Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 27 страниц)

15.

Мишел свали Тайлър на три преки от дома му. Изчака го да се отдалечи и бавно подкара след него. Искаше да се увери, че той ще се прибере без инциденти. Наоколо не се виждаха автомобили на Пентагона, но това съвсем не означаваше, че не са някъде наблизо.

В крайна сметка Мишел си тръгна, но една мисъл не ѝ даваше мира.

Тайлър отказа да я запознае със съдържанието на имейла от баща си. Помоли го за това – отначало любезно, а после не чак толкова, обхваната от раздразнение. Но момчето се запъна и окончателно млъкна. Не се разделиха по най-добрия начин. Тя го предупреди, че ще продължава да рови, но той изобщо не реагира.

Когато слезе от колата ѝ, приличаше на младеж, който е изгубил всичко ценно в живота си. Крачеше с наведена глава, влачейки крака.

Мишел остана да гледа след него, обзета от противоречиви чувства. Беше ядосана, но същевременно ѝ беше жал за него. От вълнение дори ѝ се зави свят.

Изпрати есемес на Шон, в който му обясни ситуацията. Питаше се докъде е стигнал с Дейна. Все още не можеше да повярва, че той изобщо отвори дума за бившата си съпруга. Малко след като се запознаха, Мишел научи, че е бил женен, но това беше всичко. Оттогава насам не бяха споменавали Дейна. Сякаш тази жена беше изчезнала от лицето на земята. Може би това беше причината Мишел да се изненада, когато Шон не само заговори за нея, но и обяви намерението си да се срещнат.

Не изпитваше ревност, а само безпокойство. Може би двамата все още бяха близки, макар и на друго ниво. Нямаше как да разбере дали Дейна ще се съгласи да използва служебното положение на сегашния си съпруг, за да помогне на бившия си.

Докато се прибираше, телефонът ѝ звънна. Беше Шон. Разбраха се да се видят в офиса.

– Как мина срещата с Дейна? – попита накрая тя.

– Не така, както очаквах – отвърна той.

Мишел прекъсна връзката, без да е сигурна какво означават тези думи.

Офисът на "Кинг и Максуел" се намираше на втория етаж на ниска и невзрачна постройка във Феърфакс. Гледката от прозорците не беше прекрасна, сградата не се поддържаше добре, но пък наемът беше нисък. Горе-долу най-ниският, който можеше да се намери в този район на щата Вирджиния.

Когато Мишел пристигна, той вече я чакаше. Разполагаха с едно-единствено, но доста просторно помещение. Не можеха да си позволят секретарка, а и нямаха нужда. Двамата се справяха много добре и така, а присъствието на трети човек в офиса със сигурност щеше да наруши крехкия баланс в отношенията им.

Мишел се настани срещу него зад все така разхвърляното си бюро. Той се беше облегнал назад, качил краката си върху своето.

– Колко неочаквано се развиха нещата с Дейна? – директно попита тя.

Шон престана да гледа в тавана и спря поглед върху лицето ѝ.

– Имах чувството, че съм свещеник по време на изповед – каза той.

– Да не би да изживява някакъв катарзис?

– Мисля, че наистина обича съпруга си.

– Това е похвално. Ще ни помогне ли?

– Да. Но я предупредих да внимава.

– Съобщи ли ѝ за имейла?

– Реших да се въздържа. В замяна на това ѝ разказах за мината, разкъсала тялото на Уинго, а тя ми предложи съвсем разумни обяснения за решението им да не споменават това още при първото посещение в дома на близките му.

– Как очакваш да ни помогне?

– Нямам представа. Всъщност изобщо не съм сигурен, че можем да постигнем нещо чрез нея. – Той свали краката си от бюрото и изправи гръб. – Значи Тайлър отказа да сподели с теб какво пише в имейла.

– За съжаление. Мога да те уверя, че опитах всичко възможно. Дори прекалих.

– Вярваш ли му?

– Защо ще лъже за подобно нещо?

– Споменавам го като възможност. Докато не разполагаме с потвърждение от независим източник, няма как да го приема за пълна истина.

– Да, вярвам му – каза тя.

– Значи трябва да погледнем съдържанието на този имейл – някак разсеяно отвърна Шон. – От него ще научим доста.

– Струва ми се, че армията би трябвало да следи за такива неща. Няма как да не четат имейлите, изпращани от фронта.

– Не го правят – поклати глава Шон. – Поне не обичайно. Всеки може да използва служебната или личната си поща за получаване и изпращане на имейли.

– Но биха могли да имат по-специално отношение към Сам Уинго.

– Не знам. Може би е открил начин да избегне наблюдението и да изпрати съобщение на сина си, за което никой друг не знае.

– Или пък е имало някакъв технически проблем – подхвърли тя. – Може би го е изпратил, преди да загине, но Тайлър го е получил по-късно.

– На всеки имейл са отбелязани точният час и дата на изпращането.

– Предполагам. Но все пак не съм го видяла с очите си.

– Което означава, че някой друг е изпратил имейла на Сам Уинго след смъртта му.

– Зададох този въпрос на Тайлър, но той беше сигурен, че това може да е единствено баща му.

– Откъде е толкова сигурен?

– Не ми каза. Но защо някой изобщо би си направил труда да изпраща имейл от името на загинал? Това би било доста жестоко спрямо момчето.

– Наистина трябва да разберем защо Тайлър е убеден, че съобщението е изпратено от баща му.

– Той категорично отказа да ми обясни защо, Шон.

– Трудно е, когато клиентите не искат да ти сътрудничат.

– Отдавна не сме имали отзивчиви – отбеляза Мишел. – Последният, за когото си спомням, отначало дори не пожела да разговаря с нас.

– Едгар Рой – кимна Шон, завъртя се със стола си на триста и шейсет градуса и отново закова очи в лицето ѝ. – Чудя се дали Едгар би могъл да получи достъп до това съобщение.

– Как?

– Имаме ли имейла на Тайлър?

– Мога да го взема от приятелката му Кати. Но според мен днешните младежи не си комуникират чрез имейли, дори не и чрез съобщения във Фейсбук. Все по-рядко си говорят и по телефона. Предпочитат есемеси или Тъмблър, или бог знае още какво.

– Говориш като старица – подхвърли Шон.

– Направо съм древна в сравнение с тях – кимна тя. – Аз съм като Маги Смит в "Имението Даунтън", която се възмущава, че "Форд Т" е заменил конете и каретите.

– Вземи имейла от Кати, за да го дадем на Едгар. След като успява да се ориентира сред десетките монитори, предаващи данни от всички краища на света, значи ще може да хакне един тийнейджърски имейл.

– Какво се разбрахте с Дейна?

– Да открие каквото успее. Предупредих я да внимава, защото може да стане опасно.

Мишел се зае да изправя някакъв захвърлен върху бюрото ѝ кламер.

– Е, как се почувства, като видя бившата си жена след толкова години? – подхвърли тя, без да го поглежда.

– Почувствах се късметлия.

– Късметлия?!

– Да. Защото успях да се отърва, преди бракът ни да ме смачка или побърка.

– Готов ли си за нова стъпка в тази посока?

– Не знам. Ти никога не си го правила.

– Аз съм доста по-млада от теб – отвърна с усмивка тя.

– И това е вярно.

– Но и двамата сме състарени от разни събития – добави Мишел и усмивката ѝ се стопи.

Той се приведе напред и опря лакти на бюрото си.

– Така е. Съжаляваш ли?

– Бих изживяла отново всяка минута. Е, вероятно ще пропусна онези, които са особено болезнени...

– Чудя се дали Джийн Уинго знае за имейла – каза Шон.

– Ако трябва да гадая, отговорът ми ще е "не". Не ми приличат на хора, които споделят нещо повече от общ дом. – Мишел замълча за момент, после попита: – Но защо армията ще обявява Сам Уинго за мъртъв, ако всъщност е жив?

– Застрелян, а след това и разкъсан от мина – добави Шон. – Това им спестява гадната процедура, свързана с идентифицирането на останките от страна на близките му.

– И аз си помислих същото – призна Мишел.

– Отново ще попитам: защо? Те със сигурност знаят дали един боец е жив или мъртъв, особено хората от неговата част.

– Жалко, че не можем да ги попитаме.

– Бихме могли, но едва когато се приберат.

– Мислиш ли, че Дейна може да научи това от мъжа си?

Шон кимна.

– Военните са корави хора, но Дейна знае как да размекне един мъж.

– Наистина ли? – подхвърли Мишел и очите ѝ проблеснаха гневно.

Но Шон пропусна да види предупреждението, тъй като гледаше в тавана и се усмихваше.

– Появи се в ресторанта с минижуп, мрежест чорапогащник и високи токчета. Бюстът ѝ преливаше от деколтето, а изрусената ѝ коса стигаше почти до кръста. Длъжен съм да призная, че изглеждаше страхотно. Всички мъже я зяпнаха и едва не паднаха от столовете си. Един дъртак на съседната маса почти се задави от изявлението ѝ, че е ненаситна в секса.

– Всички мъже? – натъртено попита Мишел.

Едва сега Шон се осъзна и побърза да бие отбой.

– Не всички, разбира се.

– Ненаситна в секса? Що за разговор сте водили?

– Ами… просто раз… разговаряхме – объркано запелтечи Шон. – За това, което се обърка между нас. Аз...

– Достатъчно! – скочи на крака Мишел и тръгна към вратата. – Отивам да си легна, защото съм на края на силите си. Утре ще се видим.

– Не ставай глупава, Мишел – подвикна след нея Шон.

– Страхотно! – обърна се да го погледне тя. – Всяка жена мечтае да чуе тези думи!

Вратата се затръшна с трясък след нея.

16.

На другата сутрин Мишел излезе рано, но Шон беше вече беше долу, облегнат на лексъса си. Държеше две чаши кафе и зъзнеше на студа.

– Какво търсиш тук? – попита тя.

– Дойдох да ти се извиня. Снощи се държах отвратително. – Той вдигна кафетата. – Не е кой знае какво, но поне е горещо. Изчислих до секунда времето на появата ти. Не си от хората, които се излежават до късно.

Тя го гледа в продължение на няколко неловки секунди, после пристъпи към него и грабна чашата от ръката му.

– Наистина съжалявам – каза той.

– Няма за какво. Ние сме бизнес партньори. Какво си фантазираш в свободното време, си е твоя работа.

– Във всеки случай фантазиите ми изобщо не са свързани с бившата ми жена. Не забравяй, че ти ме помоли да се срещна с нея.

Мишел отпи глътка кафе и сведе поглед към асфалта.

– Дейна е щастливо омъжена, Мишел. Знам, че звучи невероятно, но тя наистина обича своя генерал и се грижи за него. През цялото време говореше за него.

– А ти?

– Аз съм адски доволен, че Дейна го обича.

Очите им се срещнаха.

– Предполагам, че мога да разбера това – промърмори тя.

– Повярвай ми, годините с нея бяха най-тежките в живота ми. Нямам достатъчно време да се връщам към тях, а и не искам.

– Добре, а сега какво? На този етап не можем да се свържем с Тайлър, защото чакаме Дейна и Кати.

Телефонът ѝ издаде тих сигнал. Тя погледна дисплея и го вдигна пред очите му.

– Току-що се сдобихме с имейла на Тайлър благодарение на Кати.

– Значи следващата ни спирка е Едгар Рой.

– Във фермата ли е?

– Не. До края на седмицата ще работи във Вашингтон.

– В "Бънтинг Ентърпрайзис"?

– В един от офисите им.

– Ще можем ли да го видим там? Не е ли секретен обект, охраняван от свирепи кучета?

– Сигурно е такъв – сви рамене Шон. – Но можем да му позвъним и да си уредим среща навън. Ще му кажа да си вземе лаптопа.

Той се насочи към шофьорското място на лексъса, но Мишел го спря.

– Аз ще карам.

– Но...

Шон понечи да протестира, но тя вече се качваше в своя джип.

Примирен, той отвори дясната врата на лендкрузъра и в краката му се изсипа цяла купчина боклуци. Отскочи назад, когато една отворена кутия портокалов сок оплиска обувките му.

– Сложи я отзад – обади се Мишел.

– А не е ли по-лесно да изхвърля всичко в онзи контейнер? – ядосано я изгледа Шон.

– Не всичко е боклук.

– Но прилича и мирише на боклук!

– Отзад, Шон – отсече тя. – Благодаря ти.

Той се подчини неохотно и започна да хвърля нещата на задната седалка. Когато приключи, шумно затръшна вратата.

– По-добре ли се чувстваш? – попита тя.

– Не съвсем – отвърна Шон, насочил поглед напред. – Чорапите ми са пълни с портокалов сок.

По пътя той набра номера на Едгар Рой.

Както обикновено, Едгар не спазваше нормалното работно време и вече от няколко часа беше на мястото си.

Когато стигнаха до офис сградата отвъд Кей Стрийт, те го зърнаха едновременно. Човек трудно можеше да пропусне някой като Едгар Рой, който беше над два метра. И понеже беше ужасно слаб, изглеждаше още по-висок. Носеше лаптоп под мишница.

Отбиха до тротоара и Шон свали страничното стъкло.

– Здрасти, Едгар.

Дългучът се наведе да го погледне. Зад очилата с голям диоптър надничаха умните очи на един истински гений. Едгар Рой се славеше като най-добрия анализатор на разузнавателни сведения на територията на САЩ. Невероятният му ум беше в състояние да анализира огромно количество данни и да открие сред тях почти незабележимото късче полезна информация. Но в момента Шон очакваше от него само да хакне имейла на един тийнейджър.

Двамата с Мишел скочиха от джипа и се приближиха към Едгар. Той им кимна и огледа Мишел.

– При последната ни среща пропуснах да кажа това, което ще кажа сега – започна той. – Радвам се, че изглеждате толкова добре, госпожице Максуел.

Всичките ѝ досегашни опити да го накара да ѝ говори на малко име оставаха безуспешни.

– Благодаря, Едгар. Но аз съм тази, която трябва да ти благодари, защото ми спаси живота. Освен това се радваме, че се съгласи да ни отделиш време. Обещавам, че ще бъдем кратки.

– Разполагам с един имейл адрес, който трябва да хакнеш – обади се Шон. – Искаме да прегледаме последните получени писма.

Едгар погледна листчето само за миг, но Шон беше наясно, че вече е запомнил адреса. Седна на близката пейка, отвори лаптопа и зачатка по клавиатурата.

– Не е нужно да го правиш веднага, Едгар – опита се да го спре Шон. – Изчакай обедната почивка или когато се освободиш. Няма смисъл да мръзнеш на тази пейка.

– Готово – отвърна Едгар и обърна лаптопа така, че и двамата да виждат екрана, запълнен с имейлите на Тайлър Уинго.

– Как го направи толкова бързо? – смаяно попита Шон.

– Не съм сигурен, че ще разбереш обясненията ми – любезно отвърна младежът.

– Тук си прав – рече Мишел и седна до него на пейката.

Шон остана да стърчи от другата му страна, загледан в екрана. Имейлите не бяха много.

– Не го виждам – каза Шон. – Вероятно го е изтрил. Ударихме на камък.

– Съмнявам се – промърмори Едгар. – Изтриването не означава, че е изчезнал безвъзвратно.

Пръстите му отново пробягаха по клавиатурата и на екрана се появи нов списък със съобщения.

– Изтрил ги е и от кошчето, но съществува и още един, немаркиран запис. Ако човек знае къде да търси, лесно ще го открие.

– Радвам се, че ти знаеш – тихо подхвърли Шон.

– Ето го! – извика Мишел и посочи с пръст третия имейл отгоре надолу. – Подател Сам Уинго!

Двамата го прочетоха едновременно и озадачено се спогледаха.

– Не виждам нищо, което би накарало Тайлър да крие това писмо от нас или от когото и да било – обяви Шон. – Съдържанието му е кратко и съвсем обикновено – баща му споменава за училището, тренировките по плуване и други такива неща.

– Може би това е причината просто да го изтрие, без да прибягвало допълнителни мерки за сигурност – подхвърли Едгар.

– Изпратил ли е отговор?

Дългучът извърши още няколко операции с клавиатурата и обяви:

– Не.

– Погледни деня и часа, Шон – обади се Мишел. – Тайлър не ме е излъгал. Имейлът действително е изпратен, след като са обявили баща му за мъртъв.

Шон не сваляше поглед от съобщението на екрана.

– Може би е кодирано – внезапно рече той. – Можеш ли да разбереш дали е така, Едгар?

– Естествено.

Очите на Рой пробягаха по текста. Устните му беззвучно се раздвижиха. В следващия момент отвори нов прозорец на екрана и изписа в него някакво непонятно буквосъчетание. СМТДМП.

– Прекарах го през типичните стотина възможности – обясни той. – Прилича ми на кодирано съобщение, състоящо се от първата буква на всяка седма дума. Нищо особено от гледна точка на сигурността, но този метод се използва рядко и е толкова стар, че може би трудно биха се сетили за него. Естествено, не може да издържи срещу истинска кибератака. Не е никакъв проблем за средно добър професионален дешифровчик. Едновременно с това е и доста усложнен, тъй като прибягва до акроними, а не до цели думи. Това се нарича двойно кодиране.

– И какво означава този конкретен акроним?

– Смисълът му е кратък и ясен – отвърна Едгар. – "Съжалявам, моля те да ми простиш."

Шон и Мишел отново се спогледаха.

– Това върши ли ви работа? – попита Едгар.

– Със сигурност не ни пречи – отвърна Шон.

17.

Телефонът в офиса иззвъня секунди след като се прибраха. Обаждаше се Питър Бънтинг, президент на голяма компания за изпълнение на военни поръчки и пряк работодател на Едгар Рой.

Беше толкова ядосан, че Шон се принуди да отдалечи слушалката от ухото си поради силните му крясъци.

– За кого говорите, господин Бънтинг? – попита той, възползвал се от факта, че магнатът млъкна за момент, колкото да си поеме дъх.

Изслуша отговора и кимна.

– Ясно, ще имаме грижата. Съжалявам.

Бънтинг изкрещя още нещо ѝ затвори.

– Какво е станало? – попита Мишел.

Шон се обърна да я погледне.

– Току-що Едгар Рой е бил изведен от кабинета си от служители на Министерството на отбраната.

– Какво? Защо? – извика Мишел. – Ние ли сме причината?

Той кимна.

– Бънтинг не вижда друга причина за ареста му, а аз съм склонен да се съглася с него. Едгар му е казал за нашата среща… – Помълча малко и с лека въздишка добави: – Струва ми се, че Бънтинг беше доста ядосан.

– Чух го. Какво ти каза, преди да затвори?

– Нещо за тестисите ми, въпреки че използва друг, не толкова любезен термин.

Мишел се тръшна на стола си и погледна към вратата.

– Може би и ние трябва да очакваме гости.

– Едгар Рой е служител във фирма, изпълняваща поръчки на правителството, и това автоматично го превръща в държавен служител. Направи ни услуга в работно време и най-вероятно ще го накарат да си плати. От това обаче не следва, че ще го арестуват, тъй като е много ценен за тях.

– Не отговори на въпроса ми – каза Мишел. – Ние далеч не сме толкова ценни, така че най-спокойно могат да ни тикнат в някоя килия и да хвърлят ключа в морето!

– Ние не сме държавни служители. Освен това съществува една правна процедура, наречена habeas corpus, която все още означава нещо в тази страна. Длъжни са да обосноват пред съда законността на задържането ни.

– Да, но ние използвахме услугите на един гений на държавна служба, който хакна частен акаунт. Това не е ли незаконно?

– Все пак разполагаме с официалното разрешение на собственика на акаунта да проведем официално разследване. Тайлър ни нае.

– А след това ни уволни – напомни му Мишел.

– Нищо повече от техническа подробност.

– Ти го казваш.

– Все пак съм адвокат.

– Адвокатите непрекъснато дрънкат глупости, за които вземат куп пари.

– Ако дойдат да ни разбият вратата, ще имаме достатъчно правни основания да протестираме.

– Каква утеха – горчиво се усмихна Мишел. – Ще лежим пет години вместо десет.

– Склонен съм да вярвам, че този имейл действително е бил изпратен от Сам Уинго. А това означава, че армията е заблудила близките му жестоко и гадно.

– Но за какво съжалява този човек? – вдигна вежди Мишел. – Защо иска прошка от сина си?

– Може би защото го е излъгал? Или защото го е накарал да страда?

– Това са само предположения, които не водят доникъде!

– Имаме Тайлър – кротко отвърна Шон. – Имаме Кати, имаме и Дейна. Да не забравяме и държавната фирма ДТИ...

– Нека откъснем първо най-ниските плодове.

– Дейна? – вдигна вежди Шон.

– Не, имах предвид Кати.

– Тогава да се разделим.

– Аз ще поема Дейна, а на теб оставям Кати.

– Шегуваш се, нали? – колебливо попита Шон.

– Така ли мислиш? – изгледа го тя.

– Кати не ме познава. Освен това е малко неудобно да се срещам с гимназистка.

– В такъв случай ще действаме заедно. Винаги съм имала желание да се запозная с бившата ти жена.

– Винаги?

– От вчера насам.

– Може би все още не е направила нищо. Вероятно ще ѝ трябва повече време.

– Ти сам каза, че може да бъде много убедителна. Особено в избора на облекло.

– Защо не пратиш един есемес на Кати? Ако е открила нещо, ще се срещнем с нея. Аз пък ще пратя есемес на Дейна.

– А ДТИ?

– С удоволствие бих ги посетил, но най-вероятно са под наблюдението на Министерството на отбраната.

– Има ли закон срещу задаването на въпроси? Освен това те не са длъжни да ни отговарят, нали?

– Понякога хората си създават собствени закони.

– Ще ни е от полза да научим имената на някои колеги на Сам Уинго в ДТИ – каза Мишел.

– Доколкото успях да разбера, Уинго е работил в един от сравнително малките офиси на компанията. С не повече от двайсетина души. Сигурно всички се познават добре. Поне донякъде...

– Ами тогава защо не отидем пред този офис и да чакаме да излезе някой, който изглежда обещаващ?

– И това ще стане. Но след като се видим с Кати, ако има какво да ни каже. Добре е да пратиш есемеса още сега.

Мишел се подчини.

Изтекоха пет минути, но не се случи нищо.

– Май и тя ни е отрязала – промърмори Мишел, без да сваля очи от дисплея.

– Дай ѝ малко време.

След минута телефонът изпиука в знак на получено съобщение.

– Говорила е с Тайлър – обяви Мишел. – Ще се срещнем в същото бистро.

– Не е зле да си извадиш карта за "Панера" – посъветва я Шон.

– Тая работа става все по-странна – направи гримаса Мишел. – Не искам да се озова в някоя килия на ЦРУ, за която никой не подозира.

Шон преплете пръсти на тила си и се облегна назад.

– Честно казано, аз се безпокоя повече за Тайлър и мащехата му, отколкото за нас – промълви той.

– Защо? – попита Мишел.

– Тайлър е получил този имейл, а Едгар го хакна и разшифрова. Каква е гаранцията, че това няма да се направи и от трета страна?

– Значи знаят, че бащата е влязъл във връзка със сина си?

– И то след като са му казали, че е убит.

– Мислиш ли, че Тайлър може да сподели това и с някой друг?

– Силно се съмнявам, че е готов да го сподели с Джийн.

– Кати докладва, че е говорила с него. Може би ѝ е казал нещо.

– Надявам се да не са контактували по телефона или компютъра.

– Защото Пентагонът със сигурност ще ги засече – кимна Мишел. – Проблемът е там, че днешните хлапета вече изобщо не разговарят лице в лице. Предпочитат да си чатят.

– Дано този път са нарушили тази традиция – въздъхна Шон. – Би било за тяхно добро.

– Защо армията обявява някого за мъртъв, след като той е още жив?

– По няколко причини, но нито една от тях не звучи разумно.

– А на всичкото отгоре бащата иска прошка от сина си. Защото се е престорил на мъртъв? Защото го е подложил на подобен ужас?

– Може би – кимна Шон. – Но сега Тайлър вече знае, че е жив.

– Моля се на Бога да е така. Защото, ако се окаже обратното...

– Ще загуби баща си за втори път – довърши вместо нея Шон.