Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 27 страниц)
4
Първи ден на съчетаване,
месец раби ал-аууал 1087 година по хиджра
Мюезинът обявява първата молитва преди зазоряване, подсеща ме, че е по-добре да се помоля, отколкото да спя. Честно казано, предпочитам съня пред молитвите, но тази нощ не спах изобщо. Със замъглени очи и свит стомах се претъркулвам от дивана, измивам се, обличам петъчните си одежди и тръгвам бързо да се присъединя към господаря си Исмаил в джамията.
Точно излизам от стаята си, когато двама от личните прислужници на султана профучават по коридора и едва не ме повалят.
– Хей! – виквам, докато се отдалечават с гръб към мен. – Гледайте къде вървите!
Абид се обръща. Видимо е пребледнял.
– Негово Величество е в страховито настроение – предупреждава, а след това хуква като подгонен от демони.
Влизам без покана през величествената двойна врата под арката във форма на подкова към личните покои на султана и на мига коленича на пода, с чело, притиснато в плочките. Чак тогава забелязвам, че не съм единственият коленичил, вляво от себе си мервам Билал, пазачът на вратата, който прави същото. В този момент ме поразяват две мисли едновременно: първата е, че като пазач на вратата той би трябвало да е пред нея, вместо да лежи тук, на плочките; втората е, че начинът, по който се взира в мен, е странен. Тогава разбирам причината за странния му кривоглед израз.
Тялото на Билал лежи близо до мен... встрани от главата му, която, както чак сега съзирам, седи на отсечения му врат с леко разтворени устни, сякаш се е изненадал от неочакваното ѝ отделяне.
– Ах, Нус-Нус, точно навреме идваш! Хайде, ставай: помогни ми с тази чалма. Нямам представа къде изчезнаха тези нещастни момчета; бяха тук само преди минута.
Въпреки че всички доказателства сочат обратното, Исмаил звучи съвсем добре, дори ми се вижда весел. Изправям се притеснено на крака, без да вдигам поглед, тъй като съм успял да зърна, че Негово Величество днес е облечен в роба в златистожълто, вече изцапана с алени пръски. Жълтата роба никога не е добър знак. Много лош е дори, особено в добавка с обезглавен страж.
Дали да споменавам петното? Исмаил не би искал да се появи на молитвата в облекло, осквернено с кръв; кой знае обаче как ще реагира, ако насоча вниманието му към това, след като от него се подразбира ролята му в гибелта на горкия Билал? И по-невинни грешки в етикета са ставали причина за неприятна смърт. Но ако го оставя да излезе с изцапаната роба, вероятно ще забележи в някакъв момент и може да ме убие за неизпълнение на задълженията ми. Разтревожен от тази дилема, съсредоточавам се в увиването на чалмата, но не мога да откъса поглед от растящата алена локва и червеното острие на любимия ятаган на султана, украсен със сребро и гравиран със свещените думи на Пророка: "Мечът е ключ към небето и към пъкъла". Определено е било така в случая на Билал.
Чалмата е готова, Исмаил забожда игла с рубин отпред, опъва ръкавите си и започва да приглажда гънките по полата на робата си. Намръщва се за миг. Докосва лекето.
– Как се е озовало това тук? – Звучи наистина озадачен.
След малко вдига поглед и се взира твърдо в мен.
Пиката му е подпряна на стола, а на стената до него са закачени десетки мечове, кинжали и алебарди за украса. Всяко от тези оръжия може да причини смъртта ми.
– Не зная, господарю – прошепвам.
– Колко срамно и неудобно – продумва кротко. – Не мога да ида в джамията в този вид. Ще идеш ли да ми донесеш една от зелените роби, Нус-Нус? В скрина от сандалово дърво са. Да, зеленото е чудесно за днес.
Когато се връщам, заварвам го в съвсем същата поза, втренчен в пространството пред себе си, сякаш е изпаднал в транс. Свалям чалмата, събличам му робата с шафранов цвят, слагам му чистата зелена роба и отново навивам чалмата. После измивам ръцете му с розова вода, подсушавам ги и измивам своите ръце.
– Отлично. – Той отново забожда на място иглата с рубина, слага ръка на рамото ми и го стиска с чувство на привързаност.
– Хайде, Нус-Нус, да вървим да се помолим. – Подпира се на мен, а после тръгва към вратата, като внимателно вдига крака, за да прескочи трупа, сякаш е случайно изпуснат предмет.
На вратата се оглежда наляво и надясно.
– Къде е Билал, за бога? – Поклаща тъжно глава заради това пренебрегване на задълженията и се отправя към джамията.
Когато се връщаме след един час, поставен е друг страж, а всички следи от Билал съвестно са заличени. Спокойствието в стаята е толкова нереално, че можеш да се запиташ дали всъщност нещо се е случило. Подробностите обаче продължават да се промъкват в съзнанието ми дори и докато опитвам закуската на господаря си и не мога да пропъдя мисълта за собствената си дреха, изцапана с кръв, и съсипания Коран. Да не говорим за изоставените налъми.
Като че ли прочел мислите ми, Исмаил казва:
– Имай грижата да ми донесеш Сафавидския шедьовър в библиотеката. Сега, след като дъждът спря, няма повече извинения за отлагане.
Оттеглям се с наведена глава и объркани мисли.
Щом пристъпвам в стаята си, изпитвам силно усещане, че някой е влизал там, докато ме е нямало. Оглеждам се, но всичко изглежда непроменено. После сбърчвам нос: лек аромат на мускус и цвят от горчив портокал, парфюмът на Зидана, който е забранен за ползване от всички останали. Нима самата султанка е била тук? Трудно е да си представя, че най-властната и страховита жена в кралството е посетила обикновената ми скромна стаичка, докато съм бил на молитва със съпруга ѝ. Представям си я как рови из нещата ми с лукава усмивка на лицето и потрепервам. Отварям капака на дървения си сандък и почти очаквам да открия нещо чудовищно там; но вътре грижливо е сгънат белият вълнен бурнус. Вдигам го и го изтръсквам. Несъмнено е същото наметало, с което бях облечен предишния ден, тъй като златната бродерия, с която е обточено, го прави уникално, но все пак беше изцапано с кръвта на билкаря, а сега е безупречно чисто, вероятно по-искрящо чисто от когато и да било преди.
Отдолу е Сафавидският Коран, чийто позлатен обков е непокътнат. Изваждам го и го притискам към гърдите си.
– Благодаря ти, Милосърдни – изричам на глас, а след това добавям за благоприличие: – Благодаря и на теб, господарке Зидана, нека Всемогъщият те дари с дълъг живот и радост. – Никога досега не съм вярвал толкова пламенно в славата на Аллах, в безкрайната му мъдрост и състрадание.
Хвърлям обратно наметалото вътре, мушвам Сафавидския Коран под мишница и хуквам към библиотеката.
Вътре един талеб рецитира сурата Луна с напевен тон, докато моят господар Исмаил седи на инкрустирания си със злато и перли трон, погълнат от поетичния ритъм на свещените думи. Щом влизам, впива жадно поглед в това, което нося. Изчаква ученият да довърши стиха, след това махва с ръка към него, освобождава го. Забелязвам как погледът на талеба попада върху книгата, и знам, че сигурно за него е мъчение да бъде отпратен, без да има възможност да зърне безценното съкровище; наясно съм и с това, че Исмаил с радост му отнема този шанс. Отношението на господаря ми към учените не е еднозначно: цени компанията им заради отразената светлина, която хвърлят върху него, но не му харесва някой да има мнение, различно от неговото. Текучеството на талеби е голямо, тъй като няколко ненавременни думи или неуместни религиозни проповеди бързо ги пращат в яма с лъвове или отровни змии или с главата надолу в кладенец.
Щом ученият си тръгва, Исмаил протяга ръце. Той има дълги изящни длани с дълги като на жена пръсти. Не е лесно да се повярва, че същата сутрин са отсекли главата на любимия му страж, един от най-едрите.
– Дай ми го, Нус-Нус, искам добре да огледам какво е това, заради което се разделям с толкова много от ценните ми съкровища.
Полагам Корана в ръцете му и гледам как пръстите му играят по изкусно изработената шарка на двойния ръб, как я обръща, за да оцени позлатата. Острите черти на лицето му омекват, като че ли докосва главата на скъпоценния си син или гръдта на любимата си куртизанка. Нашият крал е изпълнен с противоречия: едновременно способен на насилие и нежен, жесток и снизходителен, аскет и чувствен. Виждал съм го да храни болно котенце с топло мляко с пръстите си, същите пръсти, с които час по-рано е извадил окото на слуга, който го е обидил. Когато имах температура, той ме отнесе в собственото си легло и остана с мен, докато не я свалих, като попиваше потта от челото ми с напоени в розова вода кърпи. Неговата загриженост за мен надмогна ужаса му от зараза. Два дни по-късно ме замери по главата с кана за вода, защото съм донесъл чаша твърде бавно. Природата му всява у неговите поданици еднакво силна любов и страх.
– Изключителна. Наистина изключителна. Добре направи, че ми я донесе, Нус-Нус, ще бъдеш възнаграден. Ах, но вече не правят такива книги.
Разгръща корицата и дъхът ми спира. Фино изработената вътрешна част на корицата беше покрита с коприна с цвят на тюркоаз: цветът на загладено от морето стъкло; сега е тъмнорозова, като че ли кръвта, попила в нея, просто се е разредила, вместо да бъде премахната. Щом обръща страницата там, където трябва да е първата сура, имам чувството, че сърцето ми ще спре.
– Прочети ми "Кравата" – втората сура, Нус-Нус. – Устните му са извити във великодушна усмивка, която е наистина ужасяваща.
Трябва да рецитирам по спомен, текстът няма нищо общо с думите, които Аллах е изрекъл пред Пророка, дал му е напътствия, така че да не излиза от правия път. Сурата "Кравата" е дълга, една от най-дългите в Корана. Тя е първата, която децата мюсюлмани трябва да научат наизуст. Аз обаче не съм отгледан като мюсюлманин, късно приех исляма и изборът за това не беше мой. Всеизвестно е, че с възрастта запаметяването става по-трудно. Освен това да запомня нещо, без да се разсейвам, е едно; да декламирам думите, които Исмаил очаква да чуе, докато ужасено се взирам в онези пред очите си, е съвсем различно. Калиграфският текст е елегантен; съдържанието обаче... Ококорвам очи изумено, въпреки че внимавам с интонацията.
– "Тази книга без съмнение е напътствие за богобоязливите, които вярват в неведомото и отслужват редовно молитвите си..."
Погледът ми пробягва по следващите няколко реда и едва не се задавям. Говори се за това, че е по-добре да оправиш грозна жена или неверница отзад, за да не вдигаш поглед към лицето ѝ... Отчаяно се опитвам да пропъдя образа, нахлул в съзнанието ми, за да не оскверня свещените думи на Корана.
– "Очите им са покрити и ги чака страшно наказание..."
Дали Зидана го е направила съзнателно? Намерила е най-скверния текст и го е поставила на мястото на унищожените страници? Отмъщение към мен ли е, задето не изпълних поръчката, или към съпруга ѝ, който толкова се гордее с отношението си към религията; или към цялата култура, която я е заключила в тази прекрасна клетка? Някак съм сигурен, че сега седи в покоите си и се смее на нечестивата шега, която погоди на всички нас.
Потя се, запъвам се, правя грешка след грешка, докато стигам до "ще бъдат наказани за лъжите си". В този миг Исмаил плясва с ръце и аз млъквам.
– Какво ти става, Нус-Нус? Обикновено четеш прекрасно: мелодичният ти глас е една от причините да те задържа при мен.
– Прави пауза, за да може чувството за заплаха да избледнее. – Вероятно стойността на книгата се отразява на хладнокръвието ти; не забравяй, че не ти ще плащаш за нея! Това ми напомня: да беше повикал Абделазиз, че да договоря с него сумата, която трябва да отпусне за търговеца на книги.
Откривам великия везир по време на втората му закуска в личния му павилион в Дар Кбира. Сребърни подноси, отрупани със студени меса, маслини, хляб, сирена, невероятни сладкиши се мъдрят върху ниските масички, а Абделазиз се е изтегнал върху купчина копринени възглавници в компанията на двама полуголи роби – момчета на не повече от дванайсет-тринайсет години, въпреки че имат развити мускули и лъскава абаносова кожа. Покоите на везира са по-бляскави дори от тези на султана. Стените блестят, покрити със златен прах от ограбените дворци на кралете на Сонайската империя, а по звездите, греещи в купола, искрят злато и лапис лазули. Чудя се как е възможно неговите покои да са изпълнени с такава пищност, след като останалата част от двореца още е в строеж. Тогава си припомням кой пази ключа за хазната...
– Нус-Нус, много се радвам да те видя в скромното си кътче. Ела, седни при мен. Почерпи се, тези бадемови сладкиши са великолепни. – Махва ми с отрупаната си с пръстени ръка, после потупва възглавниците до себе си и се втренчва в мен като базилиск.
Покланям се.
– Султанът моли за присъствието ви.
– Със сигурност може да почака, докато довърша закуската си.
Не казвам нищо. И двамата знаем, че Исмаил не "моли".
Абделазиз прави гримаса, след това грабва шепа сладкиши и ги натиква в устата си. По брадата му се изсипва малка лавина от напоени с мед трохи, докато мляска. Изправя се с мърморене и плясва нубийското момче през ръцете, докато то се опитва да отърси трохите от робата му.
– Самонадеяно пале! Ще те набия с камшика, когато се върна.
– Изрича думите добронамерено, но погледът му е безпощаден.
Забелязвам, че момчето извръща озадачен поглед към него и си давам сметка, че е ново и още не разбира добре арабски. Другият младеж разбира достатъчно. Изглежда уплашен и вероятно наистина е: ръката и рамото му са покрити с тънки белезникави белези. Той дръпва другото момче настрани и докато излизаме, чувам го да му приказва на родния им език, като хващам по някоя фраза тук-там.
– Той е жесток... обича да наранява, да гледа страданието. Не му давай повод...
Нещо в мен се преобръща. Спомням си тези безизразни тъмни очи, втренчени в болката ми, как ѝ се наслаждават...
– Е, Нус-Нус – нахлува великият везир в мислите ми, докато вървим надолу по сводестия коридор, – помисли ли върху моето предложение?
За да оцелея тук, научил съм се да ползвам "второ лице", подобно на металната маска, която носех толкова отдавна по време на ритуалите Поро в племето ни. Казвам си "Аз не съм аз, някой друг съм". Маската се усмихва.
– Поласкан съм, господарю, но се боя, че на Негово Височайшо Величество това няма да му се понрави.
– Негово "Височайшо" Величество няма защо да знае – гласи подигравателният отговор.
– Султанът вижда всичко.
Абделазиз изръмжава.
– Искаш да кажеш, че шпионира. Шпионира като Калайджията. – Махва пренебрежително, сякаш отпъжда муха.
Калайджията – има предвид Каид бен Хаду, ал-Аттар. Никак не го обича. Вече приближаваме кралските покои, а аз нямам никакво желание Исмаил да чува дори част от този разговор. Очевидно е, че и великият везир не иска това, защото хваща ръката ми високо и забива пръстите си, като инстинктивно напипва най-болезнените точки. Гледам го хладнокръвно, призовавам второто си лице. "Аз не съм аз."
– Не се превръщай в мой враг, Нус-Нус. Никак не би било разумно.
Той вече ми е враг. Правя поклон.
– Ваш покорен слуга съм, господарю, но преди всичко съм слуга на Негово Височайшо Величество.
– Исмаил е като кучето, което не яде кокала, но не го дава на друг.
Сред робите има една поговорка: "Каквото се случи в пустинята, остава си в пустинята". Правим всичко по силите си, за да оправим живота си и да си върнем самоуважението. Но как бих могъл да забравя онова, което ми причини Абделазиз? Свивам ръце в юмруци и ноктите ми се забиват в дланите ми.
– Не е нужно някой да узнае. – Отново се появява усмивката на базилиск.
– Да узнае какво?
Исмаил се движи тихо, обича да изненадва хората и когато е на сигурно място в покоите си, често се разхожда сам и бос. С везира бързо коленичим. Долу на земята наситеният аромат на прясно обработено дърво нахлува в ноздрите ми като тамян.
– О, ставай, човече. – Исмаил побутва везира с босия си крак. – Имам да ти покажа нещо. Рядко съкровище.
О, небеса, книгата. Почти бях забравил за нея. Боже мой, ако Абделазиз види съдържанието между кориците, веднага ще разкрие измамата, коварството му ще го накара да запази информацията за себе си, докогато му е угодно, ще държи съдбата ми в ръцете си и ще я използва, както пожелае. Смъртта няма да ме застигне достатъчно бързо...
Измисли нещо, подканя ме мозъкът ми, нещо, което ще го разсее! Но съзнанието ми не работи.
Исмаил взема книгата и виждам как очите на Абделазиз светват, щом зърва богатия обков. Той протяга треперещи ръце. Султанът се взира в тях. След това замахва със Сафавидския Коран и го стоварва звучно върху главата на везира. Успявам да различа украсата на обкова, която се е отбелязала идеално върху финия памук на чалмата като восъчен печат. Той започва да стене и стиска главата си.
– Осмеляваш се да се появяваш пред мен, покрит с остатъците от храната си! – избухва гневно Исмаил. – Целите ти пръсти са омазани с мед, а по брадата ти има трохи от сладкиши! Нямаш ли уважение към мен, или пък към Свещения Коран? – И стоварва книгата отново и отново, докато везирът се свива разтреперан на пода.
– Милост! Имайте милост към мен, Ваше Величество. Нус-Нус ми каза да дойда бързо и помислих, че е неотложно...
Следващият удар не е така агресивен; още по-следващият рикошира в рамото на везира, сякаш Исмаил е загубил интерес. Султанът се отмества, оглежда книгата за повреди, но предметът е здрав и който го е поправил, е свършил добра работа.
– Махай се. Плати на търговеца на книги, колкото ти поиска. – Подава Корана на мен. – Сложи го на най-горния рафт, Нус-Нус, вече е осквернен.
Сам дори не съзнава, че казва самата истина!
Донасям дървената библиотечна стълба, намествам Сафавидския Коран между две други древни книги на най-горния рафт и се надявам Исмаил никога да не промени решението си и да поиска да го сваля отново.
Обръщам се и виждам Исмаил, коленичил на пода, преметнал ръка през раменете на хаджиба.
– Стани, човече. Какво правиш долу? Не е нужно да коленичиш пред мен, ние с теб сме като братя, не е ли така?
Абделазиз с мъка се изправя на крака. Очите му са оцъклени, а по бузата му има кръв. Наблюдавам изумен и ужасен как султанът хваща края на пояса си и нежно я попива.
– Така е по-добре, нали?
– Да, о, Велики. – Везирът успява да се усмихне колебливо.
Исмаил се обръща към мен.
– Ходи ли да погледнеш вълка?
Проклятие. Покрай всичките си неволи бях забравил за вълка.
– Ще отида сега, Ваше Величество.
Вълкът изглежда като мъртъв. В горната част на главата му има голям кървав оток. Две деца стоят край клетката, по-голямото стиска пръчка в ръката си. И двете са с обръснати глави с дълги плитки отгоре, за които да могат да ги хванат ангелите, ако паднат. Ала малко вероятно е тези деца да са съпътствани от ангели. Масивният златен пръстен, който носи всяко от тях, показва, че са от многото малки емири на Исмаил, които тичат необезпокоявани и невъзпитавани из двора. Знам много добре кои са тези: Зидан, най-големият на султанката, шестгодишен и проклет до дъното на душата си; другият – Ахмед Златния – едва е проходил, но вече се превръща в малко чудовище.
Въздъхвам.
– Е, Зидан, какво правите тук?
По-голямото дете ме поглежда предизвикателно с черните си очи.
– Нищо. Освен това мога да играя с вълка, ако искам. Татко така каза.
– Сигурен съм, че баща ти не ти е разрешил да пребиеш горкото създание до смърт.
Той се ухилва подигравателно.
– Само го поступах малко.
Ахмед се разсмива със задоволство.
– Много го ступа.
– Няма смисъл да се преструваш на невинен пред мен, Зидан: спомни си как те заварих миналата седмица – поглеждам го многозначително.
Предишната седмица го открих в конюшнята заедно с едно по-голямо момче, роб, да изтръгва ноктите на котка. На роба очевидно му беше прилошало: котката одраскала Зидан и на момчето му било наредено да я хване, докато малкият демон вземе кинжала си. Смъмрих ги и двамата и плеснах малкия роб по главата по-силно, отколкото възнамерявах, тъй като ми се искаше да ударя Зидан, но не се осмелявах. Също като майка си той е изпълнен със злоба; по подобие на баща си се наслаждава на властта да унижава хората. В крайна сметка котката умря. Лично я погребах.
– Ако ме издадеш, ще направя така, че да те убият. – Потупва с пръчката по крака си. По шалварите му остават кървави следи. – И бездруго мога сам да го свърша, Получовеко.
– Баща ти цени котките си, а в Корана се казва, че онези, които ги тормозят, ще бъдат измъчвани в пъкъла – напомням му аз.
– Но не се казва нищо за вълците – озъбва ми се той. Зъбите му вече са прогнили от сладкишите, които краде от всички.
За щастие, в този момент се появява гледачът на животните. Изглежда стреснат и има защо. Аз започвам да му крещя, за да се освободя от гнева си.
– Какво му е станало, по дяволите?
Той свива рамене.
– Нападна принц Зидан, докато го слагах в клетката. Сякаш искаше да му прегризе гърлото, но малкият емир прояви голяма смелост.
Откровена лъжа: нещастното създание изглежда, като че ли не би могло да удуши дори пиле, и е очевидно, че детето го е било през решетките. Зидан избухва в смях и побягва, помъкнал братчето си подир себе си, убеден, че е неприкосновен.
Поглеждам гледача на животните кръвнишки.
– Ако до полунощ не се вдигне на крака и не заръмжи, ще се молиш да беше прегризал твоето гърло.
Няма смисъл да му се карам заради Зидан, ясно е и на двама ни. Навеждам се да огледам звяра. Видът му наистина е жалък, краката и хълбоците му са издрани и нахапани от кучетата, които го довлякоха. Не показва ни най-малък интерес към мен, не се наежва, дори не сбърчва муцуна, сякаш единствено чака смъртта. Сърцето ми се свива от жал.
– Може ли въобще да ходи? – Отново се изправям.
– По-силен е, отколкото изглежда – оправдава се гледачът.
– Изведи го и ми покажи, че ходи.
Взира се в мен. Как смее нахалният роб от Гвинея да говори по този начин на светлокожия арабин? Презрение и ненавист се преплитат в едно. Струва ми се, че знам какъв избор би направил, ако трябваше да реши мен или вълка да убие.
Изпълнява неохотно желанието ми, влиза в клетката с пръчката в готовност, но вълкът дори не разклаща веригите около врата си и му се налага да го извлече навън като торба с картофи, като че ли краката му са абсолютно неподвижни. При все това четирите диви магарета, към които султанът е толкова привързан, го поглеждат, изревават пронизително и се втурват към далечния край на ограждението, където обезпокояват пауните и те на свой ред подемат безумна врява. И все пак вълкът стои прегърбен и носът му аха да се допре до земята.
– Не е добре. Само този ли донесоха ловците?
– Султанът лично го улови – отговаря сърдито мъжът.
– Трябва да е в по-добро състояние за церемонията. Знаеш, че султанът ще вземе и твоята, и моята глава, ако не е доволен от звяра и реши, че ще изглежда като глупак.
Гледачът добива замислено изражение. После заговаря:
– Не можеш ли да помолиш вещицата за някакво вълшебно средство, дето да го посъживи?
Гледам го втренчено. Целият дворец ли е наясно с какво се занимавам? Не го удостоявам с отговор, а бързо се отдалечавам.
Отправям се именно към Зидана, услужвам си с кошница портокали по пътя, защото знам, че ще ми трябва извинение за посещение в харема без предварителна уговорка. Стражите пред портата не се хващат на номера ми – наоколо е пълно с портокалови дървета, дори в градината на харема, а моите са още зелени. Претърсват кошницата, изпълнени с подозрение, а през това време аз тъпча на едно място. Забелязвам, че очите на Карим са червени и подпухнали. Значи, слухът за смъртта на Билал е стигнал до него – мълвата броди бързо из лабиринта от проходи.
– Съжалявам за брат ти – изричам тихо.
Той кима. Не е прието да се говори за смъртта на попадналите под гнева на Исмаил. Те просто престават да съществуват.
– Пуснете човека да влезе, това са просто портокали – нарежда той на останалите пазачи. Карим слага ръка на рамото ми.
– Пази се, Нус-Нус – казва той със странно пискливия си глас за ръст като неговия. – Тук никой не е в безопасност.
Приближавам към вътрешния двор в двореца на Зидана и нежните звуци от уд достигат до мен. Уд е прекрасен инструмент, предшественик на европейската лютня, и обичам да свиря на него, когато имам възможност. Издава напевен тъжен звук, особено подходящ за любовни песни и меланхолични мелодии. Научих се да свиря сравнително добре и сега, щом чувам изпълнението на уд с такова чувство, пръстите ме засърбяват да се присъединя. После в хармония с меланхоличната мелодия се извисява и глас и аз спирам където съм, под обраслата с лоза арка да послушам.
Когато бях мъж, какъв мъж бях само.
Жените аз любех и те ми отвръщаха с обич.
О, надлъж и шир аз кръстосвах света,
а ето ме клет затворник сега.
Пленник на твоята красота, тъмнокожа господарке.
Искрящите ти черни очи плениха сърцето ми.
Способен съм само да те гледам и въздишам.
Но вече не съм мъж и трябва да се разделим.
Надничам във вътрешния двор и виждам Черния Джон, любимия евнух на Зидана, свит над красив уд като маймуна над откраднат плод, а огромните му пръсти пъргаво се движат, докато изпълняват баладата в минор. Тази песен е френска, струва ми се, и в оригиналния ѝ вариант не се споменава за тъмнокожи господарки, нито за черни очи. Всички трябва да се нагодим към промяната в обстоятелствата, да свикнем или да умрем, а Джон добива все по-добри умения. Когато започва следващата песен, в която се разказва как любовникът трябва да стои настрана и да гледа любимата си с друг, защото не е достоен да се ожени за нея (тук става дума за пари, а не за липса на физически способност), струва ми се доста странно, предвид безвкусния текст, че очите ми се пълнят със сълзи.
Последния път, когато чух тази песен, беше в изпълнение на един доктор, шотландец по рождение, африканец по избор. През няколкото години, в които му принадлежах, се научих да чета и пиша на четири езика; да различавам корен от мандрагора от този на джинджифил; да свиря добре на испанска китара и на уд. Знаех наизуст Корана и поезията на Руми (господарят ми беше приел исляма и се шегуваше, че тази религия е по-христянска от христянството). Покорявах сърца от Тимбукту до Кайро, от Флоренция до Кадис. Мислех се за голям късметлия. Братовчед ми Аю би казал, че съм се издигнал...
О, болезнено е да мисля за Аю. Съдбата му беше по-лоша и от моята.
Докторът ми беше добър господар, по-скоро учител към края си, който беше жесток. Бяхме в Гао на гости на така наречения тамошен крал (по-скоро амбициозен вожд, който се опитваше да възкреси града от разрухата), когато половината прислуга се поболя от нещо необичайно. Доктор Луис успя да спаси три от децата на краля и две от жените му, преди сам да бъде повален от потене и треперене, а накрая и от халюцинации. Опитах да го измъкна от двореца; и се провалих. Той умря, а аз останах без подкрепа на милостта на чудовищно неблагодарния така наречен крал, който ме прати на пазара за роби, в случай че и аз съм поразен от семето на заразата. А там бях продаден на чудовище.
Песента на Черния Джон върви към края си и дамите подвикват одобрително. Измъквам се от сенките и влизам във вътрешния двор. Там са Наима и Мина, хубавата Хадиджа и Роузия; там е и Фатима, сестрата на хаджиба, която подрусва момченцето в скута си. Изумявам се както винаги как е възможно при подобна силна прилика между брат и сестра той да е така отблъскващ, а тя тъй изкусителна. Гърдите и бедрата на Фатима са сочно наедрели, но въпреки ражданията е запазила елегантната си тънка талия. Докато неговата уста прилича на огромен плужек, нейните устни са пухкави. Черните му очи вдъхват усещане за смърт, напомнят на тези на акула; очите на Фатима са ясни и палави, обещаващи разнообразни забавления в кревата. Щом ме вижда, те се ококорват от изненада; после бързо поглежда встрани. Интересно, мисля си, и запазвам впечатлението от този поглед за по-късно. Покланям се на Зидана. Усмивката, която ми отправя, съдържа една част захар и две части злоба.
– Все още си жив, Нус-Нус? Умник.
Отвръщам ѝ с остър поглед, който казва "Не благодарение на теб", но тя само се ухилва широко. След това пляска с ръце.
– Върви си, Джон, всички си вървете. Трябва да разговарям с Нус-Нус. Надявам се, че си оценил умелата поправка – казва тя, щом всички си тръгват, а когато не отговарям, разсмива се.
– Можеше да бъде много по-зле и ти го знаеш. Книгата, която мислех да сложа в тези прекрасни корици, имаше картинки. Много поучителни и пълни с въображение картинки. – Прави пауза. – Той накара ли те да му почетеш от нея?
Кимвам кипнал.
– Ще ми се да можех да бъда там и да видя. А Исмаил кимаше ли мъдро, редеше ли беззвучно думите, докато ти декламираше?
Познава съпруга си твърде добре.
– Можехте да причините смъртта ми.
– О, Нус-Нус, подценяваш себе си. Виж, аз не те подценявам. Знаех, че ще преминеш малкото ми изпитание. Ти си изобретателен мъж. Шегата беше добра все пак.
– Дошъл съм да моля за помощта ви по друг въпрос. – Обяснявам ѝ проблема с вълка, въпреки че не споменавам за тормоза на Зидан над животното. Няма смисъл. Не ще да чуе и дума срещу него.
– Ако зависеше от мен, бих избрала лъв, а не някакъв крастав стар вълк. – Тя поема въздух. – Какво ще покажем на чужденците с това?
– Че всеки, който дръзне да ни нападне, ще последва съдбата му? – рискувам.
– По-скоро, че сме стадо овце.
– Вълкът е неговият символ – напомням ѝ аз, но на нея този разговор не ѝ е интересен, вместо това се оттегля и след малко се връща с мъничка стъкленица, пълна с лилава течност.
– Намажи малко месо с това и го дай на звяра точно след мръкване. Ще го пооживи за известно време.
– Надявам се не прекалено.
– Тогава битката би била честна, не е ли така? – Погледът ѝ проблясва. – Прекрасно зрелище би било. Да се надяваме, че не съм объркала количествата. – И тя ми се усмихва лукаво.
Понечвам да си вървя, но после се обръщам. Дали да спомена за налъмите? Ще се вбеси заради глупостта ми, а и какво би могла да направи? На никоя жена не е позволено да напуска двореца и в случай че не е способна да накара своите духове да ги материализират, дори магиите на Зидана не могат да ги върнат обратно.
Тя наблюдава моята нерешителност с вдигнати вежди.
– Върви, Нус-Нус, но не забравяй, че следващата услуга е за мен.
Отивам с дозата и инструкциите при гледача на животните и сурово го предупреждавам да не се съмнява, че ще го навестя, ако вълкът не се държи както се очаква тази вечер, и се отправям обратно към Дар Кбира, преговаряйки останалите си задължения за деня, докато не стигам до опасното впечатление, че всичко е под контрол. Докато вървя през дългата, покрита с асма пътека, водеща към павилионите на султана, някой ме вика по име. Обръщам се: това е Яя, един от стражите пред главната порта.