Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 27 страниц)

– Колко добре знам това. Проправи си път в сърцето ми.

– Надявам се тя да си заслужава, Нус-Нус. Ти си добър мъж.

– Добър ли съм? Понякога съм така изпълнен с гняв и страх, че си мисля, че съм най-големият грешник на този свят. А това, дали съм мъж...

– Иска се повече от отрязването на две парченца месо, за да ти бъде отнето това. – Изтласква длани от бедрата си и се изправя на крака. – Хайде, да проверим дали доктор Фридрих си е у дома.

Вървим през лабиринта от пусти улички. Търговецът се движи устремено, ръцете му се размахват, робата се полюшва, кожените му обувки шляпат по калдъръма. Не ги сваля дори когато минаваме пред Великата джамия, което е нарушение на закона, и щеше да бъде наказан с бой, стига стражите да бяха наоколо. Градът обаче отново е превзет от истинските си обитатели, безпризорните животни и обикновените хора – всички останали са избягали или са умрели. Вървя след Даниел, правя една голяма крачка на всеки две негови, а птичата маска се полюшва в ръката ми, чувствам се много по-свободен, отколкото преди, макар и само в съзнанието си.

В уличката зад централния пазар Даниел завива надясно, след това наляво и спира пред мръсна врата от ковано желязо, с олющена боя, която някога е била синя. Потропва силно и чакаме. Следва тишина и никой не се появява. Наскоро добитият ми оптимизъм започва да се изпарява.

Звукът от приближаващи стъпки, шумен в заобикалящата ни тишина, ни кара да се обърнем едновременно. Един човек завива зад ъгъла. Това е висок мъж с плоска, кръгла черна шапка: не е качулка, нито фес или чалма, значи, не е мароканец.

Търговецът пристъпва напред.

– Фридрих?

Човекът спира, а след това бързо се приближава към нас.

– Даниел?

Ръкуват се, смеят се и си говорят нещо на немски, не е сред езиците, които разбирам. Накрая се обръщат към мен.

– А това е Нус-Нус, евнух от двора на султан Мулай Исмаил.

Озовавам се очи в очи с лекаря, рядко изживяване. Хваща мечешки ръката ми и бързо я разтърсва, а след това кима към клюновидната маска.

– Това няма да ти помогне – отбелязва с насмешка.

Отключва декоративната врата и ни кани вътре. Отвъд тъмните коридори зървам огряна от слънцето градина, изобилстваща от растения, и усещам как сърцето ми копнее за нейната светлина и птичи песни, но докторът ни отвежда в кабинета си – стая, пълна с книги, свитъци, хартии и всевъзможни принадлежности. Доктор Фридрих се настанява внимателно на голям дървен стол и прави жест да седнем върху два огромни сандъка в средата на стаята.

– Събираш багаж? – пита Даниел.

– Време е да тръгвам. Оставането ми тук е безсмислено. Тези, които още не са умрели, или умиращи, заминават едни през други.

– Къде отиваш?

– Чух, че чумата още не е достигнала Маракеш.

– Трябва да е въпрос на няколко седмици, докато порази Града с червените стени – казва търговецът. – А какво има отвъд Маракеш? Само планински племена, а след тях диваците от пустинята. Нус-Нус има предложение за теб.

Обяснявам задачата си. Фридрих изглежда скептичен, за което не го виня.

– Защо изведнъж е нужен нов лекар? Да не би Салгадо окончателно да се е пропил? Или чумата е поразила и него?

Без да обяснявам причината, казвам, че Салгадо е умрял.

Той свива рамене.

– Изненадан съм, че оцеля толкова дълго, за да бъда честен. Той беше съвсем малко повече от шарлатан.

– Твърдите, че сте по-добър лекар от доктор Салгадо? – питам.

– Това не е много трудно. Той практикува медицина от друга епоха. Из целия свят има невероятен подем, опитвам се да бъда в крак с новостите. В Лондон се правят забележителни открития. Ще ми се да отида лично и да видя на какво са способни членовете на Кралското дружество. В момента обаче отпътуването от поразените от чума пристанища на Мароко е на извънредно висока цена и се боя, че не мога да избягам заради липса на средства.

– Султанът ще ви плати щедро за услугите ви – притискам го.

Той сключва пръсти и подпира брадичката си на тях, а след това въздъхва.

– Подозирам, че мога да умра и от меча на султана освен от чумата.

Събира багаж в малка чанта, аз ще се погрижа останалите му вещи да бъдат донесени в двореца. Даниел ни придружава до Сахат ал-Хедим и ни прегръща топло. Отдръпва се от лекаря и ми казва:

– Не забравяй какво ти казах, Нус-Нус. Ела при мен, ако промениш решението си, и ще направя всичко по силите си да ти помогна. Но не чакай твърде дълго. Ако Сара реши да отиде при сестра си в Тетуан, ще тръгна с нея.

– Господ да е с теб, Даниел.

– И с теб, Нус-Нус.

Гледаме го как се отдалечава, а след това тръгваме през опустелия площад към двореца. Сърцето ми подскача, сякаш ме е изпреварило, сякаш вече съм тръгнал да бягам. Изведнъж се появяват нови възможности, други пътища в живота ми, които мога да поема. По пътя заговарям доктора, като се опитвам да звуча безгрижно.

– Сигурно сте натрупали голям опит в медицинските познания за човешкото тяло... – Колебая се да задам въпроса си.

Той спира и ме поглежда. Изражението му е непроницаемо.

– Продължавай – изрича бавно.

Не мога да го погледна. Изведнъж ме обзема срам от състоянието ми и съм неспособен да заговоря. Вървим мълчаливо до Баб ар-Раис. Сега или никога: стягам се и успявам да заговоря с дрезгав глас, преди да сме стигнали там, където стражите могат да ни чуят.

– Докторе, вие знаете как се лекуват всякакви болести. Кажете, вярвате ли, че има лек за евнух?

Спира и ме поглежда съсредоточено, а в очите му има толкова топлота и разбиране, че изведнъж очите ми се насълзяват.

– Говориш за чудо, Нус-Нус – отговаря внимателно.

Исмаил е доволен от новия доктор, който казва на всички да свалят маските, подобни на птичи клюнове, и им разказва за външния свят. Чете философи, стари и нови, и им дава теми за разговори и спорове, което ги разсейва от непосредствения ужас от чумата.

Докато вниманието на султана е отвлечено, събирам сили, преди да съм се разколебал, и се отправям към харема. Пред портите Карим ме поглежда с хлътнали очи. Изглежда, сякаш не е спал от няколко нощи, но бързам прекалено много, за да спра и да попитам как е, а когато той се опитва да завърже разговор, кимам нетърпеливо и му отговарям едносрично, докато накрая ми махва за позволение да вляза.

Съвсем съм забравил, че е петият ден. Жените се разкрасяват: дори чумата не може да попречи на този важен момент. При все че атмосферата е малко по-неспокойна от обичайното, бърборенето им е по-силно, козметичните им експерименти – по-дръзки и странни. С облекчение откривам Алис сама с изключение на прислужницата ѝ в собствените ѝ покои. Лицето ѝ светва, щом ме зърва на вратата; кани ме вътре.

Сега е моментът да ѝ предложа да дойде с мен, да поемем риска за бягство. Прекосявам стаята, а въпросът изгаря устните ми. Дали това е мигът в моя живот, от който започва ново и прекрасно бъдеще? Но Алис ме изпреварва и заговаря първа.

– Мисля, че ще имам дете.

Сърцето ми спира, а после се свива, пронизано от внезапна болка като птичка, която се рее във ведрото синьо небе и неочаквано е пронизана от стрела.

– Сигурна ли си?

Тя се усмихва, свела прикрит доволен поглед. Сигурна е.

– Откога?

Тя показва три пръста пред тъмносинята коприна на робата си. Взирам се в тях, в белотата на пръстите ѝ на фона на ярката материя. Три месеца. Носи в себе си детето на Исмаил от три месеца, а аз не съм знаел. Сукуба; предвестникът на Новата армия на султана. Чувствам... какво? Скованост, последвана от студ, който се разпростира в тялото ми, като че ли то умира малко по малко.

Положила е покровителствено ръка върху все още плоския си корем, гледа надолу извила устни, досущ като някоя от италианските мадони. За миг почти я мразя. Тя е... щастлива. А аз?

Овладявам се с невероятно усилие.

– Поздравления. Владетелят много ще се зарадва – изричам официално. – Надявам се да е момче.

17

Султанът, разбира се, е щастлив. Изпраща на Алис щедри подаръци: часовник с камбанка за покоите ѝ, кана от египетски планински кристал, сирийско кандило за тамян, комплект чинии от Никея, копринени роби, античен гребен, инкрустиран със сребро и седеф. Той гали корема ѝ и го целува; въздържа се от отношения в спалнята. Никога не съм го виждал да се държи така с някоя от другите си жени и гледката ми причинява още по-силна болка.

Не споделям тези интимни подробности със Зидана и въпреки това тя не спира да ме пита без никаква пощада:

– Как може да е бременна?

Преструвам се, че не разбирам подтекста на този въпрос.

– Ако е пила тоника, който ѝ изпращах, това е невъзможно – поглежда ме гневно.

– Благодетелке, сигурен съм, че никога не би отказала... тоника, изпратен от вас.

Пробва друга тактика. Слага ръка на рамото ми.

– Ти прекарваш доста време с малката англичанка. Кажи ми, Нус-Нус, това дете наистина ли е на Исмаил?

Усещам как у мен се надига вина.

– Вие знаете не по-зле от мен, че непорочността на жените на султана се пази постоянно и благословените събития са дар единствено от Слънцето и Луната на Мароко.

Пръстите ѝ се забиват в ръката ми.

– Напълно сигурен ли си в това, Нус-Нус? Напоследък ми се виждаш много доволен. Да не си намерил някой магьосник, който да те излекува? – навежда се още по-близо до мен. – Сигурен ли си, че не си осъществил контакт с нея, малка любовна игра, за да не е самотна? Можеш да ми кажеш, аз съм дискретна. Знам, че се случва от време на време. – Прави пауза. – Въпреки че имаше една египтянка, беше взела роба си в леглото, когато Исмаил не избра нея, и коремът ѝ се поду от истерия, помниш ли я? Внушаваше си, че очаква дете. Промуших корема ѝ с шиш, въздухът излезе и той стана напълно плосък, спомняш ли си? Умря скоро след това, доколкото си спомням. – Разсмива се гръмко.

– Жената е напълно почтена. Горда е с това, че носи детето на султана – казвам с мъчително чувство.

В погледа на Зидана проблясва пламъче, пламъчето на убеждението. Започва да се разхожда, без да пуска рамото ми..

– Тази жена е магьосница. Призовала е джин и му е дала убежище в корема си. Той си стои там и чака да му дойде времето. Разбирам от тези неща, изучавала съм ги. В моето село имаше жена, в която бяха намерили убежище цели десет такива. Джиновете обичат кръв, особено кръв от утробата. Тя ги засищала, давала им сили и ги омагьосвала, обвързвала ги да са зависими само от нея. Командваше ги да изпълняват волята ѝ: да правят другите жени безплодни, а мъжете – импотентни. Връзваше възли в дрехите на новобрачни, та да се скарат. Убиваше животни, отравяше реки. За нея нямаше невъзможни неща. И тя също имаше светли очи, казвам ти. Това е знак за силата им. – Тя снижава гласа си. – Зная каква е, можеш да ѝ го кажеш. Наблюдавам я във всяка секунда. – Обръща се, поглежда надолу, а след това отново към мен. – Виждаш ли? – сочи към земята.

Поглеждам към мястото, което ми показва. Камъните вероятно не са пометени и в сянката ѝ има прахоляк, който червенее от слънцето.

– Какво?

– Там, там! – Размахва пръст във въздуха. – Виждаш ли колко е тънка сянката ми! Тя я е омагьосала. Изобщо не е бременна! Краде от плътта ми за своя сметка. Опитва се да съсипе красотата ми, опитва се да ме унищожи. Знае, че Исмаил не може да търпи мършави жени!

Оставам със зяпнала уста. Дали да споменавам, че в този час всички сенки са тънки, удължени от ъгъла на слънцето? Или това няма да е особено разумно? Никога не съм я виждал да се държи толкова налудничаво. За миг (само за миг) ми дожалява за нея, изпитвам почти приятелско чувство, но скоро сме избавени от това положение.

Радостта на султана от състоянието на Алис е мимолетна, тъй като го наляга нова грижа. Членовете на курията съобщават за увеличаване на броя на починалите в града. Измислили са метод за преброяване, при който използват дълги разграфени пръчки, които показват тревожните резултати, и малко след получаването на последните данни султанът заявява, че той и избрани членове от домакинството му ще се оттеглят временно в планините до овладяване на епидемията.

Първоначално идеята звучи добре, едва ли не изход от ситуацията: продължителен пикник – въпреки че пикникът с него е плод на невероятно планиране, което включва цял куп вещи, златни и сребърни плата, самовари за чай; цели орди мулета, които да откарат избраните от харема компаньонки, тълпи музиканти и кошниците с любимите котки на Исмаил, които да споделят удоволствието му. Самият Исмаил предпочита да пътува с позлатената си карета с осем от любимите си куртизанки. Спомням как веднъж една от котките прояви дързостта да си позволи да подгони и убие един от кралските зайци; след това имаше безочието да се настани пред султана и да го изяде, като започна от носа, сякаш и тя се приобщава към пикника. Исмаил нареди котката да бъде вързана, набита и влачена по улиците на града заради унищожаването на кралска собственост.

Оповестено е, че султанът ще вземе със себе си не само личната си прислуга, но също и двеста избрани жени от харема му, седемстотин стражи и постоянната си армия. Това означава, че най-малко трийсет хиляди мъже, жени, деца и евнуси ще се отправят към планините между този град и Маракеш.

Подготвянето на провизии за толкова много хора е предизвикателство за възможностите дори на великия везир, който, кълна се, през последната седмица е свалил тегло, равно на една овца, докато тича насам-натам из двореца, среща се с доставчици, организира транспорта на стоките, договаря се с вождовете на племената, чиято помощ ще ни е нужна. Чувам, че само за транспортирането на златото на султана ще бъдат необходими дузина каруци и четири дузини волове (подозирам, че останалата част е заровена в тайни стаи, пазени от духове и проклятия).

Изискванията на Зидана са още по-големи. Вече ходих няколко пъти до пазара за цели торби къна, маслинен сапун, лечебни билки – и стотици други вещества, по-голямата част от които, отровни. Следват топове коприна, галантерийни принадлежности и откриването на трийсет шивачки, които да отпътуват с нея в планините, което предвид чумата се оказва по-трудно, отколкото изглежда.

Нощем не мога да престана да мисля за думите на Даниел ар-Рибати отново и отново. Ако ще бягам от господарите си, това е моят шанс. В двора вече е настъпил хаос. Непознати влизат и излизат; сановниците отпращат семействата си при близки на юг, където чумата още не се е разпространила, а моите задачи ми дават повод да влизам и излизам от двореца по всяко време, без да бъда проверяван. Бих могъл да си тръгна оттук. Да открия Даниел и да приема помощта му. Да напусна Мекнес и никога повече да не се върна. Да заживея нов живот другаде. Където и да е. Като свободен човек.

Една сутрин, когато гневът на Исмаил пламва от неизменната мудност на строителите до такава степен, че повлича един от тях и го хвърля на изгладнелите лъвове, които бързо и кърваво се справят с тялото му, осъзнавам, че в съзнанието ми неумолимо се е загнездила мисълта за бягство.

Тази идея ме тормози цяла сутрин, докато накрая не мога да търпя повече. Щом ме освобождават, изтичвам в стаята си, отварям дървения шкаф, събирам нещата си и застигнат от някаква сляпа ярост, след миг се оказва, че крача целенасочено покрай колонадата към Баб ар-Раис с вързоп на рамо. Облечен съм в джелаба, която ще бъде достатъчно прикритие, докато стигна до медината. Отвъд нея е останалата част от живота ми.

В развитата ми чалма са прибрани книгата ми на Руми, Корана ми, чиста туника, чифт дълги шалвари, най-хубавата ми писалка и шишенце с мастило. Ако нещата тръгнат зле, ще предложа услугите си като преписвач на книги или обществен писар на писма. На колана до тялото си имам малка кесийка, в която са всичките ми монети. Вероятно ще стигнат да си купя муле. Колко струва едно муле? Нямам представа. Със сигурност повече след плъзването на чумата из града, който толкова хора отчаяно искат да напуснат. Е, може би е прекалено да си мечтая за муле, мога да разчитам и на краката си...

– Нус-Нус!

Думите ѝ едва се чуват, останала е без дъх. Диша дълбоко, подпира ръце на бедрата си, гърдите ѝ се повдигат. Изправя се, усмихва се малко срамежливо.

– Търсих те навсякъде.

Това е Макарим, робинята на Алис.

Протяга ръка към мен и виждам кориандър, чиито красиви листа са увехнали от топлата ръка на момичето.

Кориандър.

Хората минават покрай нас, като че ли сме две скали по средата на река. Опитвам да потисна треперенето на гласа си и питам:

– Господарката ти добре ли е?

– Не знам. Притеснена е. Нервна. По-бледа от обичайното.

Отбиваме се в стаята ми, където оставям нещата си. Пред портите на харема се изненадвам, че не виждам Карим, а по-възрастен страж, чието име мисля, че беше Ибрахим.

– Къде е Карим?

Ибрахим прави гримаса и прокарва пръст през гърлото си.

– Мъртъв ли е?

Пазачът се ухилва срещу мен с отворена уста, в която съзирам основата на отрязания му език. Потрепервам, но не заради осакатяването, което е често срещано, а при спомена за вида на Карим последния път, когато го видях; как опита да поговори с мен, но аз бързах. Минавам през портите и изричам кратка молитва за душата му; надявам се да ми прости за това, че бях лош приятел.

Алис е бяла като жасминово цветче. Покланям се официално и тя избухва в сълзи, което не е типично за нея. Намръщвам се.

– Защо ме извика? – Изведнъж се чувствам обиден като джина от лампата, който е обезпокоен без основателна причина.

С трепереща ръка ми показва дантела върху килима в другия край на стаята, квадратно парче, върху което има четири-пет тъмни кръпки.

– Тази жена е чудовище! Не стига, че се опита да ме отрови с отварите си, а сега ми изпраща това...

Приближавам се към парчето дантела и се взирам в него, изпълнен с недоумение. Какво е това? Резени сушена смокиня? Парченца дървесна смола?

– "Носи това до сърцето си" – каза. – "Ще ти донесе късмет". Но, разбира се, не спомена за какъв късмет говори.

Навеждам се да огледам нещата по-внимателно.

– Не го докосвай! – пищи ужасено Алис.

Това са корички, сега успявам да ги различа. Втвърдена гной и кръв. Инстинктът ми подсказва, че са от бубоните, причинени от чумата на Фатима, и отскачам рязко.

– Малеео, древна майко, опази ме! – Думите излизат от мен, без да се усетя.

Поглеждам Алис, а тя се усмихва през сълзи.

– Старите навици умират трудно – казва и се прекръства.

– Алис – изричам предупредително, а тя отпуска ръката си.

– Не сме толкова различни, колкото изглежда. И двамата се молим на своя бог в критичен момент.

– В критичен момент и тайно, стига да цениш живота си.

Пращам момичето Макарим за щипки в кухнята и щом се връща, паля огън във вътрешния двор, изгарям кърпата заедно с всичко върху нея и го гледам, докато остава единствено пепел; дори и нея заравям в земята.

– Мислех, че си си тръгнал и си ме оставил – казва тя тихо.

Поколебавам се, но после признавам.

– За малко да го направя. – Не бива никога да узнава колко близо бях.

Докато съм събирал нещата си и съм планирал бягството си, тя е разгръщала кърпата със заразата на чумата. От тази мисъл в гърлото ми се надига горчилка.

– Не бих могла да те виня за подобно нещо. Всички трябва да се грижим за себе си в тези времена. Трябва да си тръгнеш, Нус-Нус. Тръгвай сега, това може да е единственият ти шанс за свобода.

Каква свобода е това, ако сърцето и съзнанието ти са в окови? Само поклащам глава.

– Не мога да си тръгна.

Би било лъжа, ако кажа, че не се радвам – тя ме поглежда съсредоточено и въпреки изразителните ѝ сини очи не знам как да изтълкувам този поглед, затова се извръщам встрани. Накрая тя протяга ръка, английски жест, и аз я хващам леко в своята. Тя е гореща и изпълнена с живот, с два живота. Навеждам глава и я притискам с чело; след това се налага да си тръгна бързо, защото очите ми са пълни със сълзи.

Колоната с багажа е дълга няколко километра: десетки и десетки колички и каруци за Исмаил и личните му дрехи, бижута, злато и оръжия; леглото му, килими, завивки и любими мебели; преносимият му хамам; благовонията и парфюмите му, кандила и гарафи, Коранът му, килимчетата му за молитва; любимите му котки. Абделазиз, доктор Фридрих и Бен Хаду пътуват с Исмаил, заобикалени от елитните воини бухари и кавалерията. Аз пътувам с робите прислужници и нищожния ни багаж: дрехи, завивки и по няколко лични вещи. След нас са жените и децата с пазачите на вътрешните дворове, около петстотин на брой, всичките евнуси. Следват астрономите, благородниците от двора и висшите сановници; семействата и прислугата им. След това са каруците с принадлежностите; Малик и кухненските му помощници; шивачките, шивачите, конярите, ковачите и останалите занаятчии. Опашката с товарите се извива по хълмовете зад нас много по-далеч от там, докъдето стига погледът ни. Знам, че някъде назад има и армия от роби, които вървят пеша, предимно африканци. Християните остават в града, за да продължат работата си под погледа на най-доверените (което означава най-жестоките) надзиратели. Исмаил остави дълъг списък със задачи на главния строител и очаква те да са свършени преди завръщането му, и горко им, ако не са изпълнени с абсолютно съвършенство.

След пет дни път на юг достигаме прохладното подножие на Атласките планини и правим лагер край бистро зелените води на река Мелуия. Съблечен до кръста, помагам на другите роби да опънем шатрите на султана, задача, усложнена от факта, че земята не е равна, а и павилионите – черно-бели от външната страна и зеленочервени от вътрешната – са така наблъскани един в друг, че всеки върви в краката на другия. Вече беше се разразил бой, тъй като някой ударил по невнимание друг, докато замахвал с чука, а пострадалият възнегодувал; астрономите се затрудняват с подреждането на уредите си на непознатото място, разделили са се на два лагера и спорят помежду си за точната посока на Кааба – съществена подробност предвид това, че султанът трябва винаги да ляга с глава към Мека. Точно в този момент Исмаил се задава с Алис от дясната си страна и Зидана от лявата.

Коленичим на тревата, свели очи.

– За какво е всичко това? – Слухът на Исмаил е като на прилеп, дочул е кавгите.

Виждам как звездобройците си разменят изпълнени с паника погледи и на мига забравят за споровете.

– Робите не слушат наставленията, ориентирали са шатрите погрешно. Кааба е точно в тази посока. – Главният астроном показва на султана стрелката на своята кибла, а Исмаил се навежда, за да види добре гравирания месингов диск. Вдига глава с мораво от гняв лице. След толкова години не се изненадвам от бързата промяна на настроението му, но дори аз не съм подготвен за това избухване.

– Застреляйте ги всичките! – крещи към стражите. Махва с ръка, за да покаже, че има предвид всички, които са участвали в опъването на тентите, повече от четирийсет от нас. – Искам ги мъртви, всичките! Те обиждат Пророка! Обиждат мен! Застреляйте ги всичките!

Изпълва ме такова отчаяние, че ми се иска да скоча на крака и да хукна. Сякаш някаква магия ме е приковала на мястото ми и не мога да помръдна. Успявам единствено да вдигна глава за миг, за да видя куршума, който лети към мен.

Стражът, застанал най-близо до султана, се поколебава: фатално. Исмаил веднага се нахвърля върху него и взима оръжието му. Горкият нещастник не го пуска на мига и това се оказва последното нещо, което прави, защото вече е свел изненадано поглед към украсената със скъпоценни камъни дръжка на кралския кинжал, който стърчи от гърдите му. Устата му се отваря и разкрива късче от отрязан език. После тихо се строполява, като пуска оръжието. Исмаил го взема, стреля към онзи с чука, но не уцелва него, а наведеното тяло на мъжа до мен, който извиква стреснато и отскача над земята, а топлата му кръв ме оплисква. Като по команда останалите стражи започват бурна стрелба. Изведнъж настава касапница.

Чувам женски писък и въпреки че никога не съм я чувал да пищи, знам, че това е Алис.

– Господарю, не!

Мъжки глас: Калайджията: Каид Мохамед бен Хаду Отур.

– Имаме нужда от мунициите, господарю. Хълмовете са пълни с бербери.

Калайджията е умен мъж; освен това е смел. Няма смисъл да се търси нежната страна на Исмаил, той не притежава такава. Бен Хаду поема инициативата да даде сигнал на стражите да спрат огъня. Следва кратък разговор между султана и неговия съветник, след това Исмаил идва сред нас, излъчващ злост подобно на вулканичен облак. Виждам как чехлите със златна бродерия минават покрай мен, малко сред това се чува влажно изхрущяване и някой започва да вие като животно. Не мога да се сдържа да не се обърна и виждам как Исмаил излива гнева си, стиснал жестоко в двете си ръце пръчките от шатрата, и троши черепи наляво и надясно.

Ще умра. Убедеността тежи като олово в стомаха ми. Тук, най-позорно, върху земя, която не е моята, без основателна причина. Ще умра.

Много пъти съм се доближавал до смъртта. В кралския дворец всеки ден някой умира, често от ръката на Исмаил. Някои неща трябва да бъдат направени от самия султан: все пак той е наместник на самия Пророк и е толкова близо до Господ, колкото никой от нас няма да бъде. Казват, че онези, които са били убити от султана, със сигурност ще бъдат възнаградени в рая със сенчести градини, пълни с рози, в които текат реки от мляко, мед и вино, а фонтаните ухаят на джинджифил и камфор и са наобиколени от девици, парфюмирани с ароматна смола. Проблемът е, че в пристъп на паника вярвам в Малеео и Колотиоло, а за беда те не предлагат подобни изкушения.

Опитвам да се подготвя да посрещна агресията, но не мога да спра да мисля за размазващия удар в крехкия ми череп, разплискването на кръвта и мозъка ми и това, че ще умра тук, смачкан с пръчката на шатрата пред очите на жената, която обичам.

Тази мисъл ме шокира до такава степен, че се раздвижвам. Оглеждам се. Исмаил е на десетина крачки от мен, а яростта му не утихва. Приближава. Виждам как рита тялото на следващия роб; не помръдва, очевидно е мъртъв, така че той го подминава. Мъжът, който лежи до мен, е жертва на стрелбата, половината му глава е пръсната по тревата. Тайно се пресягам, вземам шепа от кръвта и слузта на нещастника. Размазвам ги по главата и шията си и заставам в измъчена поза, изкривил врат, и чакам смъртта.

Лежа там, докато топлината напуска деня, докато пада мрак и луната изгрява.

– Вече можеш да станеш, Нус-Нус.

Примигвам, извръщам глава и чувствам лицето си странно: студено и сковано. Абделазиз е застанал над мен с ръце на хълбоците. Луната осветява скъпоценностите върху чалмата му. Лицето му е в сянка, но усещам усмивката му да се рее във въздуха между нас.

– Умник. Видях какво направи.

Няма ли го? Опитвам да помръдна, но тялото не ми се подчинява. С огромни усилия успявам да се надигна. Още изпитвам странно усещане в лицето, сякаш не е моето, а после си припомням.

– Ох.

Изпълва ме отвращение.

Следващото, което усещам, е, че ме хващат за ръцете и ме изправят на крака. Слагат парче плат върху лицето ми, което е студено и влажно и мирише силно на някакъв химикал, а после изведнъж светът се обръща с главата надолу и ме понасят като заклана овца. Отнасят ме в шатра в края на лагера. Отвън прилича на войнишка палатка; вътре обаче...

Някой е подредил това място за една-единствена цел. Вътре е пълно с дюшеци и възглавници, заобиколени от френски огледала, мирише на тамян и семенна течност. В земята сред възглавниците е забит кол. Започвам да се съпротивлявам, но крайниците ми висят отпуснати и безполезни заради онова, което съм вдишал през кърпата, и си мисля що за дявол е, че да открие такава смес, която държи съзнанието будно, докато тялото спи.

Хвърлят ме на дюшека и връзват ръцете ми за кола, а аз през цялото време призовавам краката си да рият в земята, така че да мога да изтръгна кола и да го използвам, за да пронижа врага си смъртоносно. Всеки мускул в тялото ми обаче, изглежда, е глух за молбите ми. Чувам, че е наредено на един от робите да донесе вода, сапун и кърпа за миене и след малко един младеж идва и измива кръвта и слузта от мен. Виждал съм момчето в лагера, но не знам името му, а дори и да го знаех, не бих могъл да го изрека. Вместо това разширявам очи към него, опитвам се въпреки унизителното си положение да му внуша да отиде и да доведе помощ, но той така и не вдига поглед, без съмнение вижда това не за първи път. Вероятно горкото дете е било подложено на нещо още по-лошо.

Великият везир приближава до осветената със свещи шатра и си пее тихичко "Ловецът и гълъбът", тази нежна и така обичана от жените в харема песен. Усещам как стомахът ми се свива от погнуса. Ето как ме заварва: безпомощен роб, чакащ да бъде прободен от стрелата му.

Най-накрая приключва с приготовленията си. Навежда се към мен.

– Е, Нус-Нус, колко приятно, нали? Само двамата сме. Исмаил мисли, че си мъртъв... ако изобщо мисли за теб. Ето че сега ми принадлежиш и мога да правя с теб каквото пожелая.

– Избутва робата ми, разголва ме и гледа каквото е останало от гениталиите ми. Хваща пениса ми в ръката си и започва да го гали злорадо.

– Хубава и чиста работа, не е ли така? И така е редно, платих за най-добрия в този занаят, да беше видял касапите на останалите, забралите разрези, инфекциите, отравянето на кръвта. Трябваше да се направи избор.

Погледът му блуждае мързеливо върху мен, наслаждава се на властта, която има над човек, който при други обстоятелства би го убил на мига.

– Причиняване на безплодие чрез премачкване с клещи на семенните канали. Или просто изрязване и на члена, и на тестисите, което е най-често прилаганата процедура при черните. Мнозина умират при този вид кастрация, а на оцелелите им е останало толкова малко, че трудно успяват да се облекчават. – Навежда се към мен. – Черния Джон носи разкошна сребърна игла с изумруд на чалмата си: вероятно си я виждал?

Виждал съм я, но просто гледам в пространството над рамото му. Усещам лукавата насмешка в гласа му при следващите му думи.

– Всъщност това не е игла: тръбичка е. Използва я, за да пикае през нея. – Стисва ме и потрепервам. – Ти извади късмет: наредих да не ти отрязват всичко – видях в теб потенциална бъдеща инвестиция.

Мъртъв! Ще те видя мъртъв, с размазана глава и ларви в кухините на очите.

– Ксенофон ни казва, че след кастрация буйните коне стават кротки и безопасно, вече не ритат и не хапят, но все още са годни да служат на армията; кастрираните кучета не губят силата си, нито ловните си инстинкти, просто вече не бягат от господарите си. Убеден съм, че същото се отнася и за хората. Отстраняването само на топките ги прави по-спокойни. Надявам се, и по-благодарни. Освен това съм чувал, че тази процедура може дори да подобри, вместо да възпрепятства сексуалните постижения; също и това, че ако кастрирането е извършено след пубертета, възможно е желанието да не се намали. А аз съм сигурен, Нус-Нус, че при добър стимул с теб можем да докажем това.