Текст книги "Фаворитката на султана"
Автор книги: Джейн Джонсън
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 27 страниц)
23
Алис
Имам син! Трудно е да се повярва, че такова идеално малко създание може да произлезе от подобен съюз, да не говорим за кървавата история около раждането му. Всеки ден прекарвам часове да се взирам в него, сякаш може да изчезне като в сън. Гледам ококорените му очи и тъничките му къдрици, мъничките му краченца, всяко от миниатюрните му пръстчета, което си има става и нокътче. Не мога да опиша точно цвета на кожата му: прилича на гъста сметана с капка кафе; нежната вътрешност на бадемова ядка; черупката на яйце или пуха под кокошата перушина едновременно, и същевременно нито едно от тези неща. И на фона на това светло маслиненокафяво, очи в най-невероятното лазурносиньо. Плачът му е като на оплаквачка, а апетитът – като на лъв. Що за чудо на природата е вълшебното ми смесено дете! Дали някоя жена е раждала такова забележително бебе?
Въпреки че ме заливат подобни чувства, осъзнавам, че това се дължи на майчинството, вероятно се случва на всички жени и не съм съвсем обективна. Но не ме е грижа. Това бебе е същинско чудо и го обожавам до такава степен, сякаш пред мен лежи заспало собственото ми сърце. Настъпват моменти обаче, в които горещите вълни са заменени от студени и ме обзема страх, че нещо лошо ще се случи с момченцето ми. Когато получа подобен пристъп, дори не мога да спя.
Момчето е кръстено Мохамед, не по мой избор, а според широко разпространена тук традиция за името на първородния син. Аз го наричам Момо.
Зидана ме посещава всеки ден под един или друг предтекст; също така всеки ден разповива Момо и провежда щателно инспекция. Вдига го и оглежда мъничкото му телце, изпълнена с любопитство, след това се смее и си тръгва, без да каже дори дума. Често изпраща малки подаръци – печени ядки или сушени плодове, бонбони, а веднъж прати незабравим дар – плато захаросани скакалци, – но аз съм наясно, че не трябва да вкусвам нищо от онова, което ми е пратила, не давам дори на Амаду да опита, въпреки наставленията на Нус-Нус.
Не само Зидана гледа странно детето ми; маймунката често сяда до мен, докато синът ми спи в скута ми, и гледа малкото човече така заплашително, че се боя да не му направи нещо, ако ги оставя сами. Понякога, докато храня детето, Амаду се покатерва в скута ми и се опитва да захапе другата ми гърда. След като съм го отблъснала, той си тръгва и бърбори така разгорещено, та човек би си помислил, че съм опитала да го убия. Подобно поведение помрачава дните и мислите ми, защото зная, че ако продължи, ще се наложи да взема трудно решение.
Очевидно отсъствието на султана е причина за отпускане на строгите правила по отношение на харема, тъй като днес имам посещение от самия велик везир Абделазиз бен Хафид. Честно казано, изпълнена съм с объркване от това, че го виждам тук. Бях останала с убеждението, че наказанието за пълноценен мъж, посетил съпругите от харема, е смърт, но той ми казва, че е упълномощен от самия султан и иска да огледа детето. При вида на Момо изглежда доста озадачен и пожелава да го види съблечен; боя се, че съм прекалено сдържана. Ръцете на Абделазиз приличат на женски; дланите му са меки и пухкави, но зад тлъстината има мускули, а в черните му очи се чете хладна решителност. Нямам му доверие и се тревожа, че крои нещо подло; Амаду също не го харесва, зъби се срещу него и пищи от разстояние.
Съпротивата ми не го разколебава; продължава да идва и всеки път носи подарък: шишенца с парфюм с наситен аромат на мускус и ароматна смола, парчета кехлибар със сладка миризма, които да ароматизират дрехите ми, френско креватче за бебето, цялото покрито със златни листа. Развеселена от абсурдната разточителност на този предмет, опитвам се да го откажа.
– Ля, безеф, безеф, сиди! – (Вече зная малко арабски.) – Джамил... Прекрасно е, но не.
Той обаче настоява.
– Това дете е на Исмаил и трябва да получи почести. – Прави пауза. – На Исмаил е, нали така?
– Разбира се.
– Несъмнено ли е? Само че – той разперва ръце извинително – чуват се приказки.
– Приказки?
– От друга заинтересована страна.
Не разбирам и го казвам.
– Простете за думите ми, но лейди Зидана казва, че робът Нус-Нус има предпочитания към вас. – Гледа ме настойчиво и съм напълно шокирана. Не успявам да потисна изчервяването си. Усещам как горещината се надига от приписването на тази вина.
– Нус-Нус е истински джентълмен и добър слуга на султана.
– Не това се говори из двора. Говори се, че ляга с вас и това дете е негово.
– Детето е на султана и на никой друг. Освен това не мисля, че кастриран мъж е способен на нещо подобно.
На лицето му се настанява изражение, което не мога да разтълкувам. После казва:
– Вярвам ви, мила моя. Но Зидана е безмилостен противник и се занимава с магии. Ако ми осигурите доказателство за злите ѝ деяния, мога да ви осигуря защита и сила срещу нея. Стига да искате да запазите себе си и детето си в безопасност.
Минава седмица преди следващото му посещение. Случва се така, че то съвпада с визитата на маалема, която ми е донесла китка розмарин да ароматизира шатрата ми, развиква се, покрива се с воала си, създава истинска суматоха и сяда между нас, за да ме предпази от присъствието му.
След като той поднася извинения и си тръгва, тя казва:
– Властен мъж. Опасен.
– Да, зная. Той е дясната ръка на Исмаил.' Тя клати яростно глава.
– Само дясната ръка на моя господар Исмаил е негова дясна ръка. Абделазиз бен Хафид е нещо съвсем друго и мястото му не е там.
Властен. И опасен. Трябваше да запомня думите ѝ. Вероятно английското ми възпитание ме възпря да го порицая или да отбягвам присъствието му. Истина е, че се боя от Зидана и имам нужда от съюзник. По някаква причина Момо е завладян от великия везир. Не ми е нужно много време да се досетя за причината. Мъжът е покрит с бижута. В чалмата му има перли, подгъвите и предната част на робата му проблясват, покрити със злато, а по пръстите и ръцете носи бижута, обсипани със скъпоценни камъни с размера на пачи яйца. Скъпоценности сияят дори по дръжката на кинжала, който носи (няма вид да го е използвал за нещо повече от белене на ябълка), и по носовете на чехлите му. Един смарагд привлича вниманието на момчето особено силно, веднъж то го сграбчва и не иска да го пусне, без значение как го увещаваме, опитваме да издърпаме или пробваме да привлечем вниманието му към нещо друго. Най-накрая успяваме да му вземем камъка, но той започва така да реве, та човек би си помислил, че дверите на ада са се отворили и се изливат през неговата уста. Абделазиз се отдръпва.
– Има забележителни дробове: и сериозен характер. Трябва наистина да е син на баща си. – Черните му очи се втренчват в мен, докато не отмествам поглед.
При следващото си посещение носи подарък на Момо: златен пръстен с печата на султана и една огромна перла, поставена в средата.
– Исмаил сам би дал това на момчето, ако беше тук. – Закачил е пръстена на златна верижка, тъй като е твърде голям за детето, и го овесва на бебешкото вратле. Момо се вкопчва в новата си играчка с голямо удоволствие. – Дава по един такъв на всеки от истинските си синове. – Навежда се към мен и ме потупва по ръката. – По-добре да не допускате Зидана да го вижда, нали така? – След това ми намига фамилиарно.
Сядам встрани от него и мушвам всяка от ръцете си в противоположния ръкав.
– Много мило от ваша страна, господине... mezian, mezian... но вероятно би било по-добре да изчакаме султанът да се завърне от пътуването си и сам да го подари?
Великият везир се усмихва доволно.
– Скъпа, Исмаил може много дълго време да не се върне от войната с братята си. – Прави многозначителна пауза – Ако изобщо се върне... трябва да запомните това и предложението ми към вас.
– Но кой би могъл да устои на толкова голяма армия? Мисля, че дори самият крал на Англия не може да свика подобен брой.
– Кралят на Англия! – отвръща подигравателно Абделазиз. Махва пренебрежително с ръка, сякаш прогонва муха. – Нищожно княжество. Баща му беше обезглавен от собствените си хора. Що за крал е това? А синът е бивш изгнаник, който избяга от отговорност, без да има пукната пара и търсеше подаяния ту от французите, ту от холандците.
– Всъщност – казвам спокойно, – той гостува веднъж на семейството ми в Хага.
Това го изненадва.
– Щом кралят на Англия е приятел на семейството ви, защо не е водил преговори за откуп?
– Беше преди много време – отговарям кратко. Премълчавам другата част от истината: майка ми е толкова бедна, че ме продаде на търговец на манифактурни стоки.
Този разговор променя отношението му към мен в определена степен. Но вместо да проявява повече уважение, както би се предполагало, изглежда доста по-настойчиво търси компанията ми. Понякога ме посещава в два или три дни последователно. Държа златната верижка скрита под дивана.
– Това не е редно – отсича един следобед маалема през стиснати устни. – Не е моя работа да го казвам, лалла, но трябва повече да внимавате за своята репутация. Той е голям враг на Зидана. Но тя е далеч по-опасна от него. А ако тя реши, че посещенията му означават нещо повече... Султанът не прощава, шараф.
При следващата визита на великия везир съм се постарала при мен да има други жени и също като тях слагам Еоал пред лицето си; въпреки че забелязвам как една или две от тях, които са по-дръзки, го гледат изкусително над воала.
Една вечер Макарим ми носи чай заради главоболието ми.
– Това ще премахне болката – казва нежно и сипва чая от сребърния чайник в стъклена чаша отвисоко. Ароматът му е смесен: на подсладен чай и градински билки. Чакам я да го опита, после отпивам глътка и я задържам известно време в устата си. Вкусът е по-наситен, отколкото на обикновения ментов чай; не толкова сладък. Преглъщам и усещам как течността минава през хранопровода и стига до стомаха, като стопля всичко по пътя си.
Когато се събуждам, главата ми тежи и пулсира; не мога да събера мислите си. Примигвам и се опитвам да фокусирам погледа си, но в шатрата е тъмно и неестествено тихо. Лежа на дивана с усещането, че нещо се е променило. Оглеждам се в мрака. На пръв поглед всичко изглежда нормално; но чувствам някаква празнота, отсъствие. Изправям се прекалено бързо и ми се завива свят. Щом възвръщам равновесието си, запалвам лампата във факлата до себе си с трепереща ръка, внезапно изпълнена с ужас, и я вдигам високо. Златистата светлина се отразява в декорацията на креватчето, в което спи ангелчето ми. Щом светлината го осветява, тишината е нарушена от силно бърборене, което ме кара да изкрещя. В креватчето няма дете, а вместо него, там седи маймуната Амаду със златната верижка на врата и пръстена, проблясващ на светлината, докато се полюшва. Очите му светят триумфално.
– Момо? – гласът ми е остър и писклив, но набира мощ с паниката, която ме завладява. – Момо? – превръща се във вой.
Изтичвам пред шатрата с треперещи крака.
– Бебето ми! Уалади! – викам аз – Взели са ми бебето.
Притичват жени, но Макарим, прислужницата ми, не се появява.
– Може да го е завела при останалите бебета – казва една от тях.
– Вероятно не е могъл да заспи и тя го разхожда.
– Може да са в хамама. Ще отидем да проверим.
Но останалите си разменят тревожни погледи, когато си мислят, че не ги гледам.
Тичам от шатра в шатра, бутам мебели, събарям покривки, щурам се като животно. По лицето ми се стичат сълзи и сополи. Отново излизам навън в тъмнината. Отнякъде съм взела нож, малък декоративен предмет, и го размахвам, замаяна от ужас. Най-накрая се появява маалема и ме хваща за ръката.
– Шшш, лалла. Шшш, успокой се.
Успокоени, че някой ще се погрижи за лудата, останалите куртизанки се оттеглят.
– Знаеш ли какво са му направили? Знаеш ли къде е?
Тя се отдръпва при проблясването на ножчето.
– Ела с мен, но тихо, и махни това нещо.
Тя ме повежда зад шатрите. За толкова едра жена е доста пъргава, а и зрението ѝ е отлично, защото не се препъва нито веднъж. Докато вървим, ослушвам се за плача на бебето си, а този на другите деца не ме обърква, защото звуците на всяко бебе са различни за една майка, също като вида му. И въпреки че очаквам да го чуя, не мога да се отърва от образа в съзнанието си, в който лежи неподвижно върху купчина дрехи, изоставен, безжизнен. Или увит и заровен в бунището. Или пък изоставен в планината на вълците и чакалите. Докато си представям тези ужасни неща, започвам тихо да стена. Не мога да спра: стискам устни, но те треперят толкова силно, че звукът се изплъзва от тях.
Най-накрая стигаме до шатра, от която се чува музика, шатра, покрита с кадифе и коприна, по-пищна дори и от тази на султана, и това засилва убеждението ми, че принадлежи на Зидана. На светлината на запалените свещи вътре се виждат танцуващи силуети с вдигнати високо ръце и ми се струва ужасно нередно да има хора, които се веселят, докато детето ми го няма. Маалема слага пръст пред устните си и ми посочва по-малка шатра, встрани от тази на султанката. Щом се уверява, че съм я разбрала, тя кимва и бързо си тръгва.
Приближавам се до шатрата, ослушвам се за миг, а след това вадя ножчето си, разрязвам процеп в плата и надниквам вътре. Там е пълно с различни неща: торби и буркани с брашно, масло и мед, фунии със захар и сол. Близо до входа има две жени, седнали на столчета, наведени над някакво стъклено приспособление над малка горелка. Светлината е зловеща, но каквото и да има в стъклото, от него излиза цветна пара; дори и така мога да видя, че жените са Макарим и Таруб, една от прислужниците на Зидана. А какво е това в тъмнината зад тях? Зад чантите и бурканите има нещо светло, увито в тъмен плат. Една от жените се навежда напред и светлината достига до златиста къдрица, която се показва от зеблото. Момо... Той не помръдва и сърцето ми се свива. Налага се да притисна устата си с ръка, за да потисна вика на отчаяние и гняв, който напира в мен. Макарим и Таруб просто си стоят там, обвити в дима, който се издига от някакъв съд помежду им: подават си мундщука една на друга и се смеят.
Премествам се на мястото, където торбите са натрупани най-високо, и с огромни усилия изваждам част от колчетата, които придържат стените на шатрата към земята. Промъквам се вътре по корем. През цялото време обаче чувам глас в главата си, който ми казва, че синът ми е мъртъв: той е мъртъв и те пазят трупа му, за да може Зидана да го използва за някой от магическите си ритуали...
В този момент вързопът помръдва. Замръзвам на място – представяла ли съм си това? Сдържам дъха си, чакам и наблюдавам. Показва се ръчичка, размахва се мъничко юмруче. Така прави Момо, преди да се събуди, мъничкото му предизвикателство към света. След секунда ще започне да настоява за храната си с рев. Вълнението събужда отново кръвта ми и тя забучава в тялото ми. Още няколко сантиметра до лактите и коремчето му и ще хвана зеблото, в което е повит; едно дръпване и ще хвана крачето му. Вече виждам личицето му, поема въздух през отворената си уста. Трето дръпване и... зеблото се закача на невидимо препятствие. Отчаяно дръпвам по-силно и се чува звук от разкъсване. На мен шумът ми звучи оглушително, сякаш съм раздрала материята на самата нощ, но жените са така унесени в пушенето и приказките си, че дори не се обръщат. В следващия миг момчето ми е в ръцете ми и изглежда толкова изненадано да ме види, че забравя да заплаче; после се озоваваме вън от шатрата, погълнати отново от кадифената тъмнина.
Връщам се в шатрата си с Момо, който доволно се храни, а Амаду ме гледа уморено, скрил златната верижка в някакво негово тайно скривалище, и сядам, изпаднала в невероятен ужас, заел мястото на облекчението, че съм открила детето си. Какво ще правим двамата отсега нататък, обкръжени от врагове от всички страни? Струва ми се, че никога повече няма да заспя.
24
Едва две седмици след примирието с берберите времето се обръща срещу нас и в планините вилнеят снежни бури. Налага се да изоставим английските месингови оръдия, които взехме чак от Тафилалт – изядохме воловете, които ги теглеха. След това изядохме няколко от берберските овце. Вече ни останаха единствено товарните животни, но имамът ни обясни, че това е грях: забранено е от Пророка, тъй като всяко живо същество е родено с някаква цел, а те са родени, за да носят, не да служат за храна. Изяли сме всичко, освен конските амуниции и кожените юзди, така че вероятно те са следващите.
Най-накрая, когато сме обезумели от глад, светият човек заявява, че условията са критични, затова забраната може да падне и настъпва истински празник. Исмаил е решен по-скоро да умре от глад, отколкото да се противопостави на една дума от Корана: той заявява, че с приближените му (което за беда включва и мен) ще продължат напред, докато чудодейно не се появи храна според Шериата. Боя се, че сред нас има такива, които проклинат господаря вътрешно, макар че не смеят да го направят на глас: из тези планини е пълно с джинове, които биха го известили за това. Виждаш ги с периферното си зрение, проблясване във висините на снежната буря; светлинка, там, където не би трябвало да я има; приглушен пламък в мрака.
Някои от робите, които се грижат за личните нужди на султана, се измъкват след последната молитва и измолват по парченце от муле. Хващам Абид да изсмуква последните парченца месо от едно копито и изпуска шумна въздишка на облекчение, след като му обещавам да не го издам. В интерес на истината нямам сили да го направя. Има моменти, в които ми се иска само да изляза на снега, да легна и да чакам подобните на пера бели снежинки да се стелят върху мен като самия Бял лебед и да ме отведат в забвение.
Точно когато мрачните спомени за слуховете относно местните канибалски племена ме обсебват, се случва така желаното чудо и се появява ловец, преметнал на раменете си планинска овца, уловена някъде по опасните върхове. Султанът приветства пристигането му с голяма радост и молитви. Възхищава се на огромните извити рога и възнаграждава ловеца с голяма торба злато, която бедният човек взима с благодарност, но опечален. Исмаил вижда, че мъжът е готов да замени всяка монета за хапка от месото и щедро му предлага един от печените крака на животното, при което ловецът избухва в сълзи, коленичи и заявява, че султанът е най-благородният, божествен и обичан водач, управлявал някога Мароко. Исмаил е толкова доволен, че провъзгласява човека за съветник, който ще получи равен дял от плячката, заграбена в Сиджилмаса. Мъжът не може да повярва на ушите си и цяла вечер обикаля ту при един, ту при друг от нас и моли обещанието на султана да бъде повторено, за да не би да е сънувал.
Времето става още по-лошо. В продължение на три дни не можем да помръднем. На пазачите е наредено да пазят от срутване на сняг върху шатрата на султана, за да не бъдат задушени хората вътре. Една сутрин откриваме двама от стражите на Исмаил замръзнали на местата си, сиви сенки на хората, които бяха.
Когато най-сетне времето се изяснява, наблюдателят докладва, че в долината под нас има орда берберски племена и е препречила пътя ни за спускане по планинския склон.
– Искат да ни оставят да умрем от глад – отбелязва мрачно Бен Хаду.
Няма да чакат дълго. Планинската овца е далечен спомен.
– Идете да им занесете дарове и да разберете кои са – нарежда Исмаил на Калайджията, който макар уморен и измършавял, е най-добрият дипломат сред нас.
Чакаме изтощени и премръзнали. Берберските варвари със сигурност ще убият Калайджията и ще върнат главата му като подигравка. Вероятно просто ще умрем в снега. Или в момент на слабост ще бъдем спечелени на тяхна страна срещу чиния пикантно печено месо (и с по-малко биха ни спечелили). Никой не очаква пратеникът ни да пожъне успех: за хората от племената унищожаването на враговете им означава много, а нямат нищо за губене. Султанът обаче е упорит както винаги, има и други планове освен дипломацията. Когато Бен Хаду се връща, той не е сам. С него са дошли двама бербери, богато възнаградени със златото на султана, за да ни заведат до прохода Телвет, а оттам до долините на Маракеш, при което ще заобиколим берберска армия под закрилата на нощта.
С хладен прагматизъм или пълно отчаяние оставяме след себе си три хиляди шатри, всички ценни съкровища от заграбеното в Сиджилмаса и две хиляди роби, които отказаха да направят дори една стъпка и мълчаливо се оттеглят в светлината на пълнолунието.
След цял ден ходене вече виждаме Града на червените стени. Тъй като чумата все още върлува там, Исмаил се връща в хълмовете и отсядаме в едно берберско село, като изяждаме всяка овца или коза, които селяните са запазили за тежката зима. Настроението е приповдигнато. Ние сме живи! Защитникът на праведните отново доказа, че заслужава тази титла.
Докато стигнем до Дила, където се е преместил дворът, минава повече от половин година. С всяка стъпка усещам как вместо нетърпение ме обзема тревога. Дали Алис е преживяла раждането и ако е така, дали е оцеляла след набезите на Зидана?
Това, че не мога веднага да отида в харема и да я потърся, е истинско мъчение, освен това не е останал никой, когото мога безопасно да попитам. Вместо това султанът се възползва от лукса на така дългоочакваната парна баня и аз се скитам между войнишкия лагер и двора, без да принадлежа към нито едно от двете места. Навсякъде има празненства в чест на събирането на семейства и приятели; траурен вой при вестта за загиналите. Никой не го е грижа дали аз съм жив, или мъртъв, чувствам се като призрак сред множеството.
– Изглеждаш унил, Нус-Нус.
Обръщам се. Това е готвачът Малик. Удряме ръце като стари приятели. Ние сме стари приятели. Внезапно се изтръгвам от меланхолията, в която бях изпаднал. Не спираме да се хилим един срещу друг.
– Ела – казва той, – има печено агне за вечерята на султана и любимата сладка тиква на Негово Величество, както и кускус със стафиди. Май имаш нужда да се поохраниш. – Отдръпва се от мен на ръка разстояние и ме оглежда с вдигната глава. – Променил си се, така да знаеш. Отслабнал си, не че имаше много за сваляне, изглеждаш по-стар.
– Благодаря.
– Не в лошия смисъл. Така се отразява войната на мъжете. Предполагам, че ги прави по-издръжливи. Високият Атлас през зимата определено не ми се струва привлекателно място. – Отвежда ме до дълга шатра, която служи за кухня. Там е топло и оживено, пълно с пикантни аромати, от които устата ми се пълни със слюнка и се налага да преглъщам непрестанно, за да не ми потекат лигите като на куче. Сядам на един стол, докато той кълца, вика и задушава нещо, а накрая ми поднася чиния с кускус, покрит с пресни свежи зеленчуци
– Зеленчуци! За пръв път от седмици. След това ги полива с великолепен ален сос и известно време просто стоя там, държа чинията в ръцете си и се взирам в нея. Червени домати, смарагдов грах, опалови стафиди, златна тиква. След зимното ни преживяване в монотонните планини това е истински празник за окото, тържество на цветове. Не ми се иска да съсипя това съвършенство, като го изям; в този момент Малик слага в средата на чинията димящо парче месо с аромат на чесън и кимион и повече не мога да се сдържа, започвам да ръфам като изгладняло псе.
Докато се храня, той ми разказва за новостите в двора, по-голямата част от които минават покрай ушите ми като безсмислени брътвежи, докато долавям думата "лебед" и сърцето ми подскача.
– Я повтори – изломотвам с пълна уста.
– Белия лебед роди дете, но имаше много слухове за произхода му.
Сърцето ми се надига и спуска като водно конче над езеро.
– Майката и детето радват ли се на добро здраве? – питам, като се опитвам тонът ми да е изпълнен с безразличие.
Малик свива рамене.
– Чуваха се слухове... не е моя работа да приказвам. Сигурен съм, че тя е добре, но... – Той има отпуснати подвижни гънки от мека кожа по челото си, които се набръчкват, когато се концентрира. Извръща съсредоточените си кафяви очи към мен. – Пази се, Нус-Нус, носят се зловредни клюки, според които детето е твое.
Втренчвам се в него.
– Мое? Това би било истинско геройство!
Намръщването се превръща в полуусмивка, разкривена и иронична.
– Аз знам, Нус-Нус, и ти знаеш. И въпреки това бъди нащрек. Твоята загриженост към нея не е останала незабелязана.
Насилвам се да се засмея и да се наведа отново към храната си, за да не може да зърне истината. Изяждам всичко до последната хапка, въпреки че вече нямам апетит.
– Е, Нус-Нус, как ти се струва вкусът на истинска храна след толкова седмици?
Исмаил е необичайно загрижен по време на ежедневната процедура по опитване на вечерята му за отрова. Съвсем се бях забравил по-рано. Коремът ми е така издут, като че ли всеки момент ще родя дете от тиква и кускус и бели зрънца нахут вместо очи. Едва се сдържам да не се оригна при следващата лъжица, която се насилвам да хапна. Преглъщам и се усмихвам, преглъщам и се усмихвам. Изпадам в престорен възторг и се опитвам да възклицавам подобаващо, а щом е ясно, че храната е безопасна за султана и той може да яде, аз съм освободен и похабявам изкусно приготвеното ястие на Малик, като повръщам всичко в една кофа.
На следващия ден султанът посещава харема си. Първо отдава почит на Зидана, която оплаква печално загубеното му тегло.
– Джиновете са взели плътта ти! Някой те е омагьосал!
Исмаил не търпи дълго приказки за джинове.
– Като че ли ти си я откраднала – отвръща ѝ той и шляпва още по-наедрелите ѝ задни части. Султанката е така слисана от нарушаването на протокола, че не казва нищо, но му позволява да я отведе в покоите си, за да положи началото на новата глава в дневника.
Това ми осигурява шанса, който очаквах. Обяснявам на стража пред портите на харема, че идвам да взема маймунката си, а той ми махва с ръка и се усмихва по начин, който изобщо не ми харесва. Вече влязъл в харема, изправям се пред нов проблем: никъде не откривам Алис. Приближавам до една прислужница.
– Не знам, тя постоянно се мести – отвръща ми раздразнено момичето. – Не си губи времето с нея.
Друга казва:
– Белия лебед? Не ме разсмивай! – И отминава, сякаш съм я попитал къде мога да намеря еднорог или феникс.
Тогава съзирам Макарим, робинята за личните нужди на Алис. Тя ме забелязва и се опитва да ме подмине, но аз заставам на пътя ѝ.
– Къде е англичанката?
Тя се ухилва подигравателно срещу мен.
– Джиновете я отмъкнаха.
Хващам ръката ѝ.
– Какво искаш да кажеш? Къде е?
Тя се опитва да се освободи, но аз съм отчаян. Започвам да разтърсвам тялото ѝ и със сигурност не нежно.
Макарим изпищява.
– Махни си ръцете от мен! Ще се развикам и стражите ще ти отрежат главата.
– Къде е Алис? Сигурен съм, че знаеш!
– И какво, ако е така? Тя е просто побъркана жена, а ти си кастриран мъж. Тя няма мозък, а ти топки. Да бъдете проклети и двамата дано!
Това не е покорната малка робиня, която оставих да служи на Алис. В разпределението на силите в харема нещо се е променило. Впивам пръсти в меката плът на ръката ѝ над лакътя. Изведнъж ми се иска да я нараня. Тя като че ли усеща това, защото изведнъж се извърта рязко и се освобождава от мен. Има нещо в изражението ѝ, което засилва усещането ми, че знае твърде много, нещо, което я прави дръзка, въодушевена и тържествуваща. Оглежда зачервените места на ръката си, а после извръща гневен поглед към мен.
– Ще ти върна за това, евнух – просъсква като котка и побягва.
Ще ми се да я последвам, но какъв е смисълът? Ще създаде суматоха, ще извика стражите и ще им покаже синините си. Обръщам се и продължавам търсенето, като се отбивам тук-там, надничам в шатрите, чувствам как паниката нараства.
Накрая по чиста случайност се натъквам на странен малък импровизиран заслон в самия край на харема, където една старица седи сама, главата ѝ е увита с тъмно одеяло и се е навела над мангал с въглища, върху който готви нещо за обяд.
– Добър ден – подхващам, а тя се напряга, сякаш съм я обезпокоил. Точно се каня да я попитам дали знае къде мога да открия английската куртизанка, когато нещо изхвърча от навеса и със сила се блъсва в мен с щуро бърборене. Усещам драскането на студени нокти по кожата си и изведнъж Амаду се покатерва на рамото ми, навежда маймунската си муцунка към мен и ми показва възжълтите си зъби.
– Здравей, момчето ми, липсвах ли ти? – Разрошвам козинката на главата му, а той притиска глава към ръката ми и притваря очи от удоволствие.
Понечвам да се извиня на възрастната жена за суматохата, която създава маймуната ми, но тя смъква назад одеялото и виждам, че не е никаква старица. Малик ми беше казал, че изглеждам по-стар и по-слаб, но последиците от тежката зима в планината са се отразили много по-зле на Белия лебед. Тя е измършавяла и бледа, тъмните кръгове под очите ѝ ги карат да изглеждат двойно по-големи. Дрехите ѝ са в ужасно състояние; мръсни и протрити; тялото ѝ е деформирано. Гледа ме, сякаш вижда призрак.
Разтревожен, оставям маймуната долу и коленича до нея.
– Алис. Господи, Алис, какво се е случило с теб?
Стига да можех, бих отрекъл, че миризмата, която се носи от нея, едва не ме повали. Това ли е сияйната красота, която оставих, жена зряла и ароматна като нар, тази, за която копнеех всяка нощ? Кое е това, което би спряло някой толкова спретнат като Алис Суон да посещава хамама с останалите жени? Само нещо ужасяващо, единствено страх или лудост...
– Мислех, че никога няма да се върнеш.
Гласът ѝ е дрезгав като граченето на врана, изглежда като врана, цялата в черно и прегърбена. Обзет от състрадание, забравям, че всеки момент някой може да мине зад шатрите и да ни шпионира, протягам ръце и я придърпвам към себе си. Прегръщам я силно и заравям лице в мръсната ѝ потъмняла, някога златиста коса. Нещо се размърдва помежду ни и започва да плаче. Свеждам поглед и виждам, че Алис е привързала бебето пред гърдите си. Размахва властно ръце и криви лицето си шумно и настоятелно. Тя се отдалечава от мен, за да накърми бебето, а мен ме пронизва остра болка. Всичко беше заради това: поробване, унижение, пленничество, отричане от вярата, а сега дори лудост. А това дете е обзето от невероятен егоизъм и дори не съзнава жертвата, която е направила майка му. Алчното чудовище сякаш никога няма да се засити, сякаш иска да изсмуче и последната човешка частица от нея и да остави само празна черупка. Вероятно Макарим е права, може би в Алис са се вселили джиновете...
Навеждам се над тенджерката, в която готви на мангала – рядка смес от зеленчуци и пилешки кости, очевидно лишена от всякакви подправки. Заемам се да бъркам сивкавата гадост, докато подредя мислите си. В стремежа си към мъничко нормалност се интересувам:
