Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 27 страниц)

– Шариф! – кресва той и съветникът допълзява напред. Исмаил го подритва да се изправи. – Това истина ли е? – крещи той.

– Тези мъже посрамили ли са религията си, страната си и МЕН?!

Шариф отчаяно мести погледа си от Калайджията към мен и после обратно и не знае какво да каже, че да не влоши положението още повече. Забелязвам, че министрите прехласнато наблюдават какво ще се случи: като хиени са, чакат нервно лъвът да приключи, за да се нахвърлят върху огризките. Щом става въпрос за проливането на нечия чужда кръв, значи, те са в безопасност – поне засега.

Исмаил завира лицето си в това на Шариф.

– Да не са ти отрязали езика в Лондон?

– Н-не, Високо Величество – заеква той.

– Тогава отговори на въпроса. Тези мъже общуваха ли с жени и предадоха ли доверието, което им гласувах?

– Ггосподарю, вашият слуга Нус-Нус е... е... евнух.

Исмаил го поглежда, сякаш е хлебарка. Такава, която се кани да стъпче. След това посяга да извади кинжала от ножницата си, но той се закача и това го довежда до бяс.

– Ще ви убия, всички до един! – Най-после успява да извади оръжието и го опира в мършавия врат на Шариф. – Сега ми кажи истината! – По извърнатото нагоре лице на съветника пръска слюнка.

– Аз... ами... видях Нус-Нус да изпива чаша вино – успява да изломоти той и върти очи като жертвен агнец – и... ами... – Опитва се да си припомни още някое дребно прегрешение според законите на исляма, нещо уличаващо, но не твърде сериозно. – Аами... Каид Мохамед бен Хаду... ами... беше изобразен на портрет.

– Два пъти – добавя злобно Рафик.

– Два пъти – потвърждава Шариф.

– Кучи сине! – Той избутва съветника в страни и се приближава до Бен Хаду, който вдига ръце, за да се предпази от яростта на султана. – Аллах забранява да се правят изображения! Заслужаваш да умреш за това, че ме посрамваш така, мен, Пазителя на исляма, Защитника на вярата! – Промушва Калайджията в крака и Бен Хаду пада на земята с вик. За миг настъпва затишие, сякаш жаждата за кръв на султана може да е задоволена, но той се провиква към стражите.

– Отведете ги всичките в клетките на лъвовете!

Мислех си, че не ме е грижа дали ще живея, или ще умра. Но когато си затворен в дупка със седем гладни лъва и обикаляш под заплахата да бъдеш разкъсан на парчета и изяден жив, нещата започват да изглеждат другояче.

– Стойте заедно! – казва ни Бен Хаду. Превързал съм стегнато крака му с чалмата си, но започва да губи сили заради кръвозагубата. – Ако се разделим, по-лесно ще ни погубят един по един. Хвърляйте по тях пясък, камъни, чакъл, всичко, каквото намерите.

– Хвърлете него на лъвовете! – вие Самир Рафик и сочи към Шариф, който очевидно няма да ни е от голяма полза в отблъскването на огромните хищници, тъй като само видът им го е парализирал, ококорил е очи и направо се е побъркал от ужас.

– Това ще им отвлече вниманието за известно време.

За кратък миг изглежда, сякаш Калайджията обмисля жестокото предложение; после си давам сметка, че мисълта му е забавена до крайност заради раната.

– Размахвайте ръце към тях и крещете – предлагам аз, като си припомням какво ни учеха като деца, тъй като живеехме в район, където лъвовете дебнеха плячката си; тази тактика обаче беше полезна за прогонване на едно животно, а не на изгладняла глутница. И все пак лъвовете остават настрани за няколко ужасяващи минути, но след това решават, че този шум не ги застрашава, и започват отново да ни обикалят.

Берберските лъвове се славят с това, че са най-тежките и могъщи от всички, особено тези чудовищни екземпляри. При различни обстоятелства биха ги нарекли красиви или благородни с масивните им тела, буйни черни гриви, широките им муцуни и умните им кехлибарени очи. Само че в този момент, подлудени от миризмата на кръвта на съветника и несъмнено лишени от храна през последните няколко дни, цялата им интелигентност е съсредоточена в това да си осигурят по-голяма мръвка с яките си зъби.

Женските поемат инициативата: огромни светлокафяви създания с гладка козина и остър поглед. По-малки са от двата мъжки, но нямат грива, която да прикрие тяхната свирепост и хитрост. Две от тях атакуват леко, но се оттеглят, щом ни доближат, разсейват ни, докато друга атакува тихомълком отзад най-неочакваната жертва и захапва ръката на Шариф. Бедният съветник крещи в агония и забива краката си в пясъка, но лъвицата е много по-силна. Отмята глава и го отмъква и няма никакъв начин да го спасим. Звуците са ужасяващи – ръмженето и хрускането, писъците...

Сега и мъжките се раздвижват и се опитват да отместят женските от пътя си и само след миг се разразява ожесточена битка. Ревът на огромните зверове вибрира в гръдната ми кост, докато се оглеждам и премислям различни възможности. В края на клетката има широк ров, пълен с вода – твърде е широк, за да могат лъвовете да го прескочат, а зад него има висока желязна ограда. Щом стана ясно, че лъвовете могат да копаят добре след инцидента със затворниците и още няколко неуспешни метода, беше измислен този, с цел зверовете да се държат затворени и да се осигури безопасността на хората в двореца, като същевременно се предоставя зрелище. Обикновено на лъвовете хвърлят по някой нещастен безизвестен роб; в този случай става въпрос за четирима изтъкнати членове на завърналата се от Англия делегация, което означава, че трябва да се е събрала сериозна тълпа. Всички са се притиснали към оградата – хора, които познавам от години: дворцови сановници, стражи, коняри, кухненски помощници и роби; благородници, търговци; там са, разбира се, самият султан и дори султанката Зидана и синовете ѝ – в очакване на нашата смърт. Призлява ми от погледите им, изпълнени с ненаситност, насочени към бедния Шариф, разкъсван крайник по крайник.

– Бързо, към рова! – обръщам се аз към Бен Хаду, като преценявам, че шансовете ни срещу лъвовете на твърда земя са далеч по-нищожни, отколкото в опасната вода.

Отчаянието му дава сили: хукваме заедно през ямата, като придържам ръката на Калайджията. Успяваме да се доберем до рова, преди лъвовете да са приключили стълкновението си заради съветника, двамата с Рафик започваме да се катерим по желязната ограда, а аз поемам риска да се извърна и виждам как Бен Хаду плиска вода и крещи срещу една устремена лъвица, която се е осмелила да влезе във водата.

– Не мога да плувам! – крещи той.

Рафик изсъсква:

– Лошо ти се пише тогава.

После се покатерва бързо по желязната ограда, прехвърля се през шиповете на върха ѝ и пада от другата страна, изподран и окървавен, но цял.

Известно време се колебая. Бих могъл да се спася лесно, както направи Рафик; но гледката на разкъсания от лъвовете Каид Шариф се е запечатала в съзнанието ми с цялата си жестокост, макар че едва го познавах; с Калайджията съм преживял много повече, при все че невинаги съм го харесвал. Как бих могъл да живея със съзнанието, че съм го оставил да умре в челюстите на лъвицата? Освен това само преди час ми се искаше да съм умрял. В този момент, колкото и да е странно, осъзнавам, че бих предпочел да живея, макар и без Белия лебед. Поемам дълбоко въздух и призовавам духа на Сенуфо, желязната си маска.

Не успях да довърша докрай ритуала Поро за встъпване в тайното мъжко братство, което учи младежите на мъдростта на Сенуфо, на сила и отговорност, тъй като бях пленен в същата година, когато започнах да изучавам ритуалите ни. Но бях изпълнявал племенния боен танц и опознах силата му. В нашата култура маската служи за борба със злото, без значение дали на този свят, или в отвъдния; с естественото или свръхестественото. Понякога маската е просто щит, гладка раковина, която да отблъсква злото; но може да бъде също и израз на невероятна агресивност. Извиквам в съзнанието си мощните челюсти на крокодила, зъбите на хиената, на които нищо не може да устои, прибавям и бивните на африканския глиган и рогата на мускусния бик; а между тях слагам и хамелеона, създанието на промените. Най-накрая си представям армия от мравки, която напредва по маската с неумолима решимост. Хвърлям се с ръмжане обратно във водата и освобождавам цялото количество гняв и ярост, които някога са прониквали през маската. Тя вече не е второто ми лице, превърнала се е в мое собствено. Вече не съм Нус-Нус, петдесет на петдесет, евнух, роб; името ми е Акуджи. Аз съм нежив, но буден.

Лъвицата ме оглежда несигурно. После сбърчва муцуна и показва огромните си зъби: но това е по-скоро страх, отколкото проява на враждебност. След няколко ужасно напрегнати секунди тя се оттегля със силно плискане на водата и се покатерва обратно на твърдата земя, за да се присъедини към угощението на останалите.

Бен Хаду се взира безмълвно в мен. Не мога да си представя какво вижда, защото изведнъж не ме е грижа за това. Не мисля, просто действам и това действие ме изгаря с някаква простота и чистота, дава ми прилив на удовлетворение и сила, които като че ли насочвам срещу всички врагове в живота ми, предишни и сегашни. Сграбчвам робата на Калайджията и безцеремонно го дръпвам зад себе си, измъкваме се от водата и се изправяме пред металната ограда. Изведнъж около нея се скупчват стражи – четирима или петима, въоръжени с копия и мечове. "Значи така – мисля си, – ако лъвовете не ни убият, бухарите са тук, за да се уверят, че няма да избегнем наказанието, ще ни бутнат обратно в ямата." Но те поемат Бен Хаду и го изваждат навън; след това се връщат за мен.

Държат се с нас уважително, сякаш сме скъпи гости на султана, които по някакво ужасно стечение на обстоятелствата са попаднали сред лъвовете.

38

Раджаб, 1092 година по хиджра

Свободата на Самир Рафик не продължи дълго. Точно обратното, заради егоистичното му бягство от ямата с лъвовете султанът нареди да бъде измъчван. Оставен на милостта на Фарук, той призна, че обвиненията срещу Каид Мохамед бен Хаду и мен в качеството ми на негов заместник са лъжа.

При все че Калайджията наистина поръча да му направят портрет в Лондон. Два пъти.

И взе една от прислужниците в двореца за своя съпруга.

А аз опитах вино и ейл по време на престоя ни в Англия.

Разбира се, най-бруталното ми деяние беше, че откраднах сина на султана и го дадох на английския крал. Но лишен от всякакви доказателства, Рафик, изглежда, решава да не споменава за това обвинение.

Не е имало обаче разврат и пиянски оргии, както свидетелства при ареста ни, и останалите членове на делегацията решават да застанат на страната на Бен Хаду вместо на осъдения на изтезание, щом виждат накъде вървят нещата.

По време на изтънчените процедури на Фарук племенникът на великия везир би се заклел във всичко и точно това прави. Чувам, че бил признал най-различни престъпления, в това число и убийството на билкаря Сиди Кабур, за което твърди, че било замислено от Абделазиз с цел да отстрани Зидана и отровното ѝ потомство и донякъде провокирано от копнежа на чичо му да ме затвори в къщата си като негов любовник. Но тъй като нищо от това няма връзка със заповедите на султана да бъде получена информация, свързана с делегацията в Лондон, признанията му са принизени до безсмислено бръщолевене и човекът, който ми го казва, се извинява, че повтаря тези глупости.

Рафик умира не след дълго.

Бен Хаду е възстановен на длъжност първи министър на Исмаил. Аз съм награден със свобода. (Щом най-накрая свалям сребърната робска обица, чувствам главата си странно лека, нестабилна. Хвърлям я в рова – струва ми се подходящо място за това.) Мисля, че в момента, в който в мен се всели племенният боен дух, султанът е видял нещо в израза ми, което го е накарало да реши, че не иска да бъда негов писар, нито Пазител на дневника, нито пък да му нося чехлите. Вместо това ме назначи за главен офицер на бухарите и ме изпрати във Фес.

Точно там четири месеца по-късно получавам съобщение от султанката Зидана. Куриерът пристъпва от крак на крак в очакване на отговор. Целият е покрит с прахоляк, дори не е имал време да се измие.

– Кажи на господарката си, че ще дойда след три дни – казвам. Отсрочката не го радва, но вече съм свободен човек и Зидана не упражнява същия контрол над мен както преди. Наблюдавам го как си тръгва и съм угнетен, нямам желание да зърна Мекнес никога повече в живота си. Дори само като си помисля за харема, изпълвам се с гняв, с изгаряща ярост заради погубения живот на Алис и нямам желание да виждам жената, която толкова дълго копнееше тя да се разболее, а накрая може и да ѝ е помогнала. Но съм дал обещание на приятел и то трябва да бъде почетено.

Ето защо на следващия ден отивам да посетя алхимика Натаниъл Дрейкот. Откривам го на верандата, граничеща с вътрешния двор на къщата на Бен Хаду, да дестилира някаква гъста оранжева течност. Поздравявам го, той ме поглежда през очилата си, облечен в необичайна униформа и без съмнение с променен външен вид.

– Скъпи мой, Нус-Нус...

– Моля те, наричай ме Акуджи. Отървах се от старото си име.

Той примигва.

– Акуджи. – Изрича бавно, а после си го повтаря. – Доста необичайно. Не бива да забравям да го съобщя на Елайъс следващия път, когато му пиша. Ето, опитай това. – Поднася ми лъжица от течността. – Това е масло, изцедено от плодовете на древни дървета, които растат естествено единствено в югоизточните райони на тази страна или поне така ми казаха.

Усещам маслото хлъзгаво на езика си и има лек привкус на ядки. Докато го вкусвам, от джамията Карауийн прозвучава приканването към молитва, кънти из целия опасан със стени град и само след миг е последвано от стотици други мюезини. Звукът е неземен: макар да съм тук вече от няколко месеца, още не съм му свикнал. Той ли е причината за това необичайно усещане, докато преглъщам маслото?

Натаниъл се усмихва и щом заглъхват и последните звуци, казва:

– Обикновените хора наричат това вещество "арган" или може би това е името на дървото. Арабският ми става все по-добър, но мисля, че тази дума е берберска. Селяните събират непреработената сърцевина на плода, след като е бил изяден от козите им, и започват изключително дълготраен процес на печене и пресоване. След това използват произведеното по този начин олио много пестеливо при готвенето, тъй като е много вкусно; но аз имам причина да вярвам, че след като е дестилирано ѝ рафинирано, може да има едва ли не магически способности – за кожата, храносмилането, а също и в борбата срещу стареенето – може да се окаже по-чудодейно дори от Primum ens Melissae.

Дошъл съм точно заради еликсира и му предавам съобщението на Зидана.

За момент ми се вижда малко разочарован. Ободрява се, щом го уверявам, че може да се върне към процеса на рафиниране само след една седмица. Отива да се преоблече – с червена чалма и дълга черна дреха. В това облекло и с брадата, която си е пуснал през последните седмици, лесно биха могли да го вземат за учен или талеб в Карауийн.

 Взимам чантата му, премятам я през рамо и двамата тръгваме по прашните тесни улички на медината, към реката и фундуците, където ни чакат конете. Едва сме прекосили моста под стените на университета, когато една ръка се протяга и дръпва бурнуса ми. Поглеждам надолу.

На земята седи прегърбен изпаднал просяк, а до него е просната кърпа с нищожна милостиня. Чертите му са разядени от проказа или някоя друга ужасна болест – устните, носът му и повечето от пръстите на ръцете и краката. Едното му око също го няма, а малкото кожа, която се вижда, е набраздена от дълбоки ивици. Не помня да съм виждал по-ужасяваща гледка.

– Салаам алейкум – казвам тихо и инстинктивно бръквам в кесията си, да извадя няколко монети за нещастната душа, но той дърпа наметалото ми още по-настоятелно.

– Нус-Нус...

– Изглежда, че те познава – казва Натаниъл и се взира в просяка някак уплашено. Дори в Лондон няма нещо толкова отвратително като това бедно създание.

Разпознаването настъпва бавно като зимен изгрев. Това е великият везир. Или по-скоро онова, което е останало от него, след като е бил влачен с километри по каменистата земя, вързан за най-издръжливото муле в конюшнята на султана.

– Малеео... Абделазиз.

Останалото от човека, който нареди да ме кастрират, се усмихва ужасяващо: без зъби, с отрязан език, опитва се да се изправи на жалките си крака, но рухва отново.

Би трябвало да се радвам в този миг на горчив триумф при вида на врага ми, напълно съсипан, но чувствам единствено съжаление. Изваждам едно от плоските шишета с еликсир от чантата на Натаниъл, преметната през рамото ми, и го пускам в скута на просяка.

– Заслужаваш всичко, което те споходи – заявявам мрачно, – но знам какво е да бъдеш осакатен.

Оставям го в недоумение, втренчен в златната течност, несъмнено повярвал, че е някаква жестока шега. Вероятно ще я изхвърли. Ако го направи, изборът ще е негов.

Двамата със Зидана се гледаме предпазливо през дима от тамяна, издигащ се от запаления ѝ мангал. И без огъня в стаята е дяволски горещо.

– Променил си се – казва тя.

– Вие също. – Истина е, изглежда много различна от последния път, когато я видях. Не е престанала да бъде огромна, дори напротив, но някак създава впечатление, че е погълната от масата си, изглежда пищна, пълна с живот. Колкото и иронично да е това, оказва се, че е точно такава. Пълна с живот. Въпреки възрастта си, тъй като трябва да е близо на петдесет, доктор Фридрих смята, че е бременна с близнаци, което се смята за голям късмет в тази страна. Когато радостно ми съобщава новината, въздъхвам: още чудовища ще се появят на този свят. Но все пак я поздравявам.

Тя ме обикаля.

– Няма вече робска обида?

– Не.

– Нито робско име?

– Хората вече ме наричат Акуджи.

– Нежив, но буден – ухилва се. – Не е много ислямско.

Свивам рамене.

– Това е името ми.

– Е, доведе ли ми алхимика?

– Тук е, в Мекнес.

– Добро момче си, задето ми го намери. Еликсирът му е чудодеен. Въпреки че за беда се наложи да се отърва от Макарим. След като пи от него, Зидан беше обладан от безразсъдна страст към нея, напълно неприемливо положение, предвид факта, че беше моя прислужница. – Очите ѝ проблясват. – С него ще постигнем велики неща.

Бях чул, че тялото на Макарим е било открито със странни белези по врата, но, разбира се, никой не би обвинил Зидана.

– Той ще работи за вас само при две условия. Първо, няма да живее в двореца, а ще остане в къщата си във Фес; и второ, няма да използвате работата му, за да навредите на някого.

Очаквам да избухне гневно, но тя само се нацупва, поведение на разстроена млада жена.

– И кое му е забавното на това?

– Вие ли убихте Белия лебед? – Нямах намерение да питам така направо, но изведнъж много ми се прииска да знам.

Тя ме поглежда дистанцирано.

– Лудата англичанка? Да не си се объркал, вече не Нус-Нус? Белия лебед не е мъртва, просто полудя и беше отпратена.

– Но Макарим ми каза...

Насилвам се да си припомня онзи ужасен момент при колонадата със слънцето, приличащо между пиластрите и дългата пътечка от мравки, поели към вътрешния двор. Какво точно ми каза Макарим? Че имало много жертви на дизентерията – официалното обяснение за отровените от Зидана, – а след това чух името на Алис и престанах да слушам. В очакване на най-лошото бях чул най-лошото и бях повярвал на мига. Нежив, но буден? По-скоро Жив, но идиот. Прекалено съм глупав, за да съм жив.

– Тя е в малкия дворец в края на града. След като момченцето ѝ беше отнето така жестоко, тя напълно полудя горкичката, а Исмаил не можеше да я гледа такава, затова я изпрати там. – Зидана говори, като че ли тя няма никакво участие в "смъртта" на Момо. Вероятно вече и тя самата си е повярвала, че е така.

Изпитвам първична, дива радост, зрънце непоносима надежда и трябва да се извърна, преди Зидана да е забелязала; но черните ѝ очи са втренчени немигащо в мен.

– Видях те между лъвовете – казва тя почти с възхищение. – Видях воина у теб.

Усмихва се и за миг зървам момичето от племето Лоби, което е била някога, преди толкова много време.

Илюзията обаче бързо изчезва. Тя прекосява стаята, взема резбована дървена кутия и я донася до мангала. Изважда от нея малка дебела кукла, накичена с бижута, и още една слаба, със сини мъниста вместо очи: хвърля и двете в огъня, където започват да съскат и димят.

– И двамата са мъртви – заявява изпълнена със задоволство. Вдига трета, цялата бяла, с руса коса от конци. – И тя е все едно мъртва – изрича безстрастно и хвърля и нея в мангала. Най-накрая изважда кукла от черна глина с ококорени бели очи, каквито със сигурност са моите в момента, като си спомням адския отвор в гърдите ѝ и онова, което видях вътре. – Да погледнем ли, дали не са израснали отново? – пита заядливо тя и запретва робата на фигурката. Вижда изражението ми и избухва в смях. – Ах, бедният Акуджи, още е лесно да те подразни човек, също както когато беше робът Нус-Нус. – После хвърля и тази фигурка в огъня.

Малкият дворец е спокойно място, заобиколено от градина, пълна с цитрусови и маслинови дръвчета, а по стените се спуска бугенвилия. Котки се излежават в сенките, присвили спокойно очи. По целия път натам бързам и не спирам да мисля, може би просто е изиграла ролята си прекалено добре. Може наистина да е полудяла. Но после отново се надига бурна радост и поглъща тези черни мисли. След всичко, през което преминахме, не мога да повярвам, че написаното в Книгата на съдбата може да е толкова жестоко.

Мамас ми отваря вратата, облечена с обикновена памучна роба и хиджаб, вижда ми се много пораснала: гледа ме, без да ме разпознае, объркана заради униформата. Щом ѝ се ухилвам, тя изпищява от радост и ме прегръща като дете, а после се опомня и сериозно пита за здравето ми и как съм.

Писъкът е привлякъл внимание, забелязвам раздвижване в сенчестия коридор зад нея и изведнъж някой заговаря:

– Изглеждаш толкова различен... и все пак... все пак си ти!

Мамас навежда глава и се измъква ухилена, оставя ни с Алис да седим дълго един срещу друг, да се гледаме напрегнато, сякаш всеки би могъл да изяде другия. Поемам я в ръцете си и усещам, че е крехка като птиче. Но чувствам и силата ѝ – необикновената ѝ издръжливост и сила.

– Момо е в безопасност, добре е и те чака – изричам най-накрая в косата ѝ.

Тя вдига лице. Мокро е от сълзи. Нус-Нус би се поколебал, но Акуджи вдига ръка, докосва бузата ѝ и нежно ги избърсва. Тя слага ръката си върху моята и я притиска към устата си. Устните ѝ парят на дланта ми, усещам дъха ѝ по кожата си.

– Мислех, че никога няма да се върнеш – промълвява тя и си припомням последния път, когато изрече същите думи, и колко се е променило всичко оттогава.

– Ела с мен в Лондон – казвам, а после долепям устните си до нейните и мълчим дълго.