Текст книги "Фаворитката на султана"

Автор книги: Джейн Джонсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 27 страниц)

В мига, в който съм безсилен да се предпазя, усещам как ме изритва с ботуш в корема, изкарва ми въздуха и започва да ми се повдига. Малеее, как боли! Болката е чудовищна, но щом понечва да ме ритне отново, успявам да хвана крака му, усуквам го и той се стоварва до мен. Оказва се корав мъж, свикнал е на улични боеве; освен това като че ли има късмет, защото ножът отново се озовава в ръката му. Успяваме да се изправим на крака и се обикаляме един друг като кучета в бой, зъбим се и всеки говори на своя език, едва си поемаме дъх, подгизнали и покрити с мръсотия; дъждът не спира да вали.

Той прехвърля небрежно острието от едната си ръка в другата.

– Гърлото или корема, евнух? – дрезгаво пита той. – Бързо или бавно? Не мога да реша...

Преди да е довършил изречението си, той се хвърля към мен и в опит да се отдръпна, подхлъзвам се на кора от зеленчук или нещо по-лошо и ножът уцелва рамото ми. Извъртам се с вик, но той се хвърля към мен с всички сили и ме притиска в стената с острие, опряно в ребрата ми.

Ококорва очи срещу мен и примигва с обляното си от кръв лице.

– Глупав негър! Сега ще трябва да те убия, а беше нужно единствено да си тръгнеш...

Ножът прорязва тъканта на робата ми, сгърчвам се и усещам как хладното острие се плъзва, а след това изгаря кожата ми, вкусът на смъртта. Жалък начин да умра така позорно в някаква мърлява лондонска уличка, далеч от дома и от каквато и да е помощ. Притиска острието към мен, но после се отдръпва, извиква, поглежда надолу и рита с крак. Нещо се отмества от него с бързо движение, малък демон с окървавена уста. Ухилва се с изцапани в червено зъби и за миг ми се струва, че Амаду се е върнал от отвъдното да си отмъсти на убиеца си, но докато подскача в златистия си дантелен костюм, осъзнавам, че това е Момо. Следващото, което виждам, е огромна сянка, която се отделя от мрака и запраща ренегата и ножа му в противоположни посоки. Хамза се блъсва силно в стената и се свлича надолу с опънати напред крака. Кашля и ругае, опитва се да се изправи; сянката обаче притиска гърдите му с крак, след това се навежда и сръчно и целенасочено прерязва гърлото му, като бързо се отмества встрани, за да не го изпръска кръвта. След това избърсва ножа в палтото на ренегата, затъква го в колана му и се обръща.

Винаги съм знаел, че ще се наложи да убия Хамза, но гледката как го унищожават така бързо пред очите ми, ме оставя безмълвен. Успявам единствено да смотолевя:

– Защо?

Мустафа ме гледа загадъчно известно време, а после свива рамене.

– Бях тръгнал от театъра след теб, срещнах момчето да тича обратно. Каза, че имало лош човек, който се опитва да те убие.

Момо ме прегръща през краката.

– Ухапах го, Нус-Нус, видя ли?

– Видях. – Аз също го прегръщам, а после отново вдигам поглед. – Не знам какво да кажа. Благодаря не ми се вижда достатъчно. Но изказвам моята признателност, Мустафа, от цялото си сърце.

– Моля те, наричай ме Аддо. Това е племенното ми име.

– Крал на пътя.

Кимвам. Точно на такъв прилича, застанал в мрака с наметалото и чалмата и проблясващия си поглед.

– Истинското ми име е Акуджи.

– Нежив, но буден. Много подходящо. Определено е по-хубаво от Нус-Нус. – Той ми се усмихва леко, а зъбите му изглеждат ослепително бели на фона на лицето му в мрака. След това става сериозен. – Ще те търсят. Или по-скоро ще търсят двама черни маври. Но мисля, че ако сме тримата, можем да предизвикаме безредици, освен това по-добре да се връщам при Хортенз, преди да е усетила отсъствието ми.

– Не се тревожи за нас, знам къде можем да отидем. Благодаря ти, Аддо. – Плясваме леко ръцете си и той се отдалечава в тъмнината.

Завеждам Момо в къщата на Натаниъл Дрейкот, която с известно закъснение осъзнавам, че се намира едва на две преки оттук. Все още вали проливен дъжд; наоколо няма никой, което е добре. Докато стигнем до вратата, Момо е вече почти бял.

Натаниъл само леко повдига вежди при появата ни и ни прави жест да влезем. Взира се в Момо.

– Велики небеса, нигредо се превръща в албедо! Що за странен алхимичен процес е това? – Момо се киска доволно.

– Господин Дрейкот, боя се, че се налага да ви помоля за помощ. – Набързо му обрисувам положението. – Много съжалявам, че ви намесвам в подобна рискована задача, и няма да ви виня, ако решите да извикате служителите на реда. Все пак чуйте предложението, което ще ви направя.

След един час съм измит, с превързани рани и се качвам на носилка, която господин Дрейкот е извикал за нас. Увит съм в даденото ми назаем наметало и нося триъгълна шапка, смъкната ниско над лицето ми. Носачите охкат и пухтят по пътя към Уайтхол.

– Леле божке – стене единият от тях, щом се показвам от другата страна с Момо, долепен до крака ми под наметалото. – Ще ме прощавате, господине, но тежите като същински кон.

Извинявам се и му подавам последната златна монета и това е достатъчно да му затвори устата.

Същата вечер след кралския вечерен прием хуквам с Момо по неосветените коридори и рядко използваните галерии към стълбите в дъното. Тези опустели места в огромния дворец ще ни отведат безпрепятствено до Задното стълбище. Там портиерът господин Чифинч ни въвежда при краля.

Заварваме краля, докато вечеря насаме, и при вида на храна Момо се нахвърля върху остатъците като див звяр. Кралят е съблякъл дневното си облекло и се е отпуснал в индийска роба, като някой ориенталски владетел; може би точно за това (твърде съм великодушен) Момо се чувства като у дома си и започва да яде без покана или разрешение. По-скоро е безкрайно изгладнял и вината за това е моя. Скарвам му се остро и се извинявам за лошите му маниери, но Негово Величество не ми обръща внимание. Вместо това по лицето му се изписва нежност, докато гледа момчето да тъпче устата си с пай. След малко поглежда към мен.

– Знаеш ли, че ме наричаха Черно момче, когато бях на неговата възраст? Кожата ми беше доста по-тъмна от тази на хлапето, а очите ми никога не са били сини. Майка му трябва да е много светла.

– Кожата ѝ е много бяла, а косата същинско злато. – Минаха почти четири месеца, откакто я видях за последен път. Започвам да забравям отделни черти от лицето на Алис, само спиращите дъха подробности: сянката, хвърлена от светлите ѝ мигли върху бузата на ярката слънчева светлина; нежните линийки около устата ѝ, когато вдига устните си към моите...

Кралят се замисля, а след това вика Момо при себе си.

– Ела тук, млади приятелю.

Момо е доял пая с изключение на това, което е размазано по лицето му, и се подчинява.

– Трябва да се поклониш – напомням му, – това е кралят на Англия.

Но Момо е твърде впечатлен, за да се поклони. Вместо това пита:

– Къде са ти накитите?

Това кара краля да избухне в смях. Щом се съвзема, той казва:

– Не накитите правят един крал такъв, младежо.

Момо се замисля за известно време, а след това сваля диамантената верижка на госпожа Хърбърт, за която чак сега осъзнавам, че съм забравил, когато го грабнах от нея, и със сериозен вид я подава на владетеля.

– Тогава това не ми трябва – изрича царствено той.

После продължава да изпразва джобовете на дантеления си костюм, като вади перлена брошка, чифт диамантени обици и фина златна верижка с разпятие.

Сразен съм от срам.

– О, Момо...

Чарлс вдига масивната си черна вежда.

– Е, това си е истински обир. Знаеш ли какво правят с крадците в кралството ми?

Момо клати объркан глава.

– О, аз не съм ги откраднал – казва безгрижно той, – само ги пазя. Но това вече не е нужно, защото ти си крал и вероятно са твои. В Мароко всяко нещо в кралството е притежание на султана.

– Така ли?

– Да, татко постоянно ми казва: "Всичко, което виждаш, Момо, ми принадлежи: всеки човек и всичките му притежания са мои". Така стоят нещата, когато си крал.

Кралят се усмихва сдържано.

– Майчице, прадядо ти много би те харесал.

Намръщвам се.

– Прадядо му?

– Баща ми, крал Чарлс Първи.

Продължавам да го гледам глупаво.

– Боя се, че прадядото на момчето отдавна е починал в Хага, в Холандия.

– Трябва да призная, че от изгнаничеството ми в този град мина доста време. Повече от трийсет години. Времето е крилата колесница, както казват. – Чарлс ми отправя любопитен поглед и чак тогава бавно започва да ми просветва. – Ти не знаеше ли?

– Да си призная, сър, в пълно недоумение съм.

Изправя се, прекосява стаята и изважда от един емайлиран шкаф бродирания свитък на Алис. После го развива пред мен, а на него пише:

Господарю, простете дързостта на клетата ви

поданичка. Не искам нищо за себе си, но ви моля

да се погрижите за сина ми, вашия малък внук Чарлс,

 известен също под името Мохамед,

 син на Исмаил, султан на Мароко,

 който ме държи като своя съпруга в град Мекнес.

Изпълнена със срам и отчаяние, ваша дъщеря Алис

 (родена от Мери Суон в Хага,

 октомври 1649 година.)

Думите се завъртат пред мен. Свличам се на един стол, затварям очи и ми е нужно известно време, за да се съвзема. Щом отварям очи, виждам напълно плешивата глава на краля, който слага черната си перука върху главата на Момо.

– Да видим дали ще се харесаш с това чудовищно нещо, младежо? Ще трябва, щом ще растеш тук, при все че от тези неща ти става горещо и сърби.

– Ще въведа нова мода – заявява Момо и размята перуката. – Всички ще обръснат главите си като теб и Нус-Нус и ще носят шапки, когато е студено.

– Какво умно момченце си. – Кралят се обръща към мен. – Теб, разбира се, ще те възнаградя затова, че ми го доведе. Ще го заведа в къщата на Нели. Тя много ще му се радва, а аз ще го виждам често. Ще си прекарва чудесно там.

– Не искам награда – отвръщам дрезгаво. Алис не е поискала нищо за себе си, нито дори да бъде откупена. Отказала се е от сина си завинаги. Проклинам се за това, че не отворих проклетия свитък, та сам да избродирам допълнение. Но вече е твърде късно за това. – А какво ще стане с майката, сър? Тя е взета в плен, без да има каквато и да е вина, корсарите са я хванали на път за Англия.

Виждам как лицето му помръква.

– Това е друг проблем. Жената принадлежи на султана, а по всичко личи, че той е доста своенравен човек. Освен това чувам, че преговорите относно Танжер не вървят добре.

Налага се да си прехапя езика. Преговорите относно Танжер не вървят добре не само заради личните интриги на кралските министри и заради факта, че Исмаил нареди на Бен Хаду да действа настъпателно, но и както сега си давам сметка, защото уважаемият ни посланик се е увлякъл по прислужницата (бивша) Кейт и прекарва времето си в лични забавления.

– Но, сър, ако молбата е лично от ваше име като от един монарх към друг, вероятно може да се уреди откуп?

Кралят вдига ръка.

– Мило момче, кралството е почти банкрутирало, а откупите са скъпо нещо. Щом не можем да се договорим за размера на откупа за нещастните хора, пленени в Танжер, не мога да си представя, че ще постигнем съгласие за откупа на толкова скъп човек като съпругата на султана.

– Но Алис е ваша дъщеря! – Тази мисъл още ми се струва нереална.

– Ако се месех в браковете на всичките си потомци, щях ужасно да си затрудня живота. А и не мога да я призная за своя: това ще е прекалено сложно. Освен това предполагам, че дамата е приела исляма, щом е родила дете на султана?

Кимам нещастно.

– Да, но под жестока принуда, сър. – Принуда и убеждението на Нус-Нус.

– Значи, няма надежда. Не мога да се намесвам. Ако султанът я освободи по своя воля обаче, кълна се, че бих направил всичко за нея. Засега не мога да обещая нищо повече. Що се отнася до теб, Нус-Нус, винаги си добре дошъл, ако решиш да се върнеш тук, надявам се, че го знаеш.

След това ми прави любезно предложение, но тъй като вероятността да се възползвам от него е нищожна, благодаря му мрачно и малко след това с болка се сбогувам с Момо, който, изглежда, не осъзнава значимостта на това, което се случва. И как би могъл на тази възраст? Връщам се бавно в стаята си, а сърцето ми, което само преди няколко часа беше горещо и леко като алхимично злато, е мъртво и студено като олово.

37

Споразумението относно Танжер най-накрая е подписано в края на март, без нито една от страните да е удовлетворена от условията. И въпреки това Бен Хаду отлага отпътуването ни за Мароко първоначално под претекст, че разследва изчезването на ренегата Хамза, чиято смърт накрая е разкрита, въпреки липсата на каквито и да било доказателства освен често срещаното прерязано гърло; после поръчката на оръдията, която му беше възложил Исмаил, задача, която ще отнеме поне два месеца. През това време се впуска да помага на Самир Рафик в издирването на английския печатар, издал Корана, преведен на английски език, в съответствие със султанската присъда. Това, за негово голямо разочарование, се оказва твърде лесна задача: трупът на Алегзандър Рос беше гнил в продължение на двайсет и осем години в църковен двор в Хампшър, но въпреки това Рафик е твърдо решен да открие тялото: султанът иска главата му и ще я получи. Безсмислената мисия осигурява още малко време, през което Калайджията може да флиртува с хубавичката кухненска помощничка. Продължаваме да приемаме покани от Лондон, да пътуваме извън столицата: в университета Оксфорд, където организират тържество и ни подаряват редица ценни книги на арабски, които да отнесем в Мароко; университета Кеймбридж; кралската резиденция в Уиндзор; конните надбягвания в Нюмаркет. В Лондон сме за годишнината от коронацията и за празненствата по случай рождения ден на краля в края на май. За голяма радост на Бен Хаду, той е нарисуван не на един, а на два портрета; избран е за почетен член на Кралското дружество и най-после му подаряват ново увеличително стъкло. Господин Ашмол отнася мавританските шпори в новия музей в Оксфорд и ги излага там.

Отлагането поне ми дава възможност да посещавам Момо в дома на Елинор Гуин на улица "Пал Мал" и да видя как се е установил. Има си малко кученце – шпаньол от кралското котило – и с Нели се разбират много добре. Взето е решение в името на сигурността на Момо и тази на майка му самоличността му да се пази в тайна. Представен е като потомък на починалия син на Нели и никой не задава повече въпроси. Да си призная, срещите ми с него предизвикват едновременно горчиви и сладки емоции в мен: с болка си спомням, че Алис е самотна затворничка в двореца в Мекнес. Всеки път, когато го виждам, струва ми се по-пораснал и повече като англичанин, заприличва повече на майка си, отколкото на баща си, макар че не е загубил сврачешките наклонности на баща си. (Предупреждавам Нели да пази бижутата си, но тя само въздиша: "Ах, нека е благословен, остави го да се забавлява. Аз съм по-умела джебчийка, отколкото Чарли някога ще бъде, просто си ги взимам обратно, когато не ме гледа".)

Сърцето ми копнее за Мароко – за Алис, – макар и това да означава отново да бъда лишен от свободата си.

Накрая през юли, натоварени с дарове за Исмаил – включително френско канапе и шест коня, хиляда и двеста бурета от най-добрия барут и двеста мускета, – се качваме на кораба за Дийл.

Връщаме се в триумфираща страна: испанците най-сетне са отблъснати от пристанището в Мармора. Каид Омар е щедро възнаграден за това, че под негово командване врагът най-сетне е окончателно прогонен. Попаднал на малък гарнизонен пост, той проявил неочаквана милост към пленниците, които веднага отишли при губернатора на Мармора, за да докладват, че огромна мароканска войска е на път да разгроми града, предвождана от изключителна кавалерия, и е по-добре да се предадат, за да спечелят благосклонността на Каид Омар. След големи колебания, испанският губернатор решил, че може би това е най-мъдрото решение, и помолил за мир, като договорил личната си свобода и тази на шест от най-високопоставените семейства. Гражданите, разбира се, били взети в плен и вероятно и в този момент гният в затворите на Сале и Мекнес в очакване на малко вероятното си откупване. По време на война страданието винаги е за обикновените хора.

В резултат на бляскавата победа Исмаил не е особено нетърпелив да говори за условията на споразумението, което сме постигнали с англичаните относно Танжер, и пътуването ни от Сале е доста по-приятно, отколкото очаквах, успяваме да си позволим дори кратка спирка във Фес, за да може Бен Хаду да си свърши малко работа. Там настанява алхимика господин Дрейкот в една от многото си къщи, преди да продължим към Мекнес. Искам да съм сигурен, че султанката ще бъде благоразположена към Натаниъл, преди да ѝ го представя. Както сам му обясних, може да извлече големи преимущества от службата си при нея; но в това се крият и големи опасности. Той не ми се видя особено разтревожен от тази дихотомия, тъй като силно му се понрави идеята да дойде в Мароко като кралски алхимик; но още не се е видял със Зидана. В същото време нашият каид е щастлив, че е взел под своя опека човек на науките; това го издига на по-високо стъпало. Любопитното е, че не доведе новата си съпруга Кейт в Мароко, може би иска да подходи внимателно към султана, както аз самият към Зидана; все пак нае нови прислужници за къщата във Фес, където в момента е настанен господин Дрейкот и постоянно идват и си отиват галантеристи и мебелисти, което ме навежда на мисълта, че ще прати да я доведат веднага щом почувства, че е настъпил подходящият момент. Като гледам как свива гнездо, сърцето ми изгаря за Алис. Тук, във Фес, съм толкова близо до нея, а същевременно съм толкова далече, колкото и ако бях в Англия. Стоически издържах всичките тези месеци на отлагане на завръщането ни, защото нямаше начин да променя положението, а сега търпението ми е на привършване и не намирам удовлетворение в нищо, намирам се в най-големия град в света, но всичко ми се вижда мрачно и едва потискам отвращението си от всичко и всеки.

Влизаме в Мекнес след седмица и откривам, че дворецът и всичко наоколо е в обичайния безпорядък; всъщност се загубваме на път за кралските покои, тъй като редица павилиони и вътрешни дворове са били разрушени и построени отново на друго място, за да се отвори пространство за новите казарми. Щом мълвата за завръщането ни плъзва, получаваме съобщение, че султанът ще ни приеме по-късно, тъй като в момента обучава войската. Бен Хаду вдига вежди.

– Е, Нус-Нус, изглежда, разполагаме с няколко часа, преди да докладваме. – Поглежда ме в очите. – Беше отличен помощник-посланик в тази делегация, ще се погрижа султанът да узнае това. – Задържа погледа си върху мен за известно време и виждам притеснение в изражението му.

– Можете да бъдете сигурен, че няма да кажа нищо, което да помрачи впечатлението от визитата ни.

Той се ухилва, шляпва ме по гърба и бързо се отдалечава. Най-сетне имам възможност да посетя харема под претекст, че отивам да се видя със Зидана и да ѝ дам шишенцето със скъпоценния еликсир, който ми поръча от Англия. Покоите в харема никак не са променени, сякаш вчера съм бил тук, дори ме обзема усещането, че ако завия, ще открия Алис във вътрешния ѝ двор с Момо, който си играе в краката ѝ. Но оглеждам всеки павилион и градина, покрай които минавам, а от нея няма и следа и след малко започва да ме обзема смразяващ ужас.

Откривам Зидана без проблем. Тя ме оглежда от горе до долу.

– Лондон ти се е отразил много добре, Нус-Нус. Никога не съм те виждала да изглеждаш по-добре.

Не мога да кажа същото за султанката. Тези седем месеца не са я пощадили: има сенки под очите, бялата им част е пожълтяла и кръвясала и се движи по-бавно, отколкото преди; накитите върху главата ѝ сякаш са поставени там по-скоро от необходимост, отколкото за украса. Взима шишенцето с Primum ens Melissae и го помирисва подозрително.

– Успявам да подуша единствено лимонов балсам и алкохол – казва обвинително.

– Алхимикът, усъвършенствал рецептата, твърди, че е много ефикасен. – Повтарям всичко, което чух от Натаниъл и Елайъс.

– Макарим! – прислужницата се появява пред нас на мига и с любопитство гледа ту мен, ту господарката си. – Пийни от това – нарежда Зидана и ѝ подава шишето. Макарим пребледнява. Добре знае с какви лекарства се занимава султанката обикновено. С трепереща ръка отсипва от златната течност и въпреки колебанията си накрая я поглъща, несъмнено осъзнала, че възможността да се отрови е по-благосклонна от това да отсекат главата ѝ. Зидана я гледа как преглъща, а очите приличат на цепки в гънките на лицето ѝ. Разбира се, не настъпва мигновена външна промяна.

– Ти за глупачка ли ме мислиш, че да приема отварата, която си взел от първия шарлатанин? Би трябвало да наредя да ти отсекат главата, евнух! И вероятно точно това ще направя. Сега ми върни обратно златото и бижутата, които ти дадох, за да откупиш еликсира, и ще те оставя да живееш. Поне още някой друг ден.

Ах. След неловка пауза обещавам, че ще върна всичко на следващия ден, при все че отдавна вече нямам нищо.

– Сега! – кресва тя.

– Боя се, че багажът ни още не е разтоварен от мулетата – рискувам аз в отчаян опит да спечеля малко време.

Тя ме удря, но за късмет силите ѝ не са много.

– Да не мислиш, че съм идиот като теб? Кой би оставил злато и бижута в товара на кервана? Върви и веднага ги донеси! Макарим ще дойде с теб. Ако не си се върнал до обед, ще пратя стражи за теб.

И двамата с Макарим се подчиняваме и тръгваме по коридорите на двореца. За миг се чудя дали Бен Хаду би ми заел пари, за да платя на Зидана; след това решавам, че вероятно няма да го направи. Кой тогава? Съзнанието ми е абсолютно празно. Накрая Макарим нарушава мълчанието с изпълнено от тревога лице.

– Какво има в отварата? Ще умра ли?

– Предполагам, че да – казвам мрачно.

Тя спира и ме поглежда ококорено.

– Отрова ли беше?

Едва не се разсмивам с глас на ужаса ѝ. "Нека да вярва в това", мисля си и си припомням злия ѝ план и болката, която причини на Алис. Не казвам нищо.

Макарим обгръща тялото си с ръце и потреперва.

– Тук имаше толкова много смърт през последните няколко месеца. – Лицето ѝ се изкривява и очите ѝ се пълнят със сълзи.

– О, не искам да умирам...

– Толкова много смърт? – Ледени тръпки ме пробождат в гърдите. – Какво имаш предвид?

– Проклетата дизентерия погуби толкова хора.

– Алис? – гласът ми е толкова дрезгав, че едва успявам да проговоря.

Тя ме поглежда с присвити очи, а после кима.

– О, да, тя беше една от първите.

Целият се смразявам и започвам да треперя, сякаш имам температура. Усещам пулса толкова силно в ушите си, че не чувам последните ѝ думи, но се облягам на стената и се плъзвам надолу, докато накрая се озовавам седнал на земята.

Макарим се взира любопитно в мен.

– Зле ли ти е, Нус-Нус? – По устните ѝ пробягва едва доловима усмивка. Изпитва наслада от мъката ми, макар крилете на смъртта да са се разперили и над самата нея.

Нямам думи, просто я гледам тъпо, абсолютно смразен въпреки невероятно горещия ден. Очевидно няма какво да се каже, какво да се направи. Зидана ще ми отнеме главата и това няма да има никакво значение. Изиграл съм ролята си. Отвел съм Момо там, където ще има друг живот, далеч от опасните клопки в този дворец. Навеждам глава.

Човек би казал, че нищо не би могло да въздейства на моята безнадеждност, но няма как да не забележа пътечка от мравки, които се движат по коридора, идвайки от една пукнатина между интересните емайлирани плочки към отдалечения вътрешен двор, понесли върху главите си по зрънце ориз или троха хляб. Гледам как тези крехки създания живеят мъничкия си живот като джуджета в монументалната архитектура от мечтите на лудия султан. Гледам ги, сякаш съм изпаднал в някакъв транс, от който ме изтръгват изведнъж.

– Нус-Нус, трябва да дойдеш с мен!

Това е Абид, прислужникът, който отговаря за личните нужди на султана.

– Навсякъде те търсих – пухти той, останал без дъх.

– Никъде няма да ходи. – Макарим поглежда момчето кръвнишки. – Той трябва да свърши нещо за султанката.

Абид ѝ отвръща със свиреп поглед.

– Мулай Исмаил настоява за мигновеното му присъствие в залата за съвещания.

Това е достатъчно: дори Зидана не се осмелява да противоречи на султана. Макарим дърпа ръкава ми и аз се изправям на крака.

– Отрова ли беше? Кажи ми честно.

Аз я гледам глупаво. После разтърсвам глава.

– Точно обратното.

– Ще живея?

– Убеден съм, че ще надживееш всички ни.

Успокоена, тя изведнъж си спомня за задачата си.

– Бързо тогава, дай ми парите сега, а аз ще ги върна на Зидана и ще спася кожите и на двама ни.

Гледам я, като че ли говори пълни безсмислици.

– Нямам пари. Нямам бижута. Нищо нямам. Ако трябва да вземе главата ми в отплата, нека така да бъде. Защо да ме е грижа? Можеш да се върнеш и да кажеш това на господарката си.

След това тръгвам по коридора след Абид до шкафа си, за да събера записките си, а после към залата за съвещания.

Събрани са голям брой министри и съветници, в това число и новият везир: невзрачен, белязан от шарка човек с раболепно поведение, облечен в семпла роба, без никакви накити, изглежда като абсолютна противоположност на Абделазиз. Султанът се е разположил, а двама прислужници му веят с огромни щраусови пера. И да ме е разпознал, щом се изправих след поклона, с нищо не показва, че е така. Очите му се плъзват покрай мен без никакъв интерес. В краката му седи Азиз, държи тръстиковата пръчица в готовност над хартията върху масичката на коленете си, за да прави записки по време на срещата. Бен Хаду се появява миг по-късно, хвърлил бегъл поглед на записките ми с пълен отчет на времето ни прекарано в Лондон. Първа точка за деня, разбира се, е споразумението; но Исмаил махва раздразнено с ръка към посланика в момента, в който започва да изрежда условията.

– Обстоятелствата се промениха, след като замина за тези преговори, в случай че не си разбрал. Прогонихме неверниците от Мармора, така че имаме още едно пристанище под свое командване. Испанците изоставиха отлични оръдия, така че с тях и оръжията, които донесе от Англия, както и с отличните мускети и барут, подарени от английския крал, струва ми се, че се намираме в по-силна позиция за нови преговори. Ще настоявам крал Чарлс да ми изпрати друг посланик. – И разтърква длани, изпълнен с алчност при тази перспектива.

Изумлението, изписано на лицето на Бен Хаду, би могло да ми се стори комично, стига да ме вълнуваше. Вместо това гледам без никакъв интерес как се покланя и навива многословните ми бележки на стегнат свитък, а движенията му подсказват, че му се иска да ги накъса и да ги хвърли в лицето на владетеля. Но Калайджията е изключително внимателен по отношение на жестовете. Вдига глава, а лицето му е безизразно. Отговаря на въпросите на султана за дворцовия живот – за краля, двореца му и имотите, – като напълно съзнателно се старае да омаловажава великолепието им. "Уайтхол – казва той на Исмаил – е лабиринт от проходи, покрити с проядени от молци тапети, паяци и техните паяжини из празните стаи, в които жалките царедворци на Чарлс се щурат като семена в кратуна."

– Части от двореца датират отпреди векове, а новите крила са добавяни в течение на годините напълно случайно. Там липсват величествените и епични пропорции на вашето постижение тук, Ваше Високо Величество.

Исмаил е удовлетворен от чутото, навежда се напред.

– А съпругите му?

– Според християнските закони, сър, той може да има само една, а кралица Катарина прилича на мишка и има зъби като на заек. Само че за беда, точно обратното на зайците, не е успяла да роди.

– Тогава кой ще го наследи? Той вече е надхвърлил петдесет, би трябвало, без много да се церемони, да се отърве от португалската инфанта и да си вземе друга жена.

Докато Бен Хаду обяснява сложната наследствена линия в Англия, съзнанието ми отново е насочено към Белия лебед. Чудя се дали е била сама, когато е умряла, дали някой не е можел да я спаси; дали Зидана е помогнала с похватите си. Чудя се кога точно се е случило. Дали не е било в момента, в който съм си позволил чаша хубаво френско вино на масата на херцогинята на Портсмут? Или може би докато се разхождах из розовата градина преди около месец и мечтаех да съм там с Алис, да вдишвам аромата на цветята под нежното английско слънце? Може да е умряла с разбито сърце малко след като отведох Момо със себе си.

Измъчвам се с тези мисли, като от време на време улавям по някое изречение, с което Бен Хаду описва английския двор. Сега обсъждат жените...

– Кожата на всички ли е толкова светла, както беше тази на Белия лебед? – пита с интерес султанът и сърцето ми се свива.

– Повечето от тях са доста грозновати – отвръща Калайджията, – с кестенява коса и покрити с бои и мазила, за да прикрият белезите си от шарката.

Султанът приема това с голяма радост и подканя посланика за още и още подробности, особено относно любовниците на краля.

– Би трябвало да попитате Нус-Нус за тях – нахално се намесва някой. – Той прекарваше доста време с любовниците на английския крал. – Вдигам рязко глава. Обръщам се и виждам Самир Рафик да ме гледа с иронична усмивка. – Не виждате ли как тъгува за тях?

Султанът се намества напред на дивана си и ме поглежда, изпълнен с любопитство.

– Ела тук, Нус-Нус.

Пристъпвам напред и още веднъж.

– Коленичи.

Подчинявам се, а Исмаил протяга ръка и докосва лицето ми.

– Плачеш ли?

Плача ли? Вдигам ръка към бузата си и се оказва, че е мокра.

– Защо плачеш?

Оказва се, че не мога да отговоря.

– Може би плаче от срам! – нарушава тишината Рафик. – Той и Каид Бен Хаду си взеха английски наложници докато бяха в Лондон, а щом с Каид Шариф възразихме на този разврат, пратиха ни в провинцията да лапаме мухи, за да не им пречим, докато продължават да сквернят доброто име на исляма, на Мароко и на делегацията на Ваше Високо Величество. – След това измъква изпод робата си голям свитък, развива го и продължава да чете от дълъг списък с прецизни бележки подробности за всяко отклоняване на всеки член на делегацията от правия път, украсени с цял куп измислици, като оставя за последни враговете си: мен и Бен Хаду.

Лицето на Исмаил е зловещо мрачно, но откривам, че изобщо не ме е грижа: освен това повечето от обвиненията са пълен абсурд. Напушва ме неудържим смях, а това още повече вбесява султана.

– Ти се смееш?! – ръмжи той; това ме кара да се разсмея още по-силно. Виждам как Бен Хаду ме гледа изумен. Не стига че Самир Рафик предприе отчаяната си маневра, преди още да сме стигнали до рискованата тема за отдавна умрелия печатар и жалките останки от старата му кокалеста глава, които той знае, че няма да задоволят кръвожадния султан, а сега заместникът му напълно полудя. Хвърля ми предупредителен поглед, сякаш с него може да ми върне разума, но вече е твърде късно за това.

Султанът се е изправил на крака.