Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 27 страниц)

Рискувам да го погледна набързо, за да видя дали съм привлякъл вниманието му.

– Защо ми казвате това?

– Животът ѝ тук е в опасност: можете ли да ѝ помогнете да се измъкне?

– Искате да кажете да платя откупа ѝ?

– Да.

Той се разсмива.

– Вашият султан се опита да ме кара да платя по двеста испански сребърника за обикновен роб. Колко мислите, че ще иска за жена от харема си?

Цяло състояние, знам си го. Ала продължавам да упорствам.

– Тя е английска дама. Не е ли срам за страната ви да бъде тук?

Стисва устни.

– Потурчила ли се е?

Що за груб израз.

– Само на думи, сър, не и в сърцето си. Ако не беше приела исляма, нямаше да оцелее дълго.

– Тогава не мога да направя нищо за нея, щом се е превърнала в ренегат, независимо по принуда или не.

– Сър, ако не ѝ помогнете, боя се, че нито тя, нито малкият ѝ син ще доживеят до края на годината.

– Не мога да съм полезен в този случай. Тя вече е мохамеданка, както и хлапето ѝ. Трябва да мислите за себе си.

– Това не е много християнско от ваша страна... сър.

Погледът му изведнъж става пронизващ.

– Не съм свикнал да получавам съвети от негър без топки!

Опитвам се да прикрия гнева си. Пресягам се през масата за купа с крехки мръвки и му предлагам да си вземе с усмивка.

– Простете ми, прекалих. Приемете извиненията ми. Сигурен съм, че това ще ви се услади, истински деликатес.

Укротен, той бодва една с вилицата си, нарязва я на две и опитва.

– Ммм. Невероятно вкусно. Какво е?

– Овчи тестиси, сготвени в петгодишна мазнина – отговарям донякъде удовлетворен и гледам как пребледнява и започва да трие плътните си устни. Щом Бен Хаду се връща, аз се извинявам и си тръгвам.

Преговорите на следващия ден не започват добре: посланикът е оставил шапката в покоите си, но е проявил наглостта да вземе перуката. Коментарът на Исмаил, че това е преднамерена обида, не закъснява, а след това злобно обявява, че не може да работи с неверник, който дори няма възпитанието да свали ботушите си в цивилизована компания. Посланикът възразява, че англичаните не работят по чорапи, но Исмаил е непреклонен. Щом сваля ботушите, всички разбираме защо толкова настояваше да остане с тях: чорапите на сър Джеймс са в окаяно състояние, с дупки на кутретата и петите. През останалата част от срещата той е очевидно смутен и през цялото време се опитва да крие краката си.

Разговорите за бъдещето на Танжер очевидно няма да доведат до нищо, тъй като Исмаил е настроен свадливо. Накрая сър Джеймс вижда, че губи всички шансове за мир или примирие и се съгласява със сроковете, но при едно условие.

– Сър, тогава ще трябва да ви помоля да изпратите свой посланик, който да ме придружи до Англия, за да се срещне с крал Чарлс и съветниците му и да продължат дискусията по този въпрос.

След кратко обмисляне Исмаил се съгласява, което е истинска изненада за мен. Очевидно и посланикът не го е очаквал, явно си е въобразил, че е спечелил точка, и решава да избърза с въпроса за английските роби. Но Исмаил е непреклонен по отношение на цената за откупа.

– По двеста испански сребърника за всеки човек или нищо.

Сър Джеймс въздъхва тежко.

– Освен това стои и проблемът с англичанката в харема ви.

– Англичанка? – повтаря Исмаил, сякаш не е сигурен дали е чул добре.

– Алис Суон, струва ми се.

Седнал до султана, за да водя бележки, навеждам глава и отчаяно затварям очи. Тези англичани са така смущаващо директни! Имат ли представа, че е безкрайно грубо да се хвърлят направо в толкова деликатна тема като бик в розова градина. Но Исмаил, изглежда, се забавлява.

– В покоите на двореца ми има хиляди жени от всички страни на света – перчи се той. – Има жени от Франция, Испания, Италия, Гърция и Турция; дами от Русия и Китай, от Индия и бреговете на Нюфаундленд. От джунглите в Гвинея и Бразилия, пристанищата на Ирландия и Исландия. А вие искате да отведете една-единствена англичанка?

– Тя е моя сънародничка и разбрах, че баща ѝ е бил пламенен поддръжник на бащата на нашия крал в края на живота му. Убеден съм, че държавата ни ще ви бъде много благодарна, ако ни я върнете.

Исмаил дори не мигва.

– Благодарността не струва нищо. Белия лебед... ах, Белия лебед е безценен. Но дори и да успеем да се договорим за определена цена (което, разбира се, няма да се случи, тъй като тя ми е изключително скъпа), жената е приела истинската вяра и не би пожелала да остави малкия си рай тук, нито детето си. Нашият син Мохамед е сред престолонаследниците на тази държава, не може да отиде никъде без моята благословия.

– Аз... разбирам. – Посланикът е сконфузен, стрелва ме с обвинителен поглед. – Значи, се връщаме на въпроса с мъжете пленници...

Султанът махва с ръка, отегчен е от всичко това.

– Ела, Нус-Нус. – Обръща гръб на англичанина – непростима обида – и си тръгва, без да каже нищо.

На следващия ден сър Джеймс Лесли и свитата му си тръгват. Аз съм сред изпратените да ги придружат до северния път. Също и Самир Рафик. Трудно може да се прецени кой кого шпионира. При все че тафраутинът говори съвсем малко или никакъв английски, виждам как наблюдава мен, Бен Хаду и Каид Омар при всяка дума, която си разменяме. Сър Джеймс е рязък с мен и не ме поглежда в очите. Мисля, че ме обвинява за вчерашния си срам. Докато се сбогувам с него по английски маниер, с помахване с ръка, питам дали ще повдигне въпроса пред по-влиятелни лица, когато се върне в Англия, но той ми отговаря само:

– Книгата е затворена в това отношение – и подкарва коня си напред, за да настигне съветника и Калайджията, за официално сбогуване.

– Какво беше това? – пита Самир с изсеченото си лице, изгарящо от любопитство.

Аз прикривам разочарованието си.

– Нищо, което да те интересува – отговарям кратко.

– Той никога няма да те пусне да си отидеш, нито пък Момо – казвам на Белия лебед при следващата възможност да посетя харема. – Съжалявам, Алис, опитах.

Очите ѝ се напълват със сълзи. Влагата прелива и се плъзва надолу, като размазва грима ѝ. Тя избърсва сълзите си гневно, сякаш и собственото ѝ тяло я предава като останалата част от света. По безупречното ѝ лице остават черни следи. Ръката ме сърби да се протегна и да докосна бузата ѝ, но тя не е в настроение.

– По дяволите! И те да вървят по дяволите! По дяволите всички мъже! – Вдига поглед. – Прости ми, Нус-Нус, не те слагам в това число.

Не знам кое би ме карало да се чувствам по-зле: да бъда в това число или да не влизам в категорията на мъжете.

28

Алис

 От няколко седмици Момо страда от ужасни кошмари; два пъти го заварвам да ходи насън. Снощи се събудих и го открих да стои във вътрешния двор.

Чувала съм, че когато френският крал бил дете, майстор на име Камю му направил миниатюрна карета с коне, лакей, паж и пътничка и фигурките можели да се движат като истински. Щом повиках сина си по име, той се извърна към мен, лунната светлина се отразяваше в очите му, но приличаше на някое от онези изобретения: идеално подобие на човешко същество, но лишено от душа, празно отвътре.

– Момо! – извиках го нежно. – Какво правиш?

Той ми отговори монотонно:

– Трябва да съм готов.

– Готов за какво?

– Той идва да ме убие.

– Кой идва?

Не ми отговори, просто стоеше, а лунният блясък се отразяваше в погледа му.

– Миличък, ела с мен, нека те сложа в леглото. Там ще си в безопасност.

– Никой не е в безопасност.

Потрепервам.

Накрая все пак успявам да го върна в леглото, той веднага заспива и не помръдва до сутринта, но аз лежа будна през останалата част от нощта. Тази сутрин, докато го обличам, питам го:

– Как се разбираш със Зидан?

Той ми хвърля бърз мрачен поглед, очите му са станали почти черни.

– Той ми е брат.

– Да не ти е направил нещо?

Добива отбранително изражение.

– Не.

– Сигурен ли си?

Той кима, но не ме поглежда.

– И не те е заплашвал по някакъв начин?

– Глупава мама. Той ми е приятел.

– Ако го направи, трябва да ми кажеш, Мохамед. Обещаваш ли?

– Обещавам, мамо.

– Сигурна съм, че баща ти не искаше да те нарани, когато те удари онзи път. Мислеше за друго. Беше ядосан на мен, а нали знаеш, че когато се разгневи, ами... не може да се сдържа. Но той те обича много, Мохамед, никога не се съмнявай в това.

Момо кима сериозно, тъй като, естествено, е прекалено малък, за да разбира. Той е толкова смел малък мъж, а още е почти бебе. Трябва да го спася, независимо какво ще ми струва, защото когато не съм с него, сърцето ми се свива като юмрук.

Имам план, план, който ми хрумна през часовете, в които се взирах в тавана през последните нощи. Научила съм се на много неща в мароканския двор. Научила съм се на лукавство, наблюдателност и самостоятелност. Научила съм малко арабски, но не показвам знанията си: слушах как Зидана дава напътствия на прислужниците си и им разказва за отровите. Научила съм се да показвам второ лице, както ме посъветва Нус-Нус, да се усмихвам, вместо да плюя и дера. Научила съм се да показвам наслада дори когато се чувствам наранена и унизена; накратко, научила съм се да бъда толкова добра актриса, че. Бих могла да изляза на сцената редом с най-добрите уличници в Лондон.

А малката ми прислужница Мамас, дъщерята на готвача, ми помага с допълнителни очи и уши. Показа, че е умел шпионин. Изглежда толкова мъничка и невинна, още е почти дете, така че езиците се развързват пред нея. Задава въпроси, които друг не би посмял да зададе. Сприятелила се е с момчето на билкаря и благодарение на това, че познава необичайни съставки, след като е отраснала в кралската кухня, може да говори с него за най-различни неща. Тя е истинско съкровище. Заради баща си Малик, готвачът на султана, може да се разхожда навсякъде из двореца, трябва само да каже, че отива при баща си. Но рядко ѝ се налага да дава обяснения, всички познават малката Мамас, с прекрасните ѝ черни очи и усмивката с липсващи зъби.

Изпращам я да доведе Нус-Нус.

– Чувам, че ще се изпраща делегация в Лондон.

Той ме поглежда изненадано.

– Харемът може да е затворен между стени и порти и да е охраняван, но слуховете минават през всякакви заграждения.

– Да, Каид Мохамед Бен Хаду ще я ръководи. Английският посланик помоли за това, тъй като не остана особено доволен от откупа, който султанът иска за робите, нито от развитието на проблема в Танжер, затова делегацията ще гостува на краля в Лондон, за да продължат преговорите. Мисля, че се бои да не бъде обвинен, че е провел преговорите некадърно и не е постигнал успешен резултат.

– И кой ще пътува с Бен Хаду?

– Каид Мохамед Шариф, английският изменник Хамза и още десетина души.

Шариф е достатъчно представителен, освен това има някаква заплетена роднинска връзка с кралското семейство. Но Хамза! Името връща неприятен спомен в съзнанието ми: той беше един от тримата души, които ме нападнаха заедно със Самир Рафик преди толкова месеци. Защо подобен човек е включен в такава престижна делегация? Отново усещам горчилка в гърлото си.

– А десетината вече избрани ли са?

Нус-Нус свива рамене.

– Не съм осведомен по този въпрос.

– Кой решава?

– Защо питаш? Султанът, разбира се.

– Трябва да направиш всичко възможно да изпрати теб като придружител на Бен Хаду.

– Мен? Исмаил няма да изпрати мен.

– Заради мен, Нус-Нус, не можеш ли да намериш начин?

Изглежда, изпитва някакви колебания, сбърчила е вежди сериозно. Ще ми се да протегна ръка и да погаля гънките, но не мога: на това място отвсякъде дебнат очи.

– Ще опитам, но по-добре ми кажи защо искаш това от мен.

– Искам да отнесеш... едно мое послание.

29

Вече си тръгвам от харема, когато Самира, една от прислужниците на Зидана, дотичва при мен.

– Господарката ми те вика.

Тръгвам след нея към личните покои на султанката и я заварвам седнала върху канапе с леопардова дамаска, златно украшение в косата, кристални капки по челото и яка, украсена с раковини и перли, достигаща чак до брадичката ѝ. Робата ѝ е в сребристо и лилаво, покрита с бродерия. В дясната си ръка държи скиптър, увенчан с черепа на някакво нещастно озъбено животно.

Коленича, но тя потропва нетърпеливо по пода до челото ми.

– Ставай, ставай!

Щом се изправям, тя прави театрална поза, извива врата си, така че лицето ѝ да е насочено към слънцето и всички кристали да се поклащат и проблясват.

– Още ли съм прекрасна, Нус-Нус? Сред всички мъже вие от Сенуфо най-добре можете да оцените момиче от Лоби.

Тя не е никакво момиче, а заради усложненията, настъпили след последното ѝ раждане, се е отпуснала, прелива от тлъстини отвсякъде. Когато мести скиптъра, плътта на ръцете ѝ се стеле на вълни. Има двойна гуша и увиснала кожа под нея; ако трябва да съм откровен, изглежда уморена и състарена. Разбира се, не мога да бъда откровен.

– Мадам, изглеждате прекрасно като никога досега.

– Не ме лъжи, евнух. Стара и уморена съм и губя чара си. Съпругът ми не ме вика толкова често, като преди, имам болки в ставите, а жените в харема стават неуправляеми. Усещат, че властта ми отслабва; борят се за по-предна позиция, дебнат възможността да заемат мястото ми.

– Ваше Високо Величество, уверен съм, че се страхуват от вас както винаги досега.

Тя размахва окичената си с пръстени ръка пред лицето ми.

– Не те повиках за неискрените ти комплименти. Имам мисия за теб.

Навеждам глава.

– На вашите заповеди съм, мадам, както винаги.

– Имам нужда от нещо. От Лондон. Трябва да ми го донесеш.

Едва не падам. Как така изведнъж всички искат да ходя в Лондон?

– Но, Ваше Високо Величество, аз няма да ходя в Лондон.

– Напротив, ще ходиш. Ще говоря с Исмаил, за да се уверя, че ще бъдеш сред избраните, които ще участват в делегацията на ал-Аттар. Когато се озовеш там, искам да откриеш най-вещите алхимици в страната. Чух, че били открили вълшебна субстанция, която осигурява вечен живот и младост. Плати им колкото ти поискат и ми я донеси. Ако не се продава, използвай всички средства, за да ми доведеш тук човека, който може да я приготви.

– Вечен живот? – не успявам да прикрия скептицизма в гласа си.

– Стига да получа десет-петнайсет години влиятелност, това ще ми е достатъчно, за да видя как Зидан безпрепятствено се установява като безспорен престолонаследник.

– Убеден съм, че сте в състояние да гарантирате успеха му и сама. Успяхте да направите толкова неща през последните девет години.

– Исмаил обожава светлия червей на Лебеда! Засипва малкото изчадие с подаръци и похвали. Виждал ли си огромната златна гривна, която му е дал?

Настъпва моментът да играя опасна игра.

– Баща му обича да го глези. Едва преди седмица изпрати разкошна кошница с бижута и лакомства за момчето. През цялото време го разнася из двора, показва го на посетителите, нарича го прекрасен малък емир. Изненадан съм, че не сте премахнали това препятствие пред своя Зидан досега.

Тя ме поглежда озадачена.

– Защо казваш това сега? Мислех, че имаш определени... предпочитания към Белия лебед и келемето ѝ.

Насилвам се да се разсмея.

– Тя е малко особена, не мислите ли? Винаги съм я намирал за хладна, а след като се върнахме от южния поход, леко налудничава.

Зидана се разсмива.

– Ах, да, имаш предвид периода, в който живееше като диво прасе, ровеше в земята за храната си. Не мога да си представя как Исмаил се прежалва да бъде с нея, но мъжете са странни създания по отношение на нагона си.

– Чух, че е пристигнал търговец от Флоренция, който се занимава с... лекарства. Доколкото знам, са сред най-силните... – снижавам гласа си – отрови.

Тя се замисля за миг. След това свъсва вежди.

– Ти си пътувал из Италия, нали така? И говориш езика, нали?

Признавам, че го знам.

– Така, така, Нус-Нус. Мисля, че си наясно от каква... медицина имам нужда. Направи това за мен и ще вдигна проклятието над теб.

Каква щедрост.

– Ваше Величество заслужава само най-доброто. – Навеждам глава.

Зидана не говори празни приказки: на следващия ден, докато помагам на Исмаил да се облече след посещението си в хамама, той заговаря, сякаш казва нещо съвсем обикновено:

– Е, Нус-Нус, иска ли ти се да отидеш в Лондон?

Полагам всички усилия, за да се престоря на изненадан.

– Лондон ли, господарю?

– Бен Хаду има нужда от секретар за делегацията си. Жена ми Зидана вярва, че ти ще си най-подходящ за тази задача и трябва да призная, че смятам това за много разумен избор. Освен това има още нещо, което трябва да се свърши.

Подава ми нещо. Книга. Отварям корицата: на заглавната страница пише: "Коран на Мохамед, преведен от арабски – погледът ми пробягва напред, – отскоро и на английски, за удоволствие на всички онези, които изпитват желание да надникнат в турския колорит, отпечатана в Лондон през 1649 година след Христа".

Турския колорит? Добре че Исмаил не чете на английски...

Той прекъсва мислите ми.

– Искам да откриеш кой е отпечатал тази мерзост. Чуваш ли ме?

Кимвам объркан.

– Разбира се, господарю.

– Претърси Лондон и щом го откриеш, убий го и ми донеси главата му.

– Да го убия? – Клатя глава шокирано. – Аз... аз не съм убиец, господарю мой...

Той ме поглежда студено с наведена настрани глава.

– Не си ли, Нус-Нус?

Усещам как коленете ми се разтреперват от погледа му. Съгласи се, за Бога, казвам си, но не мога да продумам.

– Как е възможно един добър мюсюлманин да позволява неверник да скверни така свещената книга? Единственият език, на който може да бъде четен Коранът, е арабски, езикът, на който Аллах е диктувал последните си откровения: превеждането е истинска пародия, варварство, богохулство.

– Така е, господарю, разбирам това.

Той въздиша и клати тъжно глава.

– Не можеш напълно да разбереш, ти не си от нашите хора. При все че вината за това не е твоя. – Взема книгата от ръцете ми. – Върви си с мир, Нус-Нус. Няма да те карам да вършиш нещо против природата си.

Стоя там и за миг не мога да повярвам на ушите си. Някой някъде трябва да е направил магия, за да е така добродушен.

Втори 5-и ден, шауал

Лала Зидана, родена като Аиша М^,барка в Гвинея,

сега султанка на Мароко, първа съпруга на Негово Високо Величество Мулай Исмаил.

На следващата сутрин чувам потропване на вратата на стаята си. Отварям и виждам малката Мамас. Без да продумва, тя изважда навит на руло плат и ми го подава.

– Господарката ми направи нещо, което да вземеш със себе си по време на пътуването с делегацията.

– Виждам, че слуховете бързо се разнасят.

Тя светва.

– Толкова се гордеем с теб.

Прилича на бродиран свитък, но щом се опитвам да го разгъна, откривам, че е зашит.

– Предназначено е единствено за очите на краля на Англия, подарък от Белия лебед.

Усмихвам се.

– Силно се съмнявам, че ще бъда в положение да му връча подаръка лично, но кажи на господарката си, че ще направя всичко по силите си да изпълня желанието ѝ.

След няколко дни отивам да потърся Бен Хаду, пред приемната му се натъквам на цяла тълпа просители, а вътре той е въвлечен в спор между търговци, който определено става все по-разгорещен: оказало се, че някаква пратка от скъп френски сапун била открадната. Ощетеният търговец размахва бележката от товарителницата, която показва, че стоката му е отпътувала от Марсилия предишния месец и е била разтоварена в Сале.

– Това е гнездо на пепелянки и мошеници! – крещи той и се удря в гърдите. – А този... този... крадец... – Той посочва обвинително с пръст мъж с дълга брада, който се хили на нарастващия гняв на опонента си. – Той има много приятели сред тези пепелянки. – Във всички посоки хвърчи слюнка. – Напълнил им е ръцете...

Бен Хаду се разсмива.

– Доколкото знам, змиите не са благословени с ръце, Си Хамед.

Търговецът не може да спре тирадата си: керванът му бил нападнат от разбойници в гората на Мармора и някак – странно как – сапунът му се появил на пазара в Мекнес, където евреите го продават на висока цена. Той бръква в джоба на робата си, изважда опакован калъп и го поднася под носа на Бен Хаду.

– Сапун от чист зехтин, ароматизиран с лавандула от Прованс! Само аз предлагам тази марсилска стока. Откъде се е взел тогава?

Бен Хаду взема калъпа от ръцете му, разгръща опаковката и го поднася под носа си.

– Лавандула ли? Това ми мирише на бадеми, хубави марокански бадеми.

След дълга заключителна реч той отсъжда в полза на брадатия мъж, а Си Хамед си тръгва, проклинайки.

– Ще пренебрегна богохулствата ти – провиква се Калайджията след него.

След това се обръща към другия човек и стисва ръката му.

– Ще изпратите кутия сапуни в дома ми, нали така?

Ухилват се заговорнически един срещу друг и брадатият мъж си тръгва доволен.

Бен Хаду се обръща към мен и повдига едната си вежда. Винаги съм се чудил откъде идва състоянието му: заплатата му не е малка, но с нея не би могъл да поддържа две къщи в Мекнес и една във Фес, както гласят слуховете, да не говорим за керваните в пустинята, които притежава. Разбира се, не казвам нищо: дискретността е от жизнена важност за длъжността ми.

– Султанът ви вика, мисля, че иска да обсъдите подробности около пътуването на делегацията, сиди.

– Тръгваме в края на седмицата. Събра ли си багажа? – пита по пътя. Изражението му е цинично. Знае добре, че нямам свои вещи.

– Готов съм, ако това имате предвид.

– Мастила, тръстикови клечки, солидно количество египетска хартия.

– Разбира се.

– Надявам се, че имаш подходящи дрехи?

Свивам рамене.

– Аз съм роб, какво значение има?

– Външният вид винаги е от значение. Ще се появиш в присъствието на английския крал и благородниците му. Важно е да си облечен добре, те ще съдят за Мароко и властта на султана по такива подробности. Това, че и най-незначителният член на делегацията ни е богато облечен, ще им покаже нашата сила, ще подсили позициите ни по време на преговорите.

Най-незначителният член... почти бях започнал да мисля, че Бен Хаду е приятел. Глупав Нус-Нус: един евнух и роб няма приятели.

Точно завиваме към колонадата, която води към покоите на султана, когато от харема се разнася невероятна врява: охкане и крясъци, а на фона на общата олелия – нестихващи женски писъци. И двамата застиваме на местата си ужасени и се поглеждаме един друг. Шумът е изключително тревожен.

– Мъртвородено – излага предположението си Калайджията.

– Или смърт – извръщам се към него, а сърцето ми започва да бие все по-бързо. – Вие вървете при Исмаил, а аз ще отида да проверя какво се е случило.

Той кимва и тръгва напред, доволен, че няма да бъде замесен в объркания живот на жените зад желязната порта. Аз заставам пред стража на харема.

– Какво става тук?

Пазачът, едър мъж от племето Асанте, с лице сякаш издялано от камък, ме поглежда хладно.

– Имаш ли пропуск?

– Султанът ме изпрати да проверя за какво е тази врява – лъжа аз.

Той се взира в мен известно време, после се отмества встрани и ме пуска да вляза. Тръгвам забързано по посока на шума с пълното съзнание, че доближавам покоите на Алис и стомахът ми се свива на ледена топка.

Във вътрешния двор пред стаите на Белия лебед има ревящи жени. Хващам прислужницата на Алис, Мамас. Очите ѝ са толкова подути, че са почти затворени, носът ѝ тече.

Тя скрива лице в робата ми, цялото ѝ тяло се тресе от плач. Отдръпвам я от себе си.

– Какво има, Мамас, какво се е случило?

Отваря уста, но тя се разтреперва.

– Мо... мо...

– Какво му има? – Но вече знам. Отмествам момичето встрани и се втурвам в апартамента на Алис. Вътре е почти тъмно. Заради разликата между студената зимна светлина отвън и мрака вътре ми трябват няколко секунди да свикна. Щом очите ми се адаптират, успявам да различа малка фигурка на дивана с отпусната ръка, до която стои Алис и пищи ли, пищи. Воалът ѝ е раздран на ленти, русата ѝ коса не е сплетена, а разчорлена като сламено гнездо на плъхове. Извръща лицето си към мен, а то прилича на маска от кръв, размазан грим и налудничав поглед. За миг пронизителните викове замлъкват, но после си поема отново дъх и вдига два пъти повече шум.

Коленича до дивана и хващам крехката ръчичка на Момо в своята. Още е топла. Прилича на заспал, с отметната назад глава и отворена уста, сякаш диша през нея. Само че не диша. Разтърсвам го.

– Момо! Момо!

Никаква реакция. Никаква, разбира се.

Изтичвам във вътрешния двор, право при Зидана.

– Някой повика ли доктор?

– Няма нужда. – Изглежда скръбна, но блясъкът в очите ѝ я издава. – Прекалено е късно за това.

– Аз ще отида. Султанът уведомен ли е?

Сега вече се усмихва широко.

– Може би ти ще пожелаеш тази чест.

Напротив, но се налага да се заема с това. Излизам тичешком от харема.

Лечебницата на доктор Фридрих е по път за покоите на султана. Потропвам силно на вратата и влизам, без да изчакам отговор. На работната му маса има малко одрано създание, цялото червено и лъскаво. Докторът е застанал над него със скалпел в ръката. Изглежда разтревожен от появата ми. Бързо си спомням биещото сърце в куклата, а след това казвам набързо.

– Имат нужда от вас в харема. Малкият принц Мохамед е мъртъв и има опасност майка му да посегне на живота си от скръб. Аз ще потърся Негово Величество.

Преди да е успял да отговори, тръгвам си и хуквам по коридора, а шляпането на чехлите ми кънти по мраморните плочи.

Султанът води задълбочен разговор с Бен Хаду. Единственото, което успявам да чуя, е "преносими дванайсетинчови оръдия", но то не ми говори нищо. Стряскат се, когато влизам, при все че лицата им се отпускат, щом виждат, че това съм само аз. Коленича с надеждата, че Исмаил няма да убие вестоносеца.

– Ваше Високо Величество, нося ужасна вест. Принц Мохамед, синът на Белия лебед, е мъртъв.

Последвалата вцепеняваща тишина изпълва стаята. Усещам ускорените удари на сърцето си в студените плочки: туп, туп, туп. Султанът надава пронизителен вик, виждам краката му да се движат покрай мен, златистозелена светкавица, и излиза през вратата. Вдигам глава и срещам напрегнатия поглед на Бен Хаду.

– Не е лесно да съобщиш подобно нещо.

– Така е, сиди – отвръщам и се изправям на крака. – Бедното момченце.

– Баща му го обожава.

– Както и всички ние.

– Вероятно някой в по-малка степен от останалите.

Гледаме се съсредоточено. После казвам:

– Не съм наясно с причината за смъртта на детето, не забелязах никакви белези по тялото му.

– Някои... вещества не оставят следи, струва ми се.

– Доктор Фридрих в момента преглежда трупа.

Той изсумтява пренебрежително.

– Доктор Фридрих е купен от султанката.

Продължавам да не показвам емоции.

– Не знам нищо за това. Вижте, трябва да се присъединя към Негово Величество.

Усещам погледа му на гърба си, докато не се скривам от полезрението му.

Момчето е мъртво; доктор Фридрих не открива пулс, а докато Исмаил пристигне, тялото на Момо вече е изстинало. Не се приближава до трупа от суеверие; просто гледа и не може да повярва, че детето, което вчера разнасяше на раменете си из двореца, което викаше и се смееше, лежи неподвижно и никога повече няма да се смее и да вика. Тялото е старателно измито, парфюмирано и увито в чисто бяло платно, а след това отнесено в джамията .и положено пред имама. Досега не бях виждал султанът да ридае, но е неутешим, а когато настъпва моментът детето да бъде погребано, той заявява, че не може да гледа как полагат такава красота в земята, и съм изпратен със съветниците и официалните лица да наблюдавам ритуала. Мъничкото телце на Момо е съблечено и положено в земята, обърнато на изток, към свещения град, който никога няма да види.

Жените също са отишли да се молят в джамията, тъй като впоследствие чувам, че Алис била толкова съсипана, че се държала като подивяла, и решили, че ще е по-добре да остане в покоите си, където ръмжи като див звяр, къса си дрехите и дере бузите си до кръв. На следващия ден отивам в харема и във всички посоки виждам следи от лудостта ѝ: парче от дреха на една страна, капки кръв на друга, сякаш е прокълнато създание, след което никой не иска да почисти.

Сърцето ми копнее да я видя, но когато искам да я посетя, казват ми, че се е затворила в апартамента си и отказва да види когото и да било – че е загубила разсъдъка си и отново се държи животински, по начин, който е срам за всеки добър мюсюлманин и издава неверническата ѝ душа.

Ден преди отпътуването на делегацията съм извикан от Зидана. Тя прелива от радост: излъчва я като слънчева светлина. Беше констатирано, че смъртта на сина на Белия лебед е естествена, сърдечна криза в резултат на дефект, който може да е носил в себе си още от раждането, и не са възбудени никакви подозрения към нея. В допълнение към това Исмаил прекара предишната нощ в компанията ѝ (въпреки че не ми беше наредено да го запиша в дневника), а изобщо не поиска да види Алис, уведомява ме тя със задоволство. Изглежда, момчето му е било по-скъпо от майката.

Тя ми подава торба от телешка кожа, пълна с монети и бижута, които да използвам, за да открия желания от нея еликсир; или да убедя човека, който го приготвя, да дойде в двореца в Мекнес. Докато ми я подава, хваща ръцете ми.

– Благодаря ти, Нус-Нус, при всичките трудности, които сме срещали през годините, ти доказа, че си истински приятел и верен слуга.

Тръгвам си и започва да ми се гади.

Имам още една задача, преди да тръгна с Бен Хаду, и тя е да предам задълженията си в двора и дневника. Ужасявам се от това: между двама ни със Самир Рафик съществува смъртна вражда. Нямам желание да се доближавам до него и с натежало сърце се връщам в стаичката си. Но мъжът, който ме чака там, не е Самир, не е дори мъж, а слабо, грозновато момче. Представя се като Азиз бен Фауд и предвидливо се е сетил да вземе собствените си пособия за писане: мастила, пера и преносимо писалище. Докато му разяснявам задълженията му, той ме изненадва с разбиране и бърз ум. Почеркът му е елегантен, редовете правилно подредени. Следи прехласнато всяка моя дума и изпълнява каквото съм му казал точно и без възражения.

Наблюдава ме, докато откривам бележката относно раждането на Момо и добавям в празното поле, което винаги се оставя за такова развитие на нещата: Емир Мохамед бен Исмаил е обявен за мъртъв на Третия 5-и ден, зу алкада 1091 година по хиджра, Господ да го благослови.

– Бедното момченце – промълвява тихо Азиз. Изненадан съм от сълзите в очите му.

Подавам му дневника и той го поема с две ръце, изпълнен с благоговение, погалва корицата, сякаш е живо същество, и грижливо я мушва в предпазния калъф.

– Ще го пазя с цената на живота си, господине – обещава, – няма да е нужно да ми се карате, когато се върнете. Ще се постарая да поддържам високия ви стандарт.

Не си спомням кога някой се е отнасял с мен с такова уважение; имам чувството, че не го заслужавам.

Казах, че имам да изпълня още една задача: всъщност предаването на дневника беше последното ми официално задължение. Има още нещо, което е неформално, но най-важно от всичко.

Султанът не напуска покоите си през целия ден. Ето защо след последната молитва на излизане от джамията вместо да завия наляво и да се върна в кралския апартамент, мога да завия надясно и да се отправя към града.