Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 27 страниц)
3
Взирам се в съсипаната книга, а след това в мъртвеца и се опитвам да възприема цялата чудовищност на положението, като се въртя безполезно във всички посоки. Трябва да съобщя за убийството, да уведомя властите, да ги уверя в своята невинност. Но кой би повярвал на роб? Защото аз съм точно такъв, независимо от положението ми в двореца. Зад стените му се крие вълшебно, защитено царство; навън обаче аз не съм нищо повече от натруфен чернокож мъж, покрит с кръвта на честен търговец. Не се заблуждавам с надежда, че ако ме арестуват, султанът ще бъде особено загрижен и ще ме спаси от съдбата ми; по-вероятно е да избухне заради закъснението ми и да ми отсече главата в мига, в който се изправя пред погледа му.
Свалям съсипаното наметало и увивам пропития с кръв Коран в него. Оглеждам се и съзирам стария бурнус на Сиди Кабур, закачен до вратата. Не се облича като богаташ – такива са мюсюлманските традиции, да не парадираш с по-добро благосъстояние от това на съседа си. Протягам се към дрехата и едва тогава забелязвам, че оставям кървави стъпки след себе си. Бурнусът е твърде къс, но в него се чувствам неразпознаваем; ако не броим жълтите ми, богато украсени чехли, разбира се, които сега са тъмночервени. В тази страна само жените носят червени чехли, а на какъвто и да се преструвам, не съм жена. Мушвам ги в наметалото при книгата. По-добре бос, отколкото изцапан с кръв; по-добре да ме вземат за просяк или евреин, отколкото за убиец. Слагам дългата островърха качулка върху чалмата си, прегърбвам рамене, за да прикрия ръста си, мятам вързопа на гръб и тръгвам бързо през пазара с наведена глава.
– Сиди Кабур!
Гласът е изпълнен с любопитство, питащ. Не се обръщам.
При първата порта срещам стражите на двореца, които са твърде отегчени и премръзнали, за да любопитстват за промяната в облеклото ми. Прекосявам площада за процесиите и бързо минавам покрай складовете и обширните казарми, където са разквартирувани десет хиляди чернокожи стражи на султана; после през втората порта, водеща към павилионите.
Забързвам ход, заобикалям купчините строителен пясък и хоросан, варова мазилка, камари дървен материал и керемиди. Подминавам склада, където султанът държи даровете, поднесени в знак на почит. (Колко биха се ядосали дарителите, ако узнаеха, че редките предмети, които са избирали толкова внимателно, са захвърлени на купчина да събират прах. Исмаил е същият като малкия си син Зидан – отегчава се от подаръците минута, след като ги е получил.) Би трябвало пазачите да ме спрат: забързан, изцапан с кръв, бос мъж, стиснал кой знае какво под мишница; но те са вътре, подслонили са се от лошото време.
С приближаването на павилионите на султана стражите са значително по-бдителни.
– Хей! Ти, там! Покажи си лицето и кажи по каква работа идваш.
Това е Хассан, а зад него са трима от най-доверените стражи на Исмаил, мъже, чийто вид внушава страх, половин глава по-високи от мен, с огромни мускули. Виждал съм как Хассан чупи гръбнака на човек с голи ръце и как Яя борави с пиката си, без да му мигне окото. Свалям качулката на бурнуса.
– Аз съм, Нус-Нус.
– Приличаш на мокър плъх, спипан да краде жито от хамбара.
– Ще пера. – Отчасти казвам истината.
– Тогава по-добре влизай на сухо, че отново ще подгизнеш.
Минавам бързо край тях през огромната арка във форма на подкова в голямата зала, босите ми крака шляпат и се хлъзгат по мраморния под. Чувам група царедворци да се приближава в същата посока. Стигам до стаята си, преддверие към павилиона на Исмаил, и се промъквам вътре точно когато се появяват.
Измивам краката и ръцете си от кръвта навън във фонтана на вътрешния двор, надявам се никой да не ме вижда, а после заравям унищожените чехли в рохкавата пръст под хибискуса. Но какво да правя с бурнуса и Корана? Малката ми стая е прекрасно място с нейния прозорец с арка, таван от кедрово дърво и покрити с мозайки стени, но освен тесния диван от конски косми в нея има единствено килимче за молитви, масичка за колене за писмените ми задачи и дървен шкаф, върху който стоят съд за горене на тамян и свещник.
Тези вещи, дрехите, в които съм облечен, съдържанието на вързопчето, което нося, и прибраното в шкафа са единствените ми притежания на този свят.
Отмествам съда за тамян и свещника, изваждам нещата от шкафа на леглото си и едва успявам да мушна вързопа вътре, когато чувам гласа на султана.
– Нус-Нус!
Този глас не може да се сбърка. Без значение колко тихо говори, без значение от тълпата и приказките наоколо, въздейства не само на слуха ми, но и на интуицията ми, на нещо дълбоко у мен. Хвърлям изцапаната в алено роба и слагам първото, което ми попада под ръка (тъмносиня вълнена туника), обувам старите си чехли, скачам и се просвам по лице.
– Стани, Нус-Нус! Къде е книгата?
Нещастното ми съзнание още не е сътворило правдоподобно обяснение за съсипания Коран. Лежа, притиснал чело в студените плочки на пода, и си представям как хората питат: "Лесно ли умря горкичкият Нус-Нус? Имаше ли много кръв? Какви бяха последните му думи?".
– Книгата, момче! Ставай! Върви да я донесеш! Как иначе ще запишеш промените?
Нужно ми е известно време да схвана с размътения си мозък и облекчението, което ме залива, сковава краката ми. Изправям се с клатушкане, тичам обратно в стаята си, грабвам книгата и писалището за колене и отново се връщам навън.
Исмаил ме гледа изпитателно. Дърпа брадата си, която е много тъмна и е спретнато разделена на три кичура. Очите над нея са черни и искрящи, клепачите – тежки и притворени. Сякаш в погледа му се чете намек за задоволство, като че ли знае нещо, което аз не знам, нещо, свързано с времето и начина, по който ще напусна земния си живот. От друга страна, е облечен в зелено, което е добър знак. Зеленото му е любимо (след като това е цветът на Пророка) и фактът, че е облечен в него, подсказва, че не се готви за кръвопролития. Червеното обаче – или жълтото – са нещо съвсем различно. Всички внимаваме, когато носи червено или жълто, или пък накара личния си слуга да му донесе нов кат дрехи.
– Ела!
Обръща се с гръб към мен и аз се строявам сред големците, цяла голяма група, следван от Каид Мохамед бен Хаду Отур (известен още като ал-Аттар, Калайджията), който разговаря с други три дворцови светила, а най-накрая е хаджибът: самият велик везир, главният министър Си Абделазиз бен Хафид. Хаджибът ме настига и тръгва до мен.
– Добре ли си, Нус-Нус? Виждаш ми се малко разсеян. – Плътните му устни са изкривени в усмивка, каквато обаче не се чете в погледа му. Всички в този дворец имаме своите маски.
– Добре съм, господарю, благодаря, че попитахте.
– Алхамдуллилах.
– Хвала на Бога – отговарям официално, въпреки че се изумявам как е възможно подобен човек да изрича името на Милосърдния, без да падне мъртъв на място.
– Радвам се да го чуя. Би било ужасно, ако ти се беше случило нещо лошо. – Поглежда надолу. – Май си се порязал.
Сърцето ми подскача.
– Това е просто кал. – Предизвикателно срещам погледа му и гледам как усмивката изчезва от устните му, а лицето му добива нечовешко изражение, прилича на влечуго. Отпуска ръката си с небрежен жест, но така, че да се отърка в слабините ми. Наблюдава неуспешния ми опит да прикрия отвращението си.
– Щом така казваш, Нус-Нус. Щом така казваш.
Още веднъж ме пробожда с поглед, след това се извръща и си проправя път през антуража, за да се присъедини към султана, като ясно напомня на мен и останалите, че смята себе си за единствен равен на владетеля ни.
Бен Хаду му хвърля поглед с бледите си очи, от които лъха неодобрение примесено с презрение, при все че изражението му остава каменно. После извръща лицето и сивите си очи – остри и наблюдателни – към мен и в този момент имам чувството, че разбира всичко, което се е случило между мен и моя враг.
Построяването на дворцовия комплекс в Мекнес е плод на огромна самонадеяност до степен на маниакалност. Разбрахме от по-членоразделните френски пленници, че техният крал се опитва да направи нещо подобно, макар и в по-малък мащаб, въпреки че засега представлява само ловна хижа насред блато, пълно с комари. Щом Исмаил чу за това, изсмя се презрително.
– Тези европейци създават единствено безумия, разточителството в личен план не може да доведе доникъде. Когато моят проект бъде довършен обаче, ще имаме огромен град, най-грандиозния дар към Господ, правен някога. Взимам излишната земя и я превръщам в прослава на Аллах. Свещеният му свят ще присъства по земята, по стените, във всеки детайл. Безсмъртното му безкрайно творение ще оживее в материалния свят!
Излишната земя днес е непокорна; решаваме проблем след проблем и трябва да записваме това внимателно в дневниците, докато обикаляме. Разнородните ми задължения ме превръщат в нещастен писар, а дъждът още повече усложнява проблема, размазва мастилото, а на места напълно отмива думите. Връщам се в стаичката си веднага щом ме освобождават. Ако не запиша веднага точните наставления, продиктувани от Исмаил, и не ги дам на началника на работниците, несъмнено бързо ще последва изблик на гняв.
Сядам на дивана си с кръстосани крака, потапям тръстиковата си писалка в мастилото и записвам внимателно: "Първо, Баб ар-Раис да се подсили с железни клинове и хоризонтални пояси. Да бъде намерен нов старши занаятчия, който да добави слънца и полумесеци; след като френският крал нарича себе си Краля Слънце, Исмаил ще управлява и деня, и нощта. Новият проект да бъде готов преди откриването.
Второ, помещението за стражите да бъде съборено и построено наново от източната страна.
Трето, външната стена откъм меллах (еврейския квартал) да се премести с петдесет крачки назад, което означава събаряне на къщите в този обхват, за да остане достатъчно пространство между нашето владение и жителите на града. Обитателите да бъдат уведомени с прокламация и да им бъде наредено да започват работа веднага. Междувременно ще им бъде осигурен подслон, но ще трябва сами да изнесат отломките извън територията.
Четвърто, дяланият фриз на Куббет ал-Хиятин да бъде преправен. Този път е важно избраният за старши занаятчия да бъде грамотен." (За нещастие на първия творец, везирът с насмешка посочи надписа, който трябваше да гласи "Величието на Господ", изписан отново и отново с елегантен калиграфски шрифт, но текстът беше сгрешен и вместо това сега гласеше "Веригите на Господ", а грешката беше повторена повече от десет пъти.)
Това не са единствените наставления, които трябва да запомня, но само тези трябва да запиша. Вълкът ще трябва да почака...
Тичам към кабинета на началника на работниците, давам му списъка, уверявам се, че може да го разчете; след това припвам към харема в другия край на двореца, на два километра и половина разстояние.
Харемът е абсолютно недостъпно място, името му произлиза от думата за забранено, която е "харам". Да влезеш в харема, означава да пресечеш невидима граница, да минеш от общото към личното, от светското към тайнственото; това е като повдигане на воала, навлизане в интимното пространство. Във външния свят хората налагат тези бариери в сърцето и съзнанието си, но в двореца на Исмаил преградите са по-осезаеми: четири охранявани железни порти. Налага се да дам обяснение за непланираното си посещение на всяка от тях и въпреки това съм от малцината, които имат достъп и до двата свята – мъжки и женски, външен и таен.
Главният евнух на харема се взира отвисоко към мен.
– Да?
Карим е един от хората на Исмаил: човек, отгледан да бъде абсолютно предан на султана. Брат му Билал е пазач пред вратата на личните покои на Исмаил, момък с мускули като кедър и подобаващ ум. Повечето от тези стражи са на не повече от деветнайсет или двайсет години, но са огромни. Аз съм висок мъж, но те ме надвишават с половин глава и се нанасям два пъти в тях.
– Знаеш кой съм, Карим. Виждаш ме всеки ден.
– Обичайно не в този ден, нито в този час.
Винаги се изненадвам от високия тембър на гласа му, звучи твърде странно предвид размерите му. Казват, че така става с кастрираните в съвсем ранна възраст.
– Имаш ли писмено разрешение?
– Карим, знаеш, че дори и да имах, щях сам да съм го писал като писар на султана.
Логиката ми явно го е заблудила, продължава да се взира в мен.
– Изпълнявах поръчки на султанката – добавям.
Навежда се към празните ми ръце, после отново вдига поглед. Не отмествам очи и накрая той извръща глава и се провиква към тъмнокожо момче на шест или седем години:
– Върви да намериш Амина и ѝ кажи, че Нус-Нус иска да види господарката ѝ.
Момчето хуква.
– Амина, Амина! – кънти викът по коридорите като вопъл на уловена птичка.
Понечвам да пристъпя напред, но огромната длан на Карим доближава ръката ми.
– По-добре да не влизаш при султанката, преди да е подготвена.
Накрая момчето се връща, а зад него върви изобилно надарена откъм форми жена, чиито червени чехли шляпат шумно по мрамора. Лицето ѝ е обляно в пот, а кърпата на главата ѝ е вързана набързо. Изглежда ужасно ядосана.
– Къде са нещата на Зидана? – пита настоятелно.
– Уви, не са у мен и точно за това трябва да говоря лично с нея.
Амина свива устни.
– Тя е заета. Прати ме да взема нещата, които е поръчала от пазара.
Гледа ме, изпълнена с подозрение, сякаш съм скрил поръчаните неща за себе си и не искам да ги дам, след това въздъхва и ме подканя да я последвам.
Вървя зад нея, гледам със страхопочитание тези грамадни бедра, сочни и полюшващи се. Би оставила всеки мъж премазан под себе си като куче под крака на слон. Едрите жени са високо ценени тук заради своята пищност, само жените на бедняците са слаби. Жените пълнеят съзнателно, като се хранят със зумета – тежка паста от ядки, – масло и стрити семки от тифидас – горчив пъпеш. Кълна се, че можете да видите как наедряват пред очите ви.
Струва ми се, че минава цяла вечност, докато стигна до покоите на султанката, но щом пристигам, за един ужасен миг ми се струва, че съм попаднал в пъкъла на магиите, място, на което Зидана или свиква сборище на демони, или превръща жените си в чудовища, защото лицата, извърнали се към мен на трепкащата светлина, са отвратителни, деформирани и капещи. В този момент си припомням, че днес е петият ден, когато жените се отдават на тайнствени ритуали за разкрасяване, и осъзнавам, че пред мен не стоят джинове, а придворни дами, покрити с маски от глина и смачкани зеленчуци, косите им са навити на лепкави масури, намазани с къна и масла.
Въздухът е изпълнен с аромат на бадеми и мирта; в нишите на стените е запален тамян. Из цялата стая са пръснати доказателствата за тяхната алхимия: малки масички, отрупани със съдове с яйца, мляко и мед; стъклени буркани със светли масла, кори от нар и орех; купи с оцветена глина и купчини листа къна.
Дори прикрита под маската от червена глина и разтечена къна, Зидана не може да бъде сбъркана: черната ѝ кожа лъщи под метрите червен плат, с които е покрита, и десетките златни гривни по ръцете и краката ѝ. Носи наниз от перли, преметнат няколко пъти около бичия ѝ врат, а огромните златни обици са разтеглили меката част на ушите ѝ към раменете.
– Простете, господарке... – подхващам аз.
Тя махва с ръка към останалите жени.
– Вървете, вървете веднага! Нямате ли срам? Скрийте се!
– Та това е просто Нус-Нус – подхвърля някоя, а останалите започват да хихикат и да ме стрелкат закачливо под воалите, които държат пред намазаните си с глина лица. Пърхат с мигли в пародия на флирт.
Просто Нус-Нус. Само това съм за тях. Нещо, върху което изпробват техниката си за съблазняване.
– Не сме ли прекрасни, Нус-Нус? – Лейла е най-миловидна от всички, има красиви глезени и извива ръцете си като криле на чучулига.
Навремето бих започнал да ухажвам хубавата Лейла; сега обаче усещам безполезната болка и извръщам глава.
– Дамите на Зидана са бляскави звезди до безупречната луна, която е самата султанка – изричам неутрално.
– Стига сте тормозили горкия човек и се махайте! – Зидана хвърля една купа по Лейла, уцелва я в рамото и се пръсва дъжд от червени листенца, трепкащи като кървави пера. После жените си тръгват набързо и ме оставят сам с владетелката. На всеки друг мъж оставането насаме със султанката би му коствало главата, но аз съм просто Нус-Нус.
Нус-Нус не е името, с което съм се появил на света, и се надявам да не е това, с което ще напусна този живот, но то е името, което приех, когато бях представен на Зидана преди пет дълги години. Бях отведен в покоите ѝ треперещ и с наведена глава, облечен единствено с препаска, железен пръстен около врата и окови. Тя се развика на стражите да махнат халката и оковите. Не от съчувствие, а защото желязото щеше да развали магията на заклинанието ѝ. Дори след като бях освободен от оковите, продължих да държа главата си наведена. Краката ѝ бяха черни като моите, с розови ходила. Глезените ѝ, както забелязах, бяха яки. Гледах краката ѝ, докато ме обикаляше, и знаех, че ме оглежда от глава до пети – шарката на племенните белези на гърба ми, кръстосаните следи от камшика на търговеца; сребърната робска обица на ухото ми. Повдигна брадичката ми с пръчката, която носи винаги, и ме погледна в лицето.
Предполага се, че след като султанът може да избира от цял континент, както и сред чуждите пленници, докарани му от всички краища на света, ще избере за първа съпруга най-прекрасната от всички жени. Зидана никога не е била красавица. Тези очи обаче проникват през плътта и костите и стигат до душата на мъжа. Щом те погледне, усещаш, че е преценила всеки твой недостатък или слабост, така че да ги използва по най-добрия начин. Първата ти реакция е страх, а на нея може да се вярва.
– Къде ти е гордостта? – попита меко, обърна главата ми в едната посока, след това в другата, оглеждаше ме от всички страни. Гласът ѝ беше толкова въздушно лек, колкото тежко беше тялото ѝ. – Ти си Сенуфо, ти си воин. Не забравяй това.
Воин! Едва не се изсмях. В племето ми се подиграваха, задето предпочитах песните и тимпаните пред копията и изкуството на войната.
– Как се казваш?
Отговорих, а тя се усмихна; усмивката ѝ разкри момичето от племето Лоби, което някога е била. Племената ни бяха близки съседи в южната част на някога процъфтяващата империя Сонхай в онзи район на Африка, който за търговците е просто Гвинея, без да си правят труда да различават отделните страни, границите им, отделните кралства, религиите на хората, точно както възприемат земите южно от Мароко като Судан – Юга или "черните". За тях е без значение откъде сме и кои сме. Вземат ни и ни моделират по начин, който е подходящ за целите им – телохранители, воини, наложници и евнуси.
После заговори на нашия диалект.
– Ние не сме нищо за тези хора, нищо повече от парче плът, което да контролират. Ала нашите знания и дух ни принадлежат и трябва да ги поддържаме силни. Информация и воля: това са ключовете към властта. – Наведе се напред и погледът ѝ проблесна. – Знаеш ли как наричат тази напитка, момче?
Погледнах димящата купа на масата, без да казвам нищо.
– Това е кафе, напитка, която е едновременно сладка и горчива, също като живота. Аз го пия с равни части мляко и вода – каза тя. – Петдесет на петдесет или на арабски нус-нус. Точно така ще те нарека, защото докато не надмогнеш онова, което ти е причинено, ти си получовек.
Сега аз се навеждам към нея и в ноздрите ме блъсва аромат на мускус и масло от цвят на горчив портокал.
– Има ли по-уединено място, където можем да поговорим, господарке?
– Ние сме сами, Нус-Нус, не забелязваш ли?
– Шпионите имат дълги уши.
Тя се усмихва; злато проблясва там, където благородният метал е заменил истинските ѝ зъби. Казват, че когато са я довели, предните ѝ зъби били извадени, за да не отхапе мъжките интимни части, но може и да е само злобна клевета. Зидана винаги е притежавала много по-хитри и опасни оръжия от обикновени зъби в арсенала си.
Тръгвам след нея към вътрешната стая, тя я прекосява бързо и внимателно заобикаля килима. Вдига го и отдолу се разкрива отвор, в който се различава тъмно стълбище. Тръгва надолу, а движенията подчертават формите ѝ.
– Последвай ме.
В мрака долу се появява светлина и щом слизам, виждам стая с нисък таван, до стената в дъното е долепен диван, на масата има голямо хаванче с чукало, мангал и някакви стъкленици, а по цялата периферия има шкафове с чекмеджета и полици, по които са наредени буркани и кутии, подобни на онези в магазина на Сиди Кабур.
Магьосническа бърлога точно под носа на Мулай Исмаил!
Кихам: заради миризмата е, на нещо неприятно и мухлясало.
– Поласкан съм, Ваше Величество. Кой друг знае за това място?
– Никой... сред живите.
– С изключение на строителя.
Усмивката на Зидана е красноречива. Чудесно: значи, сега аз съм единственото живо същество, с което е споделила тази тайна? Положението ми изглежда още по-опасно.
Тя насочва блестящите си очи към мен.
– Е, Нус-Нус, къде са нещата, които поръчах?
Решавам да бъда директен.
– Сиди Кабур е мъртъв, убит е.
Разказвам ѝ какво се е случило, включително и за собственото ми безумие. Когато стигам до момента, в който открих парчето от липсващия списък в устата на бедния човек, тя избухва.
– Написал си нещата, от които имах нужда? И след това си оставил списъка, така че всеки да може да го открие?
– Оставих го там, където само Сиди Кабур би го потърсил.
– Извинението звучи неубедително дори и на мен.
Тя обикаля стаята отново и отново и мърмори ядосано. Дали не ме урочасва или не призовава Мерра бен Харис, краля на джиновете, или пък Демуш, властелина на злите демони, да ме завлече в пъкъла? Замислям се колко ли време ще ми е нужно да се изкатеря по стълбите и да стигна горе в салона; докъде ли ще се добера, преди стражите да ме хванат. Правя крачка назад и крадешком поглеждам към стълбите; но явно не достатъчно крадешком. Зидана се взира в мен.
– Какво ти става? Аз съм тази, която е застрашена. Имам твърде много врагове, които с радост биха сложили ръка върху подобен списък, за да ме обвинят в магьосничество.
– Така или иначе, вече всички ви наричат "Вещицата Зидана" – казвам.
– Има голяма разлика между подозрения и доказателства.
– Списъкът беше с моя почерк – напомням, но тя само стисва устни и ме поглежда с презрение. – За какво са му на някого подобни неща? Никой не би повярвал, че са за ваша употреба.
Забива поглед в мен.
– А защо тогава си толкова тревожен?
Разказвам неохотно за унищожаването на персийския Коран; за това, че коптският търговец на книги ще очаква да му се плати в сабат, а Исмаил със сигурност ще ми отсече главата заради това, че съм съсипал съкровището му.
– И къде е сега тази "свещена" книга?
– В стаята ми, увита в изцапаното с кръв наметало, което ми даде султанът.
Тя цъка с език.
– Ах, Нус-Нус. Виждаш ли какви неприятности си навличаш, когато служиш на двама господари? Ето какво става: твоята преданост се разделя и обърква мислите ти. Трябваше да отидеш до пазара два пъти, отделно за всяка от поръчките. Смесването на свещени писания и тъмна магия не може да доведе до нищо добро.
Въпреки че е приела исляма, прекръстила се е с мюсюлманско име и е участвала в церемония, с която е станала съпруга на Исмаил пред Господ, Зидана продължава да следва вярванията си, древната религия, която води началото си от тъмното сърце на джунглата. Отправя молитвите си към Сагба и последователите му, вместо съм Милосърдния Аллах. С магията си може да призовава злите демони и джинове от мюсюлманския свят и да пречи на поразиите им, но също може да привиква и сила, децата на гората, тези невернически създания, които се подчиняват единствено на Сагба. Може да носи сребърни амулети със стихове от Корана на дрехата си, но до кожата си държи неща, направени от бог знае какви ужасии.
Продължава да обикаля и да мърмори, отново ме обзема чувството, че подслушвам разговора ѝ с някого, когото не виждам, и косъмчетата по тила ми настръхват. Накрая се обръща към мен.
– Имам план. Ще изпратя едно момиче да вземе наметалото и книгата от теб и ще се погрижа да бъдат приведени в безупречен вид. След това ти ще направиш нещо за мен.
Същата вечер придружавам султана до джамията за вечерната молитва, опитвам храната му и хапвам мъничко от своята. Стоя с него в компанията на двайсетина от жените му, всичките с музикален инструмент в ръце и страховити количества грим, под бдителния поглед на Зидана и десетина от любимите котки на Исмаил. Накрая той избира тази, с която ще прекара нощта, и отпъжда нас, излишните, с махване на ръка.
Оттеглям се признателно в усамотението на стаята си, за да направя необходимите записки в дневника.
Първа петдневка от месец раби ал-аууал
Азиза, робиня от Гвинея, златни предни зъби, дълъг
врат, девствена.
Седя и се взирам мрачно в тази лишена от емоции бележка, затварям книгата с въздишка и я оставям настрани. Чак тогава отварям шкафа. На мястото на бурнуса и Свещения Коран сега няма нищо. Зидана е успяла някак да организира преместването им; също както се беше погрижила малката Азиза да бъде дефлорирана тази нощ. Азиза не е заплаха; в същото време Фатима, сестрата на хаджиба, трябва да бъде държана настрана от полезрението на султана. Абделазиз отдавна планира унаследяването на трона. Има благородно потекло, въпреки че в детството му семейството му е било бедно. Исмаил му доверява всичко в тази страна, в това число и ключовете от хазната; дори Зидана не смее да го заплашва директно, при все че двама от хората, които опитват храната му, бяха застигнати от загадъчна смърт. В крайна сметка тя е робиня без благородно потекло и обществено положение, с изключение на влиянието ѝ върху прищевките на султана. А както е известно на всички, той е доста капризен. Със собствените си уши чух как Абделазиз съветва султана, че признатият му наследник трябва да е истински мароканец, за да бъде опазено кралството след смъртта му (нека Милосърдният е отредил този ден да бъде след много време). Единствено хаджибът може да си позволи да предизвика гнева му по този начин и да запази живота си; Исмаил обаче угажда на везира си, отнася се с него като с брат. Отношението му към прекрасната Фатима обаче изобщо не е като към сестра, каквато е закръглена. Преди три години тя роди момче; за беда детето почина: и по-добре, защото щеше да превъзхожда по ранг втория син на Зидана. Миналата година тя роди друго момче, но то се оказа по-издръжливо. Тази вечер нямаше и помен от Фатима: неразположението ѝ несъмнено се дължеше на подходящо количество самакитка.
Лежа на дивана и изведнъж в съзнанието ми изниква неприятна подробност от този ужасен ден.
Проклетите налъми!
Оставих ги под сергията на Сиди Кабур с намерението да си ги взема на връщане. Сърцето ми започва да се блъска в гръдния ми кош: стенанието ми изпълва нощта. Не бива да ме виждат обратно в магазина. Дали не мога да изпратя някой слуга да ги вземе? Но какво ще се случи, ако спрат момчето и започнат да го разпитват? Никой не би излъгал от любов към мен, а пари нямам.
Пот струи между мускулите на гърба ми. Започва да ми се повдига.
Налъми. Това са просто налъми. На улицата днес имаше много хора с налъми, не бях само аз, въпреки че изработката на моите беше по-качествена, отколкото на повечето. Опитвам се да овладея паниката, лежа и се взирам в тъмнината.