Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 27 страниц)
20
Рамадан 1088 година по хиджра
През първата нощ след онази целувка не заспах, в един момент се реех главозамаяно във висините, а в следващия стигах до терзание. Накрая тормозът взе връх; след няколко дни не съм особено поумнял въпреки всичките часове, прекарани в мисли за това, при все че неизвестността и старанието да се крепя на коня насочиха съзнанието ми в по-практична посока. Сега, след изтощението върху седлото, спя по-добре от години насам, независимо от ниските температури и твърдата земя, върху която лежа. Условията в планината са трудни, никога не съм изпитвал такъв студ. Замръзват дори космите в носа ми и сълзите в очите ми, а урината ми прилича на желе. Научавам се да дишам бавно, за да не чувствам пробождане в гърдите. Султанът ни пришпорва безмилостно, подтикван от собственото си нетърпение да срази бунтовниците. Щом става ясно, че фургоните с багаж ни бавят, той без капка съжаление се отказва от легла, маси, кандила – всичко, за което е нужно време и не може да бъде носено от муле. Той се примирява със същите условия като нас, спи върху наметало на земята и яде същата отвратителна храна като всички останали. Започвам да изпитвам някакво уважение към Исмаил като към мъж, който понася трудностите с по-голяма лекота от обучените войници. Досега го бях възприемал като деспот, сластолюбец, побъркан, който използва властта, за да удовлетворява маниите и желанията си. Вече започвам да виждам мъжа, който стои зад титлата, който е започнал живота си като по-малкия син на низш военачалник, далеч от властта, който е кроил планове, схеми, борил се е по пътя към трона и го е отвоювал от останалите претенденти и врагове; мъжа, който е решен да обедини кралството, да разшири границите му, да създаде династия и да остави великолепно наследство след себе си. Освен това забелязвам по-ясно отвсякога религиозния плам, който го бута напред: без значение от започването на Рамадан, той се грижи за бързината и силата на цялата си армия. Въпреки че при залез слънце гладните ни тела се тресат като поразени от треска и много от хората падат от конете от умора, Исмаил не показва никакви белези на неудобство и тревога и винаги се уверява, че конете са добре обгрижени, преди да си позволи сам да почине.
Когато един от каидите глупаво напомня, че след като сме "мусафир", пътници, имаме законното право да отложим постенето до завършване на кампанията си, Исмаил овладява голямото си желание да обезглави нахалника и просто го понижава до водач на мулета в края на колоната.
– Тръгнали сме на свята мисия, за да защитим владенията на Господ! – гневи се той. – Кому е нужен хляб, когато сам Бог ни дава сили?
Никой не се осмелява да изтъкне, че на божиите воини също им е спестен постът.
И така, ние продължаваме с празни стомаси през кристално ясните дни, конете вървят през снега, който е толкова бял, че ни заслепява. През нощта милионите звезди блестят над главите ни, воят на чакалите кънти във въздуха и обсебва сънищата ни.
Започваме да се спускаме от планината точно след залез слънце, без да сме видели жива душа с изключение на няколко дрипави овчари в продължение на седмици път и приближаваме малко селище, сгушено в долината. От открития огън се издига дим; цяла овца се върти на шиш. Щом приближаваме, възрастен мъж с дрипава роба и мърлява чалма се просва по очи пред коня на султана.
– Добре дошли, господарю! Портите на рая са отворени, тези на пъкъла са затворени. Шейтанът е здраво окован, а джиновете са заключени. Умолявам ви, нарушете поста, присъединете се към покорните ви поданици.
Исмаил остава толкова зарадван, че весело сяда на една от протритите постелки, наредени край огъня, споделя храната на селяните и се възползва от девицата, която предлагат за леглото му тази вечер. Не нося дневника със себе си заради жлъчната забележка на великия везир, а и не ми казват как се пише името на момичето: никой от тези хора не може да пише или чете. Те повтарят звуците, докато се ориентирам и го записвам с подострена тръстикова пръчка и мастило от пепел и вода върху парче лен. През цялата нощ не мога да мисля за друго освен за Алис. Моля се да е добре и се чудя дали ще оцелея в битката, която предстои, щом стигнем утре в Тафилалт.
21
Алис
Какво направих? Опитвам се да не мисля за това, но сякаш съм обладана от някакъв дявол. Споменът за похотливата целувка, която откраднах от своя приятел, която го отблъсна от мен, засрами го и го притесни, не спира да ме преследва още по-горещ отпреди. Припомням си също и гледката на голото му тяло в онзи ужасен ден, когато султанът полудя – същинска скулптура от обсидиан. Сигурно съм обсебена от някой зъл дух, който расте и събира сили с всеки изминал ден в корема ми. Несъмнено ще родя чудовище.
Опитвам да се помоля, но ми се струва лицемерно да изричам християнски молитви, след като съм се отрекла от вярата си. Объркването ми ме предизвиква да потърся маалема, която дава религиозни наставления на жените в харема наред с практически съвети за бродериите им. Тръгнахме толкова набързо от Мекнес, че никой не се сети да ѝ нареди заедно с торбите с къна, разноцветни мазила, бижута, захаросани плодове и топове сатен да вземе и макраметата и коприната и те бяха оставени в двореца, но не липсваха твърде много на никого, че да бъдат пратени роби да ги донесат.
Вече зная малко арабски, но още не ме разбират добре. Показвам ѝ преведения Коран, който ми даде английската вероотстъпничка Катрин Трегена, и се опитвам да обясня какво искам – някакви наставления по светата книга, – но тя я хвърля далече, сякаш е отровна, плюе върху дланите си и ги бърше в полите на робата си. После си тръгва набързо, като си мърмори нещо, и оставам с убеждението, че съм ѝ нанесла непоправима обида, но след малко се връща с малко томче, подвързано красиво със зелен и златен марокен. Отваря го на последната страница, започва да движи пръста си отдясно наляво под символите и мърмори напевно. Звучи ритмично, повтарящо се, хипнотично. Въздейства дори на маймунката. Тя лежи кротко, свита в краката ми, и гледа, без дори да мига. Нус-Нус ме е научил малко на арабски и различавам някои от думите в молитвите на жената. Слушам звуците, заучавам ги наизуст и ги повтарям като папагал, а маалема от време на време прави жестове в опит да ми обясни значението. Така научавам, че Ал-Фатиха означава "откриване", тя ми подсказва, като допира дланите си и след това ги отделя, сякаш се отварят на панти; че във вярата им Господ има различни имена. Маалема е доволна от мен. Потупва ръката ми, бърбори и наперено се движи наоколо с новооткрита гордост. Очевидно съм най-добрата ѝ ученичка, изпитание за уменията и способността ѝ да убеждава.
Зидана минава покрай нас, увита с одеяла и кожи, вижда маалема, седнала до мен с отворен Коран на коленете си, и ни поглежда мрачно. Амаду я стрелва с поглед и бързо се промъква под полата ми.
Една от другите куртизанки също като мен скоро ще роди, бременността ѝ предхожда малко моята, вероятно с една или две седмици. Тя е млада чернокожа жена с изпъкнали очи, нежни и влажни като тези на мопсовете на майка ми. В деня, в който започват родилните ѝ болки, останалите жени я обикалят загрижено, подменят къната върху ноктите, дланите и стъпалата ѝ. После започват да я обгрижват, като че ли самата тя е бебе, хранят я, носят я на ръце до тоалетната и обратно, а най-накрая и до импровизирания хамам, където пастата се измива, като оставя след себе си всичко боядисано в отровно оранжево, а тя изглежда невероятно доволна. Очите ѝ са очертани с молив; дори устните ѝ са боядисани. Уверяват ме, че това се прави от суеверие, за да отблъсква лошото влияние. Очевидно духовете, които те наричат джинове, обичат да се възползват в момент на слабост и може да се опитат да се вселят в тялото. Осъзнавам, че се питам къде ли още са нанесли къна.
Изглежда, защитната сила къната не е подействала и джиновете са си организирали празненство, защото детето на бедното момиче е мъртвородено. Денят е изпълнен с плач, жените не спират да вият и да премятат езиците си. Съсипаната майка къса дрехите си, дере лицето си с нокти и не позволява да вземат детето ѝ, за да го погребат, не пуска мъничките му глезенчета, докато те го дърпат от нея. Това е сърцераздирателна гледка. После сядам до нея за малко, галя ръцете ѝ и нареждам състрадателно, но видът на наедрелия ми корем предизвиква нови и още по-неутешими сълзи и аз си тръгвам, изпълнена с жал и тревога за това, което ще се случи с мен.
Това не е място за раждане на деца. Въпреки запалените мангали студът отвън се усеща. Прониква през гънките и отворите в плата на шатрите, през входовете, които никога не се затварят плътно, просмуква се през земята, през рогозките и ориенталските килими, постлани отгоре. И въпреки това понякога си представям как се промъквам навън през нощта, прекосявам реката през плитчините и се покатервам в планината, за да родя самичка в някоя пещера като диво животно.
22
Шауал 1088 година по хиджра
При превземането на Тафилалт не се налага дори да извадим мечовете. Оказва се, че селяните, които ни приеха така добре в продължение на два дни, са били богато възнаградени, за да ни забавят, та ал-Харани и Мулай ас-Сагир да могат да отпътуват на север към Тлемсен. Пристигаме в Сиджилмаса и сме радостно посрещнати от жителите, които несъмнено само преди няколко дни са подкрепяли каузата на бунтовниците. Всички изнасят килимите от домовете си и ги постилат на улицата, за да може султанът да язди върху тях. Ние, разбира се, не разполагаме с торби за фъшкии (нито със златни бродерии, нито каквито и да е други) при това пътуване; боя се, че примерните стопанки ще трябва здраво да поработят, за да възстановят килимите си.
Бунтовниците са създали свой собствен берберски сврачи разкош на това място. Очевидно въстанието им е получавало чужда подкрепа, тъй като сред вещите, които са оставили след себе си в бързината, има пищни килими от Турция и Исфахан, нови френски мебели с крещяща украса от златни листа и английски оръдия, които карат очите на Исмаил да заблестят. Процесия от градски първенци идва да отдаде почести и излияния за лоялност. Предлагат живота си, мечовете си, синовете и дъщерите си, повечето от които са извънредно некрасиви. Исмаил е възхитен. Щом Рамаданът приключва, следват големи празненства и след седмици въздържание той се отдава на удоволствия с две или три момичета в леглото си едновременно всяка нощ, сякаш е решен еднолично да пренасели земите на родината си.
"Царедворците", останали в Сиджилмаса, са пъстра група: хора от Риф, скитници и измамници от най-различни племена и националности. Има двама мъже, които се кълнат, че са принцове на Асанте; португалски и холандски ренегати; търговци от Египет и Етиопия, които незабавно предлагат стоката си на новопристигналите. Исмаил нарежда тя да бъде конфискувана и я раздава пренебрежително.
– Ето – казва той и подхвърля на Бен Хаду ковчеже с ароматна смола. Всеки друг би се почувствал поласкан от този щедър дар, но Калайджията се усмихва огорчено: той не използва много парфюми. Докторът получава странна колекция от сушени бръмбари и скорпиони, използвани от някой от шарлатаните: по-късно разбирам, че ги е хвърлил в клозета от виковете на следващия, който го ползва. Исмаил ми дава сребърна кутийка, декорирана с орнаменти, и аз му изказвам щедри благодарности. Отварям я и откривам, че е пълна с някакви ароматни сушени листа, които миришат на дърво, на нещо сладникаво и лютиво, подобно на индийско орехче. По-късно същата нощ, след като султанът преспива с поредното си завоевание, принцовете на Асанте ме привикват, носят със себе си глинени лули и кесийка със сушени листа, които наричат тютюн, същите, каквито пушеше господарят ми, докторът. Предлагат да смесим малко от билката, която наричат киф, с тютюна, за да го "подсладим". Свивам рамене.
– Щом искате. – Веднъж бях опитвал тютюн и не бях особено заинтригуван. Оказва се истина. Билката наистина подобрява усещането и скоро тримата си приказваме като стари приятели, обгърнати в облаци от дим със сладникав аромат, смеем се на разказите си, които стават все по-несвързани и странни. След малко ме обзема страшен глад и отивам в кухнята да взема нещо за хапване.
Тъкмо се връщам с поднос, пълен със сладкиши и бадемови бисквити (които са много вкусни: не устоях и ги опитах, докато ги струпвах върху подноса), когато едно момиче със силно гримирани очи и изумителна усмивка ме спира. Не носи воал и е от номадите Аид Кабаши.
Облизва устни и препречва пътя ми като котка, която се готви да изяде птичка.
– Здравей.
Има екзотичен вид с тежките си триъгълни обици и огърлицата от раковини, проблясваща на светлината от факлите. Слага ръка върху моята и загледана по-скоро в мен, отколкото в подноса, казва:
– Изглежда доста апетитно.
Сещам се за добрите си обноски и ѝ предлагам сладкиш. Тя се смее.
– Нямам предвид това.
Прокарва ръка през робата ми съвсем преднамерено и я спира върху слабините ми. Вместо да се изненадам, започвам да се смея. Продължавам да се смея, докато тя придърпва главата ми надолу към своята и ме целува замечтано. Щом устните ни се разделят, тя казва:
– Наблюдавах те през целия ден. Ти не ме ли забеляза?
Налага се да призная извинително, че не съм. Как така? Тя е невероятна. Но не е Алис.
– Ти си много красив мъж.
Това ме кара отново да се разсмея.
– Жените са красиви, не мъжете.
– Нека отидем на по-усамотено място и да проверим това на спокойствие.
Взема подноса от ръцете ми и ме повежда като жертвен агнец към малка стаичка, настлана с цял куп овчи кожи.
Главата ми е толкова замаяна, че се чувствам, сякаш наблюдавам любовна двойка в проблясъци на халюцинации. Светлите ѝ пръсти докосват белезите ми. Промърморва:
– Е, ти наистина си голяма рядкост – преди да се покатери върху мен.
В опиянението, в което се намирам, никак не се учудвам от факта, че съм възбуден. Придържам я с две ръце, възседнала фалоса ми, като почти напълно обгръщам талията ѝ, украсена със сребърна верижка с амулети. Каквато и да е магията ѝ, наистина е мощна: действаме с пълна сила. Тя е дългокрака и гъвкава, със стегнати гърди и тесен ханш. Кожата ѝ е лъскава, а тъмните очи – нечестиви. Сменя позата и забелязвам, че хълбоците ѝ са заоблени като луната в пълната ѝ фаза. Ръцете и краката ѝ са нашарени с мастило. Светлите ѝ стъпала се вдигат пред мен като дар, щом коленича над нея.
Дневната светлина изпълва стаята и откривам, че съм сам. Ала върху купчината овчи кожи до мен несъмнено личи отпечатък от женски ханш.
В съзнанието ми една след друга изникват ярки сцени, твърде живи и странни, за да бъдат отдавнашни спомени. Господи, какъв джин се е вселил в мен? Аз съм евнух, кастриран съм: всичко това е невъзможно. Лежа там жаден и уморен и се лутам между липсата на вяра и пълната убеденост, въодушевление и срам. Трябва да е било от онзи киф; или от екзотичната магия на жената. Но сега сърцето ми е привлечено от Алис като магнит и едно тихо триумфиращо гласче ми прошепва, че макар и да не съм способен да даря някоя жена с деца, очевидно още мога да осигуря наслада, а това си е истински дар, нали така?
Времето, което прекарваме в Сиджилмаса, се оказва само кратка почивка, защото до нас достига вестта, че бунтовниците се съюзяват с берберите от Аит Атта и вместо да се закълнат във вярност към султана, те са напуснали замъците си в долината Драа и са се отправили към Атласките планини. Скоро след това пристига предизвикателно послание от вождовете на тези изменници, което предизвиква Исмаил да ги нападне. В планините са изпратени шпиони; няколко дни по-късно един от мъжете се завръща ранен и преди да издъхне, съобщава, че са намерили подслон в поредица от пещери високо в стръмните варовикови скали на Джебел Сагро.
Отново тръгваме на поход, въпреки че в средата на зимата Високият Атлас е опасно място. Исмаил обаче е решен да подчини племената, които му създават толкова грижи, или да ги унищожи завинаги. Гледките са впечатляващи, но студът е парализиращ и голяма част от пътеките са непроходими заради снега. Дори и най-добре обучените бухари не могат да издържат: отраснали в тропичен климат, не сме свикнали на подобни условия. Започваме да падаме един по един или страдаме от скованост, а след това от гангрена на ръцете и краката. Но Исмаил е все така непоколебим и продължава да ни води напред.
С приближаването ни от планината слизат трима от вождовете, за да преговарят. Имат вид на сурови мъже с непоколебимо изражение и поглед и при все че се усмихват, поднасят дарове и щедри комплименти, в погледа им не се четат усмивки, особено когато Исмаил им поднася памучни туники като дар, безполезни в зимните условия и с лошо качество, сякаш са някакви просяци.
– Нямам им вяра – казвам тихичко на Бен Хаду, който стои до мен и наблюдава тази шарада.
Дори мускулче в тялото му не потрепва и не откъсва поглед от султана.
– Няма голямо значение дали ти им вярваш. Те ще направят каквото поискат, а Исмаил ще направи каквото той иска. Те са важните в тази игра, а ние сме само зрители.
– Зрители, които могат да умрат заради нечий каприз.
Той се обръща безстрастно към мен.
– И животът, и смъртта са въпрос на каприз, Нус-Нус. Изненадан съм, че си оцелял толкова време в двора, без да научиш този урок.
Вождовете си тръгват с обещанието, че скоро ще се върнат с останалите от племето Аит Атта и ще хвърлят оръжията си в краката на султана. Ние чакаме в смразяващия студ и хапваме от оскъдните си запаси.
След като минава месец, а те още не са се предали, става ясно, че никога не са имали такова намерение, а са използвали отлагането, за да подсилят укрепленията си и да свикат подкрепления. Исмаил е бесен. Отхвърля всички съвети за противното и нарежда да атакуваме.
– Пророкът ни казва, че капка кръв пролята за каузата на Господ, една нощ прекарана с оръжие, са по-ценни от два месеца постене или молитви! Греховете на онзи, който падне в битка, биват опростени: в Деня на страшния съд раните му ще заздравеят и от тях ще се разнася сладостен мускусен аромат; крайниците, които е загубил, ще бъдат заменени от крила на ангели и херувими! В името на Аллах и великото ни кралство, напред!
Той е добър оратор, но дори генералът на кавалерията продължава да упорства. Бързо е принуден да замълчи; езикът му още се движи, когато главата му достига земята.
Това поставя край на всички колебания, поемаме напред по наклонените сипеи, размахваме оръжия и крещим решително. Но мъртвият кавалерист беше имал право, разбира се: конете са повече от безполезни на такова място. Не могат да се движат през тесните кози пътечки, нито върху коварните камъчета, с които е покрита планината; навсякъде около нас има коне, които се препъват и падат и представляват не по-малка опасност от берберските стрели, които се сипят върху нас от небето. До мен стои дезертирал европейски войник, който проклина невъздържано, когато една стрела профучава край него.
– Исусе Христе! Кои са тези проклети хора? Проклети диваци! Никой вече не използва проклети стрели!
Звуците, които издават ранените коне, са ужасни; дори и най-претръпналите в боя се потрисат. Аз, който съм възможно най-далеч от претръпнал, усещам как коленете ми омекват, а хватът на ятагана ми отслабва. Горките добичета, мисля си. И аз ли накрая ще крещя така?
Окуражени от адските звуци отдолу, берберите се показват от ръба на скалите, ние влизаме в обхвата им и започват да ни обстрелват с мускетите си. Един куршум рикошира в скала близо до мен и парче отчупен камък ме удря по брадичката. Болката е толкова остра и неочаквана, че не успявам да сдържа вика си и внезапно ме обзема срам, но той е погълнат от общата шумотевица: чувствам парене в порязаното място, но не е истинска рана. "Продължавай да се катериш, Нус-Нус – подканям сам себе си, – въпреки че едва дишаш и не си много наясно как се стреля с оръжието до хълбока ти. Не се вглеждай в мъртвите или умиращите. Не поглеждай нагоре. В името на Господ недей, недей да поглеждаш надолу..."
Теренът става невероятно стръмен и се налага кавалерията да се откаже. Ездачите повеждат оцелелите коне надолу от тази страна на планината, която е извън полезрението на султана. Що се отнася до останалите от нас, след жертвите, покосени от мускетите, главнокомандващите ни повеждат към по-закътано място и продължаваме да се катерим с прибрани оръжия, тъй като се налага да се придържаме и с двете си ръце. Така или иначе, размахването на оръжия е безсмислено: врагът е високо горе, а султанът, който обича да се наслаждава на гледката на проблясващи мечове, докато армията му атакува – много по-надолу. Стъпваме несигурно по тежкия терен, събаряме камъни, които се сипят по главите на тези под нас; струва ми се, че представляваме за тях по-сериозна опасност и от врага. Поемам риска да погледна назад и ми се ще да не бях го правил: земята стръмно пада на една страна. Това е като да се катериш над бездна. Сърцето ми започва да бие така лудо, че не мога да си поема дъх; в един миг главата ми се замайва и ми се струва, че ще повърна.
Сам съм си виновен! Можех да остана при по-добри условия с харема в зелените долини на Мелуия и тогава щеше да е нужно да се браня само от великия везир, вместо да участвам в битка с хиляди побеснели мъже от племената на ронливия им планински склон. Въпреки че, с благодарност към Господ, мога да кажа, че са доста неумели стрелци. Сред нашите хора почти няма такива, които са били повалени от куршум, повечето от тях са жертва на трудния терен. Вече почти съм се примирил с тази мисъл, но вдигам поглед и виждам, че ръбът на скалата е пълен с бербери, а дългите дула на оръжията им са насочени към нас, сякаш се плодят от самата планина с всеки миг.
Заплашен от сигурна смърт отгоре и отдолу, замръзвам, опрял чело в студената скала, а кръвта бучи в ушите ми.
Господ да ми е на помощ. Цялото ми тяло се тресе, мускулите ми са изпаднали в постоянен тремор, който се влошава с всеки миг. Дори зъбите ми тракат. Още малко и ще падна от скалата без чужда помощ.
– Продължавай!
Гласът е познат, но в този момент дори да принадлежеше на Господ, нямаше да ме е грижа.
До мен изниква лице: слабо, тъмно, напрегнато, очите са изпълнени с някакъв вътрешен блясък. Пред мен се появява усмивка. Това е Бен Хаду.
– Кураж, Нус-Нус! Напред към славата. Или към Рая, зависи какво ти е отредено.
Никога не съм го мислил за фанатик, но наистина изглежда, сякаш изпитва наслада. В този момент го мразя повече и от султана, който ме прати тук.
– Хайде, момче, продължавай. И престани да размишляваш, мисленето не е работа за мъж в битка.
Слагам военната си маска, Сенуфо маската. Налагам на предателските си крайници да ми се подчинят и продължавам да се катеря сляпо и глупаво към дулото, което ме дебне.
Час по-късно се озовавам сред оцелелите. Бяхме победили или по-скоро берберите се бяха оттеглили, като ни отстъпиха предната линия от укрепленията си, припасите си и много добитък. Онези, които се впуснаха в бой, не се справиха много добре: пътека от безжизнени тела свидетелства за неуспешната атака.
Стотици мъртви мъже и за какво? За покоряването на недостъпна скала, няколко торби зърно и стадо мършави овце. И въпреки това тези, които успяхме да стигнем до тук, сме изпълнени с пламенна енергия, въодушевление, което поглъща всичките ни съмнения и страхове. Поемаме победоносно надолу към широка седловина, като водим пред себе си овцете, обсебени от представата за печено месо.
Никой не е подготвен, за онова, което следва. Берберите ни заобикалят от всички страни, появяват се като джинове около нас. Въздухът се изпълва с гъст дим от мускетите и звуците на умиращи хора и овце. Правя това, което ме посъветва Бен Хаду: преставам да мисля. Това е, оставям тялото си да мисли вместо мен, тъй като то очевидно има по-голяма представа от случващото се, отколкото съзнанието ми. Първият мъж, когото убивам, е въоръжен с дълъг нож... ала моята ръка е по-дълга. Вторият идва с тояга; препъвам се, той тръгва със засилка към мен, губи равновесие и мечът ми (по-скоро случайно, отколкото умишлено) пронизва врата му. Внезапно съм изплискан с кръвта му. Спомням си труп, на който моят господар, докторът, направи дисекция и докато отблъсквам атаката, през съзнанието ми преминават думите каротидна артерия като пулсиране в мозъка ми. Пронизвам следващия в ребрата, докато се опитва да презареди, и след това губя бройката, но удрям и крещя като обсебен от демони или от ужас; дори не усещам ножа, който се забива в гърба ми и оставя рана от едната плешка до другата.
В някакъв момент нападателите ни трябва да са се изпарили отново, като бързо са се оттеглили в необятните планини, защото хаосът и клането са заменени от зловеща тишина, нарушавана единствено от пъшкането на ранените и крясъците на лешоядите, които кръжат над нас, предвкусвайки огромен пир.
Този ден загубихме четиристотин души, цвета на армията на Мекнес, най-добрите бухари. Какъв шанс имаха в битка на непознат терен, срещу хора свикнали с планинския климат?
Щом султанът ме вижда, помисля, че му се е явил ходещ мъртвец.
– Ах, Нус-Нус, и теб ли ще изгубя? – Когато осъзнава, че голяма част от кръвта по мен е чужда, ме придружава до потока и ми помага със собствените си ръце да се измия, а когато вече съм чист, ме прегръща като баща. Не зная какво да кажа или направя; боя се, че съзнанието му е размътено. По-късно ми хрумва, че вероятно съм бил олицетворение на всички верни нещастни бухари, които беше загубил през деня, всички лоялни войници от равнините и джунглите на моя регион и това е неговият начин да потърси изкупление за това, че ги е изпратил на сигурна смърт.
Исмаил е принуден да моли за примирие: дори той осъзнава, че не може да победи Аит Атта на тяхна територия. Някои от вождовете им слизат от хълмовете и султанът заколва камила със собствените си ръце в чест на обета си, че берберите ще живеят независимо и ще бъдат освободени от данъци. В замяна племенните вождове се кълнат в солидарност срещу общите врагове: християните. Това споразумение е бутафорно, както е известно на всички ни, прави се единствено заради запазване на достойнството, тъй като берберите и без друго не плащат данъците си, а няма опасност християнските войски да застрашат този отдалечен район на кралството. Все пак споразумението включва обещание за безопасно пътуване през Атласките долини. Това огорчава султана – огромно унижение. Убеден съм, всички осъзнаваме, че той няма никога да забрави или да прости.