Текст книги "Натюрморт с гарвани"

Седемнадесета глава

Кори Суонсън спря рязко своя гремлин и вдигна облак прах, който бавно се заспуска като спирала във въздуха. Господи, колко горещо беше. Тя погледна към дясната седалка. Пендъргаст отвърна на погледа й като леко повдигна вежди.

– Това е мястото – рече тя. – А още не сте ми казали защо сме тук.

– Ще направим посещение на някой си Джеймс Дрейпър.

– Защо?

– Доколкото разбрах, твърдял разни работи за Клането в Медисин Крийк. Мисля, че е време да научим повече за това.

– Бръши Джим твърди всякакви неща.

– Съмнявате ли се в него?

Кори се изсмя.

– Той и едно „здрасти“ не може да каже, без да излъже.

– Аз знам, че в крайна сметка лъжците казват повече истини, отколкото онези, които твърдят, че говорят истината.

– Как така?

– Защото истината е най-безопасната лъжа.

Кори подкара леко колата и поклати глава. Нямаше никакво съмнение вече: той бе странен, странен, странен.

Мястото на Бръши Джим се намираше встрани от „Дийпър роуд“ и бе оградено с бодлива тел. Дъсчената двустайна къщичка бе доста навътре от пътя; една канадска топола пред кея й създаваше илюзия за уединеност. Тя бе заобиколена от море от строшени автомобили, стари трейлери, ръждиви котли, изхвърлени хладилници, перални, стари телефонни стълбове, компресори, няколко корпуси на лодки, нещо, което приличаше на парен локомотив, както и други неща, прекалено потънали в разруха, за да може да бъде определено предназначението им.

Докато се спускаше по черния подходен път Кори даде майко повече газ и гремлинът потрепери, закашля се и изгасна. В първия момент цареше пълна тишина. След това вратата на къщата се отвори с трясък и в сянката на верандата се появи някакъв мъж. Когато излязоха от колата, той пристъпи на светло. Досущ като повечето жители на Медисин Крийк Кори правеше всичко възможно, за да избягва Бръши Джим, ала въпреки това й се стори, че изглеждаше така, както винаги бе изглеждал: купа светлочервена коса и брада, които поглъщаха цялото му лице, и не се виждаше нищо, освен две черни очи като мъниста, устни и част от чело. Беше обут в дебели дънки, високи, с шоколадов цвят обувки, със синя риза с изкуствени седефени копчета и бе нахлупил омачкана филцова каубойска шапка. На дебелия му врат висеше кожена вратовръзка с тюркоаз, достатъчно голям да строшиш с него черепа на муле, а възелът бе отчасти скрит от гъстата му брада. Беше доста над петдесетте, но с тази негова стърчаща във всички посоки коса изглеждаше с десетина години по-млад. Улови стълбчето и се взря с подозрение в тях.

Пендъргаст закрачи към верандата с развети пешове на сакото.

– Спрете там, където сте – извика Бръши Джим, – и обявете по каква работа сте. Веднага.

Кори преглътна с мъка. Ако имаше да се случи нещо лошо, то щеше да се случи сега.

Пендъргаст спря.

– Доколкото разбрах, вие сте господин Джеймс Дрейпър, праправнукът на Айзая Дрейпър?

След тези думи Бръши Джим леко се поизправи. Но недоверчивото му изражение не изчезна.

– И?

– Аз се казвам Пендъргаст. Интересувам се да науча повече за Клането в Медисин Крийк от 14 август 1865 година, от което единственият оцелял е бил вашият прапрадядо.

Споменаването на клането предизвика драстична промяна в изражението на Бръши Джим. Подозрителните огънчета в очите му донякъде се стопиха.

– А младата дама, ако е такава? Коя е тя?

– Госпожица Кори Суонсън – отвърна Пендъргаст.

Сега Джим се изправи още повече.

– Малката Кори? – рече изненадан. – Какво е станало с хубавата ти руса коса?

„Ядох твърде много патладжани“ – едва не отговори Кори. Ала Бръши Джим бе непредвидим, палеше от четвърт оборот и тя реши, че едно свиване на раменете бе най-безопасният отговор.

– Изглеждаш ужасно, Кори, цялата в черно. – Той постоя малко така, вгледан в двамата. След това кимна: – Е, можете да влизате.

Последваха го в задушните покои на къщата му. Имаше малко прозорци и това бе тъмна, пълна с неясни предмети къща. Миришеше на застояла храна и на повредени препарирани животни.

– Сядайте и вземете по една кола.

Бръши Джим отвори хладилника и той хвърли един добре дошъл квадрат светлина. Кори се покачи на един сгъваем стол, а Пендъргаст – след като набързо огледа стаята – седна на единственото свободно място от покрития с телешка кожа диван, незаето от броеве на „Аризонски магистрали“. Кори никога не бе влизала в тази къща и се огледа неуверено. Стените бяха окичени със стари пушки, бичи кожи, с дъски със забити острия на стрели, с реликви от Гражданската война, с плакети, показващи различни видове бодлива тел. Върху цяла лавица бяха подредени мухлясали стари книги, подпрени в края от неполирано вкаменено дърво. В единия ъгъл стоеше на пост цял препариран кон, с изтъняла и проядена от молците кожа. Подът бе покрит с мръсни дрехи, строшени седла, парчета кожа и най-различни други дреболии. Беше забележително: цялото място приличаше на прашен музей, посветен на реликвите на Дивия Запад. Кори бе очаквала да види паметни вещи от Виетнам: оръжия, емблеми, фотографии. Но нямаше нищо подобно, нито следа от войната, която, както твърдяха, бе променила завинаги Бръши Джим.

Бръши Джим подаде на Кори и Пендъргаст кутийки с кока-кола.

– И така, господин Пендъргаст, какво точно искате да знаете за клането?

Кори видя как Пендъргаст остави настрани кутийката си.

– Всичко.

– Е добре, всичко започнало през Гражданската война. – Бръши Джим отпусна масивното си тяло върху голям фотьойл и сръбна шумно от колата си. – Знаете всичко за „Кървавия Канзас“, нали, господин Пендъргаст, след като сте историк.

– Не съм историк, господин Дрейпър. Специален агент от Федералното бюро за разследване съм.

Последва дълбоко мълчание. След това Бръши Джим се прокашля.

– Добре тогава, господин Пендъргаст. Вие сте от ФБР. Мога ли да попитам какво ви доведе в Медисин Крийк?

– Неотдавнашното убийство.

Подозрението на Бръши Джим се бе възвърнало с пълна сила.

– И какво точнообщо има то с мен?

– Убитата Шийла Суег е била търсачка на реликви, копаела е по Могилите.

Бръши Джим се изплю на пода и разтърка плюнката с подметката на ботуша си.

– Проклети иманяри! Нещата трябва да се оставят на място, в земята. – След това погледна отново Пендъргаст. – Но все още не сте казали какво общо би могло да има убийството с мен.

– Доколкото разбрах, историята на Могилите и на Клането в Медисин Крийк са свързани. Както и нещо, което дочух местните хора да наричат „Проклятието на Четирийсет и петимата“. А както може би знаете, около трупа бяха аранжирани голям брой стрели на южните шайени.

Мина поста време, преди Бръши Джим да смели това.

– Какви стрели? – попита накрая.

– Тези бяха тръстикови, с пера от плешив орел и с наконечници от тип II кремък от долината на Симарон и яспис от Бит хорн. Между другото, били са комплект в почти идеално състояние. Датирани са от времето на Клането.

Бръши Джим подсвирна ниско, след което потъна в мълчание, сбърчил чело в дълбок размисъл.

– Господин Дрейпър? – подкани го Пендъргаст най-накрая.

Бръши Джим остана още известно време в това си състояние, след което бавно поклати глава и започна историята си:

– Преди Гражданската война Югоизточен Канзас не е бил заселен от белите – населявали го само шайени и арапахо, поуни и сиукси. Единствените бели били онези, които преминавали по пътя за Санта Фе. Но заселниците прииждали и от тази страна на границата, която по онова време е бил Източен Канзас. Хората хвърлили око на добрите пасища в долините на реките Симарон, Арканзас, Крукид Крийк и Медисин Крийк. Когато избухнала Гражданската война, мъжете отишли да се бият и оставили територията беззащитна. Заселниците преди избивали индианците и сега дошло време за отплата. По цялата граница последвали серии от индиански нападения. После Гражданската война свършила и много войници се завърнали – огорчени и въоръжени. Те били видели войната, господин Пендъргаст. Повтарям – войната.Онова насилие, което човек може да упражни върху друг човек. То може да повреди съзнанието.

Мъжът замълча и се прокашля.

– И тъй, върнали се те и започнали да формират групи за самозащита, които изтласквали индианците на запад, за да могат да завладеят земята. Наричали го „прочистване на територията“. В Додж била създадена група, която нарекли „Четирийсет и петимата“. Разбира се, тогава Додж не бил Додж, а ранчото на братята Хиксън. Четирийсет и петима мъже, някои от които сред най-долните отрепки на човечеството, убийци и крадци, тръгнали от установените градчета на изток. Моят прапрадядо Айзая Дрейпър бил по онова време момче на шестнайсет години, едва обуло дълги панталони, но бил привлечен от групата. Предполагам, че си е мислил, че след като бил пропуснал войната, най-добре било да побърза и да докаже мъжеството си адски бързо, докато още имало такава възможност.

Бръши Джим сръбна още една шумна глътка.

– Както и да е, през юни 65-а Четирийсет и петимата отишли да вилнеят в долините южно от Канадската и Симарон и в Оклахомския анклав. Всички били ветерани от Гражданската война, които знаели как да се сражават с вражеска конница. Били корави мъже, яки, оцелели в най-отвратителни условия. Минали били през огъня на ада, господин Пендъргаст. Но били и страхливци. Ако искаш да оцелееш в една война, нищо няма да ти помогне толкова, колкото ако си побелял от шубе страхливец. Изчаквали воините да заминат на лов и след това нападали индианските селища през нощта, като убивали предимно жени и деца. Нямали никаква милост, господин Пендъргаст. Имали една приказка: от гнидите се раждат въшки. Убивали дори бебетата. С щиковете, за да пестят муниции.

Отново си сръбна. Ниският му дрезгав глас в тъмната и хладна стая действаше хипнотично. На Кори й се струваше, че описваше нещо, което сам бе видял. А може би бе така, в известен смисъл… Тя извърна очи.

– На прапрадядо ми му призлявало от видяното. Изнасилването и убиването на жени и изкормянето на бебета не било неговата идея за превръщането му в мъж. Искал да напусне групата, но при разгневените индианци не било сигурно дали може да се отдели и да се опита да се върне сам у дома. Тъй че трябвало да върви с групата. Една нощ онези се напили и го пребили от бой, защото не искал да участва в празненството им. Строшили му няколко ребра. Това, в крайна сметка, му спасило живота – тези строшени ребра.

Към средата на август вече били разсипали половин дузина шайенски лагери и прогонили индианците на север и на запад от Канзас. Или поне така си мислели. Спрели тук на връщане към ранчото на Хиксънови. В Медисин Крийк. През нощта на четиринайсети август построили лагер край Могилите – били сте при Могилите, нали, господин Пендъргаст?

Пендъргаст кимна.

– Тогава сигурно знаете, че те са най-високата точка в околността. Тогава там нямало дървета, а просто възвишение с три обрасли в храсталаци могили на върха. Оттам можело да се вижда на мили надалеч. Поставили постове, както винаги. Четирима постови в четирите посоки на света, разположени на четвърт миля от лагера. Слънцето залязвало и вятърът се усилил. Наближавал атмосферен фронт и се оформяла прашна буря.

– Прапрадядо ми бил със счупени ребра и го положили малко по-надолу, в малък овраг току под Могилите, може би на стотина метра разстояние. Заради строшените ребра не можел да седи седнал, а и прахът на равнището на земята направо го подлудявал. Затова го сложили в това укритие от храсталаци, за да се предпази от вятъра. Предполагам, че са се чувствали гузни за онова, което му били сторили.

– Точно когато слънцето залязвало и мъжете се готвели да вечерят, се случило всичко.

Той отметна глава назад и отпи една голяма глътка.

– Чул се тропотът на копита току над тях. От праха изскочили трийсет бойци с бели коне, боядисани с червена боя. Индианците били с боядисани лица, с пера и дрънкулки – налетели с крясъци и стрелите засвистели. Направо от никъде. Четирийсет и петимата били напълно изненадани. Конниците направили няколко захода и избили всички, до последния човек. Поставите не видели нищо. Не видели никакви конници да приближават, не чули никакъв шум. Часовите, господин Пендъргаст, били убити последни.Това е точно обратното на онова, което обикновено се случва, ако познавате нашата уестърн военна история.

– Но и на шайените не им се разминало ей така. Четирийсет и петимата били корави мъже и, отвърнали яростно на нападението и избили поне една трета от нападателите и доста от конете им. Прапрадядо ми видял всичко от укритието си. След като убили и последния човек, индианците изчезнали в огромни облаци прах. Изчезнали, господин Пендъргаст. И когато прахът се разнесъл, нямало и следа от тях. Нито от конете им. На земята лежали четирийсет и четирима бели мъже – мъртви и скалпирани.

Патрул от Четвърти кавалерийски полк прибрал прапрадядо ми два дни по-късно, близо до пътя за Санта Фе. Той ги отвел до мястото на клането. Намерили кръв и купчини вътрешности от индианските коне, но не открили трупове или пресни гробове. Нямало отпечатъци от копита на хълма и никъде наоколо. В Четвърта имало разузнавачи от племето арапахо, които били толкова ужасени от липсата на следи, че започнали да се вайкат, че това били воини призраци и отказали да тръгнат по следата. Вдигнала се голяма врява и още няколко шайенски селища били опожарени от кавалерията, като наказателна мярка, но повечето хора били доволни, че Четирийсет и петимата вече ги нямало. Били лоша банда.

Това бил краят на шайените в Западен Канзас. През 1871 година бил основан Додж сити, през следващата година била прекарана железницата до Санта Фе и много скоро Додж сити се превърнал в каубойската столица на Запада – краят на Тексаския път, стрелби, Уайът Ърп, Буут Хил и всичко останало. Медисин Крийк бил основан през 1877 година от търговеца на добитък Х. Х. Кайзър, дамга „Х“ високо на лявата плешка на добитъка и дамга „Х“ на дясната плешка на конете. Снежната виелица през 86-а унищожила единайсет хиляди глави добитък и на следващия ден Кайзър положил глава върху дулата на пушката си и натиснал и двата спусъка. Разправяли, че това било проклятие. Дошли селяните и животновъдите и дните на бароните на големите стада приключили. Първо било житото и соргото, после – пасищата, след това разорали отново и започнали да отглеждат фуражна царевица, а сега – царевица газохол. Но през цялото време никой така и не успял да разкрие мистерията на Воините призраци и Клането в Медисин Крийк.

Той отпи последната глътка и театрално хвърли кутийката.

Кори погледна Пендъргаст. Историята бе добра и Бръши Джим я разказа добре. Пендъргаст бе толкова неподвижен, че би могло и да е заспал. Очите му бяха полупритворени, пръстите – събрани на куличка, тялото – потънало в дивана.

– А вашият прапрадядо, господин Дрейпър? – попита внезапно той.

– Установил се в Дийпър, оженил се и погребал три съпруги. Описал всичко това в личен дневник с далеч повече подробности, отколкото аз ви разказах, но той бил продаден заедно с други ценности по време на Голямата депресия и сега събира прах в хранилището на нечия библиотека на изток. Тъй и не успях да разбера къде точно. А аз научих тази история от баща си.

– И как е могъл той да види всичко това в разгара на прашна буря?

– Ами, аз знам само онова, което баща ми, ми е разказал. Прашните бури по тези краища ту затихват, ту се засилват.

– А шайените, господин Дрейпър, не са ли били познати на щатската кавалерия като „Червените призраци“, поради умението им да се промъкват незабелязани и от най-бдителните часовои и да прерязват гърлата им, преди онези изобщо да се усетят?

– Знаете твърде много за един агент от ФБР, господин Пендъргаст. Но не трябва да забравяте, че се е случило на залез-слънце, а не нощем, и че онези, четиридесет и петимата, току-що се били сражавали на страната на Конфедерацията и били изгубили войната. Знаете ли какво е да изгубиш една война? Можете да бъдете на сто процента сигурни, че са си отваряли очите на четири.

– И как така индианците не са открили прапрадядо ви?

– Както казах, мъжете се чувствали виновни, че го набили – ами че той бил все още дете – затова му построили нещо като малък вълнолом срещу вятъра. Той се покрил с тези храсти, за да се скрие.

– Разбирам. И от тази гледна точка, легнал в овраг, покрит с храсти, най-малко на сто метра по-надолу от лагера, в прашна буря той успял да види всичко онова, което вие току-що разказахте с такива живи подробности. Как Воините призраци се появили и изчезнали по магически начин.

Очите на Бръши Джим просветнаха опасно и той почти се надигна от мястото си.

– Не продавам нищо, господин Пендъргаст. И моят прапрадядо не е изправен тук пред някакъв съд. Просто ви разказах историята такава, каквато е стигнала до мен.

– Тогава значи имате своя хипотеза, господин Дрейпър? Лично мнение, може би? Или наистина мислите, че става дума за призраци?

Последва кратко мълчание.

– Не ми харесва тона, с който разговаряте с мен, господине – рече Бръши Джим, вече станал на крака. – И не ме интересува дали сте от ФБР или не, но ако намеквате за нещо, то аз искам да го чуя направо. И веднага.

Пендъргаст не отговори веднага. Кори преглътна трудно, погледът й се стрелна към вратата.

– Хайде, хайде, господин Дрейпър – рече най-сетне Пендъргаст. – Вие не сте глупак. Бих искал чуя истинскотови мнение.

Последва наситен с електричество миг, в който никой не помръдна. След това Бръши Джим омекна.

– Господин Пендъргаст, наистина не мисля, че онези индианци са били призраци. Ако отидете при Могилите – сега е трудно да се забележи поради дърветата, – но там може да се види как земята прави една плавна гънка към потока. Група от трийсет шайени може да се изкачи пешком, като води конете си по тази гънка, скришно от постовите. Залязващото слънце ще ги оставя в сянката на Могилите. Биха могли да изчакат в ниското, докато връхлети прашната буря, да възседнат бързо конете си и да налетят. Това би обяснило неочаквания тропот на копита. И биха могли да се изтеглят по същия начин, след като са натоварили убитите си и са заличили следите си. А и без друго никога не съм чувал за арапахо, който би могъл да проследи един шайен.

Той се засмя, но това беше безрадостен смях.

– Ами мъртвите коне на шайените? Как са изчезнали те, според вас?

– Трудно е да ви се угоди, господин Пендъргаст. Мислил съм и за това. Когато бях по-млад, видях един осемдесетгодишен главен касапин от Лакота да разфасова бик за по-малко от десет минути. А бикът е доста по-голям от коня. Индианците са ядели конско месо. Биха могли да нарежат месото и да го натоварят заедно с костите на конете си или да ги изтеглят на влачени пръти. Оставили са вътрешностите, за да облекчат товара си, нали разбирате? А е доста възможно убитите шайенски коне да не са били повече от два-три. Може би прапрадядо ми да е преувеличил малко, когато е твърдял, че поне дузина техни коне са били избити.

– Може би – съгласи се Пендъргаст. Изправи се и отиде до самоцелната лавица с книги. – Благодаря ви за крайно поучителната история. Но какво общо има историята за клането с „Проклятието на Четирийсет и петимата“, което споменахте и за което никой не иска да говори?

Бръши Джим се размърда.

– Е, вижте сега, господин Пендъргаст, не мисля, че думата „иска“ е точната. Просто историята не е никак приятна и толкова.

– Целият съм в слух, господин Дрейпър.

Бръши Джим облиза устни. След това се наведе напред.

– Добре тогава. Спомняте си, че ви казах, че постовите били сред последните убити, нали?

Пендъргаст кимна. Бе извадил оръфан екземпляр са „Първа читанка по история на Бътлър и компания“ и го разлистваше.

– Последният убит бил мъж на име Хари Бомонт. Той бил водачът на Четирийсет и петимата – наистина гаден тип. Индианците му били бесни за онова, което бил сторил с жените и децата им, и го наказали за това. Те не само го скалпирали. Те го „заоблили“.

– Този термин не ми е познат.

– Добре, нека кажем, че са му сторили нещо, за да са сигурни, че никой от семейството му не би го познал в отвъдния живот. А след като сторили това, разрязали ботушите му и обелили кожата на петите му, за да не може духът му да ги преследва. След това погребали ботушите от двете страни на Могилите като допълнителна мярка – за да погребат там завинаги злия му дух.

Пендъргаст върна книгата на мястото й и извади друга, още по-опърпана, озаглавена „Търговията в прериите“. Прелисти няколко страници.

– Разбирам. А проклятието?

– Различни хора ще ви разкажат различни истории. Някоиказват, че призракът на Бомонт още обитава Могилите да търси ботушите си. Други твърдят още по-лоши неща, които просто не бих искал да повторя пред една дама. Но едно нещо мога да ви кажа със сигурност за него – преди да умре, Бомонт проклел цялата земя около себе си – проклел я завинаги. Прапрадядо ми все още бил скрит в оврага и го чул със собствените си уши. Бил единственият жив свидетел.

– Разбирам. – Пендъргаст бе извадил нов том – много тесен и дълъг. – Благодаря ви, господин Дрейпър, за много интересния урок по история.

Бръши Джим се изправи.

– Няма защо.

Но Пендъргаст изглежда не го чу. Беше се вторачил в тясната книга. Кори забеляза, че бе с евтина платнена корица, а страниците с начертани редове бяха изпълнени с груби рисунки.

– О, този стар боклук – поклати снизходително глава Бръши Джим. – Баща ми го купил от някаква войнишка вдовица преди много, много години. Изиграли го. Срамувам се, че не е разпознал такъв фалшификат. Все се канех да го изхвърля на боклука.

– Не е фалшификат. – Пендъргаст отгърна една страница, после втора почти с благоговение. – Както по всичко личи, това е оригинална индианска счетоводна книга. Изцяло запазена при това.

– Счетоводна книга ли? – повтори Кори. – Какво означава това?

– Шайените имали обичая да вземат стари счетоводни книги от армията и да рисуват картинки по страниците им – на битки, любовни и ловни сцени. Картините били хроника на живота на един воин – нещо като биография. Индианците смятали, че украсените счетоводни книги притежават свръхестествени сили и ако привържеш такава книга към тялото си, ще бъдеш неуязвим. В Националния исторически музей в Ню Йорк има една счетоводна книга, украсена от шайен на име Нокътче на кутрето. Не е била толкова магична, колкото Нокътчето се е надявал: все още носи белезите на сачма, пронизала и книгата, и самия него.

Бръши Джим го гледаше с широко отворени очи.

– Искате да кажете… – започна той с невярващ тон, – искате да кажете, че през цялото време… Че това нещо е истинско?

Пендъргаст кимна.

– Не само това, ами ако не греша, то е произведение с уникална важност. Тази сцена тук изглежда емблематична за битката при Литъл Бигхорн 99
  Генерал Джордж Къстър и 246 кавалеристи загива при „решаващата“ битка в т.нар. „Война със сиуксите“ край Литъл Бигхорн на 25 юни 1876 година. Историята е великолепно пресъздадена във филма „Малък, голям човек“ с Дъстин Хофман в главната роля. Б.пр.


[Закрыть]. А тази, в края на книгата, май е илюстрация на религията на Призрачния танц. – Той затвори внимателно книгата и я подаде на Бръши Джим. – Книгата е дело на вожд на сиуксите. А това тук навярно е неговият гриф, който може да бъде интерпретиран като Гърбатия бизон. Но ще е необходимо допълнително проучване, за да се установи със сигурност.

Бръши Джим държеше книгата с изпънати напред ръце, трепереше, сякаш се боеше да не я изпусне.

– Нали разбирате, че струва няколкостотин хиляди долара – каза Пендъргаст. – Може би и повече, ако речете да я продадете. Нуждае се обаче от консервация. Дървесината в пулпа на счетоводните книги е силно киселинна.

Бръши Джим бавно приближи книгата към себе си, разлисти страниците.

– Бих искал да запазя тази книга, господин Пендъргаст. Парите за мен нямат значение. Но как да я… ъ-ъ… консервирам?

– Познавам един джентълмен, който може да направи чудеса с повредени или крехки книги като тази. За мен ще бъде удоволствие той да се погрижи за нея – безплатно, разбира се.

Бръши Джим погледна книгата за миг и сетне, без да пророни дума, я подаде на Пендъргаст.

Взеха си довиждане. Докато Кори шофираше обратно към града, Пендъргаст изпадна в мълчание, със затворени очи, дълбоко замислен, уловил нежно грижливо опакованата счетоводна книга.