Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 27 страниц)

30.

Шон седеше срещу Мери Хесе в един ресторант в Шантили, Вирджиния. Тя беше на около трийсет и пет, тъмнокоса, стройна и привлекателна. Избягваше да среща погледа му и постоянно сваляше очилата си, за да ги избърше със салфетката.

Кълбо от нерви е, каза си Шон.

– Значи сте работили заедно със Сам Уинго? – попита за втори път той.

Налагаше се да тегли думите ѝ с ченгел, но в такива ситуации търпението беше полезно качество.

– Сам беше много симпатичен човек. Въпреки че… – Жената отново млъкна и като че ли се отнесе нанякъде.

– Въпреки че какво?

Той протегна ръка и я потупа по китката.

– Знам, че ви е трудно, госпожице Хесе. Но по телефона вече ви споменах, че работя за сина му Тайлър...

– О, Сам постоянно говореше за него. Много се гордееше с това момче.

– Не се и съмнявам, Тайлър е страхотно хлапе. Но ужасно се тревожи за баща си.

– Чух, че са го убили в Афганистан.

– Ние не вярваме на тези слухове. Но преди малко останах с усещането, че вие искахте да кажете нещо по-особено за него...

Тя остана изненадана от наблюдението му.

– Но как е възможно да...

– Аз съм бивш агент на Сикрет Сървис, госпожице Хесе. А там са ни учили да четем езика на тялото.

– Ами какво да ви кажа… Един ден той просто се появи в ДТИ. Никой не го познаваше, никой не беше чувал за него. Така и не разбрах дали се е явил на интервю за работата. Ние сме малка компания, но все пак спазваме някои процедури...

– Но Уинго не е бил подложен на тях, така ли?

– Останах с впечатлението, че по-скоро ги е прескочил – поправи го тя.

– Друго?

– Владееше дари и пущу, но не като някои други колеги във фирмата.

– Доколкото съм осведомен, той е бил нещо като търговски агент, осигуряващ поръчки на компанията.

– Ние нямаме нужда от търговски агенти, господин Кинг. Затънали сме до гуша в работа въпреки свиването на военните операции в Близкия изток. Но на тяхно място се появяват компании, които също имат нужда от преводачи.

– Значи бизнесът ви процъфтява и не се нуждаете от търговски агенти. Тогава каква беше работата на Уинго при вас?

Въпросът беше прост, но Хесе отново изглеждаше объркана.

– Не съм много сигурна.

– Как така не сте сигурна? Нали сте работили с него?

Лицето ѝ пребледня. Шон изпита чувството, че тя всеки момент ще припадне.

– Пийнете малко вода и дишайте дълбоко – посъветва я той.

Жената отпи няколко глътки от чашата пред себе си и избърса устата си със салфетката.

– По-добре ли сте?

Тя кимна, помълча за момент, после каза:

– Всъщност Сам не работеше за нас.

– А с какво се занимаваше?

– Аз му преподавах пущу и дари. Той имаше някакви основни познания от преди.

– Учили сте го на езици, които се използват главно в Афганистан...

– В други близкоизточни страни също, например в Пакистан. И в Иран, където дари е известен като фарси. Добре е да знаеш този език, ако пребиваваш в региона. И арабски, разбира се.

– Значи Уинго не е бил търговски агент и не е притежавал достатъчно познания да бъде преводач. За такъв ли го подготвяхте?

– Не, за тази цел имаме специална школа. Аз работех с него индивидуално по три часа всеки ден. Почти една година.

– И други ли обучавате индивидуално?

Хесе поклати глава.

– Бил е в резерва, но се е готвел да заминава за Афганистан. Може би е искал да усъвършенства тези езици?

– Но не ни плащаше за това. Напротив, ние му плащахме заплата, за да ги учи.

Озадачен от изявлението ѝ, Шон се облегна назад.

– Откъде знаете?

– От Сю, една от счетоводителките ни, с която сме приятелки. Но тя ми каза и нещо друго – заплатите му са ни били възстановявани.

– От кого?

– От някакъв отдел в Министерството на отбраната. Не съм сигурна кой точно, защото са прекалено много. Но определено сме си получавали парите, които сме му плащали. Обучението на Уинго не ни е струвало нито цент. А и собственикът на нашата фирма не се слави с щедрост. Едва ли би плащал на служител, който не върши нищо.

– А вие някога разговаряли ли сте с Уинго за… за тази необичайна договорка?

– Бях предупредена да не го правя – отвърна Хесе. – Смятах Сам за приятел, защото прекарвахме много време заедно. Разказваше ми за сина си, а аз – за моето семейство. Един ден той просто не се появи. Бях много изненадана. Знаех, че ще замине за Афганистан, но не очаквах, че ще се случи толкова внезапно. Освен това нямах представа, че е бил в резерва.

– Всъщност е бил на редовна служба – каза Шон. – Лично аз съм убеден, че вие сте го подготвяли за специална мисия, за която са му трябвали тези езици.

– Специална мисия? – развълнувано прошепна тя. – Каква по-точно?

– Добър въпрос. За съжаление, не мога да ви отговоря.

– Казахте, че според вас Сам не е мъртъв. Но нали така писаха във вестниците?

– Да, но мисля, че не е мъртъв – отговори Шон и леко се приведе напред. – Това обаче не означава, че не е в опасност. Споменавал ли е пред вас нещо по-конкретно? Нещо, което може да ми помогне?

– Казваше, че се надява скоро да се пенсионира. Искаше да прекарва повече време с Тайлър.

– Друго?

– Ами… Малко преди да напусне ДТИ, каза нещо странно...

– Какво?

– Спомена, че скоро заминава за Афганистан, а аз го помолих да бъде предпазлив, защото не искам да бъде убит от снайперист или самоделна бомба. След това добавих, че ще се моля да се прибере жив и здрав.

– И той какво отвърна?

– Каза, че снайперистите и бомбите са последната му грижа.

– Какво е имал предвид? – замислено потърка брадичката си Шон. – Че очаква там да му се случи нещо още по-лошо?

– Предполагам – кимна Хесе, после сякаш се запита какво означава това "по-лошо" и лицето ѝ се разкриви от тревога. – Нима има нещо по-лошо от това да бъдеш взривен или разстрелян?!

– Може би има.

Шон зададе още няколко уточняващи въпроса и си тръгна. Хесе остана на мястото си, загледана в празната чаша пред себе си.

Телефонът му иззвъня още преди да стигне до колата. Беше Мишел, която му разказа за срещата си с Маккини.

– Един милиард евро? – скептично присви устни той. – По сегашния курс това са около милиард и триста милиона долара!

– Вярвам ти. Явно тази сума тежи две хиляди и двеста килограма, без да се брои контейнерът.

– А защо Маккини изведнъж решава да сподели тази информация с нас?

Шон седна зад волана, притисна телефона между рамото и ухото си и закопча предпазния колан.

– Защото се чувства изолиран. И защото не може да вярва на никого, включително и на своите.

– Въпреки това ми се струва странно, че човек на МВС ни подхвърля подобна информация. За такова нещо лесно биха могли да му изпържат задника.

– Няма спор – отвърна тя. – Бях изненадана не по-малко от теб.

– И докъде стигнахте в крайна сметка?

– Доникъде. Той просто си тръгна, а аз побързах да те набера.

– Стой там и ме чакай. Ще пристигна до четирийсет минути.

Шон запали двигателя и включи на скорост, без да поглежда в огледалото за обратно виждане.

Ако го беше направил, вероятно щеше да забележи червената точка, движеща се по челото му.

31.

Шон потегли, а Алън Грант отпусна пистолета си с лазерен мерник, монтиран върху релса "Пикатини".

Нещата не опираха до едно елементарно натискане на спусъка, въпреки че рано или късно щеше да се стигне и до това. Прибра оръжието в кобура под мишницата си и остана на място с работещ двигател. Трябваше му малко време, за да обмисли ситуацията.

Мери Хесе, служителка в ДТИ, работила доста време със Сам Уинго. Беше му преподавала езиците, които се говорят в Близкия изток. Кинг и Максуел нямаше какво да научат от нея, но имаше и други пътеки, които можеха да ги отведат някъде.

Включи на скорост и мерцедесът му напусна Шантили. Насочи се на запад, към подножието на Блу Ридж. Не след дълго напусна междущатската магистрала и пое по някакво шосе, а после се заизкачва по лъкатушещ селски път.

В крайна сметка стигна до тясна, покрита с чакъл алея и спря пред малка хижа, намираща се в доста окаяно състояние.

Слезе от колата и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Времето отдавна беше престанало да има значение за него. Беше забравил какво означава да работиш от девет до пет.

Отвори багажника и огледа жената, която лежеше вътре.

Китките и глезените ѝ бяха стегнати с пластмасови белезници, на очите ѝ имаше кърпа, а устата ѝ беше запечатана с тиксо. Тези предохранителни мерки вероятно бяха излишни, тъй като тя беше упоена. Но Грант беше предпазлив човек, защото беше осъзнал, че предпазливите живеят по-дълго.

Вдигна жената и я понесе към верандата; Остави я на пода и се зае с трите ключалки и алармената инсталация, свързана с генератор на пропан-бутан, който осигуряваше и осветлението. След това отново вдигна жената и я внесе вътре. Но съвсем не като младоженец, който прекрачва прага с булката на ръце.

Влезе в задната стая, която беше със затъмнен прозорец. В средата имаше метална маса. Той я положи върху нея, свали превръзката от очите ѝ и отстъпи назад. После спокойно съблече палтото си и разкопча кобура. Пистолетът само щеше да му пречи. Светна лампата и зачака.

Жената започваше да се връща в съзнание. Грант погледна часовника си и доволно кимна. Точно навреме.

Клепачите на Джийн Уинго леко потрепнаха, после се вдигнаха. Обърканото изражение на лицето ѝ изчезна в мига, в който извърна глава и го видя.

В очите ѝ проблесна страх.

Грант внимателно отлепи тиксото от устата ѝ.

– Какво правиш? – попита почти беззвучно тя и огледа стаята. – Защо си ме докарал тук?

– Да си поговорим.

– Дрогирал си ме и си ми сложил белезници, а сега лежа на някаква метална маса. Достатъчно беше да се обадиш, по дяволите!

Грант поклати глава. Самочувствието на жената бързо се завръщаше.

Тя направи опит да се надигне, но той нахлузи чифт тънки кожени ръкавици и я бутна обратно. За това не се изискваше никакво усилие, тъй като китките и глезените ѝ продължаваха да бъдат в белезници.

– Остави ме да стана, моля те!

– Не и преди да поговорим. Искам да знам всичко.

– Къде сме?

– На сигурно място – отвърна той и придърпа един стол към масата.

– Може ли поне да седна?

Той подпря гърба ѝ с ръка и ѝ помогна да заеме седнало положение.

В очите ѝ имаше тревога.

– Какво още искаш да знаеш? – попита Джийн. – Казах ти абсолютно всичко.

– Като за начало ще те попитам защо напусна къщата?

– Тайлър нае онези детективи и това ме изнерви.

– Напусна без разрешение. Щом си приела задачата, нямаш право да променяш правилата.

– Знам, Алън. Съжалявам. Но обстоятелствата се промениха и аз бях длъжна да се променя с тях. Тези частни детективи...

– Държах всичко под контрол, но твоето бягство усложни нещата. В момента Тайлър живее с Кинг и Максуел, а аз изгубих трима от хората си. Всичко това нямаше да се случи, ако беше по-общителна с момчето и не го беше зарязала в крайна сметка. Ако не беше събудила подозренията му, то нямаше да наеме никого. Просто щеше да приеме версията на армията и с това щеше да се приключи.

– Уинго му изпрати имейл.

– Знаем. Но този имейл може да бъде изпратен от всекиго, а не само от баща му. Следователно отново опираме до твоето отклонение от сценария. Ако не беше то, ние щяхме да се погрижим за всички възникнали у сложения.

– Добре, съжалявам. Не всеки план се реализира гладко.

– Моят се реализираше точно така. Досега.

– Нима си ме докарал тук, за да ме изтезаваш? А може би и да ме убиеш? Ще ти помогне ли това?

Грант усети, че е обзета от паника, макар да се правеше на смела.

– Отговорът ми е "не". На всичките ти въпроси. Нищо не може да ми помогне. Просто искам да проверя дали имаш някаква полезна информация. След това ще те освободя от операцията. Но трябва да осъзнаеш, че наистина прецака нещата, Джийн. И ще си понесеш последствията.

– Аз пък мисля, че се справих повече от добре с тежката задача – каза тя. – Изтърпях цяла година като "съпруга" на Уинго. Хлапето отказа да ме приеме, а Уинго си е Уинго. Не беше точно като разходка в парка.

– Разбирам те много добре. Просто искам да ми кажеш нещо, което ти е направило впечатление. Веднага след това ще те върна обратно в града.

– Напуснах къщата, когато нещата станаха безнадеждни. Съответно се свързах с теб и ти обясних защо го правя.

– А аз ти заповядах да се върнеш.

– Лесно е да се каже.

– Нещо друго?

– В общи линии това е всичко.

– Други съобщения от Уинго на електронната поща на сина му?

– Нямаше такива. Уинго не му е писал в отговор. – В очите ѝ проблесна любопитство. – Всъщност какво точно се случи там? Ти така и не ми каза...

– Уинго изгуби товара, а моите хора изгубиха него. Той е някъде там, на свобода. И вероятно се опитва да разбере какво е станало, след което ще се върне у дома. Осъществил е контакт с прекия си командир, който е отказал да приеме обясненията му. Зле му се пише. В момента Министерството на отбраната хвърля огромен ресурс, за да го открие. Разбира се, ние също го търсим.

– Значи едва ли ще остане неоткрит дълго време.

– За нас не е добре Министерството на отбраната да го открие. Има опасност да повярват на твърденията му, че не е откраднал товара. Тогава ще започнат да го търсят другаде. А аз искам да са фокусирани единствено върху Уинго.

– Което означава, че трябва да го откриеш преди тях.

– Лесно е да се каже, както самата ти посочи преди малко.

– В такъв случай се залавяйте за работа.

– Това и ще направим.

Той извади ножа си и преряза пластмасовите белезници на китките и глезените ѝ. След това ѝ подхвърли 9-милиметровия глок.

Джийн провери пълнителя и вкара патрон в цевта.

– Съжалявам, Алън – промълви тя и натисна спусъка. Или поне се опита да го направи.

Не се случи нищо. Не последва изстрел, от дулото не излетя куршум.

– Няма да стане без ударник – подхвърли Грант, който не изглеждаше изненадан от намеренията ѝ да го ликвидира.

Ножът му се стрелна към шията ѝ и преряза главните артерии. Грант пъргаво отскочи назад, за да избегне кървавия фонтан. Очите ѝ останаха взрени в лицето му, а той търпеливо чакаше.

Джийн се строполи на пода и няколко секунди по-късно престана да кърви.

Загледан в нея, Грант промърмори:

– Такива са последиците, Джийн.

После уви трупа ѝ в голям найлонов лист и го върза като подарък.

Изкопаният гроб се намираше на триста-четиристотин метра навътре в гората. След като хвърли последната лопата пръст в дупката, Грант каза безмълвна молитва и си помисли, че Сам Уинго овдовява за втори път. Разбира се, този факт едва ли щеше да го развълнува. Имаше други неща, за които да се притеснява. Грант се върна в хижата, почисти задната стая и се качи в колата.

Не му се искаше да губи тази жена, но някои неща просто бяха задължителни. Боецът трябваше да изпълнява заповедите безпрекословно. Правилата не се променяха в движение. Неслучайно в армията съществуваше строга йерархия. Поради здрави, проверени от историята основания.

Самият Грант беше преди всичко дисциплиниран войник. Независимо дали бе в униформа или не. Тук облеклото нямаше никакво значение. Важно бе онова, което се криеше под него – дисциплина, чест, уважение. Лоялност и професионализъм.

А Джийн беше обърнала гръб на всички тези ценности.

Но нямаше как да я изправи пред военен съд.

Останала му бе само една възможност, след като я подложи на жестокия тест за лоялност. Грант беше справедлив човек. Ако Джийн не беше се опитала да го убие, щеше да е все още жива. Но тя се опита и това я изпрати в гроба.

Той запали двигателя и потегли.

Разполагаше със списък, който провери два пъти поред. Беше време да раздвижи топката.

В момента разполагаше с един милиард евро, но не се нуждаеше от цялата сума. Десет процента от нея щяха да са му напълно достатъчни.

Беше дълбоко убеден, че това ще бъдат едни много добре похарчени пари.

32.

На другата сутрин Мишел закара Тайлър на училище.

– Ако забележиш нещо странно или се появят непознати хора, веднага се заключваш в кабинета на директора и ми звъниш! – инструктира го тя.

Момчето обеща да я послуша и тръгна към училището, а тя остана да гледа след него. Никога не се беше виждала в ролята на майка, но в момента беше загрижена за Тайлър като за собствено дете. Изпитваше огромно чувство за отговорност – по-силно дори от онова, когато охраняваше ВИП персони като агент в Сикрет Сървис. Странно, но факт.

Тя потегли и се обади на Шон.

– Оставих гарджето ни – докладва тя. – Сега къде отиваме?

– Мислиш ли, че Маккини ще приеме още една среща с нас? – попита Шон.

– Не знам. Но имам визитката му и винаги мога да му звънна.

– Направи го.

– А защо пак Маккини?

– Нуждаем се от официален достъп до информация, Мишел. Само той може да ни го осигури. В противен случай сме извън играта без никакви възможности да проверяваме различните улики.

– Той едва ли ще ни покани в разследването.

– Може би ще останеш изненадана.

– Знаеш ли нещо, което не ми е известно?

– Просто му звънни. Предложи му среща по обед в нашия офис.

– А дотогава какво ще правиш?

– Ще проверя как е Дейна.

– Нали не допускат хора, които не са близки роднини?

– Винаги има начини.

– Какво друго да направя, освен да позвъня на Маккини?

– Опитай се да научиш нещо за Джийн Уинго.

– Добре. Бих ти казала да внимаваш, но знам, че ще го направиш и без моето предупреждение.

Той прекъсна връзката.

Мишел подкара към квартала на Тайлър. Приличаше на хилядите, разпръснати из цялата страна квартали, населявани от работническата класа. Но не беше точно работнически. Някои от обитателите му не бяха такива, за каквито се представяха.

Мишел спря колата и отиде да почука на вратата на Алис Добърс – съседката, която беше видяла Джийн да се изнася предишния ден. Жената ѝ отвори. Беше прехвърлила осемдесет, ниска и с най-малко двайсет килограма наднормено тегло. Крайниците ѝ бяха подути и явно я боляха. Носеше очила, а на дясното си ухо имаше слухово апаратче. Мишел се представи, обясни какво иска, след което добави:

– Опитваме се да помогнем на Тайлър.

– Знам – кимна госпожа Добърс. – Той ми сподели за вас и за партньора ви. Ще ви кажа каквото казах и на него. Тя тръгна някъде по обед, малко преди да започне любимият ми сериал. Точно затова запомних времето, защото те вече не останаха много. Имам предвид хубавите любовни сериали. Погледнах през прозореца съвсем случайно, докато течеше реклама на кафе. Аз вече не пия кафе. Вдига ми кръвното и ме кара да пишкам нощем. Ама ми е трудно да ставам от леглото. Опитах с "Дипендс", но не ми харесаха. Все едно, че съм се родила за втори път. Глупаво е да носиш памперси, да знаете… – Старицата смъкна очилата на върха на носа си и погледна Мишел в очакване на съчувствие.

– Сигурно е така – бързо отговори Мишел. – А тя излезе с куфар, така ли?

– Не, първо отиде да изхвърли боклука за рециклиране. Предполагам, че беше забравила...

– Какво?

– Вчера събираха обикновения боклук, а не този за рециклиране. Така и не разбрах защо не ги вдигат едновременно. Но на мен ми е все едно, тъй като не ми е останало кой знае колко време на този свят.

– Какво се случи после?

– После тя си изнесе куфара, отвори багажника на колата си и го вкара вътре. Истински куфар, а не някакъв сак. Вероятно беше сложила в него всичко, което притежава. Не съм я виждала да се връща обратно, ама това не е кой знае каква загуба.

– Защо мислите така?

Добърс я погледна многозначително.

– Бях омъжена цели петдесет и седем години. Е, не за един и същ мъж, а за трима. С всеки от тях имах хубави дни, а после и не толкова хубави. Така че знам какво е любов и всеотдайност. Винаги усещам, когато ги има, а не усещам ли нищо, значи ги няма.

– А там ги нямаше, така ли? – подхвърли Мишел и погледна към отсрещната къща.

– Познавах първата съпруга на Сам Уинго. Тя наистина беше влюбена в съпруга си, а той ѝ отвръщаше със същото. Но втория път беше друго. Не знам защо се е оженил за нея, но не е било по любов.

– Разговаряли ли сте с някой от тях?

– Със Сам сме си говорили много пъти. По-рано редовно го виках да ми поправя фурната, която ме изоставяше точно когато най-много ми трябваше. Докато още шофирах, той и Тайлър сменяха маслото, проверяваха гумите и миеха колата ми. Добри хора. Но за Джийн не мога да кажа същото.

– И с нея ли сте разговаряли?

– Опитвах се, ама не стана. Имам какви ли не болести – тромбофлебит, артрит, диабет от втори тип, бъбреците ми не са наред, да не говорим за черния дроб. Докторите искат да ме изследват след смъртта ми, за да разберат как се живее с толкова много болести… – Жената изведнъж млъкна и въпросително погледна Мишел. – Ох, отплеснах се, скъпа. Докъде бях стигнала?

– До опитите ви да разговаряте с Джийн Уинго – каза Мишел.

– Ей, взех да изкуфявам. Та така, исках да кажа, че за мен прекосяването на улицата си е цял маратон, но въпреки това го правих, и то няколко пъти. Дори ѝ изпекох пай за добре дошла в квартала, въпреки че съм си забранила да ползвам фурната. Знам ли кога ще изкуфея дотолкова, че да подпаля къщата. А тя какво направи? Взе пая, благодари ми и ми затвори вратата под носа. Веднъж я видях да полива цветята на двора и излязох да си побъбрим. А тя ме погледна така, сякаш ме е насрало куче, и се прибра вътре, преди да бях стигнала средата на улицата.

– Не е била от най-дружелюбните съседки, а? – съчувствено подхвърли Мишел.

– Изобщо не беше никаква съседка – отсече госпожа Добърс.

– Да имате представа къде може да е отишла?

– Не, но за мен заминаването ѝ беше облекчение. Тревожа се само за Тайлър. Той много обича баща си, но сега него го няма, а и жената, за която се беше оженил, също изчезна. Това са големи промени. Не знам какво още може да му се случи.

– Аз също – въздъхна Мишел. – Много ви благодаря.

– За нищо – отвърна госпожа Добърс и я погледна с присвити очи. – Видях и твоя човек. Тайлър казва, че сте партньори, а преди това сте били някакви шпиони.

– Бяхме агенти на Сикрет Сървис – поправи я Мишел.

– Хубавец е той. Ако бях по-млада, като нищо щях да го взема за съпруг номер четири. А сега ми позволи един съвет… – Очите ѝ се плъзнаха по високата фигура на Мишел. – Имаш си всичко, което е важно за една жена. На твое място бих го вързала, преди да го спипа някоя мъжемелачка. А те са много и са навсякъде, скъпа. Хайде чао, че отивам да пишкам.

След тези думи възрастната жена се обърна и изчезна във вътрешността на дома си.

Мишел остана отвън с разтворения си бележник, в който не бе записала и една дума.

След известно време прекоси улицата в обратна посока и спря на мястото, където Джийн паркираше колата си. Знаеше как изглежда, включително контролните номера. За съжаление, не можеше да я пусне за издирване, защото само ченгетата имаха това право. Иначе подкрепяше мнението на Добърс – Джийн Уинго нямаше да се върне тук. Особено ако бракът беше само прикритие за предстоящата мисия на Сам.

Извади телефона си и набра Маккини. Включи се гласова поща. Тя му остави съобщение, в което го канеше да ги посети в офиса по-късно през деня.

Тръгна напред с намерението да заобиколи къщата. Тайлър ѝ беше дал ключ и ѝ беше разрешил да влиза вътре, когато пожелае. Поне това щеше да бъде обяснението ѝ при евентуална поява на ченгетата.

Започна от приземния етаж и после се качи горе. Не си направи труда да търси отпечатъци, тъй като не разполагаше с база данни за сравнение. Това беше една допълнителна пречка за работата на частните детективи. Много искаше да се запознае с миналото на Джийн. Ако тя действително играеше определена роля, най-вероятно бе наета от военните или от техен посредник. А това би ги насочило към сегашното ѝ местопребиваване. Ако Маккини се съгласеше да работят заедно, може би щеше да им помогне да я открият.

Отдели няколко допълнителни минути да разгледа стаята на Тайлър. Представи си колко е страдал тук, докато се е питал дали баща му е жив. Надяваше се, че двамата с Шон ще успеят да му дадат отговор на този въпрос.

Прехвърли се в спалнята на семейство Уинго. Приемаше, че ако бракът им е бил фалшив, двамата едва ли са спали заедно. Помисли си, че не им е било лесно да играят ролите си в малка къща като тази. Внимателното претърсване на стаята и вградения гардероб не ѝ донесе кой знае какво. Джийн Уинго беше прибрала всичките си дрехи и лични вещи. Почти нищо в спалнята не говореше за присъствието на жена.

Нямаше компютър, нямаше стационарни или мобилни телефони.

Мишел седна на един стол и огледа стаята. Надяваше се да не е пропуснала нещо. След това стана и надникна през прозореца към задния двор. Край вратата имаше зелена кофа за смет. Реши да я прегледа, преди да си тръгне. После долетя силен грохот на мотор, придружен от съскането на хидравлика. Тя пристъпи към другия прозорец в спалнята, от който се виждаше улицата. По нея бавно се приближаваше камионът за боклук. Погледна синия контейнер до тротоара. Може би този камион събираше подлежащите на рециклиране отпадъци.

В следващата секунда Мишел вече тичаше надолу по стълбите. Изскочи от входната врата, прелетя през верандата и се приземи на моравата. Добра се до синия контейнер секунди преди камионът да спре до него.

Един мъж скочи от задната част на камиона и я погледна въпросително.

– Брачната ми халка е вътре! – задъхано рече тя. – Моля ви тази седмица да ме пропуснете, за да мога да я потърся. – Едновременно с тези думи хвана страничните ръкохватки на контейнера и започна да го тика навътре по алеята. Не след дълго стигна до задния двор, върна се да затвори портичката, а след това вдигна капака.

Успя навреме да съобрази, че когато човек бърза да изчезне, той едва ли ще отдели време за изхвърляне на боклука, както бе направила Джийн. Което означаваше, че в контейнера може би има нещо, което тя не е искала да открият между личните ѝ вещи в случай на внезапна проверка. Може би точно това си е мислела, когато е сбъркала дните за разделно прибиране на боклука.

Ровенето в дълбокия контейнер ѝ отне цели двайсет минути, но в крайна сметка напипа някакъв плик. С получател Джийн Шепърд, но на друг адрес. Прибра го в джоба си и минута по-късно вече тичаше към улицата, където я чакаше лендкрузърът.