Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 27 страниц)
8
Напускаме града в петък, свещения ден за мохамеданите. Из целия град в горещия въздух се носи зловещото ехо на мюезините, обявяващи молитвата, като крясъците на чуждоземни птици.
В покритата със завеси кабинка сме три. Другите две жени са облечени, подобно на мен, в памучни кафтани, а главите им са омотани в ярки шалове. И те като мен са синеоки, но ми изглеждат също толкова чужди като мароканките с техните тъмни вежди и мигли. Седим в пълно мълчание, а колата се клатушка и криволичи по тесните улички на града. В един момент отмествам завеската настрани и сноп слънчева светлина пронизва вътрешността на колата като нож. Момичето до мен се стряска и извръща глава настрани. Ръцете ѝ не спират на едно място, нервно потупва пръстите си.
Навсякъде е пълно с мъже, стичат се към близката джамия – мъже в бели роби и малки шапчици; мъже в туники и широки панталони, които стигат почти до глезените; мъже с чалми или роби с качулки. Лицата им са кафяви като лъскави орехи, а черните им очи шарят любопитно. Имат открити, пронизващи погледи: като ловци, надушили плячка.
След безкраен период от време, а може да са били само два часа, спираме.
– Пристигнахме ли? – пита момичето от другата страна на каретата.
– Ти си англичанка? – извиквам едва ли не обвинително.
Другата ми отговаря.
– Ирландка. Ние сме ирландки, не англичанки. Сестри сме, Тереза и Сесилия, сестри от Рингаскиди, но тъй като малко хора знаят къде е това, да кажем, че сме от Корк.
Което обяснява движенията на пръстите, сякаш прехвърлящи невидима броеница. Майка ми беше страстна антикатоличка, обвиняваше съпругата на бившия френски крал за катастрофата на неговото, съответно и на нашето семейство; а когато синът му се ожени за португалска католичка, беше извън себе си от гняв. Надничам през процепа между завесите.
– В гората сме.
Те видимо си отдъхват.
– Благодаря ти, Дева Марийо. Със Сесилия сме се заклели да бъдем мъченици като света Юлия и света Еулалия. – Сесилия шумно избухва в сълзи. Тереза потупва ръката ѝ. – Спокойно, ти ще бъдеш като света Юлия, а аз като Еулалия. – Обръща се отново към мен. – Света Еулалия отказала да се отрече от вярата си, затова отрязали гърдите ѝ.
Хлипането на Сесилия прераства във вой.
– Пъхнали я в бъчва с натрошени стъкла и я търкулнали надолу по хълма. Но дори тогава не отстъпила, затова двама палачи разкъсали плътта ѝ с метални куки и нагрявали раните ѝ с факли, докато не припаднала от дима. След това я разпънали на кръст, обезглавили я, а от шията ѝ излетял бял гълъб. Станало чудо! – Очите ѝ проблясват фанатично. – Била едва дванайсетгодишна. Със Сесилия сме дали обет за целомъдрие пред светата девица. Ще бъдем света Сесилия и света Тереза от Рингаскиди. Момичета от цяла Ирландия ще отправят молитвите си към нас.
Струва ми се, че това не е голяма утеха за подобна жестока смърт, но копнежът към мъченичество поначало не е особено разпространен сред протестантите.
Завиждам ви за убежденията ви – казвам любезно и наистина е така. Дали собствената ми вяра ще ми помогне да измина пътя си благополучно?
Внезапно вратата на каретата се отваря със скърцане и един мъж надниква вътре. Сесилия потиска писъка си.
– Сиди Касем. – Навеждам глава.
– Госпожице Суон. Ще спрем тук за кратко.
Докато двете ирландки се възползват от гъстата растителност, аз шпионирам от разстояние насочилата се към нас дълга колона от мъже пленници, които си проправят път през гората. Техният водач язди по-напред, за да се види със Сиди Касем.
Навежда се от коня, хваща протегнатата ръка на възрастния мъж и я вдига към устните си. Очевидно и сред търговците на роби има йерархия.
Сесилия и Тереза пристъпват шумно през храсталаците и застават до мен, като чистят бодлички и семена от треви от робите си, докато погледите им не са привлечени от приближаваща група мъже.
– Света Майко. – Сесилия се прекръства. – Изглеждат съвсем измършавели.
Сестрите се качват в каретата за по-сигурно, но аз не мога да откъсна поглед. Ръцете на мъжете са вързани с въжета, а на глезените им има тежести, които да им попречат, ако се опитат да избягат. Когато желязото се мести от движението на краката им, виждат се зачервените до кръв следи от тежестите по кожата им, затова те се стараят да не мърдат много, та да намалят триенето. Много от тях са без ризи и раменете им са изгорели от слънцето; гръдните им кошове са изпъкнали като конструкцията на разбита лодка, а когато минават покрай мен, забелязвам, че много от тях имат охлузвания по гърбовете.
Засрамвам се от това, че ги гледам, добре заситена и увита в коприна. Израженията им са мрачни и безнадеждни, всеки е вглъбен в собствения си ад... с изключение на един. Извръща глава към мен, когато колоната минава покрай каретата. Той е висок, със светла кожа, а наболата му на места брада е руса. С ужас осъзнавам, че е почти момче.
– Молете се за нас, госпожо! – изрича той на различни езици.
Тогава надзирателят обръща коня си и го удря с камшика си толкова силно, че момчето изплаква и се превива.
Извръщам се с плувнали очи. Каква надежда има за някого от нас, след като се отнасят с тези мъже като с животни?
Сиди Касем се озовава до мен.
– Защо са тези сълзи, госпожо?
– Целия път до Мекнес ли трябва да извървят?
– Ще вървят или ще умрат.
– А какво ще се случи с тях, когато стигнат там?
– Ще помогнат за построяването на новия град на Мулай Исмаил. Ако не умрат по пътя, това със сигурност ще стане в Мекнес. След седмица, месец или година, ако са издръжливи. Исмаил е взискателен владетел, не допуска болести или слабост.
– Такова погубване на човешки живот само заради построяването на някакъв град.
– Това не е "някакъв град", Алис. Това е преклонение към Господ. Нашата религия строи цивилизация. Дошли сме от пустинята и за един век сме създали най-великата цивилизация в света. Аллах ни заръчва да не позволяваме пустинята да остане пустиня, нито планината да остане планина. Светът трябва да бъде трансформиран по божествен модел. Чрез тази трансформация откриваме връзката с божественото. Мекнес е молитва към Господ, песен за възхвала, а Исмаил е едновременно архитект и изпълнител на песента. Всички имаме роля в този велик проект.
Треперя, докато сядам обратно в каретата до двете момичета, решени да умрат заради католическата си вяра, докато Сиди Касем говори за убийството като за част от божествен модел. Заобиколена съм от фанатици. Въпросът е дали и аз не съм такава.
9
Третата събота, месец раби ас-сани
1087 година по хиджра
Три седмици гния в тази тъмна килия, заобиколен от побъркани и престъпници. В по-широк план три седмици не са дълъг период, знам това; времето, прекарано в непрогледна тъмнина, обаче е истинско проклятие.
Кадията нареди да ме заведат при него първата седмица. Беше изключително доволен от себе си: още един разрешен случай на престъпление, още един престъпник ще бъде убит. Наказанието за убийство е забиване на пирон с чук в горната част на черепа. Сподели ми това с голямо задоволство. Нисък и набит мъж, раздут от благоденствие и безбройни бакшиши, мушвани в ръкава. За беда, нямах с какво да го подкупя. Аз съм роб, без значение колко съм се издигнал; на робите не се плаща.
Попитах го дали султанът е уведомен за задържането ми, а той ми се изсмя в лицето.
– Защо ще го е грижа султана за поредния черен разбойник в този град? Вече екзекутирахме трийсет този месец, а те постоянно се множат като плъхове.
Самият факт, че още съм в затвора, след като три седмици не съм изпълнявал задълженията си, е достатъчно красноречив: не съм незаменим, забравен съм. Чудя се кой ли придружава Исмаил за молитвите му, кой проверява чехлите му за скорпиони или храната му за отрова, доставя съобщения, води дневника. Измъчвам се от мисълта за заместника си, на когото са дали стаичката ми, като са изхвърлили всичките ми вещи – малкото неща, до които се свежда животът ми. Чудя се дали точно в този момент не е поседнал за няколко минути между задачите си във вътрешния двор, където така неразумно скрих изцапаните чехли, наслаждава се на галещото слънце с вдигнато лице, а от пътеката се разнася аромат на жасмин. Тук мирише единствено на изпражнения, пикня и вкиселена от ужаса пот и, уверявам ви, нито една от тези миризми не напомня и най-бегло на жасмин.
Щом мюезинът вика за молитва, извръщам се да се моля с останалите нещастници. Но кой знае в коя посока е Мека в тази тъмница? Сещам се за Исмаил и неговата армия от астрономи – въоръжени с астролаби и изчисления, нагласят линии и ъгли, настройват алидадата според градуса на слънцето, за да му кажат точно в коя посока е Светият град, преди султанът да коленичи и да се помоли. Мога единствено да се извърна от кофата с изпражнения и да запазя надежда.
Една сутрин прокарвам ръка през лицето си и откривам набола брада. Възможно ли е престоят в затвора да ме е направил отново мъж? Усмихвам се тъжно. Господ обича да се шегува.
Изведнъж надзирателското прозорче се отваря и някой пита:
– Нус-Нус? Кой от вас е дворцовото длъжностно лице, познато като Нус-Нус?
Чуват се хихикания; спират, щом се изправям и казвам:
– Това съм аз.
Пазачът отваря вратата и ме вика навън.
– И да не си посмял да опиташ нещо, защото ще ти отрежа краката.
В съседната стая има жена, която пие чай и е покрита от глава до пети в черно. Веднага я разпознавам въпреки воала заради масивните ѝ китки и цвета на кожата, при все че не носи обичайните си бижута. Внимавам да не се издам. Пазачът не проявява любопитство и хлопва вратата след себе си. Чудя се колко ли често на това отвратително място идват жени за последното си съпружеско посещение и потрепервам.
– Е, Нус-Нус, ето къде си бил – казва тя на езика на Лоби.
– Очевидно – отговарям на този на Сенуфо.
– Никой не си направи труда да ме уведоми чак до вчера – казва Зидана. – Мислех, че си болен.
Не ѝ вярвам: шпионите на Зидана са навсякъде.
– Защо сте дошли? – Поема риск и не ми се вярва да е заради мен. Ако Исмаил разбере, че е престъпила волята му, като се е промъкнала извън стените на двореца, малко вероятно е да я спаси фактът, че е главната му съпруга. Виждал съм как души една от така наречените си фаворитки със собствените си ръце заради нечестивото прегрешение да вдигне от земята портокал и да го изяде.
– Не сме просяци, че да си позволяваме подобно поведение! – мъмреше я той, докато изцеждаше живота от нея. – Нямаш ли достойнство? Щом посрамваш своя султан с подобни постъпки, кой знае какво още може да направиш? – На следващата нощ го преследваха кошмари, викаше името ѝ в съня си отново и отново "Аиша, Аиша... ", а на следващата сутрин възглавницата му беше мокра.
– Трябваше да те попитам за списъка – отговаря просто Зидана. – Споменаха ли за него? Разполагат ли с него като доказателство?
Въздъхвам.
– Никой не е говорил за това.
– Добре. Е, това поне е нещо. – Отпива от чая си и стоим в мълчание.
– Как е султанът? – питам след известно време.
– Исмаил си е Исмаил, но в по-лошо настроение от обичайното. Снощи отпрати Зина, без дори да я докосне. Такова чудо не е било.
– Не е ли питал за мен?
– Не те е споменавал пред мен поне.
– А кой води дневника му? Кой опитва храната му?
– Недей да се измъчваш – казва и става да си върви.
– Никой ли няма да се застъпи за мен? Знаете, че не съм виновен за това, в което ме обвиняват.
– Кога някой е бил спасен заради невинноста си? Знанието е далеч по-полезно.
– Така е. Не искам да ме изтезават – казвам обзет от внезапен изблик на отчаяние. – Заради страха от онова, което мога да разкажа, за повода, по който посетих Сиди Кабур.
Тя се разсмива.
– О, Нус-Нус, покажи малко сила, нещо от духа на Сенуфо.
След това хлопва вратата, а пазачът отвежда нея към светлината, а мен – обратно в тъмнината. Толкова съм погълнат от мислите си, че щом донасят храната, ям, без да се замислям, като животно. Забравям, че в ечемичния хляб може да има камъчета, отхапвам смело и си чупя зъба, ето и нова неволя, за която да бера грижа.
На следващия ден пазачът отново идва при мен.
– Изведнъж стана много популярен – процежда злобно.
Знам, че става нещо, защото ми носи кофа студена вода, парче маслинена паста вместо сапун и раздърпан парцал, с които да се измия в коридора отвън. Обръщам се в опит да запазя някакво приличие, но той се разсмива.
– Всякакви съм ги виждал тук, нищо не може да ме изненада.
Въпреки това насочва любопитен поглед към чатала ми, докато се събличам, но щом се изправям и го поглеждам в очите, отмества го. Измивам се и обличам чистите ленени панталони и дългата сива туника, които ми дава.
Щом зървам пищната коприна от задната страна на чалмата, разбирам кой е посетителят ми. Той се обръща и ме оглежда от горе до долу.
– Ах, Нус-Нус, сърцето ме боли да те гледам затворен. Забравата идва бързо, нали така? В един момент си в центъра на събитията, благословеният блясък на султана те озарява; в следващия се озоваваш в пълен мрак. Тук е студено, нали?
– Да ми се присмивате ли сте дошли?
Великият везир се усмихва.
– Ела, ела, Нус-Нус. Няма ли да молиш за живота си? Знаеш, че имам властта да те спася.
Скръствам ръце.
– Съмнявам се, че животът ми струва колкото това, което ви е нужно.
– Оценяваш се твърде ниско. – Протяга ръка и докосва бедрото ми, пръстите му мачкат големия мускул, като че ли ще меси хляб.
Старая се да не обръщам внимание. Какво беше казала Зидана? Малко Сенуфо дух. Концентрирам се и се опитвам да призова изгубения воин у себе си.
Ръката му се промъква към слабините ми, покрити от дългата туника, и веднага разбирам, че внимателно е избрал дрехата за тази цел. Пръстите му ласкаво се приближават през тънката материя на панталона. Ще те видя мъртъв, заричам се, ако по някакво чудо оцелея.
– Предпочитам да понеса наказанието си, отколкото да ви бъда играчка.
Усмихва се неприятно.
– Невинен човек, готов да умре за чудовищно престъпление, което не е извършил?
– Какво знаете за това?
– Достатъчно, за да спася неблагодарната ти черна кожа. Помисли си, Нус-Нус. Място в дома ми, най-доброто от всичко, живот, изпълнен с лукс. Това или пирон, забит в темето ти. Струва ми се, че нямаш голям избор. Спокойно. Ще се погрижа кадията да не извършва екзекуцията през следващите няколко дни, за да имаш възможност да обмислиш решението си.
– Ами процесът ми?
– Какъв процес? Кадията има всичко необходимо, за да докаже вината ти. Стига да не реши да те измъчва по всички възможни начини заради посещението ти при билкаря, разбира се. Няма да е много приятно да минеш през бой с пръчка по ходилата, изтръгване на нокти с клещи и мъчения с кука, преди да завършиш с пирон в черепа.
– Като член на дворцовата прислуга не могат да ме екзекутират без заповед, подписана от султана – отговарям сковано.
Абделазиз изсумтява.
– Ти не знаеше ли, Нус-Нус, че аз отговарям за подобни заповеди?
Разочаровано навеждам глава.
– Исмаил дори не е забелязал отсъствието ти, милото ми момче. Всъщност не, това е малко преувеличено: забеляза, когато не се появи навреме в първия ден на изчезването ти, и започна да обикаля с викове, че иска главата ти. Преби двамата си лични слуги почти до смърт, когато му казаха, че не знаят къде си, а след това никога повече не те спомена, без съмнение убеден, че в някой от пристъпите си на лудост ти е отрязал главата. Забелязал ли си този странен навик, който има? Да убие някого, а на следващия ден да се преструва, че нищо не се е случило? Помня как преби до синьо-черно Каид Мехди заради неуспешното потушаване на някакъв малък бунт в Риф, човекът остана без око. Следващия път, когато Исмаил го видя с превръзка на окото, хвана го за ръката и най-загрижено го попита как е загубил окото си. Бедният човек смотолеви някаква лъжа как паднал от кон, а султанът го отрупа с подаръци, за да успокои съвестта си. Но вината не изчезва. Казват, че от време на време сънувал кошмари след такива пристъпи. Истина ли е?
Така е, но аз не отговарям.
– Няма значение. Сега племенникът ми Самир Рафик се грижи за него.
И след като забива този кинжал в сърцето ми, тръгва си. Когато пазачът идва да ме върне обратно в килията, намигва ми и въпреки че съм се измил старателно само преди половин час, чувствам се омърсен до дъното на душата си.
В ранния следобед на следващия ден ме викат отново. Какво сега? Великият везир трябва да ме мисли за слабоумен, че да съм склонил да се подчиня на волята му само след една нощ.
– Казват, че третият път било за късмет – промърморва загадъчно пазачът, отключва вратата на съседната стая и ме бута вътре.
Гледам втренчено Каид Мохамед бен Хаду Отур, а той поглежда мен леко развеселен.
– Някого друг ли очакваше?
– Вие сте третият ми посетител през последните дни, сиди.
Той избухва в смях.
– Зидана и Абделазиз, предполагам? – Има репутация на хитър мъж и подозирам, че разполага с мрежа от шпиони. – Съблечи се.
Не съм чувал да е извратен, но умните мъже се научават да крият порочното си поведение в двореца на Исмаил. Щом започвам да се събличам обаче, вместо да ме зяпа, подава ми купчинка дрехи: чифт памучни панталони и семпла вълнена джелаба.
– Сложи си качулката – съветва ме той. – Ще ти обясня, докато вървим.
Да вървим?
Просто така, само след две минути, вече сме навън. Стоя с вдигната глава, примигвам на горещата жълта светлина, внезапно връхлетян от синевата на небето, от пробождащото зелено на новите листа на смокините в съседния двор. Последния път, когато видях дървото, листата току-що бяха напъпили, копринените им дръжки едва се показваха от сребристата кора.
– Какво се е случило? – питам и се затичвам да догоня освободителя си, който бързо се отдалечава към медината с широки крачки.
– Имаме нужда от теб. Султанът и аз.
Сърцето ми литва. Все пак не съм забравен!
– Завинаги ще съм ви признателен за това, че ме връщате на служба при господаря ми...
– Не бързай да ми благодариш, Нус-Нус. Няма да ти хареса причината за освобождаването ти. Има задача, която трябва да изпълниш. Да кажем, че е доста неприятна.
Не мога да си представя кое би било толкова обременително. Минаваме покрай група жени, които избират шнурове и мъниста на сергията с галантерия. Те ни гледат с интерес и пърхат с мигли над воалите си.
– Ами какво ще стане с... проблема... със Сиди Кабур?
Калайджията слага пръст на устните си.
– Ако се справиш със задачата, Сиди Кабур няма да е съществувал.
Правя гримаса.
– Ами... ами семейството му...
– Ще бъде платено на всички, на които трябва. Докладите ще бъдат изгорени. Научи се на малко дискретност, Нус-Нус. Ако ти кажа, че е нощ, а навън грее слънце, навлечи робата си за сън и запали свещ. Прави каквото ти се нареди и никой повече няма да повдига този въпрос. – Казва още нещо и ми се струва, че чувам името на великия везир, но в този момент минаваме през квартала на ковачите, където мъжете стоят на слънцето и удрят по огромни медни купи и съдове за кускус с такива внушителни размери, че трябва да са предназначени за кухните на двореца, и чуковете заглушават думите му.
Малко по-късно напускаме лабиринта от улички и се озоваваме в Сахат ал-Хедим – "Мястото на отломките", където се изхвърлят строителните отпадъци, за да са отвъд стените на двореца. Първото, сторено от моя господар Исмаил, когато реши да направи Мекнес своя столица – вместо съседния Фес (който освен че е порутен, усоен и вонящ, е пълен с дисиденти, религиозни отшелници и тълкуватели на Корана, готови да изказват мнението си, без да е поискано) или пък Маракеш (който се държи от онзи бунтовник брат му и е ненадеждно място), – беше да изпрати хиляди роби да унищожат стария град и да отворят място за новия му проект. Мулай Исмаил е велик човек, Владетел на Мароко, Баща на народа, Емир на вярващите, наставляван от Господ. Да, велик човек, но архитект не е.
От едната страна на площада разтоварват керван от мулета, поят и хранят животните, освободени от товара им. Търговците стоят около тях и водят пазарлъци с дългите си маркирани пръчки и кантари. Лястовица прелита ниско над главите им, сякаш при отварянето на стоките са литнали рояци мухи. Виждам червената шарка на гърдите ѝ да просветва ярка като кръв, мервам разперената ѝ опашка и после вече я няма.
Не разпознавам стражите на портата, но те мигом отстъпват при вида на мъжа до мен, и се изумявам колко бързо се е променил светът за краткото време, в което бях затворен. Докато минаваме с енергична крачка по мраморните коридори, събирам кураж да попитам за стаята си.
– Това място, тишината и удобството ми бяха много по вкуса, с цялото ми уважение, сиди... – Гласът ми заглъхва безнадеждно.
– Покоите ти отново ти принадлежат, Нус-Нус. Възможно най-голяма част от вещите ти са възстановени. Ако съм пропуснал нещо, прости ми. Откриеш ли липси, кажи ми и ще се постарая да те възмездя.
Подобна любезност е неочаквана. Сърцето ми се стопля от благодарност; после си спомням за неприятната задача.
– Какво искате да свърша?
Хвърля ми изкосо загадъчен поглед.
– Останах с впечатлението, че можеш доста убедително да превеждаш от този невернически език – изрича той на перфектен английски.
Не мога да прикрия изненадата си.
– Предишният господар ме научи на много неща, в това число получих задоволителни познания по английски. – Правя пауза. – Но, сиди, как така го говорите толкова добре?
– Английският беше майчиният език на майка ми – отговаря кратко и поглежда встрани.
Това обяснява тези интересни светли очи. Спомням си шушуканията, че майка му била робиня от Европа, но мислех, че това е злонамерена клевета. Ако е истина, трябва много усърдно да се е трудил за благоволението на Исмаил.
– Има нещо, което искате да се преведе от английски?
– Може да се каже и по този начин.
Приближаваме портите на харема и той спира.
– Вече можеш да свалиш качулката си. Представи се на стражите. Те знаят какво да правят.
Странно. Гледам го как се отдалечава бързо и се чудя какъв лингвистичен проблем може да е толкова важен, че да го накара да ме спаси от тъмницата и да рискува да си навлече гнева на великия везир. Стражите на портата ме въвеждат, момчето, пратено да ме посрещне, ме хваща за ръка и ме повежда покрай павилионите на Зидана към сграда, в която никога не съм влизал, дори не съм я виждал. Досега.
– Изчакайте тук – казва то и изтичва навътре.
Облегнат на затоплената от слънцето мазилка, затварям очи и обръщам лицето си към лъчите. Отнякъде се разнасят меланхоличните крясъци на паун, но единственото, за което мога да мисля, е: свободен съм!
Всяка нощ сред вонята и бърборенето в отвратителната килия си представях студения железен пирон, който се забива в черепа ми, а сега съм тук и слънцето огрява лицето ми, клепачите ми блестят в червено и вдишвам ароматите на нероли и мускус.
Сбърчвам нос. Познавам този аромат... Отварям очи, но не мога да фокусирам зрението си заради слънцето. Примигвам и виждам, че Зидана се носи към мен. Мъничка чернокожа робиня тича пухтейки покрай нея и ѝ вее усилено с наръч щраусови пера. Кихам силно, тъй като заради ветрилото ноздрите ми са се напълнили с прахоляк.
– Защо посрещаш владетелката си по този начин, Нус-Нус? Лягай долу като куче, защото си точно това!
Коленича, защото очевидно това се очаква от мен. Защо така официално? Зидана обикновено не държи на подобна церемониалност от моя страна.
Пред мен има котка: лъскава, синьо-сива, с косо разположени кехлибарени очи. Навежда клиновидната си глава и ме поглежда с любопитство. След това се обръща и извива тялото си пъргаво около нечии крака и забелязвам, че козината на гърба ѝ е изцапана в тъмночервено, сякаш е покапана с боя. Премества се зад краката и виждам, че са обути в избродирани със златна нишка чехли, украсени със скъпоценни камъни. Познати са ми: зарових едни такива в саксия във вътрешния си двор, покрити с кръвта на Сиди Кабур. Притискам чело в плочките.
– Тя предаде ли се? – Това е гласът на Зидана.
– Отчайващо упорита е.
– Предупредих те, личи си по очите ѝ.
– Може би точно това нейно качество ме привлече.
– Изненадана съм, че още не е изрекла шахада...
Шахада – това са няколко думи, които неверниците трябва да произнесат, за да се отрекат от собствената си вяра и да станат мюсюлмани в очите на Господ. Изведнъж осъзнавам причината, по която Калайджията ме освободи. Да направя нещо, за което не му стига кураж...
– Боя се, че може да не е разбрала добре положението.
– Просто още не е осъзнала каква чест ѝ оказваш.
– Честта, която възнамерявам да ѝ окажа. – Усещам копнежа в тона му, приижда на талази от него.
– Стой така, мили...
Пауза.
– Дете, бягай да ми донесеш кърпа и розова вода.
Чувам шляпането на краката на момиченцето по плочките. Никой не ми разрешава да се изправя, затова продължавам да коленича, опрял чело в земята. Момичето се връща. Поставят купата до мен. Порцелан "Медичи", нежни сини цветя върху бяла основа. Виждам отражението на Зидана във водата, която понечва нежно да избърше лицето на съпруга си.
– Тази малка неверница те е омърсила. Ето, така е по-добре. О, почакай, има още малко.
Водата се изцапва от кърпата потопена в нея. Наблюдавам как кървавите цветя се простират към ръба на порцелана, точно в ръждивия оттенък на петното върху гърдите на лястовицата.
– Що за глупаво създание е, да създава такава суматоха заради няколко думи – мърмори Зидана. – Изненадана съм, че Сиди Касем не я е обучил по-добре.
Звучи самодоволно, като че ли да смениш вярата на някого е същото, като да го накараш да се откаже от старата си роба. Лесно ти е на теб, мисля си, изрече шахада, отказа се от робското си име, но така и не се отказа от старата си религия, продължи да я практикуваш под носа на всички.
Внезапно усещам тежестта от погледа на султана върху мен. Следва силно потупване по рамото, което ми позволява да се изправя. Едва се надигам на крака.
– Ваше Величество.
Исмаил стои, гушнал котката. Тя седи спокойна и абсолютно отпусната. Не съм убеден, че султанът би принудил към шахада някое от любимите си животни.
– А, Нус-Нус. Добре. Очаквах те.
Цели три седмици, мисля си, но нищо не казвам.
Исмаил ме оглежда от горе до долу.
– Чудесен избор на роба, черна, за да не се виждат никакви неприятни петна и да предпазва от зли очи: предвидливо момче. Тази има забележителни очи, но се боя, че в нея се е вселил демон. – Обръща се отново към вратата и ми прави знак да го последвам.
– Късмет, Нус-Нус – подхвърля Зидана, а устните ѝ се извиват в злобна усмивка. – Ще ти е нужен.
Дребна фигура седи изправена с гръб към нас на позлатен стол в средата на стаята, част от комплекта, подарен от френския посланик от името на неговия монарх.
Подаръкът не се хареса. Исмаил отхвърли столовете заради тези нескромно извити крака и нареди да ги махнат от погледа му. Винаги съм се чудил какво е станало с тях.
Зад силуета има двама мъже, които застават мирно при влизането на султана. Знам, че първият е Фарук, един от любимите мъчители на Исмаил – египтянин с бръсната глава и студени черни очи като на смъртоносна акула; другият е някакъв маловажен благородник, братовчед или нечий извънбрачен син, несъмнено настанен на тази отвратителна длъжност от някой по-амбициозен роднина. Видът му определено не е добър, личи, че му е лошо, блед и неспокоен е, сякаш всеки момент ще повърне или ще припадне. Лошо му се пише, ако това се случи: Исмаил е безпощаден към онези със слаб стомах.
Калайджията е наясно с това, разумно се е оттеглил и е оставил на мен да свърша мръсната работа. А като си помисля, че бях благодарен. Малко се учудих, когато ми каза да не бързам да му благодаря...
– Как е името ѝ? – питам, без да се обръщам конкретно към никого.
Исмаил сумти пренебрежително.
– Ще ти е нужно да знаеш името ѝ чак когато я вписваш в дневника. Тя е твърдоглава неверница и трябва да бъде наказана и убедена да влезе в правия път. Кажи ѝ да се откаже от глупавото си упорство и да приеме правата вяра. Ако не се подчини, няма да остане жива. Ако целта ѝ е да запази девствеността си, кажи ѝ, че ще бъде дадена... – Поглежда към низшия благородник, после встрани, очевидно не може да си спомни името на момчето. – Първо на този, а след това и на Фарук, след това на всеки страж, който я пожелае, а най-накрая на кучетата. Чак след като всички са задоволени, душата ѝ ще бъде предадена на Исус, този самозванец. – Взира се в мен с изгарящия си черен поглед. – Направи каквото е нужно, за да промени вярата си. След това се погрижи да е почистена и доведена в покоите ми. Ще я очаквам там, подчинен на волята на Аллах след петата молитва. Направи това за мен, Нус-Нус, и ще бъдеш възнаграден добре. Ако се провалиш, ще те дам на Фарук, който разучава нова техника за мен. Изтънчено одиране на крайниците, което причинява мъки, като запазва жертвата жива възможно най-дълго време. Нужен му е някой точно като теб: кафяв мъж с развити мускули и огнен дух. Останалите бяха твърде хилави, за да си хабя думите за тях, да не говорим за прекрасните ножове на Фарук.
