Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 27 страниц)
– Е, Алис, кажи как кръсти бебето? – Осъзнавам, че дори не съм попитал за пола му.
Тя вдига поглед, а очите ѝ преливат от любов... но не към мен.
– Това е Момо, съкратено от Мохамед; Мохамед Джеймс, едно име за новото му семейство и едно за старото. Не е ли прекрасен?
Виждам единствено къдрица руса коса и настойчива червена уста. Издавам неопределен звук; значи е момче. Исмаил ще остане доволен.
– Кажи ми, какво се случи, че си тук, при тези... условия – подканям я. – Зидана ли те прогони? Явно моята хитрост с жената от племето туареги не е проработила.
Тя се засмива, звукът е като от ръждясала панта.
– Зидана, о, да, нещата винаги опират до нея. Но не само до нея; имаше коварен заговор срещу мен. Няма да повярваш какво ми причиниха.
Сякаш езеро се излива в кофа: думите бликват от нея. Предава ми набързо как Момо е бил откраднат от нея, как се бояла, че ще убият бебето. Казва, че през последните седмици е живяла на това ужасно гранично място – нито в харема, нито извън него – крила се е от погледа на всички. През цялото време държи детето привързано към себе си; спи на пресекулки, стои приведена, както я открих.
– По този начин не могат лесно да ни разделят, в случай че ме изненадат – обяснява, сякаш това е най-естественото нещо на света. През нощта, когато всички спят, влизала в лагера и вземала остатъци от кухнята и кърпи за детето. През цялото време, докато ми разказва тези неща, сякаш са нещо нормално, аз я гледам зяпнал от изумление.
– По едно време си мислех, че твоят примат може да стане причина за смъртта ни – признава, – но ако Амаду не беше толкова умел в прибирането на разни неща, не знам какво щеше да се случи с нас. Той е отличен малък крадец! Само Господ знае откъде е успял да намери портокали и смокини по това време на годината. – Усмихва се, лицето ѝ се трансформира и за един кратък миг успявам да съзра онази Алис, която оставих, а сърцето ми направо се разкъсва.
– Вече се върнах – преглъщам, – също и Исмаил. Никой вече няма да посмее да навреди на теб или на детето. Всичко ще бъде наред.
Тя се взира в мен.
– Не мога да остана тук. Трябва да ни измъкнеш. С Исмаил отново ще заминете и те ще ни убият. – После стисва ръката ми така настойчиво, че усещам как пръстите ѝ опират в костите ми.
– Измъкни ни оттук, Нус-Нус, умолявам те.
Невъзможно ли е? В съзнанието ми се оформят побъркани планове – да потъмня дарената на майката и детето златиста коса с вода и пепел, да си сложа брада от овча кожа, да подкупя един или двама стражи (дори пет или десет, но с какво? Нямам пари!), за да ни отведат до войнишките шатри, а оттам да се скрием в покрайнините на лагера. После да се отправим с едно или две мулета по заобиколилите задни пътища и да се насочим през страната към Мекнес, да проверим дали Даниел ар-Рибати още е там, за да ни помогне да напуснем страната... Почти съм повярвал, че всичко това е възможно, когато чувам силния месингов звук на фаси тромпетите, предвестяващи пристигането на султана, във вените ми плъзва леден предателски страх и угася трескавите ми мисли. Насочвам съзнанието си в различна посока.
– Бързо върви в хамама – казвам на Алис. – Вземи детето и хубаво се изкъпете. Аз ще пратя някой при вас, доверена прислужница с чисти дрехи за двамата. След това можеш да дойдеш и да покажеш Момо на султана.
В очите ѝ заблестяват сълзи; противи се. Налага се да я разтърся.
– Това е единственият начин, честно.
Връщам се бързо в кухните.
– Малик, трябва да говоря с теб!
Той изглежда притеснен.
– Не можеш да водиш маймуна тук!
Амаду бърбори развълнувано: навсякъде има храна. Държа го толкова здраво, че той се ядосва и се опитва да ме ухапе.
– Малик, на колко години е най-голямата ти дъщеря?
– Мамас? На дванайсет, почти на тринайсет.
– Идеално. – Със свободната си ръка изваждам кесията от пояса си, раздрусвам я и я слагам на масата. – Твоя е. Цялата. Можеш да я добавиш към зестрата ѝ. – Разяснявам му плана си, а той ме гледа втренчено. Добре знам какво точно си мисли, но в крайна сметка само ме поглежда и въздъхва, после прибира парите в кесията си, дава някакви нареждания на кухненските си помощници, избърсва ръцете си в престилката и тръгва.
Двайсет минути по-късно Амаду е здраво вързан за кол на шатра, а Мамас припка до мен, притеснена и развълнувана. Работата в харема е истинска чест, особено ако служиш на тази, която е родила син на султана, но тя не знае какво да очаква; приятно момиче е и е научила доста заради длъжността на баща ѝ в двора.
– Дръж очите си отворени, а устата затворена – предупреждавам я. – Винаги бъди учтива със султанката и любимките ѝ; но в мига, в който усетиш заплаха към Белия лебед, веднага тичай при мен.
Тя ме поглежда над вързопа с дрехи, които ни е дала майка ѝ; памучни, не копринени, но безупречно чисти, и кима тържествено с разбиране.
Чакам ги пред хамама, като се преструвам, че имам някаква работа. Щом Алис най-после се появява, дъхът ми спира: прилича на богиня, цялата в бяло и златисто с бебе като херувим в ръцете си. Отправяме се към главния павилион и в този момент се натъкваме на антуража на султана – трудно бихме го пропуснали, тъй като е предвождан от евнуси с чудовищно дълги тромпети. Следват ги вестоносците и личните слуги (метат пътя с щраусови пера, преди султанът да мине), а след тях върви Исмаил със Зидана от дясната си страна. Гневният ѝ поглед на мига се спира върху Алис и Момо. Тя дърпа ръката на съпруга си.
– Доведоха нови момичета, господарю мой, от последния улов на корсарите в Средиземно море. Едната е от Китай, бледо и пъргаво създание с гърди като ябълки и черна коса като коприна, отредена за харема на самия османски султан. Ще я харесаш, много е екзотична, но и емоционална. Наредих да ѝ отрежат ноктите...
Но погледът на Исмаил не се отмества от детето в ръцете на Алис. Тръгва напред, почти не поглежда към самата Алис, взима Момо и го вдига учудено.
– Моят син?
Лицето на Зидана помръква убийствено, но детето вече е в ръцете на султана.
– Не се подвеждай, о, Светлина на този свят. Това, което виждаш, е магия – припряно го убеждава тя. – Детето е демон, само се преструва на момче. Моите жени са видели Белия лебед да заговорничи с джиновете, да ги кърми, да се договаря с тях, за да постигне мощта за създаването на тази илюзия. Попитай когото пожелаеш: взели са ѝ ума, а тя живееше сред тях в мръсотия и уединение. Хората я чуват да пее с тях по здрач; видели са я да танцува гола! А мъжете... около нея винаги се навъртат мъже. Чух, че напускала тайно харема през нощта и разтваряла крака за всеки, който пожелае. Тя е похотливо създание, любов моя. Със собствените си очи я видях как ляга с хаджиба. – Дава сигнал, а Макарим се измъква покрай нея и коленичи пред султана.
– Господарю мой, истина е! И аз видях това. Бях прислужница на Белия лебед, но тя ме изпъди, защото опитах да спра великият везир да влезе в шатрата. "Пусни го вътре, пусни го вътре!", настояваше тя. Когато се възпротивих, че не е прилично, – тя гневно ме удари по главата и ме прогони, но аз побързах да намеря султанката, тя дойде, за да предотврати подобно безчестие в харема на Ваше Величество и стана свидетел на тази дяволска гледка!
– Ето на! – Очите на Зидана блестят тържествуващо: двама от враговете ѝ са поразени с един удар. – Има и други, които могат да потвърдят отвратителното поведение на тази пачавра.
– Тя прошепва нещо на Таруб, която навежда глава и побягва.
Лицето на Исмаил е пълно с кръв и потъмнява с всяка изминала секунда. Бързо разгръща пелената на детето, спира за миг и се взира в златния пръстен на верижката на врата му.
– Господарю мой – осъзнавам, че изричам, неочаквано и за себе си. – Не можете да вярвате на тези клевети. – Усещам погледа на Зидана върху себе си. Намесата със сигурност ще ми гарантира смъртна присъда, било от една или друга ръка. Алис е твърде слисана, за да се защити, затова трябва да говоря вместо нея. – Белия лебед ви е дарила със син, наистина прекрасен син – продължавам. Но султанът вече гледа Момо, сякаш е неземно същество: дяволска сукуба; хитър джин. Наистина приликата между бащата и сина не е голяма. Сини очи, руса коса, сякаш Момо не е приел нищо от мароканската си наследственост за сметка на майчината си.
Исмаил се обръща към мен с лице като изсечено от дърво: изпълнено с лудост, съсипано. Съмнявам се, че е чул и дума от онова, което казах. Погледът му минава покрай мен и се насочва кръвнишки към Алис. Стоят очи в очи: султанът не е висок мъж.
– Истина ли е? – изръмжава срещу нея той. – Ти и великият везир?
Тя поглежда към него, а след това надолу към бебето. Опитва се да вземе детето, но Исмаил така го стиска, че то се разплаква.
– Отговори ми! – Притиска лицето си към нея, а слюнката му пръска по брадичката ѝ.
Тя загубва ума и дума от ужас.
– Той... той... аз не знам...
Улавям я, преди да падне на земята.
Припадането я спасява; но нищо не може да спаси Абделазиз. Една след друга подкупените свидетелки на Зидана пристъпват напред и потвърждават нейните думи и тези на Макарим как са виждали великият везир да влиза в харема по всяко време на деня и нощта, особено след като мюезинът е привикал всички вярващи мъже за молитва; винаги отивал направо в шатрата на англичанката. Дори маалема потвърждава гневно, че го заварила сам с Алис, след като той отпратил прислужницата ѝ.
– Но жената няма вина, господарю мой. Тя не е окуражавала посещенията на великия везир, допускаше ги единствено защото той настояваше, че е ваша дясна ръка.
Исмаил ми казва да доведа Абделазиз. Държи се хладнокръвно.
– Не му казвай нищо. Не искам да подготви куп разкрасени лъжи.
Отнема ми известно време да открия великия везир. Накрая го намирам в хамама, около него се издига пара и прилича на джина на Аладин, който се появява от лампата. Слугата, който сапунисва гърба му, ми хвърля един поглед и набързо се измъква. Хаджибът примигва, щом заставам над него, и разтърква очите си.
– Е – заговаря, като ме оглежда от горе до долу заинтригувано, – ето те и теб, върнал си се от война и си цял целеничък. Свали дрехите си, Нус-Нус, и се наведи насам, добро момче.
– Султанът настоява за присъствието ви.
Той затваря уста в опит да прикрие въздишката си.
– Колко жалко. – Изправя се на крака без капка свян от голотата си. Със сигурност това, за което му трябвам, може да почака мъничко.
– Облечете се – казвам кратко, – ще ви изчакам отвън.
Отнема му цяла вечност да се подсуши и облече. Когато търпението ми свършва, връщам се вътре и, естествено, откривам, че него го няма. Прислужникът лежи в светлорозова локва кръв в бързо изстиващото помещение. Парата вече я няма; изчезнала е заедно с великия везир през процепа в шатрата.
Очаквам да загубя главата си, когато съобщавам новината на Исмаил, но той само се ухилва мрачно.
– Единствено виновните бягат, преди да са обвинени. – Изпраща конници от лагера във всички посоки.
Минават два дни, докато го доведат обратно, насинен и раздърпан.
– Оказа голяма съпротива – съобщава капитанът на бухарите почти с възхищение.
Два дни са много време за паметта на Исмаил; досега можеше да е забравил за указа си. Изглежда, обаче гневът му е бил подхранван бавно и постоянно; или може би Зидана е наляла масло в огъня, като му е припомнила разнообразните и многобройни прегрешения на съперника си. Днес се появява в странна бойна премяна, напомняща облеклото на воините от племето Лоби... или Господ знае на какво. Преметнала е леопардова кожа на раменете си, чиято глава е върху нейната, единият крак виси пред рамото ѝ, а лапата е мушната в колана ѝ. Носи меч на бедрото си, а в дясната ръка стиска пика. Погледът ѝ е още по-свиреп от обикновено. Очевидно нейните шпиони са избързали пред ездачите, които водят везира, за да я уведомят, и тя се е натъкмила така странно, за да ликува над поражението му. Загърбила обичайните порядки, тя потропва заплашително с копието съвсем близо до Абделазиз, който прикрива главата си с ръка и проплаква жално:
– Прости ми, прости ми, о, Велики!
За миг Исмаил го поглежда едва ли не любезно. После го рита с такава сила в корема, че цялото му тяло се разтърсва.
– Ти, мръсен боклук! Мръсник! Как смееш да протягаш кирливите си ръце към онова, което принадлежи на мен и само на мен?!
Абделазиз проплаква.
– О, Слънце и Луна на Мароко, Господарю на милостта и благородството, прости на покорния си слуга за онова, което се съмняваш, че е направил.
– Не се опитвай да се измъкнеш, червей такъв! – кресва Зидана. – Със собствените си очи те видях да лягаш с Белия лебед.
Везирът възвръща самообладанието си; това не е обвинението, което е очаквал. В погледа му проличава пресметливост, сякаш обмисля начините да оцелее. Направил избора си, той казва:
– Султане мой, всеки, който ме познава, е наясно, че това обвинение е лъжливо. Апетитите ми – греховете ми, които, признавам, са многобройни – не са насочени към жените, колкото и прекрасни да са те. Наясно съм, че няма да ви умилостивя, ако кажа това, но трябва да попитате главния си писар, Пазителя на книгата, скъпия Нус-Нус.
Султанът извръща помътнелите си очи към мен, погледът му на базилиск е така пронизващ, та имам чувството, че ще се вкаменя.
– Говори, Нус-Нус.
Започвам да треперя. Искам да убия проснатия си по лице враг и крокодилската му ухилена муцуна да замълчи завинаги; иска ми се да потъна в земята. Нямам никакво желание да излагам пред всички срамното си минало. Вече съм бухари, воин, който оцеля след планинския поход: не искам да мислят, че имам отношения с други мъже. Но трябва да спася Алис. Преглъщам и отговарям бързо.
– Доколкото ми е известно, великият везир има влечение по-скоро към мъжете, отколкото към жените.
– Към теб?
– Показа... своя интерес в определен момент.
Подобна уклончивост не е достатъчна на Исмаил.
– Говори направо!
– Тук си сред приятели – подканя ме Зидана, а гласът ѝ е подсладен от нетърпение. Ако хитростта ѝ с Белия лебед не свърши работа, с радост отново ще пробва да постигне целта си. След това ми намигва. – Духът на Сенуфо, нали си спомняш?
Събирам всичките си сили. Това не посрамва мен, припомням си. Призовавам второто си лице, маската. Аз не съм аз.
– Абделазиз бен Хафид ме насили по пътя от Гао до Фес, след като ме купи на пазара за роби, нареди да ме скопят и ме изнасили три пъти, преди напълно да съм се възстановил след кастрирането. След това направи още неуспешни опити.
Исмаил присвива очи, докато осмисля това, но не изглежда изненадан.
– Още опити, след като си бил под моя опека?
Кимвам. Устата ми е толкова пресъхнала, че едва говоря.
– Последният път беше в деня, в който пристигнахме край река Мелуия и се наложи... ами... да възпитате робите, които не разпънаха шатрите правилно. Нареди да ме упоят и да ме отнесат в шатрата му. Каид бен Хаду може да потвърди това.
Каидът е изненадан. Вдига вежди, когато въпросите се насочват към него, поглежда първо хаджиба, чийто поглед проблясва отбранително; след това се обръща към мен. Съжаление ли долавям в очите му, или единствено изненада? Без значение кое от двете е, той казва на султана, че е бил извикан от един от слугите на везира и ме е заварил да се опитвам да избегна нежеланото внимание на Абделазиз. Той се изразява любезно, но набляга на неприятната подробност за детето, което го извикало и също било в списъка с неестествените предпочитания на хаджиба. Лицето на Исмаил помръква с всеки изминал момент.
– Виждаш ли! – грачи триумфално Зидана. – Мъже, жени, деца: не подбира!
– Не съм докосвал Белия лебед, господарю мой, никога! Това е заговор на враговете ми, за да се отърват от мен...
Исмаил взема пиката от жена си и така удря везира, че главата му се отмята назад.
– Не смей да говориш, ако аз не съм го поискал!
Зидана, за която това правило очевидно не се отнася, се смее.
– Що за жалки лъжи. Всички, които познават великия везир, знаят, че е обсебен от общественото положение и властта. Докато те нямаше, той сядаше на трона ти, обикаляше лагера вместо теб, като се провъзгласяваше за твоя дясна ръка. Дори подари златния пръстен, който се полага на истинските ти синове на изчадието на Белия лебед.
Исмаил бодва хаджиба с пиката.
– Това истина ли е?
– Да, но...
Султанът се усмихва и връща пиката на жена си. Усмивката му е благосклонна, почти изпълнена с нежност.
– Стига си се унижавал и се изправи на крака, човече. Хайде, подай ми ръка...
Абделазиз хваща протегнатата ръка и се изправя, забравил всякаква елегантност, с треперещи крака, очевидно изпълнен с надежда, че дългата им братска дружба се е възродила въпреки всичко; все пак нещата винаги бяха приключвали по този начин досега. Исмаил не го пуска, а дърпа китката му към себе си, приближава я към лицето си.
– Имаш много красив пръстен, Абду, с изящен камък. Може ли да го погледна по-отблизо?
Везирът се опитва да извърти ръката си и да се освободи от хватката на Исмаил, но пръстите на султана са като желязо. Измъква пръстена до първата фаланга и бързо го натиска. Следва непристойна сцена, в която везирът квичи от болка и предлага сам да го свали, ако милостивият му господар му позволи. Миг по-късно воят става още по-пронизителен, хаджибът стиска ръката си, а между пръстите му капе кръв. Исмаил избърсва кинжала в робата си, изважда пръстена и хвърля пръста на пода, където една от котките му любопитно го подушва и го потупва проучвателно. Щом пръстът не отвръща на поканата за игра, тя си тръгва презрително, сяда с вдигнати нагоре крака и започва да се почиства.
– Този камък ми се струва познат, Абду. Той е един от подарените от представителя на Херат: лапис лазули, обкован със злато, от планината Памир в Афганистан. Но преди да ми предложиш някакво извинение, нека ти кажа, че никак не съм изненадан. – Навежда се още по-близо до великия везир. – Смяташ ли, че знам за теб всичко, което трябва да знам, Абду? – Галеното име създава още по-заплашително усещане. – Наистина ли си мислиш, че изпратих хората си след теб единствено заради обвиненията на първата си съпруга? През всичките тези години бях наясно с неестествените ти наклонности, но реших да ги пренебрегна, стига полезните ти качества да надделяват над скъперничеството и амбициите ти. Мисля, че балансът вече е нарушен, и то не в твоя полза. Напълно известно ми е, че бъркаш в хазната от толкова години. Беше ми забавно да те оставям да го правиш. Но явно по време на отсъствието ми си дал воля на алчността си. Не се опитвай да отричаш. Има някои, така да ги нарека, значителни несъответствия...
Хаджибът започва да мучи, загубил ума и дума.
– Можехме до затворим очите си дори и при тази кражба, ако не бяха суетата и амбициите, на които си се поддал до такава степен в мое отсъствие. Има само един крал на Мароко и неговото име е Абул Насир Мулай Исмаил ас-Самин бен Шариф. – Той промушва хаджиба с обсипания си със скъпоценности кинжал малко по малко при изричането на всяко име. – Единствен аз мога да обявя легитимността на дете и да му подаря печата си. Просперитетът на кралството ми е моя грижа, не твоя, червей такъв. Императрица Зидана вече ми показа доказателство за подправяне на дневника ми, което ти си наредил на племенника си, така че това наказание ти се полага от дълго време.
Взирам се в него; след това в нея. Тя ми бе казала, че няма да съобщи на Исмаил, като се оправда със слабост: лъжи и само лъжи. Среща погледа ми и отправя самодоволна змийска усмивка. Това е дълга игра, в която тя внимателно подбира ходовете си един по един, изчаква подходящия момент, сипва отровата в ушите на съпруга си капка по капка, стяга примката сантиметър по сантиметър, докато се увери, че противникът ѝ не може да я ухапе.
Той нарежда на Бен Хаду и началника на бухарите да вземат затворника и да вържат краката му за задната част на муле и след това да го подкарат по неравната земя на запад.
– Няма да опетня кралството си, като му позволя да гледа в посока на Свещения град, докато умира.
Хаджибът успява да заговори, моли се, но лицето на Исмаил е като изсечено от мрамор, студено и твърдо. Излиза, за да наблюдава екзекуцията, която е наредил, и взима придворните със себе си: урок за всеки, който може да си помисли да престъпи правомощията си. Зидана моли да ни придружи, но ѝ е наредено да остане в харема. Тя тръгва смирено, наясно с победата, но това е първият случай, когато виждам Исмаил да ѝ отказва.
Дебелакът е отведен в западните покрайнини на лагера и е вързан за краката над копитата на най-голямото и най-буйно муле, докато още се гърчи и моли за милост. Не казва нито една молитва; понякога си мисля, че ако го беше направил, Исмаил щеше да омекне; но неговите мисли останаха съсредоточени в материалното, вместо в духовното. Животното върти диво очи, недоволно от отношението, и е докарано до бяс от виковете на бухарите. Гледам как главата на моя враг се блъска в камъните и шубраците, плътта му се разкъсва, докато не заприличва на мърша, дърпана от ловджийски кучета. Извръщам поглед отвратен.
Бен Хаду ми хвърля кос поглед.
– Не се ли радваш, Нус-Нус, да видиш края на своя враг?
– Не бих пожелал никому подобен край.
Калайджията свива рамене.
– Не можеш да си позволиш да капризничиш, когато равновесието в живота бива възстановявано.
Вероятно има право. Но вместо чувство на триумф и облекчение от смъртта на човека, който отне мъжествеността ми, чувствам празнота.
Из целия двор се обсъжда смъртта на хаджиба. Това, че някой толкова властен може да стигне до подобен позор – да бъде влачен зад муле! – принуждава всички да се замислят за липсата на сигурност в собственото им положение. Това кара хората да се страхуват от смъртта повече, отколкото по време на войната или чумата. Зидана се е укротила; не дръзва да възрази, когато Исмаил обявява сина на Алис за свой син, следователно за принц в кралството.
Но където и да отида, хората ме гледат многозначително и шушукат. Усмихват се, хихикат или, още по-лошо, показват съжаление. Събирам всичките си сили, за да ги погледна в очите и да ги накарам да сведат поглед. След като минават две седмици, започват да губят интерес; след три като че ли са забравили, но моето негодувание расте. Исках да разчистя сметките си с Абделазиз, а сега шансът за отмъщение ми е отнет и съжалявам за това. В моите земи, ако някой ти отнеме честта, можеш да изкупиш стореното единствено като пролееш кръвта му със собствените си ръце; ако умре другояче, безчестието ще те преследва, ще витае над доброто ти име до края на дните ти.
Докато пътуваме обратно към Мекнес, до слуха ми стигат крясъците на белите чапли над полето и съм убеден, че чувам предсмъртните викове на хаджиба.