Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 27 страниц)

33

25 януари 1682 година

 На следващия ден херцогинята на Портсмут ни изпраща покана да пием чай в покоите ѝ. Бен Хаду въздиша тежко.

– Би било грубо да я разочароваме, след като снощи беше така любезна, но съм обещал на краля, че ще му направим демонстрация на езда.

– Чаят при дамата сигурно няма да продължи цял ден.

Връщам се в стаята си да се преоблека, показвам на Момо как да залоства вратата със стола и му давам кинжала си, което му доставя огромна радост. Започва да го размахва, да се преструва, че напада и се отбранява, докато не го хващам за китката.

– Това е сериозно, Мохамед. Рафик е опасен човек и иска да ни нарани. Не отваряй вратата, а ако се опита да влезе със сила, намушкай го и бягай, чуваш ли ме? Вдигни колкото можеш повече шум.

Той се смее.

– С Амаду ще го прогоним. Ние сме велики воини, не е ли така?

Маймунката оголва зъби и се разбеснява. Двамата са заформили дяволски съюз.

Вече започвам да свиквам с протяжните ритуали на английския двор. Първо ни карат да чакаме поне час, докато херцогинята стане от сън, независимо че минава единайсет; после, след като вече сме поканени вътре, заварваме я още необлечена, а три дами къдрят дългата ѝ светлокестенява коса и нанасят венецианска пудра не само за да избелят лицето ѝ, но и врата, ръцете и обширното ѝ деколте. Постоянно виждам подобни неща в харема, но Бен Хаду застава неподвижно, явно едва се насилва да не си тръгне, и определено му е трудно да гледа встрани от гърдите ѝ. Стяга се и почтително се покланя на херцогинята, която приема невъзмутимо факта, че двама чужденци стават свидетели на интимния ѝ тоалет, и ме представя като заместник-посланик. Тя се усмихва любезно и протяга ръка.

– Толкова ми е приятно да се запознаем, господин Нус-Нус. Наричайте ме Луиз. Съжалявам, че Елинор ви обсеби снощи за цялата вечер, но се надявам да приемете извинение за поведението ѝ: боя се, че не притежава такт. Вината не е нейна, то се знае, все пак не е отраснала в двора.

Господин Нус-Нус. Учтивото обръщение кара името да звучи още по-нелепо, особено изговорено с красивия френски акцент. Навеждам се над ръката ѝ, както съм виждал да правят, и допирам устни до един от многото ѝ пръстени.

– Знам, че ви поканих на чай – усмихва се тя, – но си позволих волността да поръчам кафе. А как вие маврите пиете кафето си? Може да не е достатъчно силно за вкуса ви, трябва да се извиня с деликатната си природа, но се боя, че иначе душата ми може да бъде покварена.

Придворните ѝ дами избухват в смях. С Бен Хаду се споглеждаме озадачено и сядаме на столовете, които ни поднасят, а в това време домакинята ни е скрита отпред и отстрани с параван и си приказваме за времето, за впечатленията ни от Лондон, сравняваме дворовете в Мекнес и Версай, облеклото на дамите в Мароко, като през цялото време се стараем да не се разсейваме от непогрешимото шумолене на коприна и издърпването на връзките на корсета. Кафето е слабо и безвкусно в сравнение с напитката у дома, няма опасност ничия душа да бъде покварена. От начина, по който Калайджията потупва с крак, съдя, че копнее час по-скоро да се махне от това женско събиране. С времето отговорите на въпросите му стават все по-кратки; скоро ще дойде време за обяд и ще отмине.

Най-накрая тя се появява облечена в рокля от жълта коприна на фигури, с издути сини ръкави, изрязани така, че да се покаже фината батиста отдолу, която почти се слива с неестествената белота на кожата. Бен Хаду се изправя на крака и изведнъж заявява, че трябва да си тръгва, има уговорка с краля. Щом и аз понечвам да си тръгна, тя проплаква:

– Ах, истинска жестокост е да ме лишите от такава очарователна компания! – Забелязвам, че белилото се е напукало около ъгълчетата на устата ѝ. То се прави от бяло олово, за което е известно, че е отровно още от времето на галите. Защо някоя жена би застрашила здравето си в името на спорна красота?

Думите на Луиз вероятно са малко пресилени за дворцова любезност, но посланикът веднага казва:

– Нус-Нус, трябва да останеш с дамата, ще се справим добре и без теб. – И си тръгва.

Херцогинята подхвърля пренебрежително:

– Е, очевидно ще трябва да се задоволя със заместник-посланика и да не вземам присърце обидата. – Преди да съм успял да измисля подходящ отговор, тя се обръща и се провиква: – Джейкъб, тук! – и иззад декоративен ориенталски параван се появява момче, чиито бели зъби лъщят на фона на тъмното му лице. Черните къдрици са подстригани късо върху типичната заобленост на африканския череп. Подръпва прилепналото кадифено сако върху жабото на ризата си и застава пред нея.

– На вашите услуги, мадам? – завърта се, вижда ме и едва не пада.

– Ела тук, миличък, дай да те погледна. – Господарката му го вика при себе си и той тръгва, без да сваля поглед от мен, сякаш има опасност да го набия, да го изям или дори нещо по-лошо.

Херцогинята приглажда сакото му, опъва го, оправя жабото и слага нежно ръката си на главата му.

– Много си сладък. Това е моето момче Джейкъб. Джейкъб, това е Нус-Нус от мароканския двор.

Момчето се втренчва в мен с големите си очи. След това проговаря на чист Сенуфо:

– Много приличаш на чичо ми Айю.

Докато размишлявам над това, Луиз щрака с пръсти.

– Бижутата, Мари.

Една от придворните дами ѝ донася декорирана кутия за бижута, херцогинята я слага в скута си и започна да вади диаманти и рубини с размери на яйце от врабче, златни верижки и брошки, диадеми и гривни. Рови сред нанизи от перли, докато намери огърлицата, която търси, закопчава я около врата на момчето и му поднася огледало с рамка от черупка на костенурка. В този момент се сещам за Момо и колко би се радвал при вида на тези искрящи неща...

– Имате ли деца, господине?

– Никога не съм се женил.

– Аз всъщност не питах това. Но колко жалко. Струва ми се, че бихте могли да създадете хубави синове. Като Джейкъб.

Една от жените носи жълт колан и създава голяма суматоха, докато го сложи както трябва. Отвеждат я до един стол до прозореца с гледка към градината и нагласят гънките на роклята ѝ. Без да отмествам поглед от херцогинята, питам Джейкъб откъде е. Той назовава село, съседно на моето, което е невероятна изненада.

– Чичо ти е Айю Диара?

Той кимва, втренчен напред.

– Беше ми близък приятел. – Двамата имахме еднакъв ръст и еднаква конструкция. Хората често ни бъркаха, поне от разстояние. Той обичаше да казва, че изглежда по-добре от мен; несъмнено беше по-самоуверен, особено по отношение на момичетата. Ходехме заедно на лов, заедно преминахме през церемонията за възмъжаване; но ми се присмиваше за любовта ми към музиката и това ни раздели.

– Той е велик воин! – тъжно проронва Джейкъб – Но напусна селото и така и не се завърна.

Момчето трябва да е било най-много на възрастта на Момо, когато ни отведоха с Айю. Има добра памет. Аз също, за беда. Спомням си как вражеското племе, което ни плени, изкара на слънце Айю, отрязаха клепачите му, устните, носа, ушите и пениса. Оставиха му езика. Виковете му ни преследваха през целия ден.

– Наистина е велик воин. А ти как се озова тук?

– Племето от Юга искаше земите ни, затова се бихме за тях. Те спечелиха. Аз оживях на кораба на онези, на които ни продадоха. Майка ми и брат ми – не. – Затваря се в себе си.

Бит, купен и продаден, и то от свои хора – старата история.

Наблюдавам тържествената поява на художник с двама помощници, които носят статив, бои и платно. Той целува ръката на Луиз, прави ѝ комплимент за ненадминатата ѝ красота, разхожда се между модела и завършената дополовина картина, наглася различни неща и бърбори на френски. Отдалеч ми прилича на Амаду.

Изведнъж се обръща към нас.

– Къде е черният мавър?

Джейкъб се отправя към мястото си до дамата. Художникът се оплаква: показва се твърде много от ръкава, перлите не са както трябва. Хваща главата на момчето и я завърта, сякаш то не е живо същество.

– Дръж това и не мърдай. – В ръцете му е поставена огромна раковина, от която се спуска перлен наниз.

Джейкъб извърта очи.

– Аз съм символ на даровете от колониите.

– Без повече приказки!

Приемам това като възможност да се оттегля, покланям се на херцогинята, ухилвам се на Джейкъб и тръгвам към вратата. Пътем хвърлям поглед на недовършения портрет. Художникът е уловил Джейкъб доста добре, въпреки че по някаква причина не е отразил робската му обица; жената в портрета обаче изобщо не прилича на херцогинята, изглежда по-слаба и със спокойно изражение. Слаба и безизразна, това ли се цени тук? Клатя глава при спомена за Зидана и ужаса от отслабващата ѝ сянка. Жените никога не са доволни от това, което представляват: ако са дебели, искат да са слаби, ако са слаби, копнеят да са дебели. Никога няма да мога да ги разбера.

Връщам се в покоите на делегацията и откривам, че всички са тръгнали с Бен Хаду да демонстрират ездаческите си умения. Очевидно онези, които няма да яздят, са отишли да гледат, тъй като таванската стая е празна. Възползвам се от възможността да претърся добре, но час по-късно отново съм с празни ръце. Явно са скрили парите на друго място, също и бижутата. Несъмнено отдавна са се отървали от чантата, изгори ли са я или са я унищожили другояче, заедно с избродирания свитък на Алис. Налагам си да овладея отчаянието си и да се концентрирам в практичността на настоящето. Омайвам една прислужница в кухнята и тя ми дава хляб и печено месо, които отнасям в стаята си.

– Аз съм, Амаду! – викам, в случай че някой шпионира, и след секунда чувам отместването на стола пред вратата. Момо и Амаду се нахвърлят върху храната, очевидно забравили страха, а аз се обръщам и се опитвам да измисля какво да направя.

Изненадвам се от почукването. Допирам пръст до устните си, а след това вдигам Момо върху балдахина на леглото. Отварям вратата със замах, а зад нея стои Джейкъб, чиито ръце са пълни с плодове и сладкиши, несъмнено задигнати от апартамента на херцогинята. Амаду на секундата ме избутва с лакти, заинтригуван повече от храната, отколкото от посетителя. Покатерва се на рамото ми, за да може по-добре да огледа съкровищата, грабва една ябълка, торта с глазура и с голям скок се. Скрива върху балдахина, за да си хапне, преди да съм успял да му ги взема, като през цялото време бърбори, доволен от себе си. Балдахинът се разпорва звучно заради засилката на скока му, в резултат на което маймуната, момчето и всичките им съкровища се изсипват едновременно. Златото се пръсва по пода: Момо ме поглежда виновно за миг, но после започва да се кикоти на изражението ми. Това трябва да е златото, което Зидана ми даде за поръчката си.

– О, Малеео! – Дръпвам Джейкъб вътре и тръшвам вратата, преди някой любопитно да надникне. – Джейкъб, ти обичаше ли чичо си Айю.

Той едва откъсва погледа си от проснатите Момо и Амаду и кимва.

– Тогава не бива да продумваш и дума за това, което видя тук. Закълни се в Малеео, Колотиоло и в духовете на предците си.

Очите му се ококорват.

– Заклевам се. – Той докосва челото, а след това и гърдите си.

– Добре. Ела тук, Момо, запознай се с братовчед ми Джейкъб.

Момо сериозно избърсва тортата от ризата си и протяга ръка.

– Приятно ми е да се запознаем. – Поздравяват се с радост и веднага се сближават, както често се случва при децата, докато събирам златото с облекчение. Не всичко е тук, но може би така е по-добре, защото иначе Рафик щеше да се зачуди защо вдигам такава олелия за стара кожена чанта.

– Има ли още, Момо?

Той категорично поклаща глава.

– Само си играех с тях. Аз бях крал, а Амаду ми беше роб.

Почистваме стаята и закачаме балдахина, доколкото можем, разяснявам донякъде ситуацията на Джейкъб, а погледът му светва от това, че е част от конспирация. Оказва се надеждно момче.

Час по-късно оглеждаме резултата от труда си.

– Нищо не можем да направим за очите ти – казва критично Джейкъб, – а косата ти още е тъничка, въпреки новия цвят.

Откривам една резервна кърпа и показвам на Момо как да направи чалма от нея. На третия опит успява да я завие идеално. Учудвам се, още няма четири; на мен ми отне месеци, а бях деветнайсетгодишен...

Момо е очарован от тази игра. Възхищава се на отражението в огледалото, позира, сравнява цвета на ръката си с този на моята, а след това и с ръката на Джейкъб, после заявява, че е доволен.

– Но няма да се къпеш! – казвам боязливо. – Иначе ореховата боя ще се измие.

Той се разсмива доволно.

– Мразя да се къпя!

– По-добре гледай в пода, отколкото към хората. Сините очи изглеждат странно на черна кожа.

– И не говори много – допълва Джейкъб. – Английският ти е прекалено добър.

Момо поглежда към Амаду, който дояжда последните хапки в ъгъла, където съм ги събрал.

– Може ли да го взема с мен?

Клатя глава.

– Съжалявам, прекалено добре го познават, а не мога да рискувам да те свържат с мен. Обещавам, че няма да си преоблечен така задълго, поне се надявам.

За миг устната му потрепва, но след това изпъва рамене.

– Тази игра ми харесва – заявява той, сякаш се опитва да убеди сам себе си. – Ще се преструвам на ням. Като стария Ибрахим.

– Да не би да искаш да ти отрежа езика за по-достоверно – казвам мрачно аз и се преструвам, че опитвам да го хвана, щом се покаже от устата му.

Изпищява от ужас и след кратко боричкане настроението му се оправя.

Джейкъб има своя стая в апартамента на херцогинята на Портсмут, който се състои от над двайсет стаи.

– Момо ще бъде в безопасност тук. Ще кажа на мадам, че ми е братовчед, изпратен да работи в двореца. Съмнявам се, че ще разпитва много. Ако има по едно чернокожо момче от двете си страни, ще изглежда още по-бяла; винаги търси предимства пред съперниците си за вниманието на краля.

Решението не е идеално, но ще свърши работа засега. Момо се разделя с мен с голямо мъжество. Прегръщам го предпазливо, казвам му да се държи прилично и да тръгва бързо, преди да е забелязал насълзените ми очи.

Амаду ме смъмря, когато се връщам сам, разтревожен, че приятелчето му в игрите го няма.

Бен Хаду и останалите от делегацията се връщат в късния следобед с приповдигнато настроение. "Фантазия" пожънала невероятен успех, а кралят бил възхитен от представянето им.

– Попита за теб, за "онзи приятел със скъсаните панталони", но му казах, че не се чувстваш добре – лековато подхвърля Калайджията. – Затова се боя, че не можеш да присъстваш на вечерята днес.

Не мога да кажа, че съм особено разочарован. Наистина съм уморен от събитията през деня, освен това спах съвсем малко предишната нощ. Откривам един прислужник в коридора и питам дали могат да ми донесат храна в стаята. Той ме поглежда от глава до пети и ми казва:

– В тази страна не се очаква честните хора да прислужват на робите – и си тръгва мърморейки: – Проклет негър.

Една прислужница минава в този момент, простовато момиче с буйни къдрици с цвят на мед, изскочили от шапчицата.

– Томас е такъв с всички – утешава ме тя. – Не обръщайте внимание на грубостта му, умолявам ви. Мога аз да ви донеса нещо, ако желаете. – Понечва да си върви, но после отново се извръща към мен. – По-добре ми кажете какво ядете, не разбирам много от хора като вас.

– От кои, чернокожите ли?

Тя се изчервява.

– Не, сър, мохамеданите.

Този път е мой ред да се засрамя.

– Просто долу се пече прасе и не бях сигурна дали искате от него.

Научавам, че името ѝ е Кейт, извинявам се за грубостта си и с благодарност приемам предложените от нея печено пиле, хляб и сирене.

– Без ейл?

Ухилвам се.

– Бих пийнал ейл с голямо удоволствие, Кейт.

Оказва се, че държи на думата си. Съвсем скоро се потропва на вратата и тя се появява с черен емайлиран поднос, отрупан в храна и голяма глинена кана. Щом ѝ благодаря за щедростта, тя приятно се изчервява.

– Сигурна съм, че голям мъж като вас има сериозен апетит.– Известно време не отмества поглед от мен и се изчервява още повече. Не съм толкова глупав, че да не схвана намека ѝ, но за доброто и на двама ни се преструвам на такъв, вземам подноса и ѝ пожелавам всичко хубаво.

Това не е спокойната вечеря, на която се надявах, тъй като Амаду се е разбеснял и не спира да краде хапки храна, да ги събира на пода и да настоява за още, докато ми иде да го перна което възнамерявам да направя точно преди следващото почукване на вратата. Още с каната ейл в ръка събирам нещата от вечерята в подноса, изваждам дребна монета за момичето и отварям вратата с усмивка.

В следващия момент се озовавам проснат по гръб на земята с крака на Рафик върху гърдите си и нож, опрян в гърлото.

– Затвори вратата – просъсква той и Хамза влиза след него.

Амаду се е покатерил върху леглото и крещи с все сила.

– Накарай проклетата маймуна да млъкне!

Хамза се втурва, Амаду полита през стаята и глухо се блъсва в стената. Чувам как телцето му се свлича като камък.

– Къде е той? – настоятелно пита тафраутинът.

– Кой?

– Момчето. Синът на султана.

Напълно шокиран съм. Как е възможно да знаят?

– Синът на султана? Той има много синове, за кой от тях говорите?

– Не се прави на невинен. – Хамза ме рита в ребрата. Обувките му са от твърда английска кожа и боли. – Онова, което всички мислят за мъртво и погребано. Момчето на англичанката. Знаем, че е с теб, не знаехме единствено защо, но вече сме наясно и с това. – Той се навежда до мен и прави жест с пръстите си. – Мислеше си, че ще забогатееш в Лондон, нали така?

Този път недоумението ми е неподправено.

– Оставете ме да се изправя, не разполагам с това, за което говорите.

Изритва ме още веднъж и ми изкарва въздуха. Усещам как бирата се връща по хранопровода ми и чувството е далеч по-неприятно, отколкото когато се стичаше надолу.

– Стига си ритал този нещастник и претърси стаята! – гневно заповядва Рафик. Подпира се на едното си коляно. – Заради теб вързаха чичо ми за онези мулета и ги подгониха, докато плътта му не стана на парчета. Затова няма да се поколебая да прережа гърлото ти, ако се наложи. Наречи го убийство в името на честта, ако щеш. Е, къде е келешът? Знам, че е тук някъде, няма кой друг да ме е видял да взимам чантата, сигурен бях, че е така. Ако не броим нещастната маймуна, но тя не говори.

Е, това разкрива поне част от мистерията, но откъде знае, че точно Момо го е видял? Изведнъж всичко ми се изяснява: свитъкът на Алис – трябва да е писала за него в свитъка, а Рафик е претърсил чантата ми по-старателно, отколкото си мислех. Трябва да го е открил, а Хамза му го е прочел. Изстивам: какъв глупак съм бил.

– Тук няма никой. – Хамза се тръшва върху леглото. – Е, какво си направил с него, а? – Поглежда ме изпитателно. – Кажи ни, а ние ще пазим тайната, ще разделим парите от откупа на три: султанът никога нищо няма да разбере.

Рафик гневно го прекъсва:

– Точно така, прибави и измяна към греховете си, алчен потурчен невернико! Султанът е мой господар, трябва да открием момчето и да му го върнем. Но преди това ще прережем гърлото на този нещастник.

– Успокой се, човече. Това проклето място е огромно, може да е скрил малкото изчадие къде ли не, може дори да го е замъкнал в града. Казах ти, че вече беше навън да търси нещо. Ще го оставиш жив или никога няма да открием хлапето.

В отговор Рафик притиска ножчето си още по-силно към врата ми. Усещам как кожата ми се опъва, а после поддава и се обагря в алено. Получава се алхимия, болката се превръща в див гняв и от легнало положение отблъсквам Рафик и скачам на крака, готов за бой. Той пада назад към масата с японския поднос и всичко се сгромолясва на пода с невероятен шум. Мислите препускат в главата ми: ще трябва да ги убия и двамата, тъй като ако само една дума стигне до Мароко, Алис е мъртва. Ужасът от тази мисъл ми дава още по-голяма сила. Стисвам гърлото на Рафик с едната си ръка, а ръката му с ножа с другата. Бам! Блъсваме се в шкафа, огромна и масивна мебел. Под тежестта на телата ни една от големите му врати се отваря и удря тръгналия към нас Хамза. Той изсипва цял водопад от ругатни. Заради всичкия този шум едва забелязвам, че вратата на стаята се отваря и влизат въоръжени пазачи. Двама от тях ме отдръпват от тафраутина, а на него му взимат оръжието; друг хваща ренегата. В коридора зад тях зървам прислужницата Кейт, която кърши ръце. В този момент си спомням за Амаду.

Вдигам го, но главичката му увисва. Вратът му е счупен и не мога да направя друго, освен да заплача.

Момичето се озовава до мен.

– Кървите! – проплаква тя, по-скоро като твърдение на очевидното. А след това поглежда надолу. – Ох.

Не мога да я виня за отвращението: бедният Амаду прилича на кълван от орли, защото кръвта ми се е стекла по него.

Отиват да извикат Бен Хаду, той се появява след доста време и изглежда възбуден и объркан. Поглежда кръвнишки първо Рафик, а след това мен, сякаш иска да ни убие на място, защото заради нас се е наложило да напусне вечерята на кралската маса и да обяснява на началника на охраната, че между мен и Рафик съществува отдавнашна вражда, но той лично ще гарантира доброто ни поведение отсега нататък.

– Колкото до Хамза, той е сменил вярата си, но като англичанин трябва да спазва вашите закони. Отведете го и правете с него каквото намерите за добре.

Когато оставаме насаме, Бен Хаду пита настоятелно:

– За какво е всичко това?

Следва дълга и напрегната тишина. Може би сега е моментът Рафик да ми отмъсти веднъж завинаги? Чакам да ме обвини: да размаха свитъка пред очите на Калайджията и да настоява дворецът да бъде претърсен за сина на султана, но тафраутинът ме изненадва, като държи устата си затворена. Той е добре запознат с отвращението на Бен Хаду към него и вероятно мисли, че посланикът има предпочитания към мен, освен това е налице и инцидентът в Хайд Парк... Но в този момент осъзнавам, че има вероятност свитъкът да не е у него, а в отсъствието му обвиненията му могат да заприличат на приказки на побъркан.

Може да е изгорен заедно с чантата ми или пък да е останал у Хамза. Във всеки случай аз не мога да го обвиня за кражбата.

Мълчанието и на двама ни довежда до безизходно положение и накрая Бен Хаду ни изнася гневна тирада, казва ни, че при следващата неприятност ще бъдем натоварени за Мароко на следващия кораб със заповед за сурово наказание при пристигането си. Повежда Рафик навън. На вратата се обръща и подхвърля:

– По добре иди да те прегледат – и сочи порязания ми врат, – попитай някой от прислужниците за лекар. – Бръква в джоба си, дава ми няколко монети и казва: – Това би трябвало да стигне.

Тръгва си, преди да съм погледнал надолу. В ръката ми има три жълтици. Достатъчни са да си купя доктор. Също и дъщеря му, и кучето на семейството. Е, може би малко преувеличих. Но сигурно се е почувствал виновен, трябва да е било заради вида на нещастната маймунка.

Измивам кръвта от Амаду и го увивам в парче плат. Момо ще бъде съкрушен, когато научи. След това сам зашивам раната на врата си – потръпвам и охкам – и правя превръзка върху кривия шев. Най-накрая слизам в кухнята, където откривам прислужницата Кейт да си топли краката на печката. Благодаря ѝ сърдечно, че е довела пазачите, и ѝ давам едната златна монета. Гледа я мълчаливо дълго време, а след това ми я връща и казва:

– Не мога да я взема, наистина не мога.

– Ще се радвам, ако я приемеш.

Тя обаче поклаща глава.

– Просто направих каквото беше нужно. Как е вратът ви?

– Само е одраскан, нищо повече.

– Одраскан? Направо шуртеше. Нека погледна.

Тя се тюхка над ръкоделието ми и внимателно докосва мястото.

– Ще остане белег.

– И ще ме загрози? – Смея се. – Ще го добавя в колекцията си.

– Къде са останалите?

– Твърде много са, че да ги броя – отвръщам уклончиво. – Искам да помоля за още една услуга. – За миг очите ѝ светват и с леко закъснение си давам сметка, че може би се надява да съм размислил върху неизказаното ѝ предложение. А ето че сега я обидих с парите си и я отбягвам за втори път. Откровено казано, нямам какво да предложа на жените. Притеснено я питам:

– Къде отведоха стражите англичанина от стаята ми, ренегата на име Хамза?

Тя ми казва, а аз съсредоточено се покланям и си тръгвам бързо, преди да съм объркал някого от двама ни още повече. Килиите са долу в подземието. Подкупвам един от пазачите със златна монета, за да ми позволи да се видя със затворника за десет минути.

– Само не оставяй следи по лицето му – казва през смях той и подсвирва.

Хамза изглежда изпълнен с надежда, щом чува шума от стъпки, но лицето му помръква, когато заставам пред него. Носът му е подут и почернял от кръвта, вратата на шкафа трябва да го е счупила.

– Какво искаш, евнух?

– Викни ме, ако ти трябва помощ да го поразкрасиш още – казва пазачът и ме пуска в килията.

Изчаквам го да се отдалечи и се обръщам към ренегата.

– Е, къде е?

– Кое къде е?

– Чантата, която си взел от стаята ми.

– Не съм я взел аз.

– Но си я видял.

Пресметливо почесва една бенка на бузата си.

– Защо питаш?

– Искам си я обратно.

Той се усмихва, погледът му е леден.

– Съжалявам за маймуната ти.

Виждам, че не е така. Показвам му монета.

– Кажи ми къде е.

Изглежда озадачен.

– Тази стара чанта? Истински боклук, можеш да си купиш сто такива от пазара във Фес с това. Какво, да не би да разполагаш с неспирна река от пари и гориш от нетърпение да ги раздадеш? – Навежда се към мен. – Виж, можем да изключим Рафик от плана, знам, че двамата не се разбирате. Можеш да ме използваш, разбираш ли, добре познавам Лондон и ходя бързо. Достатъчно, че да те последвам до къщата на онзи търговец, без да ме забележиш. Чух всичко, което си казахте. Мисля, че ще бъдем чудесен екип. Ако си стиснем ръцете, ще получим откупа за момчето, ще си разделим печалбата и ще се постарая Рафик да намери смъртта си на някоя уличка, става ли?

Ето, значи, как са разбрали. Залива ме облекчение. Все пак трябва да се уверя, че няма доказателства.

– Лесно е да направиш избор, Хамза. Кажи ми къде е чантата и вземи златото заради безпокойството или си тръгвам и ще те оставя без нищо.

Той свива рамене и ми казва. Би трябвало да сложа край на пазарлъка и да си тръгна, но, боя се, не успявам да устоя на първичния си инстинкт и го ритам силно в топките.

– Това е заради маймуната! – изричам с дивашко задоволство.

Двайсет минути по-късно чантата е в ръцете ми без особени поражения освен отвратителната воня на конски фъшкии. Това не е изненадващо, след като беше заровена в бунището на конюшнята. Ярката лунна светлина огрява непокътнатия ми посредствен шев: свитъкът е там, където го оставих, зашит в подплатата. Разпорвам тайника и го скривам в робата си, до биещото си сърце.

Вероятно сега ще се наложи да убия ренегата, а също и Рафик; но поне за момента момчето е в безопасност, тъй като не разполагат с никакви доказателства. Сега трябва да предам съобщението на Алис на краля; или да го унищожа и да поема съдбата на Алис и Момо в собствените си ръце.

Погребвам Амаду под розови храсти в дворцовите градини. Мястото е спокойно. Следващия път, когато видя разцъфнали рози, ще мисля за него.