Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 27 страниц)
32
Дните отминават, изпълнени с все по-разочароващи срещи с държавни служители и политици относно Танжер. Те са неотзивчиви, а Бен Хаду прибягва до недомлъвки; очевидно това е загуба на времето на всички нас и ту ме хващат нервите, ту се боя, че ще заспя насред преговорите; няма оползотворена нито дори минута дотук. Един от съветниците стига дори дотам да заяви, че хич не го било грижа, да сме си го вземели това проклето парче земя.
– Кралят може да твърди, че това е най-ярката скъпоценност в короната му, но не можем да си позволим да поддържаме военни части на такова разстояние; това е католически развъдник, който безобразно изцежда държавните ресурси в момент, в който хазната е изпразнена. По тази причина сме предприели строги икономии: дори самият крал се ограничава на масата, също и жена му и... близките им дами.
Ако се бях надявал да видя краля на някой от тези разговори, останах разочарован. След първата ни случайна среща го бях зървал само от разстояние, а сега ни казват, че е заминал на лов. Бен Хаду е огорчен, че не е бил поканен. След като прекарваме няколко дни подред затворени в двореца, той постоянно говори за езда и един от царедворците предлага да вземем коне от кралската конюшня и да пояздим в Хайд Парк. Калайджията на мига вижда възможност да направи впечатление. Той кани царедвореца и всеки, който проявява желание, да се присъедини към нас, за да погледа мароканска "фантазия".
– Ще им покажем какво означава езда – заявява ентусиазиран той и ме праща да се преоблека подходящо.
Връщам се облечен с бяла роба, памучни шалвари и чехли, а бурнуса съм преметнал през рамо. Бен Хаду слиза пременен в оранжевочервена прилепнала туника, облечена върху батистена риза с широки ръкави, и пищно алено наметало, червени кожени ботуши и украсена със скъпоценности чалма. Изглежда великолепно, прилича на принца от "Хиляда и една нощ"; щом ме вижда, започва да цъка с език.
– В името на небесата, Нус-Нус, това ли е най-доброто, което ще покажеш?
– Само това имам.
– Не е достатъчно добро. Това е шансът ни да покажем на Англия истинския вкус на Мароко. – Застава до мен: разликата в ръста ни е седем-осем сантиметра, но това не го спира да изпрати прислужник да донесе други дрехи. Скоро съм пременен в синьо и зелено с пищна златна бродерия и изглеждам блестящо, при все че панталоните са неудобно тесни.
За шестимата, които Калайджията смята за най-добрите ездачи – самият той, Шариф, двама братовчеди на султана, Самир Рафик и мен, – извеждат коне от кралската конюшня. Конете са красавци: крал Чарлс очевидно разбира от чистокръвни животни. Хамза, облечен в по-обикновени дрехи, донася юздите, които Бен Хаду навярно е опаковал и донесъл точно за тази цел. Не ми е приятно, че виждам Рафик тук; за момент стомахът ми се свива. Най-накрая си казвам, че поне няма да е в двореца и да души в мое отсъствие.
Хайд Парк е истинско чудо: огромна зелена площ в самото сърце на града, пълна с хора, които яздят или се разхождат. Докато подготвят част от пространството за нас, вече са се събрали повече от сто зрители и ние трябва да се представим. Яздим в галоп напред и назад, докато конете се изпотят, мятаме пиките си към мишените за стрелба, като уцелваме центъра толкова често, че тълпата все повече се оживява. След това яздим един срещу друг по двойки, като изстрелваме и хващаме стрели, за да повишим настроението на хората. Физическите занимания са приятни след дългото време, прекарано в Уайтхол, и осъзнавам, че яздя, изпаднал в еуфория, изправен на стремената, като управлявам коня единствено с колене и размахвам пиката с дивашка наслада. Щом се обръщам, за да я хвърля, забелязвам, че подредбата се е променила и се намирам срещу Рафик, който се озъбва и преднамерено хвърля пиката си миг по-рано. Стрелата лети към лицето ми, изведнъж всичко започва да ми изглежда като на забавен каданс и мисля единствено за това, че не би могла да се яви по-добра възможност от привидно случайно убийство, далеч от дома и, разбира се, напълно неволно.
Внезапно в настъпилата суматоха следващото нещо, което си спомням, е как падам на земята с невероятна сила и всичко наоколо потъва в мрак. Опитвам се да помръдна, но не мога, и всичко ме боли, а аз се питам: така ли настъпва смъртта ми – по време на представление пред чужди хора? Чувам най-различни гласове: женски писъци, мъжки викове, трополене и пръхтене, на коне. После чувам шум от раздиране до ухото си и започва да ми просветва. Бен Хаду се е надвесил над мен и държи пиката в едната си ръка, а наметалото ми в другата, скъсано на мястото, където го е пронизала стрелата, помага ми да сляза от коня и ме закрепва на земята.
– Късметлия си, Нус-Нус!
Бавно се изправям в седнало положение. Чувам кънтене в главата си, трудно ми е да се освестя. Поглеждам надолу и не виждам кръв. Помръдвам краката си един по един: нищо счупено. Изправям се предпазливо, стоя и отмятам размотаната чалма от лицето си.
– Ужас, що за чудовище! – провиква се една жена.
– Това змия ли е?
– Същински Левиатан!
Вият като стадо хиени и се тълпят около мен, всички се смеят и крещят в един глас.
Бен Хаду ми подава бурнуса.
– Прикрий се, човече.
Взимам наметалото засрамен и скривам голотата, която са изложили на показ скъсаните панталони.
Изведнъж мароканската делегация се превръща в основна тема за разговори в града. Жените се кикотят зад ветрилата си, щом ни видят, мъжете се ръкуват с нас и ни поздравяват за представянето. Засипани сме от покани – официални обеди, вечери, театрални представления, игра на карти, но Бен Хаду отказва всичките с хладна любезност. Показва ми лист хартия, подхвърлен му от някого: безвкусна скица на изпълненията ни, в която сме показани с екзотичните си роби и чалми, петима държат пиките си в готовност, а шестият е въоръжен единствено с гигантския си член...
– Какво мислиш, че би казал султан Мулай Исмаил за това?
Гледам мрачно. Подобен въпрос не се нуждае от отговор.
Вече съм изказал пред Калайджията подозренията си, че Рафик се опита да ме убие, а той ми се присмя.
– Пред погледа на английския двор? Ти просто не внимаваше и сега всички ние станахме за смях. Единствената благословия е, че кралят не стана свидетел на тази вулгарна гледка.
Понечвам да възразя, че се стигна дотам заради неговата суета, поне косвено, заради това, че не ми беше удобно; ако не бях принуден да облека дрехи, които са ми тесни... Но няма смисъл да подхващам спор.
По-късно същата вечер пристига друга покана.
– Херцогинята на Портсмут ни кани на вечеря – заявява със задоволство той. – Точно това чаках. Луиз дьо Керуал е главната метреса на краля и има голямо влияние не само тук, но и във френския двор. Несъмнено кралят ще присъства.
Значи, все пак отказването на пристигащите една след друга покани е било тактика; а сега, изглежда, ще вечеряме с краля на Англия.
На следващата вечер се събираме в пищния апартамент на херцогинята в двореца. Чакаме да ни представят в лявото преддверие и разглеждаме покритите с хартия стени с ръчно рисувани цветя; пищните позлатени гипсови орнаменти и сложните рисунки по таваните; китайските лакирани шкафчета и интересните шарки по вратичките, венецианските огледала и вази от ковано сребро, високите френски часовници и голи статуи, притискащи късче плат към слабините си.
– Струва ми се, че не водят аскетичен живот – споделям с Бен Хаду и ъгълчетата на устата му се насочват нагоре.
Но ако преддверието е богато обзаведено, огромната трапезария, в която сме отведени от прислужници с ливреи, спира дъха ни с разкоша си. Тапицирани столове с позлатени крака и подлакътници; изумителни гоблени по стените; дванайсет масивни разклонени свещника от чисто сребро; картини в златни рамки; дебели турски килими; кристални бокали и декантери; златни подноси; огледала, аплици, кристални полилеи със стотици свещи в тях. А жените... в бухналите им натруфени коси, на ушите, шиите и китките им, между забележително заоблените им повдигнати гърди искрят скъпоценности.
Чудя се накъде да гледам, без това да е неуместно, затова насочвам вниманието си към мъжете, чието облекло е малко по-сдържано – тъмночервени костюми с ажурни яки и ръкавели, – но се оказва, че това са музикантите: французи, тъкмо пристигнали от двора на Луи XIV във Версай, както ни обясняват, за да свирят последната творба на дворцовия музикант на Краля Слънце, М. Марин Маре, която още не е изпълнявана пред публика.
Бен Хаду обикаля стаята, за да стигне до руса жена с меланхолични очи, покрита с диаманти и перли и целия асортимент от магазин за платове, за която решавам, че е нашата домакиня, херцогинята на Портсмут. Наблюдавам музикантите, докато се настаняват в нишата с обоите си, няколко дървени инструмента с по седем струни, нещо средно между голяма испанска китара и марокански рабаб. Главният измежду тях изтръгва тъжна нота от инструмента си с плавно движение на лъка и всички засвирват мощна мелодия, чиито дълбоки басови ноти резонират в костите. Включват се обоите и клавесинът, които подсилват звука, и усещам как вдъхновяващата музика ме поглъща. Почти подскачам от изненада, когато някой хваща ръката ми над лакътя и леко я стиска.
– Вие седите до мен, господине.
Обръщам се и установявам, че това е жената, която придружаваше краля в големия салон, където се възхищавах на картината на Дева Мария в първия ден от посещението ни. Тя се усмихва дяволито и ме повежда към масата, най-далеч от мястото на домакинята.
– Не, не! – възразява въпросната дама. – Той ще седне тук, между мен и лейди Лишфийлд.
– Бога ми, Луиз, не можеш да го настаниш до малката Шарлот. Бедното дете няма да знае какво да го прави. А аз ще се погрижа добре за него. – Хваща ме под ръка и ме придърпва към себе си.
Херцогинята на Портсмут се нацупва.
– Ще развалиш подредбата на масата ми, Елинор!
– О, много важно.
Над рамото на Елинор забелязвам, че пухкавото лице на домакинята ни се смръщва, преди тя да успее да възвърне самообладанието си и с насилена веселост да призове гостите си на масата.
Покланям се на дамата си.
– За мен ще бъде чест да седна до вас, Елинор.
– Можеш да заложиш живота си на това. Но ме наричай Нели, за бога, не съм толкова претенциозна. – Поглежда ме въпросително.
– О, Нус-Нус, царе... царедворец на султан Мулай Исмаил от Мароко. – Снижавам тона си. – Надявам се да не сме засегнали нашата домакиня.
– Не се тревожи за Цупондрела.
– Цупондрела?
– Венецианският посланик много хареса Луиз, когато се запозна с нея, наричаше я "бела, бела". "По-скоро Цупондрела", отбелязах аз, може би твърде високо. С нея не можем да се гледаме. – Тя се кикоти на собствената си хитроумна забележка и се навежда по-близо до мен. – Боя се, че прякорът си остана, и така ѝ се пада на тази превзета крава. Да знаеш, дошла е да шпионира за френския крал. Но пък Чарли си пада по френското, ако схващаш мисълта ми. – Поглеждам я неразбиращо, а тя продължава да бърбори: – И добре ѝ се плаща за това, както сам можеш да видиш. – Тя махва безгрижно с ръка наоколо. – Що се отнася до мадам херцогинята, ти си просто мимолетна атракция: не срещаме често добре облечени чернокожи мъже, канени на вечеря във висшето общество, но аз никога не съм съдила някого според външността. Както казваше мама, "В деня на Страшния съд ще видим чий задник е най-черен!" Мен ако питаш, топването на четката в катрана разкрасява мъжа: самият Чарли е живото доказателство за това. Сега Хортенз (това е херцогиня Мазарин за сведение) си има един едър младеж като теб, но Мустафа е толкова отвъд бледността, че за съжаление, рядко сяда с нас. Колкото до Хортенз, може да се каже, че е голяма скица. Вече е била с две от персоните в тази стая (и нито една от тях не е мъж!), както и с краля, освен това съм почти сигурна, че се наслаждава на Мустафа от време на време (Бог е свидетел, че и аз бих го направила), макар да твърди, че той е евнух. – Размахва пръстите си като ножица, в случай че не съм разбрал за какво говори.
– Евнух? Но как е възможно тогава? – питам премалял.
Нели се изкисква гърлено.
– Брей, не си много наясно, а? Не топките правят мъжа, има и други начини да се одере котка, не е само очевидният. Освен това в наши дни се намира лек за всичко, стига да познаваш точния шарлатанин.
– Шарлатанин?
– Ами те всички са еднакви, не е ли така? Доктори, хирурзи, мошеници, измамници, шарлатани: названието зависи от сумата, която им плащаш, доколкото ми е известно.
– И в Лондон има лекари, доказали се в лечението на... импотентност?
– Разбира се, че има, миличък, при все че не мога да разбера защо му е на голям мъж като теб да се интересува от такива неща. Мълвата за твоята надареност се носи из цял Лондон.
Смехът ѝ привлича вниманието на Бен Хаду, който се взира в нея, а след това отмества неодобрителен поглед към мен.
– Моята...ъъ... кралица ми възложи да търся различни лекове в Лондон, затова бихте ли ми препоръчали някого?
– Какви лекове по-точно?
– Ами... тя се притеснява, че остарява твърде бързо...
Нели изсумтява присмехулно.
– Най-ефикасните лекарства, които са ми известни, са здравословният смях и бърборенето: те могат да ни накарат да вирнем нос, когато заприличаме на съсухрени ябълки.
Не мога да сдържа усмивката си; прямотата ѝ е освежаваща.
– Мисля, че султанката няма много да ми се зарадва, ако се върна в Мароко само с този съвет.
– Най-добре ще е да се запознаеш с учените. Иди там при господин Евелин. – Тя посочва дългоносия джентълмен, който предложи ездата в Хайд Парк на Бен Хаду. – Или при моя добър приятел господин Пепис, човек, който умее да се забавлява. – Показва веселяк, който прихва в смях заради нещо, което е казала жената до него.
Тя посочва присъстващите на масата, казва ми имената им и по малко за всеки, а аз подреждам информацията в съзнанието си. Дамата, която седи от другата страна на посланика, е госпожа Афра Бен, пише за театъра и някога е шпионирала за холандците; момченцето е син на Луиз – Чарлс, херцог на Ричмънд; красивата млада жена със смарагдите е Ан, лейди Съсекс, дъщеря на краля и херцогиня на Кливланд, която имала връзка с херцогиня Мазарин, а сега била въвлечена в отношения с някакъв дипломат от Париж; следващият мъж е френският посланик Пол Барийон д'Аманкур – жените го намирали за голям чаровник; и така нататък, докато ми се замайва главата. Оказва се, че монархът има няколко деца, и аз си позволявам да питам дамата си за харема му, което ѝ се вижда ужасно забавно.
– Какво, да не мислиш, че на Чарли му се налага да ги затваря в клетки като кокошки? Те сами се редят на опашка на задното стълбище, за да се доберат до краля. Господин Шифинч едва успява да ги задържи навън!
– Как тогава се проследява поредността? – Обяснявам някои от задълженията си относно дневника, което я докарва до истински възторг.
– Колко каза, че били съпругите на султана?
– Е, повечето от тях са наложници, а не съпруги: мисля, че при последното броене бяха около хиляда.
Тя пляска радостно с ръце при тази цифра.
– Ай! Тогава трябва да си много зает. А какво представляват тези дами? Всичките ли са тъмни красавици?
– Много от тях да, но има и европейки. Има и една англичанка.
Вече кипи от възбуда.
– Англичанка? И как се е озовала в харема?
Разказвам ѝ за корсарите и търговията с пленници, за строителните работи в Мекнес, за които са нужни роби; за високата цена на жените на нашите пазари, при все че не споделям с нея мечтата на императора за създаването на огромна армия, с която да си отвоюва мюсюлманските земи от християните.
– Някои жени биха се шокирали от подобно купуване и продаване на жени, но аз не съм сред тях – заявява Нели. – Всички търгуваме на този свят по един или друг начин, печелиш или губиш в зависимост от капризите на съдбата. Горката жена, все пак. Не ѝ ли се иска да се завърне по тези брегове?
Желанието да споделя с нея мисията си е силно, но успявам да въздържа езика си, тъй като нейният е прекалено развързан. Но може би това е шанс да се приближа към целта си.
– Дамата уши подарък за Негово Величество – казвам аз, – прекрасна вещ, която ѝ обещах да му предам лично, стига да имам тази възможност.
– Ами той каза, че ще се отбие. Ще се постарая да имаш тази възможност.
– Бих предпочел да го направя насаме.
– Надявам се, че няма да навредиш на моя Чарли.
Уверявам я, че не бих направил нещо подобно, и ми се приисква изобщо да не бях отварял дума.
Малко по-късно Бен Хаду се изправя, благославя домакинята ни за любезната ѝ покана, казва, че се моли за божията благосклонност към малкия ѝ син, благодари за вечерята и си тръгваме. В преддверието посланикът се нахвърля гневно срещу мен.
– Къде ти беше умът да си позволяваш подобно скандално държание с любовницата на краля?
– Скандално? Не съм направил нищо нередно. – Объркан, премислям случилото се през последните два часа и се чувствам оскърбен.
– Видях я да ти сипва вино и ти пресуши чашата!
О, виното. Надявах се, че не е забелязал.
– Възразих, казах, че не пия алкохол, но тя настоя и не исках да предизвиквам сцена.
– Ти си позор за исляма и за императора!
– Той ли е позор? – прогърмява нечий глас, обръщаме се и се озоваваме пред Негово Величество, краля на Англия, който приближава към нас с лъщящо от пот лице и накривена перука.
Бен Хаду веднага се покланя ниско.
– Поднасям ви скромните си извинения, сър.
– Защо, какво сте направили? – Крал Чарлс го потупва по гърба и се обръща към мен. – Вашият посланик като че ли не е много доволен от вас, господине: да не би да флиртувахте с дамите? Не мога да ви виня за подобно нещо! Чух за малкото ви приключение в парка. Е, трябва да повторите представлението, може би този път без инцидента с панталона, тъй като наистина обичам смела езда.
Калайджията го уверява, че за него ще бъде истинска радост да организира ново изпълнение, и понечва да се присъедини към краля обратно в трапезарията на херцогинята, но Чарлс ни отпраща с любезни пожелания за лека нощ:
– Този късен час е подходящ само за развратници и комарджии, а съм убеден, че не сте нито едно от двете.
Така че сме свободни.
Връщам се в стаята си и заварвам Момо да наднича пребледнял, покатерен върху балдахина на леглото.
– Един мъж влезе – обяснява ми разтреперан.
– Какъв мъж? – Стомахът ми се свива от ужас.
Той описва идеално Рафик до най-малките подробности, чак до заоблените носове на червените му чехли.
– Той видя ли те?
Момо клати глава.
– Покатерих се тук. Амаду го ухапа по ръката и той го нарече с куп лоши думи и го изрита, но Амаду вдигна врява, така че той се поогледа и бързо си тръгна.
– Но как е влязъл? Вратата беше заключена.
– Имаше ключ.
Значи, Рафик е подкупил прислужниците и разполага с дубликат; оригиналният ключ беше пъхнат в пояса ми. Облекчението, че Момо е добре и не е разкрит от врага ми, е помрачено от страха, че Рафик ще се върне, щом оставя момчето следващия път само. След това се сещам за нещо друго. Чантата ми...
Започвам да я търся трескаво, но нея, разбира се, я няма. Заедно с всичките ми пари и нещата, които ми повери султанката, за да осигуря еликсира. Както и скритият в подплатата бродиран свитък на Алис. Всичко е изчезнало; ще трябва най-сетне да се изправя срещу този мъж. Нищо не мога да направя за парите, но свитъка... вземам по две стъпала едновременно нагоре към таванския етаж, където са настанени останалите от делегацията, и влизам, без да почукам. Избутали са непривичните за тях високи дървени легла в дъното на стаята и всички с изключение на трима, които тихо играят на карти в ъгъла, са налягали по земята, увити в одеялата и наметалата си като огромни ларви. Слабата светлина от свещите хвърля гротескни сенки.
– Самир Рафик!
Гласът ми изпълва ниското подпокривно пространство и един по един всички започват да пъшкат и да се размърдват. Рафик наднича злобно под наметалото си и щом ме вижда, веднага се изправя на крака. На кръста му има нож: кой почтен човек би легнал да спи с нож в готовност?
– Какво искаш?
– Искам обратно каквото е взето от мен.
Рафик се обръща към публиката.
– За какво са ми притрябвали топките ти, хомо?
Някои подсвиркват и тракат със зъби; един се разсмива с глас. Той е в сянката, но познавам този рев. Ренегатът Хамза. Стискам зъби пред обидата.
– Дойде в стаята ми и открадна чантата ми, а в нея са нещата, които ми даде султанката Зидана.
Присвива очи.
– Крадец ли ме наричаш?
– Крадец си. Видели са те.
– И кой е лъжецът, който твърди това?
– Някой, на чиято дума вярвам.
Навежда се и отмята одеялото си встрани.
– Както виждаш, тук няма нищо. – Той се обръща към наблюдаващите и прави неприличен жест. – Мечтае си да отида в стаята му!
Вече всички се смеят по-силно. Хамза се разхожда из стаята с измамно мързелива като на котка походка.
– Мисля, че ти е нужно голямо извинение за това, че наруши спокойствието ни и нарече Рафик крадец.
Поглеждам презрително надолу към него, а след това отмествам погледа си към Рафик.
– Изглежда си се наранил. – Около дясната му ръка е омотана кърпа. – Убеден съм, че с превръзката криеш ухапаното от маймуната ми.
Рафик извива устни.
– Това? Случи се по време на ездата онзи ден, когато се държа като глупак и засрами всички ни.
– Вчера ръката ти не беше превързана. Покажи ми раната, щом не е от ухапване.
– Прорезът е чист – намесва се Хамза. – Самият аз го превързах. – Хваща дръжката на кинжала и се уверява, че съм го видял.
"Значи, така стоят нещата", мисля си. Завъртам се на петите си, без да продумам повече, и бързо си тръгвам, като се замислям, че ако ме последват, ще трябва да се изправя срещу двама въоръжени мъже, още облечен в официалната си роба в тъмните коридори на високия слугински етаж на непознатия дворец. Вероятно щеше да е по-разумно да бях отишъл при Бен Хаду и да поискам разрешение да претърся, но той още не ми е простил за краха в парка. Освен това ще трябва да обяснявам откъде имам такава голяма сума пари, да не говорим за бродерията на Алис, която може да се окаже истински проблем. Сърцето ми бие лудо по обратния път към стаята ми, но никой не идва след мен.
Макар да съм сложил стол между вратата и шкафа, не успявам да мигна през цялата нощ.