Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 27 страниц)

Господин Ашмол се оказва приятна компания. Настоява да вървим пеша от колежа, вместо да вземем носилка или карета, и ми показва забележителности.

– На моята възраст не можеш да се спреш заради страха от това, което ще стане, ако спреш.

Вдигам вежди, но не казвам нищо. Не може да е на повече от петдесет, а върви бързо като краля, бастунчето му служи единствено като стилен аксесоар; и въпреки това приказките му са като на стар човек. Точно когато тръгваме надолу по Чансъри Лейн, завалява проливен дъжд.

– Мили боже – възкликва придружителят ми, поглеждайки изпод подгизналата периферия на шапката си, – боя се, че чалмата ви напълно ще се съсипе. Изобщо не се сетих да взема чадър.

– Няма страшно – успокоявам го бодро.

Приютяваме се в таверната "Черния Орел" и чакаме големият порой да премине. Вътре е шумно, задимено и мирише, но очевидно привличам вниманието на околните, защото настъпва неловка тишина.

После някой се провиква:

– Леле, що за чудовище! – Всички започват да се смеят и да подмятат различни неща.

– Дали цветът е естествен, или е боя, как мислиш?

– Не щем негри тук!

– Хей, Отело, връщай се на сцената!

Господин Ашмол ми се вижда уплашен.

– Господин Нус-Нус, от дъното на душата си се извинявам за грубостта на сънародниците си. Мисля, че е по-добре да излезем на дъжда.

Понечваме да излезем, но в този момент един мъж ме сграбчва за ръката.

– Чакай малко, Мустафа, напомни на гоподарката си, че ми дължи осемдесет лири от игралната маса!

Обръщам се и навеждам поглед към него, богато облечен, но разпуснат младеж с рядка, зле подстригана брада.

– Аз не съм Мустафа.

Сбърчва лицето си в недоумение.

– Не може да има двама с подобен ръст и цвят. Просто ѝ кажи, чуваш ли? Кажи ѝ, че господин Джейкс ѝ изпраща комплименти и ѝ напомня за дълга. Ще я видя на премиерата на "Градската наследница", нали така?

Навън още вали като из ведро. Господин Ашмол ме хваща за ръката и ме повежда бързо, като през цялото време цъка.

– Актьори, истинско бедствие. А това беше толкова приятен район.

Завиваме вдясно по Флийт Стрийт, след това пресичаме и попадаме на улица, застроена от двете страни с високи къщи; в края ѝ проблясва реката, виеща се като огромна змия. След няколко метра придружителят ми завива надясно по тясна алея, изкачваме се по стълбище до врата с месингово чукче във форма на лъвска глава и ни отваря мъж с розово лице и очила, чиито стъкла карат очите му да изглеждат огромни и воднисти като риби в купа с вода.

– Елайъс! – възкликва той! – Връщаш се толкова рано?

– Надявам се да не съм прекъснал някой съществен процес.

– В момента се опитвам да превърна вода и сушени листа в годна за пиене течност – казва през смях господин Дрейкот.– Може би ти и гостът ти ще изпиете с мен по чаша чай?

Завежда ни в тъмен салон, където на кука над огъня виси чайник. Цялата стая е покрита със сажди, листове и книги, няма къде да се седне, особено с бяла роба, затова сядам на земята по африкански.

Докато пием английски чай (отвратителна горчива отвара), придружителят ми разказва, че съм си пукнал зъба и имам нужда от лечение, а домакинът ни потрива доволно ръце.

– Пациент! Колко прекрасно.

– Боя се, че ще е безплатно, Натаниъл. Услуга към мен, стига да бъдеш така любезен.

Забелязвам как лицето на господин Дрейкот помръква.

– Имам пари – казвам бързо, но той клати глава.

– Не, не. Не мога да взема пари от приятел на господин Ашмол. Дължа му всичко, което имам, включително и тази къща.

– Глупости, скъпи ми Натаниъл, тази лаборатория е общото ни приключение: къде другаде бих могъл да правя експериментите си?

Слизаме надолу по нестабилно дървено стълбище до дълъг килер с нисък таван с етажерки от двете страни, отрупани с камари книги и безброй шишенца с етикети и торбички като в аптека. Приближавам се към тях и прочитам: месо от пепелянка, безоар, очистително от алое и кора канела, коприна от паяк, и имам чувството, че ако продължа, ще открия съд с миши мигли или драконови зъби. Това ми напомня за магазина на Сиди Кабур. Пред едната стена има голяма цилиндрична пещ, в която въглищата светят в червено, а наоколо е посипано с нещо черно, шлака и прахоляк. Стаята е мрачна и мирише лошо; по масите има съдове и мензури, колби и тенджерки, хаванчета и чукчета, пълни с всевъзможни вещества. На една от масите има колекция от стъкленици с ларви и животински фетуси; на дъска е закован гризач, чиито органи и скелет са изложени на показ. Сещам се за тайната стая на Зидана и по тила ми полазват тръпки.

– Може би трябва да отида при хирург, за да извади зъба.

– Глупости, скъпи друже, не бива да попадате в ръцете на варвари с клещи и лостове. Натаниъл има прекрасна амалгама, която може да запълни всяка дупка или пукнатина и да я направи здрава като камък.

Без да прикривам мислите си, аз питам:

– Вие алхимик ли сте, сър?

– Предпочитам да ме наричат естествен философ – отвръща ведро Натаниъл. – Извършвам прецизно изследване на скритите закони на вселената.

– Въпреки че думата алхимик несъмнено е обида за хора с възгледи като нашите, които търсят доказателства за същността на създаденото от Господ. – Господин Ашмол ме потупва по рамото. – Сега седнете и ни позволете да погледнем. Подай ми тази свещ, Натаниъл.

Надничат с любопитство към дупката в устата ми.

– Забележителни зъби – отбелязва Ашмол. – Яко дърпане ще падне, корените са много здрави.

– Ще го заточа от двете страни, проста работа! – възкликва господин Дрейкот. – После ще запълня дупката с патентованата от мен смес и зъбът пак ще е като нов.

– Наистина вече не ме боли толкова – лъжа, – сигурен съм, че мога да го преживея.

Но господин Дрейкот вече забърква съставките с ужасяваща бързина и целеустременост.

– Малко калай и цинк – мърмори си той, – съвсем малко мед и капка сярна киселина. – От съда се чува силно съскане и пламъкът на спиртната горелка става зелен, а след това син и въздухът се насища с отвратителна миризма. Докато разбърква ожесточено, отмества съда от топлината и се протяга за тежко шише. – А сега оставяме да изстине за миг, преди да добавим живак...

Изпаренията са обезпокоителни: изправям се на крака, шишето политва и изведнъж навсякъде се просват сребристи топчици метал. При вида на това, което със сигурност беше течност, а сега бързо се търкаля като топчета от лъскаво сребро по робата ми и по пода, съм изумен.

Господин Дрейкот се смее на изненадата ми.

– Ах, сър, живакът е най-забележителният елемент, нито е течност, нито е твърд. Това е първоизточникът, веществото, от което произлизат всички други метали. Но най-важен е мощният принцип на преобразуване, подобно на Хермес, който кръстосвал между земята и небето, носейки живот и смърт. Във вид на каломел това е най-мощното лекарство, способно да излекува и най-запуснатите ни болести; но при излагане на слънчева светлина се превръща в смъртоносна отрова.

– В името на древните богове, не искам да имам смъртоносен елемент в устата си – заявявам твърдо.

Господин Ашмол приближава свещта до лицето си и ми показва един от задните си зъби, покрит с парче метал.

– Имам го от петнайсет години. Аз бях първият пациент на Натаниъл и, слава богу, той спаси живота ми. И не само заради зъба, излекува счупена кост на ръката, с която пиша, и прогони треската от малария с огърлица от паяци.

Огърлица от паяци? Струва ми се, че Зидана и господин Дрейкот биха се харесали.

Господин Ашмол забелязва колебанието ми и се усмихва доволно.

– Каква възраст бихте ми дали, сър? Не се притеснявайте, че може да ме обидите, няма да се засегна.

– Петдесет, може би петдесет и две? – казвам наслуки.

– Шейсет и пет! – Той се ухилва възторжено и шляпва господин Дрейкот по гърба. – Всичко се дължи на неговия тоник, който приемам всеки ден. Ако ме бяхте видели преди петнайсет години, не бихте могли да ме познаете, бях започнал да слабея, но заради неговата тинктура от екстракти костите ми се покриха с плът и еластичността на мускулите ми се възстанови; що се отнася до косата... Хайде, сам я дръпнете. Не бойте се, дръпнете здраво.

Колебливо подръпвам перуката му и с изненада откривам, че под нея се крият буйни кичури здрава коса.

– Виждате ли? Не мога да разбера защо не е станал знаменитост.

Господин Дрейкот се изчервява.

– Стига, Елайъс, не съм вълшебник, единственото, което направих, беше да подобря рецептата. Отдавна е известно, че Primum ens Melissae е тоник със силно действие както при жените, така и при мъжете.

– Даде го на прислужницата си Агнес – доверява ми господин Ашмол. – Жената беше преминала шейсетте и косата ѝ падаше, докато накрая главата ѝ не лъсна като яйце...

– И никак не беше щастлива от това.

– Но след това косата ѝ израсна отново черна и лъскава като в младостта ѝ, освен това започна отново да получава менструация за пръв път от двайсет години насам. Миналата година роди прекрасно момченце. И ако това не е чудо, не знам кое може да се нарече така.

Тръпките, които усетих по тила си, сега се спускат надолу към гръбнака ми. Да не би да открих еликсира на Зидана? Струва ми се прекалено голям късмет, за да е истина, но с всеки изминал момент усещам как вярата се загнездва в мен. В крайна сметка позволявам на алхимиците да лекуват зъба ми, което все пак не се оказва толкова неприятно, както се боях, и успявам да сдъвча без болка скромна вечеря със супа от фасул, студено агнешко и хляб с джентълмените след това. Когато тръгвам да си ходя, навън вече е тъмно. Слагам през рамо платнена чанта, в която са сложени обещаното увеличително стъкло и малко плоско шишенце с коркова запушалка, пълно с яркожълта като слънцето течност. Господин Ашмол настоява да ме изпрати до Уайтхол.

– На път ми е към Ламбет; освен това и ще е възможно да взема мавританските шпори, които посланикът така щедро предложи да ми даде в замяна на стъклото.

Вървим през Темпъл Гардънс, луната огрява реката през една пролука в облаците и тя блести в сребристия отблясък на живака, а на фона на триумфа от споходилия ме късмет на мен ми се струва, че никога не съм виждал толкова прекрасна гледка, и в този момент чуваме разбойници след себе си. Оказва се, че това са двама едри мъже с покрити лица, за да не бъдат разпознати.

– Дай ми чантата, черен нещастнико! – кресва единият към мен.

Другият се изправя пред господин Ашмол.

– А ти, бижута, пари, каквото имаш.

Замахват със стикове и единият поваля господин Ашмол. Понечвам да го защитя, но другият ме удря в корема с оръжието си и ми изкарва въздуха. Опитва се да изтръгне платнената чанта от мен, но аз я стискам здраво. Оказва се, че това е грешка. Следващият удар ми подкосява краката, аз падам, а от чантата се разнася зловещ трясък. Непогрешимият звук на счупено стъкло ми дава сили, толкова съм вбесен от загубата на ценното стъкло, че скачам отново на крака. Нападателят ми посяга отново към мен, а аз хващам стика и го извъртам в ръцете му с такава сила, че той изгубва равновесие. Премята се в тревата заради сръчно подложения крак и се блъсва в едно дърво. Обръщам се и виждам, че господин Ашмол налага другия с бастунчето си. Щом ме вижда замахнал високо със стика над главата си, разбойникът хуква да бяга със силно накуцване.

– Добре ли сте, сър?

Господин Ашмол оглежда една дупка на сакото си.

– Един от най-хубавите ми костюми, проклети да са. Но иначе няма големи щети. А вие?

Разтърсвам чантата и демонстрирам издайническото дрънкане на счупени стъкла. Щом оглеждам по-внимателно, се оказва, че не само увеличителното стъкло е на парчета, но също и шишенцето.

Стигаме до Уестминстър, а господин Ашмол се извинява отново и отново за маршрута, който е избрал, градините били известно свърталище на разбойници след мръкване. Той наема един лодкар да го откара до Ламбет през реката, а аз вървя сам последните стотина метра в доста по-мрачно настроение от предишната еуфория. Дворцовите стражи ме поглеждат с любопитство и единият казва на другия нещо, което не успявам да разбера; и двамата избухват в смях. Стаите на делегацията горе тънат в тишина. Решавам веднага да докладвам на Бен Хаду и да приключа още сега с тази неприятна задача и точно се каня да потропам на вратата, когато тя се отваря и отвътре изскача кикотеща се жена, която се опитва да пъхне косата си с цвят на мед в шапчицата си. Чорапите ѝ са преметнати през ръката: няма никакво съмнение какво се е случило.

– Здравей, Кейт.

Вдига ръка към устата си и силно се изчервява, после сграбчва полите си и хуква надолу по стълбите към малката кухня.

Бен Хаду се опитва да ме заблуди неуспешно.

– Всичко е съвсем невинно – настоява.

– Това, което правите, не е моя работа, сиди. – Въпреки това не успявам да сдържа усмивката си.

Той пребледнява.

– Не бива да казваш нищо за това пред никого, разбираш ли? Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ние ще се женим.

– Ще се жените?

Той кима.

– Да, но нито дума за това, ако се разчуе, ще доведе до неприятности. – Очите ни се срещат, но той навежда поглед надолу.

– Мили боже, Нус-Нус, да не си се напикал?

Поглеждам надолу. При счупването на шишето бялата ми роба се е изцапала в ужасно уличаващо жълто. Вълненията и откритията през този ден бяха прекалено много, решавам, че е безсмислено да давам обяснения. В стаята ми е неестествено тихо без Момо и Амаду. Сядам на ръба на леглото и дълго премислям нещата. После усилено се опитвам да изпера петното от робата си, но явно за да ми докаже невероятните си способности, тинктурата устоява на всичките ми усилия.

36

5 февруари 1682 година

На следващия ден се събуждам рано, изпълнен с безкраен оптимизъм и енергия. Днес ще представя сина на Алис пред краля, а щом това се случи, вече всичко ще бъде наред.

След приключването на срещата между посланика и министрите на Негово Величество относно предложеното примирие, протяжна и още по-безрезултатна от предишната, окончателно съм освободен от Бен Хаду, а вече наближава обяд. Толкова по-добре, мисля си, така ще трябва да крия Момо за по-кратко време. Тръгвам през лабиринта от коридори и галерии към апартамента на херцогинята на Портсмут и точно завивам на последния завой, когато Джейкъб се изпречва на пътя ми. Щом ме зърва, лицето му добива почти комично трагично изражение.

– Бях тръгнал да те търся.

– Аз идвах при теб – отвръщам весело, – тази вечер лично ще представя Момо пред краля в покоите му.

– О! Него го няма. Точно това идвах да ти кажа.

– Няма го?

– Попитах мадам къде е, а тя просто махна с ръка и каза: "Вече не е при мен".

– Какво? – Усещам такава тежест в стомаха, сякаш съм глътнал поле.

– На мен няма да каже. Може да каже на теб.

Луиз седи в будоара си, разгръща вестник, а около нея пърхат компаньонките ѝ. Щом ме вижда, усмихва се ослепително.

– Мосю Нус-Нус! Колко мило. Елате да седнете при мен. Как намирате тази нова прическа? Не мислите ли, че е твърде висока за мен? Дали ще издължава прекалено лицето ми? – Тя обръща към мен модно френско списание и виждам жена с някаква дантела върху главата, която ѝ придава нелепа прилика с качулат папагал.

– Отвратителна е – заявявам кратко, забравяйки изисканите маниери.

Тя избухва в смях и ме перва подигравателно със списанието.

– Мъже, какво разбирате от мода?

– Дошъл съм да питам за малкия ви паж.

– Джейкъб? – изглежда изненадана.

– Не Джейкъб, другия, малкото момче.

Лицето ѝ помръква.

– О, Миет, малкият братовчед на Джейкъб? Беше толкова мил, но се боя, че се наложи да си тръгне. – Тя се навежда дискретно към мен. – Той има... как се казва? Сврачи наклонности.

Гледам я, изпълнен с недоумение.

– Оказа се ужасен малък крадец. Горките ми накити! Вчера следобед открих три от нанизите си с перли и най-хубавата си изумрудена брошка скрити в нещата му. Затова, когато снощи загубих на карти, реших, че е най-добре да го продам, при положение че съм толкова затруднена за пари. Посредникът ми даде много добра цена.

– Каквото и да е предложил, аз ще го удвоя! – извиквам. – Ще го утроя!

– За толкова много, шери, можеш да вземеш Джейкъб! – Луиз ме потупва по рамото. – Как така черен мавър иска черен мавър за прислужник? Светът се е обърнал с главата надолу!

След пет минути прекосявам Тилт Парк и влизам в парка Сейнт Джеймс с име и адрес в джоба си.

Лошият ми късмет продължава; посредникът господин Лейн не е у дома си в Пал Мал, а в офиса си в Корнхил. Дори не знам къде е Корнхил – звучи ми обезпокоително, селско и далечно, – но вземам бележка с адреса от прислужника му и наемам карета. Кочияшът се съгласява на невероятно висока тарифа и при условие да седна до него.

– Не мога да допусна да видят как те пускам вътре – казва, – това ще съсипе бизнеса ми сред почтените хора.

Изкушавам се да продължа пеша, но преглъщам гордостта си и се оказва, че предразсъдъците на човека са в моя полза, тъй като отвисоко гледката е изключително вълнуваща, а ние се движим по натоварените пътища в столицата и скоро започвам да разпознавам забележителности и улици: ето я реката, а оттук минах с господин Ашмол, когато посетихме господин Дрейкот; на Чансъри Лейн има задръстване от северната страна, водеща към залата за срещи на Кралското дружество. Това, че започвам да опознавам града, ми действа успокоително, сега ми се вижда по-малък, отколкото мислех в началото. Докато стигнем до Корнхил, събирам колкото мога повече знания, за да мога да се върна пеша, без да се налага да жертвам гордостта си пред лондонските кочияши. След това си спомням, че и Момо ще бъде с мен, а малките му краченца могат да се окажат проблем. Е, щом трябва, ще изкатеря и това дърво, казвам си, още изпълнен с оптимизъм и плащам на кочияша таксата от два шилинга.

Няма нищо лесно. Прочитам адреса по-внимателно. Гласи "Джонатан, Чейндж Лейн, Корнхил", което изглеждаше простичко, като го записвах. Само дето улицата се оказва малко обособено кралство, заедно с преките по нея. Вървя и се чувствам смален от високите сгради наоколо. Минавам покрай магазинчета за перуки, заложни къщи и таверни, ала преобладаващата миризма е тази на кафе. Спирам един младеж, който носи чувал на рамо.

– Търся Джонатан – казвам му, – Джонатан Лейн.

Той ме поглежда озадачено.

– А?

– Посредник за продажба на роби.

– Не познавам Джонатан Лейн, но това от другата страна на улицата е "При Джонатан". – Посочва голямо кафене с колонада. – Там търговците правят сделките си.

"При Джонатан" се оказва огромна и шумна пещера, пълна със сериозни мъже с триъгълни шапки, които говорят един през друг, седнали на гъсто наредени маси. Оглеждам помещението и хващам отделни думи – "добив", "стока", "капитал" и "марж". Това е търговски жаргон, но единствените стоки, които се появяват в ръцете им, са храната и напитките, които се сервират. Питам едно момче с престилка, което носи поднос с кани с кафе, къде мога да открия господин Лейн, но се налага да крещя заради шумотевицата.

– Ето го там – посочва то към ъгъла в дъното, – седи с господин Хайд, херцога на Йорк, посредник на Кралската африканска компания.

С доста трудности си проправям път към тях и се мотая наоколо известно време, докато ме забележат, тъй като са прекалено ангажирани с делата си. Най-накрая онзи със светлокестенявата перука вдига поглед към мен.

– Нямаме нужда от повече кафе, благодаря – и отново поглежда встрани.

Партньорът му, мъж със сако от синьо кадифе и богата украса, се взира в мен с любопитство.

– Той не работи тук, Томас, не и с това ориенталско облекло, освен ако не е дошъл с намерение да ни продаде ново приспособление за варене на турско кафе. Може би е някой от твоите?

Томас се обръща и ме оглежда от горе до долу; мръщи се.

– Не си от моите. Какво искаш?

Обяснявам му, че търся детето, което до тази сутрин беше на служба при херцогинята на Портсмут.

– О, малкият черен мавър на Луиз. Какво за него?

– Искам да го купя.

При тези думи и двамата се разсмиват.

– Да не би да организираш наддаване? Продаваш роднините си?

– Аз съм от мароканската делегация. Получи се неприятно недоразумение, детето беше продадено погрешка.

Томас Лейн се засяга.

– Определено не става въпрос за никакво недоразумение; предложих ѝ напълно честна сделка.

Другият мъж, господин Хайд, ме поглежда недоверчиво.

– Вие не сте от Мароко, нали така? Имам предвид по рождение. Откъде сте?

Казвам му, а той се усмихва с разбиране.

– Ах, аз се притесних, че Африканската компания е пропуснала истинска златна мина при някой с твоя ръст. Но не, покрили сме този район. Добре е да сме наясно.

Не съм съвсем сигурен какво имаше предвид с тези думи, но той изпитва наслада от робството, а това го прави дявол в очите ми, а партньора му – също такъв търговец с нещастия. Идеята да им дам пари ме отвращава, но трябва да спася Момо.

Обръщам се отново към господин Лейн.

– Какъвто и дълг да е покрила херцогинята с него, аз ще ви дам повече, ще останете на печалба.

Той разперва ръце.

– Боя се, че е твърде късно. Вече имах купувач, който чакаше. Тази сутрин го продадох на госпожа Хърбърт. Искаше да се появи с нещо по-специално на премиерата на "Градската наследница" днес следобед.

Един час по-късно съм успял отново да прекося Лондон до театър "Дорсет Гардън", долу на брега на реката, на юг от Флийт Стрийт. Лошият късмет продължава да е с мен, защото заваля почти веднага, след като излязох от кафенето; докато пристигна до крайната си цел, робата ми е прилепнала към кожата ми, а чалмата е станала два пъти по-тежка. Приютявам се под някакви дървета, развивам съсипаната чалма, намотавам я отново около главата си и гледам пристигащите карети.

При все че е едва четири часът, фенерите са запалени, тъй като вече се спуска мрак; светлината, която хвърлят, ми дава добра видимост към посетителите на театъра. Игнорирам обикновените улични карети, предвид факта, че жена, която би купила чернокожо дете като аксесоар, с който да се появи на дадено събитие, би избрала по-показно пристигане. Въпреки лошото време, събрала се е тълпа за пиесата. Скоро площадът пред театъра е препълнен с карети, а аз дебна като ястреб, но няма и следа от Момо, само жени с маски и кавалери с напудрени перуки. Тогава едновременно пристигат три златни карети и от тях се изсипват група богато облечени пасажери – всичките с щраусови пера и шарена коприна – и бързо се отправят към театъра, за да се скрият от дъжда. Има толкова много народ, че не виждам добре между колелата и конете, затова се налага да изляза от прикритието си. Струва ми се, че зървам жената, която седеше до Бен Хаду по време на вечерята при херцогинята. Да, това е тя, а до нея е херцогиня Мазарин, чието поразително лице е обрамчено от буйни черни къдрици, показващи се от качулката. Придружена е от прислужника си Мустафа, облечен в ален брокатен костюм под черното наметало. Толкова съм впечатлен от пристигането им, че едва не пропускам спирането на изключително пищна карета, теглена от четири коня, от която слизат двама великолепно облечени прислужници с огромни чадъри и три жени, едната от които носи рокля с ширината на канапе. Успявам да мерна Момо, издокаран в златистия си дантелен костюм, но после тръгва с жените и те бързо го отвеждат в сградата.

Хуквам през двора с каретите и се изкачвам по стълбите, като през цялото време се проклинам, но на вратата ме спират и искат поканата ми. Губя още секунди, докато ровя из чуждата валута, накрая търпението ми се изчерпва и пускам няколко монета в ръката на мъжа. Вътре е абсолютен хаос, фоайето е претъпкано с хора и въпреки че съм по-висок от повечето от тях, нелепите им перуки, щраусови пера и прическите ми пречат да виждам. Най-накрая зървам Мустафа и си проправям път към него. Погледите ни се срещат.

– Сенуфо? – пита, навел преценяващо глава.

Кимам.

– Асанте?

– Догомба – поправя ме той. Племенните му белези представляват малки вертикални линийки на бузите, които приличат на сълзи.

– Можеш ли да ми помогнеш? Търся една жена на име госпожа Хърбърт, води малко момченце със себе си.

На лицето му се изписва презрение.

– Тя има ложа горе.

Благодаря му и се обръщам към стълбите, но той хваща ръката ми.

– Качи се с нас. Последвай ме веднага щом тръгна с моята госпожа само след минута. Ще има доста хора, госпожа Бен е с нас.

Госпожа Бен е обкръжена от голяма група хора, дошли да изкажат поздравленията си и да бъдат видени с драматурга. Херцогиня Мазарин се плъзва като галеон и си проправя път. Ние започваме да се изкачваме по тясно стълбище към галерията и никой не се опитва да ме спре, щом тръгваме към затворената ложа. Оттук мога да видя целия театър, имам поглед през галерията към частните ложи и надолу към партера. Горната галерия е истинско великолепие, седалките са покрити с плюш и навсякъде има позлатени херувимчета; но всичко това избледнява, щом съзирам Момо през две ложи до жена в пищен тоалет, която трябва да е госпожа Хърбърт, две по-слаби и по-млади нейни подобия, очевидно дъщерите ѝ, и двама прислужници в ливреи. Вниманието на Момо е изцяло погълнато от малко кученце в ръцете му; и двамата носят обсипани с диаманти верижки около вратовете си.

Отдолу прозвучават фанфари. Отделям се от свитата на херцогинята възможно най-незабележимо и се мушвам в тесния коридор, водещ към другите ложи. Отварям вратата на втората ложа и надниквам вътре. Един от слугите веднага застава на пътя ми с разтревожено изражение.

– Предупреждавам ви, въоръжен съм.

– Имам малко работа с госпожа Хърбърт. Няма да отнеме много време.

– Казвам ви, сър, тръгвайте си, пиесата започва.

Осъзнавам, че наистина е така: на сцената са излезли четирима господа с разноцветни дрехи и привличат вниманието на зрителите; зад тях има лакей, покрит с наметало. Щом заговарят, слугата на госпожа Хърбърт не успява да се сдържи и поглежда към тях и в този момент аз го избутвам.

– Госпожо Хърбърт...

Една от дъщерите изскимтява тихичко при вида ми; звукът заглъхва в общата шумотевица, тъй като зрителите вече приветстват актьорите, освиркват строгия чичо и се радват на фриволния племенник. Другата дъщеря се скрива зад ветрилото си.

– Отивай си, главорез такъв! – провиква се госпожа Хърбърт. Вдига ръце към бижутата на врата си. – Няма да ме ограбиш пред очите на всички!

– Мадам, аз не съм обирджия, дошъл съм заради момчето. Херцогинята на Портсмут го е продала погрешка и съм дошъл да си го върна. – При звука на гласа ми Момо се обръща и ми се ухилва широко, а лицето му продължава да е черно като моето.

– Ха, та аз го купих едва тази сутрин, и то за доста пари!

– Инструктиран съм да ви платя двойно на това, което сте платили. – Показвам ѝ златото, но тя поклаща глава. – Не, не мога да го направя, милата Фани така го хареса!

– Ще дам повече, за да облекча мъката на милата Фани – заявявам отчаяно. Която и да е Фани. Докато госпожа Хърбърт размишлява, погледът ми се плъзва покрай Момо към осветената сцена и струпаните пред нея хора. Нещо привлича погледа ми, вероятно шесто чувство. Долу на партера сред цял куп тъмни шапки и пелерини едно-единствено лице е извърнато в посока, обратна на сцената, вдигнато е нагоре и оглежда галерията.

Това е английският ренегат Хамза. Значи, е избягал от затвора или по-вероятно е подкупил някого благодарение на Рафик.

Щом погледът ми попада върху него, той ме забелязва и очите ни се срещат. Той веднага започва да разбутва хората около себе си. Хвърлям златото в скута на госпожа Хърбърт, грабвам Момо и го помъквам със себе си.

– Фани! – вие една от дъщерите.

– Крадец! – крещи госпожа Хърбърт и двамата прислужници неохотно тръгват след нас.

Издърпвам кученцето от ръцете на Момо и го хвърлям към тях. В старанието си да хванат милата Фани прислужниците падат един върху друг, като повличат и едното от момичетата със себе си, а то се сгромолясва върху майка си, а кученцето припка наоколо и лае щастливо, сякаш това е най-веселата игра в живота му. Мушвам Момо през вратата, след това се спускаме по тясното стълбище към фоайето и излизаме в проливния дъжд, който веднага започва да отмива боята от Момо и лицето му става ужасяващо.

– Хей, евнух, спри! – Хамза излиза тичешком от театъра. Очите му проблясват тържествуващо, щом вижда съсипаната дегизировка на Момо. – Знаех си, че си намислил нещо!

Безцеремонно мятам Момо на рамото си и побягвам, краката ми се хлъзгат по мокрия паваж, но отчаянието ми дава сили. Заобикалям спрените карети и конете, движа се на зигзаг, а след това се мушвам в лабиринта от улички зад театъра, без да имам определена цел, искам единствено да избегна преследвача ни. Дробовете ми горят, но продължавам да тичам надясно, после отново надясно и направо по тясна мръсна воняща уличка. Виждам, че уличката е задънена, но е прекалено късно.

Чувам стъпки в далечината и изведнъж в началото на уличката съзирам силуета на ренегата. Оглеждам се, но няма изход. Хамза тича към нас, а в ръката му проблясва нож.

– Устрои ми голямо преследване през последните няколко дни, нещастнико! Но аз съм великодушен, така че можеш да оставиш момчето и да си вървиш, ако те е грижа за себе си. – Вече е едва на няколко метра разстояние и се хили демонично.

– Ще се наложи да ме убиеш – отвръщам мрачно.

Той само се засмива.

– Да не са ти взели и мозъка заедно с топките? Няма нужда от героизъм. Никой няма да нарани детето, само ще го върнем у дома при татко, ще получим награда, задето сме го върнали от отвъдното, след като проклетият търговец на манифактурни стоки не пожела да плати, а и кой би могъл да го вини? Какво имаш да губиш, просто остави момчето и си върви. Качи се на някой кораб за Америка или нещо подобно. Чух, че там имало доста работа за едри негри като теб!

Прехвърлям Момо от раменете си и го гушвам пред гърдите си, а той ме поглежда с ококорени очи.

– Играта приключи ли, Нус-Нус?

– Боя се, че да, миличък. – Оставям го внимателно на земята и в мига, в който краката му докосват земята, провиквам се: – Тичай, Момо, тичай! Обратно към театъра. Върви!

Побутвам го и той хуква, промушва се съвсем близо до ренегата, който не спира да ругае и тръгва подире му с проблясващо острие в ръката си. Хвърлям се върху Хамза и двамата се търкулваме в мръсотията. Той се извърта, преобръща се, сграбчва ме и някак опира ножа във врата ми, като ме притиска в земята сред фъшкии и обелки от зеленчуци. В този момент чалмата ми се размотава и се усуква в ръката му с ножа, той ругае и се опитва да я освободи. Навивам чалмата и го удрям силно в лицето, като умишлено се целя в счупения му нос. Той изревава и двамата сме опръскани с кръв, но не пуска оръжието. Извъртам главата си назад и встрани, за да се освободя от памучната тъкан пред лицето си, която ми пречи да виждам, и жестоко удрям ръката му. Той извиква, ножът пада и се търкулва в тъмнината. Втурвам се към него и изпитвам прилив на радост, щом го усещам в ръката си; в този момент Хамза ме удря в ухото, чувам кънтене и всичко става червено пред очите ми, падам настрани и ръката ми се отпуска около дръжката.