Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 27 страниц)
26
Алис
Спомням си времето, когато си мислех, че може би ще успея да се нагодя към живота си тук, онези месеци преди почти три години, когато бях бременна със скъпото си момче. Мислех си: най-сетне ще бъда майка и всичко ще бъде прекрасно. Вярвах, че целият свят ще се промени, щом имам дете. Това се оказа истина, но не в посоката, в която очаквах.
Оглеждам останалите жени в харема, погълнати от ежедневните молитви, клюки, къна и кипрене, сякаш са добронамерени създания, безобидни и чаровни. Но вече съм наясно, че не са такива. Знам какво се крие под очната линия ѝ глината, коприната и сатена, парфюмите и мазилата. Отдолу всичко е гнило и отровено в служба на злото.
А името на злото е Зидана.
Харемът принадлежи на нея: това е нейното кралство и тя го управлява чрез тормоз. Ако някой друг освен мен вижда това, не го осъзнава. Те пеят, бърборят, боят се от нея, но се събират като пчели при кралицата си; ала в този кошер не се прави мед, а жлъч. Всеки, който застане на пътя ѝ, се превръща в неин враг, следователно и враг на всички останали жени тук. Подиграват се, тормозят, игнорират; правят дребнави номера и разпространяват злобни слухове; оставят само загнилите плодове и стария хляб от дневните доставки; плюят в чайниците и те поливат с гореща вода в хамама.
Предполагам, че имам късмет, задето не се осмеляват да направят нещо повече, макар да подозирам колекцията от билки и прахчета на Зидана за първоизточник на привидно обичайните болести, които ме застигнаха. Но как мога да го докажа? И кой ли би се заслушал в оплакванията ми, дори и да го направя? Струва ми се, че Исмаил е най-подвластен на влиянието ѝ от всеки друг тук. Трудно е да гледаш как такъв страховит мъж може да се бои от някого, но съм го виждала да се сепва, щом чуе гласа ѝ; виждала съм израза в погледа му, щом го докосне. Магия ли използва, за да привлича вниманието му? Вярата в магьосничеството е в противовес с всичко, на което съм се уповавала като добра християнка, но е трудно да не вярваш в свят, изцяло пропит от суеверия.
Магията е наситила тази страна. Движи се под повърхността като подземна река, бълбукаща коварно и подкопаваща основите на живота. Хората я приемат като част от ежедневието: жените от харема постоянно успокояват демоните, които наричат джинове, оставят им храна, използват сол, очна линия и желязо, за да ги прогонят. Убедени са, че Зидана може да се пренесе на всяко място само за един миг, а Зидана подхранва убежденията им. Хвали се, че може да се превръща в животни и птици, така че никой не смее да заговорничи зад гърба ѝ, защото може да се превъплъти в гущера на стената, в котката, която се промушва, или в гълъба над главите им. Оказва се, че тя действително знае всичко, което се случва в този огромен дворец, но зад това не се крие голяма тайна: Нус-Нус ми каза, че тя има шпиони навсякъде и им плаща добре.
Ето защо съм много бдителна за себе си и особено за Момо. Синовете на Зидана заемат много по-висока позиция в реда на наследниците, но това не ѝ пречи да отстранява останалите от чиста злоба.
Дали показвам по някакъв начин подозренията си? Не, усмихвам се; пожелавам им Божия мир. Навеждам поглед към ръцете, скръстени в скута ми, и виждам ръцете на стара жена: тънки и с изпъкнали вени. Поддържам ноктите си дълги и остри, в случай че се окажат единственото ми оръжие срещу някой враг. Чета и се моля, следя Момо като ястреб. Невинаги е лесно: той е много активно момченце, устремено и едро за възрастта си. Много бързо се отърва от пелените, измъкна се от кошарката, а след това и от покоите ни. Изчезва в друга посока, щом се обърна дори само за миг. Не съм подозирала, че бебетата могат да пълзят толкова бързо! Имаше моменти, в които ми се искаше да го вържа на каишка, за да мога да го опазя от поредната пакост, а скоро след това проходи и не след дълго, разбира се, започна да тича, което съвсем влоши положението. Самият той е като мъничък джин: сякаш умее да се изпарява за миг. Когато е под надзор, разхожда се като малък емир, какъвто е в действителност, носи верижката с пръстена си гордо и разглежда всичко (въпреки че е строго предупреден да не яде нищо, което не му е подадено от мен или от Нус-Нус, когато е със султана). Сега, след като косата му леко потъмня, Исмаил го харесва повече, казва, че е истински малък мароканец, въпреки сините си очи. Обича да идва в харема, да го качва на раменете си и да го отвежда.
За очевидно раздразнение на Зидана той отрупва Момо с подаръци: детенцето ми има купища ярки костюми, които обожава, колкото по-искрящи и лъскави, толкова по-добре. Има вкус към лъскавото, като някоя сврака: постоянно откривам някоя нова дрънкулка, а щом го попитам откъде са се взели, той ме поглежда с наивните си сини очички и казва:
– От тати. – Но вече два пъти открих, че това не е истина.
Султанката вдигна голяма олелия преди две седмици заради изчезнала перлена огърлица и жестоко преби прислужниците си. Открих я мушната между завивките на Момо; и това не е всичко. Там имаше и игла с огромен изумруд и кухо сребърно острие, заедно с гривна от оранжеви стъклени мъниста, раковини и миниатюрен портрет на тъмнокоса жена, както и златен пръстен с печата на султана, същия като този, който Момо носи постоянно. Но това скрито съкровище не е неговият пръстен, защото той виси на врата му; после си спомням вчерашните гневни изблици на Зидан, които изпълваха дворовете на харема с викове и крясъци, а Мамас ми каза, че бил загубил нещо ценно. Скривам находката отново под одеялата. Изглежда съм отгледала талантлив малък крадец.
Следващия път, когато Нус-Нус идва в харема, пращам Мамас да го доведе и безмълвно му показвам малката съкровищница на Момо.
Той вдига вежди; след това избухва в смях.
– Гледаш си мъничък Али Баба.
– Какво да направя?
– Остави на мен – казва той.
Засипва Момо с комплименти, но после казва, че дрехите му – червени сатенени панталони и яркосиня туника – са твърде скучни, че на един истински емир му трябват повече украшения.
Детето веднага хуква и след малко се връща със съкровищата си. Една по една, Нус-Нус взема крадените вещи от него, след като узнава произхода им, и му дава в замяна на отнетите бижута прекрасната си златна гривна. Прекалено голяма е за ръката на Момо и му отнема доста време, докато измисли как да я носи: тясна е, за да я промуши през главата си, прекалено тежка, за да я окачи на верижка на врата си. Накрая решава да я сложи на бедрото си, където изглежда смешно, и излиза да играе навън, така че да мога да го виждам.
– Истински разбойник! – заявява Нус-Нус едва ли не с възхищение. Обещава да върне нещата на истинските им собственици: пръстенът наистина се оказва на Зидан, миниатюрата е взета от венецианския посланик, тъй като Момо стоял до човека в прегръдката на баща си; гривната от раковини принадлежи на една от другите съпруги, а кухата игла с изумруд – на любимия евнух на Зидана, Черния Джон. Нея Нус-Нус хваща внимателно, като държи само камъка отгоре.
– Какво е това?
Той прехапва устни, а след това ми обяснява, че украшението има за цел не само да краси чалмата на Джон, но изпълнява и друга не толкова декоративна функция. Не ме поглежда в очите. Усещам, че лицето ми се изчервява, чувствам как срамът ме залива като вълна.
След дълго мъчително мълчание, той прибира крадените вещи в робата си, пожелава ми всичко хубаво и бързо си тръгва. Нус-Нус е мил човек и добър приятел.
Щом Момо си ляга за следобедна дрямка, аз взимам екземпляра на Корана, който ми даде английската съпруга на началника на корсарите още след пристигането ми в тази страна, за да ангажирам съзнанието си с по-полезни неща. За зла беда отварям точно на притчата за Юсуф, красив мъж, който бил продаден за роб на длъжността лице в египетския двор, на име ал-Азиз. Господарката на дома била така поразена от красотата на Юсуф, че се влюбила в него, и постоянно го убеждавала да легне с нея, а един ден така се ядосала на упорития му отказ, че заключила седем врати, за да не може да избяга и да го умолява да бъде с нея. Двамата се втурват едновременно към вратата, но Юсуф стига първи до нея, а тя раздира ризата на гърба му. В този момент пред очите ми изниква образът на Нус-Нус, който се отдалечава от лагера към планините без риза, а блясъкът от потта по кожата му...
"Стегни се, Алис", казвам уплашено на себе си. Но текстът не ми помага: "Тя го желае страстно, той също би я пожелал, но в знак на признателност към господаря си казва: "Търся спасение в Аллах! Истината е, че съпругът ви е мой господар, който ме прие тук, и аз няма да го предам"."
Замислям се за интересната аналогия с историята в притчата и в този момент над мен се спуска сянка. Толкова съм вглъбена в мислите си, че не съм усетила пристигането на посетителя.
– О – възкликвам, а след това със закъснение коленича, тъй като това е султанът. Книгата се плъзва от скута ми и пада в краката му, а той се навежда да я вдигне. Вдигам поглед през косата, паднала пред лицето ми, и виждам, че се взира в текста с безстрастно изражение; после оглежда корицата, върти книгата в ръцете си. Най-накрая ми казва да се изправя и ми я връща.
– Каква е тази книга? – пита тихо.
Отвръщам му, че това е Коранът, преведен на моя език и отпечатан в Англия, защото въпреки че се старая да науча арабски, още се затруднявам в четенето. През цялото време наблюдавам как лицето му потъмнява, става тъмнолилаво и помръква заплашително. И въпреки това не мога да се овладея и започвам да обяснявам, че в Библията е описана същата история, въпреки че там името не е Юсуф, а Йосиф, а ал-Азиз е Петефрий...
– Замълчи, жено! – изръмжава, а аз се чудя какво казах, че го разгневих толкова. Дали е заради признанието, че намирам арабския за труден, или заради факта, че предпочитам собствения си език в неговия двор? А може би не обича жените да четат, хрумва ми изведнъж, или може би самият той не чете. Спомням си, че Нус-Нус ми беше казал...
– На английски?! – кресва той. – Свещеният Коран на английски?! – Дръпва книгата от ръцете ми, хвърля я на земята, стъпква я, което ужасно ме изненадва, тъй като мохамеданите се отнасят към свещената си книга с невероятно уважение, дори мият ръцете си, преди да я докоснат.
– Съжалявам, много съжалявам! – проплаквам.
Явно съм събудила сина си с вика, защото той се появява и гледа ужасено как баща му се гневи, а аз хлипам. Тогава Момо хуква смело – глупаво – към баща си и започва да удря краката му с малките си юмручета.
– Остави мама на мира!
Исмаил поглежда надолу. После небрежно перва момчето ми, Момо се плъзва по пода и се блъсва в малка декоративна масичка в другия край на дневната ми. След това Исмаил вдига вбесилата го книга и си тръгва, без да поглежда назад.
По-късно вечерта в покоите ми е донесена огромна кошница. В нея има играчки, бижута, торти и сладкиши, коте с тигрови шарки и сребриста гушка, мъничък костюм, ушит от златен плат. Най-отгоре има богато украсен екземпляр на Корана на арабски.
27
Първи 2-ри ден, месец раби ал-аууал
1091 година по хиджра
Връщам се след изпълнението на задача за султанката и завивам зад един ъгъл в харема, когато заварвам Зидан, разкрачил крака над Момо в празния двор, да държи главата на детето под водата на фонтана. Момо рита яростно, но Зидан е деветгодишен и е много по-силен от него. Малкото чудовище е толкова съсредоточено в убийствената си мисия, че не ме чува; обзема ме такава ярост, та едва не го хващам за врата, за да го вдигна във въздуха с една ръка. За миг сам се стряскам от силата си – колко лесно мога да изцедя живота от него във всеки момент; и колко много ми се иска да го направя, – но Зидан е още по-уплашен.
Момо се измъква от фонтана и сяда разтреперан на скосения ръб, докато оглеждам ужасната синина на челото му, което ме разгневява още повече. Разтърсвам Зидан, както лъв би раздрусал пале.
– Ще кажа на баща ти – заплашвам го аз – и ако още веднъж посегнеш на Мохамед, лично ще те убия.
Пускам го, а той само ме гледа с празен поглед, после се завърта на пети. Добре знам къде ще отиде: право при майка си. Е, после ще му мисля, в този момент не ме е грижа. Слагам ръка на раменете на Момо и оглеждам натъртеното място, което е потъмняло като презрял банан.
– Боли ли?
Той клати глава решително. Момо е доста силно момче за възрастта си, лесно можеш да забравиш, че е само на три.
– Не трябва никога да се шляеш сам, светът е опасно място.
Той кима сериозно.
– Беше просто игра – казва най-после.
Каква воля! Притежава гордостта на майка си. Сърцето ми се свива, сякаш е мое дете.
– Не беше игра, Момо, и двамата знаем това. Сега ще те заведа обратно при майка ти и трябва да останеш там.
– Няма да кажеш, нали?
– Няма да кажа на майка ти, това ще я разтревожи прекалено много.
– Не, иска ми се да не казваш на тати.
– Защо да не го правя?
– Ще ме помисли за слабак.
Известно време просто го гледам. Подобна мъдрост у малко момченце е така плашеща, че те слисва.
– Не мога да допусна Зидан да остане ненаказан за това.
– Ако не кажеш, обещавам ти, че ще бъда внимателен.
Издава долната си устна напред, в погледа му проблясва син огън. Гледаме се известно време и си мисля, че от него ще излезе прекрасен мъж, ако оцелее дотогава. Най-накрая обещавам.
На следващия ден съм в джамията със султана и му помагам да обуе чехлите си след молитвата аер, когато един от прислужниците в харема се хвърля на земята пред нас и опира чело в пода.
– Султанката настоява за присъствието ви – изпелтечва той.
Исмаил сграбчва момчето за рамото и го изправя.
– Настоява ли? Никой не може да настоява пред мен! – Хвърля страховит кръвнишки поглед.
Детето започва да плаче и абсолютно изненадващо погледът на Исмаил омеква.
– В името на небесата, Али, не бъди толкова малодушен. Доставяй съобщенията си правилно.
Али се поколебава, после поглежда към мен.
– Султанката настоява за вашето присъствие – натъртва той.
Султанът вдига вежди към мен.
– Да не би да е забравила, че работиш за мен? – Въпросът е риторичен, не казвам нищо. – Е, по-добре върви и виж какво иска. Хайде. Ще взема Самир за огледа на строителните работи.
Самир?
От сенките на Преддверието за обувките изниква силует. Облечен е с бяла копринена роба и носи червена плетена шапчица, а костите на лицето му са остро изсечени. Брадата му е толкова рядка, сякаш е нарисувана с тънка четка и очна линия. Носи мастила и писалки и купчинка листа. Поглежда ме с неприкрит триумф. Последния път, когато го видях, беше в компанията на още трима главорези и имаха намерение да ме убият, но аз му извадих рамото и го оставих да си върви. Изпълнен с внезапна жестокост, надявам се още да го боли.
– Тичай, Нус-Нус – изсъсква той, – аз ще се погрижа за Негово Величество.
Ще ми се да се затичам към него и да смачкам присмехулното му изражение; разбира се, не правя нищо такова. Отмествам поглед от него, покланям се на султана и бързо излизам от залата, огряна от залязващото следобедно слънце.
По целия път към харема в съзнанието ми се въртят цял куп въпроси: как е успял племенникът на екзекутиран предател да спечели отново благоволението на султана? И защо моят враг е дошъл тук? Не мога да си представя, че някъде в плановете му, каквито и да са те, не се крие мисълта за отмъщение. Припомням си фалшификацията в дневника и как беше поправена след това и стискам ръцете си в юмруци от двете си страни.
Това поне разсейва съзнанието ми от причината, заради която ме вика Зидана, тъй като добре знам каква е. Щом ме въвеждат при нея, виждам Зидан да седи в скута на майка си със зачервени очи. Трябва да ги е натъркал с лук, мисля си, дори лигльо като Зидан не може да плаче в продължение на двайсет и осем часа. Покланям се и се опитвам да изглеждам възможно най-спокоен и сдържан: довереният прислужник на султана.
Зидана обаче не се впечатлява от нищо. Обкръжена е от останалите кралски съпруги – Умелез и Лала Билкис – и трите ме гледат като съдии, които са ме хванали да извършвам гнусно престъпление и са се събрали да ме осъдят. В следващия момент хармонията е нарушена от султанката, която става от мястото си, облещва очи, а от устата ѝ хвърчи слюнка. Размахва малка черна фигурка пред очите ми.
– Виждаш ли това? Виждаш ли го, Нус-Нус? Това е смъртта ти.
Държи кукла, направена от някаква черна глина с бели мъниста, на които са нарисувани черни точки за очи, и има дупка вместо уста, сякаш застинала в беззвучен вик. Облечена е със същите дрехи, които нося в момента: дневната ми униформа от бяла памучна роба със златна бродерия на яката и ръкавите, жълти чехли и бяла чалма; дори липсата на златната гривна, която дадох на Мохамед преди няколко дни, не е останала незабелязана.
Побиват ме тръпки. Въпреки че съм се разхождал по цивилизованите улици и дворци в Европа, чел съм литературата на повече от десет страни и съм предал душата си на Аллах, не мога да се отърся от убежденията си, получени в племето Сенуфо, същите, в които са били възпитавани прадедите ми.
Зидана вдига робата на куклата: на мястото, където слабото тяло се свързва с дълги крака, жестоко виси мъжки член без топки. Тя нежно прокарва оцветения си в оранжево нокът от корема към гръдната кост. После пръстът ѝ се забива и отваря малък отвор в гърдите на куклата, откъдето се показва...
В гърлото ми се надига жлъчка. Онова, което съзирам, е невъзможно. Вътре бие истинско мъничко сърце. Докато го гледам ужасен, то пулсира ритмично и дори се забързва с ускоряването на моя пулс.
Зидана затваря вратичката, зад която се крие отвратителното нещо, и ми се усмихва.
– Трябва само да го извадя и ще паднеш мъртъв. да не си посмял да докоснеш момчето ми втори път.
Тя взима кутия от сандалово дърво, отваря гравирания капак и поставя образа ми вътре. Преди да е успяла да го затвори, мярвам и други фигури вътре. Една от тях не може да бъде сбъркана, има златиста коса и е направена от светла глина; до нея има момченце със сини мъниста вместо очи...
Опитвам се да се убедя, че това са глупости: просто начинът на Зидана да тормози хората – по-скоро манипулация, отколкото магия. Тези кукли нямат други способности, освен да вдъхват страх; увещавам себе си, че органът, който бях видял да тупти по своето подобие, е бил просто илюзия; но първичният страх ме е сграбчил в ноктите си и не ме пуска. Сънувам кошмари, не мога да се отърся от тях.
Страховете ми не се отнасят само за мен, но също и за Алис и Момо. Винаги съм балансирал на тясна пътечка между султана и първата съпруга, но си мислех, че нещата между Зидана и Белия лебед са се успокоили и ако не са приятелки, то поне са достигнали някаква степен на търпимост. Сега осъзнавам, че не е така. Омразата на Зидана се корени дълбоко и е нестихваща. По един или друг начин тя ще изчака момента, в който ще види съперницата си и нейния син мъртви, точно както постъпи с великия везир: чрез отравяне, убийство или интриги. Или пък чрез вуду, нейната традиционна магия. Потрепервам.
В Залата на посланиците се състои аудиенция, водена от сър Джеймс Леели, английския посланик. Дворецът е пълен с високопоставени личности и сановници, облечени в най-прекрасните си дрехи; Исмаил е обгрижван от множество прислужници, които му веят с ветрила. Любимата му за момента котка – елегантна безкосместа женска, която той нарича Ейда – се е проснала в скута му напълно неподвижна, а морскозелените ѝ очи шарят хладнокръвно наоколо. Сядам в краката на султана с писалището си и книгата със записки от официалните срещи. Съвсем скоро обаче се появява Самир Рафик със сноп листа и тръстикови пръчки и се настанява от другата страна. Известно време се гледаме кръвнишки, сякаш бихме се били до смърт с писалките си, а след това поглеждам извън кожата си от гняв към Исмаил. Той се смее на изражението ми и ме погалва по главата, като че ли съм някоя от котките му.
– Понякога е по-добре да имаш двама писари.
– Но той не говори английски, да не говорим за писането! – обяснявам, като дори в собствените си уши звуча като сприхаво хлапе. – Каква е ползата от него при тази среща?
– Самир ако ще да записва песните на дворцовите гълъби, – все едно ми е – смее се Исмаил. – Ако английският посланик добие впечатлението, че съм обграден от образовани хора, ще бъде по-внимателен и неговият крал ще се отнася към нас с подобаващо уважение.
Сър Джеймс Леели изглежда стабилен мъж с едро лице и масивно тяло, с мрачно, но официално облекло, син сюртук до коленете, бежова жилетка и тъмни бричове. Перуката му под шапка с перо е мръснокафява и неподредените къдрици стигат до раменете. По него няма никакви финтифлюшки, изглежда съвсем различно от пратеника си. По някаква причина – или вероятно заради големия контраст в общото впечатление – Исмаил изпитва неприязън към човека на мига и привиква Бен Хаду напред.
– Кажи му, че в кралско присъствие трябва да свали не само шапката си, но и перуката в знак на подобаващо уважение!
Съобщението е надлежно предадено. След дълга и напрегната пауза посланикът се подчинява. Черепът под перуката на сър Джеймс на места е покрит със сив мъх; изглежда притеснен и гневен едновременно, но се овладява и двамата си разменят поздрави и любезности, необходими при подобна визита.
Следва поднасянето на дарове от страна на посланика, които най-после са пристигнали; можеше да не се обременява с тях, тъй като Исмаил е напълно незаинтересован. След дългото закъснение – повече от два месеца – той очакваше натруфени дрехи и бижута, образци на лукса в английското висше общество и манифактура. Вместо това имаше топове брокат, съсипани по време на пътуването, изпъстрени с петна от мухъл и вода. Английските мускети, донесени от посланика, причиниха експлозия при стрелбата и всичко това разгневи Исмаил и сериозно развали настроението на бедния сър Джеймс. Той смъмря лейтенанта си, за това че мускетите не са били надлежно проверени, преди да бъдат поднесени: безпомощният поглед на лейтенанта ме навежда на мисълта за заблудата им, че в Мароко, това затънтено място, модерните оръжия не са добре познати (макар от години да обстрелваме стените на фортовете им в Танжер с оръдията си и да взривяваме водостоците им с барут от години); или че султанът ни е само пионка, а не военен пълководец.
Следва оглеждането на дванайсет коне Голуей, докарани за конюшните на султана, избрани заради чистокръвната си порода и дължината на опашките. На пръв поглед изглеждат красиви животни и поне някой се е погрижил да ги почисти, преди да бъдат представени, гривите и опашките им са сресани, а юздите лъснати. Но не са пременени в ярки цветове, както обича султанът; освен това той е в лошо настроение, така че веднага отсъжда: "крантите стават единствено за кланицата".
Не знам дали фактът, че се почувства пренебрегнат от неподходящите подаръци, го накара да промени сроковете, които смяташе да предложи, но Исмаил започва да се държи безцеремонно със сър Джеймс. На посланика е предложен избор между половин година мир или две години примирие. Английските колонизатори могат да търгуват, да пасат добитъка си и да го хранят с фураж, да добиват камък от кариерите; в замяна на това мароканците ще получат големи количества платове (без петна); мускети (с които може да се стреля, без да се взривяват); снаряди, барут и оръдия. Категорично отхвърля настоятелното искане на Леели да се позволи на неверниците да възстановят укрепленията си извън града.
Сър Джеймс клати глава. Сроковете са невъзможни, те са в сериозен ущърб на англичаните. Той припомня на султана, че Танжер не е придобит чрез агресия, а е част от зестрата на кралица Катарина при брака ѝ с краля на Англия.
Това още повече подклажда гнева на Исмаил: португалците никога не са имали права върху тази земя, обяснява той на посланика. Не им е принадлежала, че да я подаряват заедно с второразредната си принцеса на краля на просяците.
Сър Джеймс стисва устни, но не си позволява да избухне при острата забележка. Заради безизходната ситуация по въпроса с Танжер, той заговаря за проблема с броя на английските пленници, държани от султана. Исмаил го повежда на обиколка на строежите, Самир и аз подтичваме след тях заедно с останалите от огромния му антураж и се опитваме да водим бележки, докато той крачи от една страна на друга и посочва големия брой чуждестранни работници, всички те (очевидно) са французи, испанци, италианци, гърци, португалци. Сред тях няма нито един англичанин. Посланикът, разбира се, не вярва на това: посочва един мъж, след него друг и те са свалени долу.
– Кажи името си и страната, от която идваш! – иска се от тях.
Те отговарят един по един.
– Жан-Мари от Бретан; Беноа от Марсилия; Давид от Кадис; Джовани от Неапол.
– Къде са затворниците, взети от Танжер? – настоява раздразнено сър Джеймс. – Бяха взети повече от двеста пленници от гарнизона.
Исмаил разперва ръце извинително.
– Боя се, че голяма част от тях починаха. Заради бойните си рани и други слабости. Изглежда, англичаните не са така корави, както може да се очаква от такава войнствена раса. Предадох оцелелите на вашия пратеник като жест на добра воля и милост.
Сър Джеймс продължава с типичната си прямота.
– Има още поне хиляда и петстотин души, отвлечени от търговската флотилия и други плавателни съдове през последните няколко години. Множество от корабите ни са конфискувани, а екипажите им са безследно изчезнали.
– Известно е, че моретата край вашите брегове са изключително бурни. – Султанът изглежда крайно незаинтересован. Той е добър актьор. Знам добре къде са повечето от английските пленници: скрити са в тъмниците под Залата на посланиците. Това е представата на Исмаил за шега. – Някои приеха истинската вяра и сега животът им е благословен от Аллах. Взели са си добри мюсюлмански съпруги и отглеждат добри деца мюсюлмани като свободни хора в кралството ми.
Нарежда да доведат един такъв изменник, който казва, че истинското му име е Уилям Харви от Хъл. Разпознавам го, макар че е облечен като мароканец, той е един от пленниците, който сипеше обиди към мен от крепостната стена в онзи съдбовен ден, когато Сиди Кабур беше убит от мъжа с червената плетена шапчица, стоящ сега на три крачки от мен. Харви обяснява напълно безсрамно на сър Джеймс, че е доволен от живота си, че е сменил вярата си по собствена воля, че се е оженил за прекрасна чернокожа жена, която е много по-благоразположена и весела от съпругата, която е оставил у дома, и животът му в Мекнес е сто пъти по-хубав от този, който е имал като член на флота на Негово Английско Величество.
Вижда се как лицето на сър Джеймс помръква по време на тази възхвала, но той запазва самообладание и накрая Исмаил признава, че има само сто и трийсет английски роби, седемдесет от които са от Танжер; останалите шейсет са част от прислугата на високопоставените му лица и в момента се обучават на порядките в двора.
– Ваше Величество, предлагам ви откуп от петдесет испански сребърника за всеки от тях.
Султанът се изсмива презрително.
– Стойността на откупа за всеки мъж е двеста; за прислужниците на царедворците ми е по-висока, стига да решат да се върнат.
– Двеста испански сребърника?! Това е абсурдно!
– Мислех, че Англия е богата страна и високо цени хората си.
– Сър, стойността на човек е неоценима. Ала двеста испански сребърника... – Посланикът явно не намира думи, лицето му е станало яркочервено и той пръхти.
Исмаил е самият чар.
– Помислете си, драги. Ще наредя да донесат сладкиши и шербет в покоите ви, за да можете да се освежите и да поразсъждавате над въпроса на спокойствие.
Ако сър Джеймс се е надявал да умилостиви султана на банкета тази вечер, трябва горчиво да се е разочаровал: Исмаил рядко се храни пред хора – убеден е, че положението му се принизява, ако го видят да се поддава на тези първични нужди. След като изпълнявам задължението си да опитам храната на султана, изпратен съм да седна до посланика, за да отговарям на въпросите му относно двора и най-вече да слушам и да гледам внимателно, особено Бен Хаду, който стои от другата страна на посланика и към когото Исмаил изпитва известни съмнения. Преди седмица го замери по главата с ценен керамичен съд от Изник с крясъци:
– Махай се от очите ми, куче, син на християнка!
Съветникът стъпка съда и аз бях този, който трябваше да събере парчетата. Забравих кое доведе господарят ми до това състояние – понякога не е нужно нещо особено, – но обвинението, че Бен Хаду е син на неверница, ме изуми. Вероятно това обяснява познанията му по английски. При всички положения му е отредено място от дясната страна на посланика, докато аз седя от по-малко престижната лява страна. Щастлив съм от факта, че няма и следа от Самир Рафик.
Масата е разкошна. Малик е надминал себе си. Основното блюдо е цяла овца, още на шиша, приготвена с мед, кориандър, бадеми, круши и орехи. В съд от ковано сребро има яхния от козе месо със сос от пресен зелен кориандър и кимион; върху златни плата са сервирани печени пилета с шафран; ароматен кускус с гълъби и пилета, поръсени с бадеми и стафиди; горещи пайове от меко бяло козе сирене и фурми; пържени десерти и пасти, ухаещи на канела, полети с мед; малки бадемови кексчета във форма на рога на газела и полумесеци, пълнени със смачкани кокосови ядки, шамфъстък и розова вода. По-рано хапнах съвсем малко от основната храна на Исмаил – любимия му кускус със стафиди, – затова съм повече от щастлив, че мога да се насладя на празника с останалите. Известно време не се чува друго освен звуци от хранене и похвали, похвали и хранене.
Изчаквам, докато Бен Хаду стане от масата, за да се облекчи, и казвам тихо на сър Джеймс:
– Моля ви, не показвайте тревогата си от това, което ще ви кажа, сър. Нашата дискретност е от жизнена важност.
Посланикът не притежава актьорски умения: зяпва ме изненадано. Навеждам се към храната си, като че ли съм напълно погълнат от стремежа си да отделя месото от кокала. Забелязах, че поднесоха на сър Джеймс и свитата му някакви пособия за хранене по последна мода, като че ли не могат да се справят със собствените си ръце. Докато продължавам да се боря с хрущяла, казвам тихо:
– В харема на султана има една англичанка. Името ѝ е Алис Суон. Близките ѝ се преместили в Хага по време на гражданската ви война, баща ѝ бил предан роялист, но избягали, за да спасят живота си. Алис била взета за пленница от корсари по време на пътуване от Холандия с цел да се омъжи за английски джентълмен. Началникът на корсарите я подари на султана преди четири години; оттогава е тук. Не е опитвала да върне свободата си чрез откуп. Казва, че овдовялата ѝ майка е възрастна и не разполага почти с никакви пари, а така и не е виждала годеника си.
