Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 27 страниц)

83.

Шон и Мишел побързаха да се отдръпнат от омотаното в експлозиви тяло на Грант, но Браун остана закован на мястото си.

– Какво търсиш тук? – бавно попита той.

– Проследих тези двамата – отвърна Грант и махна към Шон и Мишел. – Ти ли ми заби нож в гърба, Къртис? Защото не виждам как могат да стигнат чак дотук без чужда помощ...

– Не знам за какво говориш, Алън – отвърна Браун, заковал очи в детонатора.

– Викат му "идиотски ключ" – каза Грант, забелязал погледа му. – За мен това е едно доста сполучливо название, особено след като научих, че с него Уинго е отървал кожата в Афганистан. Иначе щеше да е мъртъв, както беше планирано, и сега аз нямаше да стоя тук като някаква самоделна бомба от плът и кръв. – Той се втренчи в Браун и каза: – Жалко, че не успя да научиш за тази предпазна мярка на Уинго, Къртис. За жалост, това не беше единствената ти издънка.

– Нещата не бива да свършват по този начин, Грант – обади се Шон.

– Радвам се, че най-после се срещаме очи в очи, господин Кинг – отвърна Грант. – Мисля, че в последно време малко прекалихме с имейлите и есемесите като средство за общуване… – Замълча, а по спокойното му лице най-после се появиха следи от емоции: – Двайсет и пет години! – провикна се той. – Четвърт век бях принуден да живея в срам и позор заради една ужасна несправедливост!

– Но нима е справедливо да отнемеш живота на човек, който няма нищо общо със самоубийството на родителите ти? – попита Мишел.

– Нямаше как да убия онзи, който беше президент по онова време, нали? – изгледа я Грант. – Защото той вече беше мъртъв. Затова избрах нещо символично, госпожице Максуел. Всичко започна с Иран и ще приключи с Иран. Поне такъв беше планът. С ваша помощ президентът Коул се измъкна по един наистина драматичен начин, но това също е добре, защото ще има възможност да плати за своите действия. Историята не бива да се повтаря. Честните хора да умират, а виновните да се измъкват живи и здрави.

– Аз също бях на дъното на Потомак! – каза с рязък тон тя.

– Възхищавам се на вашата изобретателност – иронично ѝ се поклони Грант. – Трябваше да се досетя, че кислородните бутилки могат да се използват и като експлозиви...

– Това ли е начинът, по който искаш да те запомни семейството ти, Грант? – намеси се Шон. – Като огнено кълбо? Като жива бомба? Нима забрави, че си се сражавал с такива хора, докато си носил униформа? А сега изведнъж решаваш да използваш техните средства. Пак ще те попитам – така ли искаш да бъдеш запомнен?

– Нямам друг избор.

– Аз не те предадох, Алън – обади се Браун.

– Не ти вярвам. Платих ти щедро за услугите. Толкова ли беше трудно да ми отвърнеш с лоялност?

– Не съм те предал! – изкрещя извън себе си Браун.

– Той казва истината, Грант – намеси се Шон. – Ние се справихме без чужда помощ. Уинго проследи Дженкинс до "Виста Трейдинг" и така стигнахме до теб. Вече знаехме какво се е случило с майка ти и баща ти, защото информацията за тях е публична. По този начин стигнахме до мотивите и проследихме начина, по който си наел спътника чрез подставена фирма. В компютъра на Дженкинс намерихме доказателства, че именно той е купил онази хижа в гората. Между другото, полицията е открила плитък гроб в близост до нея, в който са намерени останките на Джийн Шепърд.

– Поредната заблудена овца – процеди Грант.

– Тя усети, че я подозираме, затова избяга – рече Мишел.

– Тогава защо сте тук? – изгледа я той. – За да потърсите помощ от съучастника си, нали?

– Не – поклати глава Шон. – Дойдохме да го предупредим, че ФБР ще се появи всеки момент. А той ще бъде арестуван по обвинение в заговор за убийството на президента в съучастие с теб. – В очите му се появиха мрачни пламъчета. – Нима си допускал, че ако ми е приятел, ще го нокаутирам?

– ФБР? – рече с пребледняло лице Браун.

– А ти какво си мислеше? – изгледа го Шон. – Че сме дошли тук да си побъбрим в навечерието на заминаването ти? ФБР използва нашите разкрития, за да се поразрови. В момента разполагат с достатъчно доказателства, за да те заковат.

– Лъжеш! – викна Браун.

– Сега вече знаеш как се чувства човек, който си е провалил живота, Къртис – злорадо подхвърли Грант.

– Ти ли поръча убийството на Дейна? – рязко се завъртя към него Браун. – Ти ли си причината да се озове в болницата на крачка от смъртта?

– Тя работеше с тези двамата – отвърна Грант. – А какво направи ти? Издрънка ѝ всичко, което знаеше за Уинго. Е, това вече е предателство!

– Значи просто щеше да я убиеш, така ли? Но за какво?

– Убивал съм и за по-малко. Точно както ще го направя сега.

– Не, ти не искаш това! – рече Шон, забелязал как Мишел се промъква към Грант – достатъчно близо, за да му нанесе удар.

Тя го улучи в гърдите, а дългите ѝ и силни пръсти сграбчиха детонатора, задържайки бутона в натиснато положение.

Но Грант също беше силен и пъргав. Запрати я встрани с едно рязко завъртане, ала се оказа неподготвен за следващата атака.

Къртис Браун нададе боен вик и полетя насреща му. Сблъсъкът беше толкова силен, че двамата се претърколиха и, вкопчени един в друг, излетяха през широкия прозорец, гледащ към двора.

Шон се хвърли да помогне на Мишел и рязко я дръпна по посока на кухнята. Бутна я на пода още от прага, просна се по корем и се плъзна след нея, опитвайки се да я прикрие с тялото си.

Експлозията отнесе цялата предна част на къщата. Стените рухнаха и покривът падна. Разлетяха се стъкла и отломки с големината на юмрук.

– Мърдай, мърдай! – изкрещя Шон, сграбчи ръката на Мишел и я тласна към задната врата.

Миг по-късно се озоваха на верандата, скочиха на тревата и хукнаха към оградата, колкото ги държат краката. Шон ѝ помогна да я прескочи и я последва. Приземи се с главата надолу от другата страна само миг преди да се взриви газта, изтичаща през прекъснатите тръби в къщата на Браун.

Към небето се издигна огромно огнено кълбо. Експлозията беше толкова мощна, че пръсна стъклата на околните къщи, въпреки че се намираха на трийсетина метра встрани и бяха скрити зад няколко реда дървета. Отломките от разрушената къща бързо пламнаха.

Оградата, зад която лежаха Шон и Мишел, беше обсипана със стъкла и метални късове. Горният ѝ край се оказа напълно отнесен.

Мишел му помогна да се изправи.

– Добре ли си?

Шон кимна, придържайки извитата си под странен ъгъл ръка.

– Май я счупих – промърмори той.

Мишел набра 911 и докладва за експлозията.

– ФБР наистина ли пътува насам? – обърна се да го погледне тя.

Шон поклати глава.

Тя изпусна въздуха от гърдите си и опря гръб на близкото дърво.

– Няма ли най-после да свършим с тая гадост?

– Остава ни още нещо – мрачно отвърна той.

84.

Шон Кинг крачеше с чувството, че трябва да извърви най-дългия път в живота си.

Болничният коридор беше почти пуст. Мишел остана да го чака в лендкрузъра. Всъщност тя му предложи да го придружи, но това беше работа, която беше длъжен да свърши сам. При прескачането на онази ограда той действително беше получил фрактура на ръката, която вече беше стегната в лека шина. Но това все пак беше за предпочитане пред евентуалното му обезглавяване при експлозията.

Свърна в последния коридор и се насочи към отделението.

Вече бяха преместили Дейна Браун в обикновена стая. Беше извън опасност, с всички шансове за пълно възстановяване. Физическо, разбира се. Що се отнася до психиката ѝ, Шон нямаше представа ще се съвземе ли скоро.

Той почука, изчака да чуе нейното "влез" и прекрачи прага на стаята ѝ.

Един поглед му беше достатъчен. Вече беше научила за смъртта на съпруга си и участието му в престъпленията на Грант. Тя го зърна и бавно се надигна до седнало положение. Прегръдката им беше мълчалива, но продължителна. Той я остави да се наплаче на воля, но и неговите очи овлажняха.

Когато най-после се отделиха един от друг, той придърпа един стол и седна до леглото. Хвана ръката ѝ и се вгледа в лицето ѝ. През последните седмици се беше състарила. Всеки на нейно място би се състарил много. Но дори след тежкото раняване и загубата на съпруга си пред него без съмнение лежеше същата хубава жена, в която преди толкова години се беше влюбил.

– Казаха ми, че не е страдал – прошепна със задавен глас Дейна.

– Не – кимна той. – Всъщност… всичко приключи много бързо.

– А вие бяхте там...

– Да, решихме да си поговорим с Къртис, но изведнъж се появи и Алън Грант.

– Алън Грант – горчиво прошепна тя. – Партньорът на съпруга ми в престъпленията.

– Не вярвам, че Къртис е бил запознат с плановете на Грант, Дейна. Той просто му е предоставил информация за мисията в Афганистан. През цялото време е бил убеден, че става въпрос за кражба на обществени средства, от които му е бил обещан един доста добър дял.

– Това също е голямо престъпление, Шон. Не мога да повярвам, че го е извършил. Наистина не мога!

– Всеки може да се изкуши от толкова много пари накуп. Не казвам, че не е престъпление, защото е точно такова. Но изкушението мога да го разбера.

– Аз също, имайки предвид колко често съм се изкушавала през живота си – горчиво призна тя.

– Нямаше да съм тук, ако не беше Къртис – погледна я в очите Шон. – Той се пожертва заради нас като истински войник. Изхвърли Грант от къщата и заплати с живота си. Да, действително се беше забъркал в лоши и дори глупави неща, но въпреки това трябва да му отдадем дължимото. Искаше да убие Грант заради това, което ти причини. И го нападна, знаейки, че и той ще умре. Държеше да отмъсти за теб.

Дейна кимна и сълзите ѝ отново потекоха.

– Да – прошепна тя. – Знам.

Шон мълчаливо я прегърна. Опитваше се да успокои хлиповете, които разтърсваха тялото ѝ, но знаеше, че няма как да смекчи мъката ѝ:

След известно време тя избърса сълзите си и се освободи от прегръдката му.

– Беше обявена награда за разкриване на извършителите – тихо каза Шон. – Всички са единодушни, че трябва да я получиш ти.

– Не, Шон! – възрази Дейна. – Ти и Мишел многократно рискувахте живота си за...

– А Къртис изгуби своя – прекъсна я той и стисна ръката ѝ. – Парите са достатъчно, за да живееш спокойно до края на живота си. Просто няма да мислиш за финанси, разбираш ли?

Никак не беше лесно да убедят отговорните фактори, че наградата трябва да отиде точно у вдовицата на Къртис, който беше съучастник в престъплението. Но Шон извади големия си коз – лична молба към президента Коул. Той без колебание се съгласи, а останалите просто се примириха.

– Много мило от тяхна страна – промълви Дейна и избърса сълзите си. – И много щедро.

– Въпросът с парите е приключен – отвърна той. – Но какво ще стане с теб?

Тя сви рамене. На лицето ѝ се изписа объркано изражение.

– Не знам. В момента дори не мога да разсъждавам.

– Нормално. А и не е нужно да го правиш веднага. Сега най-важното е да оздравееш. Скоро ще те изпратят на възстановяване, а аз ще те придружа… – След тези думи и показа гипсираната си ръка, която тя очевидно не беше забелязала до момента.

– О, боже! Какво се е случило?

– Просто бях тромав. Какво ще кажеш да се възстановяваме заедно?

– Това ми звучи добре – тихо прошепна Дейна.

– Не си сама, Дейна – промълви той. – Разбираш ли, че не си сама?

– Винаги съм съжалявала, че ние с теб нямахме деца – каза тя и се облегна назад. – А трябваше да имаме голямо семейство.

– В живота невинаги се случва това, което ни харесва. Всъщност никога не се случва. Аз мечтаех да играя професионален бейзбол, но вместо това се превърнах в жив щит, облечен с костюм.

Тя вдигна глава да го погледне.

– Съжалявам.

– За какво?

– Знаеш за какво, Шон.

– Вината винаги е двупосочна.

– Много ми се иска да повярвам на тези думи, но в нашия случай това е невъзможно.

Той нежно я потупа по ръката.

– Ти беше прекалено добър за мен – прошепна тя.

– Ти също си добър човек.

– Искаш да кажеш, че съм се променила? – вяло усмихна тя.

– Добър човек си – тихо повтори Шон.

***

Малко по-късно той вече крачеше към изхода. Денят беше ясен. По небето не се виждаше нито едно облаче – нещо, което не се беше случвало от две седмици насам.

– Как мина? – попита Мишел, когато Шон се качи в лендкрузъра.

– Според очакванията.

Тя включи на скорост.

– Ще се виждате ли отново?

– Обещах ѝ да се възстановяваме заедно – каза Шон и я погледна крадешком. – Трябва да ходя на физиотерапия за ръката си, тя – за тялото.

– Разумно ли е това според теб?

– Защо да не е разумно? – вдигна вежди той. – В момента Дейна е съвсем сама. Все някой трябва да се грижи за нея.

– А не мислиш ли, че това може да означава фалшиви надежди?

– Фалшиви надежди за какво?

– Отново да се съберете.

– Това няма как да стане, Мишел.

– А тя знае ли го?

– Ако очакваш да съм ѝ казал, че не бих се събрал с нея за нищо на света – не, не съм. Мисля, че тази тема не е на дневен ред сега, когато току-що е изгубила съпруга си.

Мишел изкара колата от паркинга.

– Няма значение дали си ѝ казал или не. Може да се окаже, че си на път да ѝ причиниш нови страдания.

– Тези твои женски приказки просто не ги разбирам.

– Мисля, че съм ясна.

– Добре, нека ти го кажа по друг начин. Чувстваш ли се застрашена от Дейна?

– Не, освен ако не е решила да стане партньор във фирмата ни.

– Тоест говорим за бизнес и за нищо друго?

– За какво друго? – обърна се да го погледне тя.

– Добре. В такъв случай ще ми позволиш да бъда по-категоричен: тази жена никога няма да стане партньорка в "Кинг и Максуел".

Извърнал глава към страничното стъкло, Шон не видя как Мишел прехапа устни и поклати глава.

– Извинявай, Шон – промълви след известно време тя. – Не исках да ти прозвучи по този начин, но явно тъпата ми уста е прекалено голяма.

– Е, не ти е за пръв път.

– Хей, мисля, че не заслужавам да...

Забелязала усмивката му, Мишел млъкна;

– Ревността е полезна за всяка връзка, независимо дали става въпрос за бизнес или нещо друго – подхвърли той.

– Много си гаден, да знаеш!

– Официално потвърждавам, че от време на време съм такъв – отвърна той.

– Ако не беше ранен, щях да ти натреса един!

– И друг път си ме удряла, независимо дали съм бил ранен или не.

– Да, но сега си по-стар. Не искам да ти причинявам трайни увреждания.

– Знаеш ли за какво мечтаех, докато седях край болничното ти легло и чаках да се събудиш? – попита той и докосна ръката ѝ.

– За какво? – попита тя и стана сериозна.

– Първият човек, когото видиш, когато отвориш очи, да бъда аз.

– Точно това се случи – отвърна с внезапно изтънял глас Мишел.

– Да, така е.

– Значи мечтата ти се е сбъднала.

– В момента, в който отвори очи.

– Ако продължим на тази тема, със сигурност ще ме видиш да плача – за пръв път в твоя живот...

– Няма да е за пръв път.

– Знам – промълви тя.

Телефонът на Шон иззвъня. Беше Едгар.

– По-добре се обади – прошепна тя и извърна глава, за да избърше очите си.

– Здрасти, Едгар – каза Шон. – Да, но… Знам, само че… Явно не си разбрал, че това беше само… Ало?

Той свали телефона от ухото си. На лицето му се появи загрижено изражение.

– Какво има? – изгледа го Мишел. – Само не ми казвай, че са го арестували!

– Не са.

– Тогава какво?

– Каза, че е решил да приеме офертата ни за работа.

– Какво?!

– Ако трябва да бъда абсолютно точен, думите му бяха: "Приемам предложението за работа, което ми отправи госпожица Максуел!"

– Това беше само шега и ти прекрасно го знаеш!

– Но не и той. Обясни, че вече е подал молба за напускане до Питър Бънтинг и американското правителство и е готов да започне при нас още утре. Разбира се, те не са се зарадвали на решението му, тъй като той все пак е най-добрият анализатор на света! Особено недоволни са от нас. Вече виждам данъчни ревизии, разследвания на Конгреса и подслушване от страна на ФБР, докато сме живи.

– О, боже! – простена отчаяно Мишел.

– Това е положението – рече с въздишка Шон.

К Р А Й