Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 27 страниц)

42.

– Честито, вече е ваша – каза мъжът.

Алън Грант стисна ръката му и вдигна глава към сградата, която току-що беше купил – някогашна радиостанция в западната част на окръг Феърфакс с шейсетметрова предавателна кула. Преди години от нея бяха излъчвали ежедневна справка за цените на селскостопанската продукция и добитъка, а също така регионални новини и прогноза за времето.

– Това е нещо като местна забележителност – погледна го човекът. – Надявам се, че няма да я разрушите.

– В никакъв случай – отвърна Грант.

– Ако сте решили да откриете собствена радиостанция, ще трябва да се справите с доста бюрократични проблеми от страна на Комисията по честотите.

– Помислил съм и за това, благодаря.

Човекът се качи в колата си и потегли, оставяйки Грант насаме със странната си покупка. Той обиколи периметъра, спря пред кулата и вдигна глава. Част от нея беше ръждясала, а много от носещите елементи се нуждаеха от ремонт. Вече беше разгледал тухлената сграда с няколко прозореца и частично изгнила входна врата. Стените бяха покрити с пластове оловна боя, а по таваните имаше азбестови панели. За него това беше без значение, тъй като не възнамеряваше да прави структурни промени. Но други промени щеше да има – много промени и повечето от тях спешни.

Погледна часовника си, извади телефона и набра един есемес.

Пет минути по-късно на тесния път се появиха два камиона с покрити ремаркета. В кабините им седяха по трима мъже, които скочиха почти в движение и отвориха вратите на ремаркетата. От тях слязоха още по петима. Общо шестнайсет души, които щяха да приключат бързо.

Грант отключи входната врата. Мъжете спуснаха рампите и започнаха да разтоварват строителните материали и два бензинови генератора.

След кратка консултация с шефа на бригадата Грант влезе вътре и се зае да разпределя материалите. Част от работниците започнаха да разчистват някогашната радиостанция. Действаха сръчно и методично. Няколко часа по-късно сградата беше напълно опразнена и съдържанието на ремаркетата беше прехвърлено в нея.

Грант се наведе над чертежите, опънати на парче шперплат върху дърводелското магаре във фоайето.

Консултира се с шефа на бригадата за някои дребни корекции, направи предложения.

Сроковете бяха изключително кратки и той с удоволствие се вслуша в свистенето на включените инструменти, което оповестяваше началото на ремонта.

После двамата с майстора пак обходиха помещенията.

– Тук, тук и тук ще бъдат монтирани детектори – посочи определени точки във фоайето Грант.

Добави още няколко места. Планът предвиждаше четирите стени плюс пода и тавана да бъдат облицовани с няколко пласта изолационен материал, между които щеше да има шумозаглушаваща пяна и огнеупорен гипсокартон.

Всички връзки с вътрешното пространство, независимо дали ставаше въпрос за кабели, водопроводни тръби или канализация, трябваше да бъдат покрити с пяна и метални капаци. А достъпът щеше да се осъществява само от едно място, оборудвано с ултрамодерна система за сигурност.

Прозорците щяха да бъдат запечатани без възможност да се отварят. На всеки от тях щеше да има датчик и решетки. Предвиждаше се един авариен изход отзад, представляващ блиндирана врата без външна брава, оборудвана със сложна аларма и паник-бутон.

Всички вътрешни врати щяха да бъдат от неръждаема стомана, дебели пет сантиметра, с акустична изолация и система за самозатваряне и заключване плюс инфрачервен контрол. Щяха да са с усилени лагерни панти и допълнителна пластина при ключалките.

Грант продължаваше да обикаля сградата. Представяше си съвсем ясно оборудването, което скоро щеше да бъде в нея. Сензори за движение, аварийно осветление, тотален контрол на достъпа. Такъв щяха да имат само хора, които разполагаха с магнитна карта и пинкод, а биометричните им данни щяха да бъдат заложени в системата. Всички останали, проявяващи интерес към сградата, щяха да преживеят неприятни моменти.

На двеста метра надолу по пътя щеше да има охраняем портал, а в радиус от петстотин метра около сградата предстоеше да бъдат поставени сензори, лазери, камери и всякакви други съоръжения за ранно предупреждение.

Върху външните стени на радиостанцията щяха да се монтират генератори на шум и заглушаващи устройства, предназначени да неутрализират всякакви опити за подслушване.

Грант застана в средата на сградата и си представи точното място на квадратната камера от легирана стомана с блиндирана врата. Тя беше централният елемент от операцията, която щеше да се осъществи съвсем скоро.

Той излезе навън и огледа периметъра. Най-доброто място за такива обекти бяха военните бази, където можеше да се разчита на помощта на опитни и решителни бойци. Но той не разполагаше с подобна опция.

Насочи се към предавателната кула, която много скоро щеше да бъде окичена със сателитни чинии. Те щяха да приемат и предават информация посредством бетонни тръби за кабели, изработени лично от Грант. В света на бизнеса тази технология със сигурност би му донесла милиарди, тъй като никой досега не беше успял да осигури стопроцентова защита на електронните данни, които се прехвърлят от точка А до точка Б, особено от мобилни устройства.

В бъдеще войните вероятно отново щяха да се водят на земята, във въздуха и по вода, но мястото на най-важните битки без съмнение щеше да е киберпространството. Някои държави вече бяха готови за виртуални атаки срещу инфраструктури, енергийни обекти, финансови пазари, транспортни артерии и прочие, и то без стрелба и бомби, а само с едно кликване на мишката.

Това, което беше замислил Грант, беше много близо до въпросните бъдещи войни, но мишената му беше различна и изискваше максимално фокусиране.

Приключил с обиколката, той отдели още няколко минути на хората си, след което се качи в колата и потегли. Със задоволство отбеляза, че сигнално-охранителната система по периметъра вече се монтира. Освен сградата той беше купил още около четиристотин декара от околните ниви. По този начин можеше да бъде сигурен, че най-близките сгради ще са на километри от неговия обект. А той беше човек, който държеше на уединението си.

Излезе на главния път и увеличи скоростта. Протегна ръка да включи радиото и потърси една изцяло новинарска станция. Изслуша водещата новина и се усмихна.

Все същата история за един милиард евро, изчезнали заедно с професионален войник. Но този път тя включваше и няколко нови момента. Говорителят направи кратка пауза, преди тържествено да обяви:

– Току-що получихме информация, която навежда на мисълта за конспирация, в която е замесено самото правителство на Съединените щати. Ако това се окаже истина, последиците в международен план ще бъдат изключително тежки.

Грант остана доволен от факта, че се намекваше за скандални и нечистоплътни дейности – точно както го бе планирал.

Изключи радиото и стъпи на газта. Предстоеше му покупка на известно количество поверителна информация. Когато човек разполага с достатъчно пари, никоя информация не може да бъде достатъчно поверителна.

43.

Навлязоха в централната част на Вашингтон и колата, която Уинго следеше, бързо се насочи към някакъв покрит паркинг. Той се поколеба за миг, а след това пое след нея. Паркингът беше платен и всеки водач трябваше да изтегли картонче, за да се вдигне бариерата. Паркира през шест коли от другия мъж.

После нещата изведнъж се усложниха. Пред асансьорите чакаха хора. Мъжът зае място на опашката, следван от Уинго, който придърпа надолу шапката с козирка и намести тъмните си очила. Нямаше никакво намерение да ги свали просто защото не искаше да рискува, въпреки че още в Афганистан беше взел мерки да промени външния си вид.

Хората се натъпкаха в кабината, която ги стовари пред друга редица асансьори в централното фоайе. Макар и най-отзад в групата, Уинго успя да забележи, че мъжът, когото следеше, натисна бутона за шестия етаж. Там слязоха няколко души, като последен от тях беше Уинго… Мъжът пое по някакъв коридор и зави наляво. Уинго го последва и спря на мястото, където коридорът се пресичаше с друг.

Мъжът изчезна зад една врата, която меко се захлопна след него. Уинго се насочи натам и забави крачка, колкото да прочете табелата на стената.

Виста Трейдинг Груп.

Не след дълго стигна до края на коридора и спря. Чудеше се какво да прави. Имаше пистолет, който можеше да използва при нахлуването в офиса с цел да извърши граждански арест. Което би било глупаво, разбира се, защото не разполагаше с доказателства, а и самият той беше издирван. Освен това нямаше разрешително за оръжието, което означаваше, че полицията моментално ще го арестува.

Взе асансьора обратно до фоайето, излезе навън и се насочи към наетата кола. Седна зад волана, извади телефона си и потърси името на компанията в Гугъл. На дисплея се появи официалният ѝ сайт, който не предлагаше почти никаква информация. "Виста Трейдинг" се оказа консултантска фирма в областта на отбраната. Разгледа публикуваните снимки на мениджърския екип, но не откри лицето на мъжа, когото следеше. Може би имаше някаква делова среща там и нищо повече. Не беше задължително да работи в компанията.

Това означаваше задънена улица, но Уинго нямаше намерение да се отказва. Реши да чака отвън и да продължи да следи мъжа. Миг по-късно зърна магазина отвъд уличното платно и изтича натам. След трийсет минути излезе и се насочи към покрития паркинг.

Приближи се към колата на мъжа, огледа се и клекна до нея. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да прикачи проследяващо устройство към вътрешната част на бронята. В онзи магазин продаваха всякакви подобни джаджи – полицейски скенери, портативни металотърсачи, палки и белезници.

И различни видове проследяващи устройства.

Един час по-късно колата на мъжа напусна подземния гараж и се плъзна покрай тротоара, до който чакаше Уинго, потънал ниско в седалката си. Той включи на скорост и бавно потегли. На два пъти колата отпред се губеше от погледа му в трафика, а веднъж го спря и червен светофар. Но проследяващото устройство вършеше своята работа.

Наближаваше час пик. Движението беше изключително натоварено, а колите се придвижваха бавно. В един момент Уинго си помисли, че мъжът се връща обратно на летище "Дълес", тъй като се насочваше към междущатска магистрала 66, от която имаше отбивка за там. Ако случаят беше такъв, той не знаеше какво още може да направи.

После погледна в огледалото за обратно виждане и осъзна, че все пак трябва да направи нещо, и то веднага. Нещо драстично. Защото се оказа, че го следят.

Черен джип със затъмнени стъкла. ФБР разполагаше с хиляди автомобили като този. Те ли бяха отзад? Или собствените му хора, които го прецакаха на другия край на света?

Нави волана наляво и забрави за колата пред себе си. Все пак беше по-добре да оцелее, вместо да продължава проследяването.

Джипът също зави наляво.

Окей, това потвърждава подозренията ми, рече си Уинго. Почти чуваше прещракването на фотоапарата, който снимаше колата, регистрационните номера и тила му.

Ако бяха от ФБР, лесно можеха да размахат значките си и да го принудят да спре. След което той щеше да изчезне завинаги. Без да види Тайлър, без да докаже невинността си.

Увеличи скоростта, зави надясно, а след това наляво. Тежката машина отзад повтори маневрите му. Той натисна педала до дъно, рискувайки да го спрат за превишена скорост. Огледа правата отсечка напред, след което се извърна наляво.

Оказа се, че лявото му предлага три предимства: сгъстен трафик, жълт светофар, който всеки момент щеше да стане червен и – най-важното – един тир с огромен фургон, който се готвеше да направи широк завой.

Нави волана и се стрелна наляво. Кракът му продължаваше да натиска газта, а очите му непрестанно се местеха към огледалото за обратно виждане. Джипът бързо го настигаше. Вероятно бяха решили да сложат край на малката гонка. Но Уинго все пак разполагаше с още няколко секунди и възнамеряваше да използва всяка една от тях. Околните коли вече намаляваха в очакване на червен светофар. Тирът се изнесе за ляв завой.

Една кола се стрелна напред и успя да пресече на жълто. Но Уинго не искаше да кара направо, а наляво. За тази цел изобщо не намали да изчака тира. Целта му беше да пресече платното по диагонал и да го изпревари.

Жълтото на светофара примигна в момента, в който той даде пълна газ.

Чакай малко, червено! Идвам!

Натисна до дупка педала и рязко завъртя волана наляво. Колата се стрелна през кръстовището и блокира пътя на тира. Водачът му моментално наби спирачките, завъртя волана надясно и натисна клаксона. Фургонът започна да се плъзга встрани.

Светофарът превключи на червено. Насрещният трафик помръдна, но не стигна доникъде, тъй като тирът беше блокирал цялото кръстовище. От всички страни екнаха гневни клаксони. Тираджията без съмнение заливаше Уинго с ругатни.

Но това вече нямаше значение. Широко усмихнат, Уинго зави надясно, после наляво и не след дълго пристигна обратно пред хотела си. Ако онези проверяха контролните табели на колата му (нещо, което със сигурност щяха да направят), щяха да стигнат до онази изгнила таратайка, изоставена на полицейския паркинг за конфискувани коли.

Този рунд е мой, каза си той.

44.

Хеликоптерът се носеше над полята на Мериленд.

Шон се наведе да погледне надолу.

– По дяволите! – промърмори той.

– Какво има? – изгледа го Мишел, която седеше до него. – Не обичаш тези птички?

Въпросът беше ироничен, защото тя прекрасно знаеше, че като агент на Сикрет Сървис партньорът ѝ беше използвал хеликоптери много по-често от повечето мъже в униформа.

– Не ми харесва посоката – отговори Шон.

– Която е?

– Кемп Дейвид.

Мишел го погледна изненадано и се приведе да хвърли един поглед навън.

– По дяволите! – рече тя.

– Това вече го казах – сопна се той.

Мишел се облегна назад.

– Отиваме при президента?

– По всяка вероятност.

– Спомняш си последния, с когото си се срещал, така ли?

– Надявам се, че този е по-добър.

Хеликоптерът се приземи. Поведоха ги към основната сграда на строго охраняваната резиденция, намираща се в планината Катоктин и кръстена на внука на Дуайт Айзенхауер.

Въведоха ги в просторно помещение с чамова ламперия.

– Давала ли си някога наряд в Кемп Дейвид? – попита Шон.

– Само веднъж – отвърна тя. – Когато кралят на Йордания реши да поиграе голф тук. Но се суетеше така, че да ти се прииска да издоиш някоя крава за развлечение.

– Самата истина – обади се мъжки глас.

Шон и Мишел едновременно скочиха на крака, подчинявайки се на старите навици.

Президентът Джон Коул беше висок около метър и осемдесет и явно водеше битка с талията си, поразширена от неговите петдесет и пет години. Но раменете му все още бяха широки, обветреното му лице беше свежо, а усмивката – заразителна. Изглеждаше в отлично здраве и излъчваше самоувереност.

– Господин президент – почтително изрече Шон, а Мишел само кимна.

– Моля, седнете – рече Коул.

Двамата агенти на Сикрет Сървис, които придружаваха държавния глава, явно бяха наясно с миналото на гостите. Мишел дори разпозна единия от тях като свой бивш колега. Разбира се, поведението им излъчваше подозрителност. Без никакво колебание биха пуснали по един куршум в главите им, ако обстоятелствата налагаха извънредни мерки.

Президентът беше облечен неофициално – широк панталон, трикотажна риза и син блейзър. Охраната също, защото тук модата се диктуваше от домакина. Коул се настани зад близкото писалище, а Шон и Мишел седнаха срещу него.

– Знам, че вие двамата сте работили за моя предшественик – огледа ги внимателно президентът.

– За нещастие, е така – кимна Шон.

– Истината си е истина и обществото трябва да я научи. Това е нещо съвсем естествено.

– Затова ли сме тук? – пожела да узнае Мишел.

– Знаете, че е така. – Президентът се обърна към единия агент и подхвърли: – Били, доколкото си спомням, ти се познаваш с госпожица Максуел, нали?

Били огледа Мишел, усмихна се и кимна.

Мишел отвърна на кимването, но си спести усмивката.

– С какво можем да помогнем? – попита Шон.

– Какво знаете за Сам Уинго?

– Знаем, че е изчезнал.

– С над един милиард долара държавни пари.

– Ние работим за сина му.

– Убеден съм, че младежът е много разтревожен за баща си.

– А вие сте разтревожен, че баща му е предател, убиец и крадец, нали? – внимателно каза Шон.

Коул качи краката си на бюрото и сплете пръсти на корема си.

– Не си представях първата година от мандата си по този начин – рече той. – Искам да направя куп неща преди изчерпването на политическия капитал, който натрупах по време на предизборната кампания. Но един потенциален скандал ще отнеме вятъра от платната ми. Медиите вече спекулират, а приятелите ми в другия край на палубата надушват кръв и започват да се прегрупират. Засега запазвам мълчание, защото изчаквам да видя как ще се развият събитията. Но рано или късно ще трябва да направя публично изявление и искам да разполагам с нещо позитивно. Засега обаче нямам нищо...

– Къде трябваше да отидат парите? – попита Шон. – Доколкото успяхме да разберем, на мястото на срещата са били открити труповете на мюсюлмански бунтовници от неизвестна страна.

– Ние предпочитаме да ги наричаме борци за свобода, въпреки че по онези места съюзникът ти на закуска се превръща в твой враг още преди вечеря. Не съм сигурен дали и в случая е така, но на каквото съм си постлал, на такова ще легна.

– Тоест парите са били предназначени за тях – каза Шон. – Като помощ в борбата им срещу някое ислямистко правителство. Кое по-точно?

– Съжалявам, но не мога да ви кажа. Ако не беше връзката ви с Тайлър Уинго, никой от вас нямаше да бъде допуснат до никаква информация.

– А вие се нуждаете от Тайлър, така ли? – попита Мишел.

– Нуждая се от баща му. Искам да ми каже къде, по дяволите, изчезнаха парите и какво изобщо се е случило там. Ако се е обърнал срещу нас, трябва да го открием, а заедно с него и парите. Ако е невинен, пак трябва да се появи, за да обясни какво се е случило.

– А вие мислите ли, че е невинен? – попита Шон.

– В този случай залозите са девет към едно срещу него – откровено призна президентът. – Лично аз не знам. Той е бил специално избран и подготвен за тази мисия. Неподлежащ на съмнение патриотизъм и още куп неща от сорта. Но парите ги няма, а борците за свобода са мъртви. Следователно колкото по-дълго се укрива Уинго, толкова по-силно ще става убеждението ни, че се е обърнал срещу нас. Такава е човешката природа.

– Може би се страхува да се появи – каза Мишел. – Може би мисли, че са го подхлъзнали, и вече не знае на кого да вярва.

– Свързал ли се е с някого от Министерството на отбраната? – попита Шон.

– С командира на операцията, полковник Саут.

– Какво му е казал?

– Че са му заложили капан. На мястото на срещата са го чакали хора, легитимирали се като представители на ЦРУ. Водачът им обявява за промяна в плановете и иска парите. А останалите го държат на мушка.

– Този човек наистина ли е бил от ЦРУ? – присви очи Шон.

– Така и не успяхме да разберем. Самият Уинго е бил свързан с АВР. Хората от военното разузнаване работят в тясна връзка с ЦРУ, но не и в този случай. Мисията беше изключително секретна. За нея знаеха само АВР и аз. Истина е, че Лангли непрекъснато пищи за по-голям бюджет, но аз не мога да повярвам, че ще се финансират чрез кражба от друга агенция.

– А Уинго споменал ли е пред Саут къде отива и какво възнамерява да прави? – попита Мишел.

– Най-вероятно иска да докаже невинността си. Но нямам представа как.

– Според мен всичко зависи от това кой му е заложил капан – замислено подхвърли Шон.

– Ако изобщо му е заложен капан – поправи го Коул. – Засега имаме само неговите твърдения, но един милиард евро ги няма.

– Това, че парите са били в евро, е било допълнително прикритие, нали? – рече Мишел.

– Ако бяха долари, щеше да е прекалено очевидно – кимна Коул. – Но в случая става въпрос за нещо съвсем практично. Един милиард долара в банкноти по сто – най-едрите купюри, която използваме – биха тежали доста повече от две хиляди и двеста килограма.

– Всичко това ни връща на въпроса какво ще поискате от нас – вметна Шон.

– Вие несъмнено сте спечелили пълното доверие на Тайлър Уинго, а ние сме убедени, че баща му ще направи опит да се свърже с него. В един момент със сигурност ще си определят среща, на която държим да присъстваме.

– Тоест искате от нас да ви доставим Сам Уинго, като използваме момчето за примамка – уточни Мишел.

– В общи линии, да. Вече ме информираха, че Тайлър не желае да сподели каквото и да било с нашите хора. Той има доверие единствено на вас.

– А ние да злоупотребим с доверието му, така ли? – повиши леко тон Мишел.

Това беше достатъчно за двамата бодигардове, които направиха по една малка крачка напред.

– За предпочитане е пред алтернативата да предадете страната си – отвърна Коул.

– Джийн Уинго играеше ли някаква роля във всичко това? – попита Шон.

Коул кимна, но не изрече нищо.

– Тя изчезна – осведоми го Шон.

– Знам.

– Без да се обърне към вас?

Президентът поклати глава.

– Значи е имала друг партньор в сделката – каза Шон.

– Сам Уинго? – изстреля в отговор Коул.

– Не съм казал подобно нещо.

– Аз го казвам. И тъй, ще ми помогнете ли?

Мишел и Шон се спогледаха.

– Трябва да го обсъдим – промърмори той.

– Мога да ви отпусна няколко минути насаме – предложи Коул.

– Ще ни трябва повече време – каза Мишел, при което Шон я стрелна с нервен поглед.

Коул вдигна вежди и заби поглед в тавана. После бавно се изправи.

– Очаквах повече – разочаровано обяви той. – Много повече. През цялото време вярвах, че една директна молба от главнокомандващия ще свърши работа. Можех да ви прехвърля на някой с по-ниска позиция, но ви повиках тук, за да се гледаме в очите. И за да ви кажа, че страната ни се нуждае от вас. – Замълча за момент, после мрачно поклати глава. – Но вие искате да го обсъдите… Явно сте от по-друго тесто.

– Подобно решение не се взема лесно, господин президент – сдържано поясни Шон.

– Били ще ви изпрати – хладно отвърна Коул. – Благодаря, че ме изслушахте. Все пак ще очаквам вашия… хм… отговор.

Безцеремонният край на аудиенцията принуди Шон и Мишел да се обърнат към вратата.

Направиха няколко крачки по коридора в компанията на агента и Мишел попита:

– Как е семейството, Били?

– Добре.

– Спомням си, че жена ти имаше трудно раждане.

– Вече е добре.

– Ясно – кимна Мишел и зачака въпрос от него.

Той обаче не дойде и тя се принуди да добави:

– Аз също съм добре, ако това те интересува.

Хеликоптерът излетя в момента, в който се качиха, седнаха на местата си и закопчаха предпазните колани.

– Е, вече знам какво е да те нокаутира президентът – подхвърли с въздишка Мишел.

– Какво друго си очаквала? – сви рамене Шон. – Медал за вярна служба? Задникът му гори и той търси начин да изгаси огъня. Това е причината да пренебрегне нормалната йерархия.

– Излиза, че ние сме виновни за цялата бъркотия, така ли?

– Бих казал, че отчасти ще ни държат отговорни поради нашия избор.

– Помагахме на едно момче да открие баща си, Шон. Дори за миг не съм допускала, че това ще се превърне в международен скандал.

– Аз също – каза той. – Но вече успяхме да си навлечем гнева на най-могъщия човек в света, което си е основателна причина за тревога. Очакват ни неприятности, и то големи.