Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 27 страниц)

10

Докато стъпките на султана заглъхват по посока на стълбите и светлината, почти ми се приисква да съм обратно в затворническата килия. Почти. Надявам се, че жената ще се подчини на разума, но първият поглед не е обещаващ.

Юмруците ѝ са свити в скута с такава сила, че сухожилията на ръцете ѝ са изпъкнали. Всяка част от тялото ѝ е готова за съпротива, въпреки че лицето ѝ е скрито под завеса от руса коса. В този момент забелязвам начина, по който е свила краката си нагоре, сякаш тюркоазената коприна на изцапаната ѝ прокъсана роба може да ги защити. Стъпалата ѝ са подути и насинени, разкървавени и свити едно към друго: подложили са я на ужасяващото шибане е пръчки.

Поглеждам обвинително към Фарук, но той ме гледа безизразно. Стиска в ръце дълга и дебела пръчка. Ужасно болезнено е да те бият по стъпалата. Някои хора никога не прохождат след това. Изведнъж си спомням далечния крясък на пауна и се срамувам, че докато се радвах на свободата си, тази нещастна жена е била пребивана в името на Господ.

– Върви да донесеш студена вода за пиене и друга в съд за миене; също и чисти кърпи – казвам на низшия благородник и той хуква към вратата.

Презрението на мъчителя към моето състрадание проличава в начина, по който свива уста. На мига усещам, че не мога да понасям присъствието му в същата стая.

– Излез, Фарук – нареждам. – Чакай пред стълбите.

– Султанът поиска да остана.

– Мислиш ли, че би могла да избяга?

Едва забележимо помръдва с рамене.

– Опитват се. Няма да повярваш какви неща пробват затворниците.

Не искам да знам на какви неща е ставал свидетел, но съм наясно какво щеше да ми се иска да направя, ако Абделазиз ме държеше в плен.

– Просто върви – повтарям твърдо. – Пази проклетите стълби, ако така ще се чувстваш по-добре.

Той ме гледа нахално в очите известно време, а след това тръгва към вратата, като потупва бедрото си с пръчката.

Ефектът от отсъствието му е чувствителен: раменете на жената се отпускат, сякаш единствено волята ѝ я държи изправена, а ръцете ѝ се разтварят като разцъфващи бели цветя. Коленича до нея, хващам едната ѝ ръка и я обръщам. Ноктите ѝ са издълбали кървави полумесеци в дланта ѝ.

– Каква малка ръка – казвам и нежно сгъвам пръстите ѝ върху раните. – Казват ми Нус-Нус, което означава "наполовина". Как е твоето име?

Тя вдига глава. В мига, в който погледите ни се срещат, забелязвам, че очите ѝ имат изумителен цвят, диво проблясващо светлосиньо около разширените черни зеници. Миглите и веждите ѝ са златисти. Никога не съм виждал подобно нещо. Жените в харема имат черни очи и вежди и допълнително силно подчертават този черен драматизъм. Нейните очи изглеждат голи, открити и уязвими. В секундата, преди да погледне встрани, вече съм сигурен, че не би могла да въздейства повече на сърцето ми, независимо дали се взирам в немигащите ѝ очи половин час или цяла вечност.

Гледам руменината по лицето ѝ, която преминава в синина на скулата ѝ и почти се смесва с размазаната кръв, потекла от носа ѝ. Тогава тя изрича с висок ясен глас:

– Името ми е Алис Суон.

Добре, че младият царедворец се връща; в този момент аз съм изгубен. Изправям се, вземам стомната с вода, наливам си една чаша и я пресушавам до дъно, след това я пълня отново за затворничката. Тя се опитва да отпие деликатно, но както казват хората от пустинята, аман иман – "водата е живот", – така че не може да спре да пие жадно.

Слугата, който следва царедвореца, носи сгънати бели кърпи и купа с вода, в която плуват розови листа – твърде нелепа учтивост предвид обстоятелствата. Казвам му да ги остави до позлатения стол, благодаря и на двамата и ги отпращам. Измивам краката ѝ внимателно, защото тя така прехапва устната си, че зъбите ѝ се обагрят с кръв.

– Имаш късмет, Алис – казвам след малко, когато ръцете ми са престанали да треперят, – няма счупени кости.

Издава жален звук. След това вдига необикновените си очи и ме пронизва с тях.

– Все още нито костите ми са пречупени, нито духът ми. – Прави пауза. – Защо те наричат Нус-Нус? Звучи обидно.

– Аз съм това, което наричат рязан мъж. Евнух.

Гледа ме, без да мига.

– Прости ми, ако не разбирам правилно думите ти.

Насилвам се да се усмихна.

– Само онези, които споделят жалката ми съдба, могат да я разберат.

Виждам, че мисли, съпоставя жестокото име и смисъла му. Кимва лекичко. После пита:

– Как е истинското ти име?

За миг в съзнанието ми цари пустота. Как е името ми? От толкова време не съм го използвал. Изниква от дълбините и аз ѝ го казвам, а тя го повтаря два пъти, докато го произнесе правилно. Ниският и мелодичен чуждоземен глас кара името ми да звучи екзотично и приятно. Стомахът ми се свива.

– Името ти означава ли нещо на твоя език?

– Означава "Мъртъв, но същевременно буден". Родил съм се толкова малък, та майка ми помислила, че съм мъртвороден; после съм отворил очи. Предпочитам да ме наричаш Нус-Нус. Онова момче отдавна го няма, вече е много променено.

Лека усмивка.

– И са те пратили тук, за да повлияеш на моята промяна?

Мисълта ѝ още е бърза, въпреки всичката болка и побоя.

– Тук съм, за да те убедя да приемеш исляма и да те спася от допълнителни... неприятности.

Тя се разсмива.

– Неприятности! Ти да не си дипломат, Нус-Нус? Достатъчно сладкодумен си за такава роля.

Навеждам глава.

– Аз съм само роб, евнух в двора; слуга на султана. Съжалявам. Не съм поел тази задача по свой избор. Но съм наясно със страданието, видял съм много и не искам да ставам свидетел как се отнасят жестоко с теб.

– Не съм смела жена, Нус-Нус. Никога не ми се е налагало да понасям физическа болка. До този момент никой не е посягал на мен или на целия ми живот. В последните няколко часа обаче открих, че у мен има сила, за която не съм подозирала, твърдост, скрита под повърхността. Някой може да го нарече инат. Не знам какво е и явно не мога да го контролирам. Боя се, че може да ме предизвика да се държа така, че да застраша собствения си живот.

– Защо тогава не овладееш тази своя черта и не отстъпиш, за да се спасиш?

Подава ми обратно чашата.

– Майка ми беше много добра в увещанията, ласкателствата и лицемерните кроежи. Думите ти може да са мили, но целиш същото, каквото и те, без значение дали се действа с любезни приказки, или с пръчка.

Променям тактиката.

– Нека тогава да поговорим за покръстването. За преминаването от една религия в друга. Ние всички служим на Господ. Той е един и същ, без значение как го наричаме – Деус, Аллах или Йехова. Той е един и същ, независимо кой му отправя молитвите си. Какво значение има, че ще смениш името на религията, чрез която достигаш до него, ако запазваш искрената вяра в сърцето си.

Тя стисва устни в права линия.

Аз продължавам:

– Ние сме просто хора, Алис. Пътувал съм достатъчно, за да мога да те уверя, че има добри мюсюлмани и зли християни точно както има зли мюсюлмани и добри християни. Не религията ги прави такива, каквито са, а природата им.

– Истината е, че съм срещала много лоши християни. И смея да кажа, че сред хората тук могат да се открият любезно отношение и доброта. Но това не са моите хора и тяхната религия не е моя религия.

– Не бива да казвам това, защото съм смятан за добър мюсюлманин, но съм убеден със сърцето си, че Господ е Господ, всичко останало са просто думи, а думите не са нищо повече от звуци, чрез които общуваме. – Тя не започва да крещи ужасена срещу тази ми ерес, затова продължавам: – Платон твърди, че именуването на различните предмети е абсолютно случайно, че на всеки предмет може да бъде дадено всякакво название дотогава, докато хората осмислят какво означава и го възприемат като определение за този предмет. Той твърди също, че съществуващите имена на нещата могат да се променят, без естеството на самия предмет да изгуби нищо. Ето защо отново те питам, Алис: Какво значение има, че ще изречеш думите, които изискват от теб, че ще смениш името на религията си и ще се обръщаш към Аллах?

– Не е ли чисто лицемерие привидно да приема нещо, а със сърцето си да съм убедена в друго? Каква стойност има за религията ви покръстен, чиято вяра не е истинска?

Свивам рамене.

– Нужно е доста лицемерие, за да оцелееш в ежедневието на света, особено в този свят. Не мисля, че Господ би те наказал за това, че спасяваш живота си пред подобна перспектива.

– Няма да се превърна в изменница. Случаят не е толкова елементарен, колкото го представяш. Как мога съзнателно да отхвърля всяка истина, на която съм учена в името на Светата Троица и спасението на човек чрез Христос? Само за да отърва собствената си кожа! Исус е висял на кръста три дни и три нощи, за да спаси душите ни. Може да съм само слаба жена, но не мисля, че един бой, от който дори костите на стъпалата ми не са счупени, е извинение да изменя на Бог.

Въздъхвам. Заобиколен съм от хора, страстно убедени в единството на Господ, хора, готови да измъчват и да убиват без капка разкаяние всеки, който твърди обратното. Моят собствен народ вярва, че всяко дърво или езеро в гората притежава дух; че нашите предци ни говорят чрез сънищата и те самите са придобили божественост. Едва ли точно аз съм човекът, който да се впусне в теологичен спор. И все пак изрекох шахада и приех исляма...

– Алис, не очаквам да промениш истинските си убеждения; моля те само да приемеш външната форма на онова, което ти се предлага. Кажи думите и се спаси. Няма да се откажат, докато не те пречупят напълно по всякакви ужасни начини. Казвам ти го от опит.

– Не ми изглеждаш напълно пречупен. Но все пак не съм те познавала, преди да дойдеш тук днес, царедворец, изпратен да промени вярата ми. Разкажи ми за преживяванията си. Искам да знам какво те е превърнало в човека, който би склонил на подобно нещо.

Накланя главата си назад и ми отправя продължителен предизвикателен поглед.

– Не сме тук, за да говорим за мен.

Тя скръства ръце.

– Тогава няма да говорим за нищо и ти ще се провалиш. В такъв случай несъмнено няма да съм единствената, която ще страда.

За това, разбира се, е права. Ако не успея да я убедя да промени вярата си, със сигурност ще попадна в ръцете на Фарук. Преглъщам. Наистина ли трябва да стигна дотам? Да махна маската си и да покажа истинското си лице? Поглеждам я, виждам целеустремеността, волята и гордостта, събрани в тази крехка жена, и осъзнавам, че ѝ дължа цялата истина, която мога да ѝ предоставя.

– Роден съм в село на народа Сенуфо. Далеч оттук, отвъд планините и Великата пустиня. Баща ми беше вожд на малко племе. Имах двама братя и три сестри, но бях най-големият и любимец на майка ми. За баща ми бях разочарование, той искаше да съм като братовчед ми Аю, воин и ловец, но аз предпочитах музиката и танците. Ще ми се да бях обръщал повече внимание на изкуства като боравенето с копие или меч, тогава може би щях да спася живота на майка ми и на най-малкия ми брат... Но когато враговете нападнаха селото ни, бях в гората и свирех на барабани. Щом разбрах какво се е случило, вече беше прекалено късно. Хванаха ме и ме продадоха на търговец на роби, но извадих по-голям късмет, отколкото заслужавах. Първият ми господар беше свестен човек, лекар. Вместо да се отнася с мен като с роб или дори прислужник, той ме направи свой компаньон. Научи ме на четмо и писмо, на анатомия и медицина; купи ми музикални инструменти и насърчи любовта ми към музиката; води ме из цяла Европа и ме облече добре. Мислех се за много издигнат. Братовчед ми Аю би казал, че съм надскочил себе си.

При тези думи тя лекичко се усмихва.

– Роб, който се мисли за джентълмен?

– Нещо подобно.

– Дотук не звучи толкова зле. Изглежда, не си бил пребит от господаря си, за да смениш религията си.

– Не беше нужно. Самият той беше приел исляма, смяташе го за по-толерантна религия от християнството. Аз реших да го приема заради него, а го заобичах чак след това.

Тя стисва устни.

– Значи, са се отнасяли добре с теб, образовали са те и си бил подмамен в религията на неверниците. Не успяваш да ме убедиш, че познаваш добре страданието.

Справедлива забележка.

– Никога не съм поделял с друго живо същество онова, което последва. Дори само... – Затварям очи. – Само споменът за това е болезнен.

Тя не казва нищо, но е вперила в мен поглед, в който се чете очакване, целеустременост, нежелание да бъде склонявана.

Поемам въздух.

– Господарят ми, докторът умря... внезапно. Бях продаден отново, но този път господарят ми не беше добър. Той имаше програма, а аз бях малка част от нея. И малка част от мен трябваше да бъде жертвана в името на този план. Налага ли се да разкажа всички подробности?

– Налага се.

– Заведоха ме в някаква колиба в покрайнините на града и помислих, че искат да ме убият, затова започнах да се съпротивлявам. Щом осъзнах какво са намислили, прииска ми се да го бяха направили. Бях на двайсет и една, висок и силен, ала мисълта за предстояща печалба им вдъхваше кураж. Завлякоха ме вътре. Щом зърнах масата, изцапана в черно от кръвта на онези, които бяха кастрирани преди мен, и зловещите ножове, подредени в проблясваща редица върху парче плат до нея, коленете ми омекнаха и се олюлях като вол, ударен с чук между очите.

Очите ѝ са насочени към мен, ококорени и шокирани. Вдига ръка към устата си.

– От този момент нататък всичко ми е като в мъгла. Тялото не може да проумее такава болка, то изпраща духа някъде другаде. Като птица, кацнала под стряха, погледнах надолу към себе си, с изпружени крака и ръце, кървящ, и не почувствах нищо.

Казаха ми, че в продължение на три часа след операцията са ме разхождали, за да поддържат циркулацията на кръвта. След това ме заровиха до врата в пустинния пясък и ме оставиха така, докато раната заздравее. Не ми дадоха нищо за ядене и пиене през следващите три дни, при все че ми бяха сложили шапка с широка периферия да ме защитава от слънцето и плащаха на момче, което да ме пази от мравките и да пропъжда птиците. То обаче не можеше по никакъв начин да попречи на големците от града, които идваха да ми се присмиват всеки ден. Първия ден не съм ги усетил; на втория не различавах гласовете им от крякането на враните. Ала на третия се върнах в съзнание и ги видях облегнати на стената с проблясващи на слънцето златни бижута. Ядяха фурми и ме замеряха с костилките. Смееха се на виковете ми. "Чуйте го как реве!" "Истински крастав лъв." "Някой да е виждал черен лъв? Това е хиена, диво куче." "Не е от най-изисканите мъже!" "Мъж ли? Че той вече не е никакъв мъж!" Всички се засмяха при тези думи. Заплашвах ги със смърт и разчленяване на езика на Сенуфо, след това на английски, италиански и накрая на арабски. Тогава един от тях застана над мен, повдигна робата си и разклати мъжките си атрибути. "Ето така изглеждат истинските мъже, мръсен перверзнико!" Щеше да се изпикае върху мен, ако в този момент човекът, платил за осакатяването ми, не беше дошъл да прогони него и останалите и да нареди да ме изровят от пясъка. Изненадващо оцелях. Знаех, че оздравявам, защото бях наясно с цената на съставките в компресите и мехлемите, с които налагаха осакатеното място, и съответно можех да изчисля инвестицията им. В мига, в който започнаха да прилагат вълчи лук, който е изключително скъпа билка, знаех, че ще живея, и изпитвах извратено удоволствие от направените разходи.

Очите ѝ блестят. Нима от сълзи? Толкова бях вглъбен в разказа, че не наблюдавах лицето ѝ.

– Не ти ли се искаше да умреш?

– Искаше ми се. Дълго време лелеех желание за смърт. Лежах, изпълнен със скръб, омраза, гняв и срам. Отрекох се от Бог; после отправях молитви към него. Сънувах кошмари и ме връхлитаха спомени – от предишния ми живот, от осакатяването. Ала малко по малко настъпи момент, в който открих, че забелязвам и друго освен собственото си нещастие. Приятното докосване на чистия памук до кожата ми. Изчезването на ужаса от уринирането. Проблясването на слънчевите лъчи. Песента на птиците. Вкуса на хляба. Звука от детски смях...

Една сълза в окото ѝ се плъзва от клепача и се търкулва надолу по бузата ѝ. Усещам как ръката ми сякаш по своя воля се протяга, за да я избърше.

Тя се отдръпва назад като подплашено животно.

– Прощавай.

– Не. Не. Просто ме изненада, това е всичко. – Тя ме поглежда сериозно. – Не очаквах мило отношение.

Мило отношение. Това ли означаваше този жест? Вероятно донякъде е така; но има и мотив за лична изгода. Защото вече усещам контакт с тази жена, свързан съм с нея, долавям у себе си бавно разгарящ се пламък. Трябва някак да я спася от нея самата. Трябва да я убедя да смени вярата си, за да живее и да мога да я виждам съвсем случайно из градините на харема, събрала слънцето в русата си коса, да срещам погледа ѝ от другата страна на фонтана, докато Големия Джон пее меланхоличните си песни...

Събирам всяка капчица убедителност, която мога да изтръгна от душата си.

– Животът ми сега не е толкова лош. Намирам малки удоволствия в самия факт, че съм жив. А те се срещат често, дори тук, дори в моето положение.

– Животът възтържествува, явно се дължи на жаждата за оцеляване. Що за упорити същества сме, вкопчваме се и в най-малката наслада, която ни е останала – клати тя глава в почуда.

– Питам се дали в душата не се крие някакъв тайнствен съд, в който събираме тези удоволствия като вода в чаша? Накрая празнотата е заместена с живот и неочаквано един ден като мощна вълна те залива осъзнаването, че повече искаш да живееш, отколкото да умреш. Приел съм, че никога няма да бъда свободен, че няма да се оженя и да създам деца и въпреки това се храня, спя, смея се, мисля и чувствам. Аз съм онзи, който съм. Съществувам.

Тя свежда поглед и забелязвам, че сключва ръце в скута си.

– Деца. Ето че стигнахме дотук: слабото място. Но аз, така или иначе, ще съм безплодно дърво, двойно по-мъртва – промълвява най-сетне.

– Не разбирам.

– В Евангелието от Юда има описание на отстъпника от вярата си: човек, който е духовно мъртъв и ще отиде в Огненото езеро. Но за мен това означава много повече. – Вдига поглед от сплетените си пръсти. – Това е моята същност. Аз съм девственица, недокосната и безполезна. Ала винаги съм искала деца.

Нещо у мен се сгърчва на топка.

– Пътувах от Холандия, за да се омъжа за англичанин, когато ме плениха. Помисли, сега можех да съм вече там, в прекрасната си къща в Лондон, омъжена жена с положение, а месец след брака си или малко по-късно щях да очаквам дете.

Дали това не е шансът ми да изпълня задачата си?

– Ако искаш да получиш възможност да създадеш нов живот на този свят, Алис Суон, просто кажи шахада. Ще се отнасят с теб добре, ще бъдеш почитана. Султанът е добър с жените от харема си, животът им никак не е тежък. Има по-голяма вероятност да умреш от скука и прекалено много удобства, отколкото от страх или болка.

– А децата, които са родени в подобен съюз?

– Те са негови и са признати. Роди му син и ще бъдеш високопоставена, може дори да станеш негова официална съпруга.

– Чудесна цел, към която да се стремя. – Тонът ѝ е унил. – И децата остават при майките си?

– Децата тук са високо ценени. Остават в харема, докато пораснат достатъчно, че да бъдат обучени в задълженията си.

– Спирам, но съвестта ме подканя да продължа. – Синовете са високо ценени – поправям се. – Синовете ти предоставят положение в харема, но могат да ти осигурят също ревност и врагове сред останалите жени, а това може да се окаже... опасно.

Изумителните очи се насочват за кратко към лицето ми, после тя отново свежда поглед и съзерцава ръцете си толкова дълго, та съм убеден, че съм провалил всички шансове да я убедя с моята откровеност. Глупак! Порицавам се. За миг ми се е сторило, че нещата се движат в моя полза, но тази ужасна неподвижност у нея ми подсказва примирение. Към нейното мъченичество? Ако се е запътила към смъртта, ще повлече и мен със себе си. Споменът за блаженството, което изпитах при излизането си от затвора по-рано този следобед, ме връхлита, осъзнавам жалката ирония на заблудата си. Бен Хаду е невероятен манипулатор, мисля си. Дипломат, посланик, човек на преговорите. И все пак явно е решил, че няма да се справи със задачата да накара тази жена да приеме друга вяра, по тази причина е предложил мен за това. Представям си какво е казал: "Нус-Нус ще ѝ направи по-добро впечатление от вашия покорен слуга, Ваше Величество. Такъв едър чернокож мъж, който говори добър английски. Нисш обитател на джунглата, издигнат до положението на дворцов слуга, достатъчно образован, за да плени слуха ѝ с поетичните си слова. Как би могла да не повярва на подобен човек? Може дори да ѝ разкаже собствената си история, от която тя няма как да не се трогне". А Исмаил, забравил, че не ме е виждал в продължение на три седмици, докато гних в затвора, отвръща: "Да, поведението му е изискано за абид. Ти си умен мъж, ал-Аттар. Върви веднага да доведеш момчето".

Заменим съм, вече ме очаква смъртна присъда. На кого ще липсвам? Виждам устните на Зидана, извити в злобна усмивка.

– Късмет... ще ти е нужен.

Ще трябва ли да моля тази крехка жена за живота си, чудя се. Това е последна възможност, ала позорна. Чувствам как тялото ми трепери, докато се готвя да коленича и да моля Алис в името на моето добро, ако не на нейното, да се подчини на волята на султана. Навън жалният вой на мюезина призовава вярващите за молитва: четвъртата молитва, и тя, съвсем уместно за случая, е магриб – "отправяне на запад", заникът на слънцето. Чудя се дали няма да ми е последният.

– Винаги съм знаела, че ще се стигне до този момент – казва тихо тя, – в който ще разбера дали твърдостта на волята и силата на вярата ми ще надделеят над нежността на сърцето ми. – Пауза. – Струва ми се, че и в двата случая има много от какво да се боя. – Очите ѝ търсят моите. Нямам представа какво вижда там, но ми се усмихва мило. – Ако не отстъпя, ще убият не само мен, но и теб, нали така?

Изведнъж съм неспособен да проговоря. Вместо това само кимам безмълвно.

Тя отмества поглед настрани.