Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

15

Раджаб 1088 година по хиджра

Лятото ни залива като вълна, потапя ни в задушаваща жега. Жените в харема лежат наоколо полуоблечени, полузаспали, а на местата, където коприната докосва кожата им, има петна. Строителните работи обаче вървят с пълна сила. Работниците измират като мухи: не са свикнали с такива температури, животът им да се изцежда с потта, докато са подканяни и бичувани от надзирателите и получават нищожни дажби за ядене и пиене. Матаморите – затворите, в които държат затворниците – вонят заради недостига на вода: не може да се хаби за чистене. Лъвовете в зверилника опитаха да прокопаят път до най-близкия матамор. Кой би предположил, че лъвовете могат да копаят? Вероятно са добили вкус към човешкото месо заради нещастниците, които пускат в клетките им за назидание и развлечение на султана. Дупката, която изкопаха – истински тунел, – беше дълга колкото два големи лъва: те успяха да издърпат един човек вътре (французин, който крещеше: "Божичко! Помогнете ми!", преди лъвицата да прегризе краката му и той да загуби съзнание), но затворниците успяха да отблъснат нападателите с камъни и юмруци и с несъмнено с твърдия си като камък хляб. Никой не се осмели да използва тунела на лъвовете, за да предприеме опит за бягство от затвора; вместо това извикаха пазачите, които зариха дупката със солидно количество хоросан и баластра. Зверилникът е укрепен. Султанът истински се развесели от този инцидент.

Корсарите водят нови пленници неспирно; никоя от жените обаче не завладява мислите на Исмаил. Изглежда, Алис засища апетита му към европейките, останалите са за изпращане на неговите бухари. Ангажира я по-често отвсякога, но въпреки това още няма видим резултат от срещите им. Тя се оплаква от жегата, която е изключителна. Казва, че не е свикнала с такива температури, лошо ѝ е през по-голямата част от времето. Спи по цял ден, апатична и отегчена е. Единственото, което я оживява, е видът на Амаду, който подскача след мен в мъничка роба точно като моята. Говори му с умиление, а очите ѝ се изпълват с нежност от лудориите му.

Един ден отивам на пазара и купувам маймуна за нея. Оказва се прекрасен подарък. Кръщава го Херкулес, въпреки че е крехко създание: кадифената маймунка е малка и мека като бебе и тя я носи навсякъде със себе си. Сърцето ми се свива, като я гледам да люлее това малко създание, да гали главичката му и да подава пръстите си в малките му ръчички; налага се да поглеждам встрани. Зверчето не е предназначено само за гушкане, а и заради това, че все още се страхувам от Зидана и омразата към съперницата ѝ. Поръчвам на Алис да оставя Херкулес да хапва по мъничко от храната ѝ, а след това да изчаква няколко минути и да го наблюдава, преди сама да си вземе. Истината е, че се страхувам заради доброто ѝ сърце – мисля, че по-скоро би пробвала храната първа от страх нещо лошо да не сполети маймунката.

Скоро маймуните си спечелват голяма почит в харема, всички искат да имат своя. Мястото оживява от звуците и пищенето, а и от миризмата на изпражненията им. Не съм сред любимците на прислужниците, които трябва да чистят след тях, нито на стражите, които трябва да търпят крясъците им ден и нощ. Препирните и разправиите вече не са между жените, а между маймуните. Всеки ден има ожесточен бой; който се намеси, рискува да бъде ухапан. Накрая Зидана ги събра всички и ги закла. Извади мозъка и вътрешностите им за магиите си със собствените си ръце. Алис е неутешима.

Оттогава държа Амаду във вътрешния си двор.

Месеците минават. Исмаил взема Абделазиз със себе си да нагледа армиите в Риф и по протежението на северните брегове чак до английските завоевания в Танжер, за да установят какви са нуждите им и какви данъци трябва да съберат от евреите и корсарите. Алис е смущаващо унила от отсъствието му. Един ден хваща ръката ми, без да я е грижа за погледите на жените във вътрешния двор. У мен се разнася музика при това докосване, макар и през тънкия памучен ръкав.

Тя извръща сърцевидното си лице към мен и главата ми изведнъж натежава; не мога да направя друго, освен да си наложа да устоя на желанието да се наведа и да я целуна.

– Той ще се върне, нали? Исмаил? На север не е толкова опасно, нали?

Разочарованието ме блъсва в корема. Сковано я уверявам, че султанът има ятаган и огнестрелно оръжие и е в безопасност. Кой би дръзнал да убие Слънцето и Луната на Мароко? Господ би го оставил на място само при тази мисъл. Шегувам се само донякъде; част от мен вярва в това. До края на седмицата стоя далеч от харема, върша задачите си механично, докладвам на Бен Хаду и останалите сановници, натоварени с управлението в отсъствието на султана. Калайджията е строг господар: под негово ръководство дворецът работи като френски часовников механизъм. Дворът е по-спокоен без присъствието на султана и великия везир; дори караниците и съперничеството в харема замират.

Но не успявам да страня дълго: Зидана ме вика да забавлявам свитата ѝ, тъй като Черния Джон е болен. Докато настройвам своя уд и избирам песни, спирам се на неумиращата поезия на Руми и я насочвам единствено към слуха на една от тях:

 
Сърцето ми е лютня.
Всеки тон – вик на копнеж.
Любимата ми е пред мен,
 но дума не продумва.
 
 
Щом разкриеш лицето си,
и камъните тръпнат от наслада.
Вдигнеш ли воала си,
 дори билките губят силата си.
 
 
Отражението на лика ти кара
 водата като злато да блести
 и превръща горещите пламъци
 в нежно сияние.
 
 
Щом зърна лицето ти,
луната и звездите губят блясъка си.
Луната е стара и грозна
 в сравнение с такова огледало.
 

Алис ме наблюдава напрегнато; усещам погледа ѝ, дори и да не се обръщам. Чудя се дали мисли за мен? Аз мисля за нея толкова често, та вече имам чувството, че фантазиите ми са действителност. Почти си представям как лягам до нея, а кожата ми се допира до нейната. В този момент съзнанието ми се отклонява от шарадата, която би трябвало да следвам, и сам се порицавам за глупостта си.

Вечерта взимам любимата си книга с кожена подвързия на Руми в леглото и търся утеха в думите на отдавна починалия поет.

 
Аз съм черната нощ, която мрази луната.
Аз съм окаяният просяк, ядосан на владетеля.
Не намирам покой, но няма да въздишам.
Въздишките ме дразнят...
 
 
Бягам от магнита.
Аз съм сламка, но устоявам на притеглянето на кехлибара.
Ние сме малки частици, безсилни в този свят.
Ядосан съм на Господ!
 
 
Не знаеш какво е да се давиш,
ти не плуваш в море от любов.
Ти си само сянка на слънцето.
А аз съм ядосан на сенките!
 

Аз съм ядосан – на дявола, който ми отне мъжествеността; на султана, който пълни двореца си с евнуси от страх, че колекцията му от жени ще се плоди безразборно; на харема от жени, които ме възприемат единствено като безполов прислужник; на Алис, която ме кара да горя от неосъществимо желание. Но най-много се сърдя на себе си. Нощ след нощ лежа в тъмнината и се питам кой съм, в какво съм се превърнал, какъв мога да бъда. Трябва ли загубата на тестисите ми да определя това? Толкова нищожен ли съм, че отрязването на две малки топки плът да променят до такава степен същността ми и да ме правят по-малко мъж? Какво всъщност е мъжът? Със сигурност повече от звяр, който опложда женската. Замислям се за мъжете, които съм познавал: баща ми, някога горд мъж, беше повален от бойни рани и болести и приключи живота си на една рогозка, раздавайки сприхави команди на всички наоколо, крал, чието кралство се беше свило в границите на малка смрадлива колиба; чичо ми, който беше дал живот на дванайсет деца, но беше открил, че не е способен или няма воля да храни постоянно нарастващото си семейство и един ден просто изчезна, като взе със себе си само копията си и своя калабаш. Докторът: истински надарен мъж, който обаче никога не показа интерес към жените, или поне аз не забелязах такъв; същото се отнасяше и за момчетата, за мое облекчение. Единственото, което го вълнуваше, беше желанието да разбере света: това беше неговата страст, апетит, който никога не можеше да задоволи, едничкото, което го правеше щастлив. Следват стражите пред външните порти – още непокътнати мъже, чието отношение към жените е лишено от романтика, водени са единствено от желание да задоволят нуждата си и да създадат още деца, които да служат в двореца.

Султанът? Той е нещо повече от обикновен мъж, доближава се до божественото: нямам изгода да разглеждам такъв пример.

Що се отнася до останалите евнуси в двореца, те представляват многообразен спектър...

Има такива, които дотолкова са възприели новото си положение, че на практика са се превърнали в жени: гърдите и коремите им са провиснали, а кожата им е мека като възглавничка; всяка сутрин втриват смлени крила от пеперуди по лицата си, за да предотвратят неприятната набола брада. Повечето от тях, изглежда, са доволни от жребия си, обичат да стоят по цял ден и да клюкарстват с поверените им жени от харема, ядат ли, ядат и чакат да се случи още нещо, за което да могат да бъбрят. Има и такива като Карим и Мохамаду, намерили удоволствието един в друг с нежността, която съществува между мъж и жена, сякаш кастрирането не е променило само телата им, а цялата им природа. Като ги гледам, сближили глави да си разменят тайно усмивки, почти им завиждам: намерили са някакъв покой в новото си положение, нещо невъзможно пред погледа на широкия свят. Лошо ли ще е, ако кажа, че като ги гледам щастливи, се чувствам още по-неудовлетворен?

Не съм като никого от тези мъже. Никога няма да бъда баща, нито пък мъж, който ще изостави семейството си; стига да зависи от мен, никога няма да бъда мъж с гърди и корем като дисаги, нито такъв, който се радва на ласките на други мъже; нито пък звяр или султан. Ето защо трябва да извлека от себе си това, което мога. Мога да бъда роб и евнух, но продължавам да притежавам своята гордост и духа, който е останал в мен.

Аз съм Нус-Нус. Аз съм си аз. Трябва да успея, както ми поръча Зидана, да открия желязото в душата си; воина у себе си. Може би това ще бъде достатъчно.

Все пак нещо сигурно се е променило. Няколко дни по-късно Зидана ми казва:

– Мой Нус-Нус, трябва да отбележа, че напоследък изглеждаш много добре. Като малък крал. Може би е нещо в походката? – Обикаля ме и дава воля на дълбокия си гърлен смях. – Гърбът ти е малко по-изправен, ако очите не ме лъжат, няма толкова движение. Да не би да си счупил оковите, момчето ми, да си се почувствал по-свободен, докато господарят ти не е тук?

Поглеждам я с подозрение, но тя само се ухилва още по-широко.

– Можеш да ми кажеш, нали знаеш, никога не бих предала доверието ти. Да не би да има момиче? – Навежда се към мен. – Или може би момче?

Усещам как клепачите се спускат пред очите ми. Не мога да си позволя да съм толкова прозрачен. Тя свива рамене, притеснена от липсата на отговор.

– Ще те наблюдавам, Нус-Нус – заканва се.

Е: оказва се, че представлявам калиграфска книга, лесна за четене от онези, които усещат слабото място на човека. Няма да бъда такъв, трябва да съм внимателен, да крия чувствата си, и то най-вече от Зидана. Защото тя е права, разбира се, новооткритата ми сила, която ме кара да ходя по-изправен, да държа главата си вдигната по-високо, не се подхранва от негодувание или отмъщение, а от любов.

Защото това чувство е точно любов, най-добре е да го призная.

Трета част

16

Сафар 1088 година по хиджра

Исмаил се завръща в началото на пролетта в не особено добро настроение. Чумата се беше разпространила на север, първоначално покосявайки овцете в Алжир и Тетуан, и той едва я беше избегнал.

Чума. Слухът за нея плъзва из двора като пожар и накрая всички шепнат за това. Бяха чували за европейската болест, която някои наричаха Черната смърт и започваше с треперене и главоболие, неутолима жажда, повръщане и пронизващи болки, последвани от подуване на жлезите около слабините и подмишниците. Сушата превзема земята; всички вече страдат от жажда и главоболие. А с обичайните стомашни неразположения в добавка можете да си представите паниката, която ни обзема. Жените в харема (които никога не са достатъчно ангажирани) постоянно оглеждат взаимно телата си в търсене на признаци, на черните рози, които бяха чували, че се появяват по кожата на заразените и предизвестяват смъртта. Синините и ухапванията от насекоми предизвикват истерия.

Дори Исмаил не е пожален от параноята. Какви ги говоря? Той е най-зле от всички, въпреки че имената на онези, на които е писано да умрат, вече присъстват в Книгата на съдбата и нито медицината, нито предпазните мерки могат да променят това. Всеки ден ме пращат да водя доктор Салгадо да преглежда султана, който от своя страна, в името на личното си здраве, вече избягва силните спиртни напитки след последното почти смъртоносно изживяване с нашия господар; мери температурата му, проверява езика, цвета и миризмата на урината му, консистенцията на фекалиите му. Макар и да е оценен като здрав от доктора, Исмаил вика астролозите и нумеролозите си всеки ден да вещаят бъдещето му и да изчисляват късмета му (който е забележително непроменлив и благоприятен). На определени места около двореца е посипана сол, за да пречи на джиновете да влизат в него и да донесат чумата със себе си, каквито са пакостници. Във всички вътрешни дворове са засадени зюмбюли: всеизвестно е, че ароматът им прочиства въздуха. Исмаил нарежда на талебите да напишат стихове от Корана на хартия и след това ги поглъща. Накарал е Зидана да му приготвя билкови чайове и отвари. Тя ме изпраща на пазара почти всеки ден за все повече неща и през следващата седмица с наближаването на чумата списъкът с необходимите илачи става все по-странен – хамелеони и гръбнаци от морски свинчета, крака от свраки, кристали и камъни от Хималаите, лапис лазули от гробница на фараон, кожа от хиена и паяжини. Но щом ме праща да донеса трупа на прясно погребано дете, отказвам.

Тя ми се присмива.

– Ако ти не ми го донесеш, ще намеря друг начин.

Извръщам глава при подобно изнудване, не казвам нищо и тя не настоява повече, така че си тръгвам с усещането, че съм се измъкнал от злото ѝ влияние. На следващия ден обаче в харема се разнася силен вой: детето на една от черните робини е изчезнало. Срещам погледа на Зидана. Гледа ме по онзи безизразен и нахален начин, който ми е толкова познат, значението му ми е добре известно. Тази нощ не заспивам.

Чумата минава през Танжер, покосявайки много от омразните англичани, които в момента са окупирали стратегическо пристанище, ключово за средиземноморските пътувания, подарено на техния крал по случай женитбата му с португалската му невеста. Достига Лараш и Асила и плъзва надолу към бреговете на Сале и Рабат. Търговците я донасят на сушата; всяка седмица се приближава все повече и застрашава да ни достигне, умират цели семейства, а добитъкът във фермите гладува до смърт; стада с овце скитат сами по хълмовете; керваните на търговците бродят без водачите си. Достига Кемизет и Сиди Касем, само на няколко десетки левги разстояние.

Чакаме в ужасната жега, като едва си поемаме дъх, молим се по щастлива случайност да бъдем подминати и вместо нас да бъде покосен Маракеш. Заобиколен от истерия, самият аз не мога да прогоня чувството на тревога. Не съм се сблъсквал с тази болест, но съм чувал за нея от стария си господар, доктор Луис, а докато го придружавах, видях последствията, невероятния изблик на суеверен ужас, който цареше във Венеция цели трийсет години след последната епидемия. Той беше много впечатлен от този мор и от пламенната убеденост на венецианското население, че са били спасени от по-тежко опустошение чрез силата на молитвите.

– Тези хора не са по-цивилизовани от твоя народ – повтаряше той, докато обикаляхме из града. – Издигат вярата си на пиедестал, но вместо да принасят в жертва животни и враговете си, за да честват идолите си, дават огромни суми пари, за да създават сгради и религиозни картини, като си мислят, че това ще им осигури избавление.

В една от малките задни улички докторът влезе в аптекарски магазин и купи една от интересните маски, наподобяваща птичи клюн, каквито носели докторите за безопасност, докато обикаляли града. Той си я сложи, без да забележа, и така ме изненада, че паднах на улицата. Когато се свестих, той ми показа как са натъпкали маската с билки, за да се прочиства вдишваният и издишваният въздух.

– Сигурен съм, че заразата не се пренася по въздуха. Ще трябва да се надяваме на нова епидемия, за да мога да изпробвам теорията си.

Потреперих и искрено се надявах подобно нещо да не се случва: да се озова в капан в този град – толкова красив на пръв поглед, но пълен с тесни тъмни пътеки, усойни кътчета и миризливи водни площи, в които със сигурност се въдеха всякакви зарази, – беше моят кошмар.

Стигнахме до църквата на свети Йов в северозападната част на града, близо до еврейското гето, където имахме работа, след това посетихме Църквата на Изкупителя, а най-накрая – Братството на свети Рох, за да задоволим любопитството на доктора към църквите в града, построени заради чумата. По-голямата част от картините, които видяхме в тях, бяха далеч от реалността, пълни с големи бели ангели, светещи мадони и дебели бебета; но в едно студио близо до Братството открихме младия художник Антонио Занчи – довършваше монументална картина, в която детайлно бяха показани полуголите трупове на жертвите на чумата, спускани от мостовете и от прозорците към кафеникав мъж, който ги подрежда в гондоли, наскоро боядисани в черно; тела, изхвърлени в каналите; мъчителната гледка на ужасните им бубони и циреи. Стоях като хипнотизиран, докато мъжът работеше. Нанасянето на боите върху платното, създаването на форми и перспектива върху нещо плоско и обикновено, ми се стори магичен процес, но също така ме притесни по някакъв необясним начин. Имах чувството, че ще върне отново чумата на този свят с графичното ѝ изобразяване.

Докато работеше, Занчи ни разказа за свети Рох, италианския светец, покровител на болните от чума. Бяхме видели лика му из целия град: как посещава поразените от чума в болницата, където, разбира се, той също бил поразен от тази болест; как вдига робата си, за да покаже белега на чумата на бедрото си. Според Занчи той допълзял до гората и легнал в очакване на смъртта, придружен единствено от кученцето си, което всеки ден му носело хляб, отмъкнат от градските пекарни; като отплата за добрината му и грижите за болните обаче се явил ангел, който да се грижи за него, и той по чудо бил спасен.

Забелязвах скептицизма на господаря си, при все че изчака да излезем, преди да заяви:

– Поредните суеверия. Хората могат да преживеят чумата. Ако издържат до петия ден, телесните течности са спечелили битката. Това няма нищо общо с молитвите или добротата, пред очите ми повече грешници са възвръщали здравето си, отколкото светци! Но названието Големия мор не е дадено просто така

– Казват, че един на всеки трима на това място е загинал през 1630 година.

Един на всеки трима. Сега си спомням тези зловещи думи.

Алис. Зидана. Исмаил.

Алис. Зидана. Аз.

Алис. Исмаил. Аз.

Нощ след нощ се тормозя от този ужас.

Пощенски гълъби пристигат от Фес ден след ден с ужасни вести. Хората умират на пазара, по улиците, падат мъртви от мулетата си на път към магазина. Там, където щавят кожите и се смята, че неприятните миризми на гуано и урина, използвани при обработката на кожите, със сигурност предпазват от напастта, един човек се килва в ямите за боядисване, незабелязан от останалите. Трупът му се появява избелял и боядисан в отровно жълто, затова в началото го мислят за демон от пъкъла. Епидемията не зачита социалното положение, нито добротата: сред починалите има пазители на реда, благородници и марабути; има имами и мюезини. Исмаил връща съобщение, в което нарежда преброяване на населението, инструктира разделяне на града на сектори и преброяване на жертвите по улици, за да се установи средна стойност. По този начин скоро става ясно, че загиналите са вече повече от шест хиляди; цифрата се удвоява, а след това още веднъж с всяка изминала седмица. Калайджията моли за аудиенция при султана.

– Господарю – започва официално той, – епидемията е смъртоносна и извън контрол. Трябва да се преместим от Мекнес в планините.

Разбира се, Абделазиз, който стои от дясната страна на султана, възразява:

– Мекнес е напълно безопасен, господарю. Никой тук не е заразен и можем да бъдем сигурни, че такъв няма да влезе през портите ни.

Той хваща ръката на Исмаил – единственият човек, който може да дръзне да докосне султана без позволение – и го отвежда настрани. Бен Хаду ги гледа, докато се отдалечават, след това се обръща и среща погледа ми.

– Значи, си още жив, Нус-Нус? – пита меко. – Мислех, че би искал да знаеш, че племенникът на Абделазиз го няма вече. Изпратих го във Фес. – Окото му се присвива. Намигване или тик? При Калайджията никога не можеш да бъдеш сигурен.

Исмаил нарежда портите на двореца да се заключат, така че Мекнес да бъде напълно изолиран, а пътниците, пристигащи от заразените градове, да бъдат убивани мигом, щом бъдат видени. Категоричен е: няма да напусне новата си столица, въпреки че изпитва постоянен страх от заразата и ни кара да проверяваме тялото му денем и нощем за зловещите признаци на болестта. Дори прекара две последователни нощи сам, за пръв път през петте години, в които му служа, а следващия път, когато избира момиче, съвкуплението е белязано от безразличие, сякаш съзнанието му е заето с нещо друго.

Няколко дни по-късно настъпва първата смърт в Мекнес. Дали е съвпадение, че умира точно съпругата на гледача на пощенските гълъби? Исмаил нарежда всички птици да бъдат умъртвени; убеден е, че са летели през заразен въздух. Чакаме. Вероятно си е отишла от някаква болест, нещо, което прилича на чумата. Още обмисляме възможните варианти, докато умират още трима, които нямат никаква връзка с починалата жена.

Щом чува това, Исмаил пребледнява. Кара ме да му разкажа всичко, което знам за чумата в Европа, всичко, което съм научил от предишния си господар, и онова, което съм видял по време на пътуванията си. Поръчва птичи маски за двора и настоява всички да ги носим в негово присъствие. Маски върху маските. Храната му се приготвя единствено от ръцете на Зидана. Тя седи, навела глава над тенджерата, а той застава срещу нея с броеницата си. Биха създали впечатление за уютна домашна гледка, ако не беше огромната бяла човка върху лицето на Зидана, докато султанът седи насреща ѝ и следи всяко нейно движение като огромна хищна птица. Той се храни отделно от двора, което означава, че ние с Амаду се ползваме от същата привилегия, и при все че менюто ни е еднообразно (всеки ден нахут и кускус), не се разболяваме.

Точно когато изглежда, че епидемията няма да се разпространи в Мекнес, чумата взима първата си жертва в харема: Фатима. Започва с главоболие, след това се появяват болки в ставите и никой не подозира, че може това да е началото, защото Фатима винаги се оплаква от нещо или някого в търсене на внимание. Но щом започва потенето и подуването на бубоните, виковете ѝ се чуват до другия край на двореца. Исмаил е разстроен – тя го е дарила с двама сина, въпреки че единият почина. Изпраща да доведат доктор Салгадо.

Какво може да направи бедният лекар? Докато той пристигне, болната е впила ноктите в тялото си. Охлажда я, пуска ѝ кръв, увива я в студени кърпи. Щом това не помага, той се допитва до Зидана, която приготвя лапа за прогонване на лошите течности вън от червата. Гнойта, която изтича, вони толкова лошо, че дори докторът излиза във вътрешния двор да повърне. Час след това тя е мъртва и по стечение на обстоятелствата същото се случва с момчето ѝ. В този момент успешният план на хаджиба рухва изведнъж.

Щом вестта стига до султана, той влетява в харема, вижда Салгадо, който бърза да си отиде оттам, и в миг на безумие и мъка вади меча си и го съсича, задето не е успял да я спаси.

И ето че сме затворени в най-прекрасния дворец на света, заобиколени от смърт и руини, без да има кой да се погрижи за нас в бедата. Изпратен съм в медината, за да открия с всички възможни средства друг европейски доктор. Напускам двореца с птичата си маска, натъпкана с билки, и се отправям към града. Мястото е странно и променено. Централният площад е опустял, поне от хора. Из сенките се спотайват мършави котки и мяукат жално, като минавам покрай тях; уличните кучета лежат уморено на една страна, няма кой да ги прогони. Откривам едно безпризорно магаре да броди около сергиите с подправки. Всички дюкяни и кервансараи са затворени. От уличките на медината се виждат само бели стени и заключени порти. Въпреки че семейният живот в мароканските къщи се крие зад тези стени, тишината е зловеща; изглежда и гълъбите са отлетели. Щом доближавам меллах, сърцето ми подскача от пронизителен писък, изведнъж тичешком иззад ъгъла се появява чисто гола жена. Толкова е невероятно да видиш необлечена жена на публично място, че оставам като хипнотизиран. Тича право към мен, черната ѝ дълга коса се вее около главата ѝ, а устата ѝ е отворена в ридание. От бузите ѝ тече кръв, раздрала ги е с ноктите си. Покрита е с белезите на чумата: тъмни рози по бедрата и гърдите. Изпадам в ужас и се долепям до стената, а тя притичва покрай мен, без да ме види.

Малеео. Древна майко, запази ме!

Тръгвам бързо към меллах. Тропам силно на вратата на къщата на Даниел ар-Рибати. Звукът кънти по тясната уличка, чужд на тишината наоколо. Толкова е тихо, че чувам собственото си дишане, хриптящо заради маската. Стоя там дълго, чакам, но не чувам нищичко. После се отваря капак на прозорец над мен и виждам неясен силует. Не мога да кажа дали е самият Даниел, или някой от слугите му, докато не чувам глас:

– Кой е?

Измествам птичата маска за миг, за да покажа лицето си, и малко след това в краката ми издрънчава връзка железни ключове. Влизам в прохладното тъмно помещение.

– Приличаш на демон от картина на Йеронимус Бош. – Даниел се появява от ъгъла на стълбището. Изглежда едновременно развеселен и притеснен.

Чувствам се нелепо, затова свалям маската, а търговецът слиза по стълбите тичешком и ме прегръща топло. Усещането да съм така притиснат към друго човешко същество е странно. Не мога да си спомня кога за последно ми се е случвало. Стоя известно време така, неспособен да отвърна, не знам какво да направя, но накрая го прегръщам и аз.

– Много се радвам да те видя, момчето ми. Настъпиха ужасни времена.

Питам за прислужниците, а той ми казва, че са ги освободили, за да могат да бъдат със семействата си. Жена му спи горе, стояла будна цяла нощ, защото помагала при раждането на братовчедка си.

– Някой би казал, че е лоша поличба да се родиш по време на епидемия, но според мен Господ ни дава знак, че нищо не е по-силно от любовта, дори и смъртта.

При тези думи успявам само да кимна. Пием чай, който търговецът приготвя сам, съсредоточен в действията си като човек, който се занимава с непривична задача, и обяснявам повода за идването си. Погледът на Даниел е непроницаем, безизразен, докато му обяснявам, че Исмаил иска европейски доктор, някой запознат с лечението на епидемиите в Рим, Париж и Лондон.

– Султанът иска каквото му е угодно.

– А аз трябва да му го намеря. Или да се изправя пред последствията.

Търговецът стисва устни, докато размишлява. След известно време ме пита:

– Защо правиш това, Нус-Нус?

– Какво правя?

– Продължаваш да работиш за Мулай Исмаил. Този човек е, меко казано, луд. – Косъмчетата на тила ми настръхват, като че ли в стената зад мен се крият шпиони. Щом вижда, че не успявам да намеря отговор, Даниел се усмихва тъжно. – Би било измяна да кажеш истината, нали така? – Той се навежда напред и леко докосва коляното ми. Да не би през всичките тези години да съм тълкувал интереса му към мен грешно? Из целия град има мъже със съпруги и деца, които спазват поведение пред обществото, а си имат по някое момче в медината. – Слушай, Нус-Нус. И преди съм виждал градове, обхванати от чума. Отраснал съм в Левант. Всички се страхуват, и то с основание. Но чумата е като войната – дава много възможности. В случаи на чума има по-голямо движение, промени, дори хаос. Човек може да изчезне, без да се бои особено от преследване. – Сините му очи са напрегнати. – Бягай, докато можеш. Напусни Мекнес и лудия султан. Може да си евнух, но не е нужно да бъдеш роб. Ти си интелигентен човек, културен, образован. Лесно ще си намериш работа другаде. Мога да помогна, имам контакти в Алжир, Венеция, Лондон, Кайро, Сафед, Хеброн: търговци като мен самия, хора със собствен бизнес, които биха оценили дарбите ти. Можеш да се отправиш към всеки от тези градове и да заживееш нов живот. Исмаил е прекалено загрижен за себе си, за да се тревожи за избягал роб. Махни се, докато можеш, или ще съжаляваш до края на живота си.

Единственото, което мога да направя, е да го зяпам като малоумен. Той е прав, разбира се. Освен това съм видял доста от света, за който говори, движението на международната търговия, където рядко се задават въпроси за произхода. Често съм си мечтал да избягам от потисничеството на Исмаил, от Абделазиз, Зидана, ужасните интриги и отмъстителност в двора. Но с робската обица на ухото ми, цвета на кожата, без пари и влиятелни приятели, знам, че не бих стигнал далеч, преди някой да се възползва от възможността да ме върне на господаря ми, за да засвидетелства своята преданост. Но сега, сега в този хаос, вероятно бих успял да избягам, да стана преписвач, преводач, посредник... Изведнъж започвам да се чувствам безтегловен, изправен пред различни възможности. Тогава сърцето ми ми напомня: не мога да тръгна никъде без Алис.

Той вижда отговора в неприкритото ми лице.

– Прекалено лоялен си.

– Не точно лоялността е това, което ме задържа тук.

– Тогава страх?

– И това не е.

– Ах, значи е любов.

Усещам топлината, която пълзи по лицето ми, и се опитвам да я потисна.

– Любов е – признавам най-сетне.

Даниел ар-Рибати изглежда тъжен.

– Който и да те задържа тук, трябва да знае, че е истински късметлия, щом е повелител на толкова смело сърце.

– Тя нищо не знае. Така и не съм ѝ казал.

– Ах, Нус-Нус, несподелената любов е тъжно нещо. Поне излей сърцето си и виж как ще ти отговори тя. Може да тръгне с теб. Ако не го направи, поне ще получиш отговора си и би трябвало да заминеш сам.

– Ще ми се да беше толкова просто – изричам с плам.

– Любовта винаги е проста. Това е най-простото нещо на света. Помита всичко по пътя си, за да си проправи път.

Усмихвам се унило.