Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 27 страниц)

37.

Алън Грант целуна жена си Лесли, преди да излезе. Тя държеше на ръце най-малкото от трите им деца, момченце. Планираха да имат още. Той искаше голямо семейство, може би за да компенсира ранната загуба на родителите си и самотното си детство.

– Изглеждаш доста уморен, Алън – загрижено каза тя. – Сигурен ли си, че всичко е наред?

– И баща ти ме попита същото.

– Защото те обича. Всички ние те обичаме.

Грант протегна ръка, стисна миниатюрното юмруче на сина си и каза:

– Всичко е наред, скъпа. Чувствам се леко стресиран, но кой в днешно време не е? След като приключа с някои неотложни неща, мисля да ти предложа една малка ваканция. Ще отидем някъде на топло всички заедно, включително и баща ти.

– "Някъде на топло" ми звучи чудесно!

– Значи се разбрахме – усмихна се той и отново я целуна. После разтърси ръчичката на сина си и добави: – Довиждане, момченцето ми.

От дома си в Западен Феърфакс подкара директно към гробището "Арлингтън". Паркира колата си пред входа и тръгна пеша между гробовете. Застана пред два от тях и вдигна очи към плочите с гравираните имена.

Франклин Джеймс Грант, баща му.

Елинор Грант, майка му.

Бяха умрели в един и същ ден и час, на едно и също място.

Двойно самоубийство. Кола с вдигнати стъкла, работещ двигател и парцал в ауспуха, паркирана в някакъв склад, взет под наем. Бяха оставили прощално писмо, в което обясняваха причините за това решение. Но всъщност писмото беше излишно, тъй като всички знаеха защо са избрали да сложат край на живота си, Когато това се случи, Грант беше едва на тринайсет и му беше трудно да разбере мотивите им. Осъзна ги, когато стана пълнолетен.

Години по-късно измисли как да отмъсти за тяхната саможертва. Отдавна им беше простил, че са го оставили кръгъл сирак. Отгледаха го роднини, които не бяха особено доволни, че трябва да хранят още едно гърло. В същото време гневът му към причините за преждевременната смърт на майка му и баща му се усилваше с всяка изминала година.

Той остави цветята върху гробовете и отстъпи крачка назад. Баща му беше потомствен войник с куп медали от Виетнам и другаде, където бе служил вярно на родината си, включително и като член на Съвета за национална сигурност през 80-те години. След което животът му се беше превърнал в истински кошмар. В крайна сметка той бе решил да сложи край на всичко, а жена му беше пожелала да умре заедно с него.

Грант би могъл да я обвинява, че го е изоставила. Срамът, предизвикал този отчаян акт, бе изцяло на баща му, въпреки че бе неоснователен. Майка му обаче нямаше от какво да се срамува. Тя просто беше избрала да умре със съпруга си, вместо да живее без него. И в това според Грант нямаше нищо лошо. Мястото на жената бе до съпруга ѝ. Той беше убеден, че майка му го е обичала много. Но явно любовта към съпруга ѝ се беше оказала по-силна.

Грант бе служил в армията за кратко. Участвал бе в една война, по време на която дори го раниха. Леко, но все пак го раниха. Бе проявил истински героизъм и бе спасявал от смърт другарите си по оръжие. Те от своя страна също го бяха спасявали. Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде.

Уволни се със собствена колекция от медали, направиха му официално изпращане. Вратите на Пентагона останаха широко отворени за него и това му свърши добра работа, докато градеше частен бизнес като посредник и консултант във военния сектор. С годините трупаше опит в областта на кибертехнологиите и постепенно събра екип от хора с изключителни хакерски умения.

На трийсет и осем години Грант не беше приказно богат, но достатъчно състоятелен, за да осигури комфортен живот на съпругата и децата си. Надяваше се, че пред следващите няколко години ще спечели още, но истината бе, че парите не го вълнуваха. Властта също. Беше странен екземпляр в посредническите и лобистките вашингтонски кръгове, където всички се боричкаха за пари и влияние.

Той се отдалечи от гробовете. Беше доволен от посещението си тук, което отново го зареди с необходимата енергия, за да продължи напред. Качи се в колата си и потегли за Националното летище "Роналд Рейгън". Паркира и забърза към терминала, премина през системата за контрол и се озова пред изхода за своя полет точно навреме.

След няколко часа самолетът се приземи във Флорида. Колата, която го чакаше, бързо напусна града, в който беше кацнал. Не след дълго спряха пред къща, която приличаше на истински палат. Но Грант не се впечатли от импозантната архитектура и разкошната градина. Те бяха твърде пищни за вкуса му, най-вече изобилието от розови и тюркоазени багри и статуите, достойни за музей.

Той слезе от колата и изкачи широкото мраморно стълбище към главния вход. Вратата се отвори още щом докосна месинговото чукало. На прага застана мъж в черна ливрея, чиято работа се състоеше в това да посреща гостите – твърде архаична длъжност за двайсет и първи век. Гранд бе сигурен, че му плащат добре, за да я възроди.

Погледът му небрежно се плъзна по маслените платна, подредени професионално на високите стени с красиви гипсови корнизи. Прекрасната гледка към океана също не прикова вниманието му. Нито великолепните мебели или безумно скъпите ориенталски килими, по които стъпваше.

Мъжът в ливрея го въведе в просторна стая с дървена ламперия, която някога трябва да бе помещавала библиотека, но сега по високите лавици нямаше и една книга. Върху тях бяха подредени колекции от стари преспапиета, монети, часовници и влакчета. Вратата меко щракна зад гърба му. Мъжът явно се беше оттеглил към някое от онези помещения, където служителите като него стояха в паузите между посрещане на гостите. Вероятно щеше да запълва времето си с лъскане на сребърни прибори, помисли си Грант, а след това го забрави.

Отпуска се на креслото, което му посочи домакинът, очакващ го в стаята. И от тук гледката към Атлантическия океан беше възхитителна.

Домакинът се казваше Ейвъри Мелтън. Преди трийсетина години беше наследил малко състояние, което бе успял да увеличи хилядократно чрез упорит труд, безпощадност, макар да прибягваше рядко до нея, и подкупи, към които прибягваше често. Той беше на шейсет и четири години, но изглеждаше по-стар. Може би защото прекарваше много време на игрището си за голф, изложен на безмилостните лъчи на слънцето. Като работниците, които поддържаха това игрище. В това отношение природата нямаше любимци.

Беше висок около метър и седемдесет и пет, с малко коремче и заоблени рамене. Но очите му бяха бистри, а умът му – още по-бистър. Този човек беше бизнесмен с разностранни интереси и без никакви скрупули. Разполагаше с продукти и услуги за продан, за които му трябваха купувачи. В конкретния случай такъв се явяваше Грант, който нямаше намерение да усложнява нещата.

– Добре ли мина полетът? – попита Мелтън.

– Ако самолетът се приземи на колелата си, винаги е минал добре – отвърна Грант.

– Парите?

Грант извади от куфарчето си лист хартия и го побутна по лъскавия плот на писалището. Никой от двамата не би използвал нещо толкова примитивно като пачки банкноти е ластичета. Мелтън пое листа и го разгледа.

Беше банково уведомление за превод на двайсет милиона долара по една от сметките на Мелтън. Той кимна. Не се усмихна. Това беше бизнес. През цялото време боравеше с подобни суми. Някои по-малки, други по-големи.

– Преводът вече е потвърден по телефона от моята банка, но не е зле да имам и нещо черно на бяло – промърмори той. – Аз съм от старата школа и не използвам компютри.

Грант кимна и зачака. Парите бяха платени, но това беше само половината от сделката. Той се нуждаеше от другата половина.

Мелтън отключи едно чекмедже на писалището си и извади бележник с твърди корици. Разтвори го, хвърли поглед върху първата страница и го подаде на Грант.

– Всичко е вътре – каза Мелтън. – Кодовете и останалите детайли. Достатъчно е вашите хора да вкарат кодовете и ще имате на свое разположение спътника "МелАЗ". – Показалецът му се вдигна предупредително. – Но само за уговореното време. След това отново е мой, кодовете няма да са валидни повече и вашият достъп ще бъде прекратен.

– Ясно.

– АЗ е изключително мощен спътник и тежи два тона, а създаването, изстрелването му в орбита и поддръжката му струват над един милиард долара. Остават му още петнайсет години пълноценен живот. Разбира се, аз съм доволен, че ви вземам парите, но съм длъжен да ви кажа, че в Космоса има още много спътници, които разполагат със свободен капацитет и са по-евтини. Освен това не е нужно да наемате цялата платформа. На някои от нашите птички са качени по пет хиляди наематели. Те печелят много, но предварителните им разходи са огромни. Това се отнася и за вас. За да направите пари, трябва да имате търпение. Аз също.

– Благодаря за съвета, но ние предпочитаме цялата торта – отвърна Грант. – А птичките с капацитета на АЗ не са чак толкова много.

– По-точно?

– Надявам се, че двайсет милиона долара ще ми осигурят достатъчно лично пространство.

– Но птичката си остава моя.

– Условията на договора за наем са уточнени до последния детайл. Наясно сме, че ако ги нарушим, срещу нас ще бъде заведено дело. Но мога да ви уверя, че нямам никакво желание да ме разкарват по съдилища.

Мелтън кимна.

– А знаете ли, че част от моята платформа е наета от правителството? – подхвърли той. – Явно доста са го закъсали с парите. Военните отдавна не могат да изстрелват свои спътници. На практика аз ги изхвърлям заради нашата сделка. Те бяха наели част от АЗ, но срокът на договора им изтича, а офертата им не може да се сравнява с вашата.

– Интересно – промърмори Грант. – Не знаех това.

Но знаеше, и то много добре. Това беше една от причините да наеме именно АЗ.

Изправи се и стисна протегнатата десница на Мелтън.

– В договора вашата компания е записана като "Феникс Ентърпрайзис" – подхвърли по-възрастният мъж.

– Точно така, "Феникс", като птицата, която се възражда от собствената си пепел.

– Хубаво. От моите хора разбрах, че работите по държавни поръчки. Най-вече в областта на военното разузнаване.

– Вярно е.

– Мога да разбера защо ви трябва платформа там горе...

– Аз пък бях изненадан, че пожелахте да го направите лично. Сигурен съм, че разполагате с цял екип мениджъри, които биха могли да финализират сделката.

– Ще ви предложа един съвет, млади човече. Когато сключвам важна сделка, предпочитам да стисна ръката на партньора си и да го гледам в очите. Имал съм и по-големи сделки, имал съм и по-малки, но винаги съм се придържал към това правило. Така е по-добре както за мен, така и за партньорите ми. А ние с вас може би ще сключим и други сделки.

– Възможно е – отвърна Грант, но си каза наум: Това никога няма да се случи.

Взе първия самолет за Вашингтон. Подкара директно към офиса си, седна зад бюрото си и разтвори черното кожено тефтерче, което получи от Мелтън. Очите му се плъзнаха по кодовете и паролите, без които нямаше как да получи достъп до АЗ. Беше наясно, че става въпрос за един до голяма степен уникален сателит. Армията и другите федерални институции, които го бяха използвали досега, вече бяха изритани. Но не напълно. Защото те винаги оставяха една частица от себе си на подобни съоръжения.

А Грант се нуждаеше именно от тази частица.

38.

– Хей, Уинго!

Тайлър се обърна към групичката момчета от горните класове, които се бяха събрали край входа на гимназията. Повечето от тях бяха преметнали тежки сакове с екипировка, а един от тях носеше футболен шлем и раменни подложки.

– Чухме, че твоят старец не е умрял, а е престъпник и дезертьор! – извика друг от групичката.

– Това са пълни глупости! – изкрещя в отговор Тайлър и лицето му се наля с кръв.

Момчетата го заобиколиха. Повечето от тях играеха в гимназиалния отбор по американски футбол.

– Разбрах от баща ми – поясни най-едрото от тях. – Той е военен и знае какво се случва в армията. Нима твърдиш, че той лъже?

– Да! – кресна Тайлър. – След като казва, че баща ми е престъпник, лъже!

– Дезертьор значи страхливец, нали? – обади се друг осемнайсетгодишен хлапак на име Джак, висок и доста дебел. – Излиза, че баща ти е обикновен шубелия, а? – каза той и блъсна Тайлър в рамото.

Тайлър се просна на земята и хлапаците избухнаха в смях. Един от тях му помогна да се изправи и стегна ръце около тялото му, а Джак сви юмрук, за да го удари в корема.

– Тая няма да я бъде! – разнесе се глас зад тях.

Ръката на Джак беше светкавично извита зад гърба.

Момчетата се обърнаха едновременно към изскочилата изневиделица Мишел. Тя пусна объркания дебелак и хладно подхвърли:

– Какво става, момчета? Май си падате по груповите нападения, а?

– Теб какво те засяга? – изръмжа Джак.

– Тайлър е мой приятел.

– Искаш да кажеш, че си му охрана? – каза нахаканият младеж и я изгледа отгоре надолу. – Жени ли те пазят, Уинго?

Групичката отново избухна в смях.

– Мога да се защитавам и сам! – отсече Тайлър, успял да се вдигне на крака.

– Знам, че можеш. Но шестима срещу един не ми се струва честно. Я да видим за какво става въпрос… – Тя огледа хлапаците и накрая попита Джак: – Ти играеш футбол, нали?

– Започнах като ляв полузащитник – изпъчи се той.

– Това означава, че си едър и силен.

Усмивката на Джак се разшири.

– Но пък си дебел и тромав и едва ли можеш да пробягаш повече от десет метра, без да припаднеш!

Дебелакът я зяпна и усмивката му се стопи.

Мишел се извърна към Тайлър.

– Той не е едър като теб, но пък е пъргав и жилав. Тренира плуване, значи притежава отлична издръжливост. Ако се сбиеш с него и не го повалиш още с първия удар, ще започне да танцува около теб и бързо ще те изтощи. И ръката си няма да можеш да вдигнеш. А баща му, когото наричате страхливец, служи в специалните части. Когато се стигне до ръкопашен бой, тези хора са извънземни. Може би си мислите, че ММА бойците са върхът, но те няма да издържат и един рунд срещу тюлен или рейнджър. Освен това командосите от специалните части няма да ви ступат, а направо ще ви ликвидират. Бас държа, че бащата на Тайлър го е научил на едно-друго… – Тя погледна Тайлър, който се беше втренчил в Джак. – Струва ми се, че в момента е готов да ти откъсне главата. – Помълча за момент, а след това се обърна към Джак и подхвърли: – Защо не се разберете само двамата? Ако някой от твоите приятелчета направи опит да ти помогне, ще си има работа с мен. Тук трябва да ви предупредя, че макар да съм жена, знам как да се бия!

Джак и Тайлър продължаваха да се гледат намръщено. В крайна сметка Джак беше този, който отмести очи и промърмори:

– Майната му; няма да развалям отбора, за да наритам задника на някакъв нещастник!

След тези думи им обърна гръб и се върна при съучениците си.

Двамата останаха да гледат след тях.

– Благодаря ти – рече след известно време Тайлър.

– Е, ти нямаше нужда от мен – сви рамене Мишел. – Ако бяхте само двамата, със сигурност щеше да му видиш сметката.

– Наистина ли мислиш така?

– Ти имаш хъс, Тайлър. А онзи има само шкембе.

– Всъщност какво правиш тук? – попита той.

– Аз те докарах, нали? Е, сега идвам да те прибера.

– Имам други планове.

– Какви по-точно?

– Няма значение. Просто други.

– Вече обсъдихме този въпрос. За момента е най-добре да бъдем заедно.

– Но аз не искам.

– Какво се промени оттогава досега? – внимателно го погледна тя, после зърна телефона в ръката му и всичко ѝ стана ясно. – Кога получи отговор от баща ти?

– Просто ме остави на мира!

– Няма как да стане.

– В такъв случай аз изчезвам – отвърна той и понечи да си тръгне, но тя го хвана за ръката.

– Нека набързо ти обясня някои неща, Тайлър. Тази сутрин ние с Шон отидохме да проверим една улика, която открих в дома ти. Тя ни отведе в мотел, който фалшивата ти майка е използвала за тайна квартира.

– Какво?!

– Няма значение. Докато бяхме там, някой залепи за вратата пресовка взривен материал, най-вероятно семтекс. Ако не беше бързата реакция на Шон, сега нямаше да съм тук и онези момчета щяха да ти сритат задника. По-голямата част от мотела беше разрушена, но за щастие, без жертви.

– Бомба?

– Да, бомба. И тъй, кога получи отговор от баща ти?

– Видях съобщението му малко преди обед.

– Какво пише?

– Нищо особено – отвърна Тайлър и заби поглед в краката си.

– Никак не те бива да лъжеш.

– Не лъжа!

– Окей, но защо не ми кажеш, след като не е нищо особено?

– Защо Джийн се е нуждаела от още една квартира?

– Вече ти казахме, че тя и баща ти най-вероятно изобщо не са били женени.

– Не съм забравил. Казахте, че я е довел у дома, за да не бъда сам, докато го няма. Още ли сте на това мнение?

– Да, но малко го коригирахме. Според нас тя е била внедрена.

– Внедрена?

– Допускаме, че е работила за хората, които са заложили капан на баща ти. Точно това е причината да изчезне. Уплашила се е, че ние отново поемаме случая. Междувременно е получавала пощата си на адреса на мотела. Отидохме да го проверим, но не открихме нищо с изключение на опасността да загинем от насилствена смърт.

– Но за кого всъщност е работила? Едва ли за армията.

– И ние мислим така, но армията със сигурност е замесена. По всяка вероятност има и други фактори, които са провалили мисията на баща ти.

– Значи вярвате, че той е на страната на добрите? – проясни се лицето на Тайлър.

– Да – кимна тя. – Вече започваме да се убеждаваме в това.

– Но той наистина е добър!

– Въпреки че те е излъгал? Забрави ли, че му беше доста ядосан?

– Обстоятелствата са го принудили. Работил е за страната ни.

– Ела да отидем при Шон. Той също би желал да го чуе.

– Не искам да ходя никъде с теб – отсече Тайлър. – Колко пъти трябва да ти го казвам?

– Какво си намислил? Може би сам да намериш баща си?

– Не знам. Може би.

– Но ако последният имейл не е изпратен от него, със сигурност ще попаднеш в капан.

– Беше с нашия шифър.

– Който, както вече знаеш, разбихме за няколко минути. Не мислиш ли, че и други могат да го направят? Тук говорим за висшата лига, Тайлър. Тези хора разполагат с ресурси, които няма да видиш дори в холивудски филм, просто защото режисьорите не могат да си представят за какво става въпрос.

– Мога да се грижа за себе си.

– Както в ситуацията с онези кретени преди малко? – присви очи тя. – За разлика от тях обаче тези ще ти пуснат един куршум в челото, без дори да се замислят.

– Искаш да ме уплашиш, нали?

– Не. Просто се опитвам да бъде откровена с теб.

Тайлър се поколеба, а Мишел побърза да се възползва от несигурността му.

– Слушай какво ще ти кажа. Отиваме да чуем мнението на Шон. Ако и след това държиш да си тръгнеш, просто го правиш. Няма как да те задържим насила, тъй като това ще е престъпление.

– Откровена ли си в момента, или това е поредният номер?

– Откакто се заехме с твоя случай, два пъти се опитаха да ни убият. Честно казано, не съм сигурна, че ще оцелеем при трети опит. Затова отговорът ми е: да, напълно откровена съм. Но ти си клиентът. Ако си решил да продължиш сам, ние няма какво повече да направим за теб. Освен по-късно да присъстваме на погребението ти. То все пак може да е по-добро от онова, с което аз и Шон едва се разминахме тази сутрин.

– Какво искаш да кажеш?

Тя сложи ръка на рамото му и го побутна към лендкрузъра.

– Искам да кажа, че след взривяването със семтекс не остава почти нищо за погребване.

39.

Не след дълго стигнаха до дома на Шон и накратко му описаха ситуацията. Мишел остана изненадана от онова, към което прояви интерес партньорът ѝ.

– Защо онези нещастници пред училището казаха, че баща ти е дезертьор и престъпник? – попита той.

– Баща ми не е… – гневно започна Тайлър.

– Не съм казал какъв е – прекъсна го Шон. – Питам те откъде са стигнали до тази идея.

– Единият спомена, че го е чул от баща си – озадачено отвърна Тайлър. – А баща му е военен с чин подполковник, това го знам със сигурност.

– Възможно е да са си измислили всичко, Тайлър – обади се Мишел. – Просто за да те унижат.

– Не, тези тъпаци нямат толкова въображение – поклати глава момчето, помълча малко и добави: – Ако го е чул от баща си, който наистина е военен, значи армията има пръст в това.

– Едва ли – отвърна Шон. – Армията държи тази история да не се разчуе. Нейните хора настъпват срещу нас като танкове "Ейбрамс", въпреки че дори не носим униформи. Не виждам как ще допуснат техни хора да я раздрънкват. Всъщност не виждам как обикновените сержанти и офицери изобщо ще стигнат до подобна информация.

След тези думи Шон отвори лаптопа си и започна да чука по клавиатурата. Погледна информацията на екрана, натисна още няколко клавиша и доволно кимна.

– Проверих името на баща ти в Гугъл – каза той. – И ето какво излезе… – Завъртя компютъра така, че да го виждат, и добави: – Явно става въпрос за изтичане на информация, която все още не е разгласена от основните медии, но вече има три материала, свързани с нея. На практика материалът е само един, а останалите са негови версии. Това означава, че повечето онлайн издания току-що са подхванали темата.

Тайлър и Мишел се втренчиха в екрана.

– Вече знаят, че Джийн е изчезнала, да ги вземат мътните! – промърмори момчето. – Как са разбрали?

– Може би от източника на цялата информация, който се е погрижил да изчезне – подхвърли Шон.

След известно време приключиха с четенето. Мишел се облегна назад и се зае да обобщава материалите.

– И тъй, откраднати пари. Нелегални пари. Безследно изчезнал армеец на име Сам Уинго, свързан с тях. Белият дом и Пентагонът отказват коментар, с което се намеква на читателите, че става дума за прикриване на следи. Ясно е, това са източниците на бащата на онзи тъпак. Просто е прочел материалите в интернет.

– Това добре – кимна Шон. – Но кой, по дяволите, е източникът?

Мишел насочи поглед към края на първата статия.

– Ако това е първоначалният текст, който останалите са копирали, то авторът е Джордж Карлтън. Той има блог с военнополитическа насоченост – обяви тя и се извърна към Шон. – Познаваш ли го?

– Не чета блогове, но се питам дали господин Карлтън вече не е бил посетен от Министерството на отбраната.

– В биографичната справка пише, че живее и работи в Рестън. Така че може да са го посетили. Но едва ли биха одобрили появата на такъв материал.

– Не казвам, че преди да го публикува – поясни Шон. – Евентуално след това, за да открият източника. – Той отново погледна текста. – Белият дом е отказал коментар. Защо ли изобщо са им поискали такъв?

– Белият дом? – вдигна вежди Тайлър. – Какво общо с баща ми може да има подобно място?

– Точно това трябва да разберем – отвърна Мишел и отново се обърна към Шон. – Мислиш ли, че трябва да проверим блогъра?

– След тази статия най-вероятно се е покрил надълбоко.

– Колко надълбоко? На два метра под земята?

– Стига бе! – зяпна Тайлър. – Сериозно ли говорите?

– В какъв смисъл сериозно? – попита Шон. – Ако питаш дали е опасно, отговорът е "да".

– А дали бащата на Тайлър няма да потърси начин да го види? – попита Мишел.

– Това е следващата точка в дневния ред – каза Шон и погледна момчето. – Иска ли да се срещнете?

– Не знам – сви рамене Тайлър. – В имейла му не пише такова нещо.

– Напротив.

– Какво ми казваш?

– Аз ти направих акаунта в Джимейл, нали? Е, оставих си нещо като вратичка към него.

– Значи вече си го прочел? – попита го Тайлър.

Шон кимна и добави:

– И го разшифровах.

– Ти си имал заложбите на Стив Джобс, Шон, и признавам, че това ми харесва. Прави те по-секси – подкачи го Мишел. – Но защо, по дяволите, не си ми казал нищо?

– Защото го прочетох само пет минути преди да се появите – отвърна Шон и насочи вниманието си Тайлър. – И тъй, той иска да се срещнете. Определил е място и час и в момента чака отговор.

– Не мисля, че татко ще се зарадва да ви види с мен – притеснено отвърна момчето.

– Тоест възнамеряваш да отидеш сам? – сбърчи вежди Мишел. – А кой ще ти пази гърба?

– Аз… Още не съм мислил затова...

– Но баща ти със сигурност мисли, особено ако е такъв, какъвто си го представям. Едва ли ще си позволи да те изложи на опасност. Затова предлагам да му пуснеш един есемес и да му обясниш, че ние те охраняваме и е най-добре да се срещнем лице в лице.

– Ами ако откаже?

– Той няма голям избор – отвърна Мишел. – Не можем да те пуснем сам, защото е прекалено опасно.

– Предполагам, че си права – бързо отвърна Тайлър. – Татко едва ли иска да пострадам.

– Хубаво е, че го осъзнаваш – кимна Шон. – Изпрати му имейл, че можете да се видите на посоченото от него място утре вечер. Можеш да добавиш, че ние сме лицензирани частни детективи, които си наел да му помогнат. А на срещата ще разберем какво има да ни каже.

– Добре – съгласи се Тайлър.

– Шон! Я виж това!

Мишел сочеше екрана, на който се появи репортаж за експлозията в мотела.

– Полицията издирва мъж и жена, забелязани да напускат района на взрива.

– Може би трябваше да останем и да разкажем историята си на ченгетата – промърмори Шон.

– Късно е вече.

– Ей, хора – внезапно се обади Тайлър, изправен до прозореца. – В двора ви се промъкват някакви мъже!

Мишел и Шон се спогледаха и пристъпиха към прозореца.

Тя хлъцна, а той изпъшка.

– Мамка му! – изрекоха в един глас те.

– Приличат ми на командоси – добави Тайлър и предпазливо се оттегли към вътрешността на стаята.

– И са точно такива! – изръмжа Шон, обърна се към Мишел и заповяда: – Извади пълнителя си и го остави на масата! Веднага!

Тя мълчаливо се подчини, а той стори същото.

– Тайлър! Отиваш в кухнята и сядаш на масата с ръцете отгоре! След това изпълняваш всичко, което ти заповядат, ясно?

Лицето на момчето беше бяло като платно и то сякаш всеки момент щеше да припадне. Шон сложи длан на рамото му и окуражително се усмихна.

– Това ни се случва постоянно, Тайлър. Всичко ще бъде наред.

– Заклеваш ли се?

– Абсолютно. Хайде, върви в кухнята.

Мишел го изчака да се отдалечи и подхвърли:

– Кога за последен път си се изправял срещу командоси?

– За пръв път ми е.

– Страхотно!

– Няма да чакам предупреждение – добави той и се насочи към входната врата.

– Шон! Стой тук!

Но той вече беше навън с вдигнати ръце над главата си.

Насреща му имаше поне десетина въоръжени мъже с бронежилетки, които бързо го взеха на мушка.

– Какъв ви е проблемът? – подвикна той.

Един от мъжете пристъпи напред. Спуснатият визьор на каската му рязко отскочи нагоре.

– О, проблемът ни е много сериозен – поясни агент Маккини от МВС. – И ти си част от него!