Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 27 страниц)
34
На Сретение Господне делегацията е поканена в Уестминстърското абатство да наблюдава процесията, символизираща първото влизане в храма на Христос, Светлината на света, четирийсет дни след раждането му. Бен Хаду любезно отказва поканата. Обяснява, че е ревностен мюсюлманин, а за мохамеданите Христос е просто пророк, почитан като носител на Божието слово, но несъмнено смъртен.
– Чух, че абатството било истинско чудо на архитектурата – казва Шариф – и съм сигурен, че няма нищо лошо да присъстваме като зрители в дома на Бог, ако не вземаме участие в ритуалите. Освен това, ако всички откажем поканата, ще изглежда грубо.
– Много добре, Нус-Нус ще дойде с теб.
Отварям уста да възразя, надявах се да посетя Момо в апартамента на херцогинята на Портсмут, но след това ми идва наум, че кралят ще бъде в абатството и кой знае каква възможност може да ми се представи? Затова замълчавам. Свитъкът е винаги с мен, взех го дори когато отидох на баня в Чаринг Крос, след като ми омръзна да се мия в леген с хладка вода, която нося по три стълбищни рамена от кухнята, където всички ме зяпаха, при все че бях останал по долна риза. Не успявам да срещна краля и свитъка е на едно място вече цяла седмица и започвам да се отчайвам.
Процесията би изглеждала зрелищна на всяко място на света, но абатството е чудо само по себе си с извисяващите се пиластри и великолепните извити тавани въпреки статуите на мъртъвци във всички посоки, позлатени и изглеждащи като живи в нишите им, от които те побиват тръпки, защото при трепкането на пламъчетата на свещите изглежда, сякаш че се движат.
Ако Бен Хаду се е надявал аз и Шариф да останем незабележими, най-вероятно ще остане разочарован, тъй като в момента, в който се каним да се настаним сред хората, един придворен си проправя път до нас и ни казва, че имаме отредени места, от които ще виждаме процесията по-добре, и след известно бутане, ръчкане и настъпване на краката на хората сме настанени на столове до тези на гостите на монарха, точно пред погледа на самия крал.
Не мога да кажа, че церемонията беше нещо повече от тържествена театрална постановка, но щом музиката започва, изпадам във възторг, тъй като тоновете на огромния орган изпълват пространството чак до извисяващия се таван и на места звучи като рева на лъв, на други като чуруликането на птичка, а щом се включва и хорът, сякаш се появяват истински ангели или пък абатството е свързано с гласа на самия Господ. Хипнотизиран съм, дори не осъзнавам, че по лицето ми се търкалят сълзи, докато Шариф не дръпва ръката ми и не прави знак да избърша бузите си.
– Ако султанът ни разбере, че си се развълнувал от тази езическа постановка, всички ще изпаднем в беда – прошепва заплашително той в един от моментите на затишие.
Разбира се, няма никакъв шанс да приближа до краля. Гледам как пред него се е подредила дълга опашка от хора, които се бутат напред с надеждата да разменят някоя дума или да го докоснат, което очевидно за тях е равносилно на истинска магия. Не мога да не се замисля за това, че допирът на нашия владетел с поданиците му се отразява далеч по-зле на здравословното им състояние.
Понечваме да си тръгнем, но някой до мен заговаря:
– Добър ден, господа.
Обръщам се и виждам един от гостите на вечерята на херцогинята на Портсмут. Щом се усмихва, припомням си описанието на Нели за него и името му изниква точно навреме в съзнанието ми.
– Добър ден, господин Пепис, радвам се да се видим отново. – Представям го на съветника, който говори съвсем малко английски. Шариф накланя главата си и оголва изгнилите си от захарта зъби.
– Направо към Уайтхол ли ще се отправяте, или бих могъл да ви придружа до пазара по случай Сретение Господне в Уестминстър Хол, който наистина си заслужава да се види?
Превеждам на Шариф.
– Английски пазар? Много бих искал да го разгледам.
Господин Пепис ни повежда през манастира и градината зад абатството, за да избегнем тълпата. Тя е красива и спокойна, огряна от слабото февруарско слънце, пълна с билки, зеленчуци и овощни дървета с голи клони. Навеждам се, за да видя една сребристозелена билка до самата пътека.
– И ние отглеждаме това в Мекнес – казвам на водача ни. – Наричаме го марокански чай, но вие може би го познавате като артемизия или пелин.
Той се навежда, за да огледа билката по-добре, и нещо се показва от яката му. Той бързо го натиква обратно, но преди това успявам да зърна козина и нокти. Той забелязва и добива засрамен вид.
– Заешко краче, против колики. Имам склонност да си угаждам прекалено.
Усмихвам се.
– По-добре да си направите билков чай от това. Султанът се наслаждава на кана чай от пелин от време на време. Действа добре на стомаха.
– Вие медик ли сте, сър?
– Служих известно време на един доктор от Абърдийн и научих малко за човешката анатомия и нейните слабости.
– Не мога да си представя човек със стабилна физика като вас – посочва ръста ми – да знае нещо за недостатъците на тялото.
Щом превеждам, Шариф започва да се смее.
– Той е евнух – казва силно.
Господин Пепис е видимо изненадан.
– Мили боже, наистина ли?
Кимвам нещастно.
– Заради пеенето ли? Има прекрасни кастрирани мъже. Често съм се чудил дали известният с високия си глас господин Абел е пълноценен в... способностите си.
Уверявам го, че няма нищо общо с пеенето, и той ме поглежда едновременно ужасен и учуден.
– Не мога да си представя нещо по-лошо.
Вървим мълчаливо в продължение на няколко минути, докато не стигаме голямата зала – масивна постройка, подпряна на огромни каменни подпори. Шумотевицата от пазара, който още не сме видели, е толкова силна, че се налага водачът ни да повиши глас. Пита дали искаме да купим нещо конкретно и съветникът споделя, че би искал да си купи някакви сладкарски изделия, аз казвам, че ако има хубаво мастило за писане, ще ми бъде по-полезно, а господин Пепис се усмихва при тези думи.
– О, дискусиите относно Танжер, всички тези протоколи.
– Той клати глава. – Години наред бях член на комисията: изгубена кауза, всяка крачка напред е последвана от три назад. Сигурно и вие си блъскате главите, защото не виждам лесно решение. Имайте предвид, тук не става въпрос само за проста логика, примесени са чувства и упорство.
Усмихвам се.
– И от двете страни, сигурен съм.
– Както при всички човешки отношения. Поддържането на колонията ни струва цяло състояние, честно казано, по-голямо от това, което можем да си позволим, но кралят вярва, че ще е равносилно на предателство към жена му, ако се откаже. Това е част от зестрата ѝ, както ви е известно. И тъй като я пренебрегва в много други отношения, по този въпрос е твърд. А да не забравяме и бедния граф на Плимут.
Вдигам вежди въпросително.
– Синът на Чарлс, незаконен, естествено, но все пак син. Възложи му командването на кралския полк, повиши го в полковник. Замина за Мароко през лятото на осемдесета година и умря от дизентерия четири месеца по-късно. Бедното момче беше само на двайсет и три. Чарлс го понесе тежко.
– Колко деца има кралят? – пита Шариф.
Господин Пепис се засмива.
– При последното преброяване бяха дяволска дузина, но само десет от тях са живи, при все че нито едно не е от добрата му съпруга, за съжаление. Той харесва жените, и кой може да го вини? Как ви се струват англичанките, Нус-Нус, доста са пикантни, нали? – Изведнъж млъква, спомня си моя недъг. – Простете, господине, не исках да ви засегна.
– Не се притеснявайте. Не съм изгубил способността да се наслаждавам на картините, макар да не владея четката, а дамите във вашия двор са прекрасни.
– Нашият крал има петстотин дете! – прекъсва ни Шариф на висок тон.
Водачът ни се ухилва, тъй като очевидно не вярва на това.
– И хиляда съпруга!
Кимвам.
– Исмаил е горд, че има жена от всяка известна на хората страна.
– Наистина, сериозна колекция! Трябва да кажа, че за мен една е предостатъчна. А сега се налага да вървим близо един до друг, в наши дни е пълно с джебчии.
Интериорът на залата е внушителен. Изненадан съм, че великолепно пространство като това може да се използва за пазар.
– През останалото време тук заседава съдът – обръща се назад господин Пепис. – Виждате ли тъмните украшения горе?
– Посочва към три черни неясни предмета, закачени на една от огромните носещи греди. – Това са главите на предателите, които осъдиха бащата на краля на смърт в същата тази зала – Кромуел и генералите му Айъртън и Брадшоу. Оставени са тук, за да напомнят какво се случва с онези, които се изправят срещу короната.
Ухилвам се.
– И нашият владетел постъпва по същия начин.
– Осемстотин глави на стените на Мекнес – радостно заявява Шариф.
– Осемстотин? – обръща се стъписан към мен господин Пепис. – Петстотин деца, осемстотин глави и хиляда съпруги: що за изобилна страна е Мароко!
Сергиите са разположени насред залата и върху тях са наредени всевъзможни стоки. Продавачите минават през тълпите от клиенти с подноси с лакомства, гребени, портокали, ножове. Зървам мъж, който продава бележници и мастилници, и си купувам; след сериозна дискусия съветникът се снабдява с голяма торба джинджифилови сладки. Един мъж, който продава домашни птици, печели точки пред конкуренцията, като е изложил на показ вързан на връв паун с жалък вид; друг предлага горещо магарешко мляко. Господин Пепис свива към сергия, на която продават дамски тоалети, и дълго оглежда хубавките клиентки, докато те пък се дивят на стоката. Виждам как казва нещо на една от тях, а тя се изчервява и бързо се отдалечава от него. Той свива рамене, а после се връща при нас.
– Елате да видим шарлатаните, те винаги са забавни.
В дъното на залата има продавачи, покатерени на стъпалца, за да могат по-добре да предлагат стоката си, а около тях са се събрали зяпачи, повечето от които мъже. Първият предлага билкова тинктура.
– Иде от черния африкански континент и със сигурност ще предизвика благодарността на съпругите ви! Една доза на ден и няма да можете да се спрете цяла нощ. – Той потупва носа си и се навежда в подигравателна поза. – Няма да успеят да ви насмогнат, тъй че ще трябва да си вземете и по една-две любовници! – Прави няколко бързи продажби.
– Вашият крал сигурно разполага с голямо количество от тази билка – смее се господин Пепис.
– Той няма нужда от това – отвръща разпалено Шариф при този намек.
Следващият шарлатанин размахва нещо, което подозрително много прилича на пенис на бик и се оказва, че е точно това. Той продава също и мъжествена сила от лъв, тигър и кит: има и тайнствени африкански билки, които ми приличат на обикновена вратига, бетонен и седефче.
Трети предлага "универсална фармакопея", в това число безоар, мъх от черепа на екзекутиран престъпник, слюнка от гладуващ мъж и урина от "чисто момче".
Последният шарлатанин е привлякъл група жени. Държи в ръка буркан с бистра течност, за която твърди, че е:
– ...чиста майска роса, събрана под огромен дъб на зазоряване; нищо не действа така чудодейно и не възстановява идеалната кожа, дори при белези от шарка.
Не успявам да се сдържа и се разсмивам с глас. Дори и на измамниците от Маракеш не им се разминава да продават обикновена вода. Действала "благотворно също и за намаляване на теглото". Щом обяснявам това на Шариф, той се почесва по главата.
– В Мароко не можеш да забогатееш, ако продаваш това.
Господин Пепис извърта очи.
– Жени. Обожавам ги, но сега, когато съм на четирийсет и девет години, не ги разбирам повече, отколкото когато бях на деветнайсет.
– Тези за какво са? – пита с любопитство Шариф и сочи клетка с кутрета точно до шарлатанина, мънички зверчета на не повече от няколко дни.
Господин Пепис ни отвежда настрани.
– Хората стигат далеч в търсене на лечение за недъзите и дефектите си. Боя се, че съдбата на бедните създания е да бъдат сварени във вино, а след това да се направи екстракт от соковете им, който помагал за избелване на кожата.
Каним се да си тръгваме, когато съвсем ясно чувам думите "вълшебен еликсир" и "възвръща пациентите в идеална форма". Хващам водача ни за ръкава.
– Почакайте!
– Какво има, друже?
– Някой каза еликсир, но не знам кой. – Оглеждам тълпата, но без успех.
Той се разсмива.
– Тук няма да намерите Еликсира на живота! Но ако се интересувате от научни чудеса, трябва да дойдете на някоя от следващите ни срещи.
– Срещи?
– На Кралското дружество, добри ми господине: Невидимият колеж, както му казваме. Там се представят най-различни чудеса.
На следващия ден пристига нова покана. Осъзнавам, че съм изпълнен с надежда да се отнася за някоя от срещите на господин Пепис, но не е така: това е най-важната покана до този момент за музикално представление същия следобед в кралския апартамент.
В мига, в който влизам, изпадам в тревога от това, че Момо стои от едната страна на херцогинята на Портсмут, а Джейкъб от другата, издокарани в костюми от златна дантела, докато Луиз – в снежнобяло и перли и напудрена в златисто коса – сияе от щастие между тях. Оформят поразителна жива картина, привличаща погледа. Ужасен, хвърлям бърз поглед към Рафик, но той разглежда украшенията в стаята и не забелязва вдигнатите очи на Момо и широката му усмивка.
Кралят пристига по-късно, хванал под ръка Нели от едната страна и жена със строго неподвижно лице от другата. Зад нея има висок чернокож мъж с широки скули и племенни белези: подозирам, че това са Мустафа и херцогиня Мазарин. Погледът ѝ се разхожда лениво върху мен и тя леко ми се усмихва, като ме подминава.
Музиката е величествена, комбинация от най-различни струнни инструменти и клавесин с мощен бас, който усещам в гръдната си кост. Щом кастрираните се включват с гласовете си, чувствам същото, както в абатството предишния ден, сякаш духът ми се отделя от тялото ми. Не успявам да спра сълзите, които бликват от очите ми. Щом се оглеждам, за да споделя мига, виждам, че останалите мароканци седят сковано, облечени в най-хубавите си дрехи, и се опитват да прикрият неудобството си и отегчението; има няколко царедворци, които – още по-зле от това да стоят неподвижно – говорят помежду си. Подобно поведение би било немислимо в двора на Исмаил: щеше да има кръв, писъци и търкулнати глави.
Накрая рециталът приключва и следват любезни аплодисменти. Музикантът на клавесина става и се покланя, очевидно е композитор на творбата и въпреки че е млад, изглежда доста сериозен.
– Браво, Хенри! – провиква се господин Пепис. – Пореден триумф!
Разпръскваме се и в този момент някой пъхва бележка в ръкава ми.
– Кралят иска да разговаря с вас.
Бен Хаду се извръща с блеснал поглед.
– Мисля, че имате предвид мен. Аз съм посланикът, а това е просто моят секретар.
– Не, сър, кралят кани едрия чернокож човек. – Калайджията ме поглежда кръвнишки.
– Не мога да си представя по какъв въпрос може да иска да разговаря с теб, но ще се постарая да разбера.
Появяваме се пред краля и аз успявам да се въздържа от това да се хвърля по лице в краката му в знак на подчинение, осъзнал че английският двор не е така церемониален като този в Мекнес.
Кралят поглежда Бен Хаду с пълна липса на интерес, а след това се извръща към мен.
– Харесахте ли музиката, сър?
При все че въпросът не е насочен към него, посланикът бърза да отговори.
– Превъзходна, Ваше Величество, превъзходна.
Лъже, знам че е така: той не изпитва никакъв интерес към музиката. Кралят през цялото време ме измерва с тъмните си очи, явно се забавлява. После застава между нас и ме хваща за лакътя.
– Вие свирите ли?
Смразявам се. "Калайджията жив ще ме одере за това пренебрежение", мисля си. Но какво мога да направя?
– Свиря малко на китара и на уд – арабска лютня.
– Значи, трябва да организираме нещо. – Прави знак на музиканта на клавесина да го последва. – Господин Пърсел, елате с мен. Вие също, господин Пепис. Господин Джеймс, изберете най-добрите си цигулари и ги доведете в музикалната стая! – Обръща се отново към мен, ухилен като момче. – Елате, сър, ще вдигнем малко шум! Забелязах ви в абатството. Кълна се, че не съм виждал друг смъртен така да се разчувства от музиката.
Кралят притежава невероятна енергия: буквално струи от него. В това отношение ми напомня за Исмаил: и двамата имат неуморен дух и бързи крака. Казаха ми, че Чарлс ставал рано всеки ден, за да се разхожда или да играе тенис; че плува и язди, ходи на лов и танцува (и несъмнено прекарва време в леглото с метресите си) с невероятна издръжливост дори за мъж наполовината на възрастта му.
Определено се затруднявам да следвам темпото му по пътя от залата за аудиенции надолу по коридор след коридор, при все че крачките ми не са по-малки от тези на всеки друг мъж. Поглеждам набързо назад и виждам музикантите изостанали зад нас, натоварени с инструментите си, господин Пепис и младежа на клавесина, плътно следвани от изпълнения с подозрение Бен Хаду. Това ли е моят момент? Обучен съм никога да не заговарям владетел първи, но това може да е единственият ми шанс.
– Сър – започвам, като събирам всичкия си кураж, – искам да говоря с вас по важен въпрос.
Той ми хвърля изпълнен с любопитство поглед.
– Продължавайте, сър.
– Има една дама, сър...
Това го кара да се засмее.
– Ах, винаги има някоя жена. Виждам, че не сте си губили времето тук.
– Дамата, за която говоря, е в Мароко в двора на султана. По-скоро в неговия харем. Тя е англичанка от добро семейство.
– Мисля, че Нели ми спомена нещо такова. Продължавайте.
Обяснявам накратко обстоятелствата около пленничеството на Алис.
– А името на това съвършенство?
– Алис, сър. Алис Суон.
– И откъде казвате, че била?
– От Хага, сър: баща ѝ бил поддръжник на роялистите и избягал в Холандия по време на войната.
Лицето му застива; забавя крачка и най-накрая спира.
– Не желая да чувам повече.
Изпълнен с отчаяние, аз продължавам, без да го поглеждам.
– Сър, изслушайте ме, умолявам ви. Тя ме помоли да ви предам това, ако имам възможност. Шила го е сама и го е запечатала, така че да остане тайна. – Изваждам свитъка и го прикривам с тялото си от приближаващите. Той се поколебава да го вземе и аз го притискам грубо в ръката му. – Моля ви, Ваше Величество, прочетете го, тъй като от това зависят три живота.
Известно време просто стоим, а останалите от музикалното тържество приближават към нас и аз си мисля: "Свършено е, провалих се". Вероятно той вижда отчаянието ми, защото го взема и го пъхва в жилетката си
– Не обичам интриги, млади човече – казва кратко, преди да продължи напред, – но човек, който обича музиката като вас, трябва да има честно сърце, затова реших да ви се доверя.
Почти не мога да си спомня подробности от следващия един час заради екстаза от изпълнението на задачата си. Смътно си спомням, че свирих в дует с краля на испанска китара и той се справяше много по-добре от мен. Господин Пепис свири на флажолет, а аз на лютня, на фона на дванайсет цигулки и господин Пърсел на спинет; с блеснал поглед той ми сподели, че в момента Северна Африка е истинско вдъхновение за него и пише произведение, базирано на любовната история на гръцки герой и картагенска царица, и че наистина много се радва, че се е запознал с мен.
Възторженото ми настроение скоро е развалено от Бен Хаду. Щом веселбата приключва, той ме хваща здраво за ръката и ме бута към стаите ни.
– Да не си решил да провалиш мисията ни? Първо се правиш на глупак в парка; сега пък се опитваш да дружиш с нашия домакин като с равен, вместо като роб с крал. Аз водя тази делегация и ако кралят ще се обръща към някои от нас, то това трябва да бъда аз. За какво си приказвахте?
– Само за музика – лъжа.
Той се ухилва.
– Само за това?
Кимвам, не си позволявам да кажа нищо повече.
Точно след полунощ на вратата се чува тихо потропване. Отварям полузаспал и откривам бележка върху сребърен поднос, запечатана с червен восък с кралския печат. Взимам го и се прибирам в стаята си с разтуптяно сърце. Писмото е написано с извъртян наклонен почерк и е трудно за разчитане: не съм свикнал да чета ръкописен английски. Вътре се казва:
Алеята Бърдкейдж, парк Сейнт Джеймс
Утре на зазоряване
Ч. Р.
35
4 февруари 1682 година
Ставам преди зазоряване, този път не заради молитвата, въпреки че отправям купища обещания към Господ, докато вдигам качулката на бурнуса си и се измъквам навън в сутрешната мъгла. Когато стигам до мястото, което мисля, че е алеята Бърдкейдж – тъй като има много птици в клетки и извън тях, повечето от които блажено спят, пъхнали главички под крилцата си, – облаците на изток са осветени в розово и оцветяват спокойните води на декоративното езеро. Скривам се между дърветата да чакам и не след дълго висок слаб човек, увит в наметало, приближава на бърз ход. Не мога да го разпозная по походката, единствено по триъгълната шапка: излизам пред него и се каня да демонстрирам подчинението си, но кралят нарежда с дълбокия си глас:
– Да му се не види, човече, не се покланяйте! – Тръгва към дърветата, между които се бях скрил. – Довели ли сте в Лондон момчето, което тя споменава?
Гледа изумен, докато му разказвам начина, по който се наложи да доведа Момо от Мароко в двореца. Щом стигам до момента, в който го дегизирах като черен мавър, вече се киска шумно.
– Е, трябва да кажа, че сте много изобретателен човек, Нус-Нус. Истинска дързост е да криете момчето, като го излагате на показ; а да го настаните при Луиз, това е направо гениално! Искам да го доведете при мен утре след вечерния прием. Минете по задните стълби, господин Чифинч ще бъде инструктиран да ви пусне. Можете ли да го направите?
Кимам.
– Разбира се, Ваше Величество. Благодаря ви. – Не мога да се сдържа, падам на колене и посягам да му целуна ръка в знак на благодарност и облекчение, но той само се засмива и си тръгва.
Щом слънцето се издига над покривите на Уайтхол, имам чувството, че то свети само за мен, и благодаря на всички богове, към които някога съм отправял молитви. Утре Момо ще бъде в безопасност под закрилата на краля и ще бъдат положени основите на присъединяването на Алис към него. Бях направил всичко, което беше поискано от мен: сега трябва да изпълня единствено задачата на Зидана. "Ах, Нус-Нус, ти си истински късметлия", поздравявам се сам – дързък и изобретателен, както каза кралят; а кой съм аз, че да опровергавам краля? Ще ми се да изкукуригам като петел, толкова съм горд.
Би трябвало да си спомня, че гордостта предшества провала. Всички възможни поличби са пред очите ми. На хоризонта се събират тъмни облаци; черна котка пресича пътя ми на влизане в двореца; солта се разсипва, когато си взимам лека закуска от малката кухня. Обръщам се към готвачката, сърдита старица:
– Кейт тук ли е?
А тя излайва в отговор:
– Няма я тази мързелива кучка, но, така или иначе, няма работа с черен мавър!
В знак на презрение към цвета на кожата ми и робската обица на ухото ми тя ми дава парче хляб, толкова твърд, че си счупвам зъба, наред с едно забулено яйце и си спомням усещането в затвора в Мекнес преди толкова много години. Трябваше да се вслушам в предупреждението: опасностите се срещат на всеки ъгъл, а смъртта се спотайва край всяка красива гледка.
Шмугвам се по стълбите нагоре към стаята си, завивам покрай един парапет, така разсеян от въодушевлението и болката си, че едва не се блъсвам в гърба на Бен Хаду, който се промъква по стълбите с боси крака. Спирам и го оставям да се отдалечи от мен, без да го известявам за присъствието си, и се чудя къде ли е ходил в този час, и то без обувки, след като е винаги толкова спретнат? Може да е отишъл на баня, а после да се е молил, порицавам се сам; или пък да е отишъл за ранна закуска като мен. Но сам съм си виновен.
През деня пристига нова покана: господин Пепис е удържал на думата си и е уредил за посланика и мен посещение на среща на Кралското дружество.
– Обичайно се допускат само членове – доверява ни той, докато пътуваме с карета през пълните с хора улици по-късно същата сутрин, – но разговарях със сър Кристофър и той ще позволи да присъствате като специална услуга към мен. Вероятно, ако останете за по-дълго в Лондон и изявите желание, можете да станете почетни членове.
Бен Хаду е силно впечатлен от тази идея и показва неподозиран за мен интерес към науката. Разпитва господин Пепис за историята на дружеството и изтъкнатите му членове, а домакинът ни с радост отговаря. Непознатите имена минават покрай ушите ми без следа. Съзнанието ми е ведро като крайбрежен пясък, прясно изгладен от отлива. Чувствам се благословен, ако не се брои счупеният ми зъб. Дори градът, през който се движим – с калта и мръсотията, просяците и викачите по улиците, с миризмата на риба и конски фъшкии, – ми се вижда по-приятен, отколкото преди, въпреки че небето посивява и започва да ръми дъжд. Усмихвам се доволно към група мъже, които си приказват на ъгъла; покоят ми бързо е нарушен, тъй като те се скарват, проблясват ножове и пръска кръв. Господин Пепис веднага се навежда през прозореца на каретата и казва нещо на кочияша, а той удря три пъти с камшика.
– Това ще прогони глупаците – казва той. – Моля ви да не се безпокоите, приятели, служителите на реда ще се погрижат.
Грешам Колидж на широкия път Холбърн е сравнително спокойно място. Тръгваме към залата, в която ще се проведе срещата, през алея с колонада, заграждаща приятен вътрешен двор, грижливо засаден с трева и дървета, и сме посрещнати от двайсет или трийсет сериозни джентълмени с перуки, сред които разпознавам пет-шест като редовно присъстващи в двора. Президентът, сър Кристофър Рен, мъж с високомерен вид на средна възраст, ни поздравява, при все че усмивката му не се чете в очите.
– Чувам, че делегацията ви се е превърнала в събитието на годината – надменно изрича той и се обръща да разговаря с господин Евелин.
Калайджията изглежда недоволен от тази проява на пренебрежение, но се оживява, когато го запознават с господин Дейн, който изказва комплименти за ездата и е забелязал ползването на късо стреме при завоите и увеличаването на скоростта.
Показват жив скорпион, открит в магазин за масла в Лондон. Двамата с Бен Хаду се споглеждаме: ако това са чудесата, които се разглеждат тук, денят ни ще бъде доста скучен. Представени са няколко големи къса кехлибар с насекоми в тях: това също не е нещо ново за нас. Зидана има огърлица, в която за вечни времена е запазен огромен паяк, често го носи на врата си.
Следва дискусия на латински, от която нито аз, нито посланикът разбираме и думичка, въпреки че очевидно сравняват качествата на редица различни вещества и предмети, в това число на златото и среброто, водата и козината, пчелите и листата, които след това се изследват със странни на вид устройства, снабдени с дълга декорирана тръба и кръгла стъклена лупа, която всеки допира до едното си око. Бен Хаду е поканен да погледне през тръбата челюстите на пчела, отскача ужасен от чудовищната гледка, което предизвиква всеобщо веселие. Аз предпочитам да погледна листото, което съответства повече на настроението ми, и съм възнаграден с прекрасна шарка в искрящо зелено, прорязано от полупрозрачни жълти жилки. Изживяването е почти като халюцинация; щом като се изправям, чувствам се замаян и превъзбуден, сякаш съм успял да надникна в някакъв таен, невиждан досега свят.
След като се е съвзел от гледката на неочаквано голямото насекомо, Бен Хаду настоява да погледне всички останали неща на масата, включително собствения си пръст и през останалата част от срещата оставям съзнанието си да се рее в приятни фантазии за бъдещето, което ни предстои: Момо, облечен в изискан костюм от синя коприна, седнал до прекрасната си майка в кремав сатен. Няма нужда от златна пудра или отровно белило, за да се подчертае естествената красота на Алис, тъй като кожата ѝ е като порцелан, а косата ѝ грее като слънцето; не са ѝ нужни капки от беладона, за да изглеждат прекрасните ѝ очи по-големи. Аз съм застанал гордо зад тях в изискано сако и жилетка от фигурално кадифе със сребърни токи на обувките и дълга черна перука вместо чалма и позираме пред художник, рисуващ портрет, който ще краси новия ни дом. В една от тези прекрасни фантазии си представям как Алис люлее малко момиченце – нашата дъщеря! – към което развинтеното ми въображение добавя как показва бебето в пелените му от дантели на придворните дами. Що за безсмислици! Усещам, че сам укорявам себе си. Аз съм евнух: не мога да имам деца. Освен това съм роб, а тя дама; аз съм черен като нощта, а тя е бяла като деня; а те никога не могат да се срещнат.
Ах, може ти да бъдеш нощта, а тя луната, окуражава ме едно упорито гласче и кой знае до какви последствия може да доведе това?
Внезапна остра болка в повредения кътник ме изтръгва от този блян и макар да си мисля, че успешно съм потиснал стона, предизвикан от нея, един джентълмен с къдрава кафява перука се навежда към мен и пита дали съм добре.
– Просто малко ме боли зъбът – обяснявам, – счупих го сутринта с доста твърд хляб.
– Мили боже, очевидно мерките за икономии в двореца са по-сурови, отколкото си мислех!
Той се представя като господин Ашмол, дошъл за срещата от Оксфорд, и ме разпитва най-вече за произхода ми, а Калайджията – за мавританските митници, разказва ни, че е нещо като колекционер на антики и необикновени предмети и смята да открие музей, където да сподели колекцията си със света. Въздиша.
– Как бих искал да пътувам повече. Светът като че ли расте с всеки изминал ден – Африка, Америка, Китай... Представете си какви съкровища могат да се донесат от подобни места, артефакти от толкова различни култури... Можем да експонираме забележителна одрана кожа от истински индиански крал, както и седлото на самия Чингис хан.
Бен Хаду прави гримаса.
– Боя се, че не мога да ви предложа нещо толкова значително, но имам чифт мавритански шпори, които бихте могли да прибавите към колекцията си.
Ашмол изглежда впечатлен.
– Това би било прекрасно. Но не мога да ги взема без нищо в замяна. – Размишлява известно време, а след това заявява: – Може би увеличително стъкло, което бихте могли да отнесете в страната си; а в същата къща имам и приятел, който ще излекува зъба на джентълмена.
Очите на Бен Хаду проблясват.
– Сигурен съм, че не е нужно Нус-Нус да безпокои приятеля ви, но трябва да ви кажа, че бих оценил високо едно от тези магически стъкла.
– Не мога да ви обещая, че ще е толкова мощно като микроскопа на господин Хук, но мисля, че ще го харесате. Елате с мен след срещата в дома на господин Дрейкот и ще видя какво мога да направя. Не е далеч оттук, на юг по Флийт Стрийт.
Виждам, че Калайджията силно се изкушава, но накрая любезно отказва, като обяснява, че има работа в двореца. Уговарят се аз да отида с господин Ашмол да взема стъклото и съм освободен от задачите си до края на деня.
