Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 27 страниц)

– По-рано дойдоха едни хора. – Лицето му лъщи от пот, нима е тичал след мен само за да ми каже това? Винаги има някой, който идва за подкуп или аудиенция.

– Какво искаха?

Яя изглежда сериозен.

– Правеха разследване. Някакъв човек бил убит вчера на пазара.

Сърцето ми започва да блъска. Капка пот се плъзва от линията на косата под чалмата ми, претъркулва се надолу по челото, а след това към носа.

Яя ме наблюдава, а очите му се ококорват от любопитство.

– Разпитваха всички стражи кой е влизал или излизал вчера, а ние отвърнахме, че нямаше много куражлии в дъжда...

– Но си им казал, че сте видели мен – довършвам и ми призлява.

– Ами наложи се – отговаря той, сякаш лъжата не е вариант.

– И?

Прави гримаса.

– Искаха да говорят с теб. Казах, че изпълняваш задачи на султана, че му помагаш за подготовката по откриването и те си отидоха.

Изпускам затаения си дъх.

– Значи, всичко е наред.

– Утре ще се върнат отново.

Става ми горещо, а след това студено.

– Но утре отново ще бъда зает.

– Тогава аз няма да бъда тук. – В гласа му прозвучава нотка на облекчение при тези думи. Щом вижда изражението ми, добавя колебливо: – Но ще помоля Хассан да ги отпрати.

– Чудесно. – Бързо се отдалечавам и проклинам със затаен дъх. Хората на закона обикновено не са толкова настоятелни, знаят добре, че юрисдикцията им не преминава границата, белязана от дворцовата стена. Някой видял ли е нещо, което ме уличава директно? Сиди Кабур трябва да е имал повече връзки, отколкото си мислех, за да търсят убиеца му така усърдно.

Тази вечер, докато върша задълженията си, стомахът ми е свит от притеснение. Осъзнавам, че си задавам въпроса: Дали нося чехлите на султана за последен път? Това ли е последната вкусна храна, която ще опитам?

Вълкът пристъпва към смъртта си с достойно изпращане – предшестван е от дълги тромпети и музиканти, облечени в бяло. Дърпа се, ръмжи и се зъби и създава впечатлението за дивия звяр, който трябва да символизира, а Исмаил не го побеждава толкова лесно, колкото предполагах предвид състоянието му тази сутрин. Обзема ме чувство на тъга, докато изцежда живота от него, а щом се свлича и той вади церемониалния си меч, за да отреже главата му, налага ми се да извърна поглед.

5

Първи ден на съчетаване, месец раби ал-аууал,

Масуда, чернокожа суданка, дъщеря на Абида,

преди това държана като робиня в Тафилалт.

Тринайсетгодишна. Девица

Име, дата, възможно най-кратко описание: толкова стерилни думи върху страницата, представящи акта на оплождане. Този дневник се води стриктно и грижливо с цел да се пази информацията за раждането и легитимността на децата на султана, да се спазва график, така че да не възникват разпри и да се предотвратят ревността и споровете. Исмаил е само шест години по-възрастен от мен, а е султан едва през последните пет, но съпругите и наложниците му вече са му родили стотици бебета. Султанът си ляга с девица почти всяка нощ, въпреки че има няколко любимки, при които се връща от време на време. За разлика от крал Шахриар от арабските приказки той не удушава завоеванията си на следващата сутрин, за да е сигурен в тяхната вярност. Шансът за изневяра при тях е нищожен – харемът е строго охраняван от евнуси.

Контролът върху харема принадлежи на Зидана, както и този върху султана. Почти всяка вечер след петата молитва, когато Исмаил е нахранен и изкъпан, тя организира събиране, на което определя стойностните кандидатки и те се разхождат в градините, свирят му на музикални инструменти, пеят под портокаловите дървета или в личните му покои, или пък просто лежат изкусително на диваните. Онези, които копнеят за този шанс, щедро подкупват Зидана в търсене на преимущество: с цел да упражни власт върху избора на Исмаил и да отклони вниманието му от съперницата си Фатима, тя ще го отведе при определено момиче и ще започне да възхвалява предимствата ѝ, като посочи деликатната извивка на глезена или красиво изрисуваните с къна ръце; може дори да разголи гръдта ѝ, за да похвали формите и теглото ѝ. Султанът, който е вироглав като боен кон за всичко останало, приема с учудваща готовност насоките на главната си съпруга по отношение на делата в спалнята.

Човек би помислил, че има неизчислима алхимия в лумването на желание, ала или тя го познава твърде добре, или той не подбира. Апетитът му със сигурност е нестихващ. Дори и най-енергичните мъже биха се наситили след няколко седмици при такова безгранично изобилие, но не и Исмаил. Това също е причина да е така почитан: жените го обожават до степен на идолизиране. Промъкват се зад гърба му, за да докоснат полите на робата му за късмет; ако той ги докосне, не мият ръката или бузата си с дни; пазят талисмани, събрани през времето, прекарано с него – косъм от косата или брадата му, семето, засъхнало по бедрата им, или онова, което са пазили в устата си през цялата нощ, – в малки стъкленици или амулети, които носят, за да може неговата барака, тази тайнствена сила на благоденствието и късмета, отделена от султана, да ги пази от болести и уроки. Онази, с която си ляга, бива носена и следвана от процесията из харема на следващата сутрин. Най-възвишената барака от всички е да му родят дете, въпреки че след първоначалния ентусиазъм, съпътстван от топовни изстрели, прокламация и тромпети (при раждането на момче) или заря и хвърляне на цветя (при раждането на момиче), интересът му бързо угасва. Зидана се грижи и за това и винаги пази за първородното си дете – Зидан – първото място. При все че момчето е зло и глупаво, Исмаил му трепери, носи го из градините на раменете си, глези го по най-безобразен начин и го е обявил за свой наследник, въпреки че майка му е била робиня.

Разбира се, смъртността е висока и много от бебетата не живеят повече от няколко месеца, но трябва да отбележа, че умират най-вече момчета, родени от майки, към които интересът на султана не е бил така мимолетен, покосени от различни стомашни проблеми, чревни инфекции или смущения, свързани с повръщане. Често явление е майките им да ги последват в гроба: умирали от мъка, чух да обявява султанката без особено състрадание, въпреки че останалите жени реват и късат дрехите си. Само това ще кажа.

Връщам дневника в шкафа си и отново потрепервам от ужас. Налъмите трябваше да седят на обичайното си място от дясната страна на шкафа. Но не са там. Обзема ме паника и се чудя дали още са, където ги оставих, и дали случайно не са останали незабелязани.

Няма да ми се наложи да чакам дълго, за да разбера. По-късно същата сутрин отивам да видя новооткритата Баб ар-Раис, за да докладвам на Исмаил, че този път няма грешки в изпълнението. Разбира се, главата на нещастния вълк е поставена над портата, разкривена в свирепа гримаса. Пътят ми към вътрешния двор е препречен от двама мъже с цветни пояси, които ги идентифицират като жандарми на кадията, придружавани от двама дворцови стражи, носещи оръжията им, прибрани, преди да бъдат допуснати на територията на двореца. Единствено пазачите на султана могат да носят оръжие в пределите на дворцовите стени, разумна предпазливост в кралство, което самият Исмаил описва като "кошница с плъхове" – винаги готови за бунт или да ухапят ръката, която ги храни.

– Вие ли сте дворцовият служител, познат като Нус-Нус?

Застанал зад тях, Хассан свива рамене.

– Съжалявам.

– Аз съм.

– Искаме да ви разпитаме за нещо. Един мъж е бил убит по ужасен начин на пазара.

Опитвам се да изглеждам изненадан. Опитвам се да изглеждам невинен. Аз съм невинен, за бога. Защо тогава чувствам такава вина?

– Къде бяхте в часовете между единайсет и два онзи ден?

Поглеждам го в очите.

– Изпълнявах поръчка на Негово Величество на пазара. – И му разказвам за срещата си с коптския търговец на книги.

Вторият жандарм се приближава. Не ми харесва видът му: млад е, охранен и очевидно има голямо самочувствие, ако се съди по грижата, с която е оформил странната форма на брадата си. Подозирам, че е оскубал и веждите си.

– Вече говорихме с търговеца на книги и знаем, че сте били там следобед. По кое време се върнахте в двореца? – Начинът, по който задава въпроса, предполага, че вече знае отговора.

– Точно преди всекидневната разходка на султана – признавам.

– И по кое време се случва това?

– Около два.

– Има голям промеждутък на неизвестност. Докато бяхте на пазара, ходихте ли в дюкяна на Хамид ибн Мбарек Кабур?

Маската ми е на мястото си.

– Това име нищо не ми говори.

– Знаем, че сте били там. Забелязали са ви да влизате – той поглежда бележките си – точно в единайсет часа, облечен в бял бурнус, богато обточен със злато.

Сърцето ми започва да бие лудо.

– О, Сиди Кабур. Извинете ме, никога не съм се обръщал към него с първото му име. И казвате, че горкият човек е мъртъв, убит? Това е ужасна вест. И какво ще прави султанът сега? Ще остане без агар и тамян, не иска да ги купува от друг. Не знам какво ще каже Исмаил, щом чуе това, ще бъде ужасно разстроен. Има ли вдовица, на която да прати дар?

Струва ми се, че се представям добре в ролята на загрижено момче за всичко, но по-младият служител не се впечатлява от брътвежите ми.

– И не доставяте забранени вещества на Зидана? – пита.

– Не, за бога. И на ваше място не бих изрекъл повторно подобна зловредна клюка за главната съпруга на султана.

– Тя е вещица, всички знаят това.

Обръщам се.

– Имам работа, няма да стоя тук и да слушам ужасните обиди, които сипете.

Той ме хваща за ръката. В предишен живот щях да съм го проснал мъртъв на земята, но в двора на Исмаил бързо се научаваш да потискаш естествените си реакции.

– Имам заповед, подписана от кадията, която ми позволява да ви задържа, в случай че не съдействате.

Значи, наистина ме смятат за заподозрян. Сърцето ми започва да блъска ужасно и си припомням гласа, който викаше зад гърба ми, когато излизах от магазина на билкаря. Повикаха ме с името на Сиди Кабур, но ако някой ме е познал въпреки дегизировката?

– Къде е сега бялото наметало, с което сте били облечен?

Хвала на бога, че я имаше Зидана.

– В стаята ми. Защо питате?

– Този, който е убил Сиди Кабур, трябва да е бил покрит с кръвта му, извършено е по жесток начин.

Правя знак на злонамерения жандарм да спре и другият също се включва. Поглежда ме в очите.

– Можете ли да ни покажете наметалото? Тогава ще ви оставим да си вършите работата – изрича доста по-спокойно от спътника си.

– Разбира се, подарено ми е лично от султана. Това е едно от най-ценните ми притежания.

Стражите ни придружават през безразборния шум от забързаните строителни работи. Във втория вътрешен двор е изкопана голяма дупка за разбъркване на таделакт, специалната мазилка, която може да се полира до блясък. Тя е деликатна и трудна за изпълнение и може да отнеме месеци, докато стегне. В началото може да е силно летлива. Дори в момента, в който минаваме оттам, един от работниците извиква и залита назад, сграбчил лицето си.

– Изгаряне с вар – обяснявам и поклащам глава, – вероятно ще ослепее завинаги.

– Господи – възкликва по-възрастният жандарм. – Бедният човек.

– Ако има късмет, ще оживее.

– Иншаллах. – Той разсъждава над това, после добавя: – А в противен случай?

– Ще го добавят в сместа. – Той ме поглежда ужасен. – Ще видите и по-лоши неща, ако поседите тук. Обикновено губим по трийсет работници дневно.

След това вървим мълчаливо, въпреки че с навлизането във вътрешните дворове, където сградите стават още по-големи и по-богато украсени, забелязвам как погледът на по-възрастния мъж се стрелка във всички посоки. Кой може да го вини? До този момент в Мароко не е предприемано нищо в подобен мащаб. По-младият не изглежда толкова впечатлен и подозирам, че вече е влизал в дворцовия комплекс. Изглежда нетърпелив, брадичката му се вирва все повече с всяка стъпка и като че ли нищо не може да го разсее от задълженията му. Заигравам се с идеята да призная, че съм открил трупа на Сиди Кабур и съм си тръгнал, без да докладвам за това, но нещо ме кара да вярвам, че са твърде праволинейни и нещата само ще се влошат.

Спирам пред вратата на стаята си.

– Ще ви донеса бурнуса да го огледате.

– Ще дойдем с вас – заявява вторият и ме пронизва с поглед. Застават на вратата и оглеждат спартанската обстановка, докато аз отивам до шкафа и вадя наметалото, което разглеждат за кратко. След като не откриват кръв, връщат ми го.

– Това единственият ви бурнус ли е?

– Не съм богаташ.

Младият мъж ме поглежда презрително, след това се обръща към Хассан.

– Каза, че си бил на пост вчера, когато този мъж се е прибрал. Хассан кима.

– Да, отворих му портата. Тичаше...

– Той тичаше? – Отново се обръща към мен. – Защо тичаше?

– Валеше.

– Не спомена, че е бил облечен в бяло наметало, когато се е прибрал – казва младият на Хассан, без да отмества поглед от мен.

Хвърлям притеснен поглед към пазача, той ми отвръща с безизразен поглед.

– Нямам време да се вглеждам с какво са облечени хората, но съм сигурен, че Нус-Нус беше с този бурнус.

Разочарованието на младия мъж е осезаемо.

– А какво ще кажете за това, с което бяхте обут, господине? Обръщението "господине" е ново, което е по-добър знак; но забравих за чехлите.

– Струва ми се, че беше бос – обажда се услужливо Хассан.

– Бос?

И двамата жандарми се втренчват в мен с възобновен интерес.

– Беше ужасно кално, не исках да си съсипвам чехлите. Младият мъж отново надниква в бележките си.

– Тук пише, че сте напуснали двореца, обут в налъми с коркова платформа.

Мили боже.

– Така ли? – да не би да са разпитвали дори окаяните роби? Тази мисъл е абсурдна, но тук и стените имат очи. – Когато излязох, бях обут в налъми, но бяха кошмарни за носене, затова ги свалих и предпочетох да ходя бос. Много по-лесно е да измиеш калта от краката си, отколкото от обувките.

Двамата жандарми си разменят погледи. Чудя се какво ли означава това.

– Може ли да видим чехлите, господине? За да бъдем изчерпателни – казва по-възрастният мъж почти извинително.

Проклятие. Посочвам към краката си.

– Ето ги, обут съм с тях.

Те свеждат поглед. Този тип чехли в началото са с цвета на неузрял лимон, но с времето потъмняват до мръсно кафяво, а кожата се разпъва и деформира според краката. Моите са протрити като на най-бедния дърводелец и не са им нужни никакви налъми. Служителите на реда изглеждат оправдано скептични.

– И това е единственият чифт чехли, който притежавате?

– Да. – Това звучи неправдоподобно и на мен самия.

– Няма да възразите да поогледаме набързо стаята ви. – Твърдение, не въпрос.

Отмествам се настрани.

– Действайте.

Не им е нужно много време, няма кой знае какво за разглеждане. Ровят в шкафа, дори разгръщат книгите ми, като че ли бих могъл да скрия уличаващите чехли между страниците. Откриват пакетчетата, които купих за Малик и забравих да му ги дам: рас ал-ханут и етерично масло от Атар; те обаче лесно се различават по миризмата. После оглеждат подробно писалището за колене, душат мастилото, да не би да съм оставил шишенца с отрова на видно място. Откриват ханджара ми, ритуалния нож, който всички мъже (дори кастрираните) носят със себе си при специални поводи, и изглеждат доста заинтригувани; лицата им обаче бързо посърват, щом откриват, че е изтъпен и ръждясал, безполезен за прерязването на врата и брадата на старец. Накрая младият жандарм неудовлетворен изважда от чантата си навит на руло плат и го разстила на пода. Върху него има ръждивокафяв отпечатък от стъпка.

– Взех този образец от местопрестъплението. Ще бъдете ли така добър да сложите десния си крак отгоре, господине?

Продължава да се държи любезно. Изпълнявам желанието му. Кожата на стария ми чехъл стърчи около стъпалото ми, кракът ми скрива по-малкия отпечатък.

– Благодаря ви, господине. – Гласът на длъжностното лице е изтънял, злобен. Навива отпечатъка възмутено. Но още не е приключил. – Рашид – обръща се към по-възрастния мъж, – налъмите, моля.

Олеле... ето ги и тях, проклетите. Вторият жандарм ги вади от чантата си и ги пуска на земята пред мен.

– Ще обуете ли тези... господине? – Тонът му е изпълнен със злоба.

Дали да не започна да се превивам на пода, да симулирам някакво внезапно заболяване? Или да ругая и да откажа да се подчиня? Не правя нито едното от двете. Внимавам да пазя равновесие, пъхам десния си крак в съответния налъм. Вместо да ми притегне, заклещва се до половината, удобният стар кожен чехъл е с два номера по-голям от красиво украсения си събрат. Служителят на реда търси потвърждение, но е очевидно, че чехълът и налъмът не си пасват. Той ги разделя така рязко, че едва не изгубвам равновесие, и хвърля неудовлетворилия го налъм настрани.

На лицето ми напира широка усмивка, но призовавам племенната си маска и устоявам.

– Вероятно са били на покойния търговец. – Разпервам извинително ръце. – Това ли е всичко? Имам доста задължения.

Първият жандарм ме наблюдава с каменно изражение. Отвръщам на погледа му, без да мигна. Най-сетне очите му се плъзват покрай мен.

– Само вие ли ползвате вътрешния двор?

– И други го ползват – отвръщам тревожно, но те излизат.

Дъждът е измил кървавите следи от фонтана, мраморът блести безупречно бял. Разхождат се из затвореното пространство в продължение на няколко минути, а аз стоя, подпрян на вратата. Хассан и другият пазач разговарят зад гърба ми за някаква жена, която единият от тях видял в меллах. Тъй като това е еврейски квартал, балконите са ориентирани към външния свят, а тя не носела воал и била истинска прасковка. Пазачите пред външните порти невинаги са кастрирани, стига да не се стремят към повишение във вътрешните дворове; закачките им са груби.

– Тези ваши ли са, господине?

Държи в ръцете си изцапаните с кръв чехли, които зарових навън. Вижда се, че кипи от възторг. После като на истинско представление развива отпечатъка още веднъж и слага десния чехъл върху петното. Той, естествено, пасва идеално.

– А какво ще кажете за това?

Спокойно, Нус-Нус. Спокойно. Старая се да запазя мълчание, вместо да кажа нещо, което още повече може да ме уличи.

– Махнете чехлите си – нарежда ми той, а след като го правя, сочи ми съсипаните пантофи. – Обуйте тези.

Кръвта по тях е изсъхнала и са се втвърдили. Така или иначе, бяха тесни: моля се да са се стеснили още повече от това, но коварните чехли ми прилягат почти точно.

Вече напълно убеден, жандармът вади прибрания налъм и театрално го поставя на земята пред мен.

– Сега го обуйте отгоре.

Правя каквото ми казва. Разбира се, пасва идеално. Изгубен съм.

– Длъжностно лице в двора Нус-Нус... – изрича той, помпозно триумфиращ, а след това прави пауза. – Нямате ли друго име?

Клатя глава: не и такова, което бих споделил с човек като него.

– Длъжностно лице в двора, Нус-Нус, тези стражи са свидетели, че ви арестувам по подозрение в убийството на билкаря Сиди Хамид Кабур.

– Не мен трябва да арестувате. Когато пристигнах при Сиди Кабур, при него имаше някой, тайнствен млад мъж със слабо лице и южняшки акцент. Той беше още в магазина, когато си тръгнах, а билкарят беше жив. Този мъж трябва да го е убил, не аз.

Младият жандарм отговаря презрително:

– Признанието на отчаян! Човекът, за когото говорите, има безупречна репутация и кадията го познава добре. Той дойде веднага, щом чул за смъртта на Сиди Кабур и беше изключително полезен в разследването.

– Твърди, че вие сте останали при билкаря – намесва се по-възрастният служител и от тона му си личи, че вече не вярва и на дума от това, което казвам. Връзват ръцете ми и ме отвеждат.

Втора част

6

2 май 1677 година

– Казвам се Алис Суон и съм на двайсет и девет години.

– Не, нямам деца, никога не съм се омъжвала.

– Да, още съм девица.

Отговарям на въпросите им с високо вдигната глава. Не се срамувам от социалното си положение. Ето защо говоря с чуждоземния пират с целия кураж, който мога да събера, и се изразявам ясно. Ако обстоятелствата бяха различни, вероятно някой от присъстващите щеше да се присмее, но тъй като всички се боим за живота си, имаме по-належащи тревоги от факта, че съм стара мома, и от дълго пазената ми девственост.

Писарят на похитителите ми записва всичко с почерк, който се движи отдясно наляво. Това, добавено към тъмната му кожа и омотаната му с плат глава, ме навежда на мисълта, че сме пленени от турци. Зад гърба си чувам Анук и Марика, флегматичните ми прислужници сестри, наети да ме придружат по време на пътуването ми от Шевенинген до Англия, да подсмърчат и хлипат и за момент ми дожалява за тях. Те са почти деца и макар че са глупави и непокорни, не заслужават да умрат толкова млади. Горкичките, едва започват, изпълнени с мечти, каквито имах и аз на тяхната възраст – за млади мъже, женитба, дечица и забавления. През по-голямата част от пътуването се кикотеха и зяпаха глупаво екипажа; сега обаче повечето от тези красиви младежи лежат мъртви на палубата на нашия кораб или оковани във вериги на борда на този.

– Мислите ли, че ще ни изнасилят? – пита ме Анук с ококорени очи.

– Надявам се, че не. – Това е единственият честен отговор, който мога да дам.

Все пак един мъж беше уловил гърдата ми, докато ни прехвърляха на другия кораб. Толкова се изненадах, че дори не ми хрумна да изпищя, а просто хванах ръката му и я отместих. По лицето му без съмнение премина сконфузване, наведе главата си и промърмори нещо на странния си език, което, струва ми се, беше извинение и изобщо не съответстваше на грубия начин, по който беше превзет корабът ни.

Не беше нужно дълго време, за да осъзная, че сме много по-ценна стока от топовете плат в товара на кораба. Двете мулатки, които служеха на мъртвия капитан като готвачки (и съжалявам да го кажа, но по-скоро като метреси), извъртат очи.

– Робини – измърморва едната, а другата добавя:

– Отново.

Винаги съм възприемала робството като нещо ужасно. Идеята да притежавам човешко същество, подобно на някоя мебел, ми се вижда неморална и отказах да купя когото и да било. Майка ме мъмреше, че не мога да ръководя финансите си. Амстердам е столицата на робството в Европа и можем да купим роби на нищожна цена. След смъртта на татко обаче аз се заинатих и запазих книгите, макар тя неспирно да се оплакваше, задето не притежава цял куп черни момченца, не може да се облича с изискани дрехи и да се разкрасява за посещенията на ужасните си приятели, следвани от цяла свита нещастници. Ала за мой срам, никога не се бях замисляла за възможността бял човек да бъде продаден в робство – най-малко да се случи с мен самата.

Чувала съм за кораби с роби, за хора, оковани с вериги сред собствените си нечистотии, за болестите на борда, за това, че броят на труповете, които се изхвърлят в морето, е по-голям от този на пристигналите живи хора; изглежда обаче, че моята участ няма да бъде такава. Отвеждат ме в тясна каюта, която макар да е очукана и мръсна, ми предлага известно усамотение и достойнство, и докато лежа в мрака, размишлявам какво щеше да бъде, ако бях стигнала в Англия. След като се омъжех, щях да живея със съпруга си господин Бърк в новопостроената му къща на лондонския Голдън Скуеър – място, което ми се струва вълшебно, но което никога не съм виждала и вече едва ли някога ще видя.

Не съм се срещала с господин Бърк: съюзът ни беше уреден от семействата ни, въпреки че, боя се, това не беше бракът, на който се надяваше майка ми. Тя лелееше грандиозни мечти, втълпяваше ми как ще се оженя за аристократ и ще възстановя богатството, пропиляно от баща ми при бягството му от парламентаристите в Холандия в началото на Английската гражданска война. Нямам представа защо е приела този брак, след като още като дете ми беше ясно, че не държеше особено на него. Тя също беше емигрантка, дете на родители, водещи почти дворцов живот, общувала е с богатите и известните, без да разполага с необходимите за това средства. Доколкото подразбирам, възникнал е някакъв скандал; тя се омъжила за татко след това.

Докато растях, постоянно бях пращана на посещения сред аристократите, но след връщането на крал Чарлс на трона се появиха достатъчно момичета по-красиви от мен, със значително по-голямо състояние, произхождащи от добри английски семейства на пазара за булки, и майка ми преживя невероятно разочарование.

Разочарованието се превърна в горчивина; горчивината в страдание на духа, което скоро прерасна в страдание на тялото; и оттогава станах нейна болногледачка. Само заради огромните дългове, които бяхме натрупали, и заради нейния "копнеж да видя любимата си Англия, преди да си отида", тя беше се съгласила от мое име да дам ръката си на господин Андрю Бърк.

Най-близкият контакт с годеника ми беше малък портрет, който ми беше изпратил, но след като видях онзи, който направиха на мен по случай годежа, не се надявах да е много правдоподобен. Изглеждах дребничка, очите ми бяха по-големи и сини, отколкото са в действителност, кожата ми беше бяла като порцелан, без следа от лунички, а липсата на детайли премахваше поне десет години, сякаш някой ме беше осветил с лампа, чийто блясък отстранява възрастта и грижите. Когато го видях, избухнах в силен смях.

– Ще ме върне, когато види какво е взел в действителност!

На майка не ѝ се видя забавно.

Портретът на господин Бърк изобразяваше румен мъж на средна възраст, с черна брада, със солиден корем, облечен в тъмни дрехи, с размотан голям топ плат пред него, в ръката си държи дървен метър, подсказващ положението му като търговец на манифактурни стоки – на цял километър надолу в социалната стълба на майка ми с нейните мечти за благополучие.

И все пак, оживена от перспективата да се завърне с кораб в Англия, след като вече бъда омъжена, майка дори успя да се надигне и да приседне в болничното си легло и да го нарече "извънредно привлекателна партия". Така че всичко беше претегляне, сметки и стока; а сега тази система на размяна бе намерила най-истинския си възможен израз. Вместо да бъда изпратена при дебел, застаряващ търговец на манифактурни стоки в Лондон, ще бъда продадена на друг мъж в друга чужда земя.

В морето сме от много дни – много повече от трите, необходими да се стигне от Шевенинген до английското крайбрежие. Никога през живота си не съм разполагала с толкова време за себе си. Бях на тринайсет, когато татко умря. Майка се затвори в къщата в деня на погребението му и никога не излезе оттам, но прекарваше времето си в дрямка, четеше поезия, гледаше през прозореца, въздишаше по изгубената си младост; или пък дрънкаше фалшиво на малкия си клавесин.

Докато татко беше жив, имахме прислуга: готвачка, икономка, камериер, две прислужници, градинар; но след смъртта му истинското ни финансово състояние излезе наяве и бързо след това те ни напуснаха един по един, след като задълженията ни бяха оповестени и не можехме да плащаме надниците им. Накрая останахме само със старата Юдит и дъщеря ѝ Елс. Юдит готвеше криво-ляво, а Елс се справяше единствено с ножа за белене и с месенето на тесто. Колкото и малка да бях, влязох в ролята на икономка. Не живеехме комфортно, но аз винаги бях ангажирана с дребните неща, които движат домакинството – метене и чистене, шиене и кърпене, грижи за градината, която по принуда бях превърнала в зеленчукова и овощна.

Малко по малко продадох колекцията от антики на татко: италианските му чаши и порцелана, книгите му, разни други вещи и колекцията му от научни пособия. След това дойде ред на красивите турски килими, а после и на обзавеждането във всички стаи, с изключение на това в приемната, където от време на време продължаваха да идват гости. Останалата част от къщата беше оголена до краен предел: по-малко за чистене, обосновавах се аз и се впусках в сметките за домакинството. (Как ми се щеше да продам проклетия клавесин на майка; звуците на погрешни ноти отекваха все по-дразнещо в бързо изпразващата се къща.)

Когато получих предложението на господин Бърк, би трябвало да се почувствам поне малко облекчена, че най-сетне някой щеше да поеме опека над нас, че вече нямаше да се нагърбвам с подобни делнични грижи. Истината обаче беше, че практичността на този живот ми харесваше, простата логика на това, че ако не си размърдам кокалите при изгрев слънце, за да помогна на Юдит и Елс в кухнята, няма да имаме хляб за закуска; че ако не закърпя фустата си веднага, щом се прокъса, скоро ще е годна единствено като парцали за чистене. Нямам представа как успявахме да поддържаме фасадата на аристократичен живот, но мисля, че никой не беше наясно до каква нищета сме изпаднали. Всяка вечер отивах в леглото удовлетворена, че всичко е сложено в ред; ръцете ми бяха в покой единствено докато спях.

И така, аз лежа в тясната каюта, а съзнанието ми се рее. Представям си какви са похитителите ни и се чудя дали пътуваме към Портала на Херкулес в Средиземноморието, към робските столици на Алжир или Тунис; или може би още по на изток при самия турски султан в Константинопол.

Минава едва седмица, преди любопитството ми да бъде задоволено.

Когато най-сетне акостираме и слизаме от кораба, озовавам се на брега с насълзени очи, тъй като са свикнали с тъмнината, а светлината на това ново място е така остра. От кораба ме натоварват на муле, което пристъпва по тясна пътечка покрай множество мъже с кафява кожа и чалми или роби с островърхи качулки – повечето мълчат, въпреки че някои от тях проклинат или може би ни благославят на странния си гърлен език. Минаваме покрай измършавели магарета, тъмнооки деца и жени, покрити с плат от глава до пети (мечтата на манифактурния търговец). Най-после спираме пред висока бяла къща без нито един прозорец, има само огромна декорирана желязна врата. Там ме настаняват в стая с пет-шест други жени, никоя от които не знае и думичка на английски, при все че една от тях, Саар, говори малко холандски. Обяснява ми, че тя и останалите жени са били отвлечени от испански или португалски села.

Всички са с повече от десет години по-млади от мен, въпреки че слънцето е състарило кожата им и е издълбало дълбоки бръчки по лицата им. Тези момичета са стояли на кея или на морската дига и са кърпили мрежите или са пълнили бурета с осолена риба. Те обаче са прагматични: не се чуват романтични приказки, нито се говори за благородно потекло, нямат илюзии за това, което ни чака, и изглежда са приели съдбата си.

– Само помисли: какво е общото между нас? – пита Саар.

– Всички сме жени.

– Освен това?

Не ми е нужно много време, за да се сетя.

– Всички сме неомъжени.

– Освен това всички сме девици. Това ни прави ценни.

Единствената причина да те смятат за ценна стока е непокътнатият химен. Стисвам зъби.

– Е, това означава поне, че ще предпочетат да опазят инвестицията си, докато я продадат.