Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 27 страниц)
– Зидан, това е измяна! Ако му предам думите ти, ще бъдеш набит или дори по-лошо.
– Няма да му ги предадеш – изрича уверено той.
– И защо?
– Защото ако го направиш, аз ще те убия. – Усмихва се така, че очите му заприличват на малки полумесеци. – А може и мама да го направи. Ако помоля мама да те убие заради мен, ще го направи просто така... – Той щраква с пръсти.
Отказвам да му отговоря, няма отговор за подобно нещо. Заради страха от това, което мога да направя, минавам бързо покрай него и се затичвам по стълбите нагоре към слънчевата светлина. Забравих долу запалената свещ; не беше много разумно да я оставя в закрито пространство, пълно с толкова много запалими неща и в присъствието на шестгодишно дете; но не мога да потисна желанието си всичко да избухне в пламъци, които да погълнат него, отровите, растенията, магическите принадлежности, всичко. Светът би станал по-добър.
Всички тези приказки за отравяне са обезпокоителни. Вървя с наведена глава право към група жени, теглещи за ръцете някой, който не иска да се включи в играта им. Виждам, че сред тях са Лайла, Наима, Фатима, Масуда, Салка. Плъзват се около мен с кикотене, докато не се изправям лице в лице с жертвата им. В първия момент дори аз не я разпознавам, тъй като лицето ѝ е неузнаваемо заради тъмния грим. Светлите ѝ вежди, миглите и устните ѝ са потъмнени с очна линия и къна, а очите ѝ са гримирани като на египтянка.
– Алис!
Тя се е разплакала, очната линия се стича по страните ѝ.
– Отнасят се с мен като с кукла!
Така ми олеква, дето загубеното достойнство е най-голямото ѝ притеснение, че избухвам в смях. Лицето ѝ внезапно се сгърчва, тя ми обръща гръб и попада право в ръцете на тормозителките си, а аз оставам загледан в нея, изпълнен със срам.
Когато стигам до покоите на Исмаил, той вече изглежда по-добре, не е така блед и се поти по-малко. Зидана ме смъмря, че съм се разтакавал, но съм сигурен, че е изпитала удоволствие от възможността да има съпруга си само за себе си за известно време. Това, че се доверява на грижите ѝ, упражнявани чрез магии и нежни думи, подсилва властта ѝ над него. Секс, магия и любезност: най-мощните оръжия на всяка жена, но никоя не ги ползва по-добре от Зидана. Вече го е дарила с трима здрави синове: Зидан, провъзгласен за наследник, тригодишният Ахмед Златния и по-рано тази година бебето Абдел Малик (никой не разбра, че е бременна, до самото раждане, толкова е дебела: сякаш просто се появи на белия свят като мъничък джин). Тъй като тя е Първа съпруга, ще трябва и тримата да умрат, за да може някой друг да се издигне. Допреди няколко дни бих казал, че това е невъзможно; сега обаче започвам да се замислям.
Изчаквам, докато Зидана е намазала и последния мехлем, покрила го е с меда и е превързала на кръст ухапванията върху ребрата и рамото (колко решително е било това момиче, че да притисне така силно главата си към тези кокалести части достатъчно силно, та да разкъса плътта му със зъби!), а след това тръгвам след нея към преддверието. Там, далеч от ушите на стражите ѝ, съобщавам какво съм открил в дневника.
– Знаех си, че нещо става, щом нареди да кастрират племенника му.
– Самир Рафик? Който зае мястото ми?
– Разбира се. Да не мислиш, че Абделазиз има цял куп племенници без топки?
Този човек е чудовище. Дори собственото му семейство не представлява за него нищо повече от средство за постигане на власт.
Тя въздъхва заради невинността ми.
– Защо идваш при мен с тази информация?
– И двамата го мразим. Мислех, че може да ви е от полза.
– Имаш предвид, че бих могла да кажа на султана.
Стоя в очакване. Тя обаче само въздъхва.
– Мислиш ли, че ще пропусна възможността да съсипя врага си? Ала е нужно много повече от това да покажа думи, написани в книга, на човек, който не може да чете. Намери ми категорични доказателства за заговор, според който хаджибът ще наруши закона. – Смее се на учуденото ми изражение. – Глупаво момче. Остави книгата в шкафа си, докато той е на молитвата довечера, и ще бъде възстановена.
Спомням си Сафавидския Коран и потръпвам.
Преди последната молитва нанасям записките си.
Трети 1-ви ден, месец раби ас-сани, берберска принцеса. Зла и опасна.
13
Алис
Минава повече от седмица, откакто не съм била привиквана в леглото на султана. През това време се чувствам облекчена, че не се налага отвратителната случка да се повтаря. Дали съм избързала? Това е въпросът, който ме тормози. Възможно ли е изобщо да се забременее при подобно странно съвкупление?
След насилието му над мен, бях повивана като бебе от две тъмнокожи момичета, бърборещи като свраки, та да не се повреди евентуално посятото семе; на следващия ден, след като ме разповиха, докосваха кожата ми учудено и натискаха с пръсти ръката ми, за да видят след колко време кожата отново ще порозовее. Измита, подсушена и облечена, бях качена на носилка и понесена из вътрешните дворове на харема, докато останалите жени виеха пронизително, а езиците им се плъзваха от единия край на устата към другия – досущ като пациенти в лудница.
За тях това беше нещо като празненство, на мен обаче ми призляваше само от вида им. Затова гледах встрани или над главите им, към сводовете на колонадите и пълзящите цветя; към птичките в яркосиньото небе. Някъде отвъд тях Бог, когото бях отхвърлила, гледаше надолу и съдеше ли, съдеше...
Толкова дълго плаках за греховете си, че не ми останаха сълзи.
– Алис!
Името ми е произнесено по странен начин, сричките са напълно разчленени. Вдигам поглед и виждам, че това е кралицата (или каквато там се води), която е дошла да ме посети. Невероятно дебела, тя цялата е окичена с безвкусни бижута и шалове: около бичия ѝ врат са преметнати масивни златни и перлени нанизи; меката част на ушите ѝ е увиснала от тежките обици; чалмата, обшита с пайети и скъпоценни камъни, е нахлупена над веждите и се скрива в буйната ѝ коса; гривните стигат от китката до рамото (цяло чудо е, че успява да свие ръцете си, освен това е мускулеста като мъж). Кожата ѝ е черна като въглища, същата като на евнуха Нус-Нус, онзи, чието лице е като маска. Поставя ръката си до моята и се смее на контраста. Не ми прилича на дружелюбен смях, по-скоро ми се присмива, показва ми колко се различавам от нея, тъмна и лъскава, сочна и пищна, докато аз съм бледо, слабо, крехко създание. Ухилва се толкова широко, че виждам златните ѝ зъби и празните места на онези, които ѝ липсват, но очите ѝ проблясват към мен сурови и студени като твърди камъчета.
После се обръща, взема нещо от една от придружителките си и ми го подава. Това е чаша, златна като Граала, а в нея има някаква тъмна течност, от която се надига пара и странен аромат. През цялото време не спира да говори успокоително и да ме потупва по ръката, като че ли докосването ще преведе смисъла.
Каквото и да е сипано в съда, нямам желание да го пия. Клатя глава и избутвам ръката ѝ с цялата любезност, на която съм способна, но тя настоява, дори повдига устната ми и с другата си огромна ръка насила накланя главата ми назад. Съдържанието на чашата има остра, горчива миризма; извъртам главата си встрани. Тя опитва по-настоятелно, ядосва се, че се извръщам. После ощипва ръката ми с неприкрита злоба.
Аз извиквам, бутам чашата от ръката ѝ, течността се разлива върху килима и се вдига пара, а тя ме заобикаля, вдигнала раздразнено ръце, и несъмнено се оплаква от мен на своя си езически бог. Гривните ѝ яростно дрънчат.
Страхувам се от нея, но няма да го покажа, въпреки че краката ми треперят и се надявам да не се забелязва. Хвърля ми още един гневен поглед, а след това се отдалечава, като кресва на свитата си да я последва и съм оставена в блажено спокойствие.
Преди да се усетя, тя се връща и с нея има мъж. Той е толкова висок, че запълва отвора на вратата, и за миг ме обзема нереалното усещане, че са засмукали всичката светлина за себе си, без да оставят нищо за мен. После той приближава и виждам, че това е Нус-Нус.
– Добър ден, Алис – изрича той, без да се усмихва.
Не мога да проговоря, защото погледът му е насочен към мен и тежестта му ми е непосилна.
– Алис, добре ли си? Виждаш ми се бледа.
– Кожата ми е толкова светла, че се чудя как забелязваш разликата.
Навежда глава.
– Трябва да се извиня за държанието си при последната ни среща. Моля се да не съм те засегнал.
Спомням си как ми се смя и изправям рамене.
– Никак, господине. Това е напълно забравено.
Говорим внимателно, но помежду ни се простира бездна. Беше ме видял напълно гола, използвана като животно.
Кралицата бърбори нещо на Нус-Нус и виждам как очите му се разширяват. След това се обръща към мен.
– Алис, слушай внимателно. Кимай и се усмихвай, щом ти кажа да го направиш. Не показвай никакво възмущение. Как изглеждаш е тясно свързано с оцеляването на това място. Трябва да се научиш да носиш второ лице, такова, с което да криеш своето. Разбираш ли ме?
Кимам, но сърцето ми бие лудо. Кое може да е по-лошо от вече случилото се?
– Тя ще ти даде нещо за пиене. Вземи чашата. Вземи я и целуни ръката ѝ с благодарност. Ще ѝ обясня, че не си разбрала честта, която ти е оказала по-рано. Но има нещо много важно, Алис: недей да пиеш. Престори се, че отпиваш глътка, а след това ще измисля някакво извинение да я отведа оттук. Изсипи течността на земята, без никой да забележи, и се приготви да ми върнеш чашата след няколко минути.
Чувствам как ми става горещо, а после студено.
– Да ме отрови ли се опитва?
– Усмихни се – подканя ме той и аз се подчинявам. – Не точно. Ще ти обясня, щом мога.
Кралицата щраква с пръсти и се появява робиня с напълнената отново чаша. Осъзнавам, че не мога да откъсна очи от нея. Какво има вътре? Не точно отрова. Нещо, което ще ме накара да се почувствам зле, без да умра? Как е възможно да ме е намразила за толкова кратко време? Каква заплаха мога да бъда за нея?
– Вземи чашата и покажи голяма благодарност – напомня ми Нус-Нус и виждам неговата загриженост. Това ли е лицето под "второто му лице"? Виждам черти, които не съм забелязала преди, напрегнатост около очите и челюстта му. Той е много хубав мъж, сама се изненадвам от мислите си; изпълнен с достойнство, впечатляващ. На мига си представям възмутения тон на майка си: Той е дивак, роб – черен като катран! Всъщност не е точно черен, кожата му е много тъмнокафява, с цвета на любимото дъбово кресло на баба ми, гладко и потъмняло от времето и честата употреба. Кожата му изглежда топла, а моята е студена. Осъзнавам, че отново ме побиват тръпки, коленете ми треперят под чуждоземната ми роба.
– Чашата – повтаря дрезгаво той, отмествам поглед от него, взимам я и разтреперана целувам ръка.
– Благодаря, милейди, безкрайно любезна сте – избърборвам, – благодаря ви за грижите.
Тя ме наблюдава напрегнато. Чувствам се като муха, заплетена в лепкавата коприна на паяжина под погледа на паяка, който чака точния момент да изяде плячката си.
– Престори се, че отпиваш – казва ми Нус-Нус, аз допирам чашата до устните си и я надигам, докато течността не докосва кожата ми. Топла е и мирише на гранясало. Мога единствено да се престоря, че отпивам и преглъщам.
– Кажи ѝ, че вкусът ми е непознат, но съм много благодарна за грижата и ще го изпия до последната капка – обръщам се към евнуха и го гледам, докато превежда. Кралицата кима, но не помръдва.
Отново се преструвам, че отпивам, но този път течността се процежда през зъбите ми и докосва езика ми. Въпреки сладникавата миризма е горчиво като пелин. Кара ме да се закашлям, а тя се усмихва. Нус-Нус изглежда разтревожен, но започва да говори нещо на кралицата, за да привлече вниманието ѝ, и след това излизат от стаята ми. Миг по-късно и останалите си тръгват, любопитството им към разговора е по-голямо от това дали ще изпия горчивата напитка.
Вдигам ъгълчето на килима и изсипвам чашата. После сядам на дивана и чакам да се върнат, послушно стиснала празната чаша в скута си. Щом пристигат, кралицата бързо се отправя към мен и проверява чашата, а след това оглежда наоколо. Изпълнена е е подозрение; течността е попила в ненастлания с плочки под. Усмихваме се с почитание една на друга и тя си тръгва.
Нус-Нус пристъпва напред.
– Султанът отново пожела да го посетиш тази нощ.
Имам чувството, че са ме ритнали в корема. Мисля, че ще повърна; успявам да потисна порива, защото знам, че ако го направя, ще ми донесат още от горчивата течност.
– Дръж се, Алис – успокоява ме, – това е добър знак: спечелила си благоразположението му. – Извръща се.
– Какво имаше в чашата? – питам след него; той не отговаря. Вместо това излиза във вътрешния двор и след малко се връща със зелено клонче в ръка.
– Ако имаш нужда от мен, изпрати прислужницата си със стрък кориандър – казва ми, – веднага ще дойда.
14
Алис се превърна във фаворитка на султана, миналата седмица я повика три пъти. Подозирам, че би го правил всяка вечер, ако не се боеше да не предизвика гнева на Зидана.
Султанката не спира да фучи срещу Алис. Нарича я Бял червей, Змия, Английска тояга и още цял куп обидни епитети. Превърнах се в довереник на Зидана по този и други въпроси. Постоянно ми се оплаква, че Исмаил я пренебрегва и откакто Алис се е появила в харема, не е прекарал дори една нощ с главната си съпруга. Настоява да я информирам за всяка подробност от състоянието на Исмаил, настроението му, диетата му и движението на червата му. Иска да ѝ докладвам всяка дума, която съм го чул да изрича за англичанката. Аз, разбира се, не съм толкова изпълнителен, тъй като Зидана не прави разлика между вест и вестоносец. Казвам ѝ само това, което смятам за безопасно, пропускам голяма част от нещата; по странно стечение на обстоятелствата се превръщам в неин говорител пред съперницата ѝ.
Зидана ме поощрява да прекарвам повече време с Алис Суон – под претекст, че я уча на арабски (който тя усвоява много по-лесно, отколкото очаквах), – да спечеля доверието ѝ, за да пие безпроблемно вредните смески, които тя ѝ дава, за да ѝ попречи да зачене детето на Исмаил; или да го убие в утробата ѝ. Това съучастие ме плаши, но не мога да сдържа нетърпението си преди всяко следващо посещение, защото единствено ако съм близо, мога да се грижа за безопасността на Алис. В сърцето си знам, че се излагам на голям риск.
Търговецът, който е заел мястото на Сиди Кабур на пазара, дребен тъмнокож мъж от Имчил, е едновременно деликатен и предпазлив. И двамата се преструваме, че той не знае за кого работя; аз се преструвам, че не разбирам нищо от билки, което ми позволява да задавам въпроси. Когато ме изпращат за сушен цвят от вратига и листа от виделиче, които да предизвикат помятане и да отровят утробата, аз взимам червена детелина, сушени листа от малина и извлек от витекс, които благоприятстват плодовитостта. Понякога успявам да подменя отварата; друг път се налага Алис да изхвърли или да скрие тази, която ѝ е изпратила Зидана. Имам силно лекарство, предизвикващо повръщане, приготвено от билкаря, в случай че нещата съвсем загрубеят.
Това е рисковано начинание: ако Алис забременее, Зидана ще разбере, че съм я лъгал, и със сигурност ще опита да убие съперницата си, нероденото дете, а и мен; това обаче ще подсигури положението на Алис в двора и Исмаил ще внимава повече за благосъстоянието ѝ.
Дори е възможно да позволи преместването ѝ в друг павилион, далеч от прякото влияние на Зидана.
Днес ме пита:
– Да не би да го е омагьосала? Дали не знае някаква европейска магия, която е по-силна от моята?
Не съм свикнал Зидана да показва слабост.
– Не ми е известно – отговарям предпазливо. Може би ако вярва, че Алис притежава магични сили, ще прояви повече благоразумие.
– Всичко идва от тези очи – заявява тя и обикаля напред-назад. – Синьото не е естествено. Нормалните хора нямат сини очи: отвратително е.
Уверявам я, че Исмаил не обръща много внимание на очите на англичанката, и това е единствената истина, която съм изрекъл днес.
– Не може да е заради болезнено бялата кожа. Знам предпочитанията на Исмаил в това отношение. Той обича черните жени. – Изпъчва огромните си гърди. – Отгледан е от черна жена: кожата на майка му е била тъмна като моята и твоята. Освен това обича жените да имат месце, цени здравината и силата. Тя прилича на призрак, дух, блуждаещо привидение. Защо му е да се занимава с мъртвец?
Не свършва дотук, а изприказва куп приказки още. Лично на мен Алис ми прилича на един от ангелите в картините, които видях в прекрасните венециански къщи, но мъдро го премълчавам.
– Дори да успее да роди бебе, представяш ли си на какво ще прилича? Смесвала съм орехови кори с паста арсеник, знам какво се получава от смесването на бяло и черно! Исмаил да не би да иска да има сив червей за дете? – Зидана вдига ръце към небето и гривните ѝ задрънчават застрашително. – О, Сагба, вземи я от този живот!
Скоро ще съм наясно къде се корени влечението на Исмаил към Алис. Приключил със съвкуплението същата нощ, той ме вика иззад паравана, преди още да е успяла да се облече. Гледам как докосва голия ѝ ханш и го полюшва гальовно; разменят си поглед, какъвто друг не би трябвало да вижда, и за пръв път у мен се надига ревност подобно на лава.
– Не е ли забележително как силата на духа на това крехко създание привлече вниманието ми, Нус-Нус? Има такава воля, тъкмо тя ръководи страстта ѝ! Умна е, схваща смисъла на оцеляването и гледа напред. Вместо да напада мъжа със зъби и нокти като малката берберска кучка, тя се овладява, сдържа емоциите си като ездач, който налага волята си над див жребец. Представи си каква сила е нужна за това. Тя е великолепна! С какви деца само ще ме дари: със здрави тела и силни умове. – Той се обръща към мен, а очите му проблясват триумфално. – Имам план, Нус-Нус, той също е великолепен. Ще подсиля армията си, ще я увелича стократно и с тази армия ще отблъсна чуждите нашественици без изключение: португалците от Мехдия, испанците от Мармора, Лараш и Асила, англичаните от Танжер. Ще прочистя кралството си от неверниците и ще го посветя на Аллах. Единствените чужденци, на които ще е позволено да останат, ще бъдат под моята власт. Корсарите ми ще претърсят моретата за още бели жени, а аз ще ги чифтосам с моите бухари и ще създам невиждана армия, армия, в която е събрано най-доброто от отделните раси, черната и бялата.
Крачи из стаята с разперени ръце, а гласът му се извисява чак до сводовете на високите тавани. Говори за разпространяване на исляма из целия Иберийски полуостров; че ще го отведе чак пред портите на католическия Крал Слънце на Франция, ще създаде нов халифат, по-могъщ и от династията на Алмохадите. Теориите му са хаотични, красноречиви, театрални. Доктор Луис ме заведе на театър в Италия и там видях подобни жестове, насочени към многобройна публика. Тук той изнася представлението си само пред двама души. Поглеждам към Алис, за да видя как възприема този драматизъм, но лицето ѝ е насочено към Исмаил като цвете към слънцето. Разбира едва отделни думи тук-там, но е пленена от енергията. Султанът притежава едва ли не магическа харизма: притегля останалите към орбитата си. Точно това го прави толкова могъщ и толкова опасен.
Бухарите, за които говори, са специалната част на Черните стражи, които е докарал от южните земи, пленниците от набезите в Сахара, разменени срещу сол и желязо. Той ги пленява или купува, кара ги да приемат исляма и да положат клетва за вярност над екземпляр от Салих ал-Бухари, светото писание на Пророка, след това им подарява по една от тези книги – ценен предмет – и по този начин гарантира вечната им лоялност. От известно време беше започнал да ги чифтосва с черни робини, да ги жени за тях съвсем млади и да ги поощрява да създават многобройно поколение. В провинциите се отглеждат хиляди от тези деца, настанил е войските си там, докато казармите тук бъдат готови. Щом навършат десет години, момчетата започват да изучават изкуството на войната, а момичетата – домакинските задължения. Щом достигнат пубертета, ще бъдат оженени и също ще бъдат поощрявани да раждат деца. Исмаил от години говори за това, че ще създаде най-добрата армия в света. Това обаче е нов прочит на старата му идея.
Обръща се отново към мен, развълнуван от новите си планове.
– Представи си, Нус-Нус, само си представи какви деца би могъл да създадеш, стига да си имаше всичко, с такава като Алис!
Изненадвам се от прилива на омраза, който ме залива, при тези думи. Дори когато съм бил ужасен от султана – именно тогава, – лоялността ми винаги е била безрезервна. Но нещо в мен се е променило и причината за това е Алис.
Кимам и се усмихвам, опитвам се да придам на изражението си нещо подобно на възхищение; щом съм освободен, бързо си тръгвам с дневника под мишница. Вървя с наведена глава и не обръщам внимание на нищо наоколо. Стигам в стаята си, оставям книгата на дивана и се обръщам. Прохладният въздух във вътрешния двор, ароматите на цветята и ясното нощно небе ме зоват. Боря се с обърканите си чувства и съм абсолютно неподготвен за атаката.
Нападат ме изведнъж, четирима едновременно. Първият удар е в рамото и е придружен от мигновено затопляне. Някакъв дявол ме удря с тояга! Болката събужда демона в мен. Тръгвам към тях с вик и се хвърлям с необуздана ярост. Успявам да уцеля един и го удрям с такава сила, че той полита назад и се блъска в стената.
– Вземете книгата – провиква се някой и някой опитва да ме удари в главата. По-нисък е от мен и не успява, само ме вбесява още повече. Ръката ми е като оръжие, което черпи сила от яростта ми; юмрукът ми достига до меките части на лицето му и то се смачква под кокалчетата ми. Чува се изхрущяване, а след това клокочещ звук, свлича се, а аз ритам още и още, без да мисля за това, че вероятно наранявам по-скоро краката си, обути единствено в меките чехли, отколкото ребрата му. В този момент пред мен се изправя трети човек. Лицето му се осветява на лунната светлина и разпознавам здравеняка, когото бях видял веднъж в двора. Не мога да си спомня името му – Хамид, Хамза или нещо такова. Погледите ни се срещат, той ме стрелва презрително, но усещам, че изпитва и страх, и щом пристъпвам напред, той свива рамене, като че ли казва "Това не е моя битка", и си тръгва; аз оставам с четвъртия.
– Ти!
Толкова съм изненадан да го видя, че почти не забелязвам ножа, който изважда. "Вероятно – мисля си, докато избягвам първия му удар – това е същият нож, с който е прерязал гърлото на Сиди Кабур." Силно наточен е, зловещото му острие проблясва в полумрака.
– Изрод. Черно нищожество – просъсква той при следващата си атака. – Кой би предположил, че един роб ще има куража да се отбранява така. – Южняшкият му акцент е силно изразен. На тясното му лице се появява жабешка усмивка и забелязвам, че зъбите му са дребни и заострени като на куче.
Разпознавам го.
– Познавам те! – виквам и осъзнаването е тъй огромно, че ме изпълва от глава до пети. Потрепервам. – Знам кой си. Чичо ти ми отне топките, както направи и с твоите!
Той се нахвърля върху мен с убийствена ожесточеност. По някаква причина вместо да тръгна назад и да му отнема предимството, аз се засилвам срещу него и в момента, в който ножът се приближава към мен, сграбчвам китката му с две ръце, обръщам острието към него и ползвам ръката му като лост. Крайникът не може да издържи на подобно усукване. Помагал съм при дисекцията на достатъчно трупове, за да съм наясно с човешката анатомия. Освен това той е по-дребен от мен и внезапно (за пръв път в живота ми) изпитвам желание да нараня някого, да го нараня наистина сериозно. Защото заради този мъж – макар и да е просто пешка – изстрадах какво ли не. Със сурово удовлетворение чувам поддаването на раменната му става и изпукването на хрущяла му. Неспособен да стиска повече ножа, той го изпуска, а аз го притискам към стената (стаята ми е твърде тясна за подобна схватка) и го хващам за гърлото, докато очите му не изпъкват. Те са пълни с омраза, не със страх, не може да се отрече. Личи си, че наистина ме ненавижда за загубата на тестисите си. За това мога да проявя разбиране, но в него няма и следа от солидарност. Взирам се отново в острите му черти и прилежно подстриганата брада.
– Знам кой си – повтарям.
– Доста време ти беше нужно да се сетиш. – По челото му избива пот, капчиците се появяват от порите му една по една.
– Ти уби старец, който никога не е навредил на никого, и го остави да лежи в локва от собствената му кръв.
– Не е навредил на никого? Може би не със собствените си ръце, но помисли за всички, които са използвали дяволската му стока; помисли за неизброимите жертви. Онази дяволска жена трови всеки, който се изпречи на пътя на безценния ѝ келеш. А ти, ти ѝ помагаш! Но някой ден ще отрови и теб. Тя е магьосница, вещица...
Не мога да не се съглася, но изведнъж се чувствам ужасно уморен. Отпускам тежестта си върху ръката, с която стискам гърлото му, така че да престане да говори.
– Всичко това ми е ясно. Не можеш да ми кажеш нищо ново. Знам, че чичо ти е наредил да те кастрират, за да ти намери подходящ пост в двора; накарал те е да убиеш билкаря, за да ме уличи, да те направи мой заместник и дневникът да попадне в ръцете ти, за да го фалшифицирате. Преместил е посещението на Фатима по-рано, за да може детето ѝ да се изкачи в йерархията на наследниците. – Задоволството ми от разширените му очи е безмерно.
– И тъй – започвам да разсъждавам на глас, – следващата стъпка на Абделазиз трябва да е отстраняването на Ахмед, това тригодишно дете...
– Детето е чудовище и е дете на чудовище.
Чудя се за Зидана ли говори, или за Исмаил? Сигурен съм, че светът би бил по-добър без малкия разбойник, но въпреки това мой дълг е да опазя истинската поредност на наследниците. Все пак съм Пазителят на книгата.
– Можех да извикам стражите, щеше да отнеме само миг. Можех да ги накарам да те заведат при султана. Можех да му покажа книгата, да му посоча подмяната... (Разбира се, че не мога: книговезецът на Зидана вече възстанови книгата в оригиналния ѝ вид, но той няма как да знае това.) Няма нужда да обяснявам на владетеля важността на проблема, той е проницателен човек и е жесток. Със сигурност ще нареди да те екзекутират, но първо ще бъдеш подложен на мъчения. По лични причини реших да не правя това. Върви при чичо си и му кажи, че знам всичко, затова да стои далеч от мен или ще разкажа всичко на султана.
Той се озъбва срещу мен.
– Хаджибът и султанът са като братя. Исмаил няма да слуша и дума срещу Абделазиз. Никога няма да ти повярва. – Но въпреки предизвикателните му думи в погледа му се чете колебание.
Стягам хватката си и той най-после кима. Пускам го. Разтрива гърлото си със здравата си ръка, после се навежда да вземе ножа си, но аз стъпвам върху него.
– Просто върви – казвам и той се подчинява, като взема другите двама мъже със себе си.
Докато лежа в леглото си по-късно същата нощ, преживявам боя отново в съзнанието си, наслаждавам се на необузданото насилие, на събуждането на воина в мен, за чието съществуване не подозирах до този момент. Не съжалявам за натъртванията, ценя ги. Сега великият везир със сигурност ще ме убие, без значение дали съм обект на желанията му, но повече няма да бъда безмозъчна пешка в политическите му кроежи. Ще се пазя. Обмислям различните начини, които би могъл да предприеме, за да се справи с мен, и решавам, че най-вероятно ще се спре на отровата. На следващия ден отивам на пазара и купувам маймуна – прекрасен берберски макак – от един търговец на живи животни. Шивач ушива за него роба като моята и малък червен фес, закрепен на главата му с лента под брадичката. Макакът не възразява, че е натруфен, щастлив е, че не е в клетката си и получава плодове. Отвеждам го в двореца на връвчица и щом я подръпва и започва да ми говори нещо, спирам и той се облекчава. Вече е научен на някои неща и това улеснява задачата ми.
Исмаил е очарован от него (той предпочита животните пред хората); дамите от харема с радост го хранят с ядки и фурми. Ходи навсякъде с мен. Уча го на малки трикове и маниери, които разсмиват Исмаил, особено когато се прави на мен и опитва храната, а след това се прави на самия султан (опасна самонадеяност, но той се справя добре с ролята). Нарекох го Амаду, "малък любимец".
Засега и двамата с Амаду сме живи.
