Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 27 страниц)

10.

Когато Мишел излезе от "Панера", снегът се беше усилил.

Годините в Сикрет Сървис я бяха научили да разделя околния свят на отделни фрагменти и да търси опасността в най-близките. Този инстинкт продължаваше да ѝ служи, въпреки че отдавна вече не работеше в службите. В момента вътрешните ѝ антени трептяха предупредително.

Паркингът беше пълен едва наполовина, но предвид огромните му размери колите там пак бяха много. Вниманието ѝ обаче беше привлечено от един-единствен автомобил.

С правителствени номера, изключен мотор и самотна фигура зад волана. Почти покрит от снега, което говореше за доста продължителен престой. Липсата на стъпки наоколо подсказваше, че никой не е слизал от него. Нещо, което беше доста странно предвид факта, че това беше мол, посещаван от хора, които бързат да напазаруват и да потеглят към домовете си. Но този човек беше паркирал и седеше търпеливо с изгасен двигател въпреки студа. Очевидно чакаше нещо.

Или някого. Може би мен, каза си Мишел.

Тя се качи в лендкрузъра и запали двигателя. Не откъсваше поглед от седана с правителствени номера. Силуетът зад волана беше неподвижен. В момента, в който бе склонна да приеме, че заключенията ѝ са погрешни, ситуацията претърпя рязка промяна.

Силуетът се превърна в мъж с широки рамене и късо подстригана коса, облечен в дълго тъмно палто. Носеше черни униформени обувки, а върху ръкавите на дългата дреха личаха нашивки.

Нашивки, а не звезди. Това е нормално, помисли си Мишел. Едва ли биха изпратили някой генерал да се разправя с нея.

Изчака го да се приближи и свали страничното стъкло.

– Трябва да сте здравата премръзнали в тази кола – подхвърли тя. – Защо не се качите при мен да се постоплите?

Вместо отговор мъжът показа служебната си карта.

– Капитан Одри Джоунс, военна полиция – прочете тя. – Какво мога да направя за вас?

– Току-що се срещнахте с Тайлър Уинго, нали? – попита Джоунс.

– След като казвате...

– Защо?

– Това е поверително.

– Доколкото ми е известно, вие сте частен детектив.

– След като казвате… – повтори тя. – В такъв случай не бива да се учудвате защо не мога да ви разкрия подробности.

– Уинго е малолетен и не може да ви бъде клиент.

– Напротив, може – възрази Мишел.

– Но за какво му е детектив?

– По много причини. Вас какво ви интересува?

– Съвсем наскоро е изгубил баща си.

– Знам.

– Той е уплашен и беззащитен, а армията не желае някой да се възползва от сегашното му състояние. Поискахте ли му пари?

– Защо си мислите, че целта ми е да измъкна пари от един скърбящ тийнейджър?

– А не е ли?

– Всъщност с това си изкарвам хляба. Преглеждам вестниците за имената на убити бойци, след това издирвам съкрушените им деца и забогатявам, като прибирам по долар от всяко. Как ви звучи това?

– Известно ни е, че сте бивш агент на Сикрет Сървис, когото са помолили да напусне.

– Всъщност ми предложиха удължаване на договора, но аз предпочетох да си подам оставката. Беше доста отдавна.

– Двамата с партньора ви сте разследвали доста важни случаи – серийни убийци, ЦРУ, националната сигурност.

– Спрете, защото ще се изчервя.

Джоунс направи крачка напред и се наведе. Главата и раменете му почти запълниха прозореца.

– Най-любезно ви молим да стоите настрана от семейство Уинго – каза той. – В момента те изживяват тежък момент и не се нуждаят от вмешателство.

– Как разбрахте за нас?

– Армията разполага с много ресурси.

– Нима сте толкова загрижени за всички семейства на загинали военнослужещи?

– Не, загрижени сме само за онези, на които се натрапват хора като вас. За щастие, малцина падат толкова ниско.

– Това е вашето мнение, което, между другото, е напълно погрешно – твърдо отвърна Мишел.

– Баща му е загинал по време на служба и момчето беше надлежно уведомено. Нямам представа какво е поискало от вас, но при всички случаи вие не би трябвало да приемете. За мен просто се възползвате от един съсипан от мъка младеж. Може би го правите, за да изкарате някой долар или пък да натрупате точки пред някого. А може би просто ви е мъчно за него. Не знам и не ме интересува. Но най-настоятелно ви моля да оставите семейството на мира, за да може да преживее мъката си. – Мъжът замълча за момент, после отчетливо попита: – Достатъчно ясен ли бях, госпожице Максуел?

– Кристално ясен, капитан Джоунс – кимна Мишел.

Той се завъртя на токове и тръгна обратно към колата си. Десет секунди по-късно вече го нямаше.

Мишел остана на мястото си, замислено почуквайки с пръсти по волана. Военната полиция наблюдаваше случая. Военната полиция изпращаше категорично послание: стойте далече от семейство Уинго. Най-вероятно бяха разговаряли и с Тайлър. Може би бяха подслушвали телефона му, бяха разбрали за тази среща и веднага се бяха намесили. Това обясняваше неочакваното му решение да се откаже от услугите им.

Тя набра номера на Шон и му разказа за случилото се.

– Ти какво мислиш? – попита той.

– Този Джоунс изглежда автентичен, но може би знае само толкова, колкото да ни отправи недвусмислено предупреждение.

– Като добавим и отношението, на което се натъкнах в Пентагона, започвам да си мисля, че нещата изглеждат много подозрителни – отвърна Шон. – Въпросът е какво ще правим оттук нататък.

– Все още не сме върнали маузера – подсказа му Мишел.

– Без съмнение военната полиция ще наблюдава къщата. Ако ни засече там, едва ли ще ни се размине само с любезно предупреждение.

– Не мисля, че ще ни подложат на водни мъчения.

– Има и по-лоши неща от тях.

– Например?

– Осакатяване. Смърт.

– Стига! Все пак говорим за правителството на САЩ. Но просто не мога да оставя нещата така. Мисля, че и ти се чувстваш по същия начин. Тайлър крие нещо. Убедена съм, че се нуждае от помощта ни, но и него са го предупредили. Съмнявам се, че дори армията може да си позволи да изпрати специален човек на някакъв заснежен паркинг само за да вкара в пътя такива като нас, решили да се "възползват" от нещастието на едно обикновено семейство.

– Права си. Нещо не е наред.

– Ти също си прав, най-вече за стената, издигната около семейство Уинго. Ако се опитаме да я преодолеем, със сигурност ще си имаме неприятности. А от това следва, че трябва да подходим по друг начин, нали?

– След като не можем да влезем в контакт с момчето, може би трябва да проучим миналото на баща му. Тайлър спомена, че е работил във фирма ДТИ със седалище в Рестън. Ще започнем от нея.

– Твърде вероятно е да бъдем разкрити, ако отидем там.

– Няма нужда да ходим. Нали за това има интернет.

– Добре де, можеш да чукаш по клавиатурата колкото си щеш, но аз възнамерявам да свърша малко истинска работа.

Мишел отново насочи поглед към "Панера".

– Каква например? – попита Шон. – Не искам да действаш, без да сме обмислили нещата. Нали помниш какво се е случило с британската лека кавалерия при атаката на Балаклава? Били са пометени заради грешката на един човек.

– На един мъж – това е ключовата дума. Ако атаката беше ръководена от жена, нямаше да се стигне до такава касапница.

– Добре де, какво мислиш да направиш?

– Да поговоря с една тийнейджърка за неин съученик. Чисто по женски.

Мишел изключи телефона, скочи в снега и тръгна обратно към бистрото. Възнамеряваше да разбере от Кати Бърнет доколко е загрижена за Тайлър Уинго.

11.

– Здрасти, Кати.

Момичето вдигна глава от лаптопа си и срещна погледа на Мишел, застанала до нея с табла, на която имаше купичка супа, хляб и чаша кафе.

– О, здравейте.

– Може ли да седна при теб?

– Нали бяхте с Тайлър? – огледа се Кати.

– Той отиде на плуване, а аз мислех да тръгвам, но заваля доста силно. Реших, че чаша кафе и една супа ще ми дойдат добре.

Мишел се настани на масата и изчака Кати да отмести лаптопа и раницата си, за да ѝ направи място за таблата.

– Благодаря – кимна тя, загреба с лъжицата и се усмихна. – Няма нищо по-хубаво от гореща супа в студен снежен ден.

– Предполагам – отвърна Кати и се усмихна притеснено.

– Дано не съм прекъснала някое домашно – кимна към лаптопа ѝ Мишел.

– Не, не, това е чак за другата седмица. Просто реших да му хвърля един поглед… – Момичето затвори лаптопа и я погледна въпросително. – Предполагам, че разговаряхте с Тайлър за баща му.

Мишел натопи залък хляб в супата и го поднесе към устата си.

– Голяма трагедия – каза тя, дъвчейки. – Наистина е страшно да изгубиш родител, особено на тази възраст.

– За военните ли работите?

– Не, просто се опитвам да му помогна, но по друг начин. Той каза, че сте в един клас. Твърди, че си много умна и си взела две години за една...

– Наистина ли го каза? – попита Кати и лицето ѝ грейна.

– О, да – кимна Мишел и отпи глътка кафе.

– Той самият е много умен и е пълен отличник. Но не се хвали като някои други. Тайлър е… ами просто е мълчалив и сдържан.

– Доколкото разбирам, вие двамата сте добри приятели.

– Познаваме се още от началното училище – кимна момичето.

– В момента приятелите са много важни за него. Сигурна съм, че разбираш това.

– О, да.

– Познаваше ли баща му?

– Двамата са идвали на вечеря у дома. Няколко пъти ме е вземал от училище заедно с Тайлър. Винаги се държеше мило с мен. Знам, че е бил изпратен в Афганистан. Преди две години и майка ми беше там, но сега вече си е у дома. Надявам се никога повече да не заминава.

– И майка ти служи в армията, така ли?

– Във ВВС. Тя е пилот.

– Това е страхотно, Кати.

– Много се гордея с нея. Може да управлява всякакви самолети. Преди време ме качи на една чесна. Направи неща, от които ми се обърна стомахът, но на нея ѝ нямаше нищо.

– Сигурна съм – кимна Мишел и отново загреба от супата. – Предполагам, че в училище вече знаят за бащата на Тайлър...

– Днес го обявиха официално. Всички се натъжиха, а Тайлър се притесни.

– Казваш, че двамата се познавате още от началното училище. Предполагам, че си познавала и майка му.

– Да – кимна Кати. – Това беше друга трагедия.

– Щом има толкова млад син, трябва да е починала доста млада.

– Да.

– От рак ли?

– Тайлър ли ви каза така? – погледна я изненадано Кати.

– Не, но ако съдя по реакцията ти, трябва да е починала от нещо друго.

– Вижте, след като той не ви е казал, няма да ви кажа и аз. Сигурно си е имал причини.

– От болест ли беше?

– И така може да се каже – колебливо отвърна момичето.

– Не те разбирам.

– Психическо заболяване. Депресия. – Кати замълча за момент, после добави: – Самоуби се.

Мишел отново поднесе лъжицата към устата си. Не беше гладна, но ѝ трябваше време, за да осъзнае чутото и да реагира адекватно.

– Мили боже – промълви най-сетне тя. – Майка му се самоубива, а баща му загива в Афганистан.

– Да. Много ми е мъчно за него! – каза с треперещ глас Кати.

– Но поне има втора майка – каза Мишел.

– Не знам дали се чувства щастлив от този факт – намръщи се момичето.

– Не ми е казал нищо конкретно, но останах с чувството, че не се разбира с нея.

– Няма как да е иначе – леко повиши глас Кати. – Искам да кажа, че господин Уинго превъртя и се ожени за много по-млада жена, без дори да я познава добре. Да не говорим за Тайлър, който изобщо не подозираше за нейното съществуване. Той каза ли ви, че бракът е бил сключен пред съдия? Без сватба, без нищо. Един ден просто му обявили, че са се оженили. Тайлър беше много разстроен.

– Не е ли получил някакви обяснения от баща си?

– Не ми е споменавал – отвърна Кати и закова поглед в лицето ѝ. – Но вие така и не ми казахте по какъв начин помагате на Тайлър.

Мишел извади една визитка и я плъзна по масата.

– Защо му е на Тайлър детектив? – учудено попита момичето, след като прочете какво пише.

– За да получи отговори. Това е главната причина хората да наемат детективи.

– Отговори на какво?

– Мисля, че самият той още не знае, Кати. Спомена пред мен, че баща му е бил в резерва, но в един момент отново са го върнали на активна служба.

– Спомням си, че когато бях във втори клас, господин Уинго дойде в училище и ни говори за дълга пред родината. Тогава беше с униформа. По-късно и мама последва примера му.

– Значи твоите родители са го познавали добре, така ли?

– Главно мама, по военна линия. Вече споменах, че след смъртта на майката на Тайлър те идваха няколко пъти на вечеря у нас. Самият Тайлър умее да готви, и то доста добре. Дори демонстрира някои свои рецепти пред мама.

– Съседи ли сте?

– Не, но живеем на пет минути с кола от тях. – Лицето ѝ се проясни. – Тайлър ми обеща да ме кара с колата на училище. Вече има временна книжка и съвсем скоро ще получи редовна.

– Той е с една година по-голям от теб, нали?

– Да. Другия месец аз ще навърша шестнайсет, а той става на седемнайсет през май.

– Оплаквал ли се е някога от проблеми?

– Не съм разговаряла с него след смъртта на баща му, ако питате за това.

– А по-рано? Наред ли бяха нещата с него?

– Горе-долу. Както казах, не се разбира с втората си майка.

– А с баща си? Не му ли беше сърдит след неочакваната женитба?

– Беше, но според мен се примири. Той не можеше да му се сърди дълго.

– А сега, след като баща му вече го няма?

– Остана само с мащехата си, което не е добре за него.

– Няма ли други роднини наблизо?

– Не съм чувала да има.

– Ще ми звъннеш ли, ако ти хрумне нещо, което би могло да помогне на Тайлър?

– Какво например?

– На този етап не мога да кажа. Но може би сама ще се досетиш.

– Не се е забъркал в неприятности, нали?

– А има ли причини да мислиш така? – попита Мишел.

– Не. Тайлър е много свястно момче.

– И аз останах с такова впечатление. Затова искам да му помогна.

Кати прибра визитката в джоба на палтото си.

– Може да ви се обадя – каза тя.

– Ще се радвам – кимна Мишел.

12.

По-късно вечерта Мишел и Шон се срещнаха в един бар в Джорджтаун. Седнаха на маса до прозореца и си поръчаха бира.

– Някакви новини от Пентагона? – попита Мишел.

– Засега не. Това обаче не означава, че и утре ще е така. Надявам се, че другите ми познати там все пак ще се обадят.

Мишел отпи глътка бира и се облегна назад. Беше спряло да вали, а натрупалият сняг бързо се топеше.

– След като чакаме обаждане от Пентагона и не можем да отидем при Тайлър и мащехата му, значи ни остава само ДТИ, бившите работодатели на баща му – каза тя. – Нали щеше да ги провериш в интернет?

– Направих го. Оказа се, че са фирма, която изпълнява държавни поръчки.

– Всяка втора фирма в района изпълнява държавни поръчки. В кой сектор работят?

– Предлагат преводачески услуги на армията.

– Чувала съм, че това е сладка работа.

– Вероятно – кимна Шон. – Но малко прилича на нашия ангажимент тук. Специалността им е Близкият изток и вероятно доста ще ги заболи, ако армията се изтегли от там.

– Уинго наистина ли е бил търговец, както спомена Тайлър?

– Така и не получих шанс да задам този въпрос на никого – каза Шон и отпи глътка бира. – Според мен попаднахме в задънена улица.

Мишел пъхна пръста си в дългото гърло на бутилката и започна да я клати над масата.

– Мразя да се признавам за победена – каза тя.

– Нима мислиш, че аз обичам?

– Ти познаваш хора навсякъде и вероятно вече си измислил някоя алтернатива.

– Засега се опитвам да преценя дали си струва усилията.

– Аз пък мисля, че този анализ вече го направихме.

– Може би ти си го направила.

– Смятам, че мога да науча нещо от приятелката му Кати Бърнет. Вече започнах да я обработвам.

– Без да ти пука, че въвличаш в тази история едно невинно момиче?

– Ако знаех каква е "тази история", може би щеше да ми пука. Проблемът с кокошката и яйцето...

– Въпреки всичко не одобрявам това, което си направила.

– Не съм я карала да шпионира Тайлър. Просто я помолих да се свърже с мен, ако се сдобие с информация, която може да му помогне. Но ако държиш, мога да ѝ звънна и да ѝ кажа да не прави нищо.

Дълго време мълчаха и се гледаха намръщено.

– Виж какво – каза най-сетне Шон, – не се измъквам, но просто не съм сигурен какво можем да постигнем.

– Досега не сме постигнали нищо, следователно можем да повдигнем летвата.

– Виждам, че сме далече от консенсус по този въпрос – промърмори той.

– Аз проявявам максимално благоразумие.

– Ти почти не познаваш това момче, но изведнъж го приемаш като по-малък брат, чиито проблеми са и твои. Това ли наричаш проява на благоразумие?

Мишел остави бирата си на масата и се извърна към прозореца.

– Значи според теб греша, като искам да му помогна.

– Не казвам дали грешиш или не. Струва ми се, че… как да кажа, прекалено се палиш.

– Много добре знам какво е да си уплашено дете! Докато Тайлър тичаше като обезумял в бурята, успях да зърна ужаса в очите му. – Тя отмести поглед и тихо добави: – А и пистолетът… Все едно видях себе си да бягам през полето с пистолет в ръка!

– Но ти не си бягала с пистолет в ръка, Мишел! – каза Шон.

Тя сякаш не го чу.

– Единствената разлика е, че той не можеше да стреля с него, докато аз го направих.

– Това е било много, много отдавна. На колко си била тогава, може би на шест?

– Шест, шестнайсет, какво значение има? То просто се случи.

– Знаеш, че не е толкова просто – каза Шон.

– Разбира се, че не е. Подложих се на дълга психотерапия, включително и в клиника. След това почти бях забравила за този инцидент. Но така или иначе, не успях да го разбера напълно и затова бях толкова уплашена.

– Значи правиш връзка между своите преживявания като дете и сегашната ситуация на Тайлър, така ли?

– Може би. Това грешка ли е?

– Не мога да кажа. Но защо си причиняваш всичко това? Не е ли прекалено?

– Бих желала да имам отговор на този въпрос. Животът не е толкова прост или перфектен, колкото ни се иска.

– Добре, това е от ясно по-ясно.

Мишел тръсна глава, сякаш да прогони мрачните си мисли.

– Виж какво, ти винаги са бил на моя страна. Винаги! Затова нямам право да те забърквам в нещо, което не ти е приятно. Не е честно.

– Напротив, имаш право. Винаги съм бил на твоя страна, но и обратното е вярно. На няколко пъти си ми спасявала живота.

Шон довърши бирата си и започна да почуква с пръсти по масата.

– Имам в резерв още един човек, който може би ще ни помогне – рече след известно време той.

– Нали каза, че са ни затръшнали вратата?

– Моят човек не е от стриктно спазващите военния устав.

– Кой е той?

– Бившата ми жена – отвърна след кратко колебание той.

– Бившата ти жена?! – зяпна Мишел.

– Ти знаеш, че съм бил женен.

– Знам, но никога не си говорил за нея.

– Не съм, защото не ми се приказва за брака ми и за причината да се разведем. Не съм склонен да се самобичувам.

– Не знаех, че е военнослужеща.

– Дейна никога не е служила в армията, но сегашният ѝ съпруг е военен. Омъжи се за него преди седем-осем години. Наскоро го произведоха генерал-майор и заема доста важен пост в Пентагона. Казва се Къртис Браун.

– Чувала съм това име.

– Понякога изпълнява длъжността официален говорител на Пентагона и наистина прилича на генерал. Висок, хубав, строен ветеран. Лично аз съм изненадан, че е оцелял с Дейна. Тя не е никак лесна.

– Ходи ли на сватбата им?

– Ти как смяташ? По онова време мислех само как да престана да ѝ плащам издръжка.

– Някога срещал ли си се с генерал Браун?

– Не – отвърна Шон. – Но ако го видя, със сигурност ще му пожелая късмет, защото животът с Дейна е цяло изпитание.

– От начина, по който говориш за нея, си личи, че той едва ли е сред хората, от които можеш да поискаш услуга.

– Мога да поискам услуга от всеки, стига да имам достатъчно мотивация.

– В смисъл?

– В смисъл, че ако настояваш да го направя, ще звънна на Дейна, пък каквото стане. Може би ще ми затвори телефона, може би просто ще ме прати по дяволите. Но в момента не виждам друг избор. Затова ще те попитам директно: заслужава ли това Тайлър Уинго?

– Не е честно да стоварваш цялата отговорност върху мен, Шон.

– Не правя нищо подобно – каза той. – Просто ситуацията е такава.

Мишел въздъхна и сведе поглед към празната бутилка пред себе си.

– Може би все пак да ѝ звъннеш, а? Само веднъж.

– Смятай, че съм го направил.

– Значи знаеш как да се свържеш с нея?

– Имам си начини. Ако не се получи, винаги мога да намеря някой добър частен детектив.

На лицето ѝ се появи закачлива усмивка.

– Ти познаваш баща ми и братята ми, но аз не знам нищо за твоето семейство.

– Сестрите ми живеят в Охайо. Никога не са идвали тук, а и аз не намирам основателни причини да отскоча до там. А родителите ми водят щастлив пенсионерски живот във Флорида.

– Често ли се чуваш с тях?

– Изобщо не се чувам. Когато бях изритан от Сикрет Сървис, те не намериха за нужно да ме подкрепят.

– Странно семейство имаш.

– Кой ми го казва! – възкликна той.

– Съжалявам, че съм толкова прецакана.

– Всъщност това те е закалило.

– Дано никога не разберем какво щяхме да представляваме един без друг – въздъхна тя.

– Винаги ще съм до теб.

– Знам, Шон.

Той отмести поглед, а брадичката му леко увисна.

– Не съм умряла, все още съм тук – добави Мишел, очевидно прочела мислите му.

– Но не разбираш колко близо беше до възможността да не си тук – каза той.

– Всъщност разбирам много добре. Когато дойдох в съзнание, то беше изписано на лицето ти. Не забравяй, че и аз стоях край леглото ти, задавайки си същия въпрос.

– Предполагам, че това ни държи заедно – промърмори Шон.

– Дори за секунда не бива да се съмняваш, че е така. А сега да се върнем на Тайлър Уинго.

– Ще се обадя на Дейна.

– Но и аз трябва да правя нещо.

– Бяхме предупредени, Мишел. Най-вече ти.

– Трябва да върнем един пистолет, Шон.

– Значи искаш да отидеш в къщата им?

– Можем и да не сме толкова директни, нали?

– Съгласен съм – кимна след кратък размисъл той. – да имаш други идеи?

– Мисля, че имам – кимна тя. – Но най-добре да отида сама.