Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 27 страниц)

33.

Не много отдавна Шон Кинг беше прекарал доста време край болничното легло, на което Мишел Максуел се бореше със смъртта. Оттогава беше намразил болниците и правеше всичко възможно да ги избягва. Не сега просто се налагаше да бъде тук.

Дейна все още беше в интензивното, а това означаваше, че до леглото ѝ се допускаха само най-близките роднини – и то с предварително обаждане по телефона. Той излъга медицинската сестра, която вдигна, представяйки се за брат на Дейна, пристигнал от провинцията.

Упътиха го към стаята ѝ. Преди да влезе, той се спря пред остъклената врата. Дейна лежеше на леглото, закачена за системи, апарати и монитори. Щорите бяха спуснати и в стаята беше сумрачно. Върху лицето ѝ беше поставена кислородна маска.

Шон направи няколко колебливи крачки напред с надеждата генерал Браун да не се появи. В момента дори не му се мислеше за нов сблъсък с него. Беше убеден, че подобна грозна сцена ще ужаси Дейна, въпреки че тя беше в безсъзнание.

Придърпа един стол и седна до леглото. Гърдите ѝ бавно се повдигаха и отпускаха. Той хвана ръката ѝ. Беше толкова студена, че за миг си помисли най-лошото. Но тя дишаше, а мониторът отчиташе жизнените ѝ показатели, които бяха слаби, но все пак доловими.

Наведе се и опря чело върху хладната повърхност на страничната релса. Беше стоял дълго в тази поза по време на двуседмичното бдение край леглото на Мишел, докато тя не отвори очи. Но изобщо не допускаше, че ще я заеме толкова скоро след онези кошмарни дни и нощи, още по-малко край леглото на бившата си съпруга.

– Съжалявам, Дейна – промълви той.

Затвори очи и клепачите му овлажняха. После се стресна от лекото раздвижване на пръстите ѝ. Погледна лицето ѝ. Очите ѝ си оставаха затворени, дишането ѝ беше все така слабо. Отново сведе очи към ръката ѝ. Не можеше да определи дали действително беше стиснала неговата, или му се беше сторило така. Остана неподвижен в продължение на двайсетина минути. После пръстите ѝ се разтвориха и ръката ѝ безсилно увисна. Изглежда, комата беше станала още по-дълбока. Седя до нея още половин час, след това избърса сълзите си и тръгна към вратата.

Малко след завоя на коридора се сблъска с човека, когото най-малко искаше да срещне.

Днес генерал Браун не носеше униформа. Беше облечен със синьо сако и тъмен панталон. В момента, в който го зърна, очите му проблеснаха гневно.

– Какво търсиш тук, по дяволите? – попита той и погледна към двойната врата на интензивното отделение зад гърба на Шон. – Мръсно копеле! Бил си при Дейна!

Едновременно с тези думи вдигна ръка, свита в юмрук. Но този път Шон съвсем не беше склонен да поеме удара безропотно. Тялото му се стрелна напред, сграбчи вдигнатия юмрук и светкавично изви ръката му назад. Браун изкрещя от болка. За щастие, коридорът беше пуст и никой не го чу.

– Да, бях при Дейна! – изръмжа в ухото му Шон. – Ако те интересува, тя дори помръдна ръката си. Сега и аз ще помръдна своята и ще те пусна. Ако въпреки това искаш пак да ме удариш, предлагам да почакаш, докато излезем навън.

Шон го пусна и отстъпи крачка назад. Генералът направи гримаса и се зае да разтрива китката си;

– Ако още веднъж дойдеш тук, ще поискам да те арестуват! – изръмжа той.

– Онези типове в мола се появиха от посоката, от която дойде Дейна – твърдо рече Шон, заковал очи в лицето му. – Ние пристигнахме първи. Мога да ти гарантирам, че никой не ни проследи, а това означава, че са проследили нея. Заповядаха ми да я повикам обратно, въпреки че я бях изпратил да потърси помощ от полицаите в мола. Тоест били са наясно, че тя играе важна роля в ситуацията.

– Изпратил си я да повика ченгетата? – объркано го погледна Браун.

– Да, но тя се върна, за да ни помогне. На практика това ни спаси живота. Тя е една изключително смела жена, която те обича!

– Но въпреки това ме предаде, като сподели с вас информация, получена от мен!

– Аз я помолих за това. Със закъснение си дадох сметка, че постъпих егоистично и глупаво, но много исках да помогна на един младеж, който търси баща си.

– Уинго? – изгледа го Браун.

Шон кимна.

– Все още не ми е ясно как са разбрали за намесата на Дейна – каза той. – Когато обядвахме заедно, тя нямаше никаква представа защо съм я поканил. Но въпреки това са започнали да я следят от момента, в който е разговаряла с теб. Става въпрос за хора, които несъмнено са бивши военни.

Браун се замисли.

– Нима искаш да кажеш, че имам къртица в собствения си отдел? – попита с недоверие той, след което решително тръсна глава. – Не, това е изключено!

– А имаш ли друго обяснение?

– Не съм длъжен да споделям с теб! – изръмжа генералът.

– Не си – кимна Шон. – Но съпругата ти лежи зад онази врата, защото я простреля човек, който я е следил. А според мен единствената причина за това е информацията за Сам Уинго, която ти си споделил с нея. Е, ние успяхме да ликвидираме тези тримата, но не знаем дали няма и други.

– Това е секретна информация, която пряко засяга армията.

– Кажи това на едно шестнайсетгодишно момче, което е известено за смъртта на баща си, въпреки че той е жив и здрав!

Гневът на Браун започна да се стопява.

– Не знаех за това – промърмори той. – Но продължавам да мисля, че няма как да ти помогна.

Шон се взря в лицето му, за да открие някаква несигурност.

– Съпругата ти лежи в реанимацията, защото някакъв тип я простреля – въздъхна той. – На твое място бих направил всичко възможно да накажа виновните.

Браун се облегна на стената и сведе поглед към линолеума.

– Министерството на отбраната прави всичко възможно да погребе тази история – каза Шон. – Не съм изненадан, но се надявам да не прикриват истината. Това би било престъпление, което няма нищо общо с националната сигурност.

– Аз не прикривам нищо! – рязко каза Браун.

– Което не значи, че си невинен. Не и след като позволяваш на хората около теб да манипулират истината!

– Пет пари не давам за мнението ти! – изсумтя генералът.

– Това не е мнение, а убеждение. Истината винаги е била най-добрата политика.

– Доста наивен подход – презрително подхвърли Браун.

– А пък аз мисля, че честта е значела много за теб, когато си решил да облечеш униформата.

– И все още значи много! – отсече генералът.

– В такъв случай не трябва ли да поправиш допуснатите грешки, ако има такива? Особено когато говорим за живота на невинни хора?

– Аз не съм всесилен, Кинг.

– И затова ще си заровиш главата в пясъка? Така ли разбираш чувството за чест?

– Какво искаш от мен, по дяволите?

– Да помогнеш да оправим нещата.

– Искаш помощ от мен?! Даваш ли си сметка какво означава това?

– Всъщност да – кимна Шон. – Но ще те разбера, ако ми откажеш. А аз ще продължа да разнищвам нещата, макар и по друг начин. И ще стигна докрай, повярвай ми. Защото нося отговорност за случилото се с Дейна.

– Но така може би ще се изправиш директно срещу Пентагона!

– Аз съм лицензиран частен детектив, така че нищо не може да ми попречи да правя разследване от името на моя клиент.

– Забравяш за националната сигурност.

– О, да, националната сигурност. Непрекъснато чувам тази фраза, която някои хора пробутват, за да избегнат затвора. Но колкото по-често използваш дадено клише, толкова по-бързо се износва то. Поне аз мисля така. Все пак живеем в Америка, генерале. А това означава, че свободата е над всичко.

– Докато не я загубиш.

– Вече съм се излагал на този риск, но както виждаш, все още съм тук.

– Но рискът си остава риск. Огромен.

– Не ми пука. Приемам го като част от професията. Освен това имам дълг към един човек.

– Към момчето?

– Не. Към Дейна.

Браун отмести поглед и се замисли. Шон почти чуваше как мозъкът му цъка.

– Ще видя какво мога да направя – каза накрая генералът. – Но нищо не обещавам.

– Въпреки това ти благодаря – отвърна Шон и му подаде визитката си.

Браун я взе и понечи да си тръгне, после изведнъж спря.

– Постъпих в армията от чувство за дълг – каза той. – Не само към армията, но и към родината.

– И аз заради това постъпих в Сикрет Сървис.

Браун премяташе картичката между пръстите си.

– Ще държим връзка – промърмори той и тръгна към стаята на Дейна.

Телефонът на Шон иззвъня в момента, в който напусна болницата.

Беше Мишел. Говореше задъхано и накъсано.

Той я изслуша и хукна към колата си.

34.

Мишел Максуел не обичаше да чака. Докато работеше в Сикрет Сървис, най-много се дразнеше от досадното висене.

Тя оглеждаше мотелския комплекс в Южна Александрия, непосредствено до шосе 1, и пръстите ѝ не спираха да почукват по кормилото. Някога този квартал бе доста приличен, но не и днес. И съвсем не беше безопасен. Къщите, търговските центрове и офис сградите бяха виждали по-добри времена, но сега изглеждаха занемарени, а имаше и изоставени, и порутени.

Но Мишел се интересуваше единствено от мотела. Или по-точно от стая номер 14 в сградата, носеща гордото название "Зелени хълмове". Когато я видя за пръв път, името предизвика усмивката ѝ просто защото наоколо нямаше никакви хълмове – нито зелени, нито в други окраски. Паркингът беше задръстен от боклуци, сред които преобладаваха бирени кутийки, използвани спринцовки, празни опаковки от презервативи и счупени бутилки от джин и уиски. Боята но стените и вратите отдавна беше започнала да се лющи, а неоновите реклами бяха останали без неон.

Но въпреки това Джийн Уинго, или Джийн Шепърд, или както ѝ беше името, получаваше пощата си именно тук. Което означаваше, че все някога е обитавала някоя от мотелските стаи. Пръстите на Мишел продължаваха неуморния си танц по кормилото, въпреки че част от мозъка ѝ упорито настояваше да излезе навън и да започне да чука по вратите, да арестува някого, да срита нечий задник.

Когато колата на Шон се появи, тя изскочи от своята едновременно с него. Срещнаха се в центъра на почти празния паркинг. Мишел му показа плика с адреса на мотела и накратко му обясни как се е сдобила с него.

– Свършила си страхотна работа, Мишел – похвали я той.

– Много ти благодаря – игриво се усмихна тя, но като забеляза мрачната му физиономия, попита със сериозен глас: – Нещо с Дейна ли?

– Видях я – отвърна той. – Дори ми стисна леко пръстите.

– Това е чудесно, Шон! – възкликна с облекчение тя. – Нали?

– Да, наистина е чудесно.

– Но въпреки това ти ми изглеждаш мрачен.

– Пак се сблъсках с генерала.

– Да не те е фраснал за пореден път? Надявам се, че не си му останал длъжен.

Той запуши устата ѝ с длан.

– Нямаше крясъци и заплахи, не се размахваха юмруци.

– А какво стана?

– Той се съгласи да ни помогне.

Мишел зяпна от изненада.

– Ама чакай малко! – извика миг по-късно тя. – Това също е страхотна новина! Защо си толкова мрачен?

– Защото това може да му струва кариерата.

– Но нали сам е пожелал?

– Всъщност прие, защото го накарах да се засрами. А има и още нещо...

– Какво?

– Пентагонът. Могат да се стоварят върху нас като цял тон тухли.

– Няма да ни е за пръв път, Шон. Имаме и други случаи, при които сме се изправяли срещу всесилните.

– Но този път ще бъде различно.

– Тогава какво мислиш да правим? Да си плюем на петите?

– В никакъв случай – отвърна той и тръгна към сградата. – Просто искам да ми кажеш, ако почувстваш, че трябва да се оттеглиш.

Тя изравни крачка с неговата.

– Наистина ли мислиш, че ще си тръгна и ще те оставя да се оправяш сам?!

– Не.

– Тогава защо са тези въпроси?

– Може би за собствено успокоение. Да не каже някой, че не съм дообмислил нещата, когато всичко отиде по дяволите.

Достъпът до стаите в този мотел беше външен. Двамата изкачиха ръждясалите стъпала на двукрилата стълба към втория етаж.

– Номер четиринайсет е в дъното – прошепна тя и закрачи по терасата.

Спряха пред врата, която отчаяно се нуждаеше от боядисване.

Шон почука.

– На паркинга не видях колата на Джийн – обади се Мишел.

– Просто за всеки случай – отвърна той, изчака малко и попита: – Носиш ли си инструментите?

Застана зад нея, за да я прикрива с тялото си.

Трийсет секунди по-късно ключалката поддаде. Мишел бутна вратата с една ръка. В другата стискаше пистолета си.

Шон я последва вътре и затвори след себе си. Тя провери малката баня, а той отвори гардероба и надникна под леглото. Други места за криене нямаше.

– Чисто е – обяви Мишел и прибра пистолета в кобура си.

– Не е оставила много след себе си – промърмори той, докато преглеждаше чекмеджетата, съдържащи малко бельо. – В гардероба има една-две рокли и това е всичко.

Мишел вдигна матрака, търсейки евентуално скривалище. После изтупа прахта от дланите си и се изправи.

– Съмнявам се, че е оставила нещо важно.

– Важен е самият факт, че е наела тази ужасна стая – отвърна той.

– Колко още да ровим? Можем да разрежем мокета, да разлепим тапетите и да свалим рамките на тия евтини репродукции по стените. Можем да разглобим тръбите в тоалетната и банята. Списъкът е дълъг.

– Защо ѝ е втори адрес на такова място?

Мишел седна на ръба на леглото.

– А какво да е?

– Да приемем, че е била внедрена от Министерството на отбраната. Уинго би трябвало да е в течение.

Тя веднага разбра накъде бие.

– Въпросът е защо тук – кимна тя. – Ако е дошла от другаде, военните е трябвало да ѝ предложат по-добро жилище от тази развалина. Искам да кажа, че Пентагонът разполага с доста имоти в района. Накъдето и да се обърнеш, ще видиш някой от тях.

– Тогава какво е логичното заключение? – облегна се на стената той.

Очите на Мишел замислено пробягаха по стаята.

– Ако си прав, нещата ще се окажат далеч по-сложни – промърмори тя.

– Защото е много вероятно Джийн Уинго да играе двойна игра, работейки за Министерството на отбраната като съпруга на Уинго.

– Тоест да работи и за другата страна – незабавно подхвана нишката Мишел. – За онези, които са прибрали един милиард евро от камиона на Сам Уинго. Била е шпионка?

– Не я знам каква е. Шпионка, престъпница или и двете...

– Но за кого е шпионирала?

– Шпионират ни дори и нашите съюзници – изтъкна той.

– Съгласна съм.

– Надявам се на помощта на генерал Браун. И на малко късмет, разбира се. Дано Сам Уинго отговори на имейла на сина си.

– Мислиш ли, че е преминал на другата страна?

– Надявам се, че не. Заради Тайлър.

Мишел погледна към вратата.

– Чу ли нещо?

Шон скочи и се втурна към прозореца. Това, което видя през процепа на пердетата, го накара да сграбчи Мишел и да я бутне в банята. След това грабна матрака и влезе при нея. Тя беше паднала на пода

– Какво става, по дяволите?

Вместо отговор той я вдигна, за да се прехвърлят във ваната, и придърпа матрака отгоре.

Мишел не успя да зададе следващия си въпрос, тъй като спалнята, в която се намираха допреди секунди, изведнъж се превърна в огнено кълбо, от което се разхвърчаха отломки и облаци задушлив дим.

35.

Сам Уинго крачеше бързо.

Вече беше на американска земя. Прекоси улицата, провирайки се между колите, добра се до отсрещния тротоар и ускори ход. Беше вдигнал яката си, а очите му зад тъмните очила шареха във всички посоки. Непрекъснато се обръщаше назад. Беше убеден, че ако сега го заловят, никой няма да го види повече.

Нито пък той щеше да види Тайлър.

Заваля дъжд и Уинго влезе в първото заведение, което се появи на пътя му. Поръча си кафе и отнесе чашата си на една маса в дъното. Опря гръб на стената и насочи вниманието си към входа.

След известно време измъкна телефон за еднократна употреба с достатъчно предплатени минути. Беше го получил още в Индия благодарение на Адел. Сведе поглед към дисплея. Личният му имейл акаунт беше качен на телефона. Съобщението се появи в момента, в който го включи, непосредствено след приземяването на товарния самолет. Но тогава той беше прекалено напрегнат и очакваше всеки миг да усети тежка ръка на рамото си или пистолет в ребрата. И почти чуваше гласа, който шепнеше в ухото му: "Трябва да дойдете с нас, господин Уинго".

Това обаче не се случи и той започваше да се надява, че наистина го смятат за мъртъв. Много добре, ако беше така. Но ако не беше?

Очите му отново се сведоха към съобщението, изпратено от неизвестен адрес. Но несъмнено беше от Тайлър, защото беше използван техният шифър.

Синът му искаше до се видят час по-скоро.

Уинго искаше същото, но си даваше сметка, че няма да е лесно. Собственият му имейл адрес беше известен на много хора, а това със сигурност означаваше, че съобщението е прехванато. Същото щеше да се случи и с отговора, който евентуално би изпратил. Този телефон нямаше джипиес чип, следователно не можеха да засекат къде е.

Той обаче не биваше да спира дори за миг. Беше променил драстично външния си вид, а и облеклото му го прикриваше добре. Ала си даваше сметка какви ресурси са впрегнати за издирването му. На всичкото отгоре го преследваше не само собственото му правителство, но и хора, за които не знаеше нищо.

Позволи си няколко минути да си изпие кафето и да измисли думите, с които да отговори на сина си. След това ги набра и изпрати съобщението. Допи чашата си, стана и се насочи към другия изход. Бързо успя да хване такси, което го закара близо до Китайския квартал, където предварително си беше ангажирал хотел.

Разполагаше с достатъчно пари в брой, плюс няколко кредитни карти на чуждо име. Вече нямаше как да бъде Сам Уинго, тъй като системата моментално щеше да го засече. Надяваше се някой ден да се завърне към нормалния си живот. Но пътят дотам все още беше много дълъг.

Качи се в стаята си, седна на леглото и извърна глава към прозореца. Отвъд реката се виждаше Пентагонът, най-голямата административна сграда в света. Този факт беше учудващ, защото тя бе висока едва няколко етажа. След нападението над Пърл Харбър страната изпитала остра нужда от команден център за своята армия и сградата била завършена само за година и нещо със строителни колички, лопати и потта на безброй американци. Цялата нация се гордееше с това постижение.

А самият Уинго се бе гордял със службата си в армията. Винаги беше влизал в Пентагона с по-енергична походка от обичайната. Но в момента мисълта за това място не му носеше нищо друго освен разочарование и горчивина. Не можеше да се отърве от чувството, че е предаден от хора, работещи в тази сграда.

Не знаеше защо, но те очевидно имаха силна мотивация.

Пътешествието с товар от два тона и двеста килограма – пачки немаркирани банкноти от петстотин евро, възлизащи на един милиард – представляваше сложна операция от няколко отделни фази. Доставката на парите беше едва първата от тях, а Уинго беше сред малцината, които бяха запознати с целия план.

В известно отношение това беше добре, защото щеше да търси предателите сред малцина. Уинго беше твърдо решен да ги разкрие. Беше опитал да си свърши работата, ала някой по веригата го беше прецакал. Но той беше войник и нямаше никакво намерение да подложи и другата си буза. Войниците не прощаваха и не изпитваха състрадание. Бяха обучавани да отвръщат на удара.

Напусна хотелската стая, извървя пеша четири пресечки в западна посока и си нае кола. Използва фалшивите документи за самоличност и кредитната карта, с които се беше сдобил в Индия. Изкара колата от подземния гараж и се наслади на мобилността, която бе придобил с нея. Сега вече повярва, че ще успее да свърши нещо.

Но преди това имаше друга задача. Подкара към един полицейски паркинг за конфискувани коли и внимателно го огледа. Не видя кучета, а охранителната камера на високия стълб в центъра дори не беше включена в захранването. Това се дължеше на обичайните съкращения в бюджета.

Покатери се по оградата и скочи от другата страна. Започна търсенето, но непрекъснато беше нащрек. В крайна сметка откри това, заради което беше дошъл – една кола в дъното, която явно бе престояла дълго тук. Шофьорската врата и предният десен калник бяха смачкани. Номерата ѝ обаче все още бяха валидни. Минута по-късно тичаше към оградата с табелите в ръка.

Монтирането им на наетата кола стана бързо. Ако някой ги запишеше, за да ги провери в базата данни на Службата за регистрация на МПС, новата самоличност на Уинго изобщо нямаше да пострада.

Върна се в хотела и набра един номер на мобилния си телефон.

– Полковник Саут – обади се плътен мъжки глас.

– Аз съм – рече Уинго.

След няколко секунди тишина в слушалката се разнесе учестено дишане. Без съмнение предизвикано от гняв.

– Знаеш ли в какви лайна си затънал? – излая Саут.

– Значи и ти си затънал в тях – реагира светкавично Уинго. – Армията не вдига падналите, полковник Саут. Просто ги довършва с куршум в челото и продължава напред.

– На мен ли го казваш, мръснико?! Успя да ме прецакаш отвсякъде!

– Откри ли Тим Саймънс от Небраска?

– В ЦРУ не са чували за него. И не знаят нищичко за нашата мисия в Афганистан. Толкова по въпроса!

– Значи е бил мошеник.

– Ако не е плод на болното ти въображение. Къде са парите, Уинго?

– Вече ти казах, че ги взеха. Наясно си, че е така.

– Единственото, с което съм наясно, е, че хората, които трябваше да те посрещнат, са ликвидирани. Камиона с парите го няма, а ти също изчезна. Наистина ли си изненадан от това, което си мислим за теб?

– Защо ще ти се обаждам, ако съм свил парите?

– За да си спасиш задника!

– Няма да е нужно, ако разполагам с един милиард евро.

– Ако наистина си невинен, трябва да се явиш в службата! Това ти го казах още при първия ни разговор. Ще седнем един срещу друг и ще преценим какво се е случило.

– Искаш да кажеш, че ще ме заровиш някъде далече, за да не може истината да излезе наяве.

– Ние сме американци, Уинго. Не вършим такива неща, особено пък със своите сънародници.

– Но ти знаеш не по-зле от мен какво ще се случи, ако фактите около тази мисия излязат наяве. Последиците ще се усетят не само в Пентагона, но и на Пенсилвания Авеню отвъд реката. Аз знам къде трябваше да отидат тези пари и за какво трябваше да бъдат използвани. Ти също го знаеш. Но последното място, на което някои хора биха искали да видят тази история, са първите страници на "Уошингтън Поуст" или "Ню Йорк Таймс".

– Защо имам чувството, че ме заплашваш, а чрез мен и собственото си правителство? – изръмжа Саут. – Какво искаш? Още пари? Малко ли ти се виждат един милиард евро? Или ме изнудваш само ей така, за кеф?

– Опитвам се да ти обясня защо няма да се явя в службата. Защото ще е все едно дали съм, или не съм виновен. А аз наистина не съм. Но въпреки това с мен ще е свършено.

– Тогава защо доброволно реши да изпълниш тази мисия?

– Защото исках да служа на страната си. По тази причина и не обърнах особено внимание на детайлите, които не се случиха според плана. Но сега ще имам достатъчно време да се занимая с тях.

– Е, кой е откраднал парите, след като не си ти?

– Ще разбера. Можеш да разчиташ на мен.

Уинго прекъсна връзката и понечи да прибере телефона в джоба си, но в същия момент той започна да вибрира. Прочете току-що получения имейл.

Тайлър му беше отговорил.

***

Шон изблъска матрака и се закашля от гъстия дим.

– Добре ли си? – викна той.

– Благодаря, да – отвърна тя и също се закашля. – Но ако не изчезнем час по-скоро, и двамата ще бъдем зле.

Измъкнаха се от ваната и се запрепъваха към вратата. Или по-скоро към мястото, където би трябвало да е тя. Стената между банята и стаята бе полуразрушена. Шон понечи да прекрачи прага, но бързо се дръпна назад. Мишел почти се блъсна в него и също се дръпна.

На практика спалнята я нямаше. На нейно място зееше широка дупка към това, което беше останало от помещението под нея, така че нямаше как да стигнат до външната тераса. Пламъците ближеха стените, а димът ставаше все по-гъст.

Мишел надникна през ръба.

– Трябва да се измъкнем – извика тя.

– Да, но как?

В далечината се разнесе вой на сирена и след миг на пътя изскочи полицейска кола с включени сигнални светлини.

– Ако останем тук, ще изгорим живи.

Пламъците бързо ги обкръжаваха.

Мишел зърна приближаваща се пожарна, но светкавично изчисли, че докато тя стигне тук, и двамата ще са мъртви.

– Помогни ми! – извика тя и започна да събира хавлиените кърпи, които се въргаляха наоколо.

Навързаха ги една за друга и пристегнаха единия край около оголената носеща колона.

– Ще се спусна пръв – обяви Шон. – Ако ме издържат, ти няма да имаш проблеми.

– Ако обаче се скъсат, ще се пребиеш – възрази Мишел. – Нека аз да съм първа.

Но Шон вече беше застанал на ръба и беше хванал импровизираното въже.

– Дано кърпите им са по-прилични от останалия инвентар – извика той и започна да се спуска.

Мишел го последва в мига, в който той се приземи.

Мотелският комплекс се оказа почти празен, съдейки по малкото хора, изскочили на паркинга. Един от тях беше бос и само по гащи.

– Надушваш ли нещо? – попита притеснено Шон.

– Газ – каза тя.

– Бягайте! – изкрещя той. – Изтичане на газ!

Без да чакат второ предупреждение, хората бързо се разпръснаха. Десет секунди по-късно газта се възпламени и проби още една огромна дупка между двата етажа. Разлетяха се отломки. Достигнаха десетина метра височина и започнаха да падат върху паркираните наоколо коли. Шон и Мишел бяха успели да се измъкнат извън периметъра на взрива.

Патрулката закова на място и от нея изскочиха двама полицаи. Няколко минути по-късно пристигнаха и пожарните коли. Битката с пожара започна.

Шон и Мишел се спогледаха.

– Мисля, че е най-добре да изчезваме веднага – каза той.

Тръгнаха към колите си, които се оказаха невредими. Ангажирани с огъня, полицаите и пожарникарите не им обърнаха внимание. Те бавно потеглиха към изхода на паркинга.

Излязоха на пътя и рязко увеличиха скоростта. Разминаха се с още три пожарни и две полицейски коли, които с вой се носеха към мотела. След седем-осем километра спряха на паркинга на един "Севън-Илевън". Шон слезе и се прехвърли в лендкрузъра на Мишел. Поизтупа се от пепелта, продължавайки да кашля.

– Трябва ни душ и повече кислород – мрачно обяви Мишел. – Какво видя от прозореца?

– Калъп пластичен експлозив, от който стърчеше детонатор.

– Кой го е поставил там?

– Най-вероятно приятели на онези тримата от мола.

– Но това означава, че са ни проследили до тук, а аз не видях никого.

– Аз също. Което потвърждава подозренията ми, че са много добри, Мишел.

Той се отпусна на седалката и разтърка почерненото си лице.

– Значи трябва да бъдем по-добри от тях – нахъсано отвърна Мишел.

– Лесно е да се каже – поклати глава той. – Едва не ни очистиха.

– Може би са знаели за това място и просто са ни спретнали засада.

– Тоест били са наясно с ролята на Джийн Уинго? – обърна се да я погледне той.

– Може би е работила с тях, както подозирахме още от самото начало.

– А целта им е била да се отърват от това място в комплект с нас – кимна той. – С един куршум два заека. В случая куршумът беше пресовка семтекс...

– Звучи логично – каза тя. – А мотивацията?

– Мотивацията е на стойност един милиард, Мишел.

– Но какво им пука? Нали вече са свили парите? Защо им трябва да се занимават с нас и най-вече с Дейна? Защо просто не изчезнат от тук, за да си купят някой остров?

– Щом искат да ни ликвидират, значи се страхуват от нашето разследване. Нали не забравяш, че Джийн изчезна в мига, в който Тайлър ѝ съобщи, че отново сме поели случая?

– Може би са разбрали, че знаем за парите? – подхвърли тя.

– Парите са изчезнали в Афганистан, Мишел. Едва ли си мислят, че ще отидем чак там, за да видим как стоят нещата. Следователно не вярват, че можем да проследим движението им.

– Значи става въпрос за нещо по-важно от тези пари. Той разтърка слепоочията си и отново се разкашля.

– А защо всъщност са ги откраднали?

– За да забогатеят, разбира се.

– Не, причината е друга.

Мишел се замисли за момент.

– Искат да купят нещо с тях?

– Точно така. Но не остров или автомобилен парк с бентлита.

– Парите изчезват в район, контролиран от талибаните. – Мишел го погледна. – За терористи ли говорим?

– През последните десетина години там са изчезнали много пари. Цели камиони с пари, откарани бог знае къде. Подозирам, че нашите честни данъкоплатци финансират лошите момчета от доста време.

– Окей, но какво ще стане с тези пари?

– Задачата е била ясна – да се пренесат от точка А до точка Б. Уинго е знаел точното местоположение на тези две точки. Вероятно е знаел и за какво ще бъдат използвани парите.

– Което го прави както ценен свидетел, така и мишена.

– Ако е невинен, най-вероятно ще иска да изчисти името си. Не биха му възложили тази мисия без категорични препоръки от най-високо място. Тайлър спомена, че баща му спокойно може да надбяга хора, които са два пъти по-млади от него. Ами специалното езиково обучение? Ами фалшивият брак с Джийн преди година? Да не говорим, че напуска армията малко преди да натрупа двайсетгодишен стаж. Тази операция е планирана от доста време.

– Но ако се е провалила, правителството несъмнено ще пожелае да я покрие, Шон. Преди няколко години подобно нещо не би имало кой знае какво значение, но при сегашните бюджетни съкращения е немислимо да се изгубят един милиард долара от парите на данъкоплатците. На Капитолия ще ги разкъсат. И ще стане още по-лошо, ако се окаже, че тази сума е била предназначена за някакво безумие.

– Ние сме сериозен проблем за военните, Мишел. Тримата в мола дълго време са носили униформи. Може би са ги "мобилизирали" с единствената цел да разрешат проблема. Поредната тъмна операция...

– Значи нашите собствени хора се опитват да ни натикат в чували за трупове? – възкликна тя.

– Те не ни считат за свои хора. Ние сме заплаха за тях, а заплахите трябва да бъдат отстранявани.

– Тоест ние срещу Пентагона? – отчаяно промърмори Мишел.

– Едва ли срещу целия Пентагон – каза Шон. – Всъщност сигурен съм в това. Но може би една малка група в него иска да разчисти някаква бъркотия, преди да се разчуе за нея.

– Ти каза, че генерал Браун ще се опита да ни помогне.

– И в момента съжалявам, че го накарах – рече той.

– Защо?

– Защото, ако наистина реши да ни помогне, и той ще се превърне в мишена. А тези момчета стрелят много точно.