
Хейзън се намръщи, извади цигара, запали я.
След това изгледа групата.
– Всички знаете правилата, затова ще бъда кратък. Кучетата влизат първи, след това водачът – Лефти, – след това аз и Раскович – той посочи с цигарата си към шефа по сигурността на КЩУ.
Раскович кимна, стисна челюсти, осъзнал сериозността на положението.
– Раскович, знаеш ли да си служиш с 12-калиброва пушка?
– Да, сър.
– Тогава ще ти зачисля една. Зад нас, като подкрепящ екип ще са Коул, Браст и шериф Ларсен. – Той кимна към двама щатски рейнджъри в пълно бойно снаряжение и с облекла на командоси – черни панталони над високи специални обувки, черни противокуршумни жилетки. Никакви бой скаутски шапчици – този път работата щеше да е сериозна. След това се обърна към Ларсен: – Съгласен ли си, Ханк?
Шерифът на Дийпър кимна.
Хейзън знаеше колко важно бе да играе и политическата игра, да държи Ханк в примката си, да го накара да участва в екипа. Ханк определено не се радваше на това, но нямаше какво да направи: това бе теренът на Хейзън и докато операцията не завърши и не бъдат възстановени външните комуникации, шоуто бе изцяло негово. В крайна сметка Хейзън ще направи така, че Ларсен да изглежда добре в очите на обществеността. Всички щяха да разделят лаврите – Раскович също, и нямаше да има удари под кръста, когато работата опре до съдебен процес.
– Правилата са прости. Всички сте въоръжени с пушки за борба с безредици, но не ги използвайте, освен ако животът ви не е пряко заплашен.Това ясно ли е, кристално ясно?
Всички закимаха.
– Ще заловим нашия човек жив и невредим.Ще влезем тихо и кротко, ще го обезоръжим и ще го изведем с белезници и окови, но с меки ръкавици. Той е нашият свидетел звезда. Ако се паникьоса и започне да стреля, спретеи оставете кучетата да се погрижат за него. А кучета като тези могат да понесат някой и друг куршум и пак да продължат да работят.
Мълчание, кимания.
– Ако някой си мисли да се прави на герой, забравете. Лично ще ви арестувам. Ще действаме заедно.
Хейзън изгледа свирепо всички до един. Най-много го безпокоеше Раскович, но дотук той се държеше хладнокръвно. Струваше си да рискува с него. По дяволите, той бе готов Раскович да обере цялата слава, стига опитното поле да бъде дадено на Медисин Крийк.
– Шърт и Уилямс, вие двамата ще вардите входа на пещерата. Искам да разполагате с достатъчно терен за действие, което означава да не се криете във входа, където можете да бъдете изненадани. Ако подгоним Макфелти и той се опита да избяга, трябва да сте готови да го арестувате. Райнбек, ти ще влезеш в дома на Краус, ще предявиш заповедта и ще пиеш чай с Уинифред. Бъди готов да подкрепиш Шърт и Уилямс, ако се наложи.
Лицето на Райнбек остана напълно неподвижно, само челюстта му леко потрепна.
– Знам, Райнбек, че това е трудна задача, но старата дама сигурно ще бъде разстроена. Не искаме никакви инфаркти, ясно?
Райнбек кимна.
– Помнете, че след като влезем вътре, нямаме никакви комуникации с външния свят. И ако се разделим, няма да имаме връзка и помежду си. Тъй че трябва да бъдем заедно. Разбрахте ли?
Огледа се. Бяха разбрали.
– Добре, Коул ще ни разкаже за тези очила за нощно виждане.
Коул пристъпи напред. Беше самият „Мистър полицай“ – висок, мускулест, с къса подстрижка, безизразно лице. Странно как щатските полицаи никога не надебеляваха. Може би при тях това бе правило. Носеше сив шлем с голям апарат за нощно виждане, прикрепен към него.
– В пещерата – започна той, – изобщо няма светлина. Никаква. Поради тази причина обичайните очила за нощно виждане няма да работят. Затова сме съоръжени с инфрачервена апаратура. Инфрачервената светлина действа като тази на фенерче. Ето я крушката тук, отпред на шлема. Тук е ключето. Трябва да бъде включено, досущ като на обикновено фенерче. С просто око не можете да видите светлината, но когато сложите тези очила, ще видите червеникаво осветление. Ако инфрачервената лампа изгасне, няма да виждате нищо през очилата. Разбрахте ли?
Всички закимаха.
– Целта на тези очила е да не се превръщаме в мишени с фенерчета. Той не може да ни види. Няма да включваме светлините на шлема, ще влезем безшумно и той няма да знае колко сме.
– Има ли карта на пещерата? – попита Раскович.
– Добър въпрос – отвърна Хейзън. – Не, няма. През по-голямата част от нея са прокарани дървени пътеки. Има още няколко помещения отзад – две или три най-много. В едно от тях се намира старата спиртоварна инсталация и навярно ще открием нашият човек там. Тук не става дума за Карлсбадските пещери. Просто бъдете здравомислещи, стойте близо един до друг и всичко ще бъде наред.
Шефът по сигурността кимна.
Хейзън отиде до шкафа с оръжията, извади пушка, „счупи“ я на две, зареди я, затвори я с едно движение на китката и я подаде на Раскович.
– Всички проверихте ли оръжието си?
В отговор се чу всеобщо размърдване и тихи потвърждения. Хейзън прегледа за последно колана си в обратна на часовниковата стрелка посока: допълнителни пачки, палка, белезници, спрей с черен пипер, личен пистолет. Пое дълбоко въздух и закопча противокуршумната жилетка здраво под брадата си.
В този миг светлините в офиса примигнаха, светнаха по-силно и угаснаха. Чу се хор от оплаквания и ругатни.
Хейзън погледна през прозореца. По главното шосе не се виждаха светлини, всъщност – не се виждаха никъде. Електричеството бе спряло в целия Медисин Крийк. Нищо учудващо всъщност.
– Това изобщо не променя нещата – каза той. – Да вървим.
Отвори вратата и всички излязоха в ревящата нощ.
Петдесет и пета глава
Щом навлезе в Медисин Крийк, специален агент Пендъргаст намали скоростта на големия ролс, след това извади клетъчния телефон от джоба си и се опита отново да позвъни на Кори Суонсън.
Единственият отговор бе постоянното пиукане, нямаше го вече дори предварително направеният запис. Релейните станции бяха излезли от строя.
Прибра телефона. Полицейската радиовръзка също бе прекъсната, а светлините на града – угаснали. На практика Медисин Крийк бе откъснат от външния свят.
Подкара по „Мейн стрийт“. Дърветата се огъваха като побеснели под поривите на свирепия вятър. Дъждовни завеси метяха улиците, формираха кални водовъртежи в каналите, които допреди няколко часа бяха задръстени с прах. Градът бе здраво затворен със спуснати жалузи и капаци. Единствено около шерифския офис се забелязваше някакъв живот. Пред него бяха паркирани няколко автомобила на щатската полиция, полицаи щъкаха отвън, товареха екипировка в микробус на щатската полиция и се качваха в патрулките. Изглежда започваше някаква операция – това не бе обичайният екип по време на буря.
Той продължи пътя си и зави към портите на „Уиндъм парк естейтс“. Прозорците на мобилните къщи бяха здраво подлепени, а върху много от покривите бяха поставени тежки камъни. Навсякъде бе тъмно, само от време на време в прозорците проблясваше светлинка от свещ или от фенерче. Вятърът вилнееше из неасфалтираните алеи, люлееше караваните, вдигаше камъчета от земята и ги мяташе към алуминиевите им стени. В близката градинка една детска люлка се мяташе като полудяла, задвижвана сякаш от вманиачени призраци.
Пендъргаст спря на алеята на Кори. Колата й я нямаше. Излезе от ролса, бързо притича до вратата и почука.
Никакъв отговор. Караваната бе тъмна.
Почука отново, този път – по-силно.
Вътре се чу тъп звук, видя се движението на лъч на фенерче. Един глас извика:
– Кори? Ти ли си? Загази го яко, млада госпожице.
Пендъргаст бутна вратата; тя се открехна с няколко сантиметра, но бе спряна от верига.
– Кори! – изписка гласът. Появи се лицето на жена.
– ФБР – каза Пендъргаст и показа значката си.
Жената се взря в него изпод тежките си клепачи. Наполовина изпушена цигара висеше от изпоцапаните й с руж устни. Тя мушна фенерчето в процепа и светна право в очите му.
– Търся госпожица Суонсън – рече Пендъргаст.
Съсипаното лице продължи да го гледа, докато от процепа излетя облак дим.
– Няма я – отвърна жената.
– Аз съм специален агент Пендъргаст.
– Знам кой си – рече жената. – Ти си онзи плужек от ФБР, който се нуждаел от помощничка. —Избълва още дим. – Мен не можеш ме преметна, няма да ме излъжеш. Дори да знам къде е Кори, пак нямаше да ти кажа. Помощничка… Да бе, как не.
– Знаете ли кога излезе госпожица Суонсън?
– Нямам представа.
– Благодаря ви.
Пендъргаст се обърна и бързо закрачи към колата си. Докато вървеше, вратата на караваната се отвори широко и жената излезе на малката хлътнала веранда.
– Сигурно е тръгнала да те търси. Не си мисли, че можеш да скриеш истината от мен, господин лъскав задник, с черния си костюм.
Пендъргаст влезе в колата.
– Охо, я виж какво си имаме тук, какво е това, ролс-ройс ли? Маамка му! Виж ти какъв агент от ФБР.
Той затвори вратата и запали двигателя. Жената направи няколко крачки по малката морава, излезе на дъжда, притиснала с ръце нощницата си. Вятърът подемаше изкрещените от нея думи и ги запращаше в нощта.
– Гади ми се от теб, господине, и знаеш ли какво? Познавам хората като теб и направо ми се повръща…
Пендъргаст излезе от подходната алея и пое обратно към „Мейн стрийт“.
След пет минути спря на паркинга пред къщата на Краус. Колата на Кори не се виждаше никъде.
Вътре Уинифред си седеше на обичайния стол и бродираше на светлината на свещ. Вдигна глава и изморена усмивка сбръчка пепелявото й лице.
– Тревожех се за вас, господин Пендъргаст, че сте навън в тази буря. Бая е силничка, нали? Радвам се, че се прибрахте невредим.
– Госпожица Суонсън отбивала ли се е днес?
Уинифред отпусна бродерията си.
– Не, защо, мисля, че не се е отбивала.
– Благодаря ви.
Пендъргаст се поклони и се обърна отново към вратата.
– Само не ми казвайте, че излизате отново.
– Боя се, че е така.
Пендъргаст се върна на паркинга, лицето му бе замислено. Ако забелязваше бурята, която разкъсваше ландшафта от всички страни, то това не му личеше. Стигна до колата и сграбчи дръжката. След това спря и се обърна, замислен. Отвъд къщата с едва осветените й прозорци, царевичното море се вълнуваше яростно. Табелата с реклама на Пещерите Краус дрънчеше непрекъснато, люляна от вятъра.
Пендъргаст пусна дръжката, бързо подмина къщата и закрачи по пътя.
Две минути по-късно вече стоеше до колата на Кори.
Обърна се и пое обратно. Но едва бе тръгнал, когато в далечината се видяха редица фарове, които приближаваха с висока скорост. И докато колите го подминаваха и стоповете им присвяткваха на паркинга на пещерите, растящата му загриженост се превръщаше в убеденост и той се изпълваше със съзнанието, че немислимото бе станало.
По някаква ужасна, изкривена ирония на съдбата, изглежда всички – той, после Кори, а сега и Хейзън – бяха стигнали до едно заключение: че убиецът се крие в пещерата.
Пендъргаст мина за по-направо през царевицата към входа на пещерата. Ако успееше да влезе вътре преди…
Но закъсня с една минута. Когато излезе от царевиците, Хейзън, застанал пред вкопаните в земята стълби, водещи към пещерата, го видя и се обърна с мрачно изражение.
– Я виж ти, не е ли това специален агент Пендъргаст. А аз си мислех, че си заминал.
Петдесет и шеста глава
Шериф Хейзън бе вперил поглед в Пендъргаст. Последва миг на неудобно мълчание, в който Хейзън се почувства изпълнен с ярост. Онзи тип имаше навика да се появява отникъде точно в най-неподходящия миг. Е, щеше да се наложи да прогони кучия син веднъж завинаги. Нямаше повече да си губи времето с този тъпанар от ФБР.
Пристъпи към слабата фигура и успя да се усмихне накриво.
– Пендъргаст, каква изненада!
Агентът спря. Черният му костюм бе почти невидим в буреносната дрезгавина, а лицето му сякаш плуваше в мрака – бледо, призрачно.
– Какво правите тук, шерифе? – Думите му бяха тихи, ала в тона му прозвънна нотка, която Хейзън не бе чувал преди.
– Доколкото си спомням, тази сутрин ти беше предявена заповед за отстраняване. Ти я нарушаваш. Мога да те арестувам.
– Каните се да преследвате убиеца – рече Пендъргаст. – Стигнали сте до заключението, че е в пещерата.
Хейзън се размърда неловко. Пендъргаст сигурно гадаеше. Нямаше начин да е разбрал, още не.
Агентът продължи:
– Нямате абсолютно никаква представа в какво се набутвате, шерифе – нито за противника, с когото ще се сблъскате, нито за обстановката.
Това вече бе прекалено.
– Пендъргаст, стига толкоз.
– Вие сте на прага на бездната, шерифе.
– Ти си на прага.
– Убиецът държи заложник.
– Пендъргаст, ти просто си правиш димна завеса.
– Ако там вътре допуснете грешка, шерифе, това ще коства живота на заложника.
Въпреки всичко Хейзън го побиха тръпки. Това бе кошмарът на всяко ченге.
– Така ли? И кой е заложникът?
– Кори Суонсън.
– Откъде знаеш?
– Няма я цял ден. А аз току-що открих колата й, скрита в царевиците на стотина метра на запад.
Последваха няколко мига на неловко мълчание, след което Хейзън поклати с отвращение глава.
– Още от самото начало, Пендъргаст, не правиш нищо друго, освен да отклоняваш разследването със своите хипотези. Ако не беше ти, досега да бяхме окошарили онзи тип. Значи колата на Суонсън е паркирана в царевиците. Може да е излязла там с някой мъж.
– Влязла е в пещерата.
– Е, това е едно блестящо умозаключение. Вратата е от солидно желязо. Как смяташ, че е влязла? Разбила е ключалката?
– Погледнете сами.
Хейзън погледна натам. Пендъргаст сочеше надолу. Желязната врата наистина не бе затворена – пред прага й лежеше катинарът, наполовина скрит от прах и листа.
– Ако мислиш, че Кори Суонсън е разбила тази ключалка, Пендъргаст, сигурно си по-голям глупак, отколкото те смятах. Това не е работа на хлапе; дело е на закоравял престъпник. На мъжа, когото всъщност търсим. И това е повече, отколкото е необходимо да знаеш по въпроса.
– Доколкото си спомням, шерифе, вие обвинихте Кори Суонсън за…
Хейзън поклати глава.
– Слушах те достатъчно, Пендъргаст, а сега предай оръжието си. Ти си арестуван. Коул, сложи му белезниците.
Коул пристъпи напред.
– Шерифе?
– Той съзнателно нарушава действаща заповед за отстраняване. И възпрепятства полицейско разследване. Нахлул е в чужда собственост. Поемам цялата отговорност. Просто го разкарайте на майната му, не искам да го виждам.
Коул пристъпи към Пендъргаст. И в следващия миг се озова на земята, като се опитваше отчаяно да си поеме. Агентът бе изчезнал.
Хейзън зяпна.
– Уф! – Коул се претърколи в седнало положение, уловил се за слабините. – Онова копеле ме цапардоса в топките.
– Господи – прошепна Хейзън и освети наоколо с фенерчето си. Ала Пендъргаст го нямаше. След малко се чу изръмжаването на мощен двигател, шумът на бързо преминаващи чакъла гуми.
Коул се изправи със зачервено лице и се заотупва.
– Ще го обвиним в съпротива при арест и в нападение на полицейски служител.
– Забрави, Коул. Чака ни по-голяма риба за улавяне. Да си свършим сега работата тук, а с другото ще се занимаваме утре.
– Това копеле – промърмори отново Коул.
Хейзън го плесна по гърба и се ухили.
– Следващия път, когато извършваш арест, не изпускай из очи нарушителя.
Някъде далеч шумно се затръшна врата, а Хейзън чу писклив глас, който вятърът ту издигаше, ту заглушаваше. Миг по-късно видя пребледнялата Уинифред Краус, която тичаше по пътечката откъм старата къща. Жестоките пориви на вятъра развяваха бялата й нощница и на Хейзън му заприлича на летящ в нощта призрак. Райнбек я следваше по петите и протестираше шумно.
– Какво правите? – пищеше възрастната жена. Косата й бе разрошена от дъжда и по лицето й се стичаха капчици. – Какво е това? Какво търсите в имота ми?
Хейзън се обърна към Райнбек:
– За Бога, нали трябваше да…
– Опитах се да й обясня, шерифе. Но тя изпадна в истерия.
Уинифред оглеждаше струпалите се наоколо рейнджъри и въртеше като обезумяла очи.
– Шериф Хейзън! Настоявам за обяснение!
– Рейнбек, изведи я от…
– Това е уважаванатуристическа атракция!
Хейзън въздъхна дълбоко и се обърна към нея.
– Виж какво, Уинифред, ние смятаме, че убиецът се е скрил в твоята пещера.
– Невъзможно е! – извика жената. – Аз я проверявам два пъти седмично!
– Дошли сме да го изкараме оттам. Искам да се прибереш тихо и кротко у дома заедно с полицай Райнбек. Той ще се погрижи за теб…
– Нямада го направя. Да не сте посмелида влизате в моята пещера! Нямате никакво право. Там няма никакъв убиец!
– Съжалявам, госпожице Краус. Имаме заповед. Райнбек?
– Вече й показах заповедта, шерифе…
– Покажи й я отново и я разкарай веднага от тук.
– Но тя не иска да слуша…
– Вдигай я и я носи, ако трябва. Не виждаш ли, че губим време?
– Да, сър. Съжалявам, госпожо…
– Да не си ме докоснал!
Обърна се и пристъпи към Хейзън, стиснала здраво юмруци.
– Махай се от имота ми! Винаги си бил грубиян! Разкарай се от тук!
Той я улови за китките, а тя се затърчи и го заплю. Хейзън бе удивен от силата и яростта на старата дама.
– Госпожице Краус – започна отново той, опитвайки се да прояви търпение, а гласът му да прозвучи успокояващо. – Успокойте се, моля ви. Това е важна задача на правоохранителните органи.
– Разкарайте се от земята ми!
Хейзън, който с мъка я удържаше, почувства силен ритник по пищяла. Останалите ги бяха наобиколили и се държаха срамежливо като странични наблюдатели.
– Какво ще кажете да ми помогнете малко, а? – изрева Хейзън.
Рейнбек я сграбчи през кръста, а Коул приближи и успя да улови една от размаханите й ръце.
– Спокойно – рече Хейзън. – Спокойно. Тя все пак е само една възрастна дама.
Писъците й станаха истерични. Тримата мъже я обездвижиха за миг, въпреки че тя не преставаше да се бори. С помощта на Коул Райнбек я вдигна от земята.
– Дяволи! – пищеше Уинифред и риташе с крака. – Нямате никакво право!
Писъците й стихнаха, когато Райнбек изчезна в бурята, понесъл своя гърчещ се товар.
– Господи, какво й става? – попита задъханият Коул.
Хейзън изтупа панталоните си.
– Винаги е била смахната стара кучка, но никога не съм очаквал подобнонещо. – Той се плесна за последен път. Беше го ритнала доста силно в крака и още го болеше. Изправи се.
– Хайде да влизаме, преди да е дошъл още някой, който да развали празненството ни. – Обърна се към Шърт и Уилямс.
– Ако онзи кучи син Пендъргаст се върне, ви упълномощавам да използвате всички средства, за да му попречите да влезе в пещерата.
– Тъй вярно, сър.
Поведени от Хейзън, останалите се спуснаха по вкопаните в пръстта стъпала. Със слизането им шумът на бурята намаля, сякаш се бе отдалечила. Отвориха незаключената врата, включиха инфрачервените си лампи и очилата за нощно виждане и започнаха да слизат по стъпалата. След малко тишината стана пълна, нарушавана само от капеща вода. Навлизаха в напълно различен свят.
Петдесет и седма глава
Ролсът стържеше с дъното си и подскачаше по черния път, фаровете едва успяваха да пробият виещия мрак, по метала барабанеше градушка. Когато колата повече не можеше да продължи, Пендъргаст я спря, изгаси двигателя, мушна навитата на руло карта в джоба на сакото си и излезе навън, в бурята.
Тук, на най-високата точка в окръг Край, мезоциклонът бе достигнал най-високия си интензитет. Земята приличаше на бойно поле, изпъстрено с отломки, разпилени от унищожителния вятър: клони, останки от растения, буци пръст, вдигнати от ниви на мили разстояние. Все още невидимите дървета, обграждащи Могилите, скърцаха и жалостиво виеха, листата и клоните им се блъскаха и издаваха толкова силен шум, колкото прибоя върху крайбрежните скали. Светът на призраците бе сведен до шум и ярост.
Пендъргаст изви глава настрани и приведен срещу вятъра пое по пътеката към Могилите. С приближаването му ревът на бурята се засили, от време на време го прекъсваше оглушителното пращене на чупещо се дърво и трясъкът на паднал на земята клон.
След като навлезе в относителния заслон на дърветата, Пендъргаст можеше да вижда по-добре. Дъждът и вятърът действаха заедно, засипваха всичко с камъчета и тежки пердашещи капки. Големите канадски тополи стенеха и скърцаха. Пендъргаст знаеше, че голямата опасност сега не идваше от дъжда и градушката, а от възможността да се появят смерчове – те можеха да се формират по всяко време по фланговете на фронта.
Ала нямаше време за предпазливост. Не така си бе представял времето и начина, по който да се възправи срещу убиеца. Ала вече нямаше друг избор.
Включи фенерчето си и го насочи в мрака отвъд дърветата. В същия миг се чу ужасяващ раздиращ звук; той отскочи встрани в мига, в който гигантска топола се стовари в мрака с трясък, който разтърси земята и изпрати във въздуха истинска вихрушка от листа, строшени клони и влажна пръст.
Пендъргаст излезе изпод дърветата и отново попадна в пастта на бурята. Движеше се напред с максималната възможна бързина, привел глава. Достигна основата на първата могила. Загърбил вятъра, той освети внимателно хълбоците й, за да установи отправна точка. След това – в пълния мрак на нощта, насред воя на бурята – той се изправи, скръсти ръце на гърдите и спря. Шумът и сензорните му възприятия избледняха в съзнанието му, докато от мраморната зала в готическата сграда на паметта си, той извика изображението на Воините призраци. Веднъж, дважди, трижди проиграва реконструираната в пресичането на паметта последователност – къде се бяха появили за пръв път от праха, къде бяха изчезнали после – като внимателно налагаше този модел върху същинския ландшафт, който го заобикаляше.
След това отвори очи и отпусна ръце. После – като вървеше бавно и с прецизни стъпки – той прекоси централната поляна към далечния край на втората могила. Там спря пред голямо струпване на варовикови камъни. Заобиколи го бавно, с гръб към бурята, без да обръща внимание на вятъра и барабанящия дъжд – оглеждаше много внимателно камъните, докосна първия, после – друг, докато най-сетне намери онова, което търсеше: половин дузина малки, разхлабени балвани покриваха небрежно един процеп в скалата. След като ги огледа още веднъж внимателно, Пендъргаст изтърколи по-малките камъни настрани – един по един, разкривайки отвора. От назъбената дупка вееше хладен и влажен въздух.
Мястото, откъдето Воините призраци първо се бяха появили, а после – и изчезнали. И – освен ако не грешеше фатално – задната врата на Пещерите Краус.
Пендъргаст се мушна в дупката и освети вътрешността на каменопада зад и над себе си. Така и бе предполагал: по-малката дупка се намираше в някогашен далеч по-голям, естествен отвор.
Обърна се настрани и огледа с фенерчето прохода, който водеше надолу. Камъчета изтрополяха в притаения мрак. Още като започна да се спуска, ужасяващата ярост на бурята избледня учудващо бързо. Скоро от нея не остана нищо. Времето, бурята, външният свят престанаха да съществуват във вековната непромененост на пещерата. Трябваше да стигне до Кори преди шерифа и неговия импровизиран „специален“ екип.
По-надолу проходът се разширяваше, наклонът намаляваше и след това изведнъж завиваше. Пендъргаст предпазливо стигна до чупката и спря. Ослуша се с изваден пистолет. Пълна тишина. Бърз като невестулка, той зави зад ъгъла и освети пространството пред себе си с мощното фенерче.
Беше грамадна пещера с диаметър над трийсет метра. Погледът му спря върху удивителна, макар и не неочаквана гледка. Единствените движещи се неща в пещерата бяха светлите му очи и лъчът на фенерчето, които се стрелкаха върху чудатата картина пред него.
В центъра на пещерата трийсет мъртви коня в индианско пълно бойно снаряжение бяха подредени в кръг в приклекнало положение. Бяха се съсухрили и мумифицирали в атмосферата на пещерата: костите им стърчаха, пробили кожата, сухите им бърни се бяха отдръпнали от жълтите зъби. Всеки от тях бе украсен в шайенски стил – с ивици яркочервена боя върху муцуните, с бели и червени отпечатъци от длани върху вратовете и хълбоците, с орлови пера, завързани за гривите и опашките. Някои имаха шайенски седла от необработена кожа с повдигната задна част, украсени с мъниста; други бяха наметнати само с одеяла или нямаха нищо по гърбовете си. Повечето бяха жертвопринесени със силен удар с боздуган по главата, след който бе останала малка дупка точно между двете очи.
Във втория кръг, вписан в първия, се намираха трийсет шайенски храбреци.
Воините призраци.
Бяха налягали досущ като спици на колело – свещеното колело на слънцето – всеки докоснал коня си с лявата ръка и с оръжие – в дясната. Там бяха всички – и онези, убити по време на нападението, и другите, които бяха оцелели. Вторите бяха принесени в жертва досущ като конете – с един-единствен удар в челото с боздуган с шипове. Последният – който е принесъл в жертва останалите – лежеше по гръб, а едната му мумифицирана ръка още стискаше каменния нож, забит в сърцето му. Ножът бе същият като строшения нож, намерен до трупа на Чонси. А всеки от храбреците имаше колчан стрели, еднакви с намерените до трупа на Шийла Суег.
Свидетелите бяха тук, под земята на Медисин Крийк, от вечерта на 14 август 1865 година. Оцелелите воини се бяха принесли в жертва заедно с конете си тук, в мрака на пещерата, избирайки да умрат с достойнство на собствената си земя. Бледоликите никога нямаше да ги затворят в резервати. Никога нямаше да ги принудят да подпишат договори, да се качват на влак, да изпращат децата си в далечни училища, където да ги бият, защото говорят на майчиния си език, никога нямаше да се оставят да ограбят достойнството и културата им.
Тези Воини призраци бяха свидетели на безжалостната вълна на белите, заляла земите им. Те знаеха какво щеше да бъде бъдещето.
Тук, в тази голяма пещера, те се бяха скрили за засада. Оттук бяха изхвърчали по време на прашната буря – сякаш отникъде, – за да стоварят гняв и опустошение върху Четирийсет и петимата. И тук се бяха върнали, за да намерят вечен мир и чест.
И в устните си спомени, и далеч по-подробно в личния си дневник прапрадядото на Бръши Джим бе споменавал, че Воините призраци сякаш изникнали изпод земята. И е бил напълно прав. И макар през 1865 година Могилите да са били покрити с гъст храсталак, Хари Бомонт миг преди смъртта си сигурно е разбрал откъде са се появили воините. Затова проклел земята тъкмо поради тази причина.
Пендъргаст се спря само колкото да проучи картата си. След това мина покрай мълчаливата картина и пое по тъмния тунел, който водеше навътре в пещерната система.
Оставаше твърде малко време, ако изобщо имаше някакво време.
