Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 27 страниц)

В медината е зловещо през нощта. По празните тесни пътечки ехото от стъпките ми звучи, сякаш някой ме следи, и през цялото време поглеждам през рамо. През една врата се стрелва котка и сърцето ми подскача. Звукът от собственото ми потропване на една врата ми се струва толкова силен, че едва ли не очаквам да се появят стражите.

Даниел ар-Рибати отваря вратата и в първия момент и двамата се взираме един в друг. Убеден съм, че този ден е струвал много и на двама ни: той изглежда измъчен, вероятно и аз не изглеждам по-добре.

– Влизай, Нус-Нус – подканя ме той. Прегръщаме се. Вече сме повече от приятели, ние сме съучастници в обща рискована задача.

Още не съм успял да задам въпроса, който така искам, а той се усмихва и кимва към тавана. Влизаме в стаичка на горния етаж, осветена от малка свещ. В златния кръг на светлината се вижда мъничка фигурка, завита с раирано одеяло. Коленича до нея и хващам ръчичката, която се показва, в своята.

– Момо?

В един напрегнат миг няма никаква реакция, след това момчето се стяга, сбърчва нос, разтърква очи, свива се; дръпва ръката си, сякаш иска да се обърне и отново да заспи.

– Момо! – Този път отваря очи. За миг ми се виждат толкова черни и безизразни, та съм сигурен, че е загубил разсъдъка си заради побъркания ни план. После мракът е разцепен от характера му и те се изпълват с живот. Фокусира погледа си и щом ме вижда, усмихва се.

Никога през живота си не съм усещал такова облекчение. Прегръщам го силно. Над главата му виждам Даниел, който се хили срещу мен.

– Виждаш ли, той е добре. Дадох му противоотрова срещу татула и щом се съвзе на сутринта, изяде половин филия хляб и пилешко бутче по-бързо и от куче. А след това захърка – хубав, оздравителен сън.

Момо се изправя в седнало положение. Кожата му е така прозрачна, сякаш е призрак на самия себе си, което на практика е истина.

– Къде е мама? – мига бавно, като че ли му коства усилие.

– Още е в двореца. Тя... – Млъквам. – Добре е... – Какво друго мога да кажа? Той още не е навършил четири години, как би могъл да разбере какво става, през какво трябва да премине майка му? Трябва да се връщам, мисля си. Трябва някак да ѝ кажа, че той е жив, или тя наистина ще се побърка от тревога.

– Кога ще дойде?

– Още не може да дойде. Не се бой, Момо. Ти ще дойдеш на пътешествие с мен, дълго пътешествие, майка ти така поръча.

Личицето му светва за миг и отново помръква. Очите му се напълват със сълзи, но той е прекалено горд, за да заплаче.

– Добре тогава – изрича задавено. – Кога тръгваме?

– Утре. Няколко дни ще пътуваме с керван от мулета до Танжер, а след това с кораб до Англия, откъдето е семейството на майка ти. Няма да е много удобно, Момо, и ще трябва да бъдеш много тих и смел. Можеш ли да се постараеш заради мама?

Той кима сериозно.

– Нека да ти покажа сандъка – казва тихо Даниел, като хваща рамото ми. – Остави момчето да спи, утре ще е в по-добра форма.

Завивам Момо с одеялата и слагам върховете на пръстите си на челото му, както правеше майка ми с мен, за да прогони лошите духове и неприятните мисли.

– Почини си. Ще дойда за теб сутринта, инш^,аллах.

– Инш'аллах – повтаря сънено той и се обръща на другата страна.

Големият дървен сандък за пътуване е великолепен. Кухият тайник в основата, в който ще лежи бедният Момо, е облечен с подплатена тапицерия с дискретни отвори за въздух отстрани и отдолу. Надявам се, че никой няма да проверява съдържанието, нито да заподозре за тайното отделение. Имам леки сънотворни, ако се наложи, но въпреки това ми е трудно да си представя как бедното момченце ще издържи: да лежи неподвижно с часове, докато го клатушкат мулета и носачи, е предизвикателство и за най-отчаяния беглец, да не говорим за жизнено дете, което обикновено не може да застане на едно място и не е в състояние напълно да осъзнае нуждата от потайност. Върху него ще бъдат натоварени купчини сол и захар, торби с шафран и подправки, които ще бъдат поднесени на английския крал като дар от султана. Изискани ценности, но не чак толкова скъпи или редки, че да служат като примамка за крадци, надявам се.

Толкова много неща могат да се объркат по време на това приключение, че по-добре да не се замислям за всички мрачни възможности. Но поне сега Момо е жив и очевидно няма сериозни последици от опасната отвара, която получи сутринта от собствената ръка на Зидана, която си мислеше, че го обрича на смърт. Отварата, която самият аз ѝ осигурих. Тази дръзка двойна игра, която играх, беше подтиквана от невероятната изобретателност на Алис, нарастващия ѝ ужас за сина ѝ и нищожната възможност за бягство с делегацията за Англия. Но нямаше да мога да изпълня плана без добрия търговец. Той рискува живота си, за да ни помогне, и то без друга отплата, освен приятелство. Точно Даниел – а не някой от неблагонадеждните билкари – осигури отварата, състояща се предимно от извлек от пустинен татул, която дадох на Зидана и докара Момо до привидна смърт; Даниел беше този, който ме увери, че приятелят му доктор Фридрих ще удостовери кончината на момчето; Фридрих, който през последните седмици изпробваше субстанцията върху всякакви създания с най-различни размери, за да прецизира дозата. Даниел заедно със зет си Исаак следваха погребалната процесия, скриха се, докато всички се разотидат, извадиха детето от платното в рохкавата пръст и го замениха с костите на друго безименно дете, починало по време на чумата, а след това заведе Момо в дома си, където да ме изчака. Даниел беше поръчал сандъка на до верен дърводелец; пак той осигури солта и другите стоки, които да се сложат вътре – това беше и поводът да посетя дома му, тъй като поне тази част беше официална поръчка и щеше да се плати от хазната.

Тръгвам си, а той пъха бележка в ръката ми. На нея с ясен почерк са записани име и адрес в Лондон.

– Не знам дали ще ти помогне. Не съм се старал да го опозная, докато работихме заедно, но може да е било и заради културните различия, така че трябва да се надяваме да е добър по душа. – Свива пръстите ми върху бележката, а след това топло ме прегръща. – Върви си с добро, Нус-Нус. Първото нещо, което ще направя сутринта, е да се погрижа сандъкът и безценното му съдържание да са доставени пред дворцовите порти, за да бъдат натоварени с останалия багаж на делегацията. Ще се моля да успеете и до нови срещи по волята на Господ.

Така и не се сбогувах с Алис.

Реших да не замесвам малката Мамас в опасния ни заговор, затова потърсих доктор Фридрих и го помолих да каже на Белия лебед, че синът ѝ е добре и пътува за Англия. Той се намуси.

– Рискувах веднъж главата си заради това – промълви нещастно. – Мисля, че не бива да предизвиквам съдбата повече.

– Започнах да го увещавам, но той само поклати глава и излезе в коридора, като ме остави в ужасяващата му лаборатория, заобиколен от буркани с органи, купища одрани кожи и варените кости на безброй трудни за идентифициране създания.

Докато пътуваме към Танжер, мисля си за нея, как късаше косата и дрехите си, преструваше се на полудяла от мъка, без да е сигурна дали тази пародия няма да се окаже жестоко отражение на истината.

На минаване през Гарб попадаме на изпълнени с оптимизъм бандити, които откриват огън срещу нас. Скоро разбират, че са направили грешна преценка, но все пак успяват да отмъкнат четири от мулетата ни, заедно с багажа, натоварен върху тях. В този момент забелязвам, че точно онова, което носеше сандъка ми, го няма. Пришпорвам коня си след тях и викам силно като самия крал на джиновете. Бедният Амаду е с мен, а каишката му е омотана за по-сигурно около дръжката на седлото ми и той скимти ужасено от внезапната промяна на скоростта. Извръща глава към мен, зъби се и ококорва очи. Попречва при първия ми опит да се прицеля в нападателите ни и се налага да го избутам встрани. Ужасът ме кара да се концентрирам, дава здравина на ръката ми и ме прави по-добър стрелец с мускета от когато и да било. Един от мъжете пада прострелян в тила, останал буквално без лице. Пиката ми пронизва друг в бедрото и го приковава към седлото, виещ от болка. Неземният вик на Амаду е като ехо, бърбори като демон. Щом виждат, че почти ме настига батальон от кралски войници, останалите бандити препускат бързо напред, като изоставят откраднатия товар.

Бен Хаду наблюдава сцената с вдигнати вежди.

– Добра работа, Нус-Нус. Как ревностно пазиш даровете на султана за краля на Англия! Не си спомням да си се втурвал срещу берберите с такава мъст.

Навеждам глава и избърборвам нещо за дълга си, а той се смее.

– Ти си пример за останалите. Ще те повиша в заместник-посланик по време на посещението, при все че ще изпълняваш и секретарските си функции. Съгласен?

Нямам думи; просто кимвам. Амаду подскача върху хълбока на коня, като че ли заслугите са изцяло негови, а Бен Хаду се смее. Протяга ръка и ме потупва по гърба.

– Свестен човек. Имам нужда от някого, на когото да мога да се доверя. Вече ме натовариха с някакъв нещастен английски ренегат, за когото се знае, че създава само проблеми, освен това делегацията е пълна с пепелянки. Гледай, слушай и ми казвай за всяко подозрително нещо. Ако някой друг ти направи предложение, веднага ми съобщи. Ще се погрижа да бъдеш доволен.

Известно ми е, че Калайджията не е всеобщ любимец, и това изобщо не ме изненадва. Има малко надменно поведение, което може да бъде обидно, известно нетърпение към глуповатите, което демонстрира с готовност. Освен това налице са и племенни вражди – винаги е така сред мароканците. Съгласявам се да бъда негови очи и уши: винаги е по-добре да си съюзник на Бен Хаду, отколкото да си срещу него. Но не съм толкова глупав, че да благоволя да го посветя в своята тайна, защото въпреки високомерието му той е лоялен към султана и независимо от разбирателството ни няма да се поколебае да изпрати малкия принц обратно в Мекнес с охрана и торба с главата ми вътре.

Танжер се намира в състояние на крехко примирие: още щом се стигне до високите бели стени, вижда се, че са надупчени от куршуми и почернели от обстрела. Наоколо са разпилени отломките от разрушените укрепления, свидетелство за дългите бомбардировки, на които беше подложена колонията през тези последни години. Селски жени търсят в разровената земя храна за животните, които ще оставят да презимуват. Щом пъстрото ни шествие приближава, те се изправят и вият за поздрав през воалите пред лицата си. От крепостните порти се спускат ездачи да проверят кои сме, а когато Бен Хаду се представя, мълвата мигом се разнася и от всички посоки козируват английски войници с най-хубавите си униформи, а оръдията гърмят в чест на пристигането ни. Отношенията са толкова сърдечни, че човек трудно би могъл да си представи, че е в този пристанищен град, това издадено в морето парче земя, което почти докосва бреговете на Испания и разделя Средиземно море от Атлантическия океан. Сър Джеймс Леели идва да ни посрещне. Въпреки проблемното му гостуване при султана той е безкрайно сърдечен: устройват ни голямо празненство и изстрели на мускети, а след това и фойерверки, които избухват в различни цветове, когато се пръсват над морето. Ще ми се Момо да можеше да ги види. В апогея на веселието се измъквам и отивам да го проверя. Прекарал е в сандъка четири дни без нищо освен малко хляб, фурми и малко шише с вода, за да оцелее. Товарът обаче е под строга охрана и нямам право да влизам тук: отпратен съм категорично, но любезно. Вечерта не успявам да заспя в удобната си стая, като знам, че момченцето седи затворено и мръсно в своя затвор. Отново ме връхлита цялата чудовищност на действията, които предприехме: да разделим дете от майка му, вероятно завинаги, да рискуваме всичко...

"Спри, Нус-Нус – карам се яростно сам на себе си. – Бъди мъж."

Четвърта част

30

Корабът, който ще ни откара в Англия, седи закотвен в синята прегръдка на залива. Платната са прибрани и той се надига леко върху вълните, простичък и функционален. Бен Хаду е разочарован.

– Само две палуби и не повече от петдесет оръдия. Очаквах повече от англичаните, които се мислят за владетели на моретата. Този кораб е поне треторазреден. Ще приличаме на просяци, пристигайки с него. И без това свитата ми е по-малка, отколкото ми се искаше. – Притеснява се за впечатлението, което ще направим, докато пътуваме към града и по пътя, който води до водата. На мостика заявява мрачно: – Нашата нация е построила джамията Кутубия и кулата на Хассан, потомци сме на ал-Мансур, най-богатия човек на света; царедворци сме на най-могъщия султан в Африка. Престижът на султана ще бъде уронен, ако появата ни не е пищна.

Ясно ми е, че се тревожи да не се отрази зле на него. Гордостта на Бен Хаду е пословична. Корабът поне изглежда здрав и стабилен. Тъкмо се каня да кажа това, но Калайджията няма търпение да слуша обясненията ми, а вместо това се отправя да крещи на един от лейтенантите си.

Докато товарим багажа, продължава да е в лошо настроение. Най-накрая вбесен се обръща към мен.

– Ти наблюдавай оттук нататък, Нус-Нус. Увери се, че няма нищо повредено или разсипано. Ще се върна преди залез.

Хуква, дръпва юздите на коня си от ръцете на момчето, на което го е поверил само преди малко, мята се атлетично върху седлото (впечатляващо за мъж над четирийсет) и се отправя с пълна скорост обратно към града.

Един по един всички сандъци са натоварени, а аз организирам нещата така, че този на Момо да е поставен по начин, по който въздухът да може да циркулира добре и да имам лесен достъп по време на пътуването.

Слънцето е започнало да обагря облаците в червено и да се снижава към хоризонта, когато Бен Хаду се връща начело на странна процесия. Дванайсет мъже са се превили под тежестта на два огромни сандъка, през чиито процепи се вижда движение. Зад тях идва група мъже, предвождащи... намръщвам се. Не може да бъде. Но щом приближават, подозренията ми се потвърждават: изглежда, някъде сред търговците в Танжер Бен Хаду е успял да открие и купи два берберски лъва и огромно стадо щрауси. Лъвовете гледат сърдито от затворите си, а щраусите (трийсет! Успявам да ги преброя) вървят към брега, като вдигат високо огромните си колене и стъпват внимателно, голите им глави се клатят комично върху дългите им вратове и показно свиват и разперват опашките си. В саваната отношенията между котка и птица биха се свели до хищник и плячка, но тук и двете са принизени до товар – товар, за чието превозване не сме подготвени.

– Къде, за бога, ще сложим всичко това? – Въпросът ми звучи почти като вой.

– Убеден съм, че ще намерите подходящо място. – Той е невероятно доволен от покупките си. – Английският крал никога не е виждал нещо подобно – заявява, щастлив, че е увеличил даровете на делегацията.

С Каид Мохамед Шариф се споглеждаме многозначително, а Бен Хаду се отправя да създаде удобства в каютата си.

Приливът идва с изгряването на пълната луна. Стоя на палубата, докато екипажът вдига котва, и поемаме далеч от белите стени на казбата в странстване през моретата. Гледам как ведрото лице на луната грее през облаците, осветява в сребристо водата и си мисля за Алис.

Скоро излизаме в открито море, Бен Хаду и хората му се отправят към леглата си. Аз изоставам под претекст, че ми е зле на стомаха, а след това слизам долу да освободя Момо от пленничеството му. Планирам да го скрия в малката си каюта, едва ли не с размерите на шкаф в отделението на офицерите, но това е истинска благословия, дошла благодарение на спонтанното ми повишение. Така успявам да устроя пространство зад леглото си, където момченцето ще се радва на малко по-голямо удобство и освен за спане ще има и място за играчки, с които да се разсейва. Амаду, разбира се, чието бърборене ще прикрива гласа на детето, също ще му прави компания, докато съм някъде из кораба, и ще служи за оправдание, че нося храна в каютата си.

Поздравявам се за късмета и предвидливостта си, докато слизам надолу; до момента, в който на тясното стълбище над долната палуба ми се налага да се отместя, за да се размина с друг пасажер. Очите му проблясват на златистата светлина на свещта във фенера ми, а след това се присвиват. За миг се взираме един в друг, а после той изчезва.

Гледам го как се отдалечава замислен и притеснен, докато мракът най-сетне го поглъща. Каква работа има в трюма Самир Рафик? Няма начин да знае нещо за Момо, значи, трябва да е шпионирал или да е търсил съкровище.

Пулсът ми се ускорява, слизам по стълбата, като се придържам с две ръце, а дръжката на фенера е в устата ми, и се ужасявам от това, което мога да заваря. Единият лъв изръмжава, подразнен от светлината, и удря с лапа по сандъка, докато минавам покрай него (забелязвам, че някой е отрязал ноктите му, и се чудя на кое ли нещастно създание са възложили тази задача). Щраусите междувременно са прибрани на палубата за оръдията, единственото пространство, което е достатъчно голямо за тях, въпреки недоволството на екипажа, особено на онези, чиито койки са най-близо; те не спират да се оплакват от шума, миризмата и опасните човки.

Взе се решение, ако бъдем спрени от корсари, Бен Хаду да покаже цветовете си, а в случай че попаднем на английската флота, сър Джеймс да ги отпрати, така че да нямаме нужда от оръдия.

Откривам сандъка си и надничам в ключалката. Пипана ли е била? По месинга има светли драскотини, но може да са се появили при свалянето. И въпреки това сякаш някой е ровил вътре, защото нещата изглеждат разбъркани. Обзет от ужас, отмествам трескаво торбите с подправки, после нареждам и фуниите със захар и сол, без да ме е грижа, че може да се счупят, пък били те и дар за крал Чарлс.

– Момо! – напрегнатият ми шепот звучи като вик в затвореното пространство.

Няма отговор. Най-отдолу в сандъка, точно върху фалшивото дъно, една от торбите с куркума се е разсипала. Всичко е посипано със златист прах. Събирам го, проклинайки, оставям го долу при останалите неща и отмествам основата колкото предпазливо ми позволяват треперещите ми ръце.

– Момо? – Вдигам фенера със свещта, ужасен от това, което може да видя.

За миг си мисля, че е мъртъв и валерианът в отварата се е оказал фатален, тъй като той се взира в мен с немигащи очи на слабичкото лице в сянката. Тогава киха шумно и във всички посоки се разлетява куркума.

– Нус-Нус! – протяга ръчички към мен.

Превивам се на две през страницата на сандъка и го вдигам внимателно от тясното му миризливо скривалище.

– Какво смело момче си. Как би се гордяла с теб майка ти, ако можеше да те види! – Прегръщам го, защото той е единственото, което имам от нея; той отвръща на прегръдката ми, защото аз съм всичко, което той има сега на този свят.

Чак тогава това издръжливо дете се разплаква. Усещам как хлипа и как се разтърсва крехкото му телце и очите ми се пълнят със сълзи. Какво правим? Но е твърде късно да върна нещата назад. Нямаме друг избор, освен да стиснем зъби и да продължим напред.

Най-накрая го оставям и връщам всичко обратно в сандъка. Завъртам ключа в ключалката, усещам как запъва, за разлика от преди, и в съзнанието ми изникват хитрите присвити очи на Самир Рафик. Какво е търсил? Какво знае? Мислех, че безопасното качване на Момо на кораба ще е най-голямото ни предизвикателство, но виждам, че приключенията ни едва сега започват.

На следващия ден търся Бен Хаду и го откривам в каютата му, страдащ от морска болест. Обикновено Калайджията е спретнат мъж, който обръща много внимание на външния си вид; днес обаче косата му не е прибрана под копринената чалма, а е провиснала върху раменете му, кожата му е сива и потна. До леглото му има кофа, от която мирише на вкиснало; на масичката е оставена чиния с недоядена храна. Погледът му към мен е лишен от всякакъв интерес.

– Върви си, Нус-Нус, изглеждаш чак прекалено свеж.

– Моите извинения, сиди. – Свеждам глава, но оставам на мястото си.

– Е, какво искаш?

– Чудех се за причината, поради която племенникът на Абделазиз, Самир Рафик, и ренегатът Хамза са с нас?

Той вдига вежди, щом чува основателния ми въпрос.

– Султанът им е възложил задачата да донесат главата на някакъв неверник, отговорен за отпечатването на екземпляри от Свещения Коран, преведен на английски. Очевидно Рафик няма да се спре пред нищо, за да си върне благоволението, загубено от чичо му. Колкото до Хамза – той е готов на всичко за малко злато. Казах на Исмаил, че вероятно печатарят отдавна е мъртъв и погребан, предвид това, че книгата е издадена преди трийсет години, но той не искаше да чуе и дума, а Рафик копнееше да демонстрира смелостта си, молеше се за шанса да докаже лоялността си, покварената малка продажница. – Поглежда ме.

– Съжалявам, Нус-Нус, не съм целил да те нагрубя.

– Няма нищо.

– Той не е нито твой, нито мой приятел, така че го дръж под око.

Засмивам се огорчено, но вътрешно стена. Значи, вината за това, че врагът ми е на кораба и следи всяко мое движение, е моя. Да бях приел поръчката на султана...

– Може би трябва да го хвърля зад борда, да видим що за плувец е.

На Бен Хаду отново му се повдига, изплюва се в кофата, сяда и попива устата си.

– Ако беше така лесно, досега сам щях да съм го направил. Исмаил се почувства виновен за наказанието, което наложи на великия везир, и се опитва да се реваншира с внимание към момчето. Ако нещо му се случи, ще иска пълен доклад. А при тези обстоятелства ще трябва със сигурност да открия подходяща глава и да му я занеса. Султанът не търпи провали.

– Дори ако печатарят отдавна е починал?

– Дори ако се наложи да го извлека обратно от ада – успява да се усмихне леко. – Може да кажем на Исмаил, че сме изтъргували душата на Рафик срещу тази на печатаря.

Като по чудо Бен Хаду не е единственият член на делегацията, покосен от морска болест. Щом минават четири дни от пътуването, през които не съм го мяркал, питам ренегата Хамза къде е Самир Рафик. Той ме поглежда студено, а след това свива рамене.

– Нямам никаква представа.

По обратния път от горната палуба виждам Рафик да залита по главната палуба долу, като крачките му са в дисонанс с ритъма на кораба. Отскача ту в една, ту в друга посока и изглежда съвсем посърнал. Накрая се вкопчва в планшира. Весело го поздравявам и заставам до него, като се погрижвам да съм обърнат по посока на вятъра.

– Могъщият океан е великолепен, нали?

Той ме поглежда, изпълнен с отвращение, без да отговаря.

– Как се движи и люлее като живо същество. Нагоре и надолу, вълна след вълна...

– Млъквай!

– А нашето корабче се движи като коркова тапа във ваната, побутвана и издигана нагоре-надолу. Ние сме толкова малки, а той е огромен. Цяло чудо ще е, ако някой от нас оцелее. Той затваря очи и стене.

– Морската болест е истинско проклятие, а? Мога да ти дам нещо против гадене. Долу имам кутия с фини подправки и билки. Казват, че кимионът се отразява добре, особено ако е разбъркан с овча лой...

– Остави ме на мира, черен нещастник! – навежда се над перилата и бълва нищожно количество жлъч в бурните вълни.

– Само се опитвах да помогна – казвам аз, като се старая да изглеждам обиден.

Последните три дни от пътуването минават без инциденти. Прекарвам повечето време, като тихичко разказвам приказки на Момо зад заключената врата на малката ни каюта. Най-любима от всички му е за Али Баба и разбойниците и ме кара да му я разказвам отново и отново, чак докато ми прилошее. Плаването ни беше благословено с хубаво време и попътен вятър, което е рядкост за този период на годината. Приемам това като добра поличба и почти започвам да се изпълвам с оптимизъм относно приключението ни.

Щом зърваме в далечината сенките на земята, сърцето ми изведнъж се свива. Англия! Земята на предците на Алис, същата, за която доктор Луис беше говорил толкова често. Бе описвал земите в южните райони извън пределите на града като същински градини, пълни с цветя и зеленина, прорязани от реки и потоци, с гъсти гори, топлени от нежното слънце и окъпвани от дъждец. Представата за Англия беше изпълвала съзнанието ми в продължение на години. Нямам търпение да сравня тази представа с действителността. Но дългото еднообразно крайбрежие, към което плаваме, е скучно, безцветно и грозно. Носим се покрай дълга ивица, покрита с дребни камъчета, обливани от прилива, после носът на кораба се насочва към широк пристан. Английските моряци ми казват, че това е протокът Даунс под пристанищния град Дийл. Акостираме сред стотици плавателни средства с най-разнообразни форми и размери – търговски и рибарски гемии, няколко по-големи кораба като нашия – срещу страховити укрепления с оръдейни платформи.

Корабът е разтоварен от група шумни докери, които побягват при вида на щраусите, и началникът им ги връща с бой да довършат работата си – гледка, която ми напомня за Мекнес. Наблюдавам как сандъкът на Момо, който съм почистил, заредил с провизии и снабдил с нова ключалка, е разтоварен и си спомням колко сериозен беше предишната вечер, когато му обясних, че ще трябва отново да влезе в затвора си. Видях, че му се доплака само при мисълта за това, но успя мъжки да сдържи сълзите си.

– Ще бъде за съвсем кратко време. А после ще стигнем в Лондон и ще бъдеш в безопасност. – Господ би трябвало да ме убие на мига за това празно обещание.

Сър Джеймс Лесли кани Бен Хаду и офицерите му, в това число и мен, да хапнем в странноприемница близо до брега. Угощението започва с кавга със съдържателя, който по невнимание ни сервира осолено свинско месо, и сър Джеймс го смъмря за невежеството му.

– Тези добри джентълмени са мохамедани, глупако, и не ядат свинско. Върви да донесеш от най-хубавото еленско месо и побързай!

Съдържателят дава нареждания на прислужницата и си изкарва яда на момчето в кухнята, държи се с него, сякаш е роб, при все че не носи робска обица и е бяло като него. Момчето, понесло огромна кана с разпенена течност, гледа тревожно с ококорени очи непознатите чалми и тъмната ни кожа. Щом стига до мен, очите му стават още по-кръгли, стои на дистанция и ми налива с опъната ръка, сякаш се бои, че щом не ям прасета, мога да изям него. Отпивам една глътка и откривам, че напитката е тъмна и нагарчаща.

– Спрете! – провиква се Бен Хаду, който също е отпил глътка. – Ако сте добри мюсюлмани, няма да пийнете и капка: това е алкохол и е забранен.

В отговор на това ренегатът Хамза пресушава чашата си на няколко големи глътки.

– В тази страна се смята за невъзпитано да откажеш бирата, която ти е предложена.

Калайджията се взира безизразно в него.

– Ти си изменник и си сменил вярата си, не очакваме примерно поведение и добри обноски от такъв. – Той напомня на останалите членове на делегацията, че трябва да се придържаме към най-важните ценности на исляма, докато сме в тази страна, че непросветените неверници ще съдят за султана по нас и трябва през цялото време да се придържаме към скромност, умереност и добри маниери. – Няма да ядете или пиете неща, забранени според Корана. Ще говорите учтиво, ще оказвате почит към Аллах и няма да докосвате жени, нито дори да си позволявате сладострастни погледи към тях.

Няколко от мъжете се споглеждат разочаровано при тези думи.

След два дни достигаме крайната цел. Нощта настъпва и е невероятен студ. С приближаването към широката река Темза чувствам как косъмчетата в носа ми замръзват. Духа мразовит северен вятър и тревата, върху която яздим, хрущи от студа: усещането е като във Високия Атлас през зимата. Влизаме в Лондон от изток през блатата и щом достигаме главния път към града, покрай нас минават множество карети, теглени от коне, каквито никога не съм виждал. Всички мароканци гледат изпълнени със страхопочитание, докато минаваме под арката на Алд Гейт върху двете назъбени кули, за да влезем в града. Бен Хаду забелязва зяпналите ни усти и рязко заявява:

– Баб ар-Раис се отличава с далеч по-голямо майсторство: тази порта е твърде обикновена, не може да се сравнява.

Прекосяваме реката по дълъг мост, обрамчен с високи сгради, които стесняват пътя до не повече от десетина метра, като това ни кара да се скупчим, а шумът от копитата на конете ни ехти оглушително, а ние хвърляме бегли погледи към тъмните водни ивици от двете ни страни. В средата на моста се издига невероятна конструкция с оръдейни кули и куполи, а интересната декорирана фасада блести от позлата. При тази гледка Бен Хаду заявява:

– Това трябва да е кралският дворец!

Тогава мъжът, който язди до мен – солиден човек на средна възраст със силно прошарена коса, който ми каза, че името му е Джон Армитидж и се радва, че е у дома след пет години служба в Танжер, – избухва в смях и на висок глас обяснява, че това е Нонсъч Хаус, на повече от сто години, и е просто красива постройка край градската порта, което оставя посланика без думи.

Градът, в който влизаме от северната страна на моста, ми изглежда много чужд с широките си проходи и извисяващата се сивобяла зидария под изгряващата луна: съвсем различен от тъмния, усоен, задимен ад, който доктор Луис ми беше описал веднъж. Навсякъде, предполагам защото е неделя, свещен ден за англичаните, се чува звън и екот на камбани, нещо, което не може да бъде чуто в никой мюсюлмански град, защото според Мохамед звънците са лулите на дявола. В общи линии Лондон се доближава много малко до другите европейски градове, които съм посещавал – Венеция и Марсилия с техните плетеници от канали и хубавите къщи на търговците; и въпреки това тук-там зървам елементи от Флоренция и Болоня в портиците и колоните на големите сгради. След известно време обаче осъзнавам, че тук има прилики и с нашия Мекнес – виждат се разрушени сгради и кипи ново строителство. Питам Джон Армитидж каква е причината за тази активност.

– Имаше голям пожар преда петнайсет, шестнайсет години – обяснява той. – Унищожи цели райони в града, десетки улици и църкви, хиляди домове. Спомням си какво беше преди, тъмно и пренаселено, вонеше от канализацията и плъховете. Господин Рен и господин Хук са направили чудеса под ръководството на Негово Величество.

В сравнение с тъмните лабиринти на Фес и пълните улици на медината в Мекнес това е съвсем различен свят: просторен, без да е претрупан с детайли. Осъзнавам, че се чудя що за крал управлява този велик модерен метрополис. Е, представям си, че скоро ще разбера.