Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 27 страниц)

– Положението е по-лошо – отбелязва момичето, което се казва Констанца.

– Кое може да е по-лошо?

– Те са мохамедани, ще ни потурчат.

Взирам се в нея невярващо.

– Никога няма да приема подобно нещо.

– Сега говориш така.

Идва трътлеста жена в традиционно облекло, обикаля ни и оглежда ръцете и зъбите ни, като че ли сме добитък. Щом стига до мен, ухилва се и погалва косата ми. След това заговаря на чист холандски.

– Каква скъпоценност: тази ще му хареса.

Отговарям ѝ на същия език и това я изненадва. Осведомява ме, че се казва Ясмин и майка ѝ "е била холандка", каквото и да означава това.

– Не приличаш на холандка – казвам, защото кожата и е тъмномаслинена, а косата ѝ тъмна и къдрава.

– Приличам на баща си. Майка ми работеше дълги години за Сиди Касем. Пристигнала от Амстердам със съпруга си, моряк, който се присъединил към корсарска флота тук; загинал в морската битка при Гибралтар, а тя сменила вярата си и се омъжила за местен мъж, берберин от областта Риф.

– Явно мястото е космополитно – изричам сухо.

– О, да! – отвръща с гордост. – Имаме пленници от всички краища на света.

Казва, че името на града е Сале и се намира на северното крайбрежие на Мароко, дума, което досега свързвах единствено с качествено изработени кожени стоки на централния пазар в Хага. Оказва се, че тук е основното пристанище за търговия с чуждестранни роби в берберския район.

– Сиди разполага с роби от Испания, Португалия, Франция и Сицилия, от Корсика и Малта, дори от далечната Ирландия и от още по-северните страни.

Разказва ми за прочут набег от времето на майка ѝ в арктическия град Рейкявик, където били заловени повече от четиристотин роби само за един ден. Протяга ръка и докосва бузата ми.

– Кожата на тези момичета била по-светла дори и от твоята: майка ми казваше, че изглеждали като изсечени от лед. Открай време високопоставените тук са луди по жени със светла кожа и руса коса. Те са символ на високо обществено положение: само богаташ може да си позволи подобно рядко създание. – Отново погалва косата ми, общият ни език предизвиква близост. – Ще бъдеш високо оценена.

Ето защо въпреки възрастта ми бях отделена от останалите жени на кораба.

– А кой е Сиди Касем? – питам.

– Той е високо почитан. – Промърморва нещо на дивашкия си език, прокарва ръце надолу по лицето си, целува дланите си и докосва сърцето си, сякаш той е някакво божество или светец. – Сиди Касем е предводител на корсарите. Безброй кораби е завзел, Аллах да го благослови. Имаш голям късмет, че си пленена от един от неговите капитани – казва без капка ирония.

– Съпругата му Лала Захра също беше пленница. Тя е от Англия и там е носила името Катрин. Тук обаче всички я наричат Розата от Севера. Тя прие името Захра, когато смени вярата си.

Потръпвам.

– Станала е мохамеданка?

– Тя е прекрасна дама, пример за всички нас. Скоро ще я видиш, това е голяма чест за теб.

Стисвам устни и не отговарям нищо.

По-късно ме отвеждат долу в голям салон с ниски канапета покрай стените. Обзавеждането е едновременно семпло и богато. Майка ми е първокласен сноб. Научена веднага да преценявам богатството и вкуса, мога да кажа на мига, че собственикът на тази къща има пари, но ги използва мъдро и не се стреми към показност. Карат ме да събуя обувките си пред салона; килимите, по които вървя, са като коприна под краката ми, а цветовете са като на залеза. В горната част на стените преминава резбован гипсов фриз, оформен като пчелна пита. Таванът е от резбовано тъмно дърво, стените са бели, а покривките на канапетата – от гладък кремав лен, но възглавниците отгоре са от лъскава коприна и кадифе, а гобленът на стената е зашеметяващ. Докосвам го с изумление, обръщам ъгълчето, за да видя изработката от обратната страна, но тя не се различава от тази отпред: признак за истинско майсторство. Странно е да открия подобна красота на място, където жестокостта процъфтява.

– Виждам, че се интересувате от бродерия.

Хладният английски глас ме стряска. Обръщам се и виждам леко усмихната величествена жена на около шейсет-шейсет и пет години. Очите ѝ са студено сивосини, но клепачите ѝ са покрити с някаква тъмна смес, която ги кара да изпъкват, така че изглеждат едновременно много чуждоземски и директни. Не съм свикнала да ме наблюдават така; чувствам се неудобно. Заглеждам се в детайла на големите ѝ сребърни обици и интересната ѝ огърлица от мъниста, обхванала плътно шията ѝ. Робата ѝ е в наситено тъмносиньо, предната част и ръкавите са избродирани със сребриста нишка и ситни перли. Висока е и стои изправена: впечатляваща е. След като се обляга на възглавниците обаче, прави гримаса, сякаш ставите ѝ са се схванали, и осъзнавам, че е по-възрастна, отколкото ми се стори.

– Добре дошли в нашата къща – казва и ме кани да седна с жест, като че ли съм неделна гостенка, наминала на чай и приказки. – Казвам се Лала Захра и съм съпруга на Сиди Касем, собственикът на тази къща.

– Аз съм Алис Суон и съм от Хага, въпреки че семейството ми е от Англия.

Свива устни.

– Както и аз навремето. От място, наречено Кенеги, в Западен Корнуол. Напоследък не ми се удава често възможност да говоря на майчиния си език.

– Значи, тук не се срещат много пленени английски роби? – питам кисело.

Тя плясва бедрото си с ръка и избухва в смях.

– О, Алис Суон, колко жалко, че ще трябва да те предадем нататък. Би било забавно да те задържим за известно време. Хубаво е да видиш някой със силен дух, ала, предупреждавам те, няма да е много разумно да го демонстрираш на мястото, където отиваш.

Преглъщам.

– И къде е това? Ще ми се да съм наясно със съдбата си. Мисля, че за да приемеш жребия си, по-добре е първо да го асимилираш.

Тя повдига вежда.

– Знакът на ухото ти показва, че си предопределена за Мекнес.

Маркирана за пазара като овца.

– А кой или какво е това "Мекнес"?

– Възможно ли е славата на великия ни султан да не се е простряла до холандското висше общество?

– Не се движа в тези кръгове – отговарям хладно. Тя си играе с мен, а това не ми харесва.

– Отделиха те като награда за пресветия ни владетел, султанът Мулай Исмаил. Дворецът му се намира в имперския град Мекнес и според съпруга ми е в процес на реконструкция с величествени мащаби.

Смилам тази информация мълчаливо. Когато майка говореше за желанието си да ме омъжи във висшето общество, надали бе имала точно това предвид.

– Ще бъдеш приета в султанския харем и ако проявиш здрав разум и благоприличие, няма да си лишена от нищо до края на дните си. Ще бъдеш настанена в палат от мрамор, порфир и яспис; храната ти ще е поднасяна в златни и сребърни блюда, ще бъдещ облечена в най-фината коприна, а през зимата – в най-меката вълна и ще бъдеш парфюмирана с пищните арабски аромати. За какво повече би могло да мечтае... едно момиче?

– Султанът на Мароко иска аз да бъда негова куртизанка? – Самата мисъл за това е абсурдна.

– Достатъчно хубава си с тази светла кожа и коса, затова ще му бъдеш представена като такава. Какво ще прави с теб след това, той ще си реши. – Усмихва се мило, сякаш е съвсем в реда на нещата да си седим тук и да обсъждаме подобни неща. – Стига, Алис, не е толкова лошо. Чужденците може и да обрисуват султана като чудовище, но той е мъж като всеки друг. Като жена в харема му ще имаш хубав живот и ще се наложи да легнеш с него само няколко пъти през целия си живот. А може да е дори само веднъж.

Вече не мога да сдържам гнева си.

– И веднъж е прекалено много!

– Знам, че е трудно да приемеш загубата на избора и волята си. Аз имах по-голям късмет, въпреки че и аз бях пленена от корсари.

– Щом и ти си била пленена от пирати, бих очаквала повече милосърдие от теб.

– Те са корсари, Алис, не пирати. Може да ти се струва, че разликата не е голяма, но в тази култура те са герои, а не престъпници. Не вършат това за собствена облага, а за благото на обществото.

Посочвам разкошната стая.

– Значи, прекрасната ви къща не се счита за "лична облага"?

Тя запазва спокойствие.

– Разбирам, че е трудно да бъдеш ограбена от онова, което смяташ за свобода. Но отговори ми честно, Алис, жените свободни ли са наистина? В Англия, а подозирам и в Холандия, ни купуват и продават, уреждат ни бракове, за да се подсили семейният бизнес или в името на политически домогвания, за да се предотврати загубата на имот или просто за да не висим повече на ръцете на семействата си. Трябва наистина да е било шок, разбирам това, да бъдеш похитена в морето и да се озовеш сред хора, които възприемаш като омразни. Съзнавам, че може да бъде доста плашещо. Бях взета като затворничка на път за църквата в Пензанс през 1625 година и бях продадена като робиня тук в Сале. Мислех, че това е краят на живота ми, а той тъкмо започваше. Мъжът, който ме купи, ме взе за съпруга и това се оказа много щастлив брак. Ще кажеш, че аз съм била късметлийка, но знай от мен, Алис, че тези хора не са по-различни от всички останали: някои са богобоязливи и изпълнени с уважение, дори са мили; други обаче са подли и пълни с омраза. Можем единствено да се надяваме на най-доброто...

– И да се подготвим за най-лошото – довършвам вместо нея, раздразнена от проповедта ѝ.

Тя разперва ръце.

– Може всичко да се окаже много по-добро от страховете ти. Но е разумно да си прагматична и да приемеш дадената ситуация възможно най-спокойно; по този начин ще предпазиш себе си и ще сведеш до минимум... трудностите.

– Няма да сменя вярата си.

– Трябва да направиш избор според съвестта си. Но, Алис, важно е онова, което пазиш в сърцето си. Не упорствай, умолявам те. За твое добро.

За миг атмосферата натежава заради намека за насилие, а след това чувам шумолене на дрехи зад гърба си и в същия миг изопнатите черти на лицето ѝ омекват, а кожата ѝ се покрива с руменина, сякаш някой е запалил светлинка в нея. Зад гърба си чувам мъжки глас, плътен и звучен – господарят на къщата се появява и свежда поглед към мен.

Той е стар и кокалест, с тъмно лице и късо подстригана снежнобяла брада. Очите му са искрящи, проницателни и свирепи под сложно завитата му чалма. Изумена съм, когато ми заговаря на английски.

– Добър ден, Алис Суон. Моят капитан има склонност да преувеличава, но виждам, че този път описанието, което ми даде, отговаря на истината.

Добила смелост от изненадата, поглеждам го спокойно.

– Явно съм достатъчно прекрасна да бъда предадена в робство като блудница на някакъв ужасен султан, както бях уведомена.

Очите му проблясват.

– Виждам, че сте жена с убеждения. Убежденията и красотата са похвални качества, но комбинацията от тях е като да впрегнеш див жребец и муле в една карета: резултатът може да бъде... опасен.

– За кочияша или за пътниците?

– За всички. Но най-вече за вас. Алис Суон, би било жалко да видиш такъв дух пречупен и подобна красота накърнена.

– Ще ме принудят ли да сменя вярата си?

– Султанът няма да легне с неверница.

– Може би е по-добре да ме изкарате на пазара и да ме продадете на този, който даде най-висока цена.

С изненадваща грация и гъвкавост той сяда срещу мен с кръстосани крака и ме поглежда в очите.

– Султанът винаги дава най-високата цена, Алис Суон, дори да не плаща в пари. Знам, че няма да разберете това, но ми повярвайте, като ви казвам, че не бих дръзнал да ви продам на друго място. Мулай Исмаил ще научи и ще ми вземе главата. Младите жени с такава впечатляваща външност са твърде голяма рядкост, за да останат незабелязани по пазарите.

– Тогава ме оставете тук като прислужница – предизвиквам го.

– Това е невъзможно. Съжалявам, но трябва да ви предадем. Вие сте подобаващ дар за султана и ще ви подготвим както трябва за това.

7

Три дни по-късно Лала Захра идва в стаята ми, понесла цял куп копринени дрехи. Оставя ги на килима и ги подрежда на ярки купчини. След това вдига една от тях срещу мен.

– Това ще ти отива.

Държи в ръцете си гладка копринена роба в искрящо синьозелено с широки ръкави и облечени копчета от предната страна, чак додолу. Не прилича на нищо, което съм обличала. Заради прагматичността, финансовите ограничения и климата винаги съм предпочитала камгарени и вълнени дрехи, никога нещо така непрактично. Копнея да облека робата; въпреки това потискам желанието си.

– Съмнявам се – казвам и разпервам ръце.

– Пробвай я.

Седим дълго една срещу друга и се гледаме. След това тя се усмихва.

– Разбирам неохотата ти, Алис, не съм от камък. Но събитията имат своята неизбежна посока и е невъзможно да я променим. Нека извлечем най-доброто от тях, а и от теб.

Събличам се по долна риза, а тя нахлузва робата през главата ми и вдигнатите ми ръце. Усещам коприната като вода върху горещото си тяло и твърде тънка, за да е благоприлична.

– Това се носи отгоре – подава ми друга фина дреха, нещо като палто за излизане с бродерия върху основа от златна мрежа. Изработката е изключителна. Осъзнавам, че ръцете ми предателски се протягат към нея, сякаш имат собствена воля.

Разтърсва косата ми около раменете, след това ме повежда към огледалото и аз се взирам в непознатото си отражение. Трансформацията предизвиква почти физическа болка. Ако изглеждах по този начин, дали Лоран щеше да си отиде толкова лесно?

Лоран беше странстващ художник; напоследък в Холандия е пълно с такива. Казват, че в тази страна преживявали най-лесно, стига да имат малко умения в рисуването с четка. След като войната с Испания най-сетне приключи и търговията започна да процъфтява, изведнъж всеки холандски търговец закопня да демонстрира благосъстоянието си, да се обгражда не само с истински красиви вещи, подсилващи вярата му в новата реалност, но и с изображения на тези предмети.

Натюрморти с цветя и плодове, градски пейзажи, портрети: къщата не беше дом, ако стените не са отрупани с десетина изображения в рамки на вътрешния и външния свят. Холандия окачи душата си на кука, така че всички да могат да я видят. Лоран се беше опитал да се установи като художник в родната си Франция, но французите са сноби в това отношение и той не успял да си създаде име. При все че притежаваше известни умения, той беше посредствен художник; и все пак живееше добре в Хага. Беше красив, това беше една от причините съпругите и дъщерите на търговците да насърчават вниманието му. Черна коса, тъмни очи, изваяни кости: външността му беше възможно най-различна от тази на едрите руси мъже с румени лица от града. Никога не съм се смятала за наивна романтичка, чиято глава може да се завърти от красиво лице или впечатляващ комплимент, но когато срещнах Лоран, сякаш сърцето ми скочи от висока скала и всичко останало от мен го последва миг по-късно.

Дойде на вратата в търсене на поръчка: при вида на солидната сграда, къща на благосъстоятелен търговец, без съмнение беше очаквал самият благосъстоятелен търговец да отвори вратата, но когато му обясних липсата на такъв, видях как физиономията му посърва, преди да се окопити и да започне да се извинява. Моментът на това разочарование беше мигът на моето поражение, точно заради него се влюбих веднага. Извратено решение: да копнееш за нещо, което никога няма да имаш. В онзи неприкрит момент ясно ми показа истинската си преценка за мен: че не съм нито достатъчно богата, нито достатъчно красива, за да го заинтригувам по какъвто и да е начин или да бъда обект на уменията му.

Въпреки че имахме стотици квадратни метри празни стени за окачване на картини, последното, което можехме да си позволим, беше да плащаме за тях. И въпреки това направих поръчка.

Юдит дочу разговора ни. Беше точно зад мен, щом се обърнах да вляза в къщата, след като постоях да гледам французина да се отдалечава надолу по улицата с арогантната си походка, от която душата ми се разтърси.

– Не можем да си позволим това – каза тя, – знаеш, че е така.

Аз бях неин работодател, а тя само прислужница, но когато печете заедно хляба всяка сутрин при изгрев слънце, неравенството се замесва в тестото. Бях свикнала с нейната откровеност и рядко ѝ правех забележка за нея.

– Той е опасен – продължи тя, – личи си по походката му. Върви след него, кажи му, че си размислила.

Знаех, че е права, но я накарах да замълчи; не е приятно да имаш допълнителна съвест.

Той дойде на следващия ден и на по-следващия, и през блажените следващи три седмици, а аз седях на стол в градината до кухнята.

– Светлината ще е по-подходяща за теб – казах и при положение че в къщата нямаше никакви мебели, сами ще отгатнете мотивите ми.

Постави статива си върху лехата ми с боб и го стъпка, но аз не възразих. Беше опияняващо да рисува портрета ми. Свикнал бе да има насреща си притеснени обекти и бе усвоил един маниер на ласкателство, който ме правеше безволева и покорна. Заради липсата на опит приемах всички комплименти като чиста монета. Прегръщах ги (вместо него) всяка нощ в тясното си легло. Присъствието на тъй красив мъж, който проучваше лицето ми във всеки момент, без значение, че му плащах за това удоволствие, бе зашеметяващо изживяване за мен, двайсет и четири годишната стара мома, която никога не бе смятала, че си струва да бъде погледната. Всяко докосване на четката до платното беше като милувка; с всяка мазка чувствах как се разхубавявам. Мечтаех за живота, който щяхме да водим с него, за децата, които щяхме да имаме. Изведнъж страстно пожелах да имам деца от него. Никога не бях мислила за свои деца до този момент, след това обаче мисълта ме обсеби като болест.

Дали си мислех, че съм изпълнявала някакво безмълвно заклинание през тези тихи часове? Колкото повече се влюбвах в него, толкова по-сигурна бях, че чувствата ни са взаимни – заради начина, по който накланяше главата си, заради маниера му при поемане на чаша лимонада или някое от сладкишчетата, които приготвях за него с такава грижа всеки ден.

Той отказваше да ми покаже работата си, докато не напредне, но до момента, в който приключи поръчката, вече бях убедила себе си за образа, сътворен от талантливите му ръце и безсмъртните маслени бои, които изстискваше върху палитрата си така сластно. Ето защо, когато ми показа готовата творба, помислих, че се шегува с мен, че ми показва портрета на друга. Тази жена беше грозна и безлична в благоприличната си рокля с висока яка, колосаната си бяла шапчица и якичка... Очите ѝ, присвити срещу светлината на кухненската градина, бяха потънали в изобилие от бяла плът; носът ѝ приличаше на клюн, а устните ѝ бяха стиснати в права линия. Имаше вид по-скоро на строга пуританска девица, отколкото на дъщерята на английски роялист, която умира френският художник да разкъса дрехите ѝ и да я обладае сред лехите с боб и репички.

Преглътнах разочарованието си, платих му, дори надплатих за сбогом. Беше прекарвал по четири часа всеки ден в продължение на три седмици в компанията ми. Взе парите и след пет минути си тръгна, без да се обърне нито веднъж. Никога повече не го видях.

Гледах портрета дълго и внимателно. След това го изгорих. Нося картината в съзнанието си като образ на това коя съм... Това определено не е жената, която ме гледа от огледалото на Лала Захра. Тази жена трябваше да нарисува Лоран, тази екзотична кокетка с блестяща кожа и разпусната светла коса, чиито очи светят в същото тюркоазено като коприната. Тази жена може би щеше да го заплени, както толкова копнеех навремето.

Усмихвам се скептично на отражението си – толкова по-добре, че това не се случи.

Лала Захра обърква израза ми със задоволство.

– Виждаш ли, Алис, ще станеш чудесна куртизанка. Кафтанът ти отива.

Тя е в недоумение, когато го разкъсвам, хвърлям го към нея и избухвам в сълзи. За пръв път плача, откакто съм пленена.

Кафтанът е едва началото. Водят ме на място, което наричат хамам, нещо като обществена баня. Там ме събличат и ме пращат в ужасно гореща стаичка, пълна с пара. Виждам трудно заради изпаренията, но когато въздухът се избистря, забелязвам голям брой местни жени, които се разхождат чисто голи с по-малко свян и от Ева, преди да отхапе от ябълката. Някои седят, други се движат, като разкриват цепки, неокосмени като на дете. Всички бърборят на странния си език, а виковете и смехът им кънтят помежду каменните стени. Ако затворя очи, мога да повярвам, че съм сред стадо примати.

Тази голота ме шокира, тъй като по улиците жените се покриват от глава до пети, увиват се с дрехите до такава степен, че не предлагат нищо дори и на най-похотливото въображение. Ще трябва да преразгледам преценката си за хората, между които се намирам. Щом нежният пол е толкова дързък, какви ли са мъжете и как биха се отнасяли с жена като мен?

Прислужниците мият косата ми и търкат кожата ми, а аз се отказвам да се боря, за да ги отпратя, докато не ме завеждат в друга стая, където ме карат да легна с опънати ръце и крака, положени върху каменен блок. Сместа, с която са покрити интимните ми части, е дръпната безцеремонно и през следващия половин час ми се налага да стоя със затворени очи и да си представям, че съм отново в спокойния вътрешен двор на Лала Захра, тъй като унижението, което изпитвам, е неописуемо.

По-късно същата нощ се оглеждам в усамотението на стаята си – върху нещастната зачервена кожа по цялото ми тяло няма дори едно косъмче, досущ като някой от херувимите на Рафаело съм.

На следващата сутрин Лала Захра ми поръчва да се приготвя за пътуването си към Мекнес. Подава ми книга.

– Ти си образована и интелигентна жена, мисля, че ще я оцениш. Обещай ми, че ще почетеш от нея, когато имаш възможност. – След това бързо ме прегръща и се взира в мен, а очите ѝ блестят на ярката светлина.

Книгата е малка и има семпла подвързия от кафява кожа. Нелепо вярвам, че е Библия, и ѝ благодаря за милия жест. Когато разгръщам първия лист обаче, откривам, че това е Коранът на Мохамед, преведен от арабски на френски, а оттам и на английски "за удоволствие на всички онези, които изпитват желание да надникнат в турския колорит, отпечатана в Лондон през 1649 година след Христа".

Езическата "свещена книга", при това отпечатана в Лондон! Когато вдигам поглед, за да изразя гнева си, откривам, че си е излязла също толкова безшумно, както дойде. Хвърлям пошлата книга далеч от мен; когато слизам във вътрешния двор обаче, откривам я най-отгоре в чантата с дрехи и тоалетни принадлежности, които ще взема при пътуването си.