Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 27 страниц)

Не точно това е начинът, по който исках да сме заедно, но не можеш да ме виниш, че се възползвах от ситуацията, когато всичко се подреди така добре. Ще се насладим на приятна любовна игра, а след това ще те върнем там, където те открихме, и наистина ще размажем черепа ти. Колко жалко, че трябваше да се стигне дотук, Нус-Нус. Всичко можеше да е доста по-различно, ако ти не беше толкова... упорит. Исках единствено да те обуча в изкуството на насладата. Ти си надарено момче в много други отношения, това би завършило идеално твоята начетеност. Истинско похабяване на това прекрасно тяло.

Той вика роба, двамата ме обръщат и ме нагласят със задните части към него. Момчето е освободено и в този момент си спомням с ужас как Алис беше настанена в леглото на Исмаил първата нощ. След това чувствам ръцете му върху себе си и изведнъж се озовавам отново в пустинята, страдам от насилието, което ми е причинено, и се чувствам като в кошмар, в който ме преследва чудовище, а аз не мога да избягам...

Започва да ми се повдига и повръщам върху ярката коприна, силата на спазмите е такава, че изпръсквам дори стъклата на френските огледала.

– Срамота! – извиква с отвращение великият везир. Скача на крака и ме изритва в ребрата. Следва нов изблик и този път изцапвам обувките му, които несъмнено са скъпи. Вие като куче, рита ме отново, този път по-ниско, в червата. Успявам да почувствам болката и това е добре: пронизва ме като пречистващ огън. Усещам ефектът на лекарството да отслабва. Движа пръстите си и усещам допира на земята, в началото съвсем леко, но след това по-добре. Хайде – подканям безполезното си тяло.

Съсредоточавам се върху ръцете си, сковани като желязо, насочвам мислите си към пръстите, един по един, и ги виждам как се раздвижват. Успявам да хвана кола, започвам да стискам и дърпам.

– Какво? Какво? – гласът на Абделазиз се извисява до пищене. Той опитва да се добере до кинжала си.

Колът се освобождава, аз го хващам и го забивам с един невероятен триумфален замах право в средата на увенчаната му с чалма глава. Но великият везир, то се знае, носи чалма, по-голяма и от тази на султана. Състои се от метри плат, нагънат по интересен начин, така че главата му прилича на огромен лук. Ударът го зашеметява само за миг, но след това ме напада с кинжала с цялото неудовлетворено желание в погледа си. При първата атака се отмествам встрани, опитвам да го отблъсна при втората, но той е като канара. Кинжалът ме пробожда под ребрата. Не чувствам болка, а топлина, която подхранва гнева ми. Завъртам кола над главата си, като използвам засилката от дължината му, той се стоварва върху гърдите му и го поваля. Приземява се по гръб като летящ хипопотам и въздухът излиза от тялото му със свистене. Няма да успее да се надигне, няма да го допусна. Стъпвам с единия крак между възглавниците, а с другия върху корема му и грабвам кинжала от тлъстата му ръка.

– Достатъчно, Нус-Нус.

На входа стои Бен Хаду с безмълвния роб на Абделазиз до себе си. Детето се стряска при вида на кинжала и на поваления си господар и побягва.

– Хайде. Колкото и да не го харесваме и двамата, това няма да доведе до нищо добро.

Животът продължава, сякаш не се е случило нищо необичайно. Щом се преобличам в чисти дрехи, а Калайджията е превързал раната ми с практично спокойствие, Исмаил започва да ми дава нареждания, сякаш преди малко не е размахвал пръчка над главата ми. По време на вечерята, след като с Амаду сме пробвали храната, той изпада в меланхолично настроение, както често се случва след някое от кръвопролитията му.

Седнали сме на килим пред главния му павилион и той се е загледал в небето.

– Астрономите ми казват, че същите звезди, които ни огряват сега, са огрявали и Пророка, докато е седял пред входа на пещерата на Хира. Виж Аш Шаула, протегнатата опашка на скорпиона. – Посочва към безбройните неразличими светли точици в нощното небе – Ат-Тинин, змията. Саад ал-Малик, звездата на великия крал. – Взира се в последната блещукаща светлинна известно време, мълчалив, замислен, а луната очертава профила му и хвърля сребрист отблясък в очите му. Накрая той пита: – С какво ще бъда запомнен, Нус-Нус?

Има ли по-опасен въпрос, на който да отговоря честно? През годините сме обсъждали много неща, но проблемите са били предимно от практическо естество: предимствата на вълната през зимата и на памука през лятото; качеството на солта от различните източници – морето и пустинята; природата на котките и камилите. Беше ме разпитвал за Венеция, но забелязах как очите му станаха безизразни, като му разправях за водните улици: той не би могъл да си представи такова нещо като канал, нито пък да се поинтересува от него. Ала когато заговорих за архитектурата и пищната украса, слушаше внимателно и зададе много въпроси. Беше ме разпитвал за езиците и превеждането, особено по отношение на техническите термини; обсъждахме дори Аристотел, Омир и Плиний – автори, които поради факта, че предшестват зараждането на исляма, представляват по-безопасна тема от любимия ми Руми с полета на изпълненото му с възторг въображение и опасните му еретични мисли. Исмаил досега не е показвал и намек за съмнение или ранимост и не знам какво да отговоря.

– Като велик крал? – рискувам.

Бавно кима.

– Но кое прави един крал велик? Какво ще разкаже историята за мен?

– Не знам много за тези неща, господарю.

Извръща тъмните си проблясващи очи към мен.

– Абделазиз ми каза, че самият ти си син на крал.

Бих могъл да отрека и да улича великия везир в лъжа, но това би било неистина, макар кралството на бедния ми баща към края да беше малко по-голямо от един от павилионите на Исмаил и аз никога да не съм възприемал себе си като принц. Извръщам глава.

– Ала далеч не велик крал, господарю, няма място за сравнение.

– Хайде, момче, недей да скромничиш.

Има ли нещо по-изнервящо от ледения поглед на палач, втренчен в теб в очакване да му възразиш? Отчаяно се опитвам да изровя в съзнанието си всичко, което знам за кралете от думите на гриотите – западноафриканските разказвачи на приказки, и от песните и историите им край огъня. Имената им изскачат в главата ми: фараонът Ахенатон, Аския Тур, кралят на Сонайската империя, Цезар в Рим, Ханибал, Кир, Александър и Сюлейман, който съсякъл дете на две и дал по една половина на двете майки или нещо подобно. С братята ми много се увличахме в кървавите подробности в тези истории – затворници, чиито черепи са били смазвани под краката на слон; погребани живи врагове; бебета, изгаряни в жертва на езически богове, кланетата във Вавилон... Хрумва ми, че може би жестокостта е необходимо качество за един крал; или пък положението на крал предизвиква подобно поведение в хората. Дали склонността към насилие тласка човек към короната? Говори се, че Исмаил се е справил с повече от десет правомерни наследници на короната по пътя към трона на Мароко, при все че не знам каква част от това е истина. А може властта да променя душата на човек и той да си мисли, че е повече от останалите? Ако всички ми се кланят, отнасят се с мен сякаш съм Господ, слязъл на земята, удовлетворяват всичките ми прищевки, хвърлят се ужасени в краката ми и извръщат поглед, докато проливам кръв, щях ли и аз да бъда като Исмаил? Самата мисъл за това е равносилна на измяна и се боя, че може да е изписана по лицето ми. Вече се забавих твърде много. Бързо, Нус-Нус, кажи нещо. Кажи нещо!

– Според мен, господарю, ще бъдете запомнен като Закрилника на Мароко.

Проблясващите очи се присвиват, докато заприличват на полумесеци. Дали в тях се чете подозрение? Не, удовлетворение.

– Закрилника, да, това ми харесва. Ще бъда запомнен като Пазителя на вярата, Бича за неверниците, Носителя на полумесеца. Освен това и като Архитекта, кралят, който е превърнал Мекнес от мърляво селце във велик имперски град. Като основоположник на бляскава династия.

Изправя се на крака и тръгва решително, в този момент гради образа си пред света. Разбира се, той вече е част от династия: Алауитите, наместниците на Пророка по линия на дъщеря му Фатима. Не казвам това. Не споменавам и страховитите му деца чудовища, открити тази сутрин в един от фургоните с храна да се тъпчат едновременно с фурми, захар и смен, отлежалото ферментирало масло, което струва почти колкото злато. Кълна се, че децата му бяха омазали лицата си с него точно защото е толкова ценно. Възрастните жени по селата взимат пестеливо по мъничка лъжичка от буркана със смен, за да глазират соса, който прибавят към празничния кускус, към сватбения тажин. Богатите и разглезените обаче нехаят за истинската стойност на нещата. Ядат до пръсване, после си вземат още малко. Емирите оставят следи от повръщано след себе си, тях обаче никога не ги наказват. Те произхождат от Исмаил, наследници са на бляскавата му династия. Кражбата беше приписана на двама нещастни роби; те бяха обезглавени за това. Алчността подтиква облечените във власт към разхищение. Те живеят, за да получават: храна, напитки, мъже, жени. Света. Апетитът им не може да бъде задоволен; празнината в злите им души не може да бъде запълнена.

Мисля за баща си как лежеше огорчен в мрака. Понякога е по-добре да не си крал.

18

Алис

От дни се намирам в пълен шок, седя в женския павилион като голяма восъчна кукла, едва търпя обкръжението си, непрестанното сврачешко бърборене, влизането и излизането на прислужници, деца, храна, не мога да си поема дъх. Вече знаех, че мъжът, чието дете нося, е страховит, но сега зърнах истинската му същност и имам чувството, че съм надникнала в бездна. Наблюдавах как с ръцете, които са ме галили, извършва чудовищни убийства. Щом затворя очи, виждам как дългите чукове се спускат надолу, наляво, надясно, забиват се в глави, смазват гърбове, ръце, крака, ребра, без никаква милост, без причина. Чиста бруталност, незадоволима жажда за кръв у мъжа, който създаде дете в утробата ми и който за мен се превърна в олицетворение на самия дявол.

Най-лошото от всичко беше да гледам Нус-Нус, проснал се по очи, просто да лежи там и да чака смъртоносния удар. Какъв ужас трябва да изпитва човек, че просто да лежи и да чака смъртта? Погледнах към Зидана, сякаш тя може да сложи край на изблика на насилие на съпруга си, една природна сила срещу друга, но бърз поглед ми беше достатъчен, за да се уверя, че очите ѝ са блеснали, свива и разпуска юмруци, сякаш с желание би се присъединила към тази сеч и сама би смазала няколко черепа.

Бях така сигурна, че ще видя как приятелят ми умира, та се срамувам да призная, че бях готова да избягам. В този момент забелязах, че протяга ръка. Загреба от кръвта на горкия човек до себе си, размаза я по главата и врата си и отново легна неподвижно. Погледът ми попадна на султана, който осакатяваше поредната си жертва. Беше обърнат с гръб, но приближаваше към Нус-Нус, неутолил жаждата си за кръвопролития, и не можех да си представя, че тази малка хитрост ще свърши работа. Султанът стигна до него, загледа се в резултата от действията си и в този момент нещо сякаш се изпари от него, като че зъл дух беше прогонен чрез екзорсизъм от тялото му, той пусна пръчката, която стискаше, хвана великия везир под ръка и двамата започнаха да разговарят най-спокойно, сякаш обсъждаха времето.

До този момент не подозирах, че е способен на такова чудовищно поведение. Нося детето му. То е в мен, расте с всеки изминал момент и се превръща в мъничко подобие на баща си. Тази мисъл не е ли ужасяваща? Толкова много исках дете, че избрах да се отрека от вярата си пред смъртта, и ето го наказанието за греха ми. Опитах се да се помоля, но, изглежда, съм забравила всички молитви, които знаех. Казват, че шокът се отразява по странен начин на човешкото съзнание, но явно жестокостта изтрива всичко.

Животът продължава и започвам да се мъча да приема хората, от които зависи съществуването ми. Казвам си, че султанът трябва да е бил предизвикан сериозно, обиден, предаден. Че подобно жестоко наказание вероятно съответства на гнусно престъпление, извършено срещу името му, личността му, собствеността му, че реакцията му е по някакъв начин оправдана и още по-честна поради своята директност. Личната намеса...

Понякога се усещам как мисля по този начин, като използвам фрази, ненавистни ми в устата на майка ми, която си служеше с тях, за да намери извинение за разточителството на съпруга си.

– Той е човек с великодушно сърце – казваше тя след поредния му загубен облог, който ощетява домакинството. – Той е спонтанен. Носи се по вълната на моментното настроение. Не иска да разваля удоволствието на приятелите си, ако се въздържа, ще ги накара да се срамуват... – и така нататък.

След като нещо не може да се промени, трябва да го приемеш. Някак трябва да възпитам мислите си в спокойствие, чувствата си в нежност, освен това тревогите ще се отразят на бебето и ще събудят чудовищните черти у него.

Щом летните жеги отминават, откривам, че животът тук започва да ми харесва, далеч от трескавите съревнования в харема. Останалите жени се оплакват от еднообразието на храната, простото обзавеждане, насекомите, ограниченото пространство в шатрите; но те излизат рядко. Докато аз, след като приключим с вечерята, се отдалечавам от павилионите (макар да не напускам зоната, определена за жените, не съм толкова лекомислена, че да я прекрача) и сядам на една скала, от която мога да гледам близката река и извисяващите се над нея планини.

За пръв път в живота си виждам подобен пейзаж. В Холандия почти няма хълмове, няма дори възвишения. От най-горния етаж на къщата ни в Хага имам поглед чак до бреговете на Шевенинген, отвъд километри паркове и фермерски земи, полдери и дюни, чак до равното сиво море. Беше, простичко казано, не най-вдъхновяващата гледка на света, но пък бе открита, пряма и спокойна, също каквато е природата на самите холандци. Докато седя тук, край бурната река с бучащите ѝ кафяви и кални след дъжда води, между гигантските хълмове с назъбени била, достигащи облаците и небето, се питам дали темпераментът на местните хора не е също отражение на околния пейзаж, който прави настроенията им по-крайни, а страстите – по-изявени. Може би точно това кара султана да е човекът, който е. Слагам ръка на корема си и се моля на всички богове детето, което е в мен, да съчетае най-доброто от двата свята. Моля се да не дам живот на още едно чудовище.

19

Шаабан 1088 година по хиджра

С настъпването на зимата узнаваме, че в Тафилалт, където Исмаил провъзгласи по-големия си брат Мулай ал-Харани за управник, оказвайки му безпрецедентна милост след потушаване на безредиците в Маракеш, е възникнал бунт. Ал-Харани обединил сили с по-малкия си брат Мулай ас-Сагир и особено войнствено берберско племе, така наречените Аит Атта, и заедно се подготвяли да предприемат поход към Мекнес, за да превземат незащитената столица.

Щом султанът чува за това, лицето му така се изпълва с кръв, че става почти черно. Фучи из павилионите като буреносен облак, дава гневни нареждания, движи се толкова бързо, че по лицето на Абделазиз, който се опитва да го следва, избиват капчици пот.

– Проклет да е брат ми! Да не би да иска да унищожи всичко, което съм постигнал? Толкова ли ме мрази? Трябваше да го убия още първия път, вместо да му прощавам за бунта. Мислех, че на рамото ми е имало добър ангел, когато проявих снизходителност; оказва се, че всъщност е бил черен демон. Трябваше да побия главата му на кол върху стените на Маракеш, като имах възможност. Този път ще му я отрежа и ще я забуча над главните порти в Мекнес.

Абделазиз възторжено се съгласява. Всяка друга реакция би била самоубийствен акт, когато султанът е в такова настроение. Щом обаче Исмаил заговаря за повеждане на армията на юг през планините, за да бъдат избити бунтовниците, виждам как великият везир пребледнява. През нощта от реката се надига мразовита мъгла като призрачен дъх на хиляди джинове и поглъща шатрите, така че на сутринта са обледени. Лагеруването в подножието на планините е достатъчно лошо в сравнение с лукса, с който е привикнал, но да се предприеме поход през този страховит терен посред зима? Нашият везир не е станал дебел и отпуснат от маршируване по походи; той по-скоро е готов да се върне в Мекнес, за да нагледа строителните работи.

Погледът на Исмаил проблясва, щом се обръща, и осъзнавам, че напълно съзнателно измъчва хаджиба – човек, който няма да му е от голяма полза по време на битка. Оставя го да се изтормози още малко, а след това го прегръща през раменете.

– Не се тревожи, Абду. Няма да те карам да участваш с мен в битката. Съмнявам се, че разполагаме с достатъчно як кон, който да те носи! Не, имам нужда от доверен човек, който да управлява двора, докато ме няма.

Раменете на Абделазиз се отпускат с облекчение. После му хрумва нещо друго и плъзва пресметлив поглед към мен. С великия везир успешно се отбягвахме през последните седмици или поне аз отбягвах него. Но ако Исмаил и Калайджията не са тук, няма кой да ме опази от посегателствата му към мен.

Изведнъж се чувам как казвам:

– Не оставяйте верния си слуга, о, Слънце и Луна на Мароко. Вземете ме със себе си. С радост ще взема участие в битката!

Абделазиз ме стрелва с убийствен поглед.

– Глупости, Нус-Нус! Планината не е място за евнуси. Те не могат да понесат условията, да не говорим за оцеляването в битка. Освен това султанът няма да има нужда от пазител на книгата или прислужник, който да му носи пантофите, точно в този момент! – Той говори за двете ми задължения с такъв сарказъм, че започват да звучат нелепи дори и на мен самия.

– Мисля, че Амаду няма да се чувства особено добре в планините – казва меко Исмаил.

Той се навежда да почеше маймунката по кадифената гушка и тя писука от удоволствие. Ако Исмаил управляваше животинско кралство, и той, и поданиците му биха били много щастливи.

– Ще го поверя на грижите на Белия лебед. – При мисълта за нея ме пронизва болка. Ако отида в армията, ще трябва да оставя Алис на милостта на Абделазиз и Зидана, а и двамата биха се радвали да видят нея и детето ѝ мъртви. – Господарю, ще се подчиня на заповедта ви, независимо дали пожелаете да тръгна, или да остана. – Сякаш има нужда от подобно допълнение.

Добива замислено изражение.

– Ще те направя бухари, Нус-Нус. Ще ти отива.

След това хваща везира под ръка и започват да обмислят тактиката.

Бухари: идеята е толкова абсурдна, че не успявам да сдържа смеха си. Изглежда, дремещият у мен воин все пак ще има възможност да докаже себе си.

Ден преди да тръгнем на похода, една пастирка слиза към лагера от хълмовете с малко стадо кози, всяка от които носи сребърен амулет на врата си, и това предизвиква голяма почуда и много догадки.

– Тя не е жена, а вещица, и това са преобразените ѝ деца.

– Не, това са душите на хора, омагьосани в кози – казва друг и прави жест против уроки. Усмихвам се, като си припомням Омировата Цирцея.

Исмаил, който обичайно би се потресъл от мисълта жена да броди сама, дръзко непокрила лицето си, е силно заинтригуван. Пастирката общува с духовете и умее да предсказва бъдещето, а той иска да се допита преди предприемането на голяма стъпка. Любезен е с нея, въпреки че е възрастна и почерняла от слънцето, и е ласкателен към поверениците ѝ. Тя му изрежда имената на всичките, при все че малките зверчета са десетки на брой и всички изглеждат еднакво – черни, мършави и пълни с енергия. Тя хвърля кокалчета и му предвещава лесна победа, а след това му подарява амулета, който носи на дрехата си: голяма квадратна сребърна плочка, цялата гравирана с чуждоземни символи, за да го пази от зли сили. В отплата той целува ръцете ѝ (нещо, което не съм го виждал да прави никога) и щедро ѝ подава кесия със злато, която взима от Абделазиз, тъй като той не си позволява тази проява на лош вкус да носи пари у себе си.

Изпращам я и я питам коя е и откъде е дошла, а тя отвръща, че се казва Амзир и принадлежи към пустинните туареги. Има синьо-черни петна по устните и около очите, а фактът, че носи масивни сребърни накити на ушите, врата и китките, говори, че не се бои от разбойници. Започвам да се чудя дали не притежава магьоснически способности. В този момент ми хрумва нещо. Договаряме цената и тя се усмихва широко, като ми показва здрави бели зъби.

Оставяме козите ѝ в една от шатрите и я отвеждам при Зидана.

– Тази жена се казва Амзир. Тя идва от Великата пустиня и също като вас властва над духовете. Реших, че може би ще искате да поговорите с нея.

Султанката оглежда жената от глава до пети без особен интерес.

– Много си слаба – заявява пренебрежително.

Жената от племето на таурегите се усмихва, лека усмивка, но несъмнено остра.

– Ти си много дебела.

Зидана се намества самодоволно. Сякаш определили с тези думи положението си в обществото, тя прави жест, с който я кани да пият чай. Известно време сравняват имената, с които наричат различните духове. Жителката на пустинята показва достатъчно познания и скоро Зидана започва да рисува някакви символи в пръстта, а Амзир ѝ отвръща с интересна комбинация от кръгове и линии.

– Това ще пази момчетата ти – заявява накрая по-възрастната жена – от огън, храна и болести.

– А от отрова?

Кимване.

– А от острие?

Жената от племето на туарегите рисува нов символ.

Зидана се замисля.

– Има и смърт край вода; също и въже...

– Синовете ти ще останат невредими... – Амзир прави пауза, взира се в символите и леко сумти.

– Какво? Какво има?

– Бяла жена, чужденка.

Зидана се обляга назад и присвива очи.

– Продължавай.

– Очаква дете.

Очите ѝ заприличват на цепчици.

– Знам коя е жената. Момче ли ще бъде?

Пустинната жена размахва пръст.

– Няма да повярваш. Единственото ѝ дете ще се окаже момиче. Дори в началото да прилича на момче.

Това носи огромна радост на Зидана, тя се киска.

– Момче, което всъщност е момиче! Ха! Това ми харесва. Значи, синовете ми ще успеят да наследят баща си?

– Стига бялата жена да оцелее.

Това не я радва така силно. Сдържам дъха си. На мен ми звучи прекалено нагласено, но в крайна сметка Зидана кима замислено. След това отрупва жената с подаръци: бижута, парчета ароматен кехлибар, бадемови сладкиши, плодове за козите ѝ. И двете изглеждат предоволни от срещата си. Сбогувам се с туарегската жена, а тя ме поглежда право в очите и се обръща по име към мен: но не ме нарича Нус-Нус, а използва истинското ми племенно име. Това толкова ме изненадва, че не успявам да чуя какво говори след това и я моля да повтори.

– Бъди непоколебим, ти, който си едновременно мъртъв и жив. Предстои ти да преплуваш морета.

После вика козите си, те се изсипват навън от шатрата и жената ги повежда надолу към реката, където тучните пасища още не са попарени от студа, а аз гледам след нея намръщено.

Същия следобед съм пременен за задоволство на Исмаил (а трябва да призная и с известна доза суета от моя страна) в униформата на елитните Черни стражи, състояща се от дълга алена туника върху бяла риза и широки панталони с дълъг пояс от зелен памук. През рамото е преметнат кожен болдрик, а в него има малък извит кинжал, затъкнат пред гърдите. Няма чалма, тъй като Исмаил смята, че покриването на главата носи слабост на всеки бухари по време на битка; а пък и как ще може ангелът да го отведе в рая, ако не може да го хване за плитката на темето? Аз нямам плитка; без чалма се чувствам незащитен и ми е студено. Ако падна в бой, бавно ще се свлека в пъкъла.

Когато отвеждам Амаду, за да го поверя на грижите на Алис, тя не ме разпознава веднага, но се изправя на крака. За пръв път от дълго време я виждам изправена. Коремът ѝ прилича на узряла диня и ме наляга съмнение, че ще роди, докато сме на война.

Маймунката се впуска в издирване на храна из шатрата, търси лакомства под възглавниците, което ме натъжава още повече – лесно може да се заблудиш, че животните те обичат заради самия теб, а не защото си техният източник на храна. Вероятно точно Амаду е причината Алис да ме познае.

– О, Нус-Нус, помислих те за някой от строгите стражи!

– Съжалявам, че съм те разтревожил. Дойдох да се сбогувам. И да оставя Амаду при теб. Струва ми се, че не е готов да участва в битка.

– А ти?

Правя опит да се изпъча, имам чувството, че тези дрехи и дългият меч, който лежи до бедрото ми и ми беше даде лично от Исмаил, не ми подхождат.

– Не изглеждам ли готов?

Известно време ме гледа мълчаливо, а ъгълчетата на устата ѝ сочат надолу. После се приближава и слага ръка върху моята. Вдига поглед към мен и той отново ме залива като огромен син океан.

– Моля те, не се прави на герой, Нус-Нус. Не бъди прекалено смел.

– Тази вечер трябва да положа клетва, че ще дам живота си за нашия султан.

Наблягането на думата "нашия" не остава незабелязано. Очите ѝ се напълват със сълзи.

– И въпреки това – прошепва тя – бих предпочела да се върнеш като страхливец, но жив, отколкото да останеш само спомен за храбрец.

– Берберските жени поръчват на мъжете си да не се връщат, ако бъдат победени. Плутарх казва, че жените от Спарта увещавали синовете си да се върнат с щитовете си или върху тях. В ганайското племе Асанте има поговорка, че жената е тази, която вкарва желязото в меча на мъжа. Толкова ли са различни англичанките?

– Знаеш твърде много – изрича тъжно.

– Знанието никога не е твърде много. Човек не може да живее единствено в своята глава.

– Убедена съм, че не си скучен учен.

– Аз пък, милейди, не съм убеден в нищо. Всъщност това не е истина. Има нещо, в което съм убеден.

– И какво е то? – Стисва ръката ми още по-силно. Усещам всеки от пръстите ѝ поотделно, а кожата ми се събужда от това чувство. Как мога да разкрия сърцето си пред жена, която очаква дете от друг мъж и този мъж е моят господар?

– Би било предателство да го изрека на глас.

– Аз мисля – проронва нежно, – че е светотатство да не го направиш. Но не бих те накарала да пожертваш себе си. – Тя слага пръст върху устните ми, за да запазя мълчание.

Хващам китката ѝ, за да отместя пръста ѝ, навеждам глава и я целувам леко, докато всичко в мен тръпне от копнеж.

Светът се завърта, а може това да съм аз? Мога да се закълна, че за един кратък миг почувствах ръката ѝ да притиска тила ми, да ме придърпва към себе си. Но той отминава, тя се отдръпва и просто стоим и се взираме един в друг. Цялата чудовищност на случилото се надвисва над нас като планета, която се е стоварила помежду ни през покрива на шатрата. Може да ме екзекутират за това, което направих току-що – глупава, безразсъдна постъпка; същото може да сполети и Алис. В този момент Амаду, разочарован от безплодното търсене на храна, изскача бърборейки изпод покривката на дивана и нарушава напрежението помежду ни.

С огромно усилие слагам второто си лице и правя поклон.

– Дано си добре, Алис. Надявам се бебето да се роди лесно. – Тръгвам си бързо, а сърцето ми блъска в гръдния ми кош, сякаш се опитва да изхвърчи, за да остане с нея.

Същата вечер полагам клетва за вярност над Салих ал-Бухари, изящен том на няколко века, поднесен като дар от главнокомандващия на Хеджаз, Баракат бен Мохамед, пазител на свещения град Мека. По тази причина Исмаил го цени изключително и го взема със себе си при всяко пътуване, държи го в собствената си шатра и го оставя да бъде носен от кон с прекрасни накити (същото животно, за което бях поръчал торба за фъшкии със златна бродерия на пазара в Мекнес).

Има поверие, че трябва да прекара последната си нощ в лагера с първата си съпруга. Нанасям подробностите в дневника сутринта преди първата молитва.

Преди слънцето да е напълно изгряло, Исмаил се сбогува със сънения Абделазиз.

– Скъпи приятелю, грижи се добре за жените в харема ми, за съпругите и синовете ми. Ако нещо им се случи, ще наредя да бъдеш влачен от мулета.

Очите на великия везир се ококорват от ужас; тогава императорът избухва в шумен смях.

– Толкова е лесно да те подразни човек, Абду.

След закуска поемаме на път: седемхилядна кавалерия и хиляда и петстотин пешаци. Прекосяваме Мелуия при брода, горещият дъх на конете вдига мъгла наоколо ни и когато се обръщам назад към лагера, виждам нещо като армия от фантоми, придвижваща се между световете.