Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 27 страниц)

53.

Мишел седеше на пасажерската седалка, вперила очи в телефона си.

Шон беше зад волана на колата, която взеха назаем от един приятел. Прекараха нощта в един мотел, където платиха в брой.

– Някакъв резултат? – попита той.

– Едгар отново свърши работа. Номерата на колата на Уинго са свалени от конфискуван преди месец автомобил, прибран на полицейски паркинг.

– Откраднал ги е, значи – промърмори Шон. – За да ги сложи на кола, която най-вероятно е взел под наем. Използва фалшива самоличност и не иска да го разкрият.

– Точно така – кимна тя. – Може би разполага само с един комплект фалшиви документи и една кредитна карта. Анулират ли я, остава без средства.

– А другата кола?

– Регистрирана е на фирмата "Виста Трейдинг" със седалище във Вашингтон. Офисът им се намира в близост до Ел Стрийт, на северозапад от тук.

– Знаем ли нещо за тази "Виста Трейдинг"?

– Консултантски услуги в областта на военните доставки. Работят в много страни, но явно са фокусирани върху Близкия изток.

– Толкова фокусирани, че да откраднат един милиард евро?

– Може би.

– Някаква връзка с "Херон Еър Сървис"?

– Не се споменава за такава.

– Проучи ли по-задълбочено "Херон"?

– Частна компания за чартърни полети. Притежава десет самолета, осъществяващи презокеански полети.

– Човекът зад волана?

– Няма негови снимки в мрежата. Президент на "Виста" е някой си Алън Грант. Биографията му е публикувана в сайта. Семеен, наближаващ четирийсет. Бивш военен с магистратура по бизнес администрация от "Уортън". Ето и снимката му – поднесе му телефона си Мишел. – Хубав мъж.

Шон бегло погледна дисплея.

– Но няма снимка на онзи, когото видяхме? – подхвърли той.

– Не и в сайта на "Виста" – каза тя. – А пък "Херон" изобщо няма сайт, което ми се струва странно.

– Ако е забъркан по някакъв начин, снимката му скоро ще се появи навсякъде.

– Как ще стигнем до "Виста"?

– Няма да е лесно, тъй като някои от тях може би вече познават физиономиите ни. По тази причина отпада обичайният план да се свържем директно.

– Можем да ги поставим под наблюдение и да видим какво ще излезе.

– Или пък да се поразровим около тоя Грант. Минало, бизнес контакти, с какво се е занимавал преди. Ти спомена, че е бивш военен, нали?

Тя кимна.

– В биографията му не пише къде и кога е служил.

– Пентагонът поддържа безупречен архив. Ще се опитам да надникна, но много дискретно.

– И тъй, защо са били отмъкнали тези пари?

– Един милиард евро сами по себе си са достатъчен мотив, не мислиш ли?

– А какво ще кажеш за блогъра, хвърлил бомбата, че те са били предназначени за финансиране на мюсюлмански бунтовници?

– Мога да те уверя, че това само усложнява нещата.

– Загрижеността на Белия дом сочи, че не става въпрос само за кражбата на парите, Шон.

– Може би трябва да поразровим около този блогър. Как му беше името?

– Джордж Карлтън, адресна регистрация в Рестън. Но ти вече спомена, че най-вероятно се е покрил.

– Значи ще трябва да се разровим по-надълбоко. Длъжни сме да открием източника му, а най-бързият начин за това е да открием самия Карлтън.

– Искаш ли да накарам Едгар да проучи Грант и "Виста"?

– А ти мислиш ли, че ще пожелае? Последния път си имаше сериозни неприятности.

– Мисля, че ще се навие, стига да го помолим и двамата – погледна го Мишел.

– Защо и двамата?

– Той прилича на теб, Шон.

– Глупости! С този двуметров ръст прилича единствено на център-нападател от Националната баскетболна лига.

– Знаеш какво имам предвид.

– Ще бъда много изненадан, ако Бънтинг ни допусне до него след всичко, което се случи.

– Все пак ние спасихме живота на Едгар – каза тя. – А той е много специален и почтен човек. Никога няма да забрави какво сме направили за него.

– Добре – въздъхна Шон и погледна през страничното стъкло. – Обади му се и поискай среща. Може би ще успеем да го направим дискретно, но той трябва да е убеден, че не бива да оставя следи. Хич не ми се ще Бънтинг отново да ме стисне за гърлото.

– Все пак зад нас стои самият президент, Шон – отвърна тя. – А той е много по-важен от Министерството на отбраната и Питър Бънтинг, нали?

– Имаш право – усмихна се Шон.

– В такъв случай потегляй и внимавай да не ни проследят.

Той включи на скорост, а Мишел започна да набира Едгар.

***

Два часа по-късно седяха срещу Едгар Рой. Намираха се в едно кафене на открито, което беше на много километри от мястото, където той се трудеше в полза на американското правителство.

– Съжаляваме за това, което се случи преди известно време, Едгар – каза Мишел.

– Господин Бънтинг беше много ядосан – отвърна, без да я поглежда, Едгар. – А аз не обичам да ми крещят.

– Аз също – обади се Шон. – Благодарим ти за проверката на онези номера. Надявам се, че господин Бънтинг не е разбрал за нея...

– Той е умен, но не чак толкова– рече Едгар.

– Искаш да кажеш, че този път успя да прикриеш следите си? – каза Мишел.

– Харесва ми да ви помагам, защото знам, че вие помагате на други хора. Точно както на мен.

Шон погледна към Мишел и кимна.

– Това е вярно, Едгар. Ако не беше важно, изобщо нямаше да потърсим услугите ти. Всъщност сега изпълняваме задача, която ни е поставена от самия президент на САЩ.

– В такъв случай господин Бънтинг едва ли ще има нещо против помощта, която ви оказвам. Какво ви трябва?

Те му обясниха накратко за "Виста Трейдинг" и Алън Грант.

– Всичко, което можеш да откриеш за компанията и нейния президент – обобщи Мишел.

– И той ли е забъркан в това? – попита Едгар.

– Само подозираме – каза Мишел.

– Започвам още днес.

– Ами защитната стена? – изгледа го Шон.

– В момента се занимавам само с поддръжката ѝ и имам достатъчно свободно време.

– Тоест ще си вземеш малко отпуск от битката за спасяването на света? – подхвърли с усмивка Мишел.

– Моля? – изгледа я Едгар.

– Шегичка – рече тя.

– Аха – кимна високият мъж и направи опит да отвърне на усмивката ѝ. – Но имайте предвид, че това ще ми отнеме известно време.

– Няма проблем – отвърна Шон. – Ние и без това трябва да направим известни проучвания в Пентагона. Можеш да ни изпратиш имейл с това, което откриеш.

– Използвате ли някакъв шифър?

– Ами… – поколеба се Шон. – Само защитена парола.

– Нула-пет-нула-осем, нали? Не е нищо особено.

– Откъде я знаеш? – смаяно го погледна Шон.

– Рождената ти дата, обърната наобратно. Открих я от третия път, докато хаквах пощата ти. Ако знаех, че е толкова елементарна, положително щях да успея и на втория.

– А защо си ме хакнал?

– Тогава все още не те познавах добре. Не бях сигурен, че си мой приятел. Иначе никога не хаквам приятелите си.

– И Мишел ли хакна?

Едгар извърна очи към нея.

– Не.

– Защо? – попита Шон.

– Защото веднага разбрах, че госпожица Максуел е моя приятелка.

– Благодаря, Едгар – усмихна се Мишел и закачливо го смушка в ребрата.

– Ще си сменя паролата с нещо по-сложно – рече Шон.

– Направи го, но не включвай рождената си дата. Това е твърде елементарно.

От изражението на Шон личеше, че намеренията му са сериозни.

– И какво предлагаш? – притеснено попита той.

– Случайно избрани букви и цифри, които да нямат нищо общо с личните ти данни. Минимум трийсет на брой, но не ги записвай никъде.

– Страхотно! – мрачно промърмори Шон. – Но как точно да запомня трийсет случайно избрани букви и цифри, без да си ги запиша някъде? Така ли се прави непробиваема парола?

– Не можеш да запомниш трийсет знака? – объркано го погледна Едгар.

– Абсолютно не! – твърдо отвърна Шон.

– Той е по-стар, Едгар – сладко пропя Мишел. – Не можеш да си представиш колко мозъчни клетки губи всеки ден...

– Съжалявам да го чуя – сериозно отговори Едгар. – В такъв случай предлагам да ги намалиш до двайсет и пет, но не по-малко.

– Много ти благодаря – кимна Шон. – Веднага се залавям за работа.

54.

Той отново беше на гробищата, заковал поглед в двете плочи.

Надписът върху лявата от тях гласеше, че Франклин Грант е бил чудесен съпруг, любящ баща и истински патриот.

– Все повече ми липсваш, татко – промълви Грант. – Сега трябваше да си тук, за да се радваш на внуците си.

Обърна се към другата плоча. Тази на "любящата съпруга и майка".

Беше се опитвал да съхрани само образите, които тези епитафии извикваха в съзнанието, но не беше лесно.

Едва тринайсетгодишен той беше видял снимката на мъртвите си родители. С разкривени черти на белите като платно лица и изскочили от орбитите си очи, опрели рамене, сякаш да подчертаят единодушието, с което бяха избрали самоубийството.

– И ти ми липсваш, мамо – прошепна искрено Грант.

Погледът и мислите му отново се насочиха към баща му.

Истински патриот, жертвал се за родината. Човек, който беше стигнал далече, чак до Белия дом. Като малък Грант беше ходил там с баща си. И дори се беше ръкувал с тогавашния президент. Най-голямо впечатление му беше направила самата резиденция, център на властта в най-могъщата държава. Тя се превърна в главната причина да постъпи в армията. Но истината зад трагичната смърт на баща му остави дълбоки следи в душата му. Като изгаряне от трета степен, което не можеше да се изличи.

Планът беше единствената причина, която го тласкаше напред. Приложен на практика, той вече даваше своите плодове въпреки някои пречки по пътя. Но Грант ги беше очаквал. Сложните планове нямаше как да се реализират без проблеми. Той обаче беше подготвен за тях и може би именно затова успяваше да се справи.

Остави букетите пред надгробните плочи, сбогува се с родителите си и тръгна към колата си.

Час по-късно се прибра у дома. Седемгодишният му син беше на училище, но петгодишната му дъщеря и двегодишното момченце се втурнаха да го посрещнат. Той взе сина си на ръце, хвана ръката на момиченцето и влезе в кухнята, където жена му приготвяше обяда.

Лесли Грант беше на трийсет и пет, все така красива като в деня, в който ѝ предложи брак. Целунаха се. Грант лапна парченце краставица от салатата на масата и понесе сина си към кабинета.

Дан Маршал седеше пред огромния телевизор с плосък екран. Носеше панталон в цвят каки, фланелена риза и мокасини с малки пискюли.

Грант пусна момченцето на пода и то хукна към детската стая, за да се присъедини към сестра си.

– Как са "Уизардс"? – подхвърли към Маршал той, забелязал, че тъстът му е включил спортния канал.

– По-добре. Последния път "Нетс" ни разказаха играта, но довечера имаме всички шансове да им го върнем.

Грант пое бутилката бира, която Маршал му подаде, отвори я и отпи голяма глътка. След това седна на люлеещия се стол и погледна тъста си.

– А ти как я караш?

– Бил съм и по-добре – промърмори Маршал.

– Много работа?

Маршал се облегна назад. Престана да гледа в екрана и се взря в лицето на Грант.

– Маги продължава да ми липсва – каза той за покойната си съпруга. – Но за пръв път се радвам, че не е тук, за да види какво се случва.

Грант сложи бирата си на масата и каза:

– При последния ни разговор не останах с впечатление, че нещата са толкова зле.

– Защото го проведохме в Пентагона, а там човек трябва да внимава какво говори.

– Значи е по-зле, така ли?

Маршал въздъхна, допи бирата си и празната бутилка изтрака на масата.

– Зле е, Алън. Моят подпис стои под заповедта за тази мисия. Имах колебания относно нея, но разпорежданията отгоре бяха кристално ясни. И без моя подпис щеше да бъде приведена в действие.

– Тогава защо вината трябва да падне върху теб?

– Ти явно не разбираш как работи правителството и особено Министерството на отбраната.

– Е, все пак съм служил в армията.

– Но без да влизаш в контакт с военната бюрокрация. А тя има своите правила, повечето от тях безсмислени. Това обаче съвсем не им пречи да се объркат, особено когато начело на тази огромна машина стои цивилен. Но цялата вина се прехвърля на нас, хората с униформи.

– Ти не носиш униформа – отбеляза Грант.

– Това няма значение. Имам висш чин и кабинет в Пентагона. А скандалът е като огромно кълбо, което тежи цял тон и се търкаля насреща ми. В най-лошия случай ще бъда премазан, а в най-добрия – сериозно ранен.

– Какъв е изходът според теб?

– Ще прекарам остатъка от службата си в даване на показания пред разни комисии в Конгреса. Ако имам късмет, може и да не бъда осъден. Но най-вероятно ще се озова зад решетките.

– Господи, Дан! – възкликна Грант. – Нямах представа, че е толкова сериозно.

Имаше представа, абсолютно ясна представа за тежката ситуация и му стана мъчно за тъста му.

– Какво мога да направя за теб?

– Спокойно – потупа го по ръката Маршал. – Всички имаме неприятности. Но ти имаш прекрасно семейство и правиш дъщеря ми много щастлива. Продължавай да си вършиш работата и не мисли за мен.

Действително мисля да продължавам да я върша, рече си Грант.

После обядваха. Никой от двамата не спомена пред Лесли и децата за проблемите на Маршал.

След известно време възрастният мъж стана да се сбогува. Грант стисна ръката му и го прегърна.

– Съжалявам, Дан – прошепна той.

И наистина съжаляваше. Но когато нещата опираха до отмъщение за смъртта на собствения му баща, Грант беше готов да пожертва всеки, включително тъста си, а дори и самия себе си.

Излезе на двора, седна на един шезлонг и вдигна очи към небето. Някакъв самолет захождаше към летище "Дълес".

Той също имаше чувството, че му предстои заход. Радиостанцията беше почти готова, а програмата му изглеждаше солидна и обещаваща. Взетият под наем спътник бе разположен точно там, където щеше да върши най-добра работа. А останалите неща, макар и по-незначителни, щяха да му помогнат да реализира намеренията си.

Всъщност въпросните намерения бяха прости и ясни: някой трябваше да плати за злото, причинено преди двайсет и пет години. Една несправедливост, която беше отнела живота на баща му. Единствено той беше платил огромна цена. Сега беше ред и на останалите. Това постепенно се беше превърнало в основен смисъл на живота му. Не беше цел, а фикс идея, пред която всичко останало бледнееше. Грант съзнаваше това, но беше безсилен да го промени.

Постепенно стигна до решението да рискува кариерата, а може би и живота на тъста си. Беше готов да пожертва и семейното си щастие, ако се наложи. Защото Грант не можеше да бъде щастлив, без да отмъсти за причиненото зло. А за това имаше само един начин. И нищо не можеше да го спре. Изникнеше ли пречка, щеше да я премахне със сила.

Точно както беше постъпил с Джийн Шепърд и Майло Прат. Точно както щеше да постъпи и със Сам Уинго, а вероятно и със сина му. Не забравяше за Шон Кинг и Мишел Максуел, които също попадаха в тази група. Беше убеден, че те трябва да умрат, преди нещата да приключат.

Самолетът изчезна зад дърветата и той отмести очи. След няколко секунди колесникът му щеше да докосне пистата, а двигателите щяха да преминат на реверс. След това идваше ред на спирачките и всичко щеше да приключи. Поредното безопасно приземяване, като милиони подобни през тази част от годината.

Собственото му приземяване едва ли щеше да е толкова гладко. Но той имаше всички шансове да го осъществи и да постигне целите си. След което кротко щеше да се завърне към нормалния живот. Това би бил идеалният изход. Освободен от бремето, най-сетне щеше да заживее отново.

Но други нямаше да имат този късмет. Много хора щяха да умрат, а Грант познаваше повечето от тях по име. Предстоеше едно историческо събитие, което несъмнено щеше да разтърси света.

За него обаче то си оставаше обикновено отмъщение. В памет на човека, който му беше най-скъп.

55.

– Да, сър. Благодаря, сър.

Шон изключи телефона и погледна към Мишел.

Продължаваха да се местят постоянно и сега се намираха в друга мотелска стая, платена в брой.

Разговорът, който току-що приключи, беше с президента Джон Коул.

– Редно ли е да го използваме? – попита Мишел.

– Мисля, че да. С неговата подкрепа можем да отидем навсякъде и да искаме почти всичко.

– Забелязах, че се справи доста добре с проблема около Тайлър Уинго – подхвърли тя.

– Не искам да провалям кариерата на Маккини или на Литълфийлд. Те могат да ни бъдат полезни. Президентът очаква на даден етап да решим нещата, засягащи Тайлър, но засега имаме известно пространство за протакане.

– Къде ще отидем най-напред?

– В Пентагона. Там ще се срещнем с началника на снабдяването, който отговаря за финансирането на афганистанската програма, а също така и с полковник Леон Саут, който е пряк командир на Сам Уинго.

– Ами да вървим тогава.

***

Час по-късно вече крачеха по един дълъг коридор в огромната сграда. Всички коридори в Пентагона бяха дълги и пресичащи се в сложен лабиринт. Стигнаха до някакъв кабинет и бяха поканени да влязат в заседателната зала до него. Там ги очакваха двама мъже – единият униформен, а другият цивилен.

– Господин Кинг, госпожице Максуел – протегна ръка цивилният. – Добре дошли в Пентагона. Аз съм заместник-министър Дан Маршал и отговарям за материалното снабдяване, логистиката и технологиите. През моите ръце минава голяма част от парите на данъкоплатците, които харчим тук.

Мишел и Кинг се ръкуваха с него.

Униформеният не стана да ги посрещне, а просто кимна и каза:

– Полковник Леон Саут. Доколкото ми е известно, вие сте тук с благословията на президента.

– Точно така – отвърна Шон, след като се настаниха около масата.

– Не мога да разбера какво общо имат частни детективи с една строго секретна мисия – добави Саут. – Бихте ли ми обяснили?

– Излишно е да обсъждаме този въпрос, Леон – изгледа го предупредително Маршал. – Тези хора са оторизирани от главнокомандващия.

– Мога да отговоря – подхвърли с добронамерен тон Шон. – Натъкнахме се на тази сага абсолютно случайно, но след поредица от непредвидени събития се сближихме с един от главните участници в нея. Президентът прецени, че това е добре, и ето ни тук.

Саут кимна, но чертите му останаха непроницаеми.

– И какво искате от нас? – попита той.

– Може би малко повече информация за мисията – отвърна Шон. – И личното ви мнение за Сам Уинго.

– Уинго е предател! – провикна се Саут.

– Все още не знаем дали е така, Леон – вдигна ръка Маршал. – Всъщност не знаем и доста други неща.

– Напротив, знаем достатъчно! Един милиард евро изчезнаха заедно с този човек!

– Но той все пак се е свързал с теб – отбеляза Маршал. – И категорично е декларирал своята невинност.

– Естествено, как иначе ще ни заблуди? – изръмжа Саут.

– Кога се свърза с вас? – намеси се Шон.

– Малко след провала на мисията.

– Какви обяснения ви даде? – попита Мишел.

– Че на уговореното място го чакали непознати. Представили се за агенти на ЦРУ и се легитимирали.

– А вие свързахте ли се с Лангли? – попита Шон.

– Не съм – враждебно го изгледа Саут. – Приех думите му на доверие.

– А как реагира Лангли, след като в крайна сметка се обърнахте към тях?

– Че нямат никаква представа за какво говоря. Нямали никакви агенти в района.

– Колко пъти ви потърси Уинго? – смени темата Шон.

– Два. С основната цел да се оплаква и да твърди, че е невинен. Искаше да знае и кой го е натопил.

– Но вие очевидно не сте му повярвали, нали? – подхвърли Мишел.

– Не.

– Познавахте ли го преди тази мисия?

– Само от репутацията му, която беше доста солидна. Иначе едва ли биха го избрали.

– Но въпреки това смятате, че е виновен?

– Да – отсече полковникът. – Парите изчезват, а заедно с тях се изпарява и той. За мен тези доказателства са напълно достатъчни.

– Да приемем за момент, че ви е казал истината – предложи Шон. – Кой би имал полза да го дискредитира?

– Всеки, който иска да прибере един милиард евро – намеси се Маршал. – Аз бях категоричен, че за тази мисия е нужен екип от минимум трима души, но никой не ми обърна внимание. След това обаче се оказа, че съм бил прав. Подобна задача не е по силите на един човек, дори и с качествата на Сам Уинго.

– А вие познавахте ли го отпреди? – погледна го Шон.

– По репутацията му, също като Леон.

– Но не мислите, че е виновен, така ли? – попита Мишел.

– Все още не съм стигнал до заключение. Наясно съм, че е преминал през стриктни проверки и е използвал цяла година за предварителна подготовка с друг агент, който трябвало да поеме задълженията в личния му живот.

– Това трябва да е Джийн Шепърд – кимна Мишел. – Така наречената "втора съпруга".

– Да.

– Която също е изчезнала – добави Шон.

– Точно така – кимна Саут. – Може би сега са някъде на Ривиерата, където се наслаждават на плодовете от своята кражба.

– Мислите, че са действали в екип?

– Защо не? Имали са цяла година, за да планират нещата. А един милиард евро със сигурност ще ги оправят за цял живот.

– Ако не беше едно обстоятелство, може би щях да се съглася с вас.

– Какво обстоятелство?

– Тайлър Уинго.

– Ние сме убедени, че този човек никога не би зарязал собствения си син – добави Мишел. – Двамата са били изключително близки.

– Може би е планирал по-късно да прибере и него – сви рамене Саут.

– Но това би превърнало сина му в съучастник, макар и постфактум – отбеляза Мишел. – Как виждате едно шестнайсетгодишно момче да се крие като престъпник?

– Толкова много пари карат хората да вършат странни неща.

– Според някои източници в интернет с тези пари е трябвало да бъде купено оръжие за нелегална мюсюлманска фракция – каза Шон. – Вярно ли е?

Саут и Маршал си размениха нервни погледи.

– Да или не? – обади се Мишел.

Маршал се прокашля и промърмори:

– Не бих казал, че не е истина.

– Много добре, защото президентът твърди същото.

– Тогава защо ни питате? – изграчи Саут.

– За да сме сигурни, че нещата съвпадат.

– Значи това създава проблем за Белия дом, така ли? – попита Шон.

– Не само за Белия дом – поклати глава Маршал. – Технически погледнато, такива пари не могат да се прехвърлят по този начин. Тоест всички сме в един кюп. Имам притеснения, че Конгресът ще извади ножа...

– Или по-скоро сатъра – добави Саут.

– Искате да кажете, че операцията може да се окаже незаконна? – попита Мишел.

– Не е изключено – кимна Маршал. – Може би въпросните борци за свобода се борят срещу режим, който не фигурира сред нашите съюзници. Далеч не всички, които се кичат с тази титла, са рицари с блестящи брони.

– Много от тях се борят да върнат законите на шериата в определени арабски страни – добави Саут – А онези, които вече ги прилагат, може да се окажат по-лоши от управниците, които са на власт. Общо взето, ситуацията е изключително объркана.

– Ние също подкрепяхме Осама бин Ладен и муджахидините в борбата им срещу съветската окупация през осемдесетте години – отбеляза Шон. – Но в един момент те обърнаха срещу нас оръжието, което им доставяхме.

– Геополитиката никога не е била точна наука – кимна Саут.

– Някои биха казали, че здравият разум е достатъчен – вметна Мишел.

– Но със сигурност ще сбъркат, нали? – засече я Саут.

– Доколкото разбирам, това ще се отрази и на вашата кариера – подхвърли Шон.

Лицето на полковника придоби морав цвят.

– Много повече съм загрижен да оправим нещата, отколкото за следващото си повишение! – гневно отвърна той.

– Каква трябваше да е ролята на Уинго, в случай че мисията се беше реализирала по план?

– Просто да придружи парите до крайната дестинация. Тоест да ги предаде на нелегалната групировка. Нейни представители трябваше да го чакат на предварително определеното място, а той да ги последва извън страната. Проблемите с племенните вождове бяха предварително уредени от наша страна.

– Но защо точно Афганистан? – попита Мишел. – Защо не закарахте парите директно в страната на борците за свобода?

– Нямаше как да действаме толкова открито. Всъщност парите не отиваха директно при тези хора, а трябваше да бъдат използвани за закупуването на оръжие и боеприпаси.

– От кого?

Саут и Маршал отново се спогледаха, но никой от тях не отговори.

– Ако не ме лъже паметта, Афганистан граничи с една страна, която трудно може да се нарече наш приятел – подхвърли Шон.

– Иран – поясни Мишел.

Шон се обърна към Саут.

– Много държа да чуя, че не сме се забъркали с групировки, които искат да свалят правителството в Техеран – бавно и отчетливо рече той.

– Не мога нито да потвърдя, нито да отрека това – поклати глава Маршал. – Съмнявам се, че и президентът ви е дал ясен отговор.

– Но ние трябва да знаем! – настоя Шон.

Маршал кимна и понечи да се изправи, но Саут го хвана за ръката.

– Помисли добре какво правиш, Дан – предупреди го той.

– Те имат зелена светлина от президента, Леон. Как могат да разплетат възела, без да разполагат с всички факти?

След тези думи Маршал се приближи към голямата карта на света, окачена на стената.

– Според оригиналния план парите трябваше да потеглят на север, към Казахстан и Тюркменистан – посочи с пръст той. – За да бъдат изпрани.

– А руснаците нямаха нищо против, така ли? – бързо попита Шон.

Маршал замълча и погледна към Саут.

– Те също бяха на борда – обяви полковникът. – Всичко това е сложно за новак в геополитиката като вас, но мога да ви уверя, че и на тях им е писнало от иранците, които продължават да се бият в гърдите.

– Аз не мисля така – поклати глава Шон.

– Моля?! – мрачно го изгледа Саут.

– Руснаците обичат да дрънкат оръжие, особено когато ние имаме неприятности. Сирия е типичният пример. Освен това руската икономика е силно зависима от добивите на петрол и газ – нещо, което имат в изобилие. А това означава, че ако хардлайнерите в Техеран бъдат свалени и техният петрол се върне на световните пазари, цената му рязко ще спадне. Тоест Москва ще понесе тежки загуби. Нейните планове за икономическа стабилизация се базират върху перманентната дестабилизация в региона. Колкото по-несигурно е положението там, толкова повече пари ще спечелят от продажбата на собствените си природни ресурси.

Маршал се усмихна, а Мишел изглеждаше искрено впечатлена.

– Откъде знаеш всичко това? – учуди се тя.

– Редовно чета "Икономист" – сви рамене Шон.

– Оръжието трябваше да бъде закупено от Турция чрез посредници, а след това прехвърлено в съседна Сирия, откъдето трябваше да стигне до бунтовниците – добави Маршал.

– В Иран ли? – попита Шон. – За ирански бунтовници ли става въпрос?

Маршал кимна.

– И Уинго е трябвало да измине целия този маршрут?

– Точно така – отвърна Маршал и се върна на мястото си.

– Значи един ветеран от армията изпълнява задача, която би трябвало да върши разузнаването? – подхвърли Мишел.

– А сега да поговорим за АВР – отсече Шон.

– Аз съм от АВР – отвърна Саут. – Уинго също. Повечето хора не си дават сметка, че ние разполагаме с далеч повече хора и ресурси от ЦРУ. Непрекъснато привличаме и обучаваме хиляди агенти, които впоследствие разпръскваме по различни точки на света. Зачисляваме ги към редовните армейски части, които са дислоцирани там, но когато тези части се оттеглят, те си остават по местата. Това е едно много добро прикритие. Враговете ни са убедени, че единствено Държавният департамент се занимава с прикриването на разузнавателни операции. Същевременно ние непрекъснато работим съвместно с ЦРУ. Но тази конкретна операция си беше изцяло наша… – Полковникът замълча за момент, после мрачно поклати глава: – И се издънихме тотално. Сигурно никога вече няма да планираме подобни неща.

– Което означава, че всички бъдещи операции ще бъдат ръководени от Лангли? – любопитно го изгледа Шон.

– Вероятно.

– Тоест те са имали мотив да ви издънят?

– Силно се съмнявам – поклати глава Маршал. – Докато бъркотията не бъде разчистена, всички ще бъдем замеряни с яйца. Но ако наистина са го направили и това се разчуе, ЦРУ ще бъде обезглавено за години напред. Не, не вярвам, че могат да прибегнат до подобна глупост.

– Какво предприехте за задържането на Уинго? – попита Мишел.

– Всичко, за което можете да се сетите – отвърна Саут.

– Изхождайки от предположението, че е вълк единак?

– Да.

– Това доказва нашето предположение, че е невинен – обяви Шон.

– По какъв начин?

– На практика в тази операция са ангажирани много малко хора. Няколко от тях се опитаха да убият мен и партньорката ми, но нито един не беше Сам Уинго.

– С парите, които е отмъкнал, той може да наеме когото си пожелае, за да му свърши мръсната работа – изтъкна Саут.

– Имам малко по-различни предчувствия – поклати глава Шон.

– Е, това вече е друга работа! – иронично подхвърли Саут.

– Очаквате ли да откриете Сам Уинго? – попита Маршал.

– Ще направим всичко възможно. Още повече че имаме чудесен стимул.

– Защото президентът разчита на вас? – изгледа го Маршал.

– Не. За да оцелеем.