Текст книги "Натюрморт с гарвани"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 30 страниц)
Седемдесета глава
Ларсен тичаше като обезумял. Браст го следваше, като се държеше за въжето, залиташе от стена към стена, но успяваше някак си да поддържа темпото. Минаха няколко минути, откакто писъците бяха престанали, ала Ларсен още ги чуваше в съзнанието си, те отново и отново го връхлитаха, като някакъв дяволски запис – последният писък на Коул, сподавен от звука на чупещи се кости. Онова, което бе сторило това – и което ги преследваше сега – не бе напълно човек. То наистина бе някакво чудовище.
Не можеше да бъде истина. Но той го бе видял. Видялго беше.
Не обръщаше внимание на това накъде вървеше, в кой тунел се намираше, дали бе на път към повърхността, или, обратно – все по-навътре в пещерата. Не му пукаше. Единственото, което го вълнуваше, бе да увеличи разстоянието между себе си и онова нещо.
Стигнаха до басейн, светъл, блещукащ в червено в очилата и Ларсен зацапа без колебание през него. Ледената вода достигна до голите му гърди, преди да излезе в плиткото. Браст го следваше сляпо и доколкото можеше. От другата страна на басейна таванът на пещерата бе съвсем нисък. Ларсен забави ход, размахваше пушката си и чупеше острите сталактити, които висяха пред лицето му. Таванът се сниши още и се чу гаден звук, последван от отчаяна ругатня на ударилия главата си Браст.
След това таванът отново се издигна и разкри странно, начупено помещение с цепнатини, водещи в безброй посоки. Ларсен спря, огледа се на всички страни и препъващият се Браст се блъсна в гърба му.
– Ларсен? Ларсен? – Браст се вкопчи в него, сякаш да се увери, че бе истински.
– Тихо – рече Ларсен, който се ослушваше напрегнато. Зад тях не се чуваха плясъци от човешки стъпки. Онова нещо не ги преследваше.
Дали се бяха измъкнали?
Погледна часовника си – беше почти полунощ. Бог знае колко дълго бяха бягали.
– Браст – прошепна той. – Чуй ме. Трябва да се скрием, докато ни спасят. Никога няма да намерим сами пътя за навън, а ако продължим да се мотаем тук, ще налетим на онова нещо.
Браст кимна. Лицето му бе издраскано, дрехите – окаляни; очите му бяха безчувствени, като изпразнени от страх. От дълбока рана в ниско подстригания му скалп свободно се стичаше кръв.
Ларсен погледна отново напред, освети наоколо с инфрачервената лампа. Високо в стената имаше цепнатина, по-голяма от останалите, от която изригваше замръзнала варовикова река. Изглеждаше достатъчно голяма, за да помести един човек.
– Ще отида да проверя нещо. Повдигни ме.
– Не ме изоставяй!
– Тихо, бе! Само за минутка.
Браст му подаде опипом ръка и след малко Ларсен вече надничаше в цепнатината. Огледа се, голите му ръце трепереха на хладния въздух. След това отвърза въжето от кръста си и пусна единия край долу. После изсъска на Браст да се изкатери.
Онзи се засуети, но все пак се изкатери по хлъзгавата скала.
Двамата с Ларсен навлязоха по-дълбоко в цепнатината. Подът бе неравен и обсипан с едри камъни. След няколко метра се превърна в тунел, достатъчно висок, за да продължат приведени.
– Нека видим накъде води – прошепна Ларсен.
След още минута пълзене излязоха до ръба на мрачината. Тунелът просто свършваше с рязък откос надолу.
Ларсен потупа окуражително Браст.
– Стой тук и не мърдай.
Надникна предпазливо зад ръба на дупката, но не можа да види дъно. Взе камъче, хвърли го и започна да брои. Когато стигна до трийсет, се отказа.
Отгоре се намираше отвесен комин, от който върху тях се стичаше спираловидно тънка струя вода. Нямаше начин онова нещо да може да ги нападне от тази посока. Можеше да дойде единствено от цепнатината, по която те току-що бяха пристигнали.
Идеално.
– Стой тук – прошепна на Браст. – Не отивай по-нататък, защото там има дълбока яма.
– Яма ли? Колко дълбока?
– Доколкото това те засяга, тя е бездънна. Просто стой наместо. Ще се върна веднага.
Ларсен пое обратно към входа на цепнатината и там, легнал по корем, започна да събира камъните наоколо и да ги подрежда в дупката. За пет минути ги натрупа достатъчно високо, за да затвори изцяло отвора. Убиецът, ако изобщо дойдеше до начупената пещера долу, щеше да види само камъни. Никакъв отвор. Бяха намерили идеалното убежище.
Върна се при Браст и заговори много тихо:
– Чуй ме. Никакъв звук, никакво движение. Нищо, което да ни издаде. Ще чакаме тук за истински SWAT 1616
Special Weapon and Tactics – „Специални оръжия и тактики“(англ.) – така се наричат екипите за специални операции на правоохранителните органи в САЩ: за взломяване, за задържане на особено опасни престъпници, за обезвреждане на взривни устройства и т.н. Б.пр.
[Закрыть]-екип да дойде и да изкара онзи кучи син от пещерата. Междувременно ще стоим нащрек и ще пазим тишина.
Браст кимна.
– Но в безопасност ли сме? Сигурен ли си, че сме на безопасно място?
– Стига да си държиш устата затворена.
Двамата зачакаха, а тишината и мракът ставаха все по-потискащи. Ларсен се облегна на стената, затвори очи и се вслуша в собственото си дишане, като се опитваше да не мисли за онзи побърканяк, който бродеше из пещерите наоколо.
Чуваше Браст до себе си – беше неспокоен и непрекъснато шаваше. Това го подразни – дори най-малкият шум можеше да ги издаде. Отвори очи, нагласи очилата и погледна.
– Браст! Недей!
Твърде късно; чу се едно „скрич“ и в мрака лумна кибритена клечка. Ларсен я изби от ръката му и тя падна с едва доловимо съскане на земята. Миризмата на сяра остана да витае в мрака.
– Какво, по дяволите…?
– Ти, копеле – изсъска Ларсен. – Какво си мислиш, че правиш, бе?
– Намерих кибрит. – Браст вече ридаеше, без да се крие. – В джоба си. Ти каза, че сме в безопасност и че той не може да ни намери. Не мога да понасям повече тази тъмнина. Не мога.
Последва ново драскане и още една клечка пламна в светлина. Браст ридаеше с облекчение, очите му бяха широко отворени и неподвижни.
И изведнъж Ларсен, полугол и треперещ, осъзна, че нямаше повече воля да угаси дружелюбното жълто пламъче. Освен това бе струпал камъните доста надълбоко. Слабата светлинка на кибритената клечка със сигурност не можеше да проникне в пещерата отвъд.
Вдигна очилата на чело и се огледа с примигващи очи. За първи път виждаше нещата ясно, с подробности. Колкото и да бе малко, пламъчето внасяше тъй желаната топлинка в това ужасно място.
Намираха се в малко като купе помещение. На метър и петдесет или осемдесет от тях започваше стръмното спускане надолу. Зад тях, след ниския тунел бе изходът им, блокиран с камънак. Бяха на сигурно място.
– Може би ще намеря нещо, което да можем да горим – каза Браст. – Нещо, което да ни стопли поне малко.
Ларсен видя как щатският рейнджър рови из джобовете си. Така поне мълчеше.
Браст изруга под носа си, след като клечката изгори пръстите му. Запали трета и тогава се чу лек шум зад Ларсен – изтракването на преместен камък. След това – шум от падане, от търкаляне на един, после на втори камък.
– Изгаси я, Браст – изсъска Ларсен.
Ала Браст се бе изправил с клечка в едната ръка и гледаше зад гърба на Ларсен. Лицето му бе сковано от страх. В един ужасен миг той остана неподвижен. А след това изведнъж се обърна и затича сляпо, безумно и скочи от ръба в пропастта.
– Не-е-е-е! – изкрещя Ларсен.
Ала Браст вече бе изчезнал в бездната, а горящата клечка, която до преди миг бе в ръката му затанцува, примигвайки във възходящия въздушен поток, докато не изгасна.
Ларсен изчака, както му се стори, цяла вечност с разтуптяно сърце, вслушан в пълния мрак в неравното дишане, което бе като ехо на неговото собственото дишане. А после с изтръпнали пръсти бавно сложи очилата и се обърна, за да погледне неумолимо сам лицето на кошмара.
Седемдесет и първа глава
Райнбек седеше в затъмнената гостна и се клатеше напред-назад в стария стол с права облегалка. Почти се радваше, че къщата бе толкова тъмна, защото се чувстваше глупаво да седи там със защитното си облекло, кевларовата противокуршумна жилетка и цялата бойна екипировка, заобиколен от дантелени кувертюри, бродерии и гарнирани с воланчета покривчици. И задача: старата дама.
Мамка му.
Голямата къща още стенеше и скърцаше под воя на бурята навън, но поне писъците на старата дама от подземното укритие срещу торнадо бяха секнали. Той бе заключил два пъти масивната врата и бе съвсем ясно, че тя нямаше къде да отиде. Там щеше да е в безопасност, в далеч по-голяма безопасност, отколкото самия него, ако връхлетеше торнадо.
Вече преваляше полунощ. Какво, по дяволите, правеха онези долу? Гледаше слабото пламъче на пропановия фенер и разиграваше в съзнанието си различни сценарии. Навярно бяха сгащили онзи тип и водеха преговори с него. Райнбек бе присъствал на няколко преговори с взели заложници престъпници и понякога му се струваше, че те продължават до безкрай. Комуникациите бяха прекъснати, дървета препречваха повечето от пътищата и никой нямаше да отговори на обаждането му за линейка и лекар за старата дама – не и от попиляния Дийпър и от целия окръг, поставен под тревога за торнадо трета степен. А той бе изправен пред медицински, а не полицейски случай; при това доста неудобен.
Боже мой, каква шибана задача!
Чу се изскърцване и неочакван шум от строшена чаша. Райнбек скочи на крака, столът зад гърба му се наклони силно, преди да разбере, че ставаше дума за поредните строшени клони и изгърмял от вятъра прозорец. Тъкмо онова, от което това място се нуждаеше – от проветряване. След като студеният фронт бе отминал, въздухът бе станал наистина необичайно студен. Дъждът вече нахлуваше през едно строшено стъкло, локвичките се разпростираха по пода. Райнбек изправи стола си и седна отново. Момчетата от управлението никога нямаше да пропуснат да го будалкат с тази му задача – и то вовеки веков.
Пропановият фенер замига и той го погледна намръщен. Ясно: някой тъпанар не си бе дал труда да му сложи нов резервоар и това нещо сега щеше да угасне. Поклати глава, изправи се и отиде до камината. Бе готова за запалване; на каменната лавица над нея намери голяма кутия кухненски кибрит.
Постоя така минута, потънал в мисли. Майната му,реши той. След като го бяха написали в това отвратително място, би могъл да направи живота си поне по-удобен.
Надникна в камината и се увери, че клапата е отворена. След това взе кутията, извади клечка, запали я и я поднесе към огнището. Пламъците обхванаха вестника и той мигновено се почувства по-добре: топлината му действаше някак окуражаващо. След като огънят пое, той започна да хвърля хубави жълти светлини към гостната, да се отразява в поставените в рамки гоблени, в стъклените и порцеланови дреболии. Райнбек отиде и изгаси пропановия фенер. Така можеше да се запази остатъкът от газ.
В този момент изпита известна жалост към старата дама, че се бе наложило да я заключи в избата. Но имаше предупреждение за силно торнадо, а и тя бе неадекватна, най-меко казано. Той се облегна на люлеещия се стол. Не бе лесно за една стара жена в имота й посред нощ да нахлуе група непознати с оръжия и кучета, при това по време на свирепа буря. Това би било шок за всекиго, особено за отшелница като старата госпожица Краус.
Пак се облегна назад, наслаждавайки се на топлината от трепкащия огън. Спомни си неделните следобеди, когато с жена си посещаваше от време на време майка си. През зимата тя запарваше чай и го сервираше до самата камина, почти същата, като тази. А с чая винаги имаше някакви курабии – тя държеше старата семейна рецепта за джинджифилови „сухарчета“, която все обещаваше да даде на жена му и така и не й я даде.
Мина му през ума, че старицата бе в избата вече почти три часа, без да хапне нищо. Сега, след като се бе успокоила, можеше да й занесе нещо. Можеше да свари малко чай. Нямаше ток, но би могъл да кипне вода на огъня. Всъщност, той дори си помисли, че би трябвало да го стори по-рано.
Надигна се от стола, включи фенерчето и влезе в кухнята. Тя бе забележително добре заредена. Имаше кутии със странни на вид сухи храни, подредени до стената: билки и подправки, за които никога не бе и чувал, екзотични оцети, мариновани в буркани зеленчуци. Върху лавиците имаше сребристи метални кутии с японски, или може би китайски надписи, не беше много сигурен. Най-накрая намери чайника, поставен до печката между автомат за приготвяне на макарони и някакво устройство с прекалено голям стоманен комин с дръжка. Започна да рови в чекмеджетата, откри няколко добри и старомодни пакетчета с чай. Закачи чайника на кука над огъня, след което се върна в кухнята. Хладилникът също бе натъпкан догоре и само за минути успя да подреди малък поднос със сметана, захар, чаени сладки, сладко, мармалад и хляб. Подредбата бе довършена с дантелено мильо върху ленена покривчица. Чаят скоро бе запарен и той постави чайника върху подноса и пое надолу по стълбите.
Спря пред вратата и, балансирайки с подноса в едната ръка, почука леко. Чу някакво размърдване вътре.
– Госпожице Краус?
Никакъв отговор.
– Донесох ви чай и малко сладки. Ще ви дойдат добре.
Чу ново изшумоляване, а след това – и гласа й:
– Една секунда, моля. Трябва да поправя косата си.
Той изчака, доволен от това колко спокоен прозвуча гласът й. Беше удивително – това благоприличие на старото поколение. Мина минута, след което старата дама се обади с превзет тон:
– Вече съм готова да ви приема.
Усмихнат, той извади големия железен ключ от джоба си, мушна го в ключалката и отвори вратата.
Седемдесет и втора глава
Шериф Хейзън усещаше как потта се стича от дланите му върху вдлъбнатия затвор на пушката. През последните десет минути чу всевъзможни звуци: изстрели, писъци, викове – всичко това беше белег за сериозен сблъсък. Звуците идваха от една посока и Хейзън сега крачеше натам възможно най-бързо. Другите можеха и да се разбягат като зайци, но той бе решен лично да залови убиеца.
Видя върху пясъка следите от боси крака, същите, които бе виждал и преди.
Изправи се. Босите крака на убиеца.
Осъзна, че бе сбъркал за Макфелти. Погледът, който бе успял да хвърли на убиеца, макар и кратък, го бе убедил в това. А може би грешеше и за връзката „Лавъндър“. Но за най-важното нещо бе прав: убиецът се криеше в пещерата. Това бе оперативната му база. Хейзън бе установил тази връзка и бе твърдо решен да я разкрие и да извади кучия син навън.
Тръгна подир следите по пясъка. Кой можеше да бъде той? Въпрос, на който щеше да се намери отговор по-късно. Открий онзи тип и го изкарай навън. Беше съвсем просто. След като го заловят, ще се изясни и всичко останало: дали е свързан с Лавъндър; с експерименталното поле; всичко. Всичко ще стане ясно.
Зави под остър ъгъл, следвайки отпечатъците. Стените и таванът изведнъж се оттеглиха назад в обширната кухина, очертанията им станаха неясни на инфрачервения лъч на шлема му. Подът бе осеян с големи, блещукащи кристали. Дори през монохроматичните си очила Хейзън можеше да се досети, че са с различни цветове. Пещерата бе гигантска, далеч по-голяма и по-впечатляваща от мизерния туристически капан от три помещения, който Краус бе заложила. При добро управление това можеше да се превърне в голяма туристическа атракция. И индианските погребения, които бе видял – те щяха да привлекат археолозите, а може би дори някой музей. Дори Медисин Крийк да не получеше опитното поле, тази пещера бе достатъчно голяма, за да привлече хора от цялата страна. Помисли си, макар и не съвсем ясно, че градът беше спасен. Това тук бе по-добро от Карлсбадските пещери. През цялото време градът бе седял върху златна мина, без изобщо да го подозира.
Хейзън отхвърли размишленията си. Можеше да си мечтае за бъдещето, след като тикне онова отвратително копеле зад решетките. Всяко нещо с времето си.
Видя пред себе си зейнала в скалистия под дупка, от която се чуваше ромонът на бърза вода. Заобиколи внимателно и продължи да следва отпечатъците в пясъка.
Бяха отчетливи. И изглеждаха скорошни.
Усещаше, че приближава жертвата си. Тунелът се стесни, след това отново се разшири. Хейзън забеляза нови признаци на обиталище: странни изображения, надраскани по стените с твърд камък; плесенясали индиански фетиши, грижливо подредени в нишите и върху варовиковите колони. Стисна по-здраво пушката и продължи. Онзи перверзен тип, който и да бе той, бе живял тук, долу, доста време.
Тунелът пред него се разшири и излезе в нова пещера. Хейзън се подаде предпазливо иззад ъгъла и спря изумен наместо.
Пещерата бе цялата в украса. Безброй странни фигурки от връв и кости, сплетени заедно, висяха от хиляди сталактити. Имаше малки диорами на мумифицирани пещерни животинки. Виждаха се човешки кости и черепи с всякакви размери: някои подредени покрай скалните стени; други – на йода в сложни и странни фигури; а трети – натрупани на купчини, сякаш в очакване да бъдат употребени. Върху импровизираните лавици лежаха старинни фенери, консервни кутии, ръждясали джунджурии от началото на века, индиански принадлежности и какво ли не. Пещерата приличаше на убежище на луд човек. Точно това и беше всъщност.
Хейзън се обръщаше бавно и осветяваше с инфрачервения си лъч цялата тази гледка. Беше странно, наистина странно. Преглътна, облиза устни и отстъпи крачка назад. Може бе допускаше грешка, като влизаше слепешката тук – в самотна хайка. Може би наистинаприбързваше. Изходът на пещерата не би могъл да бъде много далеч. Можеше да излезе на повърхността, да извика подкрепления, помощ…
Точно тогава погледът му се спря върху далечната стена на пещерата. Там скалистият под бе особено неравен и се спускаше надолу в още по-гъст мрак.
Някой лежеше там – неподвижно – върху пода.
Хейзън вдигна дулото на пушката си и тръгна напред. Наблизо имаше грубовата каменна „маса“, отрупана с плесенясали предмети. Виждаха се и разхвърляни чували от зебло. А отвъд тях – проснато на пода тяло, може би спеше.
С готова за стрелба пушка, Хейзън приближи масата предпазливо. Сега, вече по-отблизо, разбра, че предметите върху нея изобщо не бяха плесенясали. Бяха десетки малки кичурчета черна коса: тъмни валма от бакенбарди, къдрави лимби, все още с части от скалпа; къдрави кичури коса и Бог знае още какво до тях. В съзнанието му изникна образът на скалпирания и одран Гаспариля. Отблъсна спомена и насочи вниманието си отново към човека, който при по-внимателно вглеждане изобщо не приличаше на заспал. Изглеждаше мъртъв.
Промъкна се напред и напрегнатостта му изведнъж се удвои, след като разбра, че трупът е изкормен. На мястото на корема зееше празна кухина.
О, Господи. Още една жертва.
Приближи, ръцете му бяха овлажнели и се хлъзгаха по приклада, а краката му бяха сковани от страх. Трупът бе „аранжиран“ – повечето от дрехите му бяха разкъсани, бяха останали само няколко дрипи, лицето му бе покрито със спечена кръв. Изглеждаше дългурест и много, много млад – почти хлапак.
Хейзън спря и с ръка, която трепереше неконтролируемо, извади кърпичка и изтри кръвта и мръсотията от лицето.
След което се смръзна наместо. В душата му изригна буря на отвращение и на смазваща загуба. Това бе Тад Франклин!
Залитна, олюля се.
Тад…
После всичко у него изригна изведнъж и с вой на тъга и ярост той започна да се върти, да се върти, да се върти и да „помпи“ с пушката си във всички посоки – огнените експлозии, съпроводени от звъна на трошащите се сталактити се посипаха като кристален дъжд.
Седемдесет и трета глава
– Какво беше това? – попита Уийкс, като мигаше бързо-бързо в мрака.
– Някой стреля с дванайсети калибър. – Пендъргаст стоеше неподвижен и се ослушваше. След това погледна към оръжието на Уийкс. – Обучен ли сте да използвате това оръжие, полицай?
– Разбира се – изсумтя Уийкс. – Имам грамота за отлична стрелба в частта си от Академията в Додж.
В интерес на истината, по онова време частта К–9 се състоеше само от грима кадети, но не бе задължително Пендъргаст да знае всичко.
– Тогава заредете и бъдете готови. Дръжте се винаги вдясно от мен и ме следвайте точно.
Уийкс почеса врата си; винаги се обриваше от влагата.
– Според мен трябва да потърсим подкрепа, преди да продължим нататък.
Пендъргаст заговори, без да си дава труда да поглежда през рамо:
– Полицай Уийкс, чухме виковете на нарочената от убиеца жертва. Току-що чухме стрелба. Дали, по вашемнение, наистина разполагаме с време да изчакаме подкрепа?
Въпросът увисна за кратко в хладния въздух. Уийкс усети, че се изчервява. И точно тогава един слаб вик – висок, тънък и определено женски – отекна в пещерите. В следващия миг Пендъргаст скочи и пое в тунела. Уийкс се запрепъва след него, припкайки с пушката си.
Плачът сякаш се издигаше и спадаше с приближаването им, от време на време утихваше, за да се засили отново след малко. Бяха навлезли в по-широка и по-суха част от пещерата. Равният под бе отчасти покрит с големи петна пясък, осеян с отпечатъци от боси нозе.
– Знаете ли кой е убиецът? – попита Уийкс, неспособен да прикрие раздразнителния си тон.
– Човек. Но само като форма.
– Какво би трябвало да означава това?
На Уийкс не му се нравеше начина, по който агентът от ФБР винаги успяваше да говори загадъчно.
Пендъргаст се наведе за малко, за да разгледа отпечатъците.
– Онова, което трябва да знаете, е следното: идентифицирайтецелта си. Ако тя е убиецът – а вие ще го знаете, мога да ви уверя, – тогава стреляйте на месо.Не се помай вайте с разни любезности.
– Няма нужда да се държите гадно – сопна се Уийкс, но замлъкна, когато видя колко остро го изгледа Пендъргаст.
Човек, но само като форма.Образът на онова нещо – то изобщо не му заприлича на човек – как вдига едно от връхлетелите го кучета и го разчленява, без да му мигне окото, завладя нежелано съзнанието му. Уийкс потрепери. Ала Пендъргаст не му обърна внимание, пое бързо напред с изваден пистолет, като спираше само от време на време да се ослуша. Звуците изглежда бяха затихнали напълно.
След няколко минути Пендъргаст спря за справка с картата. След това под негово водачество те отново се върнаха по оставените от тях следи. Звукът се чу за кратко, след което отново стихна. Най-накрая Пендъргаст коленичи и започна да оглежда отпечатъците, въртя се напред-назад безкрайно дълго, вторачваше се отблизо, а носът му понякога бе само на сантиметри от пясъка. Уийкс го гледаше и ставаше все по-неспокоен.
– По-надолу – рече Пендъргаст.
Той се промъкна през една цепнатина в края на стената, след това се спусна върху тясно пространство, което слизаше стръмно надолу. Уийкс го последва. Придвижваха се сантиметър по сантиметър. Пендъргаст освети за миг издупчената като швейцарско сирене стена, след което избра една голяма дупка и тогава – за ужас на Уийкс – пропълзя в нея. Дупката изглеждаше усойна и влажна, а Уийкс помисли дали да не се опъне, но реши да не го прави, след като светлинката на Пендъргаст изведнъж изчезна. Спускайки се с мъка подир него по стръмния проход, Уийкс подскочи и едва не падна в един толкова използван тунел, че по мекия варовиков под личеше пътека.
Изправи се на крака, избърса калта от дрехите си и провери пушката си.
– От колко ли време живее убиецът тук, долу? – попита той, вторачен в пътеката.
– Този септември ще станат петдесет и една години – отвърна Пендъргаст. И в следващия миг отново закрачи, следвайки тесния коридор.
– Значи знаетекой е той?
– Да.
– И как, по дяволите, разбрахте това?
– Полицай Уийкс, не бихте ли искали да отложим приказките за по-късно?
Пендъргаст се втурна надолу в прохода. Плачът бе стихнал, но агентът от ФБР изглежда бе сигурен в посоката…
Но след малко, доста изненадващо, двамата спряха. От отвор в тавана пред тях се спускаше завеса от кристализиран гипс и напълно блокираше прохода. Пендъргаст го освети и Уийкс забеляза, че следите бяха изчезнали.
– Няма време – промърмори агентът на себе си и светна назад в тунела, а после освети и стените, и тавана. – Няма време.
След това отстъпи няколко крачки от гипсовата завеса. Сякаш си броеше под носа. Уийкс се намръщи: може би бе прав, когато преди си помисли, че Пендъргаст май не бе най-добрият избор на човек, подир, когото да се влачи.
След това агентът приближи глава до стената и извика:
– Госпожице Суонсън?
За изненада на Уийкс последва ахване, стон и след това приглушен вик:
– Пендъргаст? Агент Пендъргаст? О, Боже мой…
– Успокойте се. Идваме да ви измъкнем. Тойнаблизо ли е?
– Не. Замина… Не знам преди колко време. Може би – преди часове.
Пендъргаст се обърна към Уийкс:
– Сега е шансът ви да бъдете полезен. – Върна се при гипсовата завеса и посочи: – Прицелете се в тази точка, ако обичате.
– Няма ли да ни чуе? – попита Уийкс.
– Той и без друго е наблизо. Изпълнете заповедта ми, полицай.
Пендъргаст изрече тези думи с такъв заповеден тон, че Уийкс подскочи.
– Слушам, сър!
Коленичи, прицели се и дръпна и двата спусъка.
В затвореното пространство трясъкът бе оглушителен. Лъчът на Пендъргаст освети покров от блещукащ гипсов прах, а зад него – голяма дупка в прозрачния камък. В началото нищо повече не се случи. А след това завесата се строши със силен трясък и падна на пода, разпръсквайки във всички посоки блестящи кристални парчета. Зад нея имаше друг проход, а до него – тясно и тъмно отверстие на шахта. Пендъргаст се спусна към него и светна с фенерчето си в шахтата. Уийкс го последва и надникна предпазливо иззад рамото му.
Там, на дъното видя едно мръсно момиче с пурпурна коса, което ги гледаше със замътени от ужас очи.
Пендъргаст се обърна и го погледна.
– Вие сте водач на кучета. Трябва да имате в раницата си резервна каишка.
– Да…
Уийкс се съвзе и с бързо движение свали раницата си. Пендъргаст бръкна в нея и извади резервната верига с кожена каишка. След това завърза веригата около основата на една варовикова колона и пусна другия край в шахтата.
Чу се издрънкването на веригата долу и риданията на момичето.
Уийкс надникна отново.
– Не стига до долу – рече той.
Пендъргаст игнорира думите му.
– Прикривайте ни. Ако онзидойде, стреляйте на месо.
– Вижте, почакайте малко…
Ала Пендъргаст вече бе изчезнал в шахтата. Уийкс закръжи отгоре, държеше под око и прохода, и отвора на шахтата. Агентът от ФБР се спусна по веригата със забележителна сръчност и когато стигна края й, увисна от нея, протегнал ръка към момичето. То посегна да я улови, но я изпусна.
– Дръпнете се настрани, госпожице Суонсън – рече Пендъргаст на момичето. – Уийкс, хвърлете няколко от онези камъни в шахтата. И гледайте да не потрошите главите ни. Внимавайте и за онзи тунел.
Уийкс избута с крак половин дузина камъни през ръба на шахтата. Момичето ги подреди до стената и се изкатери върху тях. Сега Пендъргаст можеше да улови ръката й. Изтегли я нагоре, пъхна свободната си ръка под мишниците й, улови след това веригата и бавно се закатери по каменната стена. Изглеждаше доста кльощав, но силата, с която се изкачваше по онази верига, и то с товар, бе забележителна.
Излязоха от шахтата и момичето мигновено се отпусна на колене, притисна се о Пендъргаст и се разрида силно.
Пендъргаст коленичи до нея. Извади носна кърпичка от джоба си и внимателно изтри кръвта и мръсотията от лицето на момичето. След това огледа китките и ръцете й.
– Болят ли?
– Вече не. Толкова се радвам, че дойдохте. Аз си мислех… мислех, че… – Останалата част от изречението бе погълната от ридания.
Той улови ръцете й.
– Кори? Знам какво сте си мислили. Вие проявихте голяма храброст. Но нещата още не са приключили и аз се нуждая от вашата помощ.
Говореше благо, но бързо с нисък, настоятелен шепот.
Тя млъкна, след това кимна.
– Можете ли да вървите?
Тя отново кимна и пак се разплака.
– Той играешес мен – рече през сълзи. – И щеше да продължи да си играе,докато… докато не умра.
Той положи длан върху рамото й.
– Знам, че е трудно. Но ще трябва да бъдете силна, докато се измъкнем оттук.
Тя преглътна, свела поглед към земята.
Пендъргаст се изправи и погледна набързо картата си.
– Трябва да има по-пряк път за навън. Ще трябва да рискуваме. Следвайте ме.
След това се обърна към Уийкс:
– Аз ще вървя пръв. След това госпожица Суонсън. А вие ще ни прикривате отзад. Като казвам прикривате,имам предвид точно това, полицай – онзи може да дойде отвсякъде – отгоре, отдолу, отстрани, отзад. Ще бъде тих. И много бърз.
Уийкс облиза пресъхналите си устни.
– Откъде сте толкова сигурни, че убиецът ще ни последва?
Пендъргаст отвърна на погледа, светлите му очи сякаш светеха в мрака.
– Защото няма да изостави доброволно единствения си приятел.
