Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 27 страниц)

73.

Оставиха Уинго в мотела и продължиха към фермата на Едгар. Той се съгласи да помогне в момента, в който разбра за какво става въпрос.

– Май е крайно време да те назначим на щат, Едгар – отбеляза Мишел. – Ще направим страхотен екип, защото тъй и тъй използваме твоите умения доста по-често от правителството...

Едгар я погледна заинтригувано.

– Колко плащате? – попита той.

– Съмнявам се, че можем да ти предложим заплатата, която получаваш в момента – побърза да се намеси Шон. – Просто нямаме възможностите на Чичо Сам...

– Нито пък дълговете му – язвително добави Мишел.

– А какви допълнителни стимули предлагате? – попита Едгар. – В момента имам четири седмици платен отпуск и пълни социални осигуровки. Плюс безплатна закуска и обяд, плюс ведомствен апартамент в центъра с много хубава гледка.

– Ами… – заекна Шон. – Според мен Мишел просто се пошегува, Едгар – объркано добави той.

Но гигантът сякаш не го чу.

– Ще си помисля – рече той.

Шон погледна нервно партньорката си.

– Какво се случи току-що? – прошепна той.

– Не съм много сигурна – прошепна в отговор тя.

Шон изпъна рамене и вече с нормален глас попита:

– Значи мислиш, че можеш да го направиш, Едгар? Имам предвид проследяването...

– Дадохте ми номера на колата на Грант. От него лесно ще стигна до регистрацията, а тя от своя страна ще ми даде всичко останало.

Пръстите му затичаха по клавиатурата.

– Имам един въпрос, просто от любопитство – подхвърли Мишел. – Не получаваш ли травми вследствие повторяемостта на едни и същи движения?

– Не.

– А колко време ще ти трябва да го проследиш чрез джипиеса? – попита Шон.

– Не много. Като свърша, ще ви се обадя.

Излязоха от фермата и се качиха в колата си.

– Според мен той реши, че наистина му предлагаме работа – обади се Мишел.

– Че ти му я предлагаш! – язвително я поправи Шон.

– Не говорех сериозно. Освен това не можем да си го позволим.

– Знам – каза Шон. – Но не можем постоянно да му искаме услуги, и то безплатно. – Замълча за момент, после извърна глава да я погледне. – Или можем?

– Твърдо не – отсече тя.

Шон включи радиото, по което тъкмо започваха новините. Водещо място сред тях имаше разрастващият се скандал, свързан с администрацията на Коул. Опозицията в Конгреса решително настоявала за разследване и предлагала поименни призовки. Един конгресмен дори предложил да се открие процедура по импийчмънт. Правителството на Иран от своя страна също вдигало врява до небето, заклеймявайки поведението на САЩ. А съюзниците дипломатично се дистанцирали от ситуацията. Говорителят на Коул направил изявление, което звучало твърде неубедително.

– Лоша работа – въздъхна Мишел.

– Защото са постъпили глупаво – кимна Шон. – Демокрацията не може да се купи дори и с един милиард евро.

– Забележително изказване – изгледа го Мишел.

– И аз имам моменти на творчески проблясъци.

– А сега какво? Да си въртим палците, докато Едгар си свърши работата?

– Не. Ще се разделим.

– Къде отиваш?

– Да следя Уинго да не извърши някоя глупост.

– А аз?

– Мислех си, че би могла да отскочиш до болницата и да провериш как е Дейна вместо мен.

– Аз ли? – попита Мишел и в очите ѝ се появи паника. – Никога няма да ме пуснат при нея, Шон!

– Ще те пуснат, ако тя им каже.

– Но защо не отидеш ти?

– Защото съм… Можеш ли да го направиш за мен, Мишел?

Тя понечи да продължи с протестите, но видя изражението му и се овладя.

– Добре, ще отида. Само ме закарай до колата ми. Но обещай, че ще ми се обадиш, ако се случи нещо!

– Обещавам. Благодаря ти, Мишел.

– Моля.

Един час по-късно Мишел влезе в болницата и се насочи към интензивното отделение. Умираше от ужас, че може да се сблъска с Къртис Браун. Но с облекчение разбра, че генералът не е в болницата. Една млада сестра я информира, че си е тръгнал преди малко, но казал, че пак ще се върне.

Позвъниха на Дейна и тя се съгласи да я приеме.

– Само за кратко – предупреди я сестрата. – Тя се нуждае от почивка.

– Разбира се – кимна Мишел.

Озова се в болничната стая и погледът ѝ пробяга по апаратите и системите, които поддържаха Дейна. Неотдавна самата тя лежеше в такава стая и се бореше за живота си.

Придърпа един стол и седна до леглото.

Дейна впери очи в нея. Днес изглежда доста по-добре, констатира Мишел. Въпреки че все още беше много немощна.

– Шон не е ли с теб?

– В момента е зает, но по-късно непременно ще намине.

Дейна кимна, но си личеше, че е разочарована.

– Разбрах, че генералът съвсем скоро е бил тук – подхвърли Мишел.

Дейна понечи да седне в леглото, но ръката на Мишел я спря.

– По-добре да го повдигна – каза тя.

Завъртя ръчката отстрани и горната част на матрака се повдигна с няколко сантиметра.

– Засега Къртис се справя отлично – промълви тя.

– Ти също – увери я Мишел и окуражително стисна ръката ѝ.

– Разкрихте ли нещо ново?

– Продължаваме да работим и вече сме близо.

– Сигурна съм, че Шон ще разнищи нещата докрай.

– Явно поддържате много добри отношения с бившия си съпруг – отбеляза с едва доловима острота Мишел.

– На практика никакви. Преди да се случи всичко това, не го бях чувала от развода.

Мишел понечи да каже още нещо, но замълча. Нямаше смисъл да обсъжда Шон с тази жена, която беше в толкова тежко състояние.

– Можеш да ме питаш каквото пожелаеш – каза Дейна. Мишел вдигна глава и срещна погледа ѝ. – Той е добър човек, но аз се прецаках тотално и го изгубих.

– Съжаляваш, така ли?

– Предпочитам да не използвам тази дума, защото имам Къртис. Не искам да се обръщам назад. – След минута мълчание добави: – А вие двамата не сте ли нещо повече от бизнес партньори?

– Защо питаш?

– Би ли ми подала онази чаша вода?

Мишел ѝ поднесе чашата и я изчака да дръпне няколко пъти от сламката. После Дейна се облегна назад и си пое дълбоко въздух. Един от мониторите започна да издава пронизителни звуци.

– Да извикам ли сестрата? – скочи на крака Мишел.

– Няма нужда. Това нещо вдига шум вече два дни. Казаха ми, че заложените параметри били прекалено ниски, но никой не си направи труда да ги промени.

Мишел седна обратно.

Дейна гледаше китката си, към която беше прикрепена системата.

– Питам, защото това има значение за мен, Мишел – промълви тя. – Но не заради това, което си мислиш. – Главата ѝ леко се завъртя надясно. – Аз съм много щастлива с Къртис. Искам обаче и Шон да е щастлив.

– Той е щастлив.

– Да си щастлив сам е едно, а да си щастлив с някого – съвсем друго. И тъй, не сте ли нещо повече от бизнес партньори?

– Не знам какви сме, Дейна.

– Шон разказа ли ти как се разделихме?

– Не.

– Грешката беше изцяло моя.

– Не е лесно да си омъжена за агент на Сикрет Сървис.

– Аз му изневерявах. Непрекъснато. Никога няма да забравя изражението му, когато разбра. Почувства се предаден.

Мишел се облегна в стола си и поклати глава.

– Не е нужно да навлизаме в тези подробности – рече тя.

– Ако си влюбена в него, просто му го кажи. Така ще е по-лесно и за двама ви. Видях как те гледа. Познавам го и разбирам, че не е безразличен към теб.

– Видя ни заедно само веднъж, и то за съвсем кратко – отвърна Мишел.

– Не ми трябва много време, за да усетя някои неща.

Мишел наведе глава и прокара длан по дългата си коса.

– Благодаря за съвета – прошепна тя.

– Но няма да го приемеш, така ли?

– Съжалявам, но нищо не мога да ти обещая. А иначе разбрах какво ми казваш.

Телефонът на Мишел иззвъня. Надяваше се, че е Шон.

Но не беше той.

Името, изписано върху дисплея, не беше случайно.

Търсеха я от Белия дом.

74.

Шон седеше в колата си заедно със Сам Уинго. Бяха паркирали срещу дома на Дженкинс.

– Каква полза от това? – попита Уинго.

– Три четвърти от работата на детектива не води до резултат. Но човек трябва да я свърши, за да стигне до онези двайсет и пет процента, които имат значение. Същото е и в Сикрет Сървис, но там числата са още по-фрапиращи – деветдесет процента скука и десет процента лудница.

– Не мога да нарека това другояче освен губене на време – поклати глава Уинго.

– Нима искаш да ми кажеш, че по време на службата си в армията не си бил принуждаван да проявяваш търпение?

– При нас съотношението е още по-тягостно – отвърна с въздишка Уинго. – Деветдесет и девет процента скука и един процент хаос. – Вдигна глава да го погледне и добави: – Извинявай, но започвам да си изпускам нервите...

– Засега синът ти е в безопасност – потупа го по рамото Шон. – Успяхме да спечелим малко време, но ако можехме просто да...

Той млъкна и погледна телефона си, които звънеше.

– Това е Едгар. Може би е успял да приложи магията си и вече знае как да проследим колата на Грант.

Оказа се обаче, че Едгар не е свършил нито една от двете задачи, но в замяна на това е постигнал нещо друго.

– Прегледах досието на Дженкинс и открих нещо, което може да ви е полезно.

– Какво е то?

– Данъчна декларация за още един имот освен къщата.

– Какъв имот?

– Четирийсет декара в окръг Рапаханък, Вирджиния. Проверих го в един стар имотен регистър, публикуван онлайн. Има и малка хижа. Изключително усамотено място е.

– Координати?

– Ще ти изпратя упътване как се стига до там. Желая ти късмет.

Шон изключи телефона и запозна Уинго с току-що получената информация.

– Допускаш, че държи там Тайлър и Кати? – изгледа го Уинго.

– Усамотено място в дълбоката провинция. Може би Грант е бил именно в хижата, когато е получил заплахата ни. Пътят до там със сигурност е доста повече от един час.

– Какво ще правим? Ще атакуваме ли?

– Не. Трябва да го направим по правилния начин.

Отново извади телефона си и набра Мишел, но се включи гласовата поща. Може би все още се намираше в болницата при Дейна.

Набра друг номер и насреща веднага вдигнаха.

– Специален агент Дуейн Литълфийлд – обяви мъжки глас.

– Обажда се Шон Кинг, агент Литълфийлд.

– Къде изчезна, по дяволите?

– Мисля, че разполагам с информация за местонахождението на Тайлър и Кати – каза Шон.

– Къде са?

– Ако са там, където предполагам, със сигурност ще има и въоръжена охрана.

– Имаме си специалисти в тази област, Кинг. Колко достоверна е твоята информация?

– Ще разберем, когато стигнем там.

– Когато стигнем ли? Няма да стане! Бюрото ще се справи и без вас!

Шон беше включил високоговорителя. Като чу последното изречение, Уинго светкавично протегна ръка и издърпа телефона от ръката му.

– Там държат сина ми! Няма да го оставя сам – изсъска той. – Пет пари не давам какви ги дрънкаш!

– Кой си ти, по дяволите? – учуди се Литълфийлд, после очевидно му светна. – Сам Уинго? Знаеш ли в какво си се забъркал? А също и Шон Кинг, който укрива беглец! Това е възпрепятстване на правосъдието, по дяволите! Да не говорим за останалите нарушения. Лошо ти се пише, Кинг!

Шон издърпа телефона от Уинго и му хвърли предупредителен поглед.

– Виж какво, Дуейн – започна той. – Дай първо да измъкнем децата. Мога да те уверя, че президентът отново ще стане благосклонен към ФБР, ако успеем да го направим. След това ще имаме достатъчно време да се занимаем и с малките подробности.

– Малки подробности?!

– Фокусирай се, Дуейн. Децата!

– Мога да изпратя Отряда за борба с тероризма. Те разполагат с достатъчно огнева мощ.

– Няма да стане! Ако се опитаме да угасим пожара с огън, всичко ще изгори!

– Пак ли ме учиш как да си върша работата? – изръмжа Литълфийлд.

– Помниш ли случая с отвличането на племенницата на предишния президент?

– Помня го.

– Аз и партньорката ми успяхме да я измъкнем жива и здрава. С една дума, имаме известен опит в тези неща и можем да помогнем.

– Уставът не го разрешава.

– Майната му на устава!

– Е, как тогава мислиш да го направим? – попита Литълфийлд.

– Аз и Уинго, ти и Маккини. Отиваме там по най-бързия начин и измъкваме децата.

– А къде остава партньорката ти Максуел? Чух, че може да рита задници, и то здравата.

– Опитах се да я открия, но не успях. А ние трябва да действаме незабавно.

– Лично аз бих го направил през нощта.

– Точно когато очакват нещо и са нащрек? – възкликна Шон и поклати глава. – Не, ще ги изненадаме, докато е още светло!

– Това не ми харесва.

Очите на Шон се спряха върху Уинго.

– Имаме човек, който е служил в специалните части. Освен това ти, аз и Маккини не сме аматьори. А онези непрекъснато губят жива сила и едва ли са отделили много хора за охрана. Можем да го направим, Дуейн. Всеки момент ще получа плана на хижата. Отиваме там, разузнаваме и нападаме.

– Но ако грешиш...

– Ако греша, прави с мен каквото искаш. Но сега ще действаме по моя начин.

– Добре. Кажи къде и кога.

Шон продиктува координатите и изключи телефона.

– Наистина ли си толкова сигурен, колкото звучеше? – изгледа го Уинго.

– Нищо подобно – промърмори Шон и включи на скорост.

75.

Два часа по-късно небето се продъни. Шон вдигна глава и благодари на Всевишния. Гръмотевичната буря беше кратка, но шумна. Най-много след половин час от нея нямаше да има и помен. Небето отново щеше да стане лазурносиньо и нямаше да има дори лек повей. Но в момента се изливаше проливен дъжд, вятърът виеше, а честите гръмотевици заглушаваха всякакви други шумове. Разбира се, и стъпките им.

Двамата с Уинго се присъединиха към Литълфийлд и Маккини. Човекът от МВС беше дори по-скептичен от агента от ФБР, но все пак прие възможните сценарии, които му описа Шон. Спасяват децата и се превръщат в герои. Ако децата не са там, прибират Уинго, а и Шон като негов съучастник.

Но докато предпазливо се промъкваше към малката хижа на върха на хълма, Шон имаше силно предчувствие, че децата са вътре.

Уинго покриваше десния фланг. Държаха оръжията си под непромокаемите якета. Маккини и Литълфийлд напредваха от другата страна.

Едгар беше изпратил имейл с вътрешното разположение на постройката, което беше открил някъде в мрежата. Компютърните способности на кроткия гигант бяха смайващи и това със сигурност се дължеше на изключителните му умствени качества.

Адски бих искал да можем да си го позволим, рече си с въздишка Шон.

Хижата се състоеше от две еднакви по размер стаи. Шон беше убеден, че децата са затворени в задната, тъй като от входната врата се влизаше направо в предната. Никой не затваря заложници в помещение с изход. Убеждението му, че е на прав път, се засили в момента, в който зърна шперплатовия капак, с който беше закован прозорецът на задната стая.

– Виждаш ли го? – попита той Уинго, който кимна и каза:

– Проблемът е там, че охраната ще ликвидира децата в мига, в който се опитаме да махнем капака.

– Не и ако се справим първо с нея.

– Може би има човек в стаята с децата.

Шон огледа автомобила, паркиран пред хижата. За съжаление, това не беше мерцедесът на Грант.

– Четири места – каза той. – По всяка вероятност пазачите са двама, а на другите две места са седели децата.

После Шон включи радиостанцията, с чиято помощ поддържаше връзка с Маккини и Литълфийлд.

– На позиция сме – докладва той.

– Разбрано – отговори Маккини. – Ние също.

– По всичко личи, че имаме двама пазачи, плюс заложниците в задната стая.

– Окей, как действаме?

Шон пропълзя още няколко метра напред. Целта му беше да открие подходяща позиция за наблюдение през някой от предните прозорци. Бурята поглъщаше шума от тяхното приближаване, но пък пречеше на наблюдението.

Той се обърна и махна на Уинго да се приближи. Боецът ловко запълзя към него, използвайки всяко прикритие по пътя си. Вероятно така беше действал в Близкия изток.

– Какъв е планът? – попита той, след като се изравни с Шон.

– Представи си, че ни предстои въоръжен сблъсък. Как би постъпил?

Уинго бавно огледа околността.

– При нормални обстоятелства бих ги накарал да стрелят, за да разкрият позициите си. После бих преодолял съпротивата им с точна стрелба или пък бих поискал удар от въздуха.

– Не разполагаме с Ф-16, приятелю – въздъхна Шон. – А и никой от нашите федерални приятели не се е сетил да вземе термокамера. С нея щяхме да засечем точното им разположение.

Назъбена светкавица разсече и подпали едно дърво в далечината. Последва оглушителна гръмотевица. Дървото рухна на земята, а проливният дъжд бързо угаси пламъците.

Шон гледа известно време димящото дърво, после се завъртя към Уинго.

– Природата ми даде една идея – обяви той.

***

Закараха Мишел до Белия дом в черен автомобил със затъмнени стъкла. Оказа се, че познава двама от четиримата агенти на Сикрет Сървис, които я придружаваха.

– Какво става? – попита тя, обръщайки се към единия от тях.

– Не мога да ти кажа – сви рамене агентът.

– Скоро ще разбереш – добави другият ѝ познат. – От шефа.

Шефът беше президентът Джон Коул. Съдейки по мрачните физиономии на четиримата агенти, Мишел предположи, че той не е в блестящо настроение.

Накараха я да изключи телефона си. Никакви разговори или снимки, никакви записи. Надяваше се, че Шон ще се обади по-късно, след отпадането на тези забрани.

Колата влезе в алеята на Пенсилвания Авеню 1600. Поведоха Мишел към Овалния кабинет и ѝ казаха да чака отпред. Президентът щял да се появи всеки момент.

– Предайте му да не бърза – каза под носа си тя, след като остана сама.

После погледна телефона си. Изгаряше от желание да го включи, но беше наясно, че е под наблюдение. От Белия дом постоянно изтичаше поверителна информация и служителите в него бяха станали параноични. Евентуалният опит да възстанови връзките си с външния свят щеше да ѝ донесе сериозни неприятности, включително арест. Е, може би нямаше да се стигне чак дотам, но не ѝ се щеше да подклажда огъня, подпален от някой друг. Въздъхна, седна на мястото си и зачака появата на най-могъщия човек на света, който май щеше окончателно да ѝ развали деня.

***

Пръстите на Едгар Рой барабаняха по клавиатурата с настървеност, която изненадваше дори самия него. Но нещата не вървяха на добре. Когато тръгваше на електронен лов, той почти никога не оставаше разочарован. Разни хора правеха постоянни опити да скрият нещо, но много рядко успяваха. Просто защото той беше в състояние да следи дигиталните пакети на всички екрани едновременно, независимо от коя част на света пристигат. Не правеше нищо друго, освен да седи и да гледа. Умът му беше устроен така, че можеше да се ориентира и в най-големия хаос и безпогрешно да анализира причините, следствията и крайните резултати на ситуации, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си.

Вече беше успял да се сдобие с информация за мерцедеса на Грант – нещо, което не беше особено трудно. В момента беше паркиран в дълбоката провинция, на място, което отстоеше на повече от сто километра западно от планинската хижа. Изпрати поредния есемес до Шон, а след това се залови със следващата си задача: спътника.

Но тук удари на камък. Все още не можеше да засече птичката, която Грант евентуално бе наел. Разбира се, той би могъл да използва псевдоним или, което беше по-вероятно, някоя подставена фирма. Вече беше проверил всички търговски спътници и държавни платформи. Оставаше му да се заеме с категорията между тях – търговски спътници, наети от правителството. Шон беше казал, че Грант е много ядосан на правителството. Може би беше решил да го захапе.

Когато нещо привлече погледа му, пръстите му продължаваха да пробягват по няколко клавиатури едновременно. Веднага натисна един-два допълнителни клавиша и насочи вниманието си към двойка съседни монитори. За обикновения наблюдател това би било тежка битка, но за Едгар си беше почивка. Вероятно защото беше свикнал да наблюдава по петдесет монитора едновременно. Спомни си за молбата на Шон – да проследи с джипиес мерцедеса на Алън Грант. И той току-що го беше направил. Нещо, което полицията използваше непрекъснато. Джипиес чипът в електронния мозък на автомобила позволяваше това да стане сравнително лесно. Бордовите компютри на съвременните автомобили бяха изключително сложни, но веднъж свързани с други системи, ставаха лесна жертва на хакерите. А в момента Едгар Рой действаше именно като хакер.

Но докато потоците информация заливаха монитора, изражението на лицето му ставаше все по-загрижено. Не! Това не можеше да е истина!

76.

– Да надушваш дим? – попита мъжът.

Двамата пазачи седяха на една пейка в предната стая с преметнати през рамо кобури. Единият четеше списание, а другият играеше видеоигри на телефона си.

– Да – кимна той и смръкна няколко пъти.

Погледнаха към прозореца.

– Преди малко мълния подпали едно дърво. Може да е от него.

– Много е далече – поклати глава колегата му. – А и този порой веднага го е изгасил. Не може да дими толкова силно.

Станаха и се заеха да оглеждат стаята.

– Я виж! – възкликна първият пазач.

Димът се промъкваше през малка цепнатина в стената.

Втурнаха се натам.

– Ще се опитам да го изгася, но според мен гори самата стена. Тая къщичка е пълен боклук. Може би бурята е предизвикала късо съединение. – В очите му се четеше загриженост.

– По-добре да се преместим в резервното убежище – каза другият. – Ще ида да ги изведа.

Минута по-късно се появи от съседната стая, побутвайки пред себе си Тайлър и Кати. И двамата бяха с кърпи на очите и вързани ръце. Бинт скриваше драскотината върху ръката на Кати, причинена от куршума на Грант. Той се беше прицелил добре, за да я рани леко. Куршумът беше прогорил кожата ѝ, без да прониква навътре. Но изтече много кръв, а болките бяха ужасни.

– Хайде, по-живо! – викна мъжът.

Другият вече ги чакаше пред вратата.

– По пътя ще му докладвам какво сме решили да направим – каза той.

Излязоха на верандата, примирени с мисълта, че ще станат вир-вода, докато тичат към колата. Все още не знаеха, че е излишно да се тревожат за това, тъй като изобщо нямаше да стигнат до нея.

Един юмрук разби ченето на първия пазач. Той рухна на земята, сякаш го беше цапардосала мечка гризли. Другият изкрещя, пусна децата и посегна за пистолета си. В следващия миг съзря трите дула на сантиметри от черепа си, мъдро се отказа от намерението си и вдигна ръце.

Изправен над мъжа, когото току-що беше нокаутирал, Сам Уинго намръщено разтриваше кокалчетата си.

– Това ме накара да се почувствам добре – подхвърли на Шон той.

– Тате! – задавено изкрещя Тайлър, разпознал гласа на баща си.

Уинго изтича към него и бързо го развърза.

Шон направи същото с Кати, която се разплака. Той я прегърна и каза:

– Всичко е наред, Кати. Вече няма от какво да се боиш.

– Той стреля по мен! – изхлипа тя.

Шон погледна превързаната ѝ ръка и я прегърна още по-здраво.

– Ще си плати за това! – зарече се той. – Ще си плати за всичко!

Натовариха децата в колата.

Шон стъпка малкия огън от вестници и парцали, поляти с бензин от някаква туба, която откри под навеса. Не искаше хижата да изгори, макар че дъждът плющеше с пълна сила и мокреше всичко. Уинго пристъпи към него.

– Брилянтна тактика – похвали го той.

– Когато работи добре, всяка тактика е брилянтна – промърмори Шон.

– Благодаря ти, приятелю! – развълнувано добави Уинго.

– Знам какво изпитваш, Сам – тихо отвърна Шон и сложи ръка на рамото му.

Маккини и Литълфийлд вече бяха натоварили в джипа двамата охранители, оковани в белезници. Шон надникна вътре.

– Току-що проверих пощата си – тихо рече той. – Използвахме джипиес и вече разполагаме с координатите на нашия човек. Паркирал е насред нищото, край някаква стара радиостанция в полето.

Литълфийлд кимна и измъкна телефона си.

– Дай ми адреса и веднага ще изпратя Отряда за борба с тероризма да го провери – изръмжа той.

Шон се подчини, а след това спря поглед на двамата пленници.

– Още ли не са изпяли всичко?

– Искат адвокат – отвърна Литълфийлд. – И са прави, защото става въпрос за отвличане, опит за убийство и заговор за осъществяване на терористичен акт. – Изрече тези думи на висок глас, за да ги чуят и мъжете, за които се отнасяха. После се обърна към Маккини. – Хей! Те всъщност имат ли право на адвокат, ако ги обявим за терористи или въоръжени врагове?

– Работил съм известно време като адвокат – обади се Шон. – Според мен опитайте да ги откарате директно в Гуантанамо.

– Аз съм американски гражданин! – извика единият от пазачите.

– Това няма значение, когато планираш нападение срещу страната си – ледено отвърна Маккини, а после се извърна към Шон и с усмивка добави: – Май обещава да стане весело...

– Може би – кимна Шон. – Но той все още е на свобода.

– Важното е, че спасихме децата – изтъкна Литълфийлд.

– Така е. Наистина е важно.

– Но? – изгледа го Маккини.

– Но отвличането едва ли е било част от главния им план, нали?

***

Алън Грант гледаше втренчено в екрана. Може би за последен път. Намираше се в камерата на някогашната радиостанция. Френетичната дейност навън беше стихнала и наоколо беше пусто. Останал беше единствено той. Екипът беше свършил работата, за която беше повикан.

Огледа маршрута за последен път и потвърди програмата. После погледна часовника си. Скоро всичко щеше да приключи. Дългогодишните му кошмари най-после щяха да изчезнат. Не успя да се измъкне без драскотини и не беше сигурен дали ще отърве затвора. Но в крайна сметка си струваше. Децата му щяха да имат майка си. Щяха да живеят добре, защото тя имаше много пари. Щяха да са скандализирани от постъпката му, разбира се. Но единствено той можеше да прозре справедливостта във всичко това. Чувстваше се дори късметлия, тъй като сегашният президент беше повторил грешката на предшественика си, допусната преди толкова години. Защото този момент можеше и изобщо да не настъпи.

Набра единия от пазачите в хижата да провери какво става. Не получи отговор. Набра още веднъж, но отново без успех. Разтревожен, Грант прехвърли нужната информация в лаптопа си, грабна ключовете и изтича към колата. След двайсетина минути тук щеше да се появи оборудван със специална техника екип, който щеше да унищожи всичко построено в радиостанцията и около нея.

Насочи се към предварително избраното място в югозападната част на Вашингтон, граничеща с щата Вирджиния. Оттам щеше да изпълни задачата, прибягвайки до системата за дистанционно управление, която беше превърнал в неразделна част от генералния план.

Беше избрал мястото и заради хубавата гледка към столицата. Която скоро щеше да се превърне в столица на хаоса.

***

Приключил с дългия маратон върху клавиатурите, Едгар смаяно се облегна назад в стола си. Все още не можеше да повярва на очите си. За пръв път в живота си се натъкваше на нещо подобно, а именно една електронна задна врата. Не можеше да не се възхити на изобретателността на хората, които я бяха създали. Те бяха вкарали в употреба останките от електронното ДНК на един спътник, използван някога от правителството. Резултатът действително беше смайващ: тези хора бяха успели почти да дублират действието на вирусите или раковите клетки, за да осъществят незабелязано проникване в друг спътник. Много специален спътник, предназначен за един-единствен потребител. Причините за това бяха повече от основателни. Иначе можеше да настъпи всеобща катастрофа.

Ако вече не беше настъпила.