Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 27 страниц)

21.

Сам Уинго най-после задряма в автобуса, с който пътуваше, но само секунди по-късно сякаш литна във въздуха, тъй като преминаха през една дълбока дупка. Погледна към сгъстяващия се мрак зад прозореца. Околността беше гола и мрачна. Тепърва щеше да става още по-гола и по-мрачна. Сякаш се намираше на Луната.

Обърна се към седналата до него старица, облечена в традиционните мюсюлмански дрехи. Тя похъркваше тихо, стиснала в ръце щайга със зеленчуци. Очевидно понасяше по-добре от него разбитите пътища.

Преди години Сам Уинго беше пътувал от Турция за Иран заедно с няколко бойци, натоварени с тайна мисия. Минаха през подножието на връх Арарат, където според Библията беше приключило плаването на Ноевия ковчег. При нормални обстоятелства разстоянието между Истанбул и Техеран се изминаваше с кола за три дни, но екипът на Уинго не можеше да си позволи нито нормален начин на придвижване, нито влизане в Иран през официалните гранични пунктове. Просто защото членовете му щяха да бъдат арестувани незабавно. По тази причина пътуването им продължи почти цяла седмица.

Шест часа след като пристигнаха на указаното място в Иран, трима терористи, укриващи се от американското правосъдие, бяха убити. Планът за изтеглянето на екипа на Уинго беше обмислен до последния детайл, но въпреки това се измъкнаха на косъм, преследвани от иранските сили за сигурност.

Сегашното му пътуване не беше планирано толкова внимателно. Просто се друсаше на седалката с пълното съзнание, че шансовете му за измъкване са минимални. Но въпреки това не се притесняваше. Беше убеден, че ще се справи, тъй като искаше да се прибере при сина си.

Обикновено пътуването от Кабул до пакистанския град Пешавар траеше десетина часа. Автобусите се движеха бавно и струваха сравнително евтино. С такси беше по-бързо, но и по-скъпо. Това всъщност нямаше значение за Уинго. Няколко евро повече не променяха нищо. Но прекосяването на границата беше проблем, тъй като не можеше да използва документите, които беше получил преди началото на мисията. Вече не можеше да вярва на никого, включително и на своите.

Шосето между Кабул и Джелалабад не беше от най-добрите, но голяма част от него беше покрита с нов асфалт. Въпреки това го смятаха за един от най-опасните пътища в света поради многобройните катастрофи, повечето от които с фатални последици. А шофьорът на автобуса изглеждаше твърдо решен да прибави към тях и още една. Той ругаеше непрекъснато и караше изключително нервно – ускоряваше рязко и внезапно натискаше спирачките, без да го е грижа за пътниците. Автобусът скърцаше и се люшкаше, готов да се преобърне всеки момент.

Уинго за пореден път огледа лицата на хората около себе си. Никой не изглеждаше разтревожен от безумното шофиране на водача. Бяха афганистанци и пакистанци, постоянно пътуващи между двете страни. Той беше единственият чужденец в автобуса и това си личеше, макар да бе почернил лицето си. Носеше тъмни очила и беше вдигнал качулката на якето си. Не се беше бръснал повече от седмица и беше доста брадясал.

Джелалабад беше най-големият град между Кабул и пакистанската граница. Макар и смятан за един от най-красивите градове на Афганистан, той беше доста опасен за чужденците – главно заради размирното положение в региона. В това отношение не можеше да помогне дори най-голямата американска военна база "Фенти", разположена в близост до летището.

Муджахидините бяха превзели града след прогонването на руснаците. Оттогава насам буквално всеки мъж от афгански произход притежаваше поне едно автоматично оръжие, най-често Калашников. Талибаните бяха поели контрола над града от средата на 90-те години на миналия век, но по-късно бяха атакувани от американската армия и свалени от управление в отговор на нападението от 11 септември. Но те правеха всичко възможно да си възвърнат властта. Близостта на Джелалабад до пакистанската граница го превръщаше в център на усилията им да завземат страната. Всичко това допринасяше за политическата нестабилност в региона.

Пътят свършваше на границата. Пътниците я прекосяваха пеша, а след това използваха автобусите и такситата, които ги чакаха от другата страна. По обед границата беше затворена.

Допълнителен проблем за Уинго беше фактът, че тази част на Пакистан не се контролираше от правителството. Тя се наричаше Хайбер Пахтунхва, някогашната Северозападна гранична провинция, и се управляваше от местните пущунски племена. Чужденците трябваше да получат специално разрешително, за да преминат през легендарния Хайберски проход между двете държави. Пътуваше се с такси, в което редом с шофьора се возеше и войник. Разрешителните бяха безплатни, но не и таксито и войника в него. Въпреки това заплащането беше смешно ниско, особено по западните стандарти. Също като цената на човешкия живот.

Уинго нямаше как да прекоси границата. Не притежаваше нито разрешително, нито документи, за да може да поиска такова, независимо дали безплатно или не. По силата на тези обстоятелства беше принуден да слезе в Джелалабад. Оказа се, че е единственият. Автобусът незабавно потегли, за да стигне до границата преди обед. Но той не бързаше, защото нямаше работа там преди залез слънце.

Имаше познат в града и възнамеряваше да потърси съдействието му. Но трябваше да внимава поради масираното американско присъствие. Навсякъде щеше да има любопитни очи, както на американци, така и на местни. А в момента той не можеше да разчита нито на едните, нито на другите. Владееше пущу, основния език в страната. Освен това можеше да се оправя и на дари, втория най-разпространен език. Но не говореше местния диалект и това означаваше, че през повечето време щеше да си държи устата затворена.

Успя да си уреди среща със своя познат в един хотел, който беше максимално далече от летището. Пристигна там доста по-рано, за да провери дали всичко е наред. До известна степен вярваше на този човек, макар да не вярваше изцяло на никого.

Беше ранна утрин, но температурата наближаваше двайсет градуса. По пладне щеше да надхвърли трийсет, но Уинго беше издържал на много по-големи жеги, когато термометърът скачаше над четирийсет.

Чакаше в коридора, в близост до наетата стая. През прозореца се виждаха излитащи и кацащи самолети. Повечето от тях бяха военни, въпреки че американците наскоро бяха предали управлението на летището на местните власти. С напредването на деня започнаха да се виждат и цивилни самолети. Много му се искаше да бъде в някой от тях. Полетът до Ню Делхи беше не повече от час и половина, но по земя разстоянието от около хиляда километра щеше да му отнеме далеч повече време. За съжаление, използването на самолет в тази част на света беше свързано с много проверки и документи, с които той не разполагаше. Ето защо беше принуден да използва друг вид транспорт, поне засега.

Някой започна да се изкачва по стълбите. Уинго го изчака да прекоси коридора и да спре пред вратата на стаята. Миг по-късно беше до него, сложил ръка върху пистолета си. Влязоха заедно, после Уинго се обърна и заключи след себе си.

Мъжът беше пущун, с когото се познаваха от близо три години. Бяха участвали заедно в една успешна операция, благодарение на която човекът се издигна доста високо в своята официална организация. Казваше се Адел и двамата се бяха сприятелили, доколкото го позволяваха обстоятелствата. В момента той беше единствената надежда на Уинго да се измъкне от страната.

Адел седна на леглото и вдигна глава да го погледне.

– Разбрах, че положението ти е доста тежко – каза мрачно той.

– Какво си чул?

– Името ти присъства във всички официални канали, а коментарите не са ласкави.

– Какво се говори?

– Провалена мисия и изчезнал ценен товар.

– Къде смятат, че съм?

– Изглежда, никой не знае. Но едва ли допускат, че си в Джелалабад.

– Нямам намерение да се задържам тук. Искам да мина през границата. Предполагам, че всеки граничар разполага с моята снимка. Външността ми е доста променена, но не мога да разчитам на това.

– Ще ми кажеш ли какво се случи? – попита Адел.

– Мисията ми действително се провали, защото ми заложиха капан. Все още не знам кой. За съжаление, не мога да разчитам на своите хора. Това е положението.

Адел кимна.

– А на мен се доверяваш, така ли?

– Това е единствената причина да си тук.

Афганистанецът извади от вътрешния си джоб някакви документи.

– С това ще стигнеш до Ню Делхи – каза той. – Нямам с какво друго да ти помогна.

– Ако се добера до Индия, няма да е трудно да стигна и до Щатите.

– Ще се върнеш там, въпреки че не вярваш на своите хора? – изненадано го погледна Адел.

Уинго разгледа документите и ги пъхна в раницата си.

– Там имам син, който ме смята за мъртъв.

– Аз имам четирима – каза Адел. – Често им се случва да си мислят, че баща им е умрял. Разбирам те много добре. Освен това сега вярвам, че си невинен. Виновните никога не се връщат у дома.

– Значи досега си ме мислил за виновен, а? – подхвърли Уинго.

– В тази част на света никой не вярва на никого.

– Но аз искам да оправя нещата.

– Аллах да ти помага, приятелю – каза Адел и се изправи.

Същата нощ Уинго се прехвърли в Пакистан по маршрут, начертан от приятеля му. Двамата униформени на границата бяха с издути от подкупа джобове и гледаха на другата страна.

Успял да се отърве от един истински пожар, Уинго с ужас установи, че е попаднал в кипящ казан. Такава беше разликата между Афганистан и Пакистан. Следващата му цел беше град Пешавар, който се намираше на стотина километра от границата. За да премине през Хайберския проход, нае частно такси и боец от батальона на Планинските стрелци. Пътуването щеше да продължи около два часа, но без охрана нямаше да стигне доникъде. Боецът му поиска две евро, докато шофьорът на таксито – четири пъти повече. При всички случаи това бяха добре похарчени пари.

Пътуваха по същия път, по който бяха минали Александър Велики и Чингиз хан, тръгнали да завладяват огромни части от света. Затворен почти през цялото време на съветската окупация, проходът дори в днешни дни понякога беше забранен за чужденци. Уинго успя да зърне накацалите по околните хълмове ярко осветени имения на местните наркобарони, охранявани по един наистина смайващ начин, включително и със зенитни оръдия. Беше наясно, че от дрогата винаги ще се печелят огромни пари, но това не беше негова грижа. Не и в момента.

Охранителят не го погледна нито веднъж, вероятно следвайки указанията на Адел. Това го устройваше, защото той не беше разговорлив. Никога не използваше десет думи за нещо, което можеше да се каже и с една, а най-често се задоволяваше само с поглед.

След Пешавар трябваше да стигне до пакистанската столица Исламабад, откъдето да се прехвърли в северната част на Индия с документите, получени от Адел. После щеше да поеме на юг, към Ню Делхи, откъдето се надяваше да хване първия самолет за дома с междинно кацане в Доха – разбира се, ако в Индия успееше да си набави фалшив паспорт. Полетът през половината земно кълбо щеше да му отнеме около двайсет часа – доста по-малко от времето, за което беше успял да измине някакви си триста километра.

Но го чакаше дълъг път, преди да успее да се качи на някой джъмбо джет за Щатите.

После се обърна да погледне назад, зърна колата, която ги следваше, и изведнъж разбра, че може би няма да стигне дори до Пешавар.

22.

Първата мисъл на Уинго беше, че са му заложили капан – вероятно с участието на униформения боец до него. Престана да мисли така в мига, в който куршумът прониза задното стъкло и пръсна главата на боеца. Уинго изкрещя на шофьора да натисне газта до дупка. Таксито се стрелна напред въпреки куршумите, които го обсипваха.

Мъртвият се люшна към Уинго, който издърпа от ръцете му полуавтоматичната пушка и я обърна към строшения заден прозорец. Прицели се, изчака колата да се приближи и натисна спусъка. В нея имаше трима мъже, но той се целеше в шофьора.

Кръвта на мишената му оплиска предното стъкло. Колата се люшна встрани, блъсна се в солидния каменен парапет и се преобърна. Миг по-късно избухна в пламъци.

Уинго се обърна и погледна своя шофьор, усетил някакво необичайно отклонение в движението на таксито.

– По дяволите!

Светкавично се прехвърли на предната седалка до шофьора. Той беше мъж на средна възраст, който нямаше да остарее дори с ден повече. Заблуден куршум, най-вероятно рикошет, беше пробил дупка в тила му.

Уинго хвана волана, протегна крак и успя да натисне спирачката, насочвайки колата към банкета. За късмет, тази отсечка от пътя беше пуста. Измъкна труповете от купето и ги прехвърли през парапета. Те се затъркаляха надолу по стръмния склон и спряха чак на дъното на дълбокия каменист дол. Нямаше време да ги погребе достойно и се задоволи само с кратка полугласна молитва.

След това извърна глава към горящата кола. Първата му мисъл беше да изтича към нея и да се опита да разбере кои са тези хора и защо го преследват. Но пламъците стигнаха до резервоара и колата се превърна в огнено кълбо.

Уинго седна зад волана и потегли. Дрехите му бяха оплискани с кръвта на боеца, а от задното стъкло не бе останало нищо. Нямаше никакви гаранции, че не е бил предаден. В такъв случай можеше да го следи и втора кола, която да се появи всеки момент. Или просто да го причаква някъде напред. А това "напред" си беше страшно дори и без въоръжени мъже.

Беше чел Ръдиард Киплинг, който описваше Хайберския проход като "разсичащ планината меч". Той наистина я разсичаше, но съвсем не беше прав като меч. Околността наподобяваше лунен пейзаж, повече от мрачен, повече от кошмарен. Тук не растяха дървета. Липсваха леговища на диви животни, нямаше следи от човешко присъствие. Беше просто място за прехвърляне от една държава в друга, което трябваше да се измине бързо. Но "бързината" беше доста относително понятие.

В края на есента и през зимата проходът обикновено беше затворен заради суровия климат. Тогава заснежените склонове ставаха опасни. А това време не беше далече. Уинго усещаше как силният вятър разклаща колата и заплашва да я изхвърли от пътя. Проходът представляваше безкрайна поредица от завои, къси прави отсечки и многобройни тунели, пронизващи планината Хиндукуш. Дори при бавно шофиране можеше да ти се завие свят.

Уинго обаче не шофираше бавно, а като пилот от Формула 1. Таксито летеше с напрегнат вой. През счупеното стъкло нахлуваше леден вятър, от който зъбите му тракаха въпреки включеното на максимум отопление.

Той мислеше единствено за възможните сценарии и начините, по които би могъл да реагира. Погледна часовника си и започна да изчислява колко път го чака до Пешавар. А след това се запита дали изобщо трябва да ходи там. Пешавар беше град с население от близо три милиона души, разпрострян на площ от над хиляда и триста квадратни километра. Несъмнено щеше по-лесно да се скрие сред толкова много хора, но това означаваше и повече очи, които могат да го следят.

Реши да продължи направо към индийската граница. Надяваше се, че документите на Адел ще бъдат достатъчно надеждни, за да я прекоси. Разбира се, само ако именно той не го бе предал на мъжете, които изгоряха в онази кола. В такъв случай документите автоматично ставаха неизползваеми.

Въпросът опираше до съдбоносна преценка. Дали да се довери на Адел, или да поеме по друг път?

При нормални обстоятелства отговорът на този въпрос беше лесен: човек не бива да се доверява на никого. Но Уинго беше надникнал в очите на Адел, беше чул думите му. И в крайна сметка реши, че може да му се довери. Онези в изгорялата кола вероятно бяха обикновени престъпници, решили да оберат или отвлекат един американец, за когото да поискат откуп. Тук подобни неща се случваха всеки ден.

Когато най-после излезе от прохода, Уинго отби на банкета, преоблече се с чисти дрехи от раницата си, а окървавените закопа край пътя. Късно вечерта стигна до някакво градче и заряза надупченото такси на една уличка. После нае стая в малък хотел, чийто съдържател приемаше пари в брой и не задаваше въпроси. На следващата сутрин се сдоби с мотоциклет под наем, като използва документите, получени от Адел. И без да губи време, потегли към индийската граница. Пакистанската пътна инфраструктура беше добра и пътуването мина бързо. Спря само веднъж, колкото да хапне и да напълни резервоара. Не след дълго наближи границата и намали скоростта.

Предстоеше му да разбере дали Адел го е предал, или му е останал верен.

И друг път беше прекосявал тази граница, която минаваше през центъра на градчето Уагах, разделено на две през 1947 г. по силата на международното споразумение за създаване на държавата Пакистан върху някогашна индийска територия. Същото градче използваше може би най-сложната церемония за затваряне на граници в целия свят. Тя започваше малко преди залез слънце с участието на индийски и пакистански граничари, които набиваха крак по наистина невъобразим начин – обувките им се повдигаха почти до главата. Пред очите на любопитната тълпа и под звуците на духова музика те се изправяха един срещу друг, като заемаха агресивна поза и гледаха лошо. Петли преди поредния бой.

Уинго изобщо не се интересуваше от подобни церемонии. Единствената му цел беше да премине през граничния пункт преди началото на ритуала, тъй като граничарите неизбежно се разсейваха от насъбралата се тълпа. Подбра времето с изключителна точност. Оказа се последният човек, прекосил границата преди нейното затваряне. Когато стъпи на индийска земя, той се обърна само веднъж – тъкмо навреме, за да зърне наперените граничари, които маршируваха под звуците на духовата музика. Никой не обърна внимание на самотния американец, който толкова много бързаше да напусне Пакистан, яхнал прашен мотоциклет.

23.

– Сега разбирам какво имаше предвид – промърмори Мишел, вперила поглед в жената, която се приближаваше.

В късния следобед двамата с Шон седяха в заведение за бързо хранене в един от местните молове, максимално далече от малкото посетители.

Дейна Браун беше облечена различно в сравнение с последния път, но черният тесен панталон и бялата туника подхождаха много добре на приятно закръглената ѝ фигура.

– Доста надарена е, имам предвид външно – добави Мишел, без да откъсва очи от нея.

– Най-добре запази заключенията за себе си – каза Шон. – Тук сме, за да получим информация, и трябва да се държим любезно.

– Аз винаги съм любезна.

Той поклати глава, след което отново насочи вниманието си към Дейна, която вече наближаваше тяхната маса. Изправиха се да я посрещнат.

– Мишел Максуел, Дейна Браун – кратко ги представи Шон.

Двете жени си размениха сковани усмивки, придружени от кратко ръкостискане. Шон ги покани с жест да седнат и каза:

– Предполагам, че поиска тази среща, защото имаш някакви новини.

Дейна задържа погледа си върху Мишел една секунда по-дълго от необходимото, а след това се извърна към него.

– Беше по-трудно, отколкото очаквах.

– Надявали сте се да бъде лесно, така ли? – подхвърли Мишел.

– Всъщност да, защото все пак става въпрос за съпруга ми. Предполагам, знаете колко безпроблемно се манипулира един мъж, когато жената обърне внимание на базисните му нужди. – Извърна се към Шон и закачливо добави: – Креватни разговори, както ти правилно отбеляза...

Мишел го стрелна с поглед.

– Да, разбира се – кимна тя. – Но защо имам чувството, че в случая задоволяването на базисните му нужди се е оказало недостатъчно?

– Това не е проблем, когато човек има резервен план – усмихна се Дейна и се облегна назад. – Предполагам, че се интересувате от крайния резултат и затова няма да ви занимавам с подробностите. – Извърна се към Шон и добави: – Оказа се, че Пентагонът гледа доста сериозно на ситуацията около този Сам Уинго.

– Но как го накара да говори на тази тема? – попита Шон.

– Казах му, че се безпокоя за него, защото не се храни добре и постоянно е в лошо настроение. След което директно го попитах какво не е наред. Предупредих го да не се измъква с приказки за националната сигурност, защото съм негова съпруга и подобни глупости не ми минават. Накрая отсякох, че ако не ми се довери, проблемът може да стане сериозен.

– И какво отговори той? – попита Шон.

Дейна сведе поглед, а чертите ѝ издаваха несигурност.

– Може би ще ти прозвучи изненадващо, Шон, но се почувствах виновна, че го правя. Той сподели с мен някои наистина конфиденциални неща и не съм сигурна, че е редно да ги разкривам.

– Никога няма да разбере, че си разговаряла с нас, Дейна – успокои я той. – Това ти го обещавам. Не ми пука, че могат да ни изпратят призовки с конкретни обвинения. Никой няма да чуе името ти, произнесено от нас. – Погледна към Мишел, която кимна.

– Имате и моята дума, Дейна. Както ви е известно, и двамата сме бивши агенти на Сикрет Сървис и знаем много добре значението на думата "секретно". Опитваме се да помогнем на едно момче да научи истината за баща си, това е всичко.

Дейна въздъхна и се приведе над масата.

– Сам Уинго не е преминавал в резерва. Продължавал е да бъде военен, макар да е напуснал служба една година по-рано. Но стажът му за пенсия е вървял.

– Защо го е направил? – попита Шон.

– За да се устрои като цивилен. За да започне работа в частна фирма.

– А може би и за да се ожени за жена, която почти не познава?

– Къртис не навлезе в подробности, но предполагам, че и това е вярно.

– Доста труд си е направил да си изгражда легенда – отбеляза Мишел. – С каква цел?

– Уинго е изпълнявал свръхсекретна мисия в Афганистан, свързана с предаването на някакъв товар. Но нещо се е случило и се е провалил.

– Какъв товар?

– Къртис категорично отказа да навлезе в подробности. А може би не знае нищо повече. Вярно, че е генерал, но такива като него има много. По всичко личи, че случаят е скрит зад стена от мълчание. Или поне най-важните елементи от него.

– И какво е станало със Сам Уинго?

– Не могат да го открият.

– Съществуват ли подозрения за двойна игра? – попита Мишел.

– Къртис очевидно го харесва, но внезапното му изчезване не говори в негова полза. – Дейна се взря в Шон и директно попита: – Какво знаете вие за всичко това?

Двамата партньори се спогледаха.

– Ти беше откровена с нас и аз мисля да ти отговоря със същото – бавно отвърна Шон. – Тайлър е убеден, че баща му е жив.

– Според Къртис и Пентагонът е на същото мнение. Версията, че е загинал по време на бойни действия, е измислена, за да се прикрие ситуацията.

– И сега го издирват, така ли? – попита Мишел.

– Да – кимна Дейна. – Съмнявам се, че дълго ще остане в неизвестност, след като Министерството на отбраната се е заело да го търси. – Извърна се към Шон и рязко попита: – Но защо Тайлър е убеден, че баща му е жив? Той със сигурност няма достъп до секретна информация.

Шон се поколеба.

– Надявам се, че няма да споделиш с Къртис това, което ще ти кажа – рече накрая той.

– Няма как да споделя нищо, без да се разкрия. И тогава вероятно ще разбия семейството си. По тази причина отговорът ми е "не". Няма такава вероятност.

– Сам Уинго е изпратил имейл на Тайлър. Известно време, след като е бил обявен за загинал.

– Съдържанието?

– "Съжалявам, моля те да ми простиш."

– Признание за допуснати грешки?

– По-скоро извинение за начина, по който военните са го обявили за мъртъв – каза Мишел.

– Предполагам, че ако имах дете и му се беше случило това, и аз щях да искам да му се извиня – промърмори Дейна, почука замислено с дългите си лакирани нокти по пластмасовата масичката и попита: – Какво ще правите сега?

– Твоята информация наистина дава отговор на част от въпросите ни – отвърна Шон. – Но в същото време изобщо не ни приближава до Уинго и истината по този случай.

– Ти беше прав, като ме предупреди да внимавам – каза тя. – Всичко това звучи много секретно и не е работа на обикновения гражданин да се рови в него.

– Точно така – кимна Мишел, погледна вдясно и замръзна. Опитът, придобит в Сикрет Сървис, отново се оказа полезен.

Тя посегна към чашата си и прошепна:

– Трима с пистолети и микрофони на шест, девет и дванайсет от нас. Нещо ми подсказва, че не са истински ченгета, въпреки че изглеждат такива.

Шон изобщо не погледна встрани, а закова очи в лицето на бившата си съпруга.

– Дейна, искам да ме слушаш много внимателно и да направиш това, което ще ти кажа – изрече с равен глас той.

Тя се стресна леко, но бързо се овладя.

– Слушам те.

– Малко по-надолу от заведението, вляво, има полицейски пункт с двама дежурни, които наблюдават мола. Искам да станеш и да тръгнеш натам. Без да бързаш и без да се оглеждаш. Просто върви нормално. Като стигнеш, кажи на ченгетата, че си видяла тук трима мъже с пистолети и си се уплашила. Те ще извикат подкрепление и ще дойдат да ги проверят. През това време ти тръгваш към колата си по най-краткия път, скачаш в нея и потегляш право към Пентагона. Къртис там ли е?

Тя кимна.

– Добре. По пътя ще му звъннеш да му кажеш, че нещо те е обезпокоило и трябва да говориш с него.

– А вие? – сбърчи вежди Дейна.

– Ние ще се оправим.

– Така казваше и когато все още беше в Сикрет Сървис.

– Приближават се, Шон! – просъска Мишел.

– Хайде. Дейна. Действай!

Тя стана, усмихна се и подхвърли:

– Пак ще се видим, пазете се.

След тези думи се обърна и тръгна към полицейския пункт, който беше съвсем наблизо.

Шон също се изправи, следван от Мишел. И двамата се обърнаха с лице към приближаващите се мъже. След това се разделиха. Единият тръгна надясно, а другият наляво. Което означаваше две потенциални мишени за противника вместо една.

Той беше наясно, че ако тези наистина са ченгета, вече би трябвало да извадят служебните си документи. Но те не го направиха. Един кратък поглед беше достатъчен, за да си направи заключението: военни в цивилни дрехи. Но ако беше така, защо не си показваха документите?

Може би бяха бивши военни.

Разстоянието помежду им се скъси до два метра. С периферното си зрение Шон забеляза, че ръката на Мишел се плъзга към колана. Неговата бавно се насочи към кобура под мишницата му. Заведението беше почти празно, но въпреки това би предпочел да са навън. Тук опасността от косвени жертви беше доста голяма.

Мъжът, който беше точно срещу него, спря на място и обяви:

– Трябва да дойдете с нас. Включително и жената, която току-що си тръгна. Звънни ѝ по телефона да се върне обратно.

– Кой ми нарежда?

– Ще ви обясним всичко, когато излезем навън.

– Не съм съгласен.

– Нямаш друг избор.

– Избор винаги има – обади се Мишел.

Шон понечи да каже нещо, но зад гърба му се разнесе крясък:

– Никой да не мърда!

Тримата едновременно посегнаха към оръжието си, а Шон разбра, че зад тях са се появили охранителите на мола.

Мишел вече се беше задействала. Кракът ѝ се стрелна нагоре и изби пистолета от ръцете на мъжа срещу нея. В следващия миг тя го приспа със саблен удар в гърлото.

Мъжът в средата измъкна пистолета си и откри огън по приближаващите се полицаи. Единият от тях се просна мъртъв, а другият потърси укритие зад близкия барплот. Шон се стрелна към мъжа, който беше проговорил. Ръката му се вкопчи в китката с пистолета.

– Хвърли оръжието! – изкрещя оцелялото ченге.

Вместо отговор получи нова порция изстрели, които го принудиха да клекне зад барплота. Посетителите в заведението се разбягаха с писъци.

– Извикай подкрепление! – изкрещя по посока на ченгето Шон.

Мишел приклекна, опря длан в пода и светкавично завъртя дългите си крака. Улучен малко под сгъвките на коленете, стрелецът в средата падна на земята, но без да изпуска пистолета. Вдигна го и се прицели в нея, но тя вече не беше там. Легнала по гръб, Мишел се плъзна към него с краката напред и заби тока на обувката си в скулата му. После се претърколи и го удари с лакът в тила. Мъжът загуби съзнание и главата му изхлопа на дъските. Тя се изправи точно навреме, за да подхване тялото на Шон, отхвърлено от другия мъж, с когото се бореше. Мъжът измъкна резервен пистолет от кобура на гърба си, но не успя да стреля.

Просто защото Шон го изпревари и го уцели в гърдите с оръжието, което беше изтръгнал от ръцете му.

Обърнаха се едновременно. Предишният противник на Мишел се беше надигнал и се целеше в полицая, който правеше опити да се прехвърли през барплота.

Тя измъкна пистолета си и го улучи в слепоочието – в мига, в който и той натисна спусъка. Куршумът му се заби в ръката на полицая, който се свлече на пода.

Мишел пропълзя до мъртвеца и пребърка джобовете му.

– Нищо – подвикна тя. – Нито портфейл, нито лични документи.

Шон се втурна към ранения полицай, разкъса ръкава на униформата му и разгледа раната.

– Ще се оправиш – успокои го той и започна да прави нещо като турникет от разкъсания ръкав. – Куршумът е влязъл и излязъл. Успя ли да повикаш подкрепление?

Човекът само кимна. Лицето му беше разкривено от болка.

– Какво става, по дяволите? – изпъшка след известно време той.

– И аз искам да знам.

Мишел коленичи до тях.

– Добре ли е?

– Ще се оправи. За разлика от партньора си.

В следващия миг зад тях се разнесе зловещото прещракване на заредено оръжие. Обърнаха се. Средният нападател се беше върнал в съзнание и насочваше пистолета си към тях.

– Не! – разнесе се пронизителен вик.

Шон извърна невярващ поглед към бившата си съпруга, която връхлетя на мъжа и го удари с чантата си.

– Дейна, недей! – кресна той.

Нападателят се завъртя и я простреля в гърдите. За миг тялото ѝ остана неподвижно, после рухна на пода.

Шон се прицели и пусна един куршум в главата на нападателя. После наведе пистолета и се втренчи в бившата си съпруга. От раната ѝ бликаше кръв.

– Дейна! – извика той и се втурна към нея.