Фаворитката на султана

Текст добавлен: 11 мая 2017, 07:30

Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

Жанр:

Исторические любовные романы

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 27 страниц)

Назад к карточке книги

Епилог

Седмица по-късно се качваме на един от търговските кораби на Даниел ар-Рибати, измъкнали се бързо и анонимно със съвсем малко багаж, писма от господин Дрейкот за Кралското дружество и шишенца, пълни с тайнствения му еликсир. С пълното съзнание, че съм спасил живота му, Бен Хаду ми дава сериозна сума пари, а аз в замяна обещавам да се погрижа новата му съпруга Кейт да бъде безопасно изпратена с кораба на връщане, както и отнасям дълъг колкото ръката ми списък с предмети за къщата във Фес, които да бъдат поръчани от пазарите в Лондон.

Трудно ми е да си представя какъв ще бъде животът ни в Лондон. Англия не е като Мароко, където черни мъже вземат бели жени за съпруги по заповед на султана. Може би ще трябва да се оженим тайно и да живеем привидно като господарка и прислужник, като херцогиня Мазарин и Аддо, Краля на пътищата, който се представя като роба Мустафа. Но ще можем ли да вземем Момо, след като той беше ключът към всичко? Освен това е много съмнително дали ще можем да имаме и собствени деца. Ще бъдем необичайно семейство, но нито аз, нито Алис се притесняваме особено дали ще получим одобрението на останалите. Оцеляхме след много по-лоши неща от груби думи и зли погледи и каквото и да е бъдещето, което ще споделим, със сигурност ще е по-добро от изстраданото ни минало.

Освен това кралят ми обеща две неща, преди да замина: че ще направи всичко по силите си за Алис, стига султанът да я освободи от харема си; и че ако се върна и пожелая, мога да бъда назначен за кралски музикант в Уайтхол. Затова се надявам, че предвид силата на духа ни и нашата целеустременост, ще се справим с трудностите.

Какво толкова им трябва на един мъж и една жена, които вече не са роби и могат сами да решават какво да правят с живота си?

Можем само да се надяваме: току-виж ни е отредено да ни се случат и още чудеса.

Исторически бележки

Мулай Исмаил е бил султан на Мароко от 1672 до 1727 година: забележително дълъг период на управление на неговия "кош, пълен с плъхове". Едно обяснение за успеха му е прякорът, под който е бил известен: "Сафак Адимаа" или Кръвожадния. Друго може да бъде потърсено в склонността му да упражнява властта си чрез показност, да внушава страхопочитание у населението чрез заобикалящата го помпозност и разкош. В това отношение, както и с мащабите на властта му и начина ѝ на прилагане, той е последният султан, за когото може да се твърди, че е бил на едно ниво с европейските владетели.

През тези петдесет и пет години като абсолютен монарх той подчинява дивите планински племена от Риф и Атлас, отвоюва крайбрежните градове Танжер, Мармора, Асила и Ларалг от чуждо владение, опазва суверенитета на Мароко срещу набезите на Отоманските турци; възстановява джамии, храмове, мостове, казби и, разбира се, невиждания дворцов комплекс в Мекнес, части от който в момента са включени в сайта Световно историческо наследство на ЮНЕСКО.

През 1703 година гостуващ посланик пита един от синовете на Исмаил колко братя и сестри има. Три дни по-късно му е представен списък с 525 момчета и 342 момичета. През 1721 година е обявено, че има "700 сина, способни да се качат на кон". (Твърди се, че последният син на Исмаил е роден осемнайсет месеца след смъртта на султана, което си е истински подвиг.) Още по-трудно е да се проследят съпругите му и останалите жени в харема, тъй като дори в официалните дневници се споменават само с малките си арабски имена, често давани им при приемането на исляма, без значение дали по техен избор, или по принуда. Сред всички тях само една е постоянна: Лала Зидана, купена като робиня от брата на султана за шейсет дуката. Според всички сведения през последните ѝ години е представлявала внушителна и чудовищна фигура: била е ужасно дебела, странно облечена и е всявала ужас във всички като "вещицата Зидана". Въпреки това – а може би точно по тази причина – тя упражнява надмощие над подчинените на Исмаил в продължение на трийсет години и се радва на абсолютна власт в харема. Най-големият ѝ син Зидан е провъзгласен за наследник на Исмаил, въпреки че не е бил първородният му. Той обаче е обезнаследен от баща си през 1700 година в полза на втория, също толкова недостоен син на Зидана, Ахмед ал-Даеби, "Златния".

След смъртта на Исмаил през 1727 година започват битки за надмощие сред живите му синове и за съвсем кратко време обединеното Кралство Мароко се разпада вследствие на гражданска война и морален упадък.

Мекнес бил наричан втори Версай. Мулай Исмаил и Луи XIV споделяли един и същи плам към строителството, и двамата вземали страстно участие в изграждането на внушителните си дворци. Версай може и да не е бил построен с робски труд, но Луи не е бил загрижен за живота и безопасността на работниците си. През лютата зима на 1685 година на неговия строеж са работели почти четирийсет хиляди души въпреки ужасния студ и епидемиите и много от тях умрели. Разбира се, съдбата на хилядите роби в Мекнес е била още по-ужасна. Докато Версай е подчинен на симетрия, ред и елегантност, дворцовият комплекс в Мекнес, с неговите петдесет свързани помежду си палати, джамии, вътрешни дворове, казарми и паркове, бил огромен, разпръснат, с променлив дизайн, тъй като се строяли стени и павилиони, а след това били разрушавани заради случайна приумица на създателя им.

Наследниците му продължили неговата строителна дейност, но през 1755 година разтърсването от огромното земетресение в Лисабон, за което се смята, че е достигнало магнитуд от 9.0 по скалата на Рихтер, сериозно увредило сградите, като сринало до основи постройки, за изграждането на които били нужни десетилетия, и отнели живота на хиляди човешки същества. От амбициозния до лудост план на Исмаил са останали единствено необикновеният му мавзолей, части от Дар Кбира, огромната житница, част от външните стени и портата на града. Въпреки това си заслужава руините да бъдат видени, за да се добие впечатление за степента на мегаломания на султана.

Чарлс II няма официални потомци. Записките обаче сочат, че е създал някъде между дванайсет и четиринайсет незаконни деца, а е много вероятно да е имал и други, които не са оцелели или не са били признати. Където и да е пътувал през годините на изгнаничество преди Реставрацията през 1660 година, той е посял семето си: от Джърси през 1646, до Хага през 1649, от Париж през 1650, до Брюж през 1656. Алис Суон е измислен образ; известно е обаче, че Мулай Исмаил е имал поне една, а вероятно и две английски съпруги, в които е бил много влюбен, едната от тях е умряла (или изчезнала), а друга, по-късно от моята Алис, му родила син, който бил признат за наследник и също се казвал Мохамед (ала държа да отбележа, че Мохамед е предпочитано име за първородните синове в Мароко).

Мароканската делегация от 1682 година пристига в Лондон през януари под ръководството на Мохамед бен Хаду Отур, известен като Калайджията. Документите за почти седеммесечната визита се пазят и до днес и тя е особено цветисто обрисувана в дневника на Джон Евелин, който пише, че Бен Хаду бил "сензацията на сезона". Посланикът е изобразен на два портрета, и двата от неизвестни художници. Единият от красивите портрети може да бъде открит в архивите на Националната портретна галерия в Лондон.

Нус-Нус – или Акуджи, за да го удостоим с истинското му име – е мое творение.

Речник

абид – роб

алхамдулилах – слава на Бог

африт – дявол

баб – порта

бабуши – кожени чехли

барака – благословия

букхари – Черната стража

бурнус – наметало

вких – господин

Дар Кбира – Великия дворец

джелаба – роба с качулка

джин – дух от огън без дим

ейд – празник

зелиж – мозайка

зелижи – майстор мозайкаджия

зумета – гъста паста от ядки и семена

иншаллах – ако даде Господ

кади – съдия

казбах – крепост

каид – старши сановник, администратор

камис – хлабави гети

кибла – посоката към Мека

киф – марихуана

куба – постройка с купол, често храм

лала – госпожа, често уважително обръщение

маалема – учител

марабут – свят човек

мархаба – добре дошъл

матаморе – тъмница за роби

медина – старата, оградена със стени част на града

мезиан – добре, хубаво

мекнаси – от Мекнес

меллах – "място на солта", еврейски квартал

мешуи – агне, печено на шиш

нус-нус – наполовина

уд – арабска лютня

рабаб – марокански инструмент

райе – капитан

рас алханут – смесица от подправки

рибата – от Рабат

салаам алейкум – мир вам

сиди – господин

смен – консервирано масло

сук – пазар

сура – глава от Корана

таделакт – специалист мазач

таджин – пръстен гювеч и ястието, приготвено в него

талеб – учен

тарбуш – фес

тафраугин – от Тафраут

фаси – от Фес

фундук – гостилница

хаджиб – везир

хамам – баня

ханджар – церемониален кинжал

харам – забранен

харем – частни женски покои

хиджаб – ислямска кърпа за главата

шиша – лула

шараф – чест; също и гальовно обръщение

шахада – изповядване на ислямската вяра

Шейтан – Сатана

шериф – потомък на Пророка

За автора

Джейн Джонсън (1960) е английска aвтopкa на романи за възрастни и деца. От 1984 г. до 1992 г. е редактор в издателство "Джордж Алън и Ънуин Пъблишърс", където работи над творби на Дж. P. Р. Толкин. Работила е и с Питър Джаксън върху филмовата трилогия "Властелинът на пръстените". През 2005 г. пътува до Мароко да проучи легенда за похищаването от пирати на семейство от Корнуол през 1625 г. и по време на престоя си там среща бъдещия си съпруг, произхождащ от берберско племе. От това пътуване се ражда и първият и роман за възрастни, "Десетият дар" . Той е последван от друг пустинен епос, в който действието се развива в Сахара cpед номадите туареги – "Пътят на солта". Романите ѝ са преведени и издадени в повече от 20 страни.