Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 27 страниц)
31
10 януари 1682 година
Настанени сме в кралския дворец Уайтхол – огромна, подобна на лабиринт сграда, в която, както ни казват, имало над две хиляди стаи. Докато очакваме официалната аудиенция при английския крал, която ще се състои на следващия ден, Бен Хаду приканва всички ни да стоим по стаите си, та да не го изложим, като се поддадем на чуждоземски изкушения или с някоя простъпка поради незнание на обичаите в тукашния двор.
Гледката от прозореца ни очарова Момо: покачил се е до мен върху стол с примирения Амаду в ръце и аз му показвам хората и животните в парка отвъд арената за турнири и тренировъчния плац на конната стража. Пълно е с хора, които се разхождат нагоре-надолу сред красиви дървета и цветни лехи, както и с всевъзможни животни, щъкащи по ливадата край езерото – овце, кучета, крави, кози.
– Може ли да идем да ги видим? – моли Момо.
– Скоро – обещавам с надеждата да не го лъжа.
Измивам го, като използвам леген със стоплена на огъня вода (предишната вечер глупаво попитах един слуга дали в двореца има хамам, който мога да използвам, защото искам да се изкъпя, и ме посрещна изумен поглед. "Има вана в покоите на кралицата, но никой друг не може да я използва. Може да уредите посещение до Стретъм Спа или до Багниж Уелс, а през лятото кралят се къпе в Темза, но..." Той се поколеба, сведе глава за поклон и сетне хукна по коридора, сякаш се беше срещнал с побъркан). После слагам Момо да си легне, подпъхвам завивките около него и го изчаквам да заспи. Едва тогава изваждам кожената си торба и проверявам съдържанието ѝ. Зашит в подплатата, за да бъде на сигурно място, е избродираният свитък, изработен от Белия лебед, който ми даде малката Мамас. Вземам кинжала си, пъхам го внимателно в прихващащите бодове и изваждам свитъка, сетне дълго го въртя в ръцете си.
Изкушавам се силно да продължа с моя верен кинжал и да разпоря шева, който го държи затворен. Сега сме в безопасност в Лондон и кому ще навреди, ако надникна в него? Пръстите ме сърбят да разпоря равните копринени бодове; аз самият съм сръчен с иглата и винаги нося със себе си малък комплект шевни принадлежности – бих могъл да го зашия, след като го видя. Все пак господарката ми повери сина си, какви тайни би могло да има помежду ни? След няколко дълги секунди на нерешителност се сгълчавам, че след като Алис не е сметнала за уместно да ми довери съдържанието, трябва да се постарая да предам свитъка непокътнат, защото информацията в него не е за моите очи. Други, не се съмнявам в това, не биха страдали от подобни скрупули. А сега къде да го скрия от палавите пръстчета на Амаду и от всякаква друга заплаха? Бих могъл да го нося у себе си, но това би означавало да сменя робата си с такава, която има джоб, или да го затъкна до кожата си, или да го пъхна в обувката си, но ще е невъзпитано и непочтително да се отнеса така с предмет, предназначен за краля. Най-сетне го пъхам обратно в подплатата на торбата и я зашивам с едри, небрежни бодове. Може би е най-безопасно да нося торбата със себе си.
С тази цел вадя от нея всички предмети, които ще ми тежат ненужно: резервни дрехи за Момо, моя препис на сурите, калъп френски сапун, който Бен Хаду любезно ми даде, а аз не мога да се накарам да използвам, защото е толкова луксозен, резервна кърпа за глава, чифт ленени панталони, кожени чорапи. Малка кесийка с фурми и ядки, за да залъгвам Амаду. На дъното на торбата, под кесията ми с пари и малкото съкровище от бижута на Момо, попадам на листчето, дадено ми от Даниел, и се взирам в него дълго и напрегнато, докато разчета непознатия почерк. Дали да рискувам да си навлека шева на посланика, като напусна двореца, за да издиря мъжа, чието име и адрес са написани тук? Голдън Скуеър, богаташки, кажи го направо кралски адрес, който сигурно не е далеч от тук. Колко трудно може да се окаже? При все това ме е сграбчил страх и аз отново натиквам листчето в торбата.
Амаду, зърнал лакомствата, ми бърбори и дърпа с лапа робата ми. За да не събуди момчето, изваждам малко фурми и фъстъци и ги поставям на прозоречния перваз. Той рипва и се настанява приклекнал върху него, насочил цялото си внимание към ваденето на фъстъците от черупките им. Това ми напомня, че не съм ял от съмване. Заключвам вратата и отивам да потърся нещо за ядене.
Долу общите помещения са много по-величествени от нашите апартаменти, с високи, обрамчени с корнизи тавани и стени, покрити с многоцветни гоблени, портрети на велики мъже и жени и картини, изобразяващи сцени от легенди – още нещо странно за членовете на делегацията ни, тъй като изобразяване на света по начин, който не е абстрактен, е забранен от исляма. Разсеян от намеренията си, оказвам се привлечен от огромен портрет от Италианския ренесанс, изрисуван с ярки багри. Стоя пред богато украсената му златна рамка, очите ми поемат възхитителните цветове, прозрачнобледото лице на Дева Мария, излъчващо нежност и покой, сините ѝ очи, отправени с обожание към рожбата в скута ѝ. Замислям се за Алис и за детето, спящо в заключената стая горе, когато един глас зад мен проговаря:
– Красота, нали?
Без да помисля, изливам мисълта си в думи:
– Толкова е тъжна. Знае, че е обречена да изгуби сина си.
– Да му се не види, господине. Това е несъмнено мрачна интерпретация на толкова красива сцена.
Обръщам се и виждам висок свъсен мъж зад мен, който разглежда картината с печално изражение на едрото му лице. Вече е в късната зряла възраст, но косата му е черна като нощта, а също и мустаците му. Твърде тъмен е за англичанин, помислям си, вероятно е испанец или италианец. Облечен е в семпъл костюм от сукно с цвят на бургундско с проста бяла платнена риза отдолу и е придружаван от две малки кученца в червеникаво и бяло и от три млади дами с модерно облекло, което много им отива, ако и да е твърде нескромно и излага на показ закръглената им бяла гръд.
Откъсвам поглед от тази разсейваща гледка и го връщам към картината.
– Вижте как ъгълчетата на устата ѝ са отпуснати надолу – чувам се да казвам. – Погледнете и очите ѝ, взират се покрай детето в далечината. Тя гледа в бъдещето и вижда смъртта му.
Той се засмива с плътен, звучен и топъл баритон.
– Искате да кажете, за разлика от всяка млада майка, която има очи единствено за бебето си и не ще да знае за останалия свят, какво остава за мъжа ѝ?
Една от жените го тупва леко по ръката с ветрилото си.
– О, Раули, нито веднъж не съм те пренебрегвала и ти го знаеш. – Тя се приближава до портрета. – Ама наистина, не е ли тъжна? Не бях се заглеждала отблизо преди. Може би господин Крос и мен трябваше да нарисува като Пресветата Дева, вместо като глупаво купидонче. Горкият ми Чарли бе едва на двайсет и седем, когато почина миналата година. Дори на Христос са му били отпуснати още шест години.
Скандализирани, другите жени ѝ шъткат и ѝ правят знаци да млъкне, но успяват единствено да я разпалят още повече, защото тя се обръща към мен и ми хвърля сладострастен взор.
– Да му се не види, колко сте забавен само! – обявява, като имитира плътния глас на мъжа. Погледът ѝ е лукав като на котка и очевидно не е толкова млада, за колкото я взех отначало. – И сте черен като мастило. Кажете, господине, навсякъде ли сте в този цвят?
Спътничките ѝ силно се кикотят и размахват ветрилата си.
– Хубава работа, Нели – сгълчава я мъжът. – Остави на мира горкия човек. Дошъл е да поразмишлява на спокойствие в компанията на святата Мадона, не да става обект на пошлите ти закачки.
Тя прави присмехулен реверанс.
– Моля за извинение, милорд.
Милорд? Мъжът сардонично повдига вежда. Очите му – големи, влажни и черни като оникс – ме обхващат от бялата чалма до жълтите чехли и онова, което вижда, силно го забавлява.
– Простете, лорд... Раули.
Както бих сторил в мароканския двор, когато съм в присъствието на някой много по-високопоставен от мен, роба, просвам се в краката му с всичката елегантност, която успявам да покажа. Мигом едно от кучетата идва и започва да ме души любопитно с блесналите си изпъкнали очи и влажен нос, допрял лицето ми. Яло е нещо с толкова отблъскващо неприятна миризма, че спирам дишането си.
Жените избухват в несдържан смях и аз се чудя дали е заради мен, заради кучето, или по някаква несвързана с нас причина.
– Ела тук, Руфъс – вика го мъжът и животното се дръпва от мен.
Следва продължително мълчание, през което чувам кръвта да пулсира в ушите ми, после потракване на токове, отдалечаващи се по каменния под. Повдигам глава на сантиметър, достатъчно, за да видя, че компанията върви към другия край на помещението. Бавно се изправям на колене и ги гледам как изчезват с весело бърборене. "Колко грубо от тяхна страна", мисля си. Но може би пък аз съм ги обидил по някакъв начин; прав беше Бен Хаду, като каза, че обичаите на тукашния двор са непонятни за нас.
С твърде кисело настроение тръгвам да търся храна и решавам да си стоя в стаята, докато не схвана как да се държа на това странно място.
На следващия ден делегацията ще бъде официално представена на краля на прием в банкетната сграда. Бен Хаду се ядосва, когато е уведомен, че не може да заведе със себе си лъвовете, щраусите и другите дарове; те ще бъдат връчени на частна аудиенция, тъй като днес е денят на официалната церемония. Както изглежда, всичките му планове за величествено появяване са провалени. Той отново изпада в мрачно настроение и държи всички ни в очакване, докато обръща прекомерно внимание на костюма си за събитието, и то се знае, когато най-сетне прави появата си – предизвестена от уханен облак тамян, – изглежда великолепно. Облечен е в роба от алена коприна, избродирана със злато по ръкавите, подгъва и бието на врата, с бял вълнен бурнус, наметнат отгоре, и червена чалма, обточена с перли. На хълбока си носи своята сабя дамаскиня в ножница от кожа, избродирана със златна нишка. Краката му са обути в чехли от фино шевро, отрупани с искрящи скъпоценни камъни. Всички сме се постарали в облеклото си, допълнено от скъпоценностите и парфюмите, с които разполагаме, ала той направо ни засрамва с вида си. Като познавам гордостта на Калайджията, тъкмо такова е било намерението му.
Пристигат карети, за да ни отведат със стил, ала едва сме се настанили в тях и сме изминали съвсем кратък път, те спират и ето че сме пристигнали. Сега разбирам защо би било невъзможно да извървим късото разстояние по Кингс Стрийт от нашите дворцови апартаменти до внушителната банкетна сграда с нейната фасада, повдигната върху колони. Събрали са се огромни тълпи, изпълнили широката улица до Холбайн Гейт и отвъд. Всички протягат вратове и се бутат напред, любопитни да видят екзотичните чужденци от далечната варварска страна, чудовищата, които през всички тези години са похищавали техни сънародници, за да ги превърнат в роби, които са имали наглостта да нападнат колонията Танжер и да избият стотици техни войници. Когато каретите спират, множеството се люшва напред и заплашва да преодолее церемониалните стражи с техните алени ливреи и лъскави алебарди. Миризмата от тълпата – пробиваща дори през силния аромат на тамян от Калайджията – ме впечатлява почти толкова силно, колкото проклятията, които сипят. Никой ли не се мие в този град? Съчетанието от воня и шум е непоносимо и страховито.
– Черни мръсници! – чувам и още: – Езичници и диваци! Убийци! Изнасилвачи! Дяволски варвари!
Обръщам се към Хамза и крещя, за да надвикам врявата:
– Настървили са се като хрътки! Биха ни разкъсали на парчета, ако можеха. Наистина ли толкова много ни мразят? Как си представяш Исмаил да търпи подобно поведение?
Той се усмихва зловещо.
– Хубаво, че Исмаил не управлява тук. Англичаните са обезглавили последния си крал тъкмо пред тази сграда.
Той минава покрай мен и продължава напред, а аз оставам закован, вгледан след него със смайване в що за страна сме дошли, където са възможни такива дивашки деяния от страна на народа. Сигурно е много нестабилна държава. После се сещам за думите на самия Исмаил: "Поданиците ми са като плъхове в кош и ако не разтърсвам постоянно коша, те ще го прегризят и ще се измъкнат".
Пазени от кралската стража, сме въведени в огромна зала, пълна с хора в крещящо облекло. Мъже, изпълнили основното пространство, жени, навеждащи се от балконите на галерията и оглеждащи ни с не по-малко любопитство, но с далеч по-добри маниери от простолюдието навън. Бях приемал Залата на посланиците като извънредно внушителна, но тази тук я превъзхожда десетократно. Разглеждам пищните гоблени, украсяващи стените, и десетките високи колони с жлебове под сиянието от хиляди стенни аплици и свещи и от искрящите бижута по ръце, уши и шии. Таванът е разделен на ромбове в невероятни цветове, където някой гигант е изрисувал мащабни сцени с героични фигури в стелещи се мантии, короновани крале и голи херувимчета, окръжени с позлатени гирлянди и фестони. Оглеждам всичко това и изпитвам замайване тъкмо когато множеството внезапно притихва. Вратите от двете страни на големия, покрит с балдахин подиум се отварят и от едната се появява дребна женица, подобна на сива мишка, чиито зъби стърчат под крайно некрасив ъгъл, а от другата – висок и величествен господин. Мъжът застава пред подиума, хваща дребната жена за ръка и я повежда към двата трона, разположени там, под аления балдахин. Тя сяда на единия, а той на другия и ме обзема леко призляване, примесено с шемет, когато разпознавам едрите мрачни черти, черната коса и мустаците на мъжа от предишния ден. Възможно ли е? Човекът, когото срещнах вчера, беше с обикновено облекло, не с богато натруфена мантия, а жената със заешките зъби без съмнение не бе сред придружаващите го дами, бъбрещи тъй весело и излагащи на показ мека бяла гръд. Взирам се отново и отново, но грешка няма. Мъжът, с когото вчера размених думи като с равен, е самият крал на Англия. А редом с него е кралицата, неговата съпруга, някогашната инфанта на Португалия, Катарина де Браганса, чрез чиято зестра Танжер премина в английско владение.
От тези мисли ме откъсва внезапната поява на придворен пред мен.
– Кой е преводачът тук? – пита той.
Хамза и аз едновременно изявяваме претенции към тази роля, после се поглеждаме гневно. Бен Хаду издига глас:
– Аз съм посланикът, говоря достатъчно добър английски.
– Отлично. Тогава информирайте свитата си, че поради оскърблението, нанесено в Мароко на сър Джеймс Лесли от вашия крал, те трябва да свалят шапките и обувките си и да се приближат към трона гологлави и боси.
След тези отсечени инструкции той се извръща и се отдалечава.
Поглеждам нанизите от перли, проврени така грижливо през алените гънки на чалмата на Бен Хаду, преди да сваля поглед към помрачнялото му лице. Потискан гняв струи от него на талази, докато развива сложно натъкмения копринен плат. Когато сме поведени към приемната зала, той крачи чак до самия трон с изправен гръб и високомерна стойка и нито се покланя, нито по друг начин отдава почести, което кара английският крал да повдигне плътната си черна вежда.
Искрено казано, едва си спомням какво се случва на церемонията, толкова зашеметен съм от собствената си ужасна простъпка предишния ден, но и от разяждащия страх, че съм пропилял идеалната възможност да предам посланието на Алис в ръцете на суверена. Надали ще ми се удаде друг шанс. Знам само, че по време на извънредно дългата тирада на Каид Мохамед бен Хаду – поздрави от Негово Величество султан Абул Насир Мулай Исмаил, император на Мароко и древните царства Тафилалт, Фес, Сус и Тарудант, на височайшия крал на Англия; пожелания за трайно телесно и духовно здраве (включително детайлното сравнение от самия султан на онези пунктове в мюсюлманството и протестантството, при които двете религии показват известно сходство и им дава превъзходство над общия ни враг католицизма)... и прочее, и прочее. Отегченият поглед на крал Чарлс се плъзва покрай Бен Хаду и среща моя, при което имам чувството, че малка светкавица е пронизала очната ми ябълка и ме е приковала към земята. Устните му потрепват, после един от тежките клепачи се отпуска леко, което на останалите може да се е видяло като потрепване, ала на мен забележително много ми прилича на намигане.
Минават дни, през които въобще не зърваме английския крал, а само поредица от скучни висши придворни, изпратени да получат изявление за намеренията по въпроса с танжерския гарнизон и предложените за него права и предохранителни мерки. После идват други за обсъждане на съдбата на конкретни затворници, за които твърдят, че са държани от султана. Само че нито аз, нито Бен Хаду сме срещали някого от тях и те по всяка вероятност или са мъртви, или изчезнали, а не е изключено да са приели мюсюлмански имена.
Следващата ни среща с крал Чарлс ще е на частна аудиенция в личната му канцелария. Питам се дали това ще е моят шанс. Пъхам избродирания свитък в джоба на робата си, в случай че съдбата ми предостави подходящ миг. Бен Хаду се кипри напрегнато пред огледалото, решен да направи най-добро впечатление. Той е хубав мъж, признавам: с изящна костна структура и светла кожа (сравнена с моята), с добра стойка и ясни интелигентни очи. Подрязал е мустаците и брадата си много къси, така че да изпъкват красиво оформената му челюст и плътните устни. Вече установявам, че придворните дами му обръщат внимание, и не се съмнявам, че той също ги е забелязал. Това е моментът да връчи даровете, които сме донесли. Тази невероятна сбирщина е струпана във вестибюла долу и е качена по дългите рамена на стълбището с голяма трудност и немалко мръсотия, оставена от животните. Лъвовете поне са оставени от съображения за безопасност в една градина, та монархът да може да им се любува, когато пожелае, иначе подозирам, че можеше да се стигне до кръвопролитие.
"Частната" канцелария се оказва просторна зала, пълна с придворни, сред които дузина дами, застанали край стените и наблюдаващи с жадно любопитство мароканската делегация. Най-напред поднасяме традиционните дарове – подправки, сол и захар; стенни аплици от коприна и месинг, перфорирани железни фенери и ръчнотъкани килими от Среден Атлас, предоставени на султана от берберските племена. Кралят приема всичките с искрена благодарност и комплименти за изключителното майсторство на жените от племената. Виждам как гърдите на Калайджията се издуват от гордост, но не мога да потисна смътна тревога. С изключение на малките кученца на краля, не съм виждал други животни да бродят из двореца сред прислугата, облечена в ливреи, позлатените столове и скъпите килими...
– А сега – напевно изрича той, – един специален дар.
Плясва с ръце и ето че се появяват щраусите, бутащи се помежду прислугата, която се грижи за тях – протягат шии и злобно тракат с човки. Една жена в зелена копринена рокля е застанала малко прекалено близо и писъкът, който надава, разбунва цялото ято – птиците надуват заплашително шии, запляскват с криле, тъпчат с ноктестите си крака и настава пълен хаос. Придворните бягат през първата врата, до която успеят да се доберат, виждам дори как един мъж се изкачва по завеса и се измъква през прозореца.
Поглеждам към краля и установявам, че се смее с цяло гърло. Спасява една бедна жена и прогонва птицата, която я е нападнала. Най-сетне е повикана стражата и щраусите са прибрани в странична зала, а оттам са отведени в един от кралските паркове, като оставят зад себе си събрани килими, ухапани крайници и безброй курешки. Аудиенцията рязко е прекратена.
Връщам се по-рано от очакваното в стаята си и обезпокоявам фигура, притаила се пред вратата. Обръща се, вижда ме и хуква към противоположния край на коридора. Ала не преди да съм различил острите недружелюбни черти на Самир Рафик. С разтуптяно сърце преглеждам ключалката: издраскана е, но иначе не е пострадала. Пъхам железния ключ в нея и той се превърта гладко и леко. Вътре в стаята цари странна тишина.
– Момо? – подвиквам тихо. – Амаду?
Изскърцване, после нещо се хвърля към мен от горния край на балдахина над леглото и маймуната се озовава на рамото ми. Над балдахина наднича лице със сериозни очи.
– Ние само си играехме. – Момо се залюлява над леглото и пъргаво като маймуната се спуска по дървената колона. – Скучно ми е да седя затворен тук и през цялото време да пазя тишина. Защо да не мога да изляза навън? Каза, че всичко ще се промени, като дойдем в Англия. Излъга ме!
Сядам на леглото и го гледам тъжно.
– Разбирам те. Съжалявам, Момо. Трябва да потърпиш само още мъничко. Но не бива да вдигаш шум, нито да отваряш вратата на друг освен на мен. Разбираш това, нали?
– Някой чукаше преди малко.
– Сигурно слуга, дошъл да почисти стаята. Казах им, че сам ще свърша това и е по-добре да остане заключена, тъй като маймуната ми хапе.
– И аз мога да хапя. – Момо си показва зъбите, после се разсмива. – И двамата го можем, нали, Амаду?
Зъбят се насреща си престорено заплашително с оголени венци, клатещи се глави и демонстрират смущаващо огледален образ. Започвам да се плаша, че ако оставя момчето тук с маймуната още дълго, ще е трудно двамата да бъдат различени.
– На никого не отваряй вратата – повтарям, – дори да се преструва на мен.
– Че защо някой ще го прави?
– Не знам – признавам. – Но ти просто не отваряй.
– Ами ако има пожар, наводнение или нещо такова?
– Няма да има.
– Не е невъзможно да се случи.
Въздишам.
– Добре, не е невъзможно, но е много малко вероятно. А ако стане така, ще те спася.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
– Обеща ми, че ще сме в безопасност, като стигнем в Англия
– Припомня ми той с безупречна логика.
– Момо, правя каквото мога.
Ала трябва да се постарая повече, той е прав да въздейства върху съвестта ми. Неохотно вадя листчето хартия и отново се взирам в адреса, даден ми от Даниел. Задачата не ми е по сърце, но трябва да се свърши.
С нова решителност този следобед издирвам един от прислужниците и го питам как мога да изпратя писмо. Той ме оглежда скептично и свива уста.
– За твоя господар ли?
Отвръщам му със строг поглед. Очевидно си мисли, че такъв като мен не може да пише. Но може би е по-добре да приеме, че писмото е от посланика.
– Да. До Голдън Скуеър.
– Срещу няколко монети мога да го пратя с куриер. Или пък ти може да наемеш носилка и сам да го занесеш. Не е далече, на около километър и половина оттук е.
Забранено ни е да напускаме двореца, но километър и половина могат да се извървят за нищожно кратко време, не повече от десет минути, и по-бързо ще го сторя пеш, отколкото в някой от тия глупави сандъци. Мога да се върна за половин час, ще отида по времето, когато Бен Хаду и останалите се отдадат на следобедна дрямка. Никой няма да разбере. Прислужникът ме упътва за посоката, след което се прибирам в стаята си, сменям дворцовите си чехли със старите за навън и намятам тъмен бурнус на раменете си. С вдигнатата качулка огледалото ми показва сравнително неразпознаваема фигура, като се изключи черната ми кожа, за която не мога да направя нищо.
Крача бързо по широката Кингс Стрийт и преди да стигна Холбайн Гейт, свивам вляво в Сейнт Джеймсис Парк, като държа главата си наведена, а ръцете – скрити под наметката. Дори и така привличам любопитни погледи от хората, с които се разминавам. Може би заради забързаната си походка, докато те вървят бавно и се наслаждават на красивите гледки, смеят се на птиците, които се хлъзгат по леда на езерото в опит да стигнат до открита вода. Богове, колко е студено! Дъхът ми излиза на бели облачета пара, докато пътеката ме довежда до група елени. Животните, които преди са свели глави и пасат покритата със слана трева, сега ги надигат и ме гледат подозрително. Представям си как стрелци с лъкове са ги доближавали безшумно като мен сега, за да отнесат някой за кралската трапеза, та нищо чудно, че са предпазливи. Ако направя внезапно движение, ще хукнат през парка като газели, сигурен съм в това. Докато вървя бавно и оглеждам околността, изпитвам някакво родство с елените: такава привидна свобода в действителност не е никаква свобода. И те, и аз принадлежим на хора с власт и краят ни може да настъпи внезапно по тяхно желание.
Излизам на павирана алея, която ме повежда през красиви градини, а после на широк път, гъмжащ от карети и други превозни средства. Провирам се покрай пешеходци, коне, покрити носилки и кабриолети, стигам до другия му край и продължавам на север по по-тесни улици според дадените ми напътствия. Районът става по-мръсен и грозен, осеян с боклуци и вонящ на нечистотии. Гадни течности текат в канавките и острата им миризма ги определя безпогрешно. Мисля си, че около работилниците за щавене на кожи във Фес мирише по-добре оттук; със сигурност съм сбъркал посоката някъде. На кръстовището коняр проверява кон за паднала подкова.
– Извинете, господине – казвам и той се изправя стреснат. – Ще ме упътите ли към Голдън Скуеър?
Той посочва към празен терен, засипан с отломки.
– На север от Сохо е. Продължете по Джеймсис Стрийт покрай вятърната мелница и през Дог Фийлдс, докато видите много новостроящи се сгради, и вече сте там.
Редица високи жилищни сгради се издигат гордо сред други недостроени или такива, на които са положени само основите. Личи, че когато строителството бъде завършено, гледката ще е впечатляваща; засега нито е златен, нито е площад, а повече напомня нашия Сахат ал-Хедим. Откривам адреса от листчето и се приближавам към номер двайсет и четири. Отвън виси месингова камбанка – лошо предзнаменование за всеки добър мюсюлманин – и аз я удрям. Дълго време никой не отговаря, после вратата се открехва и отвътре надниква лице.
– Доставката на въглища е на задния вход – остро изрича жена и затръшва вратата под носа ми. Когато схващам заблудата ѝ, започвам да чукам силно по дървената врата. Този път вратата се отваря бързо и широко. – Вече ви казах...
– Вижте, имам дела с този господин. – Показвам ѝ листчето, в което тя се взира неразбиращо.
После се разкрещява:
– Помощ! Крадец! Убиец!
Отзад ме сграбчват силни ръце и съм повален на земята. Нападателят ми се опитва да ме притисне с коляно, за да ме задържи долу, но аз се извъртам и изтъркулвам встрани, при което успявам да уловя стъпилия му на земята крак и го събарям. Той изругава и се надига с мъка. Стоим запъхтени на студа и се гледаме враждебно. Той е още почти момче, но пък има телосложение на бик.
– Не съм крадец, нито убиец. Търся господин Андрю Бърк.
Жената излиза на стълбите.
– Че защо не казахте тъй? – Тя е червендалеста и разчорлена, с мръсна престилка върху рокля от памучно кадифе. – Това е домът на господин Бърк. – Намръщва се и отпраща младежа с жест. – Хайде, върви, Том, бъди добро момче.
Том изглежда разочарован, надявал се е да поупражни юмруците си.
– Господинът у дома ли си е? – настоявам.
– Кажете ми по каква работа го търсите.
– Боя се, че мога да споделя тази информация само с господин Бърк.
Тя свива уста.
– Чакайте тук.
Минава дълго време, след като тя затваря вратата, но най-накрая излиза един мъж. Не е какъвто съм си го представял: дебел е почти колкото великия везир и има голяма черна брада.
Когато ме вижда, придобива объркан вид.
– С какво мога да ви услужа? – пита и после го осенява прозрение. – Аха, сигурно ви праща херцогинята.
Поклащам глава.
– Не познавам никаква херцогиня.
– Нейно благородие херцогиня Мазарин?
Отново поклащам глава. Понечвам да заговоря, но той ме прекъсва.
– Невероятно, приличате досущ на нейния мавър. Тогава трябва да сте дошли за плата на господин Калах?
– Не, тук съм...
– Не и за сукното на сирийския търговец?
За да изпреваря следващи въпроси, изричам натъртено:
– Не, господине. Аз съм от Мароко и идвам по далеч по-деликатен въпрос. Може ли да разговаряме вътре?
– Мароко? – Той се разтревожва. – Че каква работа може да има марокански негър с мен?
– Идвам от името на госпожица Алис Суон.
– Коя?
Нещата не вървят както аз си представях.
– Вашата... ами... годеница.
Добива уплашен вид.
– Годеница? Господине, нямам нищо подобно, явно сте в някаква грешка. – Пауза. А след това: – О, холандката. Разбира се, аз никога не съм я виждал и подозирам, че въпросната дама е изчезнала някъде в морето.
– Всъщност, господине, нещата не са точно така. – Обяснявам му в общи линии, а той ме гледа със зяпнала уста.
– Как ме открихте, по дяволите? И какво очаквате да направя, в името на Бога?
– Търговецът Даниел ар-Рибати ми даде адреса ви – отвръщам сковано аз.
Изражението му се променя.
– О, евреинът, разбира се. Работили сме с него през годините. Свестен човек, въпреки че... Е, това е без значение, съжалявам за горката жена, но след като помислих, че е умряла, потърсих си друга булка и сме женени от три години. Вече имаме две момчета. – Той разперва ръце. – Така че, както сам виждате, делата на госпожица Суон вече не са моя грижа.
– А синът ѝ?
– От къде на къде новата ми жена ще иска копелето на някакъв езически крал под покрива си? Това не е приют за подхвърлени деца! Довиждане, господине.
Този път вратата е окончателно затръшната.
Трябва да призная, че по обратния път към Уайтхол невероятно ми олеква на сърцето. Егоистично ли е да се радвам, че този безочлив търговец на манифактурни стоки няма да взема участие в бъдещето на Момо? А що се отнася за представата ми Алис да бъде омъжена за подобен грубиянин... Е, може би животът ѝ щеше да е по-лесен, отколкото в мароканския двор. Но единственото, което би открила тук, щеше да е различен вид затвор.
Какво ще стане с Момо сега? Нямам никаква идея.
