Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 27 страниц)
11
Стаичката ми е възстановена точно както беше обещал Бен Хаду. Старото ми одеяло е опънато върху тесния диван; килимчето за молитва е сложено по средата на помещението, а писалището ми за колене е оставено върху дървения шкаф до съда за горене на тамян. В свещника е поставена нова свещ. Премествам ги, за да отворя шкафа, и откривам дрехите си грижливо сгънати; от дневника обаче няма и помен.
Племенникът на Абделазиз трябва да го е отнесъл другаде. Чудя се защо; при кого ще трябва да ходя и да го моля да ми го върне? Надявам се това да не е самият везир.
Излизам във вътрешния двор и се взирам в здрача. Тук нищо не се е променило, освен че заради топлото време след дъжда растенията са пораснали още по-буйни и хибискусът е отрупан с повече цветове – весели алени фунии, които демонстрират безразличието си към раздорите в света на хората. Обикновено тази гледка ме ободрява, но днес ме потиска.
– Нус-Нус?
Обръщам се и виждам Абид, един от робите, които се грижат за личните нужди на султана, ме посреща с широка усмивка.
– Ти се върна! Мислехме те за мъртъв. Самир ни накара да повярваме в това.
– Така ли? Защо ли го е направил?
Момчето ме гледа странно. Подозирам, че знае повече, отколкото казва. В този момент поглеждам надолу и забелязвам, че носи дневника.
– Е, сега вече ми олекна, чудех се къде се е дянал. – Като че ли малко по малко нещата започват да влизат в нормалния ритъм. Взимам книгата от ръцете му. Чувствам старата кожа топла и нежна в ръцете си; познавам теглото и размерите както своите собствени. Обръщам се и си тръгвам към стаята, притиснал дневника към гърдите си, но Абид ме спира.
– Трябва да дойдеш. Султанът те вика.
Навеждам се и прибирам скъпоценната книга на мястото ѝ в шкафчето.
– Какво правиш?
– Прибирам я на сигурно място.
– Недей! Вземи я с теб.
– Сега ли? – питам глупаво.
– Сега!
– Поправки ли трябва да се нанесат? – Представям си всички грешки, с които я е напълнил Самир Рафик, и точно те са били причината да бъде отстранен...
– При Негово Величество има жена.
Петата молитва е задължителна. Султанът никога не би пренебрегнал Иша'салах заради дневника, той е ревностно отдаден на вярата и старателно изпълнява молитвите. Вероятно Абид нещо не е разбрал.
– Твърде рано е.
– Трябва да му превеждаш. Не може да накара бялата жена да разбере заповедите му. Иска ти да превеждаш, така че да направи каквото се иска от нея, и да нанесеш записките в дневника.
Сърцето ми се свива, а след това започва да бие лудо. Но на какво се бях надявал?
Щом пристигам в покоите на султана, заварвам го да крачи гневен и объркан, облечен само с дългата си долна памучна туника; поне не държи оръжие в ръцете си.
– Ваше Величество! – Внимателно оставям дневника и коленича върху копринените килими.
– Ставай, Нус-Нус – нарежда ми, изпълнен с нетърпение, и ме дръпва за ръката. – Кажи на глупавата жена да съблече проклетите си дрехи!
Изправям се на крака. Алис седи свита в ъгъла на султанския диван и прикрива с ръце гърдите си. Раздърпаният копринен кафтан – яркорозов вместо изцапания тюркоазен – виси от раменете ѝ като ивици раздрана кожа. Тя не вдига поглед, когато я приближавам.
Толкова често съм ставал свидетел на насилие на това място, внезапна смърт, осакатяване или нараняване; присъствал съм на стотици актове на дефлориране, съблазняване и – без да го увъртам – на изнасилвания, та би трябвало да съм претръпнал достатъчно да го понеса още веднъж. Изглежда обаче, че не съм.
– Алис.
Тя вдига поглед към мен.
– Съжалявам, че причинявам такива грижи – казва.
– Алис, не бива да го ядосваш повече. Позволи му да направи каквото трябва и скоро всичко ще приключи. – Думите ми ми звучат ужасно още докато ги произнасям. – Свали си дрехите, Алис.
Известно време ме гледа втренчено. Не мога да прочета какво се крие в тези сини дълбини. Обвинение? Разочарование? Гняв? Продължава да не отмества поглед от мен, докато смъква остатъците от кафтана от раменете си. Под него не носи нищо. Макар очите ми да са приковани в нейните, с периферното си зрение виждам всеки сантиметър от голата ѝ кожа, деликатните ѝ ключици, тънките ѝ предмишници, заоблените ѝ гърди.
Исмаил ме избутва встрани.
– Спри да зяпаш, момче. Не че мога да те виня, тя е истинска прасковка, нали? Малко е слаба за моя вкус, но пък е прасковка. – Кълна се, че лигите му потекоха.
Гласът на мюезина, който призовава вярващите за петата молитва, нарушава атмосферата на осветеното от свещи помещение и султанът се разколебава. Затваря очи и виждам, че устните му се движат, сякаш прошепва "Прости ми, Милостиви". После мигновено изхлузва туниката си през главата и застава чисто гол. Отклонявам поглед, ала прекалено късно, и зървам нещо, което нямах намерение да съзирам.
Не че не съм виждал Негово Благородно Величество гол досега; придружавал съм го в хамама хиляди пъти. Търкал съм му гърба и съм му разтривал крайниците с мехлем след лов. Жилав е този владетел, жилав и добре сложен. Мускулите му приличат на възлести клони. Бих могъл да го скърша на две в ръкопашен бой. Но той излъчва мощ дори и в най-малките движения, като че ли е роден, за да бъде монарх, въпреки че дойде на власт едва преди пет години. Това усещане се натрапва дори когато е в най-релаксираното си състояние, ала развилнее ли се, направо е стряскащ.
– Застани зад паравана, Нус-Нус, и ѝ кажи да легне на леглото.
Усещам погледа на Алис от другия край на стаята върху себе си, оставям дневника и заемам мястото си зад резбованото кедрово дърво. Очите ѝ не се откъсват от мен, макар да ме вижда само през пролуките на орнаментите. С треперещ глас ѝ казвам:
– Моля те, Алис, отиди на леглото.
Тя се изправя безмълвно, като оставя разкъсания кафтан да се свлече около глезените ѝ. Би трябвало да изглежда уязвима, уплашена, ала достойнството ѝ служи като броня. Обръща се към мен, сякаш се предлага, и не мога да сваля поглед от нея, не мога дори да мигна. Сякаш времето е спряло между два удара на сърцето ми.
– Кажи ѝ да се качи на леглото, по дяволите! – излайва Исмаил и разваля магията. – На колене.
Обикновено постъпва така с християнските неверници: кара ги да покажат задните си части, за да ги обязди като животно, без да позволи никакъв човешки контакт, единствено сексуален акт. По този начин ги принизява, дава им да разберат, че цени сменилите вярата си по принуда или по своя воля по-малко от онези, които са мюсюлманки по рождение. Това е още едно от странните противоречия у него: въпреки че той е този, който настоява да сменят вярата си, цени силата на убежденията им. Виждал съм го да пролива истински сълзи за жени, които избират мъченичеството, вместо да се отрекат от вярата си.
Предавам ѝ заповедта му с по-меки думи и виждам как потреперва.
– Съжалявам, Алис – започвам да ѝ говоря, но тя ме спира с поглед. – Ще свърши. Ще се моля за син – хубаво, силно и здраво момче.
Тя се намества върху белия чаршаф, постлан върху голямото легло, с лице към мен. Прониква в нея без нежности и виждам гримасата ѝ, но се овладява и изпълнява механично инструкциите, които ѝ предавам, сякаш от нея се иска да премести стол или да отвори чекмедже.
Надявам се съвкуплението да бъде бързо заради всички нас и след малко Исмаил ръмжи с отметната назад глава, а всяко мускулче в тялото му е напрегнато от сласт. През цялото време очите ѝ не се отместват от моите и знам, че съм нейното убежище, опорната точка, приютила душата ѝ по време на телесния тормоз. Като че ли помежду ни е опъната нажежена до червено жица: чувствам болката ѝ като огън в собствените си вътрешности, всеки мой нерв е оголен от състрадание.
И изведнъж се обърквам още повече, защото се чувствам набъбнал и втвърден. Това така ме шокира, че отмествам погледа си от нейния, за да го наведа надолу. Повдигането на джелабата ми не може да е грешка. Що за нечестива магия е това? Да не би у мен да се е вселил демон? Да не би невероятната потентност на султана да ми е повлияла? Но аз съм присъствал на стотици – хиляди! – от изживяванията му, описани в дневника, и съм бивал изпълнен единствено с неодобрение или безстрастно отегчение. Това трябва да е чудо! Ще ми се да извикам от радост; но веднага след това ме обзема срам. Толкова ли съм не в ред, че да се почувствам жив на фона на болката и унижението на друго човешко същество? Ерекцията спада също тъй бързо, както се е появила, и когато успявам да се насиля да вдигна поглед, султанът е приключил, а Алис се е извърнала и от двама ни, притиснала окървавения чаршаф към себе си.
След като си е свършил работата, Исмаил облича богато бродираната си роба, отправя се бързо към вратата и се провиква към жените да я отведат. Те влетяват шумно и се суетят около кръвта по чаршафа – точно това е целта им (защото сега ще изтичат в харема да обявят невинността на англичанката и потентността на султана, така че какъвто и да е резултатът, той със сигурност ще е негово дело), загръщат я в пищната дреха, която се полага на онази, дефлорирана от владетеля, и бързо я отвеждат.
Следя я с поглед, но тя не поглежда към мен.
Премина през най-лошата част; сега важното е да бъде издръжлива. Но това не е никакво успокоение. Чувствам се ограбен, празен – уплашен. Изпитвам усещания, подобни на преживяното, след като спах с една проститутка във Венеция. Тогава не го признах пред себе си, нито съм го обмислял впоследствие, но лишеното от любов преживяване остави у мен чувство на срам, а сега имам чувството, че не султанът, а аз бях онзи, който се възползва от Алис, а после я изостави.
– Нус-Нус!
Властният тон ме изтръгва от унеса ми. Изправям се на крака в такава паника, че изпускам дневника, навеждам се да го вдигна и Убежденията параван се сгромолясва помежду ни. Известно време се взираме един в друг, просто като двама мъже – нищо повече. Но моментът отминава, страхът се завръща и осъзнавам, че се чудя дали ще усетя края си, но той просто се усмихва. Изражението му е разсеяно, замечтано.
– Великолепна е тази англичанка.
– Алис.
– Така ли се казва?
– Да, господине. Алис. Алис Суон. – И изведнъж в съзнанието ми, просто така, изниква споменът за последния път, когато срещнах тази дума на английски. "Аз ще съм в ролята на лебеда, ще умра в музиката." Спомням си думите, но не и контекста. Доктор Луис ме научи на английски от книгата, която толкова ценеше, петдесетгодишна, омачкана от обич и ползване. Думите бяха от пиесата за краля на маврите и бялата жена, която беше взел за своя съпруга. Устните ми се извиват.
– Защо се смееш?
Трудно ще му обясня причината. Вместо това се мъча да поясня значението на думата, но не мога да си спомня името на птицата на арабски. Опитвам се да покажа с жест: правя вълнисти движения с ръка във въздуха, за да наподобя прекрасната шия на създанието.
– Ал оуез абиад. Белия лебед. Ето как ще я наричам.
Самир не е никакъв писар, това е ясно. Бележките му в дневника са с лош почерк, има много грешки и петна от мастило. На чиста страница, недокосвана от неумелата му ръка, написвам:
Трети ден от съчетанието, месец раби ас-сани
Алис Суон. Английска пленница, сменила вярата си,
двайсет и девет годишна. Девствена. Дар на Негово
Величество от Сиди Касем бен Хамед бен Муса Диб.
Ръката ми трепери, докато записвам, в съзнанието ми цари такъв смут. Чиста ирония ли е, че воденето на хронологията на похотта и потентността му се пада точно на евнух, който всъщност не е такъв? Още по-непоносимо е това, че този евнух доскоро е бил пълноценен и е опитвал от блаженството да е между женските крака. Дали съм създал собствени деца? Боя се, че никога не съм се задържал на едно място достатъчно дълго, че да установя истинска връзка: господарят ми рядко се застояваше някъде за по-дълго от месец или два, винаги беше в търсене на нови познания, което ни отведе из цяла Северна Африка до Испания, а веднъж чак до далечната Венеция. Тези венециански куртизанки с меките им бели ръце, предизвикателните им рокли, които разголваха целите им гърди, парфюмите им, знаещите им очи и изненадващи номера. От момента на кастрирането винаги съм отклонявал съзнанието си от подобни мисли: нищо не може да бъде по-безполезно от плътското желание за един евнух.
А после дойде Алис Суон.
Дори звученето на името ѝ в съзнанието ми възбужда част от мен, която мислех за мъртва, и се налага да потискам притока на кръв, пулсираща в слабините ми. Определено е неестествено; и все пак не мога да престана да се чудя дали не съм бил избран, дали не съм бил предопределен за това чудо...
В опит да разсея вълненията в съзнанието си, разлиствам книгата, чието съдържание бях водил прецизно и елегантно. По-голямата част от записките са направени във Фес, преди дворецът да бъде преместен в Мекнес. Спомням си покоите в стария дворец, толкова огромни и разкошни, но някак мрачни въпреки издигащите се високо арки и богатата декорация. Този дворец беше видял твърде много: атмосферата беше отровена от страданието, попило в самите мазилки на стените. Прехвърлям страниците и си припомням жените една по една: Наима и Хабиба, Фатима, Джамила и Ясмин, Уарда, Аиша, Ептисам, Мария и Шама – някои от тях бяха почти момичета. Една или две се разплакаха, когато ги избра, не разбираха какво се очаква от тях. Има я дори една от най-ранните записки, при която мастилото се е размазало от сълзите ми на съчувствие към детето. И сега е пред погледа ми. Никога няма да забравя изражението ѝ след случката: зениците ѝ приличаха по-скоро на дупки, отколкото на очи, сякаш духът ѝ е бил прогонен от нея чрез силата на съвкуплението.
Връщам се назад, чак до началото, а после отново напред към настоящето; тук е животът ми и този на жените, белязан от ежедневни безпощадни похождения. Намръщвам се. Къде е тази страница? Преди книгата да попадне в ръцете на Самир, само тя от всичките не беше незацапана.
Откривам Емира Зубида, която беше съвсем наясно какво трябва да прави: истинска малка съблазнителка с кожа с цвят на патладжан. Роди на султана момчета близнаци; последваха бурни празненства. Те, естествено, не живяха дълго, родиха се болнави, вероятно не без намесата на Зидана. В този период всички деца, които се раждаха, бяха момичета; нито едно от момчетата не оцеля. Разбира се, остана само Зидан, гордостта на баща си. Обръщам страницата и виждам... не тази, която съм настроен да видя, а съвсем друга, непозната страница. Известно време я гледам объркан. Взирам се по-отблизо и осъзнавам, че това не е моят почерк, а е много добра имитация: изключително добра, толкова, че никой не би забелязал разликата. Има бледа линия до реда, а в долния край на страницата личи мъничка следа. Понасям книгата към избледняващата светлина от вътрешния двор, но не ми е нужно потвърждение. Знам... просто знам.
Внимателно подменена страница е била преместена от истинското ѝ място. Няма лъжа, с изключение на датата: син, предхождащ редица други, това го издига в йерархията на наследниците, ход за пробиване напред. Мястото на снадката почти не се забелязва, изпълнението е прецизно: не е рязано, а е скъсано, нишките и шарката на лена пасват почти идеално. Процес, който изисква много време. Вероятно три седмици трениране на почерка ми, преглеждане на записките и извършване на подмяната...
Наистина ли са мислели, че няма да забележа фалшификацията? Но ако всичко е вървяло по план, разбира се, до този момент щях да съм умъртвен с пирон в черепа, стига да не бях приел гнусното предложение на великия везир и да стана пленник на него и покварените му прищевки.
Вече се бях досетил кой е врагът ми: не ми бяха ясни само мотивите. Поне знам каква е играта и залозите в нея, а те са високи. Целият му план да ме отстрани от изпълнението на задълженията ми му беше коствал много; няма да се зарадва, че съм се измъкнал от лапите му и отново съм поел грижата за дневника. Чудя се колко ли време остава до следващото покушение над мен.
12
Изпълнението на задълженията ми на следващия ден протича, сякаш никога не е имало прекъсване. Като че цялата история със Сиди Кабур никога не е съществувала, точно както беше обещал Бен Хаду. И въпреки това светът се е променил. Само аз ли забелязвам това?
Докато обикаляме строителната площадка следобед, Абделазиз ме наблюдава с крайчеца на окото си, когато мисли, че съм зает с бележките си. Беше станала варова експлозия и трима работници бяха загинали. Един от огромните казани с таделакт – мазилката, която се прави от мраморен прах и белтък – загадъчно бил съсипан: пропилени са три месеца работа и двайсет хиляди яйца. Исмаил е много вбесен по този въпрос, изстрелва нареждания и тежки заплахи. Въпреки че съм се съсредоточил в записването, усещам погледа на везира като насекомо върху кожата си.
Щом вдигна поглед към него, той се обръща настрани и подхваща задълбочен разговор с главния астроном. Изглежда объркан, сякаш успява да долови промяната у мен. Напомням си, че може да е притеснен от внезапното възвръщане на положението ми. Чудя се какво ли е станало с племенника му. Мисля си и за Алис. Дали е добре? Дали жените на султана се отнасят дружелюбно с нея? Дали ме обвинява заради решението си да промени вярата си и ме мрази заради участието ми в това?
Вече вървим към покоите на Исмаил, когато дотичва глашатай, за да съобщи, че един от генералите ни язди насам, покрит с прахоляк, и моли за спешна аудиенция. Откриваме го в приемната, още мръсен, в компанията на група от хората си, запуснати също като него, с десетина огромни торби. Потушавали берберски бунт в Риф и срещнали сериозна съпротива.
Допреди известно време нещата не вървели добре, тъй като планинците са груб и див народ, известен с непокорния си нрав. Били са нужни повече от двеста години, за да се подчинят берберите на исляма, и може да се каже, че така и не са се отказали напълно от анимизма и божественото преклонение към тишината, хранят се с дивите прасета, които обитават планините им. Въпреки че единствените бербери, с които съм се срещал, бяха почтени мъже, проницателни и интелигентни, макар суеверни и вярващи в магии и клетви, освен това бяха изключително горди и дотолкова отдадени на убежденията си, че да прережат врата на всеки, който не е от тяхното племе. Исмаил изпитва пламенна ненавист към тях и е лично оскърбен, задето не приемат властта му. Той все пак е този, който представлява Бог на земята, наместник на самия Пророк. Как смеят да не се подчиняват на святата воля на Господ?
Обикновено Исмаил не търпи подобно пренебрегване на официалностите и приличието и не би стоял в едно помещение с тези неизмити мъже, но копнее да чуе новините, които му носят; очите му проблясват.
– Кажете какво имате за мен! – нарежда нетърпеливо, докато мъжете още коленичат на пода. – Бързо! Ставайте!
Очаквах да носят плячка: злато и сребро, скъпи дрехи, съкровища, заграбени от победените вождове от Риф. Е, предполагам, че точно това би взел военачалникът: най-ценното, което имат. Чува се дружно ахване, щом от първата торба изпада глава и се търкулва зловещо по мраморния под. Казвам си, че ще падне голямо чистене. Главите са отрязани скоро и от тях още се стича кръв и слуз. Трябва да са принудили затворниците да вървят през по-голямата част от пътя и да са ги обезглавили тази сутрин. Чудя се какво ли ще направи султанът, ако се досети. Сигурен съм, че би предпочел сам да ги разчлени, и то без да бърза особено. Но очевидно това е без значение. Той коленичи и опира длани на пода между тях, забравил за локвите и мръсотията, обръща главите една по една, изпълнен със задоволство, докато генералът изрежда имената им и племената, към които принадлежат.
– Отлично – не спира да повтаря Исмаил, – отлично. Още от враговете на Господ са мъртви. – Последно бях чул, че берберите са мюсюлмани като всички нас; изглежда обаче, че не може да си добър мюсюлманин и едновременно с това да си срещу султана.
Наредено ми е заедно с група роби да събера злокобните трофеи и да ги отнеса на евреите, докато Исмаил инспектира конете, пленниците и вещите, докарани от войниците му.
Името на меллах, еврейския квартал на града, произлиза от арабското ал-маллах – "мястото на солта", и точно по тази причина сме тук, защото само богатите евреи от квартала имат достатъчно сол, с която да се консервират тези символи на триумфа, така че щом Исмаил ги набучи върху градските стени, да се запазят известно време, преди предателската им плът да започне да капе върху главите на добрите жители на Мекнес.
Евреите в Мекнес лесно се различават: в града мъжете по закон са задължени да носят червени шапчици и черни наметала и да са с боси крака; в техния район (който е близо до двореца, за да може достъпът на султана до парите им да е по-лесен) се обличат както желаят. Жените се разхождат с непокрити лица и са красиви и дръзки; мъжете ги бива в търговията, точно затова са тук и повечето лесно се смесват с мароканците. В двора има немалко от тях, тъй като тук се ползват с повече уважение и не са толкова тормозени, колкото на други места, въпреки че султанът им налага безмилостни данъци. Казват, че без тях той би бил като без ръце: те предоставят парите за армията и строителството. В замяна им се позволява да преследват интересите си в бизнеса и да проповядват религията си що-годе спокойно.
Нося главите при Даниел ар-Рибати, уважаван търговец, който ръководи няколко кервана в Сахара с размерите на малки села и цяла флотилия кораби за продаване на стоката от пустинята – слонова кост и сол, индиго и щраусови пера, злато и роби, кехлибар и памук – в Европа, Левант и Константинопол. Той е човек на възраст, може би в края на петдесетте, мургав и четвъртит, с грижливо подстригана брада и ясни сини очи. Има контакти навсякъде, а репутацията му е едновременно на хитър и честен, което не се среща често в тези среди. Говори се също, че състоянието му е заровено в пещери под меллах, че плаща едва една стотна от дължимите данъци и че е богат като Крез или Савската царица.
Взима глава от една торба и я оглежда съсредоточено. Тя е отблъскваща, вратът е прерязан със силен замах на меча, разполовил лицето. Ар-Рибати цъка с език: това ще излезе скъпа работа (очевидно за него; никога не е за сметка на султана), но той не придиря; продължителното му пребиваване на това място се основава на даване и вземане, при все че на него вероятно му се вижда повече като даване и даване.
– Две седмици – заключава кратко той. – Върни се след две седмици и ще бъдат идеални.
Изказвам съмненията си, че Исмаил няма да е съгласен да чака толкова дълго за трофеите си, а той се разсмива.
– Дори султанът не може да накара солта да побърза.
Тази вечер Исмаил отвежда в леглото си една от дъщерите на победените вождове, хубаво петнайсетгодишно момиче с непокорни вежди и буйна черна коса. Когато я довеждат, изглежда доста послушна и съм освободен, но едва съм стигнал на няколко крачки от стаята си, и от апартамента на владетеля се раздава зверски рев. Хуквам обратно, а там заварвам стража, който се опитва да изтръгне нож от нея. Не мога да си представя как е успяла да го вмъкне. Всъщност мога. О, небеса, трябва да е наистина решително създание. Исмаил ме зърва и махва с ръка, за да ме отпрати през смях.
– Няма поражения, Нус-Нус, върви си.
Оттеглям се с чувство на облекчение – първо, че няма да ми се наложи да бъда свидетел на съвкуплението, което, сигурен съм, няма да бъде приятно; второ, защото тя не е Алис. Поставям отметка в дневника за берберската принцеса, чието име така и не разбрах, лягам в леглото си и заспивам като бебе. До момента, в който съм грубо събуден.
В мига, в който отварям очи, дори и без момчето да разтърсва ръката ми, вече знам, че нещо не е наред: светлината, тя не е както трябва. Прекалено ярка е, дори и за тези летни месеци. Първата молитва трябва да е отминала поне преди час.
Веднага се изправям в седнало положение.
– Султанът?
Абид кима, трудно му е да си намери думите.
– Не е добре. Пита за теб.
Навличам една роба и хуквам. Той лежи на дивана, изглежда блед. По челото му са избили капки пот. Разтревожен съм: Исмаил боледува рядко, макар често да се оплаква от въображаеми болежки. Освен това никога, абсолютно никога не пропуска първата молитва.
– Доведи доктор Салгадо – прошепва той.
Докторът, помохамеданчен испанец, спи, когато стигам при него, събужда се бавно, със зачервено лице и мътни очи. Дъхът му вони на чесън и вино. Щом му казвам, че султанът спешно има нужда от него, очите му се ококорват от паника. Вмъквам се в съседния двор, за да му накъсам шепа ментови листа, докато се облече. Сдъвква ги като животно с отворена уста, за да освежи дъха си, докато бързаме към покоите на султана.
Исмаил не се заблуждава от нашата хитрост, отказва се от мъжа и ме праща да доведа Зидана вместо него. Късмет за Салгадо, че се чувства зле, иначе главата на доктора щеше да прави компания на тези на берберите.
Намирам султанката седнала във вътрешния си двор да се взира в купчина пилешки вътрешности пред тревожните погледи на група жени. Вдига глава.
– Предстои смърт – изрича радостно. Слага ръце на мощните си бедра и се изправя, в този миг мухите нападат горещото месо.
Не са ми нужни пилешки дреболии за подобно предсказание: тук всеки ден някой умира.
– Султанът ви вика, не е добре.
Не ме пита какво му има, сякаш вече знае. Докато събира нещата си, оглеждам се във всички посоки, но няма дори следа от Алис. Не зная дали трябва да се чувствам облекчен, или разочарован; нервите ми са оголени и опънати като на котка. Не знам какво бих ѝ казал, дори да я бях открил. Но нея я няма и започвам да се тревожа дали не ѝ се е случило нещо лошо. Обзет от внезапен ужас се обръщам към Лейла, питам я как е, а тя ми се усмихва мило и казва, че е добре, "само е малко самотна". Не е чудо невидяно евнусите да забавляват жените от харема: хората са изобретателни по отношение на удоволствията си – пръсти и езици, мъжки органи, направени от восък, от камък, от злато и дори обикновени зеленчуци с подходяща форма. Ако султанът знаеше какво се случва под носа му, би изпаднал в апоплектичен припадък; в интерес на всички е тези неща да останат в тайна.
Лейла се беше опитвала да ме примами в игричките си в продължение почти на година. Мисля, че по-скоро я ръководи желанието за недостижимото, отколкото някакво влечение към мен, но се усмихвам и казвам, че ѝ съчувствам, а след това питам за други фаворитки в харема, за здравето на няколко деца, чиито имена успявам да си спомня, и чак тогава, след като търпеливо съм изслушал цялата поредица от дребни неразположения или болести, питам за Алис – или за англичанката, която смени вярата си, както я наричам.
Лейла извърта очи.
– Избягва компания. Човек би помислил, че е монахиня при нейното държание.
След последните набези при Исмаил бяха доведени две монахини, които така категорично отхвърлиха исляма и султана, че при удушаването си бяха умрели с усмивка на лицето, сякаш са постигнали вечно блаженство. Две ирландски момичета, които пристигнаха по същото време като Алис, изпаднаха в такава истерия при първата заплаха, че бяха изпратени за слугини в двореца във Фес. Почти ми се иска същата съдба да беше сполетяла Белия лебед, но поне е още жива. Няма време за повече въпроси, Зидана се връща, облечена подобаващо, с цял куп стъкленици и трудни за различаване предмети.
Щом се връщаме в покоите на Исмаил, причината за болестта му се изяснява: съблечен е до кръста, а следите от ухапване се открояват върху кожата му. Приличат на малки драскотини, но са дълбоки и назъбени, а кожата около тях е инфектирана. Не мога да не изпитам респект към берберското момиче: първо нож, а след това зъби и нокти.
– Любовно ухапване? – пита закачливо Зидана, докато Исмаил ръмжи срещу нея. – Бедното агънце – гука тя, – да не би да е повалено от малката вълчица?
Отношенията в кралската двойка са странни: тя се отнася с него като с дете, а той рядко възразява. Все още споделят някои от нощите си, макар и след толкова години; през останалото време тя му помага да избере партньорка в леглото, подбира ги така, че да се усладят на преситеното му небце; това е друга форма на власт. Вероятно все пак берберската принцеса се е оказала твърде неопитомена.
– Дивачка! Варварка! Ще я удуша със собствените си ръце.
– Шшт, ще инфектираш раните още повече. Аз ще се справя. – Започва да се суети около него, мърмори напевно и размахва загадъчно ръце. В кандилата е запален тамян, за да пречисти въздуха от зараза, която може да витае наоколо. Дават му се течности от разни стъкленици. Зидана подрежда нещата си, а гривните ѝ дрънкат и тя проклина полугласно.
– Нус-Нус?
– Да, Ваше Високо Величество?
– Тичай да ми донесеш две грудки вълчи лук и малко черен оман; о, също и малко мед от мащерка – знаеш къде да ги намериш.
Долу в тайната стаичка не се вижда почти нищо. Търся свещ, кремък; след това нещата, за които съм изпратен. Тук долу има толкова много предмети и са в пълен безпорядък. Всичко изглежда ужасно старо. Първо откривам меда – толкова тъмен и наситен, че е почти черен: не става за ядене. Мирише силно и остро, по-лошо и от дъха на доктор Салгадо. След това вълчия лук и се залавям да търся черния оман, когато някой казва:
– Какво правиш тук?
Обръщам се и откривам малкия Зидан, застанал зад мен. Очите му проблясват като тези на джин, спотайващ се в полумрака.
– Майка ти ме изпрати да взема някои неща.
– Лъжеш! Това е тайното ѝ място. Само аз зная за него.
Разпервам ръце.
– Не е точно така, както сам виждаш.
– Обръщай се към мен с "емире" или "господарю".
– Господарю.
– Ще ѝ кажа, че съм те заварил тук.
– Добре.
Отнема му известно време да асимилира това.
– За какво те изпрати?
Показвам му меда и лука. Той, разбира се, няма никаква представа какво е това. Едва шестгодишен е, почти седем, но изнася страхотно представление, като ги взема, поднася ги пред носа си, души ги.
– Отровни ли са?
– Не ми се вярва.
– Разбираш ли от отрови?
– Зная някои неща. Защо питаш... господарю?
Свива рамене.
– Коя е най-силната?
– Майка ти е по-веща от мен, питай нея.
Това не го удовлетворява. Следва ме по петите, докато продължавам да търся черния оман и най-накрая го откривам в кошница със сушени билки.
– За кого е?
– За баща ти.
– Болен ли е? – Очите му проблясват. Преди да съм успял да отговоря, той казва: – Ако умре, аз ще стана султан. Тогава всички ще правят каквото кажа или ще им отрежа главите. Ще умре ли?
– Не, няма да умре.
– Дай му отрова и ще умре.
Гледам го изумен.
