Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 27 страниц)

56.

Шон седеше в колата и наблюдаваше сградата. Слушалката в ухото му тихо пропука.

– "Виста Трейдинг" се намира на шестия етаж – докладва Мишел, заела позиция в едно кафене на открито.

– Разбрано.

– Едгар за пореден път ни предостави бърза информация.

– Която обаче не ни е от кой знае каква полза – каза Шон. – "Виста" развива напълно законен бизнес, а Алън Грант произхожда от добро семейство. Баща му е служил в армията, а по-късно е заемал високи постове в държавната администрация. Биографията на младия Грант също е безупречна. И той е служил в армията, а сега е преуспяващ бизнесмен. Няма дори глоби за забранено паркиране.

– Вярно, че е чист – съгласи се Мишел. – Дори прекалено чист за вкуса ми.

– Не можеш да осъдиш човек, че спазва прекалено стриктно законите.

– Така е, но Сам Уинго проявява подчертан интерес към един от неговите служители. За това трябва да си има причини.

– Не знаем на какво се дължи този интерес. Няма да е зле да попитаме Уинго директно.

– Изпрати ли съобщение на Тайлър?

– Цели две. Но все още нямам отговор.

– Може би някой следи новия му Джимейл акаунт.

– Използвах неговия код. Само го попитах дали е добре. Длъжни сме да поддържаме връзка с него.

– Сигурно баща му не разрешава да ти отговори. Може би все още не ни вярва.

– На негово място и аз не бих вярвал на никого.

– Е, какво ще правим с "Виста"? _ попита Мишел.

– Ще чакаме.

***

Търпението им беше възнаградено четири часа по-късно, малко след като Мишел си поръча четвърта чаша кафе, която остана недокосната.

– Алън Грант и нашият човек на три часа от теб – прозвуча в слушалката ѝ гласът на Шон.

Мишел извърна глава в указаната посока. Дългата ѝ коса беше прибрана на опашка и пъхната под шапка с козирка. Големи слънчеви очила покриваха половината ѝ лице.

– Видях ги – докладва тя.

Грант и колегата му приличаха на млади преуспяващи бизнесмени, срещнали се случайно на улицата. Мишел не можеше да чуе какво си говорят, но нямаше желание да напусне наблюдателния си пункт и да се приближи към тях. Даваше си сметка, че евентуалното ѝ засичане ще сложи край на единствения им шанс да дадат тласък на разследването.

– План? – прошепна тя.

– Ако се разделят, аз поемам Грант, а ти другия. Последвай ги, в случай че влязат заедно в сградата. А също и ако нашият човек влезе сам.

– А ако ме разкрият?

– Едва ли. Дегизирана си доста добре, а и наоколо има много хора. Просто трябва да рискуваме.

– А ти?

– Ако единият или и двамата тръгнат с кола, аз ще следя Грант, а ти другия. Нали си паркирала наблизо?

– Зад ъгъла. Но ще ми липсва лендкрузърът.

– Достатъчно е да хвърлиш малко боклук в тази кола, за да прогониш това чувство.

– Много смешно, няма що! Продължавай да се правиш на клоун.

– Всеки трябва да разполага с шанс за друга кариера.

– Наистина ли очакваш да постигнем нещо?

– След като Уинго проявява интерес към тези хора, значи си струва да ги проследим.

– Насочват се към сградата.

– Желая ти късмет.

– Благодаря.

Мишел напусна кафенето, прекоси улицата и се присъедини към групичката, която влезе в офис сградата след Грант и другия мъж.

Тя успя да се пъхне в кабината заедно с тях и още десетина души. Долови част от думите, които двамата си размениха, но не се заслуша, защото не вярваше да споделят нещо важно пред толкова хора.

Слязоха на шестия етаж, точно според очакванията ѝ, заедно с още четирима души и Мишел реши да рискува. Последва ги по коридора към офисите на "Виста Трейдинг", а когато те спряха пред вратата, побърза да ги подмине. Вратата беше двойна и солидна. Вероятно Грант наистина беше преуспяващ бизнесмен, за да си позволи офис в тази луксозна сграда, където наемът сигурно беше сред най-скъпите във Вашингтон.

Зави зад ъгъла, обърна се и тръгна обратно.

След което получи най-големия шок в живота си.

Успя да се обърне с гръб, преди мъжът насреща да я разпознае.

– Току-що видях един човек да влиза в офиса на "Виста" – докладва в микрофончето тя.

– Кого видя? – долетя гласът на Шон.

– Няма да повярваш!

– В това разследване май съм готов да повярвам на всичко. Е, кой беше той?

– Онзи, с когото разговаряхме днес в Пентагона.

– Полковник Леон Саут?

– Не, другият. Заместник-министър Дан Маршал, отговарящ за снабдяването, логистиката и технологиите. Същият, който успя да изгуби един милиард евро от парите на данъкоплатците.

– Мамка му, не може да бъде!

– И аз си казах същото.

– Каква е връзката му с "Виста"?

– Може би е тук по случайност – подхвърли Мишел.

– Твърде голяма случайност! – кимна Шон. – Но това означава, че трябва да се разровим още по-надълбоко.

– Поръчай на Едгар.

– Той вече провери Грант. Изненадан съм, че не е забелязал някаква връзка с Дан Маршал.

– Дори гениите правят пропуски.

– Може би и той страда от загуба на мозъчни клетки.

– Не се безпокой за него. В това отношение запасите му са неизчерпаеми.

57.

Мишел се свърза с Едгар и му обясни от какво се нуждаят. Той обеща да ѝ звънне в момента, в който има някакви резултати. После двамата с Шон се качиха в колата му и се насочиха към Рестън, Вирджиния, за да се срещнат с блогъра Джордж Карлтън.

Човекът ги чакаше пред къщата си, предупреден предварително от Шон. Докато ги въвеждаше вътре, поясни, че офисът му също е тук.

– Изненадан съм, че след статията ви не виждам репортерски коли пред къщата – подхвърли Шон.

Карлтън беше нисък и широкоплещест, на около петдесет години. Имаше тънки мустачки и старателно подстригана брадичка. Гледаше ги странно, но побърза до обясни:

– Дясната ми леща е издраскана. Отдавна се каня да отида на очен лекар, ама...

Офисът му беше малка, отрупана с книги, списания, вестникарски изрезки и дискове стаичка, в която се влизаше направо от входното антре. Върху бюрото имаше голям компютър, а под него тихо бръмчеше сървър.

Седнаха. Карлтън потърка мустачките си и замислено ги погледна.

– Не бих позволил на медиите да припарят тук. Ние, блогърите, не ги понасяме – поясни той.

– Професионален антагонизъм? – подхвърли Мишел, седнала на ръба на стола, върху който имаше голяма купчина списания.

– Това са два свята, които нямат нищо общо помежду си. Аз търся истината, докато те – забавлението, рейтингите и печалбата.

– Ние сме изцяло на страната на истината – обяви Шон.

– По телефона споменахте, че имате някаква информация за мен? – погледна го Карлтън.

– За размяна – кимна Шон.

– Не се занимавам с търговия на информация – намръщи се Карлтън. – Нито нацяло, нито на парче. Освен това нямам намерение да плащам за такава.

– Ние пък сме в бизнеса с разкриване на истината – обади се Мишел. – Нуждаем се от вашата помощ, за да стигнем до нея.

– Всъщност кои сте вие?

Шон му показа картата си.

– Частни детективи? – изсумтя Карлтън. – За кого работите?

– Това е поверително – отвърна Шон. – Но определено имаме какво да ви кажем, в случай че ни предложите нещо интересно...

– Например?

– Например допълнителни подробности в подкрепа на материала ви за изчезналите един милиард евро.

– Явно не сте чели последния ми постинг – усмихна се Карлтън. – Качих го едва преди трийсет минути, но вече има стотици посещения. Със сигурност ще предизвика сензация.

– Не сме го чели – призна Шон. – Но имайте предвид, че аз не съм редовен читател на блогове.

– Страх го е да не се пристрасти – подхвърли Мишел.

– Ще ви призная, че действително съм малко учуден от отсъствието на медиите – усмихна се Карлтън. – И на ФБР също...

След тези думи натисна няколко клавиша и завъртя монитора към Шон и Мишел. Те бързо прочетоха информацията в последния материал, докато Карлтън внимателно ги наблюдаваше.

– Не изглеждате много изненадани – отбеляза той.

– От какво? – изгледа го Шон. – От информацията, че въпросният милиард евро е бил предназначен за въоръжаване на противниците на правителството в Техеран, но преди това с него ще бъде закупен афганистански опиумен мак, от който се прави хероин? Да, това е голяма изненада за нас. Особено частта за мака и хероина...

– Нали твърдите, че търсите истината? – лукаво го изгледа Карлтън. – Защото това, което казахте току-що, е пълна глупост.

– Кой ви е източникът? – попита директно Мишел.

– Не ви трябва да знаете – театрално извъртя очи блогърът.

Шон започна да брои на пръсти, след което се извърна към Мишел.

– Доколкото мога да пресмятам, тази история е причинила смъртта на шест човека, а други пет са тежко ранени. А може би беше обратното...

Мишел направи изчисленията си наум и поклати глава:

– Петима убити и шестима ранени. Но да не забравяме изчезналата жена, която най-вероятно също е мъртва. Това е сметката тук, в Щатите. Но тя не включва касапницата в Афганистан.

– Точно така. Значи наистина съм ги обърнал наопаки. Но в своя защита ще добавя, че бройката на труповете се мени всеки ден и аз просто не успявам да я запомня.

– За какво, по дяволите, говорите? – недоумяващо попита Карлтън, местейки поглед от единия към другия.

– Чухте ли за взривения мотел в Александрия?

– И той ли има връзка с този случай? – попита с треперещ глас Карлтън.

– Очевидно има, след като ние бяхме там и без малко не загинахме – каза Шон и реши да изостави официалния тон. – Това, което трябва да имаш предвид, Джордж, е, че някой участник в тази работа ти подава информация поради все още неясни причини. Друго обаче е съвсем ясно – тези хора имат навика да разчистват след себе си. – Закова поглед в лицето му и добави: – Разбираш ли какво имам предвид?

– Че ще разчистят и мен?! Но аз съм само блогър! Не знам нищо, което би могло да навреди на някого!

– Въпросният източник ти изпраща имейли, Джордж. А това оставя следи, които започват от теб и свършват до него.

– Но аз съм сигурен, че той прави всичко възможно да не оставя следи!

– Това няма значение. Той не иска да рискува. Когато вече няма да има полза от теб, положително ще дойде да те ликвидира. След това ще струпа на едно място компютъра, телефона, таблета и онзи сървър под бюрото и ще им драсне кибрита. Просто за всеки случай. Ще изгори цялата къща, включително и окървавените ти останки. – Шон замълча за момент, извърна се към Мишел и попита: – Как мислиш? Нали и ти би постъпила така, ако си на мястото на информатора? Никакви следи!

– Абсолютно – кимна тя. – Но преди да го изгоря, ще го насека на парчета и ще го залея с киселина. По този начин ще е много трудно да бъде идентифициран.

Карлтън сякаш всеки момент щеше да повърне.

– Опитвате се да ме уплашите – успя да промърмори той.

– Няма нужда да се опитваме – каза Шон. – Ти трябва да си уплашен, аз също. Преди време служех в Сикрет Сървис и малко неща на този свят могат да ме стреснат. Но това е едно от тях.

– Трябва да си помислиш, Джордж – добави Мишел. – Хубаво да си помислиш. Всички, които имат отношение към тази афера, мрат като мухи. Ние знаем как да се пазим, но въпреки това без малко не ни убиха. И то цели три пъти. – Тя се взря в дребничката му фигура и поклати глава. – Но ти едва ли ще имаш някакъв шанс...

– Какво да направя? – проплака Карлтън.

– Прехвърли всички имейли на външна памет и ми ги дай – отсече Шон. – После си събери багажа и си резервирай билет за някое място далече от тук, където ще останеш най-малко месец. През това време ще следиш медиите, а още по-добре – блоговете, за да си в течение на това, което се случва тук. Ако след трийсет дни ние сме все още живи, можеш да се завърнеш. Тогава вече ще бъде безопасно.

– Будалкаш ме!

Шон погледна Мишел, после отново насочи вниманието си към него.

– Останеш ли тук, ще умреш – хладно рече Мишел.

Карлтън не отговори.

– Да тръгваме, Мишел – надигна се няколко секунди по-късно Шон. – Тук само си губим времето.

– Можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие – въздъхна Мишел и се изправи. – Съжалявам, Джордж. Не знам какво да ти кажа. Направи си застраховка живот и уведоми близките си да чакат пари. Не забравяй и застраховката на къщата, защото, когато дойдат и я изгорят заедно с теб...

След тези думи двамата се насочиха към вратата.

– Къде да отида?! – изкрещя Карлтън.

– А къде искаш да отидеш? – обърна се да го погледне Шон.

Човекът се замисли за момент.

– Винаги съм мечтал да разгледам Операта на Сидни – промърмори той.

– Добър избор – кимна Шон.

– Отличен! – добави Мишел.

– Флашката – каза Шон и му посочи бюрото.

Карлтън отвори едно от чекмеджетата, откри флашка и я включи в слота на компютъра.

– Ще ме закарате ли до летището? – попита той. – Мога да си купя билет онлайн и да си събера багажа за нула време.

– Защо не? – сви рамене Шон.

– Имаш ли оръжие? – изгледа го Карлтън.

– Защо ми е оръжие, когато имам нея? – махна към партньорката си Шон. – Но отговорът на въпроса ти е: да, имам оръжие.

Карлтън прехвърли имейлите на външната памет, измъкна я от слота и му я подаде.

После го закараха на летището.

– Желая ти късмет – рече Шон.

– Мисля, че на теб ще ти трябва повече – отвърна Карлтън и потъна в тълпата пътници на "Дълес".

– Мислиш ли, че Едгар ще успее да проследи имейлите обратно до подателя? – попита Мишел, след като потеглиха по обратния път.

– Ако той не успее, не виждам кой друг. Съвсем скоро ще разполагаме с айпи адреса и останалите глупости, които не разбирам. Разбира се, те ще са направили всичко възможно да прикрият следите си, но Едгар ще намери начин да открие нещо.

– Или по-скоро някой – поправи го тя.

– Пътуването до Нова Зеландия ми се струва все по-скорошно – подхвърли Шон.

– И на мен – кимна Мишел.

Телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша малко, а после благодари и затвори. Колата пое в друга посока.

– Какво става? – попита Мишел, докато той увеличаваше скоростта.

– Дейна се е върнала в съзнание и иска да говори с мен.

– Странно, че от болницата те уведомяват – отбеляза партньорката му. – Ти не си роднина.

– Не се обадиха от болницата. Беше съпругът ѝ. Той също иска да говори с нас.

58.

Съпругът на Дейна, генерал Къртис Браун, стоеше в ъгъла на стаята заедно с Мишел. Седнал на стол до леглото, Шон разговаряше с Дейна – замаяна, изпитваща болки, но жива. На няколко пъти тя дори се усмихна, макар че примижаваше от усилието.

– Трябваше да те послушам, Шон – промълви тя. – Трябваше да се махна от онзи мол.

– А защо не го направи?

– Вероятно по силата на стари навици. "Умирай трудно", помниш ли? Не исках да пострадаш. Слава богу, че изглеждаш добре. А как е Мишел?

– Ето я там, в компанията на генерала. В отлична форма, като добре настроена цигулка.

– Радвам се – прошепна немощно Дейна.

– Трябва да почиваш – каза той.

– А онези мъже? – попита тя и стисна ръката му.

– Вече не представляват заплаха.

– Още ли не си успял да разгадаеш ребуса?

– И това ще стане скоро – излъга той и погледна към генерала, – Знам, че съпругът ти е непрекъснато до теб. Струва ми се, че този път бракът ти е много успешен. Вие двамата просто сте родени един за друг.

Тя се усмихна, а Браун смутено наведе глава. Мишел окуражително го потупа по рамото.

– Чувствам се добре, но съм много уморена – прошепна Дейна.

– Това е от морфина. Наслаждавай му се, докато ти го дават безплатно.

Ръката ѝ се отпусна, а клепачите ѝ се затвориха.

Шан стана и се присъедини към Браун и Мишел.

– Лекарите са на мнение, че ще се оправи напълно, но ѝ трябва време – информира го генералът.

– Това е чудесна новина!

Браун го стрелна с поглед, после отмести очи.

– Онази работа, за която вече говорихме… – подхвърли той.

– Откри ли нещо? – попита Шон.

– По-добре да отскочим до кафенето, ако имате време.

– Разполагаме с всичкото време на света – отвърна Шон.

***

Взеха си кафе и заеха една от най-отдалечените маси.

Браун изсипа пакетче захар в чашата си и бавно го разбърка.

– Пентагонът мълчи като риба по нашия въпрос – каза той.

– Така чухме и ние – кимна Шон.

– Но изтичането на информация продължава.

– Вероятно имаш предвид слуховете, че се опитваме да свалим иранския режим чрез доставки на опиум, а средствата от продажбите ще отидат за покупка на оръжие – подхвърли Мишел.

– Значи сте прочели?

– Да, на сайта на някакъв блогър.

– Този блогър ще си има сериозни неприятности – изръмжа генералът.

– О, той отлично го знае.

– Свободата на словото е едно, но никой не може безнаказано да публикува откраднати тайни, касаещи националната сигурност!

– Значи това за Иран е вярно?

Браун отпи глътка кафе.

– Хората са потресени, като гледат касапницата в Сирия, но не виждат какво се случва в Иран и Северна Корея. Тези страни са прекъснали всякакви контакти с външния свят и продължават да тероризират собственото си население. Труповете буквално задръстват улиците.

– Значи удряме първо Иран, а след това и Северна Корея? Но аз не съм чувал в Корея да има вътрешна опозиция...

– Има, и то доста внушителна. Повечето дисиденти са прогонени в Южна Корея, но са готови да се върнат обратно и да продължат борбата си срещу режима. Иран трябваше да бъде тест, а при успех схемата щеше да бъде приложена и в Северна Корея.

– Доста сложна схема – каза Мишел. – Но един милиард евро няма да стигнат за свалянето на цяло правителство.

– Не е нужно да го свалят, а само да го разклатят. Защото, ако Иран или Северна Корея усетят, че са уязвими отвътре, те най-вероятно ще намалят реториката, ще седнат на масата за преговори и ще започнат да се държат като възрастни хора. Както ти сама каза, схемата е доста сложна, а икономическите санкции и външната заплаха не работят. По тази причина ние предпочитаме да наричаме ситуацията "евтина война". – Браун мрачно поклати глава и добави: – Не мога да повярвам, че ви казвам всичко това. Тук става въпрос за изключително секретна информация, с която самият аз се сдобих съвсем наскоро. Ако се разчуе, че съм я споделил с вас, положително ще бъда изправен пред военен съд!

– Бъди сигурен, че никой няма да я чуе от нас, Къртис – увери го Шон.

– За което съм ви благодарен – кимна генералът.

– А Сам Уинго?

– Пентагонът го смята за предател.

– Но той не е – каза твърдо Шон.

– Откъде знаеш?

Преди да отговори, Шон хвърли кос поглед към Мишел.

– Срещнахме се с него. Някакви хора ни нападнаха и той спаси живота на Мишел.

– Какво?! Къде? Какви хора?

– Вероятно от същата група, която стреля по Дейна. Но Уинго твърдо е бил натопен.

– Значи работите с него, така ли?

– Опитваме се, но както можеш да предположиш, той не е особено доверчив.

– А синът му?

– С него е. Но ще те помоля да запазиш тази информация за себе си.

– Длъжен съм, дори и да не искам. Ако призная това, ще трябва да им кажа и че съм се срещал с вас, и това ще бъде краят за мен. – Браун отпи още една глътка кафе и попита: – А парите?

– Няма ги.

– Той знае ли кой го е насадил?

– Има известни идеи, в момента се опитва да ги проверява.

– Допуска ли, че става въпрос за вътрешна работа? Вие споменахте, че информацията изтича от собствения ми офис, и аз си направих труда да проверя. Няма такова нещо, Шон. И няма как да има.

– Започвам да си мисля, че изтичането става от друго място – въздъхна Шон. – Знаеш ли нещо за "Херон Еър Сървис" или "Виста Трейдинг", и двете със седалище във Вашингтон?

– Не. Замесени ли са? Бих могъл да проверя...

– Вече имаме човек, който работи по въпроса. Кажи ми нещо за Дан Маршал, високопоставен служител в Пентагона. Познаваш ли го?

– Слабо. Седели сме един до друг по разни съвещания. Отговаря за материалното снабдяване. Всички го смятат за свестен човек, включително и аз. Само не ми казвайте, че и той е замесен във всичко това!

– Още нямаме отговор на този въпрос – отвърна Мишел. – Според него кариерата му виси на косъм заради изчезналите пари. И заради това, че не се знае къде са отишли.

– Изненадан съм, че изобщо се е разприказвал пред вас.

– Забравихме да ти кажем, че съвсем наскоро се сприятелихме с един човек – подхвърли Мишел.

– С кого?

– С президента Джон Коул.

Браун зяпна от изненада.

– А какво ще кажеш за полковник Леон Саут? – намеси се Шон. – Познаваш ли го?

– Не. В армията ли служи?

– Във АВР.

– Не поддържам кой знае какви връзки с военните шпиони – поклати глава генералът и се облегна назад, очевидно изчерпал идеите си. – Какво друго мога да направя за вас?

– Оглеждай се, ослушвай се. Винаги можеш да ме намериш по телефона, макар че в момента Дейна ще бъде основната ти грижа.

– Надявам се – вяло се усмихна Браун.

– Не я изпускай от очи, Къртис. Има опасност да се върнат за нея.

– Но преди това трябва да ликвидират мен! – отсече генералът.

– Не се съмнявам в това – рече Шон.

Излязоха от болницата и откриха, че колата им е обградена от два черни джипа. Пред тях чакаха двама мъже и една жена в тъмни костюми.

– Нещо да ти се струва познато? – подхвърли Шон.

– Изглеждат точно така, както едно време ние – каза Мишел.

– А знаеш ли къде отиваме?

– Знам – отвърна тя.