Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 27 страниц)
25
Мислите на Исмаил скоро са насочени обратно към неговата столица. Заловен е един французин, търговец, който е хванат да снабдява упорстващ английски гарнизон в Танжер с барут. Обичайно това би било достатъчно, за да се гарантира бързата смърт на мъжа, но барутът бил отклонен към Каид Омар и обсадената му войска и той бил толкова доволен, че мъжът бил пощаден и изпратен в затвора при военнопленниците. Там един от пазачите го чул да бърбори нещо за Версай и се сетил, че това ще заинтригува султана. Човекът бил доведен тук заедно с група нови работници, чиято орис била да завършат дните си в Мекнес. Когато търговецът беше представен на султана, състоянието му бе окаяно. В един от случайните си мигове на благосклонност Исмаил нареди мъжът да бъде отведен, за да се погрижат за раните му и да бъде облечен по-подобаващо. В лицето на търговеца можеше да се проследи промяната в изражението на ужас от неизбежната гибел към объркване, но когато го доведоха, беше възвърнал до известна степен самообладанието си и веднага се впусна в подробности за строителните работи, извършващи се във великия дворец на Луи XIV.
Очевидно архитектите на Краля Слънце планираха невероятна огледална зала в сърцето на Версай. Щяло да има огромна отворена галерия със седемнайсет арковидни прозореца, предоставящи гледка към пищните градини; на отсрещната стена щели да окачат седемнайсет съответстващи огледала. По този начин светлината, нахлуваща в галерията, щяла да отразява чудесата на градинарското изкуство, а огледалните стъкла – да създадат илюзията, че се движиш през зеленината, докато всъщност си на сигурно място, заобиколен от мрамор и злато. Търговецът стигна до подробности за прекомерно високата цена на венецианското стъкло, което щели да използват за тези огледала; за позлатяването на рамките им; за стойността на мраморните пиластри от двете страни на всяко, докато Исмаил не се разпени от завист и амбиция.
Изведнъж по пътя за Мекнес започнахме да кроим безумни схеми на паркове, огледални галерии; пътеки, овощни и маслинови горички; дори езеро, пълно със златни рибки и с увеселителни лодки.
Но Мекнес, в който се върнахме, не беше Мекнес, който оставихме, а картина на пълна разруха: тук и във Фес чумата беше отнела живота на осемдесет и пет хиляди души; но още по-голям беше броят на онези, отпътували към по-отдалечените краища на кралството. Строителните работи бяха замрели заради многото мъртви или изчезнали надзиратели и работници, въпреки че изненадващо останалите роби не се бяха разболели. Както изглеждаше, тъмницата е била най-безопасното място.
През следващите две години Исмаил поднови строителния си проект с ентусиазма на безумец, втренчен в едничка цел. Издаде заповед дворците из кралството да бъдат оголени от цялата им украса – от позлатата на таваните и стените; от изкусно резбованите фризове и врати от кедрово дърво. Поръча най-добрият карарски мрамор да бъде натоварен на кораби от Генуа за Сале. Проучваща група бе пратена при руините западно от града да набележи разните части или орнаменти, достатъчно запазени, че да бъдат използвани за двореца му в Мекнес.
Наредено ми е от Исмаил да направя опис на строителната площадка, несъмнено за да може да бъде сигурен, че останалите няма да откраднат нищо ценно, преди самият той да го е направил.
– Донеси ми камък по твой избор – казва и ми дава парче фина коприна, в която да го увия. Признавам, че тръгвам неохотно, тъй като слънцето блъска в главата като чук, освен това нямам големи очаквания. Мястото обаче се оказва изумително. Всичко идва от разположението, водещата част може да бъде видяна от километри разстояние, а мащабът ѝ става все по-поразителен с всяка крачка, с която го приближаваме. Вдигам поглед, застанал в сянката на триумфалната арка. Това място сигурно е построено от великани, защото кулите му са по-високи и от минарето на Великата джамия, а камъните са толкова масивни, че е невъзможно да си помислиш, че са поместени от смъртни хора. С часове се разхождам из колонадите с капителите, в които издяланите флорални елементи са така остри, сякаш са правени вчера. Не знам дали да гледам към небето и да се възхищавам на височината им, или към земята под краката си, която е декорирана с милиони парчета от цветни плочки, не по-малко интересни от произведенията на най-добрите ни майстори в мазилките, но същевременно не залагат на абстрактни шарки, а създават живи картини. Стигам до мозайка с чудовищни създания, които плуват в морето; след това на мъж, който язди кон наобратно и прави акробатична стойка; дългите пътеки са осеяни с орнаменти на танцуващи и пиещи фигури; масивна гола жена влиза или излиза от дълбока вана, придружена от две също така закръглени прислужници. Мисля си: този Волубилис трябва да е бил доста оживено място, а кралят му голям сластолюбец, и скицирам заради самия себе си, докато описвам броя на колоните и паветата за Исмаил.
Толкова съм погълнат от работата си, че почти забравям да взема камък за султана. Обявява се краят на експедицията и поемането по обратния път към Мекнес, а аз трябва набързо да намеря нещо необичайно, и накрая викам един човек да ми помогне да вдигна парче от паднала колона, къс от издялан капител, който да покаже нещо от изкуството на древното каменоделство. Увиваме го внимателно в коприната и го поставяме в коша на едно от мулетата. Бедното животно върви наведено на една страна по целия път към дома.
Исмаил е много доволен от избора ми. Възхищава му се, прокарва върховете на пръстите си по релефа. Той по-скоро загатва, отколкото изобразява листа и цветове.
– Това произхожда от сърцето на първата африканска империя Мавритания Тингитана, основана от римляните. Моите земи вече надхвърлят пределите ѝ. – Той ме поглежда с грейнали очи. – Представи си, Нус-Нус: вече имам по-голяма власт от римляните с могъщите им армии. Сега трябва да прогоня проклетите англичани от Танжер и онези неверници испанците от Лараш и Мармора и ще възстановя чистотата на истинската вяра надлъж и шир в страната ни. Това е моята съдба. Мой дълг. Знаеш ли защо те изпратих във Волубилис?
Клатя глава. Понякога е по-разумно да замълчиш.
– Точно там Мулай Идрис, великият внук на Пророка, донесъл исляма в Мароко за пръв път, когато избегнал нападението на халифата на Абасидите. Точно там е роден и синът му, Идрис Втори, който обединил Мароко, установил вярата към думите на Пророка и поставил великото си кралство под един общ флаг. В тези камъни има магия, Нус-Нус – защото те са пропити не само със силата на древните римляни, но и с думите на Господ. По тази причина трябва да ги вградим в моя град, тъй като тяхната сила ще ми помага в моята свещена мисия.
През цялото време, белязано от нови бунтове в Риф и сведения за обсада на английската колония в Танжер, Исмаил се хвърля с жар във възстановяването на двореца си, често работи гол до кръста редом с обикновените строители, а ръцете и лицето му са изцапани с вар и пръст. Труди се отдадено, сякаш не може да спре, защото мечтите му го изяждат отвътре.
Това второ лято беше страховито, а жегата непреклонна. Изворите пресъхнаха, а оскъдната реколта беше унищожена от нашествие на скакалци от пустинята. Към края на годината все още страдахме от сушата. Фонтаните бяха спрени, а комарите се развъждаха в застоялата вода и ни тормозеха с жуженето си и ухапванията през нощта.
Новините, че английският гарнизон, защитаващ колонията си в Танжер, все пак е успял след дълга и кръвопролитна битка да отблъсне силите на султана, не биха могли да се появят в по-неподходящ момент. Исмаиловият генерал Каид Омар язди от северните райони в третия ден на Мухарам 1091 година, за да обсъди евентуално примирие с неверниците, които, както той съобщава, ще изпратят свой представител в двора на– Мекнес.
Султанът организира среща на своите съдници и учени, за да съблюдават законосъобразността на подобно действие. Конфликтът с англичаните коства много пари и сили, особено когато страната е обхваната от такава суша. Иска да прогони враговете от пределите на Мароко, но войната с тях се превръща във все по-голямо неудобство, а възможност за поражение е неприемлива. След като въоръжените сили не успяха да ги отблъснат от бреговете ни, вероятно има друг начин да бъдат убедени да си отидат. Може ли да бъде сключено някакво примирие, без да се накърняват законите на Корана? Атмосферата е напрегната; много от високопоставените лица мислят, че всякакво съгласие с християните би било срамно; Бен Хаду отбелязва, че ще е добре при дадените обстоятелства да се прояви политическа целесъобразност. Онези с по-крайни възгледи продължават да негодуват, твърдят, че Аллах е на тяхна страна и ще помогне; че неверниците трябва да бъдат повалени и стъпкани на земята, която са превзели. Сред врявата Калайджията се обръща към султана:
– Господарю мой, ако покажете търпение и милост към англичаните, коронованите глави от Европа несъмнено ще се стремят към приятелство с вас.
Исмаил вдига глава заинтригувано. Вдига ръка и врявата престава на мига.
– Спомняте ли си какво се случи след завладяването на Мека? – Оглежда помещението с блясък в погледа. Правя записки, тъй като знам накъде води това. – Когато огромната армия приближила триумфално към Мека, Саид ибн Убада, на когото Пророкът дал флага, казал на Абу Суфян, вожд на племето Курайш в Мека, който дълго и борбено отстоявал исляма, но знаел, че няма да устои на тази армия: "О, Абу Суфян, настъпи деня на клането!". "О, пратеник на Господа! – извикал Абу Суфян – ти ли отреди клане за нашите хора? В името на Господ те моля за милост към хората ти, защото ти си най-благочестивият, и най-милостивият." "Това е ден на милост – казал Пророкът. – На този ден Господ отървава племето Курайш." И той обявил помилване на враговете си.
Каид Омар се смее.
– Надявам се ние да не помилваме всичките си врагове, защото може да бъде изтълкувано като покана за християнските нашественици да скочат върху нас.
– Да не би Саладин да показа слабост, когато прояви милост след нападението на Йерусалим? Благоволението му несъмнено засили неговото величие.
Настройката се променя, усеща се в атмосферата в помещението.
– Господарю мой, примирието с англичаните ще ни бъде от голяма полза – чува се отново овладеният глас на Бен Хаду. – В мирно време можем да се снабдим по-евтино с армия и муниции и ще се справим по-добре с бунтовете по собствените си граници, а след време с испанците и ако е необходимо, и с англичаните.
Възникват спорове по този въпрос, има и съгласни. Наблюдавам как Исмаил мести погледа си от едно лице към следващото и размишлява. След това отново вдига ръка.
– Ще демонстрираме милост пред неверниците, но трябва да проявим голям разум в преговорите с тях, винаги да разсъждаваме в дългосрочен план, а той е да ги видим как напускат земите ни.
Английският пратеник пристига гордо на кон, облечен според етикета на английския двор – целият в панделки, дантели и прорязани подплънки на раменете, – със свита от също тъй наконтени стражи и слуги, на половината от които е отказан достъп и им е заръчано да идат да се разтъпчат. Водата е толкова оскъдна, че не можем да я хабим за враговете си. Англичанинът е въведен в наскоро ремонтираната зала на посланиците, чиито стени са покрити с позлата, взета от покоите на великия везир, а таванът е лазурносин с бляскава златна украса. Навсякъде са запалени кандила, от които се издига ароматен дим; в аплиците проблясват свещи. Султанът е в очакване, седнал на ниско канапе сред цяла тълпа богато облечени съветници и паши, а робите му веят с огромни ветрила от щраусови пера. Англичанинът не знае накъде да погледне, очите му шарят във всички посоки, очевидно е изпълнен със страхопочитание към цялото това изящество и разкош, точно такова впечатление искаше да създаде Исмаил: за безкрайно богатство и възможности. Да не показва никаква слабост пред врага, за да го затрудни още повече в договарянето.
Мъжът сваля шапката си с демонстративен жест и се представя като полковник Пърси Кърк, вестоносец на английския посланик, сър Джеймс Леели, който е непреодолимо възпрепятстван (Бен Хаду превежда, а аз записвам). Султанът се усмихва лицемерно, знае всичко това от шпионите си. Посланикът се намира в Танжер; това, което го бави, е закъснението на кораба с дарове, изпратен от краля на Англия да умилостиви султана, тъй като е немислимо чужд посланик да се яви пред Исмаил с празни ръце. А причината за закъснението? Французите са организирали блокада в Сале и в морето на запад до Танжер в знак на протест срещу големия брой техни сънародници, пленени от корсарите на Сиди Касем. Желанието на Исмаил да довърши Мекнес беше изисквало още повече роби за строителните работи, тъй че старият началник на корсарите и флотата му бяха доста ангажирани с изпълнението на султанските заповеди.
Исмаил оглежда посетителя преценяващо; разтълкува го и го отхвърля. Усмихва се капризно, а погледът му се изостря. Той е самото олицетворение на чара, приема извиненията на човека с великодушие и любезност. Щом въпросът за освобождаването на английски пленници е повдигнат нервно, султанът щрака с пръсти и изпраща двама от бухарите си да доведат четирима или петима от най-слабите и безполезни в знак на добра воля. Бедните нещастници, които пристигат примигващи от тъмницата, са предадени на Кърк. Той изказва неискрени благодарности на султана, нарича го император и Велики, сякаш е отраснал и възпитан в ориенталските нрави. Изглежда толкова изненадан от лекотата, с която постигна свободата на тези мъже, та сякаш забравя, че целта му е да договори освобождаването на още двеста. Срещам погледа на Бен Хаду, докато трае тази противна сцена, а той вдига вежди, сякаш иска да каже "Това ли е най-доброто, което може да предложи Англия?".
През следващите два дни Исмаил се държи като изискан домакин. Завежда англичанина и няколко от придружителите му на лов за глигани и антилопи в хълмовете край Мекнес; уловът е изпечен на внушителни празненства. Докато неверниците оскверняват телата си, като ядат от дивото прасе, султанът се храни сам с любимия си кускус със стафиди и съвсем малко месо. Англичаните се засищат с месо и хипокрас и през цялото време си подават глинени лули, натъпкани с тютюн, богато примесен с киф. На следващата сутрин още не са се съвзели и са замаяни; в това състояние правят окончателните уговорки.
– Докато се разхождат през портокаловата горичка, Кърк повдига въпроса за примирие в Танжер, а аз превеждам. Исмаил се усмихва широко и обещава, че срещу Танжер няма да бъде произведен нито един изстрел, докато Кърк е там. Това е само едно от празните обещания: Исмаил не държи на думата си, дадена пред неверници. Но англичанинът не знае това. Той изпъчва гърди като паун, мисли си, че е невероятен дипломат, щом е успял да постигне победа над най-страховития от враговете им.
В градините са поднесени още освежителни напитки: ментов чай за султана; изобилни количества хипокрас за англичанина, огромните количества плодове и подправки прикриват силното бренди вътре. Той го изпива с усмивка, несъмнено иска да бъде любезен към домакина си, въпреки че, доколкото знам, англичаните доста обичат алкохола. Докато пийват, господарят ми Исмаил прави широк жест.
– Е, скъпи мой Кърк, огледайте се наоколо. Като английски аристократ, свикнал с изискан живот, какво мислите за двореца, който строя?
Кърк не пести суперлативите, поласкан, че са го взели за благородник и че са поискали мнението му. Очевидно не е виждал нещо толкова изящно в Лондон, макар да бил чул, че новият дворец на френския крал във Версай е достоен съперник.
Лицето на Исмаил помръква и Кърк бързо добавя:
– Но, разбира се, французите не се отличават с добър вкус. Боже мой, та те са първични хора. Нямам и капка съмнение, че всичко е изпълнено с кич и финтифлюшки. Не като това. – Разперва широко ръцете си към гледката на действащата строителна площадка, строителите, занаятчиите, градинарите и чуждите работници, които се съсипват от другата страна на стените. – Това е... гигантски труд, господине. Мащабен, огромен... амбициозен.
Исмаил накланя глава. Погледът му е остър и ясен като този на ястреб, зърнал плячката и готов да се спусне към нея.
– Разбира се, подобна задача предизвиква ревност и огорчения. Сигурен съм, че сте забелязали недоволството на останалите от това, че блестите по-ярко от тях. Налага се да браня творенията си от врагове дори на собствената си земя, диваци, които не се отличават с вашата проницателност, които не оценяват създаваното тук изкуство, които гледат със завист на творението ми. Трябва да се боря с тези варвари, ако не искам да разрушат собствеността ми.
Прави ми знак да започна да водя записки. Сигналът му представлява леко повдигане на пръста, но аз съм привикнал към подобни неща. Разбърквам мастилото с бързо движение, потапям тръстиковата пръчица и заставам в готовност.
– Налага се да ви помоля за услуга, милорд – безсрамно се възползва от човека Исмаил. – Това, което ми трябва и което не може да се намери никъде из прекрасните ми земи, е нещо, за което само вие можете да ми бъдете полезен. Имаме прекрасни занаятчии в много области, но не можем да се мерим с англичаните по отношение на едно нещо.
– И кое е то, Ваше Величество?
– Оръжия, то се знае. Топове. Това, от което се нуждая, за да се отбранявам от тези нечестиви бербери, дето искат да съсипят всичко, което съм направил, са десет от най-добрите английски оръдия. Трябва ми стабилен, доверен човек, който да възложи поръчката ми на най-добрите производители в Англия. Вие, Пърси Кърк, ми се струвате достатъчно стабилен и доверен. Като мой добър приятел можете ли да ми помогнете за това?
Полковникът почесва сбърчените си вежди.
– Ще бъде изключителна чест за мен, господине. – Подписва написаното от мен, щом Исмаил го подканя, макар че текстът е на арабски и в него може да е написано какво ли не, а скоро вероятно наистина ще е така.
След като сме получили желаното, макар и само в писмен вид, султанът весело подготвя пътуването на мъжа и свитата му обратно за Танжер с дарове в знак на добра воля и безброй празни обещания. Не вярвам истинският посланик да е много доволен от начина, по който го представи безумният му пратеник. Почти ми е мъчно за него.
А през това време сушата продължава. Молитвите се удвояват: Исмаил се убеждава, че жестокото време е знак за гнева на Аллах, макар че не посочва причината. Децата от града са изпратени на полето, за да изпълняват танци за дъжд, но въпреки това не капва и капка. Султанът решава да прехвърли отговорността върху марабутите и талебите, които преправят молитвите си според ситуацията и предприемат поклонение пред олтарите на светците с боси крака. Продължава да не вали.
Исмаил изпада в гняв. Огромните му житници, чието строителство беше толкова скъпо и се простират на километри разстояние под небето като катакомби, са пълни едва на една десета. Ако, боже опази, някой враг (размирните му братя, берберските племена, неверниците) реши да обсади Мекнес в този момент, ще измрем от глад като плъхове в кофа. Насочва гнева си към евреите в града: изпраща ги извън него да се молят за дъжд, казва, че ако наистина са избраните от Господ, той ще послуша молитвите им. Нарежда да не се връщат, докато не завали.
Небето се изпълва с облаци и за известно време изглежда, че Господ наистина е на страната на евреите в Мекнес; слънцето обаче отново се показва, по-безмилостно от всякога. Пазарът е засипан с месо: хората от селата около Мекнес колят животните си, защото нямат с какво да ги хранят. Някои от тях са напуснали домовете си и са се отправили нагоре в планините заедно с добитъка си, но много от по-възрастните са измрели от сърдечен удар.
Исмаил е прибягнал към гадаене, но знаците са трудни за тълкуване. Накрая заявява, че определени членове на двора му ще излязат боси на полето, облечени с най-мръсните дрехи, които успеем да открием. С Абид сме изпратени в най-бедната част на града да купим мръсни дрехи, пълни с въшки, прокъсани на яките и ръкавите, колкото по-изцапани, толкова по-хубаво. Стари жени продават дрехите на съпрузите си, взимат предложените пари и бързо затварят вратата, преди да съм размислил. Мълвата скоро се разнася и ме заобикалят хора, които радостно събличат робите си направо на улицата.
На следващия ден заставаме под сутрешното слънце, което вече пари, при все че съвсем скоро е изгряло, след като сме се измили за първата молитва, така че поне телата ни са чисти; дрехите върху нас обаче са вонящи и гнусни, а тези на султана са най-отвратителни от всички. Повежда ни навън от Баб ар-Раис, където вълчата глава се взира надолу към нас с празните дупки на очите си. Бих се заклел, че вкочанените челюсти се извиват в усмивка при вида на мъчителя му Емир Зидан, който се чеше като бълхаво куче и плаче за позволение да си остане у дома при майка си. Исмаил обаче е категоричен: емирите от кралството трябва да присъстват, дори малкият Момо, който тъкмо е навършил две и се налага да го взема от ръцете на ревящата му майка. Алис не може да се раздели с детето си дори и за малко; мисля, че случката, при която едва не го е изгубила заради коварния план на Зидана, я направи такава.
Прекосяваме Сахат ал-Хедим, а хората излизат от домовете си да ни гледат – дрипава група, предвождана от дрипльо. Дали осъзнават, че това е султанът? Изглежда малко вероятно: никога не са виждали Исмаил без конете му със златна сбруя, без робите, които му веят с щраусови пера, без бухарите му, въоръжени до зъби. Никой обаче не продумва. Нещо в тържественото ни поклонение явно респектира наблюдателите. Някои от тях може и да са се присъединили към процесията; докато стигнем отвъд крепостните стени, а след това и до хълмовете, броят ни се е увеличил. Местим се от храм към храм и се молим, но небето остава безоблачно през цялото време, а слънцето пече безмилостно. Не се храним и не пием нищо: това е мъчително за децата, но от всички Момо понася положението най-стоически.
Когато най-после се връщаме в двореца, императорът е готов да избухне и всички се стараят да го отбягват. За беда, някои от нас не могат да си позволят подобен лукс. Вилнее из двореца и крещи. Стражите са изпратени да махнат от затворите всякакви образи на християнски светци, които могат да пречат на молитвите ни и да предизвикват гнева на Аллах. В хамама изпускам един от чехлите му във водата (изглежда, винаги се намира вода за честите посещения на султана в парната баня) и кожата в лимоновожълт цвят става на петна. Той го взема и започва да ме налага гневно с всичка сила по врата и раменете. Мога единствено да благодаря на Господ, че не беше въоръжен с нещо по-сериозно.
Същата вечер го придружавам до харема, за да избере партньорка за през нощта. Има няколко европейски пленнички, доведени от лейтенантите на Сиди Касем заедно с група нови работници. Насочва се към светлокоса рускиня, но после се завърта рязко на петите си и се отправя директно към покоите на Белия лебед.
Четвърти 4-и ден, сафар 1091
Al ouez abiad, рождено име Алис Суон. Англичанка,
сменила вярата си пленница, майка на Емир Мохамед
бен Исмаил.
На следващия ден завалява дъжд.
